Анита Коларова

Жеравна*, Жеравна, на жерав** ли си кръстена или от „жерна”*** ти е името, хубаво село, гиздаво?

„Жеравна” вече не е същата!”- тези думи се вкорениха дълбоко и още дълбаят спомена ми от септември 2014 г. Думи на възрастна жена, коренячка, която отиваше да си купи прясно мляко от близка ферма. Живеела в София, но всяко лято прекарвала месец-два в дядовия си имот. Да го наглежда и пази от зли хора.

Старите жеравненци измрели, децата им се преселили в големите градове и в чужбина, а тук дошли „варвари”- печалбари. Запустели къщи и имоти, останали по-малко от 500 души. То добре, че част от къщите и запустелите места все пак били купени - да се преобразят в „къщи за гости”, щото инак времето щяло лакомо да ги излапа…

Тръгнахме към баира по разкривения от пороища калдъръм. Стари орехови и букови дървета ни пазеха сянка. Манастирско клепало не се чуваше, звънка църковна камбана не пееше, млади булки не проветряха халища, не белеха платна, белокоси старици не одумваха никого по протките, деца не играеха, мъже, ходили по чужди страни по търговски работи, не премятаха броеници, даже кучешки лай не се чуваше. Мълчаха и водениците.

Къде ли са били тия „Постолови воденици”? Де го Димчо кехая с три хилядите си овце? Де е Игликина поляна, къщата на хайдут Стефан, сапунджийницата на дядо Руси? Де да търсиш Куков вир, в който се е удавила безнадеждно влюбената циганка Божура? Да си призная, бях виждала родната къща на Йордан Йовков като ученичка и я помнех мрачна, полусрутена. Рисунката /кон май беше/ върху една от неизмазаните й стени, била от ръката на писателя. Обичал да рисува животни. Нямаше и помен от оная къща. Сегашната, превърната в музей, бе гиздава и пременена като мома за сватосване. В двора, сред безброй цветя-паметникът на Йовков, приседнал, вглъбен в себе си. Вътре всичко добре подредено: от люлката, менците и гледжосаните съдове в пещника, до стаичките със снимките, писмата, книгите, личните вещи на писателя, книгата за впечатления…

Тясно ми беше, душно ми беше и излязох на портичката, загледана в синевата, що се разкриваше от баира. Като ученик, напуснал Жеравна, бъдещият писател се завръщал през ваканциите, скитал из китните дъбрави и гъсти букаци, имал си любими места като Синия вир, кориите, често споменавани в разказите му. Навярно пътя му са пресичали я заек, я кошута, елен или лисица. И вълк е мярвал отдалече може би. Затова ли пише за тях като за хора? „Ако можеха да говорят”… каква прелест, а! Защо ли, преселил се в равна Добруджа, учителствал, участвал в трите войни, станал после софийски жител, чиновник в посолството в Букурещ, отказвал решително, но с болка, да се върне в родното село?

От баира се виждаше синята верига на балкана. Черните върхове на кориите Старча, Черковната, Циганската и най-високата Разбойна. Какви имена само! Като подухнел вятър, запявала само една от тях, другите мълчали и слушали… Дали пък не от ревност, че вятърът гали само една от тях? С разтуптяно сърце слушал той и песните, и плача на кавала, тръпнещ от овчаровата жалба по първа и последна любов?

Размислих се. В книгата на Димо Минев „Йордан Йовков. Спомени и документи” се твърдеше, че през лятото на 1925 г. Йовков, дошъл си от Букурещ, замислил вече гениалния си сборник****, споделил с приятеля си Violino Primo /псевдоним на Цонко Попов/, че още от „детинство бил запленен от някои „жерунянски” легенди и старинни сказания”. Че го моли, него, приятеля, да му ги запише и изпрати.

Попитан защо не отиде сам, да се поокъпе пак в „Поп Тодоровия вир”, па да пийне студена вода от прочутия „Дядо Донов кладенец”?, Йовков казва, че не може. И чува укор:
- Как да не можеш? Родния край да оставиш? Че бива ли така да се откъсваш, да се отчуждаваш от бащината стряха, от родното, мило кътче? /…/ Там, там ще чуеш легендите от устата на народа, ще ги четеш в старинни „ръкописания”, ще ги търсиш по „самодивските” и „хайдушките” поляни, из старите манастирища и в песните на народа-богата жътва сам ще пожънеш.”*****

Много съм мислила и аз за този тъжен до сълзи, загадъчен, но категоричен отказ на Йовков да се върне в Жеравна. Единствено мисълта, че такова завръщане може да разруши с един замах детския свят, когато всичко има други измерения, когато майка ти е най-красива сред красивите и най-блага сред благите, а баща ти - най-умният и най-силният, когато се учиш да разпознаваш красотата и тя те въздига, навярно е била причината.

Ако се разходи човек из днешна Жеравна, ще остане очарован от разноцветието на възрожденската архитектура, от изложбата на древни икони, подслонени в превърнатото в музей старо училище, от къщите, някои на 300 години, строени от тревненски майстори, но различни от тревненските, от чешмите, дюкяните и хановете, от апликаците по вратите и вградените долапи, от музея на Руси Чорбаджи, убит от кърджалиите с двамата си сина, защото скрил в гората момите на селото-да не идат в турския харем. Истинско богатство е къщата на възрожденския учител, борец срещу гръцката патриаршия и дипломат Сава Филаретов, въвел по руски образец, зер руски възпитаник, Девическото училище у нас. Тук, зад вратите на невинните долапи, има тайнствени скривалища, а варакосаният тук-там чардак и донесената оригинална рисунка с изглед от Кайро, поставена на една от стените, създават чувството за особен лукс. Същият Сава Филаретов, клеветен от гръцките владици, преследван и затварян от турците, умрял от туберкулоза само на 38 години…

Сега от двете страни на църквата „Св.Николай”, зографисана от еленчанина Йордан Михайлович и Генчо и Георги от Трявна, са насядали местни жени, които плетат или бродират. Що си не гледат къщята тия женуря? - би попитал някой възкръснал жеравненец. Ами защото без пари днес не се живее. На дуварите край тях са намятани ръчно тъкани черги, килимчета, котленски тертип, карета, кенета, престилки и какво ли не. Дано изкарат някой лев. Но май никой не купува. А Жеравна няма поминък, освен туризма, днес тя е „туристическа дестинация”, един консервиран завинаги резерват без истински живот.

