Димитър Златев

Голям празник събра цялото Момчиловци. Не само се откриваше новата сграда на училището, но и се отбелязваше шестдесетата годишнина от освобождаването на този край. Бивши учители и ученици, роили се из цялата страна, долетяха отново в милия кошер, където бяха вкусили от меда на познанието. Ала идва краят и на най-вълнуващия празник.

Приливът на умилението се отля по бащините къщи, по някогашните квартири, а на другия ден мнозина от гостите си тръгнаха. Шумният ученически рояк получи още един ден почивка, па във вторник отново изпълни новите класни стаи, украсени с цветя и ликове на възрожденци.

Директорката ни повика с колежката Дафинка в своята стая, сред щедрите подаръци и букети от празненството, и каза: „На вас, най-младите в колегията, възлагам да правите компания на госпожа Рада В. до обяд и да я изпратите до рейса. В клас други ще ви заместят.”

И ето ни сега - живо олицетворение на двата противоположни края на учителската кариера - сме седнали в ъгъла на учителската стая пред чаша кафе и бисквити. Госпожа Рада - първата учителка в нашето училище , ни гледа с такова умиление и възхищение, че чак изпитваме неудобство. А ние, на свой ред, се чудим как може тя да е толкова крехка и приветлива, и дали на нейните близо осемдесет години ще изглеждаме така. В своята тъмносиня бархетене рокля и с бялата дантелена якичка, тя е такава една чистичка и спретната.

Бялата косица, събрана в малък кок, предава някакво благородство на нейния профил и допълва нашата представа за „ретрото”, наблюдавано по филмите. Времето с тънък резец е оставяло следи по лицето й, но те и подкупващата усмивка свидетелстватза вътрешна сила, с която са надмогвани делниците и грижите. Очите, поизбелели, но обистрени, ми приличат на планински изворчета, от чието дъно блика живот.Тя остави внимателно чашката, помълча в някаква нерешителност и с нарастващо вълнение заговори:

- Мила младост! Сигурно завчера на тържеството ви дотегнах със своите спомени за началото, но днес, преди да си замина, ще ви разкажа нещо, което не посмях да кажа пред всички. Цял живот не се реших да споделя с близък човек една своя тайна, я вече поглеждам към оня свят. Ще ми се да разтворя душата си…. Още нося някогашните си представи за срам и грях, затова моля да не ме съдите много строго или, недай боже, да ми се присмее… Какво е станало преди месец, вече не помня, но онова, което искам да ви изповядам, го виждам като на живо.

Беше през лятото на 1911 година, а предната - бях завършила прогимназията в Чепеларе, моето родно село. Един ден татко доведе от пазара вуйко Дичо от Горно Дерекьой и стрико Стою - селският мухтар, така се викаше по турски на кмета. Докато поднасях да ги почерпя, вуйко рече:

- Раде, свърши ли вече учението?
- Тя го свърши добре - изпревари ме тате, - но нямам пари да я пратя в Станимака да учи по-нагоре. Нали издържам студент в София.
- Та тя е готова учителка! - възкликна кметът. - Я да ни я дадеш в наше село, че деца много, пък само един учител си имаме.
Нещо ми трепна под гришката и се изчервих. Татко се изненада и смутолеви нещо като „дали ще може?”.
- Ще може, ще може! Стига мерак да има - додаде кметът.
- Абе тя мерак си има.Помага на майка си, но виждам, че повече я влече към книгата, отколкото към хурката. Ала то по вас е турско, опасничко е - позапъна се тате.
- Вие си помислете месец-два, па като дойда по Гпляма Богородица , ще ми дадете отговор.

Цялата нощ не заспах. Хем се чувствах малка за такава трудна работа, хем се радвах на излезлия късмет. Лани бях прочела „Под игото” от Иван Вазов и се бях влюбила в Рада Госпожина, учителката. Колко плаках при смъртта им с Бойчо във воденицата! Сега излизаше,че и аз като нея ще уча поробените българчета и на четмо, и на копнеж по свободата. На другия ден мама ме заприказва:

- Учителка! То хубаво, на оттатък границата не е като тука. - Среднощ да се връщате от попрелка и нито някой да те нападне, нито аз да се притесня. Помня, като момиче, преди да ме отсурне баща ти, се прибрахме преди да се мръкне и пускахме капаците на прозорците, та манафите, турските граничари, да не видят къде свети.

