ЛИЦА И МЕСТА
Благодаря на Джо Зовинул, че измисли
това заглавие - далеч преди
мен и много по-талантливо.
Кина излезе от буците, стъпи на мекия, сив треволяк и силно затупа отгоре. Колкото и сухо да беше, нещо все лепеше в краката. Никаква работа не свърши и днес. Е, покопа малко, окърши сухите стъбла, измъкна пръчките на боба - Милко да се оправя нататък. Толкова от нея в края на август.
Тя обърна лице към слънцето, вдиша топлия, замрял над полето въздух. Нямаше ги вече миризмите на юни. Само леко ухание на стъпкана пръст, на узрели листа и нещо винено идваше от храстите отсреща, пълни с бодли и диви, синкави плодове. Вътре тичаха врабци, цвърчаха бясно и това бе всичко, което можеше да чуеш в ранния летен следобед. Дори шумът на магистралата потъваше някъде - в дърветата, в тревите… Онова, което със сигурност знаеше, личеше отдалеч - бе заприличала отскоро на селянка. В собствените си очи поне. Хубави очи наистина, бадемови, както казваха, широко отворени за всеки, а сега уморени и малко насълзени от тънкия летен прашец, който невидимо се носи наоколо. Как ли трябваше да изглежда тук, на това място?… На селянка, какво друго - вземи някой професор от София, сложи го в буците, обуй му едни галоши - няма ли да е същото? И с нея така - в Бюрото например ставаше плаха и никаква. Вкъщи, с децата и Милко - копие на вечната домакиня от ковьорчето над печката. В града мъжете се обръщаха след нея, мигаха и се помайваха - какви ли ги измисляха? Изглеждаше просто, и Кина отскоро вярваше: местата си правят странни шеги с нас. Карат ни да бъдем като тях и чакат да се поддадем. Спираш тук, влизаш там и капанът шляпва. Човек е като водата - в каквото го налееш… Било е винаги, сега го е схванала.
Тя закрачи под клоните, лесно намери извора - съвсем до пътя. Взе канчето, пи жадно на бавни, дълги глътки. В мокрото каква ли ставаше - водна фея, самодива, речен дух? Огледа наоколо - жив човек нямаше! Вдигна роклята, прекрачи бикините, обля корема си, после краката, накрая между тях. Ръката й остана там и лениво спря с измамното желание да мие…сега, ето сега… Отдясно проби слънчев лъч, заслепи я, изненада я, коленете й хлопнаха и тя остро се сгърчи в сянката на листата.
Ще хвана нещо с тая вода, все някога, обеща си Кина. Оправи се и пое към шосето. Тревата в краката й жвакаше, горе на пътя изрита кутия кибрит - олющено драскало, опадали букви, личеше само едно бледо и размито ки… Ки като Кина, каза си Кина. Вече мразеше името си, вчера пак се разписа в онова Бюро. Пари не даваха, но подпис искаха. Беше хубава, здрава и без работа - от години. На 43 никой за нищо не я търсеше. Кой да я търси - половината град като нея ходеше в жълтото Бюро по труда. Милко и той висеше вкъщи, тихо и кротко псуваше. Спеше сам в кухнята, не идваше горе, в широкото старо легло. Рудникът, докато го закриха, не прости на никого.
След шарения хлад на дърветата асфалтът я стресна - горещ и омекнал. Тя заподскача, обу сандалите и спря да се съжалява. На пътя със сигурност беше друга. Никакви самодиви, разни водни феи, още по-малко селенията от буците. Каква беше тук, върху сивия мек асфалт…
Отговорът идваше с големия зелен камион. Той даде мигач, забави и сви вдясно. Вратата зейна колкото да види шофьора - силно приведен към нея, почти легнал върху празната седалка. Добро лице, едър мъж, някъде към нейните години, ухилен свойски.
- Качвай се бързо и казвай колко! - викна мъжът отгоре.
Тя го изгледа мътно. Очите й обараха кабината - познат, или стар колега?… После схвана.
- Вземаш ме за каква бе, ей! - кресна му Кина. Гласът й екна в ламарините, ушите й писнаха и тя вече не чуваше нито рева на колите, нито вятъра в бронята на ТИР-а, нито тънкия вик на лястовиците в края на лятото.
- За каква точно, а?!
Шофьорът плахо се прибра навътре.
