БАНКО П. БАНКОВ – ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ

ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ

Банко П. Банков

електронна книга

роман

В памет на Димитър Димов 

 (по „Нито първи, нито последни”, БП, 1988 г., заради  онова, което автоцензурата ми попречи да кажа и не бях осмислил тогава, и заради прозряното в следващите години)       

Глава 1 РАЗШИРЕНИЯТ ПЛЕНУМ

В късно февруарско утро съживено от бледо слънце Донвера Герина, председателка на съюза на архитектите, слезе в малкия салон  на хотел „Еленин връх” с приятно усещане за анонимни събота и неделя. Тук се сервираше закуска в паузите между отпътуване и настаняване на организирани чуждестранни групи. Мина с никелиран поднос край бюфета с колбаси, яйца и виенски кифлички, персоналът вече отсервираше, ограничи се с препечена филийка,  опаковка масло, тубичка мед и голяма чаша черно кафе, в която доля мляко на облаче. Салонът с профилиран гипсов таван, пастелнотеменужени текстилни тапети и плюшени завеси, препасани с шнурове, беше почти празен. Потърси придирчиво маса с незахабена покривка, откри такава, близната от процедено през щорите слънце. Сервитьорът се засуети край нея, дали ще й е удобно, ако трябва, ще регулира щорите, достатъчно топли ли са  филийките, би ли желала още кафе. Беше нисък, късокрак мъж с влажна уста, в неизгладен чер панталон и бяла риза, разкопчана под разхлабена вратовръзка. Натрапчивата му любезност подсказваше готовност за услуги, каквито биха могли да интересуват валутни посетителки на хотела. Архитект  Донвера Герина се усмихна иронично, вчерашните селяни от рилските села все още се вписваха неадекватно като професионални ухажори на състоятелни клиентки. Желателно беше да са прочели  „Дъждове” от Луис Бромфийлд или „Хотел Шанхай” от Вики Баум, но примитивните мачовци, които взимаха душ веднъж-два пъти седмично, презираха четенето като губене на време. Бромфийлд  и Баум пък бяха буржоазни автори, прочистени от рафтовете на повечето обществените библиотеки и захвърлени да прашасват по таваните.

Бе освободила шофьора на персонално полагащата й се черна „Волга” до понеделник. Слабичкият, пъргав перничанин следваше  задочно счетоводна отчетност в Икономическия институт, в жабката на колата пъхаше записки или учебник, за да си уплътнява времето, докато я чака; оплакваше се, останали са му два изпита от есенната сесия. Телефонира на съпруга си, видният столичен адвокат по наказателни дела Серафим Таслаков, след като свърши пленума, ще остане за ден-два в хотела, ски пистите са все още заснежени и времето се очертава слънчево. Архитект Дренски, дясната й ръка в Съюза, беше осведомен за намерението й още преди седмица, възнамеряваха да прекарат съботата и неделята заедно във високопланинския хотел. Наложи се обаче да посреща непредвидено гостуващи източногермански колеги, Дренски беше организационен секретар в Съюза на архитектите.

Двамата мъже с трийсет годишна възрастова разлика бяха налучкали формула да присъстват едновременно в живота й. Дискретно съблюдаваха да не си засичат пътищата, съобразяваха се за лице с нравствените норми, налагани на масите и  неглижираха дочути пиперливи  коментарии зад гърба си. 

Донвера отпи горчива гореща глътка кафе, усещаше се като гимназистка, предвкусваща удоволствия от неочаквана ваканция. Без разписани ангажименти, юбилейни мероприятия, протоколни изказвания и внезапно извъняване на телефона-петолъчка. Петолъчката осигуряваше пряка връзка с отдел Строителство в ЦК на Партията, иззвъняването означаваше вменяване на неотложна задача, троснато напомняне за недогледана такава или, не дай боже, строго предупреждение за отклонение от партийна  директива.

Новият конгресен хотел „Еленин връх” беше перла в короната на „Балкантурист”, високо в северните скатове на Рила, с лифт до състезателна ски писта и две любителски трасета. Пистите бяха просечени в непроходими смърчови гори и предлагаха доза адреналин от шеметно спускане сред девствена природа на чужденци, преситени от лукса в Кортина Д’Ампецо и Шладминг. А също - и евтина снежна ваканция за пенсионирани западногерманци и англичани. Възрастни жени и мъже се разкрачваха непохватно върху ските и се стараеха да наваксат привилегиите, които постиндустриалното общество предоставяше на работническата класа. Обвързаната в СИВ социалистическа България пък попълваше валутните си резерви чрез международен туризъм.

В три последователни дни конферентната зала на комплекса „Еленин връх” бе приютила разширен пленум на Централния комитет на  партията по проблеми на жилищното строителство и програмите за ускорено изграждане на развито социалистическо общество. В разискванията участваха секретари от отделите на ЦК, директори на индустриални предприятия, профсъюзни и съсловни администратори, както и академични кадри, те съобщиха прогнози за демографското възпроизводство и ресурсно обезпечаване.

Председателката на съюза на архитектите Донвера Герина имаше съпътстващо експозе. В него очерта градоустройствените и архитектурно-строителни аспекти на предложената в доклада на Първия ръководител стратегия за разгръщане на жилищно строителство в столицата и областните центрове. Герина бе отдала лаконично, но емоционално признателност към Първия държавник, формулирал прозорливо задачите, стоящи пред страната и Партията-ръководителка.

Герина не долюбваше Държавника, дразнеше се от диалектните му говорни грешки и дребнави селски хитрости. Той и окръжението му от лоялни орханийски земляци и съмишленици тихомълком отпращаха в глуха линия съперничещите им функционери и партизански командири от Средногорието и Трънско. Първия симулираше, че ползва демократични механизми дори когато издигаше на пожизнени синекури децата си. Класиците на марксизма не бяха се произнасяли по въпроса за мандатност на ръководните кадри. И да бяха, не се цитираха.     

Такива еретични мисли човек можеше да сподели само в най-тесен кръг, по-разумно беше въобще да не ги споделя. Реализацията на социалистическата идея си струваше някои деформации, всъщност - доста.  Донвера Герина се поколеба дали с чашата кафе да запали цигара, прибра в чантата си неразпечатана кутията Фемина. Проблемът не е в слабостите, а в наличието на воля да ги контролираш.

Слезе до спортния гардероб на хотела, там можеше да наемеш шейна или ски-комплект срещу умерена такса. Вторачи се в стъклопластови чифтове от реномирани марки, Атомик, Росиньол и Елан, но по съвет на гардеробиера, планинар с бакърено лице, изкривен от ревматизъм, избра „обкарани”, тук-там очукани  Кестле. Бяха еластични и подхождаха по дължина за ръста й, в комплект с удобни обувки.

В най-конфликтни дни на „студената война” бе прекарвала ски-ваканции във Венген и Санкт Антон, баща й бе работил като легационен секретар на социалистическа България в Швейцария и Австрия. Пързалянето със ски бе й станало необходимост, хигиенна грижа за тялото, както снобските предпочитания към  архитектурната школа Баухаус на Гропиус, симфониите на Брукнер и сецесионовата живопис на Густав Климт.

