КОЛЕДНО
Из „Среднощен реверанс” (2014)
КОЛЕДНО
Утро от чай изстинало.
Празно откъм послания.
Градче
с велико минало -
къща за послушание.
И си е всичко на мястото,
на една ръка разстояние.
И вчерашните опасности,
и утрешните терзания.
И джамията Ибрахимова,
и храмът на Мелпомена.
В ъгъла до градината -
кулата със Биг Бена.
Как ни намигат ехидно
лидъли,
кауфланди.
Става ми някак обидно
с празничните гирлянди.
Хората чезнат хорово.
Младите - птици парени.
Стържат минорни акорди
собствените клошари.
И да е пълна картината,
пламва
елхата, звездата.
Коледна, новогодишна,
чиста и…
даже свята.
***
Нощта се спуска официално
над българските минарета,
по мързеливата гирлянда
в часа на кривите дървета.
И трудно е да провокираш
по залинелите павета
онуй, което абдикира
и си отива със поета.
Той ще дочака свойто право
във времето на Ренесанса!
Не го прикачвайте безславно
до авторите от миманса.
Сега е строг. И изненадан.
Възбуден. Странен. Възмутен.
И неудобно премълчаван.
И невъзможно - оскърбен!
ВИНА
На дядо ми капитан Петър Върбанов,
воювал в трите войни
Брадясва твоят гроб. Все нямам време
да мина там, да ти запаля свещ.
И аз се пръкнах от дервишко семе,
пари не вдянах. И не дойде ред.
Не внук, а вълк! Самотна прокопсия.
Понякога на мен ме хваща яд!
Не се научих като мъж да пия,
тъй както с чест го прави моят брат.
Ех, капанецо, всичко се повтаря.
Синът ти вече също е трева.
Но туй, което вътре ме изгаря,
не е неясно чувство за вина,
а споменът за Дойран и Владая.
Завиждам ти на страшния късмет!
И туй, което няма да узная -
какво е да се втурнеш с нож напред!
Да те запазя там, да дишам бодро!
Виновен съм! На грозния баир…
Пропуснат шанс да се изправя гордо
край Гечкенли, Арслан и Булаир.
НИКУЛДЕН
На Валерий Пощаров
Заваля. От небето с олово нашарено
падат рибени люспи, подобни на сняг.
И наместо любов, има нещо отчаяно
по разбитите улици в малкия град.
Нямам много пари. Но със тези хартийки рисувани
си купувам живот, ти разбирай лекарства и хляб.
И не мога да спя, и ми иде отвътре да псувам,
ала стискам зъби, все пак днес е Свети Николай.
Ще запаля три свещи, както там подобава,
за красивия свят и за хиляди други неща.
За щастливата лодка, с която и аз ще отплавам.
Там, където са моята майка и моят баща.
ВРАБЕЦЪТ
Премалял, той доволен цвърчи
на асфалта, до подлеза влажен.
Някой хвърлил е шепа трохи.
Някой щедър се прави на важен.
Но защо на платното, кажи?
Там прелитат коли, там е страшно!
Всеки риск безусловно тежи.
Всеки хляб се изкарва опасно.
***
О, Господи - сами сред океана,
далече от бленувания бряг.
Как съскаха косите му от пяна,
изригващи от бичия му врат!
Ревяхме като синкави тюлени,
сред мрамора на белите скали…
И падаха телата ни солени
от гребена на морските вълни!
Боричкахме се, блъскахме, пълзяхме,
сразени от студените води.
Скалите бяха остри - ние жалки
с издути и разсечени гърди.
Спасението, винаги изглежда,
забравя да развее своя флаг…
Запомних само думата надежда.
Останалото - сигурно е бряг.
***
Валеше сняг на пеперуди
в измислената тишина.
Красив и лек като заблуда.
Невинен като светлина.
И всичко беше в белотата -
така пленителна наглед.
Една снежинка спря в дланта ми.
Видях душата й… от лед.
ХИМН
От внезапния март стана толкова бяло!
Във наивната пролет всичко бе нацъфтяло.
Плодни пъпки запяха свойте химни към Бога,
ала севера духна и засвири тревога.
Ветрове засвистяха и извадиха саби
срещу крехките клони, тъй невинни и слаби.
И не може, си мисля, мен така ми се струва -
с красотата да дръзне някой тук да воюва.
И смутено се свивам и не искам да гледам
тази леден, страшна, безумна победа.
И през стряха, и завет, чувствам как полудявам,
щом студът боядиса резедата в кафяво.
Само миг повървяхме в тази цветна пътека
и напомни ни Оня колко слаб е човекът.
БАЛАДА ЗА БРОНЗОВОТО КОНЧЕ
Родено в някаква леярна,
без да изцвили нито стон,
във спомените ми се мярна
препускаща сълза от бронз.
Жребче със хълбоци извити,
с копитца, вирнати напред,
то беше грива, беше ритъм
и бе сияние от мед.
Не го застреляха в окото.
Децата не разбраха как
в нощта го грабнаха, горкото,
и го продадоха за скрап.
И върху празната полянка,
подстригана и без наклон,
от кончето остана сянка…
И никога не стана кон.
КОТЕ
Уж бе нещо детинско… Но си спомням, тогава
как го пуснах в реката, смятах - може да плава.
Не че беше широка, но така се получи.
И съвсем не очаквах, че това ще се случи.
То бе мъничка топка, преди месец родена
и размахваше лапички във водата студена.
И бе толкова бистра… и така си играех,
и си мислех по детски, че щастлив ще е краят.
Ала точно тогава, точно там по средата,
уморените лапички то престана да мята.
И потъна надолу, във водата дълбока…
Боже, има ли давност за детинска жестокост?
***
Когато много дълго време
перата влачиш през калта,
те стават тежки за летене,
не са удобни за крила.
Изгубваш мисълта за полет
и чувството за висина.
И страдаш, безнадеждно болен
от срам за чуждата вина.
***
Ще се качвам, ще слизам с дъжда…
Добромир Тонев
Дървото, дето ще ме приюти,
надявам се да има живи корени…
От него ще струговат две врати -
една отдолу и една отгоре.
Нехая аз за долната врата…
Но оставете горната отворена,
да мога да се качвам със дъжда
при мравките, пчелите и при хората.
СТАРЕЦЪТ
Избра Бог немощните неща на света,
за да посрами силните.
1 Коринтяни 1:27, Новия завет
Този ритъм е може би сетен.
През града, неуверен, върви.
Той не носи прическа и гребен.
И ни вижда със други очи.
Тоя вестник е купен по навик.
И под шлифера, смачкал сако,
реверанс за последно ни прави
с тази своя походка в танго.
Казва „Добър ден!”, всъщност си тръгва.
Някак чуждо, размахал ръце.
А сърцето му някъде пърха,
като всяко човешко сърце.
Утре вече - светът е за други.
И натрупал ненужния стаж,
по пътеката ще се изгуби
без бастунче, дори без багаж.
Да, за него денят е последен.
Погледнете го в жаркия пек
как изглежда - красив и приведен,
този стар, заминаващ човек.
***
Колата полетя като с крила натам,
където… Мигът бе смърт! Смъртта бе миг.
Но Господ пак ме върна на земята.
Останах жив!
29 ноември 2012 г. 16 ч.