- За никаква… - рече по-кротко. - За нищо не те вземам. - той се отпусна назад и тупна с длан седалката: - Хайде влизай, че изгорях сам в тая кабина…
Кина пак го изгледа - подпрян на волана, мушнал ръцете си в скута, с крива усмивка и светли очи - какво можеше да й стори? Градът бе наблизо, шосето бъкаше от коли а долу, пред мотела, бяха патрул до патрул. Знаеше ги - едри, лениви мъже с вечните кафета в ръка. Кина сложи крак на пъпчивото стъпало, кабината кривна и тя леко се метна горе.
- Първо минаваш мотела… Чак после свиваш за града. Нали? - каза той в опит да надвика мотора. - Знам го това шосе, през седмица пъпля по него. Ще спрем долу, да вземем по нещо. Че май те уплаших там, на пътя…
Кина замълча и това можеше да значи всичко, но чак да я плаши… В кабината лъхна миризлив пек, трудно се дишаше и тя се усети влажна. Шофьорът поклати глава - така сме цял ден! - искаше да каже, плъзна докрай страничното стъкло, показа как се отваря нейното. Къде ли се бутам, стегна се Кина. Знаеше какви ходят в мотела. Бяха все хора, успели в тоя скапан живот. Колите спираха вдясно, от тях излизаха млади, гъвкави жени и мъже с неясна възраст. Оглеждаха дълго масите, сякаш избираха терен за къща. Жените сядаха първи, краката им лъсваха в сянката на чадърите. Вадеха цигара и силно приведени към мъжа, пускаха първата струйка дим точно над главата му, в зелените триони на палмите. После щедро поръчваха.
На паркинга спряха встрани, до агрегата за гуми. Мъжът я изчака да слезе, хлопна вратите и леко срита прашния калник. Беше никакъв час и изборът стана лесно - в дъното, под тумбестата палма.
- Е, и сега? - рече той. - Избирай и казвай.
Тя сви рамене - каквото за теб, такова и аз… Той кимна и тръгна към барчето. Завря се в чадърите, смешно приклякваше под палмите, пречеха му дори столовете и тя си помисли как ли ще бъде назад, с поръчката. Все едно - негова грижа… И веднага разбра откога не бе ставало - да избяга от грижата, някой друг да я има, а тя да стои, да речем, под чадъра и да чака, с лакти на масата. Погледна шосето - патрулите бяха се скрили някъде. Над пътя висеше синкава мараня и в нея летяха колите - насам и натам - като цветните топки на огромно сметало. Какво вадеше и събираше то в края на лятото, каква проста аритметика местеше топките, Кина тъкмо сега не искаше да узнае. Можеше после да пита шофьора, ей така, да почнат отнякъде…
Хрумна й още нещо - толкова смешно и глупаво, че Кина чак кихна, после го каза наум: сметалото на пътя бе събрало и тях и в този първолашки сбор нямаше нищо съдбовно, беше някаква лятна шега, кратък епизод след буците, тревата и извора… Лица и места, събрани случайно. Преди час дори не се знаеха. Сега тя седеше на масата и го чакаше, гледаше едрата му, огърбена фигура, а пред него, от лъскавия чатал на машината, изтичаше общото им кафе в двете чашки от истински бял порцелан. Малка, кафява капка плъзна по едната и момичето на бара тайно я подпря с пръст. Някой отвътре пусна музика. Стари парчета, познати гласове, ако малко се стегнеш, ще кажеш кои са…
Той идваше с пълна догоре табла. Не разля нищо, когато чашите опасно кривнаха вляво. Остави кафето, масата изведнъж се сдоби с две големи, подвижни очи. МЯСТОТО вече я гледаше. Мъжът седна, тя се приведе към него и остана така неприлично дълго. Той не усети, буташе към нея пакетче захар и Кина помисли, че тъкмо сега е момента, ако пушеше, да отправи първата струйка дим над главата му, в ония зелени триони отгоре. Тайно погледна под масата - нищо лъскаво нямаше в краката й, само бяха загорели от жегата. Преди да изпият кафето, знаеха половината си живот. Тя спомена буците, сивата трева, рудника в края на града, жълтото Бюро по труда, само извора остана тайна. Неговата бе кратка, може би нещо пестеше. Кина го гледаше и забравяше всичко. Думите отминаваха, не бяха важни, стигаше й да стои така срещу него - едър, непознат, светлоок, на нейните години… Щеше да стане след малко, да стъпи горе, на пъпчивото стъпало и пак да отпраши нанякъде - бърза, шарена топка в бръмчащото сметало отсреща.