Излезе на терасата на хотела и побърза да сложи слънчеви очила. Гористият склон прорязан от три искрящобели писти се изправи като стена пред нея и подпря невероятно синьо небе. Донвера Герина бе хубава жена, за разлика от презиращите телата си тромави партийни функционерки. С издължено, гладко лице без възраст, с безупречна фигура и стройни крака, скептична полуусмивка прикриваше леки следи на умора. Облечена бе ненатрапчиво, в премислено подбрани яке, клин и допълнения в сребристогълъбово, купени във виенски магазин на Кьортнер щрасе.

Получила беше неохотно съгласие да остане за два-три дни в „Еленин връх” от Пенчо Дараков, той завеждаше отдел Строителство в Централния комитет, мълчалив, намусен мъж. Имаше натрупан неизползван платен отпуск за поне четири години назад. С Пенчо бяха съвипускници от плевенски гимназии. Мургавият и веждест гимназист навремето бе пращал безкрили дописки до вестник „Народна младеж” за проведени отчетно-изборни събрания на ДКМС, прегледи на художествената самодейност и спартакиади. След това бе следвал  инженерство в Минно-геоложкия институт или в Лесотехническия, не бяха се засичали с години. Но се чу, като аспирант в Ленинград се случил съквартирант с бъдещ втори човек в партийната йерархия. От това съквартиранство бе започнала възходящата кариера  на някогашния Пенчо, а сега - другарят Дараков по стъпалата на партийната администрация. Първия ръководител бе се заинтересувал от него на лов за сърни в резиденция Бялка, отчетен  като идеологически семинар в календара за партийни мероприятия. Кооптираха младия кандидат на науките в ЦК. Там се изкачваше с правоверна последователност след пореден пленум и конгрес. Беше енциклопедично осведомен за всевъзможни партийни решения и документи, държеше се на голямо, беше мнителен дори към най-близките си сътрудници. Всеки път  отклоняваше опити на Донвера за семейни контакти, гостувания или дори  невинни лични разговори. Бе се чудила, дали не изживява селски комплекси, опасява се да не би някой да го подлъже, да му завиди или  навреди. 

Завеждащият отдел „Строителство” повтори пред Донвера дежурните си  опасения, докато палеше цигара и се настаняваше в  служебния ЗИЛ, който щеше да го откара до София. Най-малко сега са подходящи отлъчки, спусната е нова стратегическа задача. Намекна, че поведението на отговорни кадри в гражданските структури се следи внимателно и че донякъде въздържаната подкрепа  на Донвера относно прокламираната партийна линия е коментирана.

Тя настоя и получи съгласието му, макар казано с половин уста, да ползва два свободни дни. Но още в понеделник сутрин да е в София за да отпочне разработване на градоустройствените и сградни аспекти на лансираната партийна стратегия.

През целия привидно безметежен ден Донвера се спускаше на зигзаги по изгърбената, стръмно пропадаща в подножието на урвата писта. Упорстваше да завива по нов начин, разхлабваше крака, завъртваше рамене и закантваше изнесената напред външна ска. Опитваше да не мисли за намека на Дараков, какви последствия може да й донесе заподозряната резервираност. Не че беше от боязливите, цял живот бе се ангажирала с предизвикателства, точно ски спортът беше й причинил съществен дефицит в живота, бездетството. Но не забравяше също, че паметна плоча с багодарност към американския архитект Франк Райт, монтирана на хотелска сграда във Велико Търново, беше струвала на архитекта-проектант интерниране в лагер. Откъдето не бе се върнал.     Председателката на съюза на архитектите, кандидатът на архитектурните науки Донвера Герина бе потомствена левичарка. Можеше да се каже, партийна аристократка, от рода на тесни социалисти, по ирония на съдбата - някогашни собственици на обширни чифлици в Плевенско. Дядовци, баби, чичовци и лели в рода Герини бяха просветени съратници на Кирков и Благоев, ревностни читатели и  разпространители на марксическа литература. Многократно изключвани от елитните гимназии в царство България, с бащини наполеони бяха учили и се дипломирали в европейски университети. Познаваха се с Бебел и Ласал, пазеха кореспонденция с Кауцки и Кръстю Раковски, цитираха трудове на Троцки. Каймакът на българската левица преди първата световна война бе от непокорни деца на състоятелни родители, прогледали за социалните несъвършенства.

Политическият актив на покойните вече  Донверини лели и чичовци (един след друг изключени от партията след девети септември), бе калкулиран в званието „борец против фашизма”. То се оказа по-ценен капитал, отколкото житните и цвеклови полета между Вит и Осъм. Заслугите на Донверините предци й осигуряваха пожизнена принадлежност към привилегирована прослойка, абонирана за високи постове. Разрешаваха й  битови грехове и волнодумства (в известни граници), за каквито редовият поданик на социалистическата република рискуваше нерегламентирани от закона репресии.

Истина беше, че Донвера изпитваше вкоренено пренебрежение към имущества. Тя бе с манталитета на някогашните тесняци, надраснали жаждата за материално преуспяване, в името на абстрактни идеи за равенство, датиращи от времето на Томас Мор и Томазо Кампанела. За подобно мислене се искат поколенчески натрупвания, каквито погражданената набързо селска България още дълго щеше да взима на подбив.

Докато ски-влекът я издърпваше нагоре по пистата за  поредното надлъгване с риска по бялата урва, Донвера премисляше натрапчиво казаното от Първия по време на Пленума. Съзнанието за нейния собствен конформизъм, за изпразнените от съдържание теоретични принципи гризеше удоволствието от  безметежния ден.

Този път не ставаше дума за идеологическо заклеймяване на зле прочели партийни тезиси творци или администратори. А за милионни бюджетни капиталовлажения, които щяха да прекроят облика на средищните градове за поне половин век напред.

Първият ръководител бе прочел, като се запъваше традиционно на специфичните термини, постановление, подготвено от Строителния отдел на ЦК. То отчиташе положителния ефект от индустриализацията на страната, пренасочването на многохилядна работна сила от селата към градовете и възникналите остри жилищни нужди. Изходът е да се разгърне масово панелно  строителство, като се задели целият финансов ресурс в сектора и се закупят съветски инсталации за производство на сглобяеми жилища. С визия в рамките на две петилетки броят на панелните апартаменти в новите административни центрове да надхвърли 700 000.

От мястото си на задния ред в президиума Донвера Герина бе изслушала с израз на безрезервно одобрение тезисите на доклада, тя бе запозната с постановлението в процеса на подготовката му. Но докато Първият ръководител се бореше с непосилната му архитектурно-строителна терминология, бе осъзнала още веднъж собственото си колебание, егоистичното си съучастие в конюнктурна политика, която можеше да заложи подводни камъни в жилищната среда за поколения.

Панелното строителство не беше новост, първите му образци бяха реализирани във Франция в първата половина на века. Кратките срокове за да се задоволят неотложни жилищни нужди, избягването на „мокри” процеси, се компенсираха от повишени разходи за топло и шумоизолация, проблемна  сеизмоустойчивост и казармена монотонност на панелните комплекси. Как да впишеш осеметажни осемвходови сиви циклопи в живата тъкан на исторически застроени квартали? Как ще третираш  хиляди кубометри оглозган от времето стоманобетон след като изтече петдесетгодишният амортизационен срок? Сведущите колеги саркастично наричаха панелните блокове „кранова архитектура”, те се проектират винаги успоредни на релсовия път, по който се движат монтажните кулокранове. 

