Григор Угаров

                 На Йовков

Замря и сетний тъжен звън.
Животът пак шуми и креска.
И ти си вече само чуден сън -
от много си забравен вече днеска.

И аз вървя сред тоя меден грохот,
край мен гърмят човеци и метал,
но помня оня тъжен, мирен поход
на хиляди окъпани от жал.

По къщите се вее некролога,
а ти ни гледаш тих и примирен,
в теб няма мъст и кипнала тревога -
ти беше благ и бащински смирен.

И днес във тоя многолюден град,
когато иде вечер и се мръква,
ти гледаш всеки пътник като брат,
от грижи черни, бледен и помръкнал.

Но вятърът до утре, може би,
и тая черна книга ще подгони,
когато всичко тука морно спи,
като повехнал лист ще го отрони.

Но тука знам, че всеки ден ще спират,
заглушени от трясък, и от ек, -
и хиляди отново все ще дирят
сред хората - един човек…

в. „Час”, г. ІV, 03.11.1937 г.