Той изглежда ловеше мисли, надигна се и тръгна към ТИР-а - забравил да включи нещо. Кина издърпа часовника, заврян в гърдите й - вече цял час! Можеше да е още там, на пътя, да шляпа финално към малкия град, в който щеше да остарее - бавно, но сигурно в кривите улички, с познатите от години хора, с Бюрото в края на месеца и с Милко…
Светлоокият безшумно се върна, допиха кафето и станаха. Масата остана зад тях разхвърляна, безока, наполовина огряна от ниското слънце. Кина спря пред кабината, взе чантата, стисна я на гърдите си и зачака.
- За теб е, не отказвай! - каза той, изправен до левия фар. Носеше лек, ъгловат пакет в непрозрачен плик. - Кафе е, не бой се! - засмя се кротко. - Често карам от него, полагат се… Два пакета, другият остава за мен. Прибирам се вкъщи и нещо ще моля…
Молбата му я разсмя. Точно в девет утре да седнат двамата, всеки у тях и да пийнат по чаша кафе - от това… Кина мушна пакета при чантата, умълча се и вдигна глава. Кратката илюзия от днес, под палмите, занесена вкъщи, това май искаше той… Само че далеч оттук, на ония места, щяха да са други - тя пред ковьорчето, той в някаква стая, съвсем непозната…
- Голямо дете си… - каза му, както понякога хокаше Милко.
Торбите пречеха, не беше удобно с тях и тя ги свлече долу. Прашната броня на ТИР-а издрънча, нямаше вече прегради и той приближи. Оправи от нещо косата й, ръката му остана разперена горе, сякаш искаше да я шамароса. Той леко я спусна и докосна брадичката й. Дланта му миришеше на кафе, на нещо газено и едва доловимо на серт мъжки парфюм. Кина хвана по-плътно пакета при чантата, държеше ги много здраво до някое време… а след час наближаваше първите къщи. Прозорците светеха, в двора пред нея крещяха деца. На ъгъла за тяхната улица блестеше големият нов магазин.
Бе вървяла насам много бързо, някаква кротка, отчаяна ярост я носеше към града и чак тук, между къщите, усети чантата и пакета с острите ръбове. Той биеше горе в краката й, бе лек като перце, а утре, клъцнеше ли ъглите, щеше да въздъхне ароматно срещу нея. Най-после истинска марка кафе, не ония насипни боклуци… Кина спря под първата улична лампа, измъкна пакета, сви очи и пак не можа да види какво е. Нещо, защипано с ластик, пречеше.
Не позна веднага лицето. Знаеше от букварите този слаб, брадясал мъж, името още й бягаше, а и толкова едра банкнота скоро не бе виждала. Бяха две и под тях - лист хартия. Кина го огледа и засрича: „Знам, че сега ти е трудно, ще ги върнеш като имаш”. Тя повъртя листа, опита да го пъхне под ластика, не успя веднага и побесня. Значи пари! Кръгла сума от мъж, спрял на пътя, после в мотела… Кафе, намек за среща, а за другото не искаше и да мисли! Светлоокият бе платил само сметката, нищо повече. Иначе цялата каша в главата й - с местата, лицата и хората… Беше важно кога. Кога точно?!
Било е първия път, като стана и тръгна към ТИР-а. Тогава е щипнал всичко под ластика. Значи по-рано, още преди да оправи от нещо косата й, много преди оная тръпка, както край извора… да мине шест или седем пъти през нея?… Шест или седем, Кина и това не успя да си спомни. Тръгна за вкъщи, сигурно вече я чакаха. В кухнята, пред ковьорчето - там беше мястото… И няма да пипа парите, ще ги тикне обратно в ръцете му! Може с дни да стои на асфалта и нека я мислят каквото си искат. Светлоокият щеше да мине: „Вземаш ме за каква бе, ей!” - пак ще му кресне отдолу, но дотогава имаше много време. Тя спря да помисли. Денят се проточи пред нея дълъг и странен и Кина разбра, че няма какво да му вика. Че още утре ще седне в кухнята за онази истинска чаша кафе, точно в девет.
Мина край магазина, сви в тяхната улица и реши да се върне. За малко, да поразгледа.
