Анита Коларова

Отзив за книга втора на поетичната антология “Храбростта и мъката на България” със съставител Драгомир Шопов

                                      „Умрелия - умрял. Родения - роден,
                                       да се родиш е винаги по-лесно.”
                                                  Слав Хр. Караславов /1932-2002/

Войната е най-грозното явление в историческо развитие на човечеството - милиони избити, вдовици и сираци, изгубили родината си бежанци, драматични съдби, опустошен живот! Светът никога не се е разделял с войната, тя е част от живота, а за великите сили-позорен начин на съществуване. Нормалният човек отрича войната.

Хората мечтаят за мир, но не и политиците, царете, управляващите.

След Втората световна, през 40-те и 50-те години на миналия век, основна тема в българската литература и изкуство бе БОРБАТА ЗА МИР. Изданията напълно естествено преливаха с произведения на тази тема. Така беше и в СССР. Съветското кино създаде шедьоври като” Война и мир,” „ Адмирал”, „Иди и виж”, „Извисяване”, „Летят жерави”, „Обикновен фашизъм”, „Битката за Сталинград” , „Блокада”, „ Битката за Москва” ,”Повест за истинския човек”, „Тихият Дон”, „Те се сражаваха за родината”, филми за войната във Виетнам, Афганистан, Чечня и др. Изброявам накратко по памет.

Но темата след време се обяви за „остаряла”. Кога, защо и от кого? Изключено е да чуеш по радиото оная песен с припев: „В защиту мира, вставайте, люди!…” Пълно „демоде”! Човечеството позорно се разболя от амнезия. Сякаш войните са спрели и изчезнали по височайше благоволение! Уж с мирна насоченост бе създадена и почти ежедневно пускана по БНТ „модерната”, но бездарна като мелодия и текст, песничка: „Прави любов, а не война!”, където се набляга по-скоро на безразборна любов чрез неподходящия, циничен в случая, повелителен глагол „прави”.

А колко бежанци загинаха край остров Лампедуза! Кораби, пълни с бягащи от огъня на войната нещастници, изоставени от екипажите, престъпно намерили нов начин за печалби, се люшкат подобно кораба на летящия холандец от операта на Вагнер, на произвола на съдбата в Средиземно море. Три милиона са само бежанците от Сирия! А кой е изчислил броя на загиналите невинни по всяка точка на земното кълбо в последствие тероризъм и многобройни атентати?! Сигурно има закономерност в ставащото тия дни в една Франция.

Какво безумие! Какъв объркан свят!

Ето защо отрада буди появата на заглавието „Храбростта и мъката на България” 2010 г.-поезия, проза, батална живопис, изд. „Никола Вапцаров”. Издадено по Решение на Централния управителен съвет на Съюза на ветераните от войните на България под общата редакция на проф.д.и.н.полк. о.з. Марин Калонкин. Поетичната антология е съставена от поета Драгомир Шопов. Стиховете, които съдържа тя, не само трогват, но и разтърсват. Те свързват новите поколения с позабравени понятия като патриотизма и героизма, предизвикват навременни размисли.

В предговора Драгомир Шопов пише: „Аз подготвих първата книга от тритомника, озаглавен „Поетична антология”. Там поместих творби на наши поети, които бяха участвали във войните. Техните стихотворения, родени под воя на куршумите, в окопите, в землянките, край зловещата сянка на смъртта, се превърнаха в най-вярното и вълнуващо свидетелство за преживяването на нашите доблестни бойци”.

Как са се писали тези стихове знаят Димитър Дублев /1927-1988/: „Спохождат ме като нечакан гост/ в заставата, сред люта зима”- „Тези стихове”, Давид Овадия /1923-1995/, изпитал онази жажда за живот, която вдига на крака дори смъртно ранения - „Историята”, Стамен Панчев /1879-1913/ - „Сине мой”, Веселин Андреев /1918-1991/ - „Ниш”.

Дали има културен човек в България над тридесетте, който да не знае кой е Стамен Панчев?

Прочувствено е стихотворението „Дълг” на Матей Шопкин, посветено на героя с мото от Стамен Панчев: „Аз отивам, за да се не върна,/ дълг отечествен зове ме в бой”. Няма в българската поезия по-разтърсваща раздяла между невръстен син и баща, отиващ на бой в името на дълга от елегията „Сине мой”.

