Иван Манолов

***

Край вечността захласнати седим,
а тя тече към миналото. Само
за миг ни оглуши. След туй я няма.
В небето се издига струйка дим.
Но слънцето – хвърчило… Отлетя!
Обръща се на запад слънчогледът.
И от брега очите му ни гледат
как махаме с гребла след вечността.

ЕПИКРИЗА

Нощта се движи по познат маршрут
и на Централна гара ни напуска.
Мъглата крие в тънката си блузка
прозиращия октомврийски студ.
От уличните псета проследен,
един клошар боклука проверява.
Той, столичанин в своята държава,
с нескрита ревност я споделя с мен.

Не съм му враг, но знам ли, ще сгреши
и може нож дори да ми изкара
под жълтото око на светофара,
в депото за изгубени души.
Додето още съненият град
несигурно зад щорите проглежда
и обитава сляпата надежда
пространствата, които ни делят.

Напразно стене първият трамвай
в реалността почти неизлечима.
Присъдата отдавна в нас я има,
по-страшна даже от самия край.
Но търси медицината предлог
да ни спести излишна диагноза.
Денят е просто следващата доза
безсмъртие в предписания срок.

ОТПЛАВАНЕ

В облаци от пух сребрист
върховете си заболи,
плуват край брега тополи
сред застиналата вис.
Хоризонтът отразен
бавно приближава кея.

И тополите редеят
зад привършващия ден.

РАП

Вечерта е пълна с лудници
и семейни тържества.
Скитат сенките на глутници
в мръсничката чернова.
Лампите – луни обесени,
по терасите висят
и светът цинично весел е
в инфантилния си чат.
Като махмурлук след пиене,
неизбежно предстоим –
комиксови и хартиени
зад изтъркания грим.
Азът ни граничи с Азия
(Жилим – хванати оси!)
и напрягаме фантазия
татко Фройд да ни спаси.
Само че димят ключалките –
гилзи от стрелбища в нас.
И засъхнала в писалките,
близостта не буди страст.
Блудни синове и блудници,
търсим рая неоткрит.
Вечерта е пълна с лудници
и заложен динамит.

БЯГСТВО

На фар луната в залива прилича
и този бряг е отпътуващ кораб.
Вълна докосва борда му с езиче,
звезди по мачтите блещукат горе.
Дали звънът на корабни камбани
до теб долита, или шум на прилив?

Делят те от безкрая две-три мили,
в които твойто бягство ще остане.

ВРАТАТА

По-нищожен дори от мушичката в чашата с вино,
неудачнико тъжен, безсилни са твойте крила.
И по прашния път като странно видение мина
песента, отъняла от знойната лятна пила.

Сякаш някой дълбае по камъка с нокти изтрити
и оставя следа в изтерзаното твое сърце.
Ала колко неясно е всичко, което опита
да повикаш по име или да докоснеш с ръце.

Само сянката още след тебе върви по баира.
Но какво е в пространството глухият пулс на кръвта,
щом окото човешко едната сълза не побира
и, превит, я търкаляш по кривия гръб на света.

Но ще стигнеш до прага, от който без вест се изгуби,
и ще видиш мечтата из пустия двор да снове.
А ключът ще потъне в изгнилата вече коруба
на вратата, която разделя безкрая на две.

ИЛЮЗИЯ

Зад дъжда, зад мъглата,
до небето… нататък
този свят е объркан
и от нас е по-кратък.
Ако спрем раздвоени
на брега му отвесен,
в амплитудата плаха
между лято и есен,
между вик и въздишка
в страховете ни тъмни,
той след нас много трудно
може пак да осъмне.
Просто капка отрова
или късче стомана,
и прорязва душите
остър звън на камбана.
От плътта ни все още
пари мъртвият камък.
Но вали… А светът е
само призрачен замък.
Привидение бързо,
мимолетна измама.
До дъжда… До мъглата…
И нататък го няма.

ТОТЕМ

На Иван Динков

Български вятърът свири над Рожен.
Остър! Усещам го – нож на точило.
Прясно одрана, небесната кожа
в кръв е обляла родопското било.
Къщите слизат по залез надолу,
връщат се – кози стада разпилени.
Студ ме пронизва! Сърцето е голо
и зад стените на своите вени.

Знак за наследственост, родова рана –
млякото майчино не се преглъща.
Братец яничарин, сестрица Яна –
песента в гърлото една и съща.
Пее в чучурите, ще ги удави
вода за помен и дар наречена.
Хайдушки борове – високи, прави,
като юнашки глави за сечене.

Все корен в корена – гора голяма
от Манастирище до Мечо гробе.
През Рожен граница в душата няма!
И под чертата, и вътре в скобите.
Въртяно, писано на лист с мастило,
с боичка в картите… А всъщност просто:
Усещам, търси ме – нож на точило –
вятърът български чак до костите.

ГЛАСОВЕ ОТ КОПРИВЩИЦА

Високо слънце, ниски върхове,
небе от майчина въздишка по-голямо.
Камбаната молитвено зове
изгубените свои синове.
А устните повтарят: мамо, мамо …

Изплакана Тополница боли –
в сърцето българско незаздравяла рана.
Смирено вишнев цвят край нас вали
и не от свещи, пламва от пчели
дълбоката тъга на Дебелянов.