Кафез без птички, хербарий, в който са сплескани и изсъхнали някога живи цветя, едва-едва пазещи дъха си, неподатливи за докосване с ръка, защото и от милувка ще се разпаднат.
От автобус със софийски номер се изсипва група англичани. Всички се скупчват пред старата църковната чешма да гасят навярно махмурлука си от миналата нощ. Мъжете са по бермуди, жените - по шорти и потничета. Започва беседата на екскурзовода. Навярно им разказва за иконите от 17 век, които ще видят вътре, но едва ли ще пропусне да преразкаже „През чумавото”, този разказ - шедьовър, велик апотеоз на любовта.

Чорбаджийската дъщеря Тиха обичала беден момък, който се запилял на „печала”. Три години ни вест, ни кост. Омръзнало на гордата чорбаджийска дъщеря да го чака и склонила да я омъжи баща й, хаджи Драган. Най-богатият човек в селото вдигнал сватба в страшно, чумаво време, за да вдъхне кураж на съселяните си, обхванати от ужас пред епидемията, че и на себе си. Но точно когато венчавали Тиха, в църквата влетял, почернял и страшен, болен от чума, любимият й. Изгаряла душата на Тиха, че става нечия чужда невеста, навярно горяла и неговата, тъй както горял и Балкана. Разпищели се ония ми ти черни сватбари, избягали всички. Избягала дори… собствената му майка. При болния останала само Тиха. С любовта си! Как беше наредил Йовков финала, думите впиваха остриета в сърцето ти, правеха тe някак по-висок в собствените ти очи…

„Тогава Тиха тръгна към чумавия - Величко беше, позна го тя щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице.Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.”

Щяха ли да разберат легендата чуждестранните гости по потничета? Имаше ли днес въобще такава любов?…

По план следваше влизане в църквата, а аз се видях в друго време и на друго място.
Беше преди 30 години, Канале Гранде люлееше лодки и гондоли, площадът пред двореца на дожите бе побелял от гълъби. Малките магазинчета пращяха от златни бижута, туристи обикаляха с фотоапарати. Тръгна нашата малка група към историческата базилика на площада. Беше много горещо. На вратата ме спря църковен служител. Била съм много разголена, забранено било да се влиза тъй. Нима не се престараваха? Рокля от басма с дължина до коляно, изрязана по врата, без ръкави. Наложи се да хукна да търся шал, за да покрия „голотата” си.

Този спомен, изплувал сега, ме ядоса и попитах екскурзовода троснато дали е редно да влизат в църквата-светиня в този вид нашите гости. „Може” - бе отговорът му, питах попа и той каза, че може. Та те си плащат!

Всичко опираше, значи, до парите! Тъжна работа, но това е днешната съдба на България, да се продава колкото може повече. Уви, много евтино, без свян и помен от гордост.

От долната махала на селото, право към мен, се зададоха конници. Като да бяха кърджалии! Що щат тук, из тези тесни сокаци, конници? На коня му дай равно поле, а не калдъръм и теснотия. Нямаше облак прах около тях, не препускаха като „мътен порой”, но както се бях пренесла в Йовковия свят, стреснах се, спомнила си за Индже с неговата орда, събрана от кол и въже, разплаквала някога дете в майка… Прилепила гръб в дувара, чаках някак уплашено, да доближат. От Бакаджиците ли се бяха спуснали да търсят плячка, както бе писал Йовков? Преди да превземе Жеруна, не беше ли казал Индже: „Ако искаш да падне ябълката, трябва да раздрусаш клона!”

Раздрусал клона, буйният кърджалия ял и пил горе, на Бончовия хан. Пребледнели булки му слугували, млади моми с „разтреперани ръце му наливали вино.” А наоколо се люлеели пожарите, пищели жени и деца…

Сепвам се и, вече вън от спомена, оглеждам по-трезво ездачите. Кой знае с кой ум тихичко изричам:”По-полека де, може да сгазите някого!”

Най-отзад язди младо момиче, чувам гласа му: „Те не знаят български. Те са янки”. Чак тогава ми се мярка каубойската шапка и червената кърпа, вързана около врата на един от тях.

Конете за езда са част от развлеченията, които Жеравна предлага като световна туристическа дестинация…

И сега вече разбирам думите на възрастната жена: „Жеравна вече не е същата!”

Ние, е искала да ми каже тя, сме един раздрусан клон, с паднала под него червива ябълка.

Трябвало е да умре безвъзвратно един свят и друг да се роди. И е умрял.

Трябвало е да умре старата романтика и човешка доброта като нещо непотребно. И са умрели. За да се роди нов копнеж по разцъфнали ябълкови клони в свят, който ние, по-възрастните, едва ли ще дочакаме…

—————————–

*Жеруна - старото име на Жеравна.
** неправдоподобно е, защото тук няма жерави.
*** жерна - дума със старославянски корен, означаваща воденица, каквито е имало много.
**** „Старопланински легенди”.
***** „богата жътва сам ще пожънеш” - учителят Данаил Константинов събира легендите, нужни на Йовков.