ХАРОН
разказ
Катафалката, мерцедес в цвят обсидиан – златисто-чер металик, го смая най-вече със стъклата си от кристал, изкусно гравирани с траурни венци и с потънали в скръб ангели около светия кръст. Ама как само са я издокарали, възкликна от възхита, да ти е драго да си и пасажер. Макар и втора ръка, не й личеше. Синовете му я купиха в Австрия, ето, старче, изненадаха го, твоя е, да си имаш занимавка.
Целият му нелек живот – бе преполовил седемдесетте – протече в занимавка с возила. По утрините пришпорваше пикапа да разнася мляко из детските заведения, а грохналата с годините ниса, капризна повече и от стара мома, създаваше ядове, без да му позволи високи скорости. То е нямало и закъде да бърза ей тъй, по петляно, и дорде слънцето да възседне покривите, млякото стигаше до дечицата. Бързай бавно го имаше за правило в занаята си, че да стига навреме.
Така, преодолял не едно премеждие, стигна до пенсия.
За негов късмет, с катафалката му потръгна още отначало, в дома на покойника “Стикс” дори се зарадваха, имаха лице оттук нататък да предлагат изискани екстри. Сега ще можем да дръпнем напред, размечтаха се собствениците на фирмата, като потриваха ръце, бяха нови в бранша и имаха намерение да правят пари – клиентела, по воля господня, не липсваше. Подписаха му договор начаса, наеха го за година, за проба, пък каквото живот покаже.
Или смъртта по-конкретно, фирмата разчиташе на нея все пак.
За новото си поприще той се подготви отдалеч, ми, чисти и лъска мерцедеса, както впрочем го бе вършил и при нисата. Особена грижа прояви за кристалните стъкла, гюдерията разкри непреходната величавост на ангелите, а те, молитвено събрали длани, оставаха чужди на земната суета. Утробата на катафалката ухаеше на благовония – на тамян, на мирта, доколкото ги помнеше от редките си навестявания на божия храм. Синовете му го стъкмиха в чер костюм, черна вратовръзка и черна фуражка – скръбта на ближния трябва да се уважава, защото до един сме смъртни, в трудовите си правила държеше почтеността да направлява всичките му постъпки.
Фирма “Стикс” бе последна спирка между мимолетието и вечността. И тук именно катафалката с ангелите като че гарантираше да отведе пасажерите поне до дверите на рая. Малцина от опечалените изпровождаха непрежалимия си покойник с такава почест, струваше им немалко и ако си го позволяха, правеха го заради живите, за престиж. Градът иначе десетилетия наред бе извозвал мъртвите си с общинската уазка – неизлечимо вмирисана на бензин, на моторни масла, затова пък достъпна и за окаяния простосмъртник. Викаха й маршрутката до квартал “Вечен покой”, черният хумор го наложи за нарицателно име, или просто маршрутката. Кога ли и мене ще ме качат на маршрутката, ще се чуе да каже някой, изгубил вкус към живота такъв, какъвто сполетя повечето при днешните времена.
С мястото си във фирмата човекът се почувства необходим, прие го присърце, осмисляше не само дните му но и значимостта на всичко, което вършеше. Катафалката повеждаше погребалното шествие, а той зад волана, в траурното си облекло, с преорано от житейски несгоди лице, излъчваше съпричастност към възложената му мисия, превръщаше церемонията в събитие. Насрещното движение смирено кротваше пред кортежа от автомобили по пътя, за да отдаде дължимото си към хорската горест.
След погребението него го даряваха за Бог да прости – с ризи, с кърпи, или скришом пъхваха сгъната банкнота в джобчето на сакото му. Не идеше да им откаже, при все че изпитваше неловкост, тежко се привиква към такова внимание. Веднъж, без да ще, подочу разговор между двамината съсобственици във фирмата, дали да не му потърсим процент от нерегламентираните приходи, колебливо подхвърли единият. Другият, по-възрастен, улегнал човек и всъщност вещ в паричните дела, пресече идеята от корен. Хич не си го и помисляй, рече на партньора си, писано е Божието Богу, Хароновото Харону, така е откак свят светува, няма защо да насилваме сполуката си. Суеверията, види се, не му бяха чужди.