Подобна светлина не я гасят
капризни ветрове, слова угодни, блудства.
Свещен Йерусалим е този град,
през който мъртви четници вървят
и бранят непоробените чувства.

Където още кървави писма
над съвестите гузни смут бунтовен сеят,
където до кръста лежи кама
и води всяка улица сама
към страшните врати на Мавзолея.

Историйо, пред нас ги отвори –
поне веднъж недей да ни щадиш с обноски.
Всебългарският дух се умори
да слуша благодетели добри…
И търси воеводата Бенковски.

БЪЛГАРСКА РАПСОДИЯ

Земя за сълзи. Земя за продан.
В места оброчни огън клада.
Жени опяват на смърт и года.
От Вардар пие сокол вода.

На Охрид бели платно Биляна
и в самодивската дълга нощ
жив е юнакът там на Балкана,
призивно Шипка ехти: “ На нож!”

А полковият оркестър свири,
почти ридае с отвъден глас.
Шуми Марица – сърцето дири.
И нейде тръпне Люлебургас.

Черней на Сранджа баир гората,
прехвръкне пиле, затихне звън.
Нашепва сякаш кръвта пролята
в един далечен, несбъднат сън.

Кале да вдигна, стените няма
пак всички кости да съберат.
На татко гроба прелива мама.
Дими над мъката вишнев цвят.

Боли, но памет не се изтрива,
земя откупвана кръст по кръст.
Светец незнаен под всяка нива
лежи в олтара на твойта пръст.

В зори ги мие роса мълчана,
съня им гали родопски чан.
Закле ме Йово да пазя Яна.
Не го ли сторя – да съм презрян.

В ЗАКРИТАТА ШЗО

“Българският войник защитава самоотвержено и смело всяка позиция. Няма земя, отстъпена от него без бой.”

Борис Дрангов

Пилон без знаме. Вятър глух,
излъскал плаца, марширува.
Разбит прозорец сякаш чух
тръба напразно да надува.
Кънтеше страшният сигнал
из помещенията пусти.
Като в предсмъртен ритуал
политна скъсаният устав.
И сред обраслите в трева
алеи чинно се строиха
таблата с клетвени слова,
дърветата с покруса тиха.
Денят ги давеше в покой,
но няма отзована слава.
Те помнеха: “ Земя без бой
войникът български не дава.”
И заличеният адрес
в една чиновническа бланка
не го отменя, Ваша чест –
учителю, полковник Дрангов.

МЕЛНИК

Недалеч от Мелник, в Роженския манастир, има надпис, според който Яне Сандански е обикновен разбойник и антихрист.

С твойте камъни бели аз не правя замяна.
Тъмна българска орис между тях е люляна.

Надживели разруха, жар, вода търпелива,
безпощадното време ръб след ръб ги изтрива.

Изоставена вехне над смокините черква.
Векове ситен пясък всяка стъпка зачерква.

Всеки глас, всяко ехо, всеки път към сърцата.
Само гъстото вино връща болка позната.

Като нощ непрогледно, по-горещо от пладне,
то е глътката вечност за душите ни жадни.

В него има и лудост, и молитва към Бога…
И съдба, от която да избягам не мога.

Нощем свирят куршуми, денем плачат камбани.
Антихрист и спасител – кървав спомен е Яне.

Няма камъни мъртви. Няма памет убита.
Тук или си предател, или ставаш комита.

ВИК ПОД ЧЕРТАТА

Спестен отвесно и водоравно,
вик под чертата.
Като в балада над мене гарван
търси месата.

Ала стерилно, безродо време –
мъже не прави.
Светът по-жалък от свойте хреми
простей за здраве.

Умира Хайтов! Умира Фотев…
На кой му пука.
Отровен в жълто, тече животът –
квартална клюка.

Търпи народът, глада си влачи
смирен към гроба.
Родино мила, гарванът грачи
в твойта утроба.

Оглозгва кости непрежалими –
птица проклета.
Ни знаме свято, ни честно име.
Само ментета.

В душите пустош, в сърцата зима.
Псета и тръни.
Едно бесило поне да има
за съвестта ни.

А то – разпалки… В кюмбета мръсни
дими прогресът.
Каиша теглим, докато лъсне.
Да ни харесат.

По курс купува и курс продава –
вик под чертата.
От робска памет олтар не става
за свободата.

ПИСМО ДО БЪЛГАРСКИЯ АПОСТОЛ
ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

Ялови думите, брате Захарие –
тлъсти, наддавали само на лой.
Лъскаво евростандартно бездарие –
мисли на чужд език, а няма свой.
Трие старателно “Записки”, “Хъшове”.
Ахка по миски, крещи в Дисниленд.
Празнични, празнички речи – до втръсване,
сякаш Батак е на друг континент.
Никакво робство, кланета, въстания…
От календарите липсва април.
Патриотизмът живее в изгнание,
знамето с кредитна карта сменил.
Тъпче се с хамбургер, пие си количка.
Трилъри, екшъни… Love USA!
Търка пилони културата голичка,
форми в глобалното шоу ветрей.
Тъпо е, тъжно е, брате Захарие –
кърваво кладенче до всеки брод.
А край Оборище плаче България
над махмурлука на своя народ.