Герина бе опитала предпазливо да сподели резервите си със завеждащия отдел Строителство в ЦК. Разговорите не стигаха до никъде. По-точно всеки път изслушваше категоричните доводи на Пенчо Дараков колко далновидна е плануваната политика и директните му предупреждения - какво грози оня, който си позволи да саботира (това бе традиционната квалификация на несъгласие) предстоящото постановление.

Два дни преди да се свика пленумът в планинския хотел Донвера Герина направи последен опит да предотврати поне някои последици от пренасочване на целия жилищен финансов ресурс в оспорвана посока.

Намери начин да се срещне неофициално с министъра на строежите, след коктейл за награждаване с почетни звания на заслужили строители. Ведомствените тържества се провеждаха в приземния стол-ресторант на Министерството. Ордьоври и питиета за високопоставените гости се сервираха в малък салон, отделен от ресторантската зала с врата-хармоника. Плътна завеса закриваше втора врата, през нея се влизаше в уютна пушалня с два широки дивана. Мълвата шепнеше, че се случва министерски служители да изпълняват на тях специфични задължения, вменявани им от Ерос спрямо нежния пол.

Министърът на строежите Ивац Осоговски беше представителен  мъж, с излъчване на славянски княз. Преподаваше организация и технология в Строителния университет, но можеше да го срещнеш на оперна премиера и футболен мач. С него бяха на „колега” и „колежке”, Герина канеха в университета като хоноруван лектор по градоустройство.

Природно съобразителният Първи ръководител от известно  време поверяваше стопанските министерства не на апаратчици, а на професионално доказали се кадри. Осоговски, поредният министър, който щеше да е бушон при кризисна ситуация в сектора, беше признат авторитет. Строил  бе металургичен комбинат, специализирал бе на Запад, партийното членство при него не беше религийна мантра, а кариерна необходимост. Предложи чашка коняк на Донвера, тя отклони предложението, бързаше да изложи колебанията си.

- Колега, бихме могли поне да закупим френската номенклатура за сглобяеми елементи и техни производствени инсталации. Жилищата ще са просторни, с по-свободна планировка, с качествена перлитова изолация и естетично фасадно третиране.

Министърът отпи глътка коняк с изражение на компетентен дегустатор, погледна я със симпатия и снизхождение.

- Нали сте наясно с финансовите възможности за внос по второ направление? За десет производствени инсталации -  да не говорим. И как ще погледнат на такава инициатива от СИВ на Калинински проспект в Москва?  Не дай боже, да се разтревожат на Лубянка. Мислите ли, че у нас няма кой да ги разтревожи?

- Поне една единствена инсталация от корпорация Алтом в Сен Назер? Ще предложим да произвежда експериментални блокове за продажба срещу валута и за бюрото, обслужващо дипломатическия корпус. Така реално ще покажем предимствата на оригиналната   технология.

- Единственото, което мога да обещая, е да се сдобием неофициално  с екземпляр от  френската номенклатура и да произведем елементи за два или три опитни блока на наш полигон. Ще ги предоставим за нуждаещи се от жилища правоимащи борци против фашизма - добави той след известна пауза и с доловима ирония.

- Налейте ми малко от коняка - примирено предложи  Донвера.

Министърът поклати глава с разбиране, наля й половин чаша. Тя отпи дълбока глътка, продължаваха да седят всеки обърнат навътре в себе си един, до друг на широкия диван. Все пак Донвера изпита известно облекчение, бе споделила част от съмненията си, бе ги прехвърлила върху раменете на този представителен мъж с широко лице и физика на велможа.

- Колега Осоговски, трябва да е възможно все пак всеки от нас, в своя ресор, със своите компетенции, да опита и направи малки стъпки, за да приближим  нещата у нас към логиката -  икономическа, идеологическа, каквато щете. Нормалността ще е от полза и за апарата, в края на краищата.

- Трогвате ме, апаратът се интересува от ползи тук и сега.  Да се осъзнаят истини извън идеологическата доктрина е нужна смяна на поколения. Спомнете си за унгарците, за чехите … - стана, разходи се покрай масата, отрупана с преполовени блюда и бутилки. Добави небрежно, с тон на неангажиран емоционално наблюдател.

- Човек, попаднал за пръв път в системата, аз самият, опитва да внесе корекции, да съвмести конюнктурата с професионалните си  виждания. Докато към третия месец се убеди, че е безполезно. Инертността на административната машина, застраховките на  апарата са толкова вкоренени, че не ти остава друго, освен да оставиш гемията по течението. И да запушваш пробойни, доколкото разполагаш със средства и минимум свобода за инициатива.

Донвера също стана. Сервитьорката, обслужваща салона, пълна лелка с касинка и бяла престилка, открехна вратата, бавеха я с отсервирането. Персоналът  отнасяше вкъщи след работа недоядените деликатеси и недопити бутилки, замаскирани в пазарски торби. Това бе професионален бонус, който компенсираше посредствените заплати. Добродушно усмихната сервитьорка освен това осведомяваше завеждащия секретната секция към Министерството кой с кого се е усамотил в пушалнята.

Герина и министърът вече бяха си казали достатъчно. На излизане, в атриумния двор на Минстерството с експонирани бази на колони  и тухлени зидове от консервирана древноримска сграда, Донвера добави.

- Ако течението влече гемията към водопад?

- Съобразителните ще слезат на брега предварително - добронамерено приключи разговора министърът. След което всеки тръгна към служебно предоставената му кола.

Рано следобед ски пистата потъна в дълбока сянка, слънцето бе се скрило зад скалист снежен връх на запад. Застудя и задуха бръснещ вятър. Донвера се прибра в хотела, гардеробиерът й пожела да гостува пак до края на ски сезона, няколко любезни думи с персонала внушаваха илюзия за демократизъм.

Лежа дълго във ваната, бе ароматизирала водата със соли, които купуваше от валутен магазин на Кореком. Светлозелената разпенена вода лъхаше на горчиви бадеми и канела, отпусна я приятно. Усещаше мускулите си, вдървени от млечна киселина, отново гъвкави.  Подозренията доколко са застрашени позициите й в гилдията избледняха. Социализмът бе изтръгнал от корен българския селянин за да го присади в града като работническа класа. И беше му отворил очите за техническите удобства на века. Това беше съществено, идеологическите претенции на партийни интелигенти като нея не бяха от значение. Макар че като  унищожиш частната собственост дали не подкопаваш обществената?

Чиста проба ревизионизъм, помисли Донвера. Пое дъх, прищя й се да се гмурне в ароматната пяна, това беше стара детска игра, да провери колко ще издържи под вода без да диша. Още една неразумна демонстрация на характер, така ще развали прическата си. Надигна се, прекрачи несигурно върху хлъзгавите плочки и се загърна в  ароматната хавлиена кърпа. Свободата е в осъзнаване на ограниченията.   

