ПИСМО ДО МАМА
Стихове 1971 - 1980 г.
ПИСМО ДО МАМА
Цяла нощ над покривите плака
вятърът, премръзнал във степта.
И затрупа стъпките на мрака
със последни есенни листа.
Аз не зная тази нощ къде си.
Вятърът в самотния ти праг
осланени листи ли донесе,
подранила преспа ли от сняг?
Или ден от Дунавското лято
още грее в твоите сълзи?
Тук е зима. Жеравното ято
се прости със руските брези.
И реката зъзне във съня си,
прикована в студ - от бряг до бряг.
…Мамо, зимата нощес поръси
и в косите ми сребро от сняг.
1971 г.
РАЗДЯЛА
Влакът трети ден препуска
в тези неизбродни друми.
Колелата песен руска
съчиниха си без думи.
Къщичките сред полето
махат ми с бельо изпрано
и ме връщат там, където
моето селце остана.
А една брезичка рони
рано осланена шума.
…Ти остана на перона
и не каза нито дума.
1972 г.
УРОК ПО ЛЕТЕНЕ
Песни мои, птици лекокрили,
непечатани в луксозните издания -
радостта и хляба споделили
с хората, които вдигат здания.
С хората, в бараки, недоспали,
а в замяна висота получили.
Птици мои, иначе едва ли
на летене бихте се научили.
1972 г.
СТРОИТЕЛИ
Живеем като пъстро ято
върху строителната скеля -
между небето и земята,
от понеделник до неделя.
Променят нашите десници
пейзажите на кръгозора.
Приятели с деца и птици
са само истинските хора…
Върху строителната скеля
е щастието ни голямо.
От понеделник до неделя
ний носим слънцето на рамо.
1972 г.
ДУНАВСКО ХОРО
В такава нощ и птици падат,
Премръзнали, от своя клон.
А бетонджийската бригада
налива цяла нощ бетон.
Гърми под купола на цеха
пресипнал мъжки глас.
Разсъмва се и потна дреха
събличам, посинял от мраз.
Край огъня запя кавала,
снежинките са от сребро.
И в недовършената зала
се люшна Дунавско хоро.
А вятърът до болка свири
в прозореца неостъклен.
И ражда се отвъд баира
един премръзнал ден…
1973 г.
ДЕТСТВО
Детство отлетяло
с пеперуди бели.
Седмицата цяла
беше от недели.
От пързалка мокър
вечер се завръщах.
Баба ще ме хока,
или ще се мръщи.
…Баба си отива -
с мъртвите приказва.
Песента изстива
в сухата й пазва.
- Ех, ти, зайче бяло,
с ръкавички бели…
Детство, отлетяло
между две недели!
1974 г.
ЩУРЕЦ
В мен един щурец немирен
тази вечер страда.
А фонтаните ми свирят
лунна серенада.
Но не искам да я слушам -
дявол да ме вземе!
Този град е тъй задушен.
Тясно е за мене.
Искам аз поля, баири,
буйни водопади,
че щурецът в мен умира
в градските площади.
1974 г.
БОТЕВ
България
пробудена се вдига,
накълцана
от тежък ятаган…
Не се срамувам -
един Ботев стига,
за да измие
петвековен срам.
1974 г.
БЪЛГАРИЯ
Наша е онази кървава легенда
за балканджи Йово и хубава Яна.
Наша е земята, от която гледа
още дядо Йоцо, с протегнати длани.
Наш е дякон Левски - с черното бесило -
продаден в Къкрина за шепа жълтици.
Костите са наши, в Братските могили,
от белия Дунав до мътна Марица.
Наша е Родопа, Рила и Пирина,
и скалите стръмни с орли белоглави,
знамето, ушито от Райна Княгиня,
и на Милин камък Ботевата слава.
1974 г.
КРАСОТА
В градината расте трева,
целуната от пеперуди.
Петел със рошава глава
зората с песента си буди…
В градината расте трева.
Шибой и люляка ухае.
Дай, Боже, всекиму това
да види, всеки да узнае
какво е земна красота
и жажда за живот какво е.
И всеки тази красота
да умножи със нещо свое.
1978 г.
РОДИНА
Аз кръстосах пътищата на Европа.
И над много планини летях.
Но от козите пътеки на Родопа
по-красиви нийде не видях.
Виждал съм светици, изковани
от сребро и злато в Сан-Суси,
но за мен най-свята си остана
мама с побелелите коси!
1978 г.
БИСЕРНИ МИДИ
В японското градче Омах,
на някакъв далечен остров,
отглеждат миди и във тях
поставят песъчинки остри.
От луда болка и от скръб
се гърчи мидата невинна.
И пясъкът във бисер скъп
превръща се подир години.
Със песъчинка си и ти,
с искрица божия в душата -
но превърни я в мъдър стих,
на болката си за отплата.
1978 г.
ПЕСЕН
„Във този бързотечен свят
едничко словото е вечно.”
Андрей Германов
В сезоните на листопада,
разголена, гората плаче.
Не смее да се изповяда
под ударите на кълвача.
Небето не е толкоз синьо -
стада от облаци пътуват.
Насън не свиря с окарина.
И чудеса не съществуват.
Руши се и дърво, и камък.
Умира близко и далечно.
Но песента ще си остане,
че само словото е вечно.
1979 г.
ПОЕТ
Посрещам влакове, изпращам
години, дни и часове.
Синът ми моя грях ще плаща -
аз плащам чужди грехове.
С душа прокълната и строга
защо ме, майчице, роди?
Намразих себе си и бога,
и вечна жажда ме гори…
Но аз на хората съм нужен
и страх ме е - ако умра,
след мене кой ще им събужда
в зори красивата зора!
1979 г.
ЗИМА
Каква е мразовита, зимна хала!
И вълчи студ е легнал над браздите.
Забравила за буйното начало,
реката спря в премръзнало корито.
И само вятър - северният вятър
надува гърло с триста окарини.
Да не повярваш ти, че семената
ще оцелеят след такава зима.
Да не повярваш ти, че от браздите
напролет буйно жито ще покара…
О, мое търпеливо, жълто жито -
кораво като българската вяра!
1980 г.