ДЪЛГЪТ КЪМ МНОГОСТАДАЛНАТА РОДИНА

Той задвижва героизма:

Мърсуваха и те мърсиха
и феодали в черни ризници,
и фабриканти в черен фрак.
Един ли път до кръв те биха
и с брадвата пред твойте листници,
и с камъка пред твоя праг!
Но ти на всичко издържа
и между саби възмъжа!
                  „България” - Иван Динков /1932-2005/

И ще пукат скали. Ще се пенят потоци.
И пиринският вятър така ще фучи,
че ще мислят: я Яне минава, я Гоце,
с тристамина минават и ехо ечи.
                 „Земя” - Воймир Асенов /1939-2013/

Героизмът на войниците има своя жалък и престъпен антипод - антинародната политика на управляващите върхушки, станали причина за нашите три национални катастрофи.

Политиците ни и днес недалновидно и бездарно се опитват да ни замесват по един или друг начин във войни, които не са наши войни. Затова отношението на войските ни е едно към Балканската и съвсем друго към Междусъюзническата и Първата световна войни, когато част от гладните и окъсани войници дезертират от фронта, а някои тръгват да дирят сметка на виновниците: „Избиват ни безмилостно като птици./ Долу царя!/ Към генералния щаб, войници!”- „Добро поле - 1918″, Христо Ганов, и „Побратимяване на добруджанския фронт през 1917 г.” - Симеон Манолов и др.

Подборът на съставителя е педантично прецизен. Търсени са най-силните и емблематични творби. Някои от поетите не са участници във войните. Но са съдбовно свързани с тях чрез своите дядовци, бащи, приятели. В „Сказание за моя двадесет и осем годишен дядо” Първан Стефанов изплаква: „Този свят на сирашки нозе е дошел”, а в „Прародител” /на дядо ми/ четем: „И тичам аз назад, назад,/през сънищата на сираци,/ през цял един безумен свят/ да диря твойте знаци / не костите ти, не прахта, а тласъците на кръвта ти…”

Балканската война, освободителна, желана, с хиляди доброволци, отиващи на фронта, закичени с цветя като на сватба, е свидна на всеки българин. „Далечно одринско Ура” звучи в стихотворението „Нашият войник” на Евстати Бурнаски. Но какво става след победата с превзетия от нашите войски с толкова жертви Одрин, ще ни каже с кипнал от гняв глас към „справедливата” Европа Карол Николов: „ А Одрин - град с велики битки и сражения/ превземан не веднъж от български мъже,/ но върнат унизително на победените, завързан подло с европейското въже”- „Картина от Владимир Димитров-Майстора”.

В „Балада 1913″ Иван Есенски прочувствено ще напише:

Хайде, рицари мои, нарамете копралите гордо,
разтворете браздите, в които легендите спят!
Няма вече позор след най-висшето звание - „Одрин”.
А подир Булаир вече няма изобщо и смърт.
                                                            „Балада 1913″

Един от многото тракийски бежанци, отвратен от престъпните и лъжливи обещания към тях и до днес, Никола Инджов, ще сподели: „Аз оглушах от барабани, / одрипавях от знамена”-„Аз знам вкуса на хляба чер”.

В кръвната спойка на българския селянин със земята е сигурен Димитър Златев, посвещавайки стихотворение на дядо си Кръстю Изваров и неговите съселяни от Черноземен, щурмували Одринската крепост:

Но когато потрябва, умее
да засее кръвта си в земята.
И тогава пониква от нея
най-насъщния хляб.
Свободата.
                   „Селянин”

ВЕРНОСТТА НА БЪЛГАРИНА КЪМ ЗНАМЕНАТА е свещена: „Баладичен монолог на незнайния войн” от Велин Георгиев, „Паметникът” от Александър Михайлов, „Знамето на полка” от Димитър Ненчев/1927-1991/, „Знамена”- Атанас Звездинов и Евтим Евтимов, „Трикольорът небесен на мъртвите войни”- Тодор Биков и др.

Колкото и да свеждаме в днешно време глави пред гордата Европа, тя знае, че никъде по света няма пленено българско знаме и оръжие. Това не оправдава ли самочувствието ни като народ?

Защото: „държиш ли знамето с една ръка,/ ти губиш правото да вдигаш двете” - „Към себе си”, Евстати Бурнаски. Защото: завист, че не би могъл да загине под знамето, изпитва незабравимият Владимир Башев /1935-1967/, „Бойното знаме”. Големият поет загина в мирно време.

Защото: не само трогва, но и задължава заветът на Орлин Орлинов /1931- 2013/: „Не шийте скръбни знамена,/ не лейте плачещи камбани!” - „Все пак”.

Стефан Поптонев напомня катастрофалния за България Ньой в едноименното си стихотворение.

Петко Братинов гневно търси на някаква стара, вероятно турска карта, и не намира отечеството ни - „Завръщане от Германия”.