Преди да слезе в ресторанта за вечеря се свърза по телефона с Теодор, договориха се да дойде със служебната кола в понеделник сутринта за да я отведе в София. Провери отново как изглежда в огледалото, дали загарът по лицето й, след прекарания на пистата ден не е вулгарен. В тъмносиня рокля с двойно перлено огърлие не биха могли да я сбъркат нито със ски инструкторка, нито със западногерманка, ползваща евтин туристически пакет по профсъюзна линия. И заслиза по застланото с червена пътека стълбище към мецанина без да бърза, привидно приветлива, но  бронирана със самодостатъчност. 

Глава 2 ВАН ЕЗЕРО 

Десет  години след войната на Йом Кипур инженер Аскари отметна последната   майска   събота   в   джобното   си   календарче, ведомствено издание на френския Център за метални конструкции. Педантизмът му не беше унаследен и затова Омар проявяваше показно усърдие. Беше двайсет и осем годишен, с жилаво телосложение, шия врастнала широко в раменете (в колежа беше тренирал тенис и вулгарната, но традиционна за иранците свободна борба), тънък кръст, чиста кожа с маслинов отенък и кафяви очи под насмешливо повдигнати гъсти вежди. Придърпа шезлонга до щита от армирано стъкло, който разделяше съседните лоджии и като заслони с шепа трепкащото пламъче на запалката, вдъхна дълбоко дим. Турските тютюни бяха много ароматни, но той бе свикнал с по-леки и сухи американски цигари. На 1700 метра над морското равнище вечерният априлски вятър пронизва до кости, Омар потръпна, беше по бяла риза без потник. Така предизвикателно се носеха младите инженери от климатизирания Център в парижкия квартал Ла Дефанс.

Зад бедните, сбутани една в друга кирпичени и каменни къщи на Ерджиш водата на езерото потъмня и се набръчка, сянката на угасналия вулкан Супхан удължаваше ниския нос, който отделяше северния залив от Големия Ван. Бяло корабче наближаваше пристана, затъваше и се надигаше в оживялата чернозелена вода, това беше „Кюрдска принцеса”, която се връща от Татван. Омар имаше фотографска памет за лица, предмети и названия. Отвъд прихлупените складове солниците искреха на неестествено жълти и морави петна под косото слънце, като върху платната на импресионистите. Миришеше на йод и студ, гларусите грачеха с лаещи гласове, планираха в редкия въздух, приплясваха върху комини и телевизионни антени.    

Пейзажът беше ярък, но потискащ, смесица от голи скали и сипеи, мастилени сенки, прахоляк и ръжда, натрапваща се бедност и съмнителна хигиена. Някогашните арменски високи плата са забравен от бога край, земетръси, кланета и оскъдица бяха разпръсквали периодично будните глави под по-благосклонни небеса. Горчивосолените води на езерото и лавовият туф по склоновете на угасналите вулкани Супхан и Немруд прехранваха претръпналите оцелели колкото да наплодят рояци мършави деца с изразителни очи. Малките печалбари обсаждаха колите с чуждестранни номера, спиращи на паркинга пред мотела „Ван езеро”, и маскираха просията под формата на натрапчиви дребни услуги, съпроводени с боричкания около всяка подхвърлена монета

Омар се закашля, угаси цигарата и стана за да наметне сакото си, отпусна се отново в шезлонга. Бяха се разбрали да поддържа легенда и не напуска Ерджиш по-рано от времето, необходимо на един обезпечен турист да се отегчи от занемарените забележителности на градчето. Дотогава аятолах Дех Хода и генерал Таги Хан щяха да прекосят обратно иранската граница при Хой. В мощния „Форд ескорт” на генерала аятолахът рискуваше по-малко неприятности от страна на граничната полиция. Преселникът-палестинец Седаят и профсъюзният активист Тафаззоли щяха да се качат на обедното корабче за южния бряг. Решид Седаят бързаше за Бейрут, той поддържаше отдавнашни връзки с ултралеви антиционисти и салафисти, които бяха финансирали някои от най-кървавите му акции. Хусеин Тафаззоли, с документи на търговски посредник, щеше да се промъкне обратно в Иран през кюрдския хребет. Той агитираше срещу шаха в работническите гета около пристанищните рафинерии в Абадан и Хоремшехр. Инженер Омар Аскари се връщаше в Европа, там трябваше да търси подкрепа за съпротива срещу монархическата диктатура.

Омар бе отрасъл в бяла вила с четиринайсет стаи, задръстени с френски мебели, исфахански килими, ковано сребро и японска електроника, с два гаража и подстригана дворна морава в аристократичния северен квартал на столицата Техеран. Баща му беше тежък намусен мъж, децата, надзиравани от поредния английски възпитател, се виждаха с него веднъж или два пъти седмично,  по повод на похвални постъпки или провинения. Наказанията бяха безпрекословни - лишаване от кино, тенис или джобни средства, а поощренията - бегло полагане на плашещата бащина ръка върху стриганата ти глава и две-три напътствени думи  Баща му притежаваше контролни пакети в две банки и реномиран частен колеж с пансион за момчета. Високите такси за обучение осигуряваха елитен подбор на постъпващите и възможност Омар и двамата му братя да придобият в чужбина дефицитни специалности, осигуряващи ги при всякакви политически трусове.

Най-големият брат Ахмад, тромаво копие на бащата,  специализира в Калифорния и практикуваше лицева хирургия сред отбрани кръгове в Техеран. Сюлейман беше деликатен като болнавата им майка, той довършваше теза по ядрена физика в Кеймбридж, сестрите им Мехри и Тюлай бяха омъжени съвсем млади за преуспяващи функционери в създадени от шаха производствени и експортни картели. Тях изтърсакът Омар помнеше бегло. След смъртта на майка му втората и третата бащини съпруги бяха го оставили изцяло на грижите на възпитателя. Мистър Кавендиш беше добродушен, но възограничен поданик на залязващата английска империя. Грижите му за питомника се ограничаваха в постигането на безупречен оксфордски акцент и тайно пъхане в детската длан на блокче шоколад или бисквита по време на рамазана.

За разлика от по-големите братя, Омар създаваше непрекъснати главоболия на стареещия баща. Отначало с юношески лудории, а като студент се ангажира къде в идеен, къде - в улични  конфликти с управляващата династия. Шахът бе тласнал амбициозно, но недалновидно страната в копирано от Европа обществено и стопанско развитие, компрометирано от корупция и политическо насилие. Реза Пахлави бе отменил по комунистически образец многопартийната система, раздал бе  земи с ниски кредити на селяните, харчеше петродолари за греховни изкушения като балет и опери, покровителстваше дребни емири от Персийския залив и бе предоставил избирателни права на жените. Така бе озлобил срещу себе си едновременно политици, профсъюзи, военни и духовенство. Шахът не бе си дал сметка, че тежко въоръжената полиция му спечелва нов заклет противник, докато с приклади разбива вратите на актовата аудитория в техеранския технологичен институт. Студентите стачкуваха срещу натрапеното им университетско ръководство и задушаването на всяка мисъл, различна от официалната доктрина за сплотеност около казионните монархически институции.           