Ставаше ми страшничко като я слушах , но пред очите ми все беше примерът на Рада Госпожина. Какво пък, виках си, не са се свършили родолюбивите българки, а и на онези деца трябва някой да им отвори очите. И се реших.

На първи септември вуйко Дичо ме поведе към границата. Пресякохме крадешком край поста „Свети Гьорги”. По едно време попитах бодро, та да докажа, че не ме е страх:

- Вуйко, далече ли е още Дерекьой?
- Върви и мълчи! - скастри ме той строго , но тихо. - Че ако ни чуе някой манафин, ще видиш на куково лято майчиното ти село.

Изтръпнах и забързах крачка само до него.

Как започнах учителствуването, вече ви разказах на тържеството. Всичко ми беше интересно, първолаците ме обикнаха, спечелих симпатията и на техните родители. Ходех с местните момичета по попрелки и меджии. По Димитровден като изпращахме стадата към Беломорието , на зимните паши, някои от тях, зачервени от срам и любов, даваха на ергените „опраталски китки”. - Да не ги забравят по чуждите краища… Малко им завиждах , но аз чаках друг. - Все вярвах, че един ден ще се появи и моят Бойчо Огнянов и аз ще му бъда вярна и в любовта , и в комитетските тайни.

За Коледа проводих по таен куриер писмо до нашите. Нашироко им описвах и работата си , и селските люде, нали мама ги познаваше всичките.

Един ден, към края на зимата, се прибрах от училище. Изведнъж видях, че към мене иде един турски жандарин. Те бяха четири-пет души, които следяха за реда в крайграничното село, и всички се плашеха от тях. Този трябва да беше нов, не бях го срещала. Той отдалеко ме загледа, неочаквано се усмихна и подвикна на турски:

- Даскалице, чакай да ти кажа нещо!

Цялата изтръпнах. (Поназнайвах малко турски от по-стари люде.) За щастие, вече бях пред квартирата си, шмугнах се в малката вратичка и залостих отвътре. Сърцето ми едва не изскочи от пазвата, натиснах с гръб вратата и не смеех да погледна през процепите дали страшния турчин е подминал…

Не посмях да кажа на леля Стана, мамината братовчедка, у която живеех, но цялата нощ сънувах кошмари.

В неделя с колегата Георги заведохме децата на черква. По едно време случайно се обърнах и се втрещих: до входа, със фес в ръката, стоеше турският жандарин и погледът му беше прикован в мене. Как дочаках края на литургията, как се прибрах вкъщи, не помня. Ала след обяд видях, че турчинът се задава по улицата, загледан в горния кат на нашата къща. Спотаих се зад кенарената завеска и, надвила страха, любопитно загледах. Та той хич не бил страшен, даже не беше запуснат като другите манафи. Беше строен, със чизми и пристегната униформа. Той се изравни с прозореца ми. Божичко, какво хубаво лице имаше и белотата му сякаш се подсилваше от сключените вежди и тънките мустачки. Нещо ми премаля, но нямах кураж да помисля от какво ще да е. Турчинът продължи надолу по уличката и след малко тръгна обратно, все загледан към нас. Страх и трепет се бореха в душата ми, та се захлупих върху върху леглото си, като че се криех от целия свят.

След седмица се разнесе тревожна вест. - Една мома, Шинка от Долно Дерекьой, тръгнала с по-стари жени в гората за дърва. Пресрещнал ги някакъв манафин от Роженския пост. Жените викали: „Бягай, Шинке, зло ще ти стори!” Момичето хукнало, турчинът след него, а жените викали и се препявали. Шинка се спасила, но така се уплашила, че след три дни я намерили обесена. Тази случка цялата ме разтърси, но някакъв женски инстинкт ме караше надвечер, скрита зад пердето, да следя кога ще мине моят турчин. „Моят ли”, казвах и потъвах в срам. Пък все ми се искаше да крачи по-бавно, та повечко да го погледам.

