Емил Манов

Отечествената война има своите легенди, написани с кръвта на нашия войник. Има и своя незнаен воин. Но случката, която ще ви разкажа, не е легенда, а незнайният воин не е символ, не е скулптура от бронз, нито литературна фигура. Той е човек от плът и кръв, българин, когото навярно и до днес помнят и за когото дълго ще разказват жителите на югославското село Разкрижа.
Това се е случило в един от последните дни на войната. В село Разкрижа, където се намирал щабът на една немска част, довели български пленник - млад войник, без кепе, в изпокъсан шинел. Войникът бавно пристъпвал с босите си изранени нозе, а конвоиращият го немски ефрейтор бил окачил на поясока си чифт изкалени обувки. Откарали пленника в щаба. След половин час го извели оттам - сега на челото му имало кървава подутина, от пръстите на ръцете му капела кръв и той пристъпял още по-бавно. Вързали ръцете му и го хвърлили в някакво мазе.
На следната утрин нашата артилерия открила огън по шосето. Един снаряд разрушил сградата, в която се помещавал щабът но немците. Те се втурнали към зимниците и цели два часа не се показали, като изчаквали края на бомбардировката. Нашите атакували селото, немците отбили атаката. Настъпило временно затишие.
Тогава си спомнили за пленника и отново го завели в щаба на разпит. Но разпитът, види се, не вървял: пленникът не отговарял. Хитлеристите загубили нервите си. А известно е, че когато те почнат да губят власт над нервите си, стават страхливи, ако им предстои борба с по-силен, и жестоки, ако имат пред себе си вързани хора.
След пладне те устроили зрелище за страх и назидание на местното население, което напоследък отказвало да рие окопи и бягало при партизаните. Всички жители на селото били събрани на площада под високата бяла камбанария на църквата.
Двама немски войници извели пленника в празния кръг насред площада. Нашият войник бил по долни дрехи, изтощен, измъчен, брадясал, лицето му - покрито с драскотини и кървави отоци. Едното му око било съвсем затворено, другото едва мъждукало и хората не могли да разберат - вижда ли с него войникът или е ослепял… Немските войници, които го окръжили, се усмихвали, предвкусвали удоволствието. Селяните се вцепенили: не една година живеели вече те под хитлеристки ярем, познавали характера и навиците на своите господари.
Пленникът стоял неподвижен, затворил и оцелялото си око. Към него се приближил един немски лейтенант, висок здрав мъжага в лъснати ботуши с твърди кончове и с кокетен, черно лакиран кобур на корема си. Придружавал го преводач - някакъв български предател.

Започнал разпитът. Немският офицер казал няколко думи на преводача и онзи се обърнал към пленника:
- За последен път те питат да си кажеш името и частта. Не отговориш ли сега, милост няма да има.
Пленникът отворил окото си, погледнал лейтенанта и не отговорил.
- Ще говориш ли или не?
Пленникът мълчаливо се отвърнал, като че не искал да гледа лицата на своите мъчители. Лейтенантът изругал високо и с все сила ритнал полуголия младеж в коляното. Тълпата охнала. Младежът паднал на земята, без да издаде нито звук. След малко с мъка се изправил отново и окото му безразлично се устремило в немския офицер.
- Откъде стрелят вашите батареи? Колко танка имате на вашия сектор? Говори - настоял офицерът.
И като не дочакал отговор, ударил му плесница. Пленникът сякаш бил онемял. Ръцете му неподвижно като мъртви висели край тялото му и той дори не ги вдигнал да закрие лицето си. Лейтенантът почервенял, устата му пръскала слюнка.
- Говори, говори, свиня! Ще те убия.
Като истински хитлерист лейтенантът мислел очевидно, че няма нищо по-страшно от думите „ще те убия”. При това той стискал жертвата си за шията и почнал да я тресе, като че искал да й внуши смисъла на хитлеристкото „ще те убия”. Но жертвата мълчала. Той я пуснал и се обърнал към преводача.
- Може би е ням?
- Неми войници в армията не вземат - отвърнал преводачът.
- Може би от страх е онемял?
Тогава произлязло нещо неочаквано. Пленникът изведнъж се усмихнал с подутите си устни, погледнал мъчителя си в очите и произнесъл на чист немски език:
- От подлеци не ме е страх. Убийте ме. Нищо няма да ви кажа.
За миг и лейтенантът, и преводачът, и немските войници наоколо останали втрещени. Блъскайки се един друг, те се нахвърлили на пленника с ругатни и юмруци. Повалили го на земята. Когато се отдръпнали, пленникът лежал неподвижен, целият облян в кръв. Лейтенантът плюл върху тялото му и дал някакво нареждане на войниците - смятал го, види се, за мъртъв. Двама войници се приближили към пленника. Но в това време той се размърдал и те недоумяващо погледнали началника си. Българският войник се опрял на ръцете си, останал няколко секунди така, сякаш събирал сили, после бавно застанал на колене и най-сетне се изправил в цял ръст - изранен, разпокъсан, страшен, със залепнала на гърдите кървава риза. Вместо лице една кървяща рана и едно мъждукащо око гледали към немския лейтенант. Но гледали упорито, с ненавист, сякаш говорели: „Ето ме, още съм жив, негодяи…”
Лейтенантът позеленял. Измъкнал от лачения си кобур малък никелиран броунинг и стрелял отблизо в бедрото на пленника. Селяните престанали да дишат. Жените плачели. Детски писък се понесъл над площада. Пленникът се олюлявал дълго и мъчително, извърнал глава към високата бяла камбанария, към синьото слънчево небе. Прощавал се със светлината.
Лейтенантът стрелял още веднъж. Нашият войник се повалил и така си останал - с лице обърнато нагоре и с единственото си отворено око, устремено в небето…
Няколко дни лежало тялото на българския пленник на площада на село Разкрижа. Немците забранили на селяните да го погребат и им заповядали, като минават, да плюват върху него. Но селяните престанали да минават през площада. Дори в църквата не влизали.
Когато нашите войски заели село Разкрижа, тялото на пленника го нямало. Немците го хвърлили в един от своите общи гробове и селяните не могли да кажат къде точно, нито пък да съобщят името на героя.
Не зная това име и аз. Но ако бях скулптор, бих изваял нов паметник на незнайния воин. Изваял бих нашия войник не в атака на нож, нито с бомба, която хвърля срещу врага. Изваял го бих като пленник - в разкъсана риза, изранен, с единствено око, устремено към синевата на родното небе, което така чудно блести в дни на мир и свобода.