Бомби със сълзотворен газ погнаха ожесточените младежи към резервния изход на амфитеатралната зала, тълпата тъпчеше падналите, виковете се смесваха с гърмежи, някои почнаха да скачат през разбитите сводести прозорци от височината на третия етаж, върху асфалта аленееха пръски кръв. И досега есенната влага събужда хронични болки в лявото коляно на Омар. Разгневеният му баща не искаше да го погледне, но му осигури с връзки изходна виза и Омар успя да емигрира във Франция, преди да започне следствие по студентските размирици. Доста от арестуваните му съмишленици така и не се върнаха от превъзпитателните лагери в Голямата солена пустиня.

Докторска степен от Екол Сантрал в Париж и прилично платена служба в Центъра за метални конструкции бяха добра компенсация за неприятностите с шахската полиция и бягството от Иран. Един специалист по конструктивна механика има много по-добри възможности край бреговете на Сена, отколкото под заснежения връх Демавенд, надничащ над смога, забулващ Техеран. Все пак усещането, че работиш в страна, където точно отмерена любезност или дистанцираност никога не ще ти позволят да се почувстваш истински приобщен, бе потискащо. Омар Аскари, с вековната иранска история зад гърба си, с безгрижно детство, прекарано в малък дворец с четиринайсет стаи, под грижите на чуждестранни възпитатели, със самоуверено юношество и перспектива за бърза инженерна реализация, претендираше да е фигура в собствената си родина. А бе принуден да се прехранва по европейските пазари за мозъци. Той живееше в Париж с въодушевяващата убеденост, че има лични сметки с управляващата династия. Пахлави бяха узурпатори, качили се преди петдесетина години с груби ботуши върху трона на бившата каджарска династия, но петролният бум бе им дал възможност да се представят за просветени наследници на Кир и Дарий.

Да воюваш срещу режима единствено чрез гневни тиради, произнасяни пред колеги от Центъра, беше непочтено по отношение на онези, които не се върнаха от солената пустиня. Омар беше фанатик на тема почтеност, почтеността и донякъде суетата бяха го подтикнала да предприеме пътуването до Ерджиш, в турски Кюрдистан, което оформи официално като проучване на строителни оферти, интересуващи Център за метални конструкции. След третата арабско-израелска война Средният изток отново обещаваше доходни инвестиции за европейски вложители.

Идеята за тайна среща между противници на режима бе подхвърлена от Мохамед Таги Хан по време на танцова интермедия в скъпия парижки локал „Бел епок”. Таги Хан бе научил парижкия адрес на Омар от брат му Ахмад, двамата с Ахмад бяха съученици и до някое време - приятели. Кокалестият, висок генерал, мургав и с остър профил, бе прелетял до Европа в състава на имперска делегация, която преговаряше за покупка на френски бомбардировачи Вотур и ракети Кротал. Омар избягваше да среща функционери на режима в Иран, но писмото бе настоятелно и той склони да покаже на генерала някои парижки забележителности, които се изплъзват на обременения делови мъж и скромния, ограничен откъм валута турист. Отминаваше полунощ, дългокраки момичета с надменни физиономии на балерини от Гранд Опера, напудрени с розова пудра и облечени само със сребърно триъгълниче на интимно място, танцуваха под мелодичния синкоп на саксофони. Таги Хан бе предложил полулегална среща в Ерджиш, малко турско градче, близо до иранската граница, за да се потърси обществена основа за бъдещи реформи. Генералът бе изброил възможните участници и бе намекнал, че дори сред имперските служби за сигурност има хора, узрели за подобна идея. Таги Хан играеше опасна, може би двойна игра. Омар опита да се измъкне с уклончиви недомлъвки, това принуди генерала да бъде съвсем откровен и конкретен, и Омар даде съгласие.

На излизане Таги Хан се поинтересува дискретно от евтините почасови хотели в квартала с тесни улички между площад Шатле и портата Сен Дьони, те се ползваха с анонимна популярност сред повечето  мъже, посещаващи Париж.                   

Мъглата надвисваше над мъждиви улични лампи и разкривени от старост фасади на съмнителни хотели. Генералът говореше полугласно, изключителната печалба иска изключителен риск, от време на време се извръщаше подозрително. Генерал-щабен офицер от въздушните войски бе таван, до който можеше да стигне и бе стигнал Мохамед Таги Хан, по-нататъшните амбиции, министерско кресло, а защо не и лостовете на висшата власт, изискваха по-драстични стъпки. Бащата на сегашния монарх бе обикновен полковник, цапал ръце с полицейски разправи при бившата  династия. Таги Хановете брояха родословието си отпреди четири века, бяха имали време да се издигнат над припряната грижа за собственото благополучие и да проумеят истини, ползващи както тях, така и нацията. С относителното петролно благоденствие растеше и недоволството, неравенството в преуспяването разпалва брожения много по-бързо, отколкото унилата обща несрета.

Промените зрееха като сляп цирей, впил жило в болната плът на държавата, циреят щеше да се пукне със или без съпричастието на Мохамед Таги Хан. Защо тежката ръка на генерала да не пробие слепия гнойник и да предотврати разпространение то на инфекцията?

Таги Хан имаше железни нерви и умееше да отдели  политическия риск от удоволствието. След като прецени, че е казал достатъчно, се вторачи в пищния, едва прикрит с дантела бюст на шоколадова мулатка от Карибите. Мъжествеността в панталона му го напрягаше, намести я безцеремонно, кимна на жената и хлътна след нея в полуосветената врата на „Отел дьо Мен”.

Рано напролет генералът напомни за датата на срещата чрез Ахмад. Омар потвърди участието си по-скоро от скрупули, отколкото от въодушевление, издейства да му възложат проучването на оферти за проектиране на четиринайсет стоманени моста в Близкия изток и замина с кола за Турция и Ирак. Престоя в Ерджиш по време на обратния път можеше да обясни като почивка след уморителното многодневно шофиране или да го припише на техническа повреда.

Палестинецът Решид Седаят бе недоверчив като гонено животно и в последния момент настоя разговорът да се състои на пасажерско корабче, което курсираше между Ерджиш и Татван. Решид имаше две задочни смъртни присъди в Иран заради убийство на израелски дипломат и висш полицейски офицер, търсен бе от Интерпол за организиране на атентат в амстердамски бижутерен магазин и в експреса Каталан Талго от Женева за Барцелона.      

Петимата седяха на срещуположни скамейки близко до кърмата, бученето на двигателя пречеше на любопитно ухо да долови за  какво говорят. Бяла мехурена диря кипеше на широка опашка в тъмната вода, пепелносиви сипеи се отдръпваха по двата бряга на залива, угасналите вулкани се забулваха в мараня. Бледото слънце светеше, но не грееше и Омар потръпваше по риза с копринено шалче под разкопчана яка и леко сако.

Първи говори, този път без заобикалки и намеци, генералът. Таги Хан носеше сив шушлеков шлифер и каскет от същата материя, които пазеха отлично от вятъра, неудобствата на тукашния климат му бяха добре известни. Омар припали цигара от неговата и за пръв път се взря от толкова близо в насеченото му от дълбоки бръчки, загоряло до кафяво лице. Потискащ цвят на пушечно месо, израз на човек, който е свикнал не да спори, а да заповядва.

