Панко Анчев

Критиката не е просто един от жанровете на литературата. Ако тя беше само такъв жанр, нейното състояние щеше да бъде каквото е то на самата литература. И тогава, разбира се, нямаше да е лесно да си отговорим на въпроса, зададен в заглавието, но по-охотно щяхме да се примирим с нейната немощ, неразвитост и сърдечна недостатъчност. Литература все пак има, въпреки че и тя преживява нелеки дни, а критиката съвсем изчезна, потъна, умря…

Впрочем, отношението към критиката винаги е било особено. То неизменно се съпровожда с известна досада или пренебрежение заради опитите й да се поставя над писателите и да се разпорежда с естественото разположение на всеки един от тях в актуалната йерархия на индивидуалните естетически стойности. Но литературата, за разлика от повечето писатели, знае какво е критиката и й отдава дължимото, пази я и й отваря поле за действия и пълноценна изява. Без критика литературата губи своята пълнота и цялост и става маломощна и недъгава.

Днес българската литература е лишена от своята критика. Рецензиите, литературните бележки и рекламните анотации, с които се имитира критическа дейност, не са критика - те са нещо като носталгия по нея, неин заместител и показват, че потребността от анализ и оценка поне на текущия книжовен процес още не е изтляла и още е жива.

И по-рано са изказвани недоволства от способността на критиката да бъде адекватна на силата и енергията на литературния процес, от нейната конюнктурност и недостатъчното й умение да анализира и оценява явленията. Ала критиката беше жива и вършеше (зле или добре) своята работа.

Уточнявам, че под критика тук разбирам изобщо литературознанието, съставено от критика, история и теория на литературата. Литературознанието се затвори в университетите, като почти напълно изключи от себе си критиката и се съсредоточи предимно в историята и теория на литературата. Тези занимания не са писателски и се чужди на онова, към което е призвана критиката: да изразява обществената оценка и разбирането на обществото за литературата. Те са „научни”, затворени в текста и произвеждат някакви текстове, обслужващи тясна научно-преподавателска общност. А студентите биват принудени да ги четат, за да си взимат изпитите.

Критиката и литературознанието като цяло винаги са били самосъзнанието на литературата, а и на обществото, което се изразява чрез литературата. Литературоведът като историк, теоретик или критик винаги е бил обществена фигура, говореща от името на основните социални групи. Неговите размишления за литературата са размишления за човека, за съдбата и предназначението му, за неговата нравственост и терзанията на обществената и личната душа.

Затова и литературоведските изследвания надхвърлят тясно научното си предназначение и се предоставят на широкия читателски кръг, за да станат част от духовната история на нацията. Това важи с още по-голяма сила за критика, който изцяло е потопен в текущия литературен процес и следи отблизо преди всичко новите явления и тенденции в литературния процес и литературния живот. Оценявайки литературните факти, обобщавайки явленията, анализирайки състоянието и тенденциите в литературния живот и литературния процес, той пряко се намесва в обществения живот, формира го в някаква степен и влияе върху общественото мнение. Това го прави писател, изобразяващ своята съвременност и свидетелстващ за видимото и невидимото в нея.

Критиката е знак за състоянието на обществото и нацията. Когато обществото и нацията изпитват потребност от съзнание за себе си, самопреценка и самоизява; когато за тях свидетелството чрез разума в литературата е необходимост, защото така те се самопознават, тогава критиката е ценена и желана. Тогава на нея се гледа като на важен елемент от духовния живот, като задължително условия за нормално функциониране на обществената система и като белег за обществено духовно здраве и зрялост на културата.

Истинската критика сама е литература, която изобразява живота, пресъздава го рационално, тълкува го, като изхожда от вече създадената от писателите литература; тя открива в литературата акцентите в обществените процеси, формулира ги и ги показва на обществото чрез анализа и оценките си. Критиката изгражда и поддържа системата от ценности, като въвежда в нея определена йерархия, за да бъде възможно отделянето на важното от второстепенното, значимото от посредственото. Именно вътре в тази система и посредством нейната йерархия се открояват достойнствата и недъзите на обществото и нацията. Критиката е гласът, който призовава да се следва доброто и се преодолява злото.

Когато обществото е в упадък и нацията е изправена пред опасността да изгуби своята самоличност и дори да изчезне, литературата и културата биват превръщани в стока. И понеже тази стока не задоволява основните жизнени функции на човешкия организъм и може, така да се каже и без нея, въпреки че залъгва понякога изострящото се чувство за безнадеждност и отчаяние, служи като средство за притъпяване на съзнанието и отказ от съпротива срещу безчестието, злото и ликвидацията на морала и нравствените ценности. Тя лесно бива заменяна с нещо, което струва по-евтино и по-лесно се манипулира.

Днес литературата живее в друга среда. По други правила и закони е устроен литературният живот. Друго е разбирането за тях; промени се характерът на ролята, която литературата играе в обществото. Тя няма онова влияние върху него, а писателят е просто един безполезен производител на текстове, които, предлагани на пазара, рядко носят някаква печалба. Пазарът е този, който определя какво да се пише и кой да живее от своя труд; той налага първенците и кумирите; пазарът решава кой е добър и кой лош писател. Чудно ли е тогава, че единствената свобода, която е позволена на писателя, е да произвежда и продава. Ако тя му харесва и му осигурява съществуване, да съществува. Обществото не го е грижа за съдбата му и дори трохи няма да му подхвърли, за да го нахрани.

