СИН
Карина живееше отскоро в този блок. Кварталът й харесваше. Не беше далеч от центъра на града, тих, спокоен. Улиците бяха тесни, а блоковете от двете им страни не много високи - на четири или пет етажа. Пред блока, в който живееше тя, имаше малка градинка и някой се грижеше за нея. Поливаше цветята, скубеше тревата и от време на време прекопаваше лихите. Карина не знаеше чия е тази грижовна ръка, а и не питаше кой може да е. Не познаваше съседите си и с никого от тях не общуваше. Тук живееше под наем и когато намери този малък апартамент, се зарадва. Наемът не беше висок, а едностайното жилище - чисто, добре обзаведено с два балкона с южно изложение, често огрявани от щедрото слънце. От балконите се виждаше Витоша и понякога, когато времето беше хубаво и тя нямаше кой знае каква работа у дома, сядаше на единия от балконите и гледаше Витоша. Планината я успокояваше и зареждаше с настроение. Витоша беше винаги красива: и зима, и лете. Лете наметната с яркозелена пелерина, а зиме - с бяла пухкава шуба.
В малкото й жилище винаги беше много тихо. Карина рядко слушаше музика, а вечер, когато се прибираше от работа пускаше телевизора, за да чуе новините или да гледа някой филм. Мечтаеше скоро в големия град да си намери приятел и да заживее с него. Това беше и причината да дойде тук, но тази причина не искаше дори и на себе си да признае. В родния си град не можа да срещне любовта, а вече наближаваше трийсетте, затова се реши и дойде с надеждата, че ще намери или ще я намери мъжът, за когото вече толкова години мечтаеше. Работата й беше добра, работеше като програмист, нямаше нужда от пари и лукс, а само от истинска искрена любов.
Няколко пъти във входа на блока Карина срещаше млад мъж, който й правеше силно впечатление. Висок строен елегантен с черна гъста коса и тъмни като на елен очи. Не знаеше кой е и как се казва, но той я поздравяваше любезно. Изглеждаше интелигентен и културен. Дори веднъж я заговори.
- Вие живеете на втория етаж, нали?
- Да - отговори Карина малко смутена.
- Майка ми живее над Вас. Казвам се Атанас - и той й подаде ръка.
- Карина - отговори тя и се изчерви.
След тази среща Карина очакваше отново да го срещне, да я заговори пак, но дните минаваха, а той не се появяваше. Живееше някъде другаде и навярно рядко идваше при майка си, но Карина вярваше, че някой ден пак неочаквано ще го види във входа на блока, ще се заприказват, а тя ще го покани на кафе и така ще станат по-близки. За съжаление този ден, който Карина очакваше с нетърпение, не идваше.
Една вечер, към осем часа, точно когато гледаше новините по телевизията, Карина чу викове за помощ. Идваха от апартамента над нея. Женски глас отчаяно викаше:
- Помощ, помощ! Помогнете ми, моля ви!
Карина се ослуша. Нямаше съмнение. Виковете за помощ, отчаяни и сърцераздирателни, я уплашиха. Това беше майката на Атанас. Нещо се беше случило с нея. Какво ли е станало? Дали не са крадци? Живееше сама и сигурно крадци са влезли в апартамента й и я ограбват или е паднала и се опитва да се изправи. Може да се е подхлъзнала и си е счупила крак?
Няколко секунди Карина се колебаеше и се питаше какво да направи. Взе телефона да се обади на 112, но премисли. Каквото и да е станало, ще се кача горе, а после ще се обадя.
Бързо излезе и на един дъх изтича по стълбите до третия етаж. Вратата беше заключена и Карина напразно се опитваше да я отвори. Отвътре продължаваха да се чуват отчаяните викове за помощ, но вече малко по-слаби и по-мъчителни.
Докато стоеше безпомощна пред заключената врата, се отвори вратата на съседния апартамент, от който излезе съседка, която Карина не познаваше. Жената също беше чула виковете.
- Това е леля Мария - каза съседката. - Сигурно е паднала и не може да стане.
- Да се обадим ли на 112? - попита Карина.
- Имам телефоните на сина и на дъщеря й. Ще се обадя на тях - каза съседката и веднага започна да набира телефонен номер.
- Ало, Атанас ли е? - започна разтревожено тя. - Елате бързо. Майка Ви сигурно е паднала и вика за помощ, а вратата е заключена и не можем да влезем.
Мъжът от другата страна нещо й отговори и съседката затвори телефона. По лицето й се изписа горчивина и разочарование.
- Какво Ви каза? - попита разтревожена Карина.
- Какво! И това ми било син! Каза ми да се обадя на сестра му и да не го безпокоя.
- Така ли? - погледна я Карина като ударена с бухалка.
- Така! Преди месец леля Мария приписа апартамента на сестра му. Тя има голямо семейство, две деца и е без жилище.
Карина я гледаше като вцепенена. Съседката набираше номера на дъщерята на леля Мария, а от апартамента продължаваха да се носят стенанията и молбите за помощ.
След месец Карина пак срещна във входа на блока Атанас. Той се опита да й се усмихне и да я поздрави, но тя го отмина без да го погледне.
София, 27. 12. 2014 г.