Таги Хан настоя - Реза Пахлави продава исконни ирански интереси на коварни съседи и западни покровители. Промените трябва да се направят енергично, но пресметнато, за да не се изпусне безконтролна тълпата; преврат за сваляне на монарха, служебно правителството и чистка на корумпираните елементи, конституционно разделяне на властта, което да остави малолетния престолонаследник в ролята на луксозен държавен символ или да го замени с президент, силна армия, като гарант на промените и приемствеността.

Нервната ръка на Ареф Дех Хода придърпваше грубия черен безръкавник на гърдите му, имаше остроносо птиче лице, проницателен поглед и овално подстригана червеникава брада, която смекчаваше  донякъде остротата на чертите му. Изглеждаше парадоксално, изповедникът на фанатичен религиозен догматизъм седи до генерал, завършил военна академия в Сандхърст и изповядващ пренебрежение, ако не и неприязън към религиозни доктрини. От пристигането в Ерджиш Дех Хода и Таги Хан бяха неотстъпно един до друг. Седаят, който претендираше за прослушани няколко семестъра в Сорбоната и поради това правеше опити да се сближи с Аскари, бе му подхвърлил, че генералът е всеяден самец, преситен от тривиални контакти и търси възбуда чрез извратености, в които да е доминиращ. Дех Хода пък, в духа на древни традиции, умеел да манипулира самонадеяния  партньор като го подмами във физически контакт, изцеждащ грубата му претенция за доминация.

Решид приказваше напосоки, за да търси пукнатини в още нескрепения съюз. Генералът бе демонстрирал вулгарна, но нормална хетеросексуалност на мъглива парижка уличка пред „Отел дьо Мен”. Парадоксът бе другаде, свещеникът мълча почтително, докато генералът изложи безапелационните си виждания и това подведе Омар да мисли, че между тях съществува предварително договорено съгласие. Войската и духовенството имат под ръка високо платени пилоти на свръхзвукови изтребители и тълпи от фанатизирани вярващи. Кого води след себе си интелигентът, колко тежи мнението му? Интелигенцията си остава наложница на монарси, имитиращи обикновени граждани, на президенти, ламтящи за неограничени мандати и откровени диктатори.

Дех Хода говореше привидно безстрастно, но думите му бяха като дялани камъни и лягаха без пролука. Християнската демокрация е изяловено дърво и ражда шупливи плодове. Делението на властта е най-голямата заблуда на неверниците, тя ще ги доведе до развала. Властта е една, на Аллах, и трябва да се упражнява с безгранична вяра в словото му според корана и с безпрекословно подчинение на законите в шариата. Там  има брадва за всички пороци, с които Западът скверни телата и душите на заблудените. Жените ще бъдат забулени, придворната политическа партия - разпусната и заменена с висш духовен съвет, западните филми и музика - забранени. 

Омар не се сдържа и възрази, за западен възпитаник религията  е невинен спомен за състрадателната ръка на късогледия мистър Кавендиш, тя бе му подавала шепа стафиди в дните на рамазана; едва дочакан вечерен бумтеж на тъпан, който позволява припряно да седнеш край трапеза отрупана с ядива и шербети; смътно очертание на момичешко тяло под развята от вятъра чодра. Перспективата за теократично общество, което клейми съвременната цивилизация, но ползва техниката й за да сдържа в подчинение вярващите, бе отблъскваща за интелектуалните противници на режима. Омар се впусна в безплоден спор с аятолаха и даде повод на Седаят да застане в позиция на помирител.

Решид Седаят в роля на умерен! Тоя шишкав мъж с небръсната двудневна четина по червендалестите бузи, мазна коса проредяла на челото и увиснала на фандъци по късия врат отблъсваше със запуснатост в облекло и тяло. Освен присъдите за политически тероризъм, улични размирици и палежи, на негова сметка се водеха обвинения за криминални обири и контрабанда на наркотици. А също така - съжителство с няколко излезли от затвори или излежаващи присъди терористки от западни левичарски групи.

Беше трудно да свържеш мрачната известност на Седаят (говореше се, че е стрелял в упор срещу полицаи, рязал уши и гениталии на жертвите си), с флегматичния на вид мъж, върху чиито ноздрест нос при четене се смъкваха интелигентски очила с тънка златна рамка - Седаят носеше захабен конфекционен костюм - кафеникав десен, бледорозова риза с бели петна от засъхнала пот, с разкопчано на корема копче и разхлабена вратовръзка на убити шарки. Бе почнал да говори с претенция за семестрите в Сорбоната, които бе записал и от  където бе изключван на два пъти, но бързо премина от академичен език на вулгарен  жаргон, какъвто можеше да се чуе по левантинските кафани и вертепи. Според Седаят единствена алтернатива бе революционен терор и разрушаване на политически и стопански структури, на култура и религия. Буренът трябва да се вади от корен. Първо трябва обаче да се удари главният съюзник на шаха - Израел. На негова собствена територия и навсякъде другаде.

Спорът бе прекрачил чертата, която отделя размяната на противни мнения от откровена враждебност и лична неприязън. Идеята на Седаят да се срещнат на „Кюрдска принцеса”, която се тръскаше неприятно по късите утринни вълни, се оказа полезна само защото бе невъзможно да станеш и да си тръгнеш, като оставиш всекиго със собствените му мании.

Тафаззоли бе имал търпeние да говори последен, след като събеседниците бяха попиляли значителна част от словесната си енергия за спор между глухи и сърбаха мрачно възслаб чай от тънки чаши. Напитката разнасяше куц бюфетчик с избелялосиня чалма и съмнително бяла престилка.

Профсъюзният активист беше дребен мъж с безлични черти - възредки вежди, малки очи, хлътнали бузи и болнав тен, който издаваше дълги години, прекарани по затвори и изправителни лагери заради членство в забранената работническа партия. Хусеин Тафаззоли можеше да мине за дребен чиновник с джинси Левис и синтетична полушубка, ползващ свободен ден за разходка с корабче покрай все още скованите от зимна летаргия брегове на езерото. Тафаззоли припомни с покашляне, че различията се знаят и не са се събрали за да ги уеднаквят или, не дай боже, забравят. Важно е да се демонстрира недоволство, независимо какви са подбудите. Съюз между противниците на режима е необходим, докато се дестабилизира репресивния апарат, после конкурентите ще потърсят своя шанс, според това - кой ще овладее положението, кой ще съумее да яхне гнева на масите. Без временен съюз общият враг ще задуши поотделно всеки от противниците си.

Тафаззоли бе предложил няколко конкретни идеи: да се създаде мрежа от симпатизанти сред недоволни нисши чинове в армията, икономически мотивирани стачки в петролната индустрия, конфронтация с властите по повод неглижирани религиозни запрети, популяризиране на недоволствата пред европейската и световна общественост.

Прагматизмът на Тафаззоли обясняваше донякъде успеха с който ултралеви движения идваха на власт в слаборазвити страни. Човек трябваше да помни обаче как прагматици като него, веднъж застанали на държавното кормило, се разправяха безмилостно с вчерашните си съюзници, душаха с желязна ръка всяка друга доктрина, извън собствената. Все пак, можеше да се мисли, че в Иран историята няма да се повтори точно такава, светът върви напред проглежда за миналото и се учи от него.