Понеже всичко е търговия и търговска дейност, обществото не иска (пък и не може) да слуша никого другиго, освен пазара. Литературата и културата не могат да бъдат привилегировани, за да им се оказва някакво специално внимание. Още повече пък да бъдат издигани в ранг на изразителки на общественото съзнание и свидетели на обществените процеси и тенденции и тогава властта да се вслушва в думите и предупрежденията им. Лишени от грижи и признание, изместени от идейния център, за да бъдат хвърлени на пазарната конкуренция, те трудно издържат, ако не се променят и пригодят. Пред очите ни е тяхната метаморфоза. На тях сега им е много по-необходима реклама и пропаганда на произвежданата „стока” отколкото всичко друго. Пазарът поставя условия и за да надделееш в него, трябва да привлечеш „купувача” и го накараш да купи твоята стока.

В това именно се изразява големият упадък и безнадеждната трансформация на постмодерното общество. Достигната е критична точка, отвъд която е напълно застрашена нацията, нейната цялост, идентичност, традициите й, способността и дори правото й на съществуване. Душата й е почти напълно опустошена и осквернена, а разумът й е заболял и престанал да работи.

Смъртта на критиката е тежък обществен проблем. Донякъде тази смърт е насилствена, понеже се дължи на механичното налагане на чужд модел литературен живот, характерен за западноевропейските и американските литератури. Той изключва критиката, тъй като не се нуждае от самосъзнание и не счита литературата за изразителка на общественото и националното съзнание. Както казахме, тя вече е стока и има нужда от реклама. Поради това на критиката й бе отнето мястото в литературния и културологичен печат; тя напълно изчезна и от многотиражните вестници, телевизията и радиото. Днес литературата трябва да доказва себе си като атрактивна стока, способна да привлече любопитството на „клиентите” и да ги накара да я купуват.

Но не с художествените си качества, не с образите и идеите, които изгражда и налага, а с външната си опаковка, с някакви остри сюжети, дразнещи нездравото любопитство на публиката, с измислени класации и сензационни съобщения за тиражи и хонорари. Критиката не задоволява подобно любопитство, не лъска образа (имиджа) на писателя, не съблазнява и не подкрепя болното любопитство и ниските страсти. Тя дори пречи на рекламата, защото изказва аргументирани съждения, анализира книгите, прониква в проблематиката на творчеството и я анализира, намира мястото на отделни автор и творчеството му в общия литературен контекст, изучава този процес. При упадък и на литературния вкус, в резултат на което се четат и купуват повече книги с развлекателен характер, критиката е пречка пред пазара - особено когато става достояние на повече хора чрез средствата за масово осведомяване.

В наше време „преместиха” литературознанието и в частност критиката в тясно специализираната университетска среда и в нейните издания - доколкото ги има. Ала критиката не вирее в такива издания, понеже не обслужва само литературата и писателите. Тя не е единствено за тях - макар че винаги би могла да им бъде полезна. Лишена от широка трибуна и сведена до университетската катедра, критиката, а с нея и литературознанието като изкуство и наука, линее и умира. Но не само от това.

Тази смърт настъпи и чрез деформациите в тялото и душата на критиката, които започнаха да стават видими по тялото й още от края на 70-те и през 80-те години на ХХ век. Тогава именно спря притокът на добри и талантливи критици. Тогава именно започна да спада и нейния авторитет. Още тогава центърът на литературно-критическата дейност и изобщо на литературознанието се преместваше от литературните издания и активния литературен живот към университетите, където критиците можеха да се окичат с научни степени и звания и да си осигурят по-спокойно и материално задоволено битие. Това уби и литературознанието като цяло. Литературоведите се маргинализираха и фактически изчезнаха от света на литературата.

Едва ли някой смята, че рецензиите в някои (все още живи) литературни издания, в това число и в. „Словото днес”, са литературна критика. Това са рекламни отзиви, писани предимно от писатели за писатели, в които апологетичният тон обикновено не отговаря на реалното съдържание и качество на коментираните и рекламирани книги. Това са отзиви общо взето за „вдигане на шум”, напомняне, че не всичко още е умряло, за обръщане на внимание.

Най-лошото е, че самата литература не изпитва вече потребност от критика. А щом тя не се нуждае от нея, как и защо да се реанимира тази критика и да й се придава нов импулс. Възраждането й едва ли ще стане с изкуствено насочване на някои млади хора към нея. В литературата и изкуствата методът „ин витро” не е приложим.

Но ако писателите сами започнат заедно с останалите критици (които за съжаление вече се броят на пръстите на едната ръка - друг е въпросът какво е равнище на тяхната литературна подготовка, аналитична способност и степента на владеене на словото) постоянна и задълбочена дискусия за състоянието на литературата, за новите тенденции и изобщо за реалните проблеми на литературния процес, а не само за материалната база, хонорарите, наградите и подкрепата на държавата; ако СБП я поощри и подкрепи подобни усилия, би било възможно поне да се удължи мъчителният живот на литературната критика и тя преживее някаква ремисия. Годишните обсъждания на литературната продукция, проведени през пролетта на 2014 година, са вярна крачка, която непременно трябва да бъде последвана от нови масови изяви.

Дано писателите осъзнаят колко е важно българската литературна критика да съществува, но не за да чуват от време на време по нещо за себе си, а защото без нея литературата (а и те самите!) не е способна да живее пълноценно и органично.