Човекът нищичко не бе чувал за Харон, ала осъзна колко сериозно стоят нещата при изпровода на оня свят. Първата сума отнесе в сиропиталището, тридесетина лева са само, каза с притеснение на директорката, ама все ще са от полза за клетите сиротинки. Започна постоянно да им носи платата на непознатия му Харон, подтикван от добри помисли. Не от боязън пред Бога го вършеше, колко му е от лакомия да се сдобиеш с болна съвест. Пред синовете си не обели ни дума, би го съкрушило да открие банкови трезори в душите им. Негова плът и кръв са, но знае ли човек?
Работата в “Стикс” протичаше без излишна припряност, тук комай не включваха в ценоразписа фактора време, приготвяха покойника за прощалното му пътешествие с надлежната мяра за добре свършена работа – балсамираха го и го гримираха по мерак, правеха му прическата, пременяха го като за празник, докато той безмълвно и търпеливо си лежеше в ковчега, чиято стойност понякога граничеше с неразумно и осъдително разточителство.
Фирмата предоставяше на скърбящите да избират, бизнесът си е бизнес и всеки е сайбия на кесията си. Пък и всекиму заслуженото, както повелява Светото писание. Случвало се бе при погребение да се охарчат колкото за една прилична сватба.
Случваше се понявга, за зла беда, поредният им клиент да дойде от нечия сватба.
Нея сутрин човекът завари фирмата в суматоха. Имаме вип персона, довери му балсамьорът насаме, на четири очи, и цялата изключителност на случая донякъде мотивираше безпорядъка. Починал бе цар Станчо, ром от калдерашите, от калайджиите сиреч. Женил последния си син, изтърсака, веселието протичало при обилна трапеза, с много музика, с какви ли не танци и песни, от които дъхът ти замира. Цар Станчо ликувал сред многолюдието, вдигал наздравици, с отворено сърце приемал пожеланията за късмет на младоженците, а певица една – млада, красавица, с глас от Бога, както се казва, му изпълнила нечувана песен. Кава живото си, Романо, пеела вълшебницата, цар Станчо слушал изумен и онемял, после измъкнал столевова банкнота да я лепне на челото й и… Никой не е вечен, на когото каквото му е писано.
На човека не му се бе случвало да вози царе, па били те и от калдерашите. Прихванал от деловата треска в “Стикс”, запретна се да приготви мерцедеса както подобава – покойникът се бе оказал и вип персона, каквото и да значеше за фирмата този факт. Беше си отговорност така или иначе, повечко усърдие едва ли би навредило.
Усети нечии погледи зад гърба си, докато се маеше около катафалката, и се видя заобиколен от неколцина непознати.
Мъжете чинно обследваха автомобила като да го купуват, по пъсните им образи бе изписано благопочитание пред гледката с ангелите. Човече, заговори го един измежду им, с прошарени слепоочия и злато по себе си, Господ привика пред съда си амаро шеро ром, старейшината наш. Стига ти толкоз да миткаш, Станчо, ще да го е възпрял Той, друмищата, дето си се емнал да избродиш, свършване нямат, време е друг от твоето коляно да се нагърби с кахърите ти. Тъй, съгласиха се останалите мъже, и те със синджири от злато, с гривни, обеци и пръстени, та чак и усмивките им грееха от драгоценния метал, тъй ще да му е рекъл Господ, един живот за какво по-напред. Бе, тези калдераши от Станчовото коляно, да не би да калайдисват със злато, дивеше им се наум човекът, дордето ги слушаше, но в съжденията си не отиде по-далече, чакаше ги погребение. Жив да си, човече, занадвикваха се един през друг наобиколилите го, отредено ти било да отведеш бащицата до края на земния му път, длъжници ще сме ти, да знаеш.
Погребението се оказа царско наистина. Покойният цар Станчо блаженстваше в махагонов саркофаг с драперия от бяла коприна отвътре, с позлата по дръжките за носачите. Подир изнемогващата под планина от венци катафалка се проточи внушителна върволица все скъпи коли, втора ръка повечето, както можеше да се забележи.
Денят се случи свъсен, обещаваше дъжд. Погребалното шествие намери на гробищата сума ти народ, дошъл да оплаче бащицата Станчо, за опелото се бе стекло гаче ли всичкото ромско племе. Всички ние ще трябва да се явим в определения ни ден и час пред Христовото съдилище, назидателно изричаше свещеникът заветни слова, за да получи всякой заслуженото, според доброто и злото, което е извършил. Хората смълчани слушаха посланието на светия апостол Павел, като се кръстеха неистово. Разбунен рояк оплаквачки – и млади, и старици – даваха воля на мъката си, плачеха и се вайкаха, мятаха се по земята и заскубаха коси, когато саркофагът с техния шеро ром пое към вечния му дом.
Притиснал фуражка под мишница, човекът стоеше по войнишки изправен до катафалката си в съчувствие към всеобщата безутешност. Той се бе нагледал на чудесии през живота си и му предстоеше да види още, тъй като, известно е, чудесиите свършване нямат.
Дълбоко в земята на цар Станчо му бяха приготвили царска гробница, иззидана от тухли, с тъкани тапети по стените, подът и го застилаше персийски килим. В нея предвидливо бяха вместили нови-новенички хладилник “Филипс”, натъпкан с консерви, 29-инчов телевизор “Сони”, електрическа печка с керамичен плот, бюфет, дрешник, италиански кожен диван и ложе от ковано желязо за саркофага с тленните останки на бащицата. Изпращаха го пребогато за отвъдния му живот, не би могъл да намери за какво да упрекне изпращачите си. Голяма цветна снимка в остъклена рамка над ложето го увековечаваше приживе с многобройната му челяд, щедра на усмивки и ведри лица – онзи миг, извън всяко съмнение, е бил обсебен от щастие.
Часът на раздялата настъпи, върху гробницата легна тежка плоча от железобетон и екна песен. Джелем, джелем, лунгоне дроменса, пееха момчетата и момичетата, маладилем бахтале роменса. Вървяхме, вървяхме дълго по друмища, срещнахме и щастливи цигани… Пееха химна на ромите, ала човекът нямаше откъде да го знае, пък и не разбираше речта им. В песента напираше ликуваща празничност, тържествуваше радостта от живота, може би само ангелите върху гравирания кристал оставаха отдадени на молитвения си дълг. Щастливи хора са, ваджийските му калдераши, позавидя им той в мислите си, щом съумяват да претворят скръбта в тържество.
Небето се отприщи отведнъж. Хората подлагаха лица на дъжда, на берекет е, бахтале роменса, викаха си развеселени, ще ни спохожда благодат. И не бързаха да се разотиват. Мъжът от Станчовото коляно претърча до човека през рукналия потоп, сполай ти, божи човече, изрече признателен, после стисна по мъжки десницата му, в която остави монета. От смущение човекът не посмя да я погледне, пъхна я сконфузено в джоба, понеже тя пареше в свитата му длан.
На връщане мерцедесът газеше през неудържимо развилнели се потоци. Шосето бе порядъчно разбито и човекът не се озадачи кой знае колко, когато им се изпречи маршрутката, затънала насред локва. Май скъсах шарнирен болт, унило предположи колегата му, тая бракма от години плаче за вторични суровини, призна си съкрушен, ама все гледах да закърпя положението. И на сега, тоя сиромах няма как да го закараме до гробищата.
Сиромаха в маршрутката го бяха уредили в чамов ковчег, за сметка на общината, нямал си нищо и никого – ни име, ни дом, ни близки.
На човека колебанията му бяха неприсъщи, времето, пък и човещината, не му го позволяваха. Няма какво, ами да го качваме при мене, разпореди на гробарите, те тримата придружаваха ковчега, така живите можеха да се отсрамят някак пред себе си. Дъждът се лееше и лееше, свъсеното небе се бе заело да оплаква нещастника, живял кучешки и свършил като куче.
Човекът зад волана разсеяно зарови из джоба на сакото си да търси цигари, докато гробарите пренасяха ковчега в катафалката, и напипа монетата. В ръката му засия злато, гледай ти, рече си, калдерашите държат на думата, издължили си се бяха по царски. Дошло му тъкмо навреме, наполеончето щеше да влезе в работа. Той адски се нуждаеше, прости, Боже, от нови зъби, дойде им, значи, редът. Ще се усмихва, а усмивката му ще сияе, че да им приятно на хората да му кажат “Добър ден”.
Дъждът биеше по предното стъкло, държеше да му напомня нещо си и човекът чак се уплаши. Бе, аз какви ги кроя, укори се от дън душа, какви зъби са ме патили, загърбих кому какво се полага. Есента отново напираше, без да пита, а в сиропиталището така и така се нуждаеха кое от обувки, кое от дрешка – хубав, лош, животът си искаше своето. Всекиму дължимото, Хароне!
Той въздъхна под товара на невеселите си размисли. Светът, какъвто и да го виждаш, си оставаше все така несправедлив.