На слизане от корабчето Омар се договори, че връзката му с генерала ще продължи да бъде Ахмад, с Тафаззоли щяха да контактуват посредством адрес на натурализиран емигрант в парижко предградие, а Седаят, който прекарваше по-голямата част от времето си в западните столици, ще му се обажда лично. Що се отнася до Дех Хода, нито той, нито Омар споменаха за по-нататъшни контакти помежду си.

Вятърът блъскаше тръстиковата завеса против насекоми, окачена на балконската врата в мотелската стая, когато зазвъня телефонът. Току що излезлият от банята Омар, препасан с хавлиена кърпа, остана за миг с ръка претегната към апарата. Телефонният звън може да носи само усложнения, Ерджиш е на стотина километра от границата и тайната имперска полиция наверно има тук очи и уши. Телефонът продължи да звъни, глупости, нервите ще ми трябват за по-нататък, помисли Омар и вдигна слушалката.                 

- Господин инженерът се ли самотен? Самотата лошо нещо като за хубаво мъж - сподели непознат женски глас на несигурен френски. - Ако слезете в бар би могло да изпием чашка и разговорим.

По-разумно бе да затвори телефона, но изненадата го подведе да размени няколко малко значещи думи, жената кокетничеше и се смееше заучено. Помъчи да си спомни лицата на съмнителните момичета, които се навъртаха край бара, коя от тях се обажда, крие ли нещо подозрително обаждането? Бе регистриран в мотела с истински паспорт, инженер от парижки изследователски център, който се завръща след служебно пътуване в Ирак. Ярко гримираните момичета, скучаещи в сепаретата, които плащаха процент на администрацията, бяха надлежно осведомени за клиентелата и можеха да очакват щедра заинтересованост към предлаганите услуги от страна на обезпечен технократ.

Сантименталната му и физическа връзка с Клер от Центъра за конструкции в момента не го смущаваше. Християнската доктрина усложнява отношенията между половете, като ги отпраща в областта на морала, докато за мюсюлманина са въпрос на физическо здраве и чистоплътност. Мъжът трябва да се освобождава отвреме навреме в контакт с жена от напрягащи хормонални течности, вместо да ги изхвърля като пъпчив тийнейджър ръчно или да чака лепкаво нощно подмокряне.

Приглади влажната си тъмна коса пред огледалото. Дясната му вежда бе повдигната и правеше израза му ироничен, устните бяха тънко очертани и само опитно око би обърнало внимание на лекия маслинов оттенък на чистата кожа, подсказващ ориенталски корен. Отражението му се мярна за момент в огледалото, в елегантно вталено сако и пясъчносив паталон. Макар да не го признаваше, съобразяваше се с начина, по който се облича Жерар дьо Лалтиг. Жерар беше потомствен аристократ, негов колега от Центъра, негласен съперник в научната кариера и редовен клиент на реномираните бутици за конфекция по Рю Сент Оноре.

Докато слизаше по витата стълба, го поблазни секундно колебание, защо командировката да е само версия, да е алиби? Парижкият Център бе реално заангажиран с офертата за проектиране на четиринайсетте моста и Омар бе проучил съвестно тръжните условия. Неизбежно ли е да се компрометира във взаимоотношения с хора като Седаят и Тафаззоли, какво общо има с тях, още е рано, може да спре до тук.

Не бе сигурен, че жената, която звънна в стаята му, е тази, която привлече опипващия му поглед на влизане в бара. Лимоновожълти и розови фенери хвърляха дискретна светлина, под която Гюл Емили (така се представи компаньонката), побърза да се настани на масичка срещу него и да поръча две питиета на услужливо приближил се сервитьор. Тя беше съвсем млада, още полумомиче, но опитваше да симулира светска обиграност. Споделя компанията му защото й е добре да седи на чашка коняк под конфитюрената светлина на китайските фенери. Да разменя малко значещи думи на спънат френски с интелигентен събеседник и да маркира с грацилни пръсти сипкавия акомп на контрабас, над който пиано разсипваше сантиментални терци. Нощният бар на „Ван езеро” предлагаше забавна музика на касетофонен запис при дискретно понижени децибели.

Докато Аскари отпиваше високоградусен местен коняк от тежка чаша, имитираща кристал, момичето само наквасваше устни, работната й нощ едва започваше. На дансинга той притискаше Гюл плътно до себе си,  вживяваше се все по-убедено в този банален завършек на престоя в Ерджиш. С какво го ангажира срещата с Таги Хан и останалите, някакво недоказано намерение, следователно - ненаказуемо. В Париж за него оставаха толкова възможности за кариерно развитие, в сравнение със заплахите, които щяха да дебнат Тафаззоли по заснежените пътеки през кюрдския хребет и Седаят - в гъмжащите като кошер бейрутски бидонвили.

Гюл Емили погледна дискретно часовника върху ръката си, положена върху рамото му, ако господинът има намерения да я ангажира за цяла вечер, таксата естествено е различна. Двамата се договориха шепнешком за цената на един рутинен сеанс без екстри, таксите за подобни услуги на Изток все още бяха подмамващо ниски спрямо западните заплати, инфлацията се катереше със закъснение към високите плата около Ван. Омар направи дискретен жест, госпожицата може да бъде спокойна. В профил Гюл Емили имаше подлъгващо невинно изражение и напомняше една от съученичките на секстра му Мехри, която бе го вълнувала в юношески години.

Двамата се качиха в стаята на инженера и се разсъблякоха на полусветлина от балконската лампа. Слабичкото, все още момичешко тяло на компаньонката не се оказа кой-знае каква  храна за Аскари. От друга страна чашата концентрат и дългото въздържане го доведоха до неочаквано бърза разтоварваща кулминация. Така Гюл Емили бе освободена от задължението да симулира кой знае каква съпричастност към контакта. Тя се облече припряно, в бара трябва да ангажира вниманието на следващ клиент. Той остана да лежи потен под завивката, всепоглъщащият спазъм бе отминал общо взето посредствено. Силуетът на момичето изчезна в смътно осветената пролука на вратата. Посегна сепнато към вътрешния джоб на сакото си, окачено върху облегалката на стола, портфейлът тежеше на мястото си, имаше неприятен опит с портфейли в сака, провесени върху облегалки в подобни случаи.

Беше сънен, но мислите му все още се връщаха безволно разбъркани към отминалия ден, студен порив на вятъра разтвори балконската врата, трябва да стане, да си облече фланелка и гащета за през нощта и да затвори вратата. Докато отлагаше тази неизбежност, телефонът отново иззвъня, ръката му замря върху студената слушалка, тя завибрира под дланта му. Тръгни веднага, търсят ни, предупреди деформиран далечен глас, късан от смущения по линията. Кой може да се обажда, уговорката беше - никаква връзка помежду им до напускане на Ерджиш, дали не го замесват погрешка в чужда авантюра? „От „Кюрдска принцеса”, тръгни веднага, сега на Омар се стори, че разпознава сипкавия глас на Тафаззоли, рязък шум от изтърван предмет заглуши думите, форсиран мотор се отдалечи сред писукания и преплитащи се чужди думи.