Вътре бе хладно, зад касата мелеха кафе, гилотината за колбаси отхвърляше едри, сочни парчета шунка - те пляскаха мокро, а някакъв мъж купуваше цели пет хляба. Тя застана пред шкафа за личен багаж, стисна здраво торбите, много по-здраво отколкото там, до зелената прашна кабина. Касиерката я изгледа с досада и Кина бръкна в плика с кафето. Отщипа едната банкнота - чисто нова, грапава още, пращяща в ръката й. Огледа наоколо - можеше да купи целия магазин!
Разрева се чак в ъгъла, при киселото мляко.
Четвърт час след мотела шофьорът качи слаб мъж с остър перчем и уплашено лице. Бе вдигнал ръка наполовина, уморен да чака. Горе пребърка джобовете си, измъкна смачкан пакет цигари, огън разбира се нямаше. Шофьорът пресегна, запалката съсна и къс пламък освети кривия нос на мъжа.
- Отдавна висиш, нали? Тук рядко качват… Закъде сме?
Мъжът не бързаше, пое дълбоко дим. Сви устни и заби тънка струя в предното стъкло.
- Където и да спреш до Бургас, все ще е кяр…
- Да не бягаш от нещо?
- Абе бягам … - рече мъжът. - Как да кажа, от една жена бягам, щом питаш…
Не чакаше одобрение, нито съвет, просто такава бе работата.
- А! Това е мъжко! - свирна шофьорът и хвърли бърз поглед надясно. - Кроткият стои при жена си, да слуша как дудне… Мъжагата хваща пътя. Както ние с теб.
- Сложно е с тях, мамка му. - рече мъжът. - Никак не е лесно. Уж едни такива, а се оказват други…
- Така е. - съгласи се шофьорът. - Кой не е чупил главата си в някоя!… - добави отнесено. - Затова ги обичам жените, мноого! И само с едни се оправям най-лесно. С тия на пътя, платените… - той направи с ръка оня жест, с който мъжете добре се разбират. - Отдалеч ги надушвам, ще знаеш - от километри, от двайсет го кажи. И не спирам, никога!
Шофьорът блъсна с юмрук кормилото, кабината поднесе и той нервно оправи посоката.
- Днес може и да сбърках. Може нарочно да сбърках… - завъртя глава и включи радиото. - Мамка му и живот! За малко да направи жените ни курви… Май пак ще вали!
Той отвори прозореца, огледа напред. Въздухът бе станал влажен, един голям, тъмен облак висеше над пътя, краят му се губеше на изток. Спряха, шофьорът измъкна гюдерия, стъпи на бронята и с широк размах обърса предното стъкло. От радиото течеше музика, малко странна и увъртяна за вкуса на мъжа отдясно.
- Ей такива неща слушам отскоро. - каза шофьорът докато форсираше. - Не знам какво е, джаз някакъв… Само дето ме носи на ръце като бебе… - той се ухили глупаво. - Много надалеч ме носи, ще знаеш, чак зад дългия сив облак. И все си мисля, че там, на ония места, ще съм по-добре, отколкото тук… Каприз, внушение - както го речеш…
Човекът отдясно следеше кривото, раздърпано отражение в стъклата. Един такъв едър, тромав мъж, не му отиваха тия приказки! Той се сгуши в яката си и потъна в нещо свое, нещо станало далеч оттук, на други места, както казваше онзи зад волана. Заслуша пак. Не странната, ръбата музика - камионът го носеше нанякъде в мократа вечер - и мъжът не знаеше накъде.
- Ще те оставя след дъжда… - каза предпазливо шофьорът. Първите капки димяха пред тях, върху топлия кърпен асфалт. Моторът равно бръмчеше и унасяше.
- Джо някакъв, Джо! - обади се мъжът отдясно. - Джо казаха, нали искаше да знаеш кой е? Фамилията обаче не чух, Зовин… или нещо такова… - той извъртя глава към шофьора, искаше да бъде полезен. - Иначе хубава работа, джазова някак си, без думи - само мелодия…
Шофьорът погледна разсеяно и чак след минута разбра за какво става дума. Тупна радиото с вид на човек, чакал точно това име да чуе. Колите насреща оредяваха, двамата притихнаха в кабината и караха километри така, без никой нищо да каже.
После се обади дъждът.
Най-напред горе, върху топлия ламаринен покрив, после ситно накапа стъклата, а като тръгнаха бързите, криви струи, се наложи да пуснат чистачките.