ДРАМАТА НА НЕЗНАЙНИЯ ВОЙН ще изплаче прочувствено Велин Георгиев:

Облаче, дай ми сълзи, ако имаш,
да си поседна, да си поплача…
                        „Баладичен монолог на незнайния войн”

Освен незнайни бойци, герои на тези военни шедьоври са свидни синове на Отечеството ни като Пейо Яворов -„Македония” от Димитър Златев, Димчо Дебелянов, Гео Милев и др. За нежния страдалец Димчо Дебелянов пишат Недялко Славов - „Поети на война”, Кирил Борисов - „Подпоручик Димчо Дебелянов на фронта”, Павел Славянски - „Още един щрих към портрета на Димчо Дебелянов над първия му гроб в Демир Хисар”, Драгомир Шопов - „Болка”, Николай Дойнов -„Тъга по Димчо Дебелянов”. Ето какъв незабравим образ ще намери Михаил Тошков :

На Одрин нямаше корица хляб,
химически молив в торбето му остана,
върха на който плюнчеше със кръв
и песните му бяха живи рани.
                  „Дописване с обратен знак” /На Димчо Дебелянов/

Темата за Гео Милев като по неписано правило принадлежи на поета Рашко Стойков:

„Каква дива поезия,
какъв ад -
В Дойранското езеро
гори
един град.”

Поетът е видял планината във вид на триножник, върху който Дойран гори като картина, защото „артилерията/ е по-голям художник/ от Кандински дори”. И следват като оръдейни залпове стиховете: „В главата разбита - недоразбити фантазии,/ недоразбити илюзии в разбитата гръд.” И още: „И от мъка по мъртвите/ окото изтича/ като сълза” - „На южния фронт”. Валери Станков също посвещава стихотворение „Гео Милев”. Това са дълбоко разтърсващи творби.

Символи на героизма на българина извайват Никола Гигов - „Полковник Серафимов и бойците - участници в 21 Средногорски полк” и Власо Власов /1936-2002/ - „Пред картечницата”, посветено на ефрейтор Никола Паскалев.

Желание за мъст напира в измамените войници, превърнати в пушечно месо: „Брадясали лица, невидяли жени и деца,/ озлобени очи, освирепели сърца…”- „Добро поле-1918″ от Христо Ганов. Да, доброто поле ще е свидетел на нежеланието за безсмислена смърт.
В „Посвещение на мъртвите” Николай Христозов ще направи философския извод: „Владеем ние тленното,/ а вие-вечността”. И ще ни разкаже в стихотворение, писано по действителен случай, как е ходил в Чаталджа, поканен в имението на поета Азис Несин, чиито думи предава така: „Разровиха стари окопи. Лежаха един върху друг/ и наши, и ваши войници./ А костите сплетени, вкопчени…/ Познавахме вашите само по тези белязани копчета”.
Това са българските копчета с лъвче върху тях. Поетът признава за подареното копче: “Държах го, докато дланта прогоря! - „Чаталджа”.

ОКОПЪТ-МЯСТО ЗА СРАЖЕНИЕ И СМЪРТ:

„Старият окоп” на Александър Михайлов и „В окопа” на Димитър Ненчев /1921-1997, „В окопа” на Власо Власов /1936-2002/. Незабравимото стихотворение на Ненчев не е само картина на мизерния войнишки бит. То е пълно с послания. Има и „сюжет” като гореспоменатото „Чаталджа”. Окопът е пълен с вода. За да не легне в калната локва, войникът слага сухи стебла. Психически е подготвен за смъртта, но знае, че един ден:

Ще останат назад, ще останат зад мен
равнини и нивя златокласи,
и окопът- от мирния плуг заравнен,
като рана тогаз ще зарасне.
                                       „В окопа”
Истинска находка е стихотворението на Петър Василев „Особен случай през Първата световна война”, което поставя въпроса з а щ о няма дадени жертви в тази война от неговото село. Късмет ли е това? И отговаря:

Преди да гръмнат барабаните
и да ги викне боен стяг,
те вече гинели до крак,
посечени от ятаганите
на петвековен враг заклет…
Наистина - какъв късмет!
                   „Особен случай през Първата световна война”

И НА ФОНА НА ЦЕЛИЯ КЪРВАВ УЖАС

като „тиха героиня” ще се възправи българската жена. Николай Стайков ще я „види” на нивата да оре и сее, „защото нейният къщовник гони/ зъл тевтонски вълк”- „Песен за войнишката жена”. Прекрасният Иван Николов /1937-1991/ улавя в стихотворение свое несбъднато видение - Мирът, олицетворен в образа на спокойно спяща Жена:

И от полюс до полюс, над вода и суша
вече никой не помни какво е война:
три милиарда човечество слуша
среднощното дишане на една жена.
                                „Среднощно дишане”

В „Жени край праговете” поетът Борис Вулжев ще напише: „Сърцата им са пълни/ с войни,/ с тревожни телеграми,/ с повиквателни…”

Евтим Евтимов оприличава тополите на чакащи войниците сестри, „загледани към хоризонта”- „Тополите край гарата”.