Мъжката му сила и красивото му лице ме караха да премалявам от непризнато вълнение. В същото време един друг, вътрешен глас, сърдито ме кастреше: „Каква излезе те! Уж чакаше Краличът, пък по един турчин се прехласваш… Не си достойна ти за името Рада, камо ли българка да се наречеш!…” Аз се опитвах да се оправдая, заричах се, че няма да се предам; опитвах се да си спомня всичките български теглила, та омразата да надвие неизказаната любов.

Още като дойдох в Горно Дерекьой на една седянка чух песента за Злата от село Карлуково. - „Злата е турчин загалил, турчинът Исеин ага.” Тогава ме порази куражът на тази родопчанка. - Агата я грабнал от хорото, та да я стори бяла ханъма. На изпроводяк нейната майка й подала ябълка, намазана с отрова.

Самодоволният турски първенец бързал да я отведе в харема си. По едно време тя го помолила за ножче да разреже ябълката и си разкваси устните. Но вместо в ябълката, тя го забила в сърцето си. Смаял се турчинът и я положил на тревата с думите: „ Злато льо, мари хубава, защо си била каматна, га ума не си имала?…” Когато майка й отишла да я погребе, припяла се над нейната погубена младост: „ Юнак си била , дощерко, че си верата не даде и мило име болгарско!…”

Сега всеки ден си припомнях тази история. С някакво ожесточение се защитавах пред себе си и пред всички българи. „Ще видите вие, че няма да се предам!” На децата в училище все гледах да заговоря за всичко българско, че трябва да го обичат и да му са верни…. Ала освободех ли се от училище, бързах да се прибера и да застана край прозореца. Моят турчин най-сетне приближаваше, погледите ни се срещнаха и преливаха от драгост. После пак дълго се укорявах и двата вътрешни гласа ме разпъваха на кръст.

Една нощ скочих в съня си, разтърсена от ужас, плувнала в пот: моя турчин ме беше грабнал от хорото и препускаше с коня си. По едно време се сетих за Злата, посегнах към ножа му, за да се пробода, но ръката ми го прегърна и отпуснах любовно глава на гърдите му. В този миг изкрещях, възмутена от своето предателство, и се събудих…

Не, повече не биваше да чакам. Трябваше да бягам от него и най-вече от себе си. Но къде да вървя, като след седмица, на деня на светите Кирил и Методий, трябваше да покажем на какво сме учили децата и да ги разпуснем. Ще се държа дотогава, па ще избягам през границата!

Гледах да не се издам, макар че леля Станка вече се досещаше кого дебна през прозореца. Той още веднъж идва в черквата, но се държеше чинно и хората го гледаха с уважение, премесено с малко страх. Само аз в своето безумие си мислех: „Дали няма заради мене да стане християнин и заедно да забегнем в България?”

Дойде 11 май, денят на Солунските братя. След черква родители и настоятели дойдоха на годишния изпит. С първо и второ отделение изпяхме пред училището две-три песни, после казахме хорово азбуката и „Отче наш” на църковно-славянски. Децата в трето и четвърто отделение бяха по-малко, та с тях и с гостите влязохме в по-широката класна стая. Учителят Георги ми отстъпи аз да проведа часа.

Тъкмо да започна и се сковах: в стаята влезе младият жандарин, поздрави учтиво по турски и седна на стол до настоятелите. „Божичко мили, защо ме наказваш така? - шепнех си аз наум. - Или искаш да ме изпиташ доколко съм ти вярна?” Не смеех да срещна погледа му. Децата и родителите усетиха смущението ми, но сметнаха, че това е редно за една съвсем млада учителка и то пред толкова погледи. Започнахме със задачи от събиране и изваждане. Понеже в тях ставаше дума за овце и за оки мляко, децата се отпуснаха и бързо решаваха. Поотпуснах се и аз.

После разтворихме читанките на откъса от поемата за Гергана. Едно девойче звънливо зачете, но то знаеше наизуст стиховете, та докато следеше с пръстче горния ред, вече нареждаше на глас следващия:

Рано ранила Гергана
станала, та се умила;
пред икона се прекръсти,
тихо се Богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола…

Гостите слушаха, притаили дъх. Майките гледаха, просълзени от умиление. Когато детето стигна до срещата на извора, аз го прекъснах:

- Стига, Милке.Браво, много хубаво го прочете! Кой сега ще каже наизуст „Аз съм българче” от Иван Вазов?
Докато оглеждах зачервените личица, Делю от четвърто отделение скочи:
- Аз искам, учителке, да кажа за везира как искал насила да отведе Гергана в Стамбул.
- Няма нужда, Делчо. Всички знаят какво е станало накрая.
- Те знаят, ама и аз знам, че вече няма да има везири. Скоро българската войска ще ни освободи и тук ще стане Българско, както е отвъд границата.