Омар се заоблича трескаво, вчерашната уж неангажираща игра почваше да се превръща в плашеща действителност. Хвърли ключа от стаята без обяснение на нощната администраторка с къносана коса и напудрено лице, преспиването му бе предплатено. Студена мъгла тежеше над пустия паркинг, по невидимия път, който качваше от пристанището към мотела, трепкаха дълги светлини. Възможно е светлините да криволичат не току-така към утихналата сграда на „Ван езеро”. Акумулаторът на грижливо поддържаната му „Симка трианон” бе добре зареден, колата имаше пъргав демараж и като направи рязък завой, Аскари я подгони на пълна газ по стръмнините към Каракьосе. Дългите светлини бяха го гонили почти до отклонението към Малатия, но Омар продължи да шофира лудо срещу връхлитащите насреща му котешки очи по километричните камъни. Имаше собствена представа за иранската тайна полиция, еднакво брутална вътре и вън от имперските граници, за да си позволи среща с нея върху пуст път, ограден от сипеи, главоломни урви и долове. Умората се смесваше с натрапчиво и все по-отчетливо ожесточение, на насилието трябва да се отговаря с насилие, друга възможност няма.

След почти шестотинкилометров преход, в ясна и мразовита сутрин Омар се стовари полусхванат в кръста и с лепнещи, подлютени очи, върху тясно легло във второкласен мотел малко преди Сивас. Матракът, върху който се просна по чорапи и с панталон, сякаш се продънваше и го отнасяше стремително нанякъде. Омар Аскари засега беше вън от опасност, а за останалите има грижа Аллах.

Въпреки редовните си документи, предпочете да не се отбива в Анкара. Пейзажът ставаше по-привлекателен, лунно изветрели хребети, голи разломи и чакълени наноси започваха да се редуват със закътани долини, открити към Черно и Мраморно море и освежавани от влажни ветрове. Зеленееха ранни пшеници, праскови прецъфтяваха на розови облаци, крайпътните заведения ставаха по-спретнати. Когато Аскари видя европейския бряг от височините на Бейлербей, отвъд величествената река на Босфора и тънката паяжина на висящия мост Боазичи, почувства с облекчение, че е застанал пред свят, който би трябвало да му е чужд, но е сраснал с удобствата и дефектите му, възможността един ден да го напусне го изпълваше с все по-отчетливи колебания.

След денонощното оживление, внушителни джамии и дворци в мегаполиса Истанбул, България изглеждаше глухо провинциална. Аскари я пресичаше за втори път и откри, че впечатлението, което чужденецът отнася, зависи изненадващо от това, дали идваш от Запад или Изток. Пътникът от Запад очакваше да види готически катедрали и замъци, извисени над старинни градски квартали, европейски лукс, обновен автомобилен парк и съвременни пътни възли. И оставаше разочарован от безлики сгради строени между двете световни войни, възгруби лица, индиферентен или фамилиарен обслужващия персонал. От Изток нещата изглеждаха по-различни. Свежата зеленина, тухленият градеж и аленеещите керемидени покриви на къщите в попътните селища компенсираха липсата на архитектурен стил и патина. А при случаен разговор се оказваше, че хора с възпримитивно излъчване назнайват западни езици и са готови да си зарежат работата, за да те упътят и дори съпроводят дотам, накъдето си тръгнал. Все пак, Аскари беше на щрек, дали спонтанността не е любезност, платена от тайни служби? Представите на западния пътник за света зад желязната завеса се влияеха от книгите на Флеминг и превъплъщенията на Шон Конъри като Джеймс Бонд.

Повреда в охлаждащата инсталация принуди Аскари да прекъсне пътуването си в София. От хотелската администрация го насочиха към сервиз, където резервните части за западни коли се оказаха дефицитни. Търсене на дефектирала водна помпа и неофициалния пазарлък с монтьора му струваха по-ценно време и нерви, отколкото таксата в долари плюс бакшиша, който пусна в шепата му, с набита грес под ноктите. Сервисът при социализма беше отчайващ. Свечеряваше се и след известно колебание Омар остана да пренощува втора вечер в хотел „Триадица”. Взе душ с облекчение, колата отново е наред, най-сетне ще се отпусне истински. Не съвсем, останал бе без чисто бельо, и мисълта, че след душа ще облече носен два дена комплект му глождеше. Хотелският бутик не работеше. Все пак написа няколко шеговити думи до Клер на открита пощенска картичка, която вероятно щеше да стигне в Париж след него, и се качи да вечеря в панорамния ресторант. Зад витринните прозорци се снижаваха керемидени покриви, меко проблясваше купол на църква в романски стил с олющена позлата, на юг залезът поръбваше мъхнавосинкава планина.

Оркестърът свиреше тихо. Омар отпиваше бавно от аперитива си, ароматно шотландско уиски с три кубчета лед. Вечерните петдесет грама уиски бяха прихванат от европейците малък грях, за който Клер го заяждаше, къде на шега, къде с откровен сарказъм, плашейки го с Виктор фон Зомерхофен. Виктор бе изтървал отдавна мярката, той беше най-възрастният сътрудник в Центъра и имаше  основания да прекалява с питиета, но пристъпите на язвителност у Клер напоследък зачестяваха. Всяка близост завършва с досадната претенция на партньора да ти налага мнения и настроения. В отношенията с Клер още не всичко бе решено. Руменобузата и експанзивна Клер беше част от живота му в Париж, но Омар Аскари бе свързан с Париж все още  само с днешния си ден, поне така му се струваше.

По килимената пътека срещу масата му вървяха жена и мъж, които контрастираха на физическия типаж, смятан от Омар за характерен в Югоизтока. Загледа се дискретно, често забавляваше административните сътруднички в Центъра, за които светът се ограничаваше от  предградието Нантер и Венсенския парк, с обобщения за мъжкия и женски генотип в страните, където командировките го отпращаха.

Мъжът беше по-скоро слаб, отколкото висок, с гъста кестенява коса, свежо като на юноша лице и интелигентен израз, който подсказваше по-зряла възраст. Сакото му от плат и плетка в петролен цвят, шалчето под разтворената яка на ризата и панталонът от тъмно кадифе подсказваха премислена небрежност.                      

Партньорката му навярно беше по-възрастна, също много стройна, с издължено и соанирано, но някак отчуждено лице, с прибрана на висок кок изрусена коса. Усещане за резервираност  идваше от прическата, от строгия костюм-тайор. Пастелният десен на дрехата се съчетаваше с огърлица от бамбуково дърво и малка мънистена чанта. Романтичната нотка в аксесоарите към облеклото контрастираше със съсредоточения, някак застинал лицеизраз, погледът й не търсеше отражение в чужди погледи.

Аскари се загледа по-дълго, отколкото добрият тон позволява, в интригуващото лице на жената. То излъчваше самочувствие от разгадани житейски мъдрости, лице на жена, която знае кога и какво да иска. Умните жени винаги бяха го впечатлявали.

На сутринта отпътува рано, надяваше се да прекоси по-голямата част от Югославия до вечерта и да нощува в Словения. Докато в предното стъкло на колата се надигаха гористи хълмове, разтваряха се зазеленели валози, течаха жълти придошли реки и се мяркаха тухлени къщи, виждаше отново лицето на жената. След два дни ще обясни на Клер и мъжкараната Каролин, на чаша кафе в обедната почивка, че българките са дългообрази, носят косите си на старомоден кок, а в погледа им има нещо, от което трябва да се пазиш, също както в