Отечествената война измива позора на България, свързана с Хитлер по вина на управляващите. Герои са незнайните войници-редници, ефрейтори, подофицери. „Тогаз двайсетгодишните пишеха новата летопис”- Христо Черняев в стихотворение, посветено на поета Веселин Ханчев /1919-1966/.

„Драва не е река, а крепост”- заключава поетът Боян Ангелов в едноименното си стихотворение. Очите ни овлажняват при българските гробища в Харкан и Братските могили при Бежево и Ниш, Ахелой и Драва: Иван Давидков /1926-1990/, Димитър Светлин /1925-1998/ , Лъчезар Еленков - „Балада за железния войник”.

На земляка-герой Величко Ал. Комарев е посветено стихотворението „Балада за Харкан” от Марко Недялков.

Със свалена шапка стои „Пред братските могили” Николай Зидаров /1921-2007/, а Атанас Мочуров изразява завистта на юношите, неподлежали на мобилизация: „После свивахме с яд свойте детски ръце, / горко плакахме пак сред полето/ за това, че пасяхме коне и овце,/ а на запад отиваха с пушки мъжете” /”Поколение”/.

С ново съдържание се изпълва думичката „другарю” в стихотворението на Найден Вълчев „Другари”.

За приятелските чувства и любовта към нашия войник, които се пораждат на война, пише Христо Черняев в „Българското гробище при Харкан”:

Там гробът му не е тревясал,
там и девойки, и момци
му слагат пролетни венци,
посаждат му унгарско цвете.

СЛЕД ПОБЕДАТА

Едни стихотворения са непосредствено преживяване на войната, други са пълни с размисли.
В „Постановление” Николай Милчев язвително посочва нищожните привилегии на правителството за ветераните от войната, какъвто е неговият дядо: „Ако беше жив, ти щеше да пътуваш безплатно,/ два пъти в годината безплатно да се връщаш при нас”. Тази убийствена ирония към управляващите не се забравя, тя се усеща като остър нож в плътта на всеки човек със съвест. Подобен характер има и стихотворението „Пристрастна ода” на Петър Василев. Тя е своеобразен коментар на химна ни „Мила Родино, ти си земен рай”:

„Мила Родино, прощавай, но ето:/ химна ти пея, а вече не зная/ как се стъмнява така под небето ти,/ че не откривам и помен от рая”. Злокобният бурен из неораните ниви ярко контрастира на представата ни за Рай, сякаш „някакво зло е възкръснало-/ за смут на мъртвите,/ за срам на живите…”

Истински съкровища са заровени дълбоко и здраво в тази антология и в това всеки може да се убеди, щом се зачете в огнените й страници, в потресаващата балада на Велин Георгиев - „Баладичен монолог на незнайния войн”, която посочих, в изумителната поема на още по-изумителния Ивайло Балабанов:

О, доморасли нихилисти,
не цапайте с небрежен жест
ни идеалите им чисти,
ни тяхната духовна чест.
                   „Под златна ангелска дъга”

Но животът продължава. Живите са призвани да го живеят. Любомир Левчев в „Романтична балада” ще накара потъналата в траур вдовица на землемера да танцува със сина на дърводелеца, защото

„Войната свърши.
Почваше мирът.”

За своя мираж - Мирът- поетът Георги Константинов ще призове съвременниците:

„Засвирукайте някаква песен -
по възможност
марш да не бъде”
                     „Пролет”

А Петър Караангов ще изрече през сълзи:

„И дими, дими под керемидата
топлинка и мирис на дом.
Зидай, гълъбе, гълъбе,
зидай крехкото си гнездо!”
                      „Зимна песен за гълъба”

А дядо Вазов по традиция, като свързващо звено между епохите, е почетен с последния вариант на химна „Шуми Марица”, направен от него в 1914 г., поставен след авантитула.
И имаш чувството, че слушаш един разтърсващ диалог между мъртвите, осъдени на безсмъртие, и живите, осъдени на неизвестност!

Не е възможно в един обзор да се посочат всички, дали своя принос, поети, включени в книгата, а познавам и такива от най-младото и средно поколение, които могат да бъдат включени при второто издание. Но едно е важно - от сборник поезия на военна тема изданието се превръща в неръкотворен, огромен, исторически жесток и възвишен обелиск на героизма и безсмъртието на българския войн. При това обстоятелство борбата за мир става Съдба и Потребност, на която са обречени всички народи!

И си припомняме призива на Юлиус Фучик: „Хора, бдете!”

Заглавието е стих от стихотворението на Иван Динков „България”.