Тръпки ме побиха. Всички погледи се насочиха неволно към турския жандарин - разбрал ли беше какво каза момчето? Той беше пребледнял, но се направи, че нищо не е чул и изваждаше джобния си часовник, сякаш искаше да види скоро ли ще свърши часа.

„Скоро ли ще свърши изпитът, та да отиде да ме предаде… - внушавах си аз. - Нека иде, нека ме предаде, нали аз бях казала на децата, че тук скоро ще стане Българско! Пък и той да разбере, че може да го обичам, но своето няма да предам.”

Турският стражар ми се усмихна крадешком и като да скрие нашата тайна, каза пред училищните настоятели възторжено: „Аферим! Ачигьоз деца растат, ама и даскалицата си я бива - и умна, и каматна!” - За пръв път чувах гласа му така отблизо. В турските думи той премеси и две-три български сякаш от уважение пред селските първенци. „Колко е двуличен! - обади се моят сърдит вътрешен глас.- Ще видиш как ще те подреди пред властите в Пашмаклъ.”

Минавайки покрай мене, той заговорнически ми прошепна на завален български: „Раде, чакай ме по мръкнало до вашата порта. Имам да ти казвам нещо…” И отмина.

Пребледнях и се разтреперах. Никой нищо не разбра, но една мисъл пулсираше в слепоочието ми: „Багай оттука! Бягай, докато още не си станала за резил!….”

Когато хората излязоха, стрико Стою, кметът, ме приближи с думите:
- Ашколсун, даскаличке! Заслужи си платата. Догодина пак ще се спазарим.
- Няма да има „догодина”, стрико. Откъде се взе този турскин жандарин! От два месеца ме следи и сега сигурно ще ме предаде като враг на Турция… Вече съм си стегнала цедилката с дрехите и по мръкнало си заминавам. - Вуйко Дичо ще ме заведе.Сполай ви за всичко!…

Чак сега възрастната жена прекъсна своя разказ и въздъхна.Явно, преживяваше своята първа, несбъдната любов. А може би още се питаше била ли е тя предателство към българщината или не е била. Колежката Дафинка не се стърпя и попита:

- А по-късно не се ли срещнахте? Нали всяко лято на Рожен е ставал събор за хората от двете страни на границата?

Гостенката й се усмихна разбиращо.

- То само това оставаше - да се срещаме и на събор!… През лятото стрико Стою беше дошъл на пазар в Чепеларе, та се отби у нас. Още от портата, докато бяхме сами, ми рече:
- Напразно, стрикув, се притесни от оня турчин. След някой ден отидох в Пашмаклъ при каймакамина и му се примолих да го прати другаде, че ми пропъди младата даскалица. „Закъснял си с молбата, мухтаре, рече ми околийският. - Панделия, така се вика този гиздав жандарин, вчера си подаде неочаквано оставката и си замина за Родосто. Той е грък от Родосто, хубав момък, но беше наемник, та нямаше как да го задържа. Каза ми, че баща му бил болен, та му известили да си върви вкъщи…” Пък ти „ще ме предаде”, та „ще ме предаде”!

Следващият септември не станах учителка. Тогава Чепеларе се напълни с войска и през октомври започна Балканската война…

Госпожа Рада замълча, загледана сякаш в далечните години. Дали още иззад завеската виждаше напетия чужденец, така и не разбрахме, а и не беше тактично да я разпитваме.

Може би за първи път така разтваряше душата си, а вече бях разбрал, че в света на първата любов трябва да се влиза не с любопитство, а с уважение.

Когато рейсът потегли, тя с овлажнели очи ни помаха за сбогом. Може пък да съм й заприличал по нещо на момъка от нейната първа любов или пък в лицето на Дафинка тя виждаше своята младост.