интервю на Лияна Фероли

В края на миналата година кърджалийски и хасковски поети и писатели проведоха своя творческа среща, за да споделят своите предпразнични настроения, както и своите нови творби. Един от участниците в нея в Кърджали бе Иван Енчев от Хасково. Той е роден на 25 март 1942 г. в с. Горно Шивачево, Великотърновска област. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1970 г. живее в Хасково, дълги години работи във в. „Хасковска трибуна” и в. „Шипка”. Автор е на двайсетина книги, между които “Кървав пелин”, “Хоро сред пламъци” “Кълвачът гали”, “Чедата на Тракия”, “Тракийско разпятие”, “Душа немирна”, “Жажда за утре”… Членува в Съюза на българските писатели. Носител е на националните литературни награди „Александър Паскалев” (2008) за цялостно творчество и „Георги Караславов” (2010) за романа „Кървав пелин”. Не бърза да издава своите творби, напредва по нагорнището на словото, на мерака и въжделенията кротко, защото добре знае, че и най-добрите алпинисти загиват насред снеговете, само защото не са преценили рисковете пред своя неудържим устрем.Роден в деня на православния празник Благовещение, определя себе си като вярващ традиционен християнин, уважаващ и всички други хуманни религии. Но най-много вярва в Божието вдъхновение, което е като вода, която непрекъснато тече. И всяка вода в него си знае своята река. Но смята, че в днешното време има много духовна апатия, от която го спасяват само мечтите му, които като хоризонта в планината нямат предел. Но сега, когато стигна патриаршеска възраст, нещата, които го натъжават са много повече от тези, които го радват. Защото  почти е загубил вярата си в добрината, илюзиите си за сговор, почтеност между хората. Защото е изгубил родната си държава, естетическия модел, крепил досега националното му самочувствие. Защото пясъчните лавини на духовната низост са превзели хоризонта му. Особено го натъжава това, че гласът на писателя  е станал глас в пустиня.Ужасява го повсеместното опошляване на обществените нрави. Затова и празниците за него вече са само самотни литературни оазиси. Дори и литературните награди понякога стават проклятие за твореца, защото често събуждат завист, раждат интриги срещу него.

- Иване, в края на 2014 година излезе от печат книгата ти „Не сме светци”. Трябва ли да ни се припомня това?

- Да, с този сборник с разкази и легенди напомням, че всички сме рожби на първородния грях. Че не сме светци, защото сме живи хора. Обичаме, мразим, грешим, преуспяваме, пропадаме, въздигаме се…

- Романът „Кървав пелин” ти донесе голямо признание и популярност. Кога една книга става добра?

- „Добрата книга е като реката - винаги си проправя път” - казва една руска народна поговорка. И уважаемият читател решава това. Всяка книга има свой собствен живот, независим от автора й. „Кървав пелин” се приема спонтанно добре от читателите в продължение на повече от две десетилетия. Според обективната литературна критика и другите четири романа от поредицата „Чедата на Тракия” заслужават внимание, особено „Бавен огън” и „Труден сезон”. Ала те остават в сянката на „Кървав пелин”.

- Каква е тайната на твоето писане, на твоята творческа продуктивност?

- Съвсем проста. В промеждутъка, докато работя върху някой епизод на даден роман, за отдих написвам стихотворение, разказ, есе или публицистичен коментар по актуална тема. Може би и в това, че за всяка творба търся точната мяра и то с много съмнения за вярната посока към най-сполучливото художествено внушение. Имам трезва преценка за моите сполуки и несполуки. Никой творец не бива да забравя, че онова, което е връх в Родопите, е хълм в Алпите и могила в Хималаите. Затова най-голямото му умение е това да зачертава, както е казвал Ф. М. Достоевски.

- Как избираш темите, които застъпваш в произведенията си?

- Те ме избират. Дебнат ме на всеки кръстопът. Хващат ме за ръка и ме водят, накъдето си пожелаят. Като любов от пръв поглед. Зависи от тяхната любвеобилност и настойчивост.

- Вероятно, по начина, по който и любовта намира човека…

- Да, но любовта е най-дълбокият рудник в душата на човека, от който ще изкопаеш планини от чакъл и само шепа злато за венчални пръстени. 

- Поезия, белетристика, есеистика или публицистика?

- Според настроението. И според това как душата ми, личният ми творчески подход си взаимодейства със света около мен. А тъй като той постоянно се променя, всеки път искам да достигна със съответните средства до различни внушения. Но най-вече до такива, които будят човечност, почтеност и уважение към всекиго, дори и към прегрешилия.

- Значи душевната настройка за писателя е особено важна…

- Да, защото бездушният писател е като препариран славей. Това важи и за поета, живописеца, композитора… Всяка птица има крака и криле, за да полети. Но за да запее, са нужни  сърце и душа. Затова е особено красиво да летиш по този начин към своята песен…

- Но и с крилете на таланта, на вдъхновението…

- Да, без него не може, а той се помирисва отдалече - като уханието на разцъфнал люляк. Много повече. Талантът е Божия искра. От твореца зависи дали от нея ще пламне буен пламък или тя ще угасне в пепелта на изгорелите надежди. Немалко слабохарактерни автори са изпепелявали своята дарба от мързел и самодоволство. А вдъхновението за мен е преди всичко упорство. Всекидневен труд по принципа на „китайската капка”.

- А този волен полет води ли твореца до свобода?

- Свободата на твореца е твърде голяма илюзия. Член първи на нейната конституция е трудолюбието. Дори нещо повече - творецът е роб на свободата си. Може да избира. Денем, нощем. Непрекъснато. Навсякъде. Напредналите диктуват правилата. В сериозното изкуство няма демокрация. То е занимание за избрани.

- Ролята на критиката и завистта за творческия процес…

- Ако критиката е обективна и професионална, тя отрезвява. Но ако е нечистоплътно заяждане на дребно, е като завистта - жесток тумор на съвременното ни общество. Аз посрещам злобните нападки с кратковременно отчаяние, но бързо се съвземам. Отговорът на всяко подло заяждане е още по-упорит труд за нови и по-успешни творби.

- А творческите неудачи…

- Те са част от пътя на самото творческо съзряване. Никоя планина не е изградена само от върхове. В творческата изява на всекиго има падини и върхове, скали и пропасти. Важното е да ги преодоляваш стоически. Като необходимост, а не като наказание.

-  Както да преодоляваш и самотата по този път? 

- Да, самотата на твореца е невидимо чудовище, което го преследва непрекъснато. Понякога го поглъща жив. За да се измъкне от туловището на този ненаситен звяр, той е длъжен да се бори с нокти и зъби, преди да е запокитен в клоаката на примирението или самодоволството.

- Известността по него повече пречи или помага? 

- Известността е скъп костюм. Приятна е, но само за празници. Колкото е по-голяма, толкова творецът е по-уязвима мишена за стрелба отвсякъде и най-вече в гръб. А да не говорим за „приятелския огън” от завист. Творецът се чувства твърде неловко от показното уважение на публиката. Не може да се скрие дори от чистосърдечното внимание. Известността разглезва само слабите. И ленивите. А истинското творчество е безкраен делник. То не понася мързеливците, дори и когато са надарени. 

- Оптимист ли си за бъдещето на света? 

- Страхувам се, че препускащият технически прогрес се разпорежда в сегашната човешка цивилизация като танк в библиотека. Православието е все тъй далече от своето Възраждане. Етническите българи катастрофално намаляват. Бъдещето на Кирилската азбука всяка година става все по-неясно. Безочието и простащината се налагат като еталон за морал сред подрастващите поколения… Е, как да имам сърце да се нарека голям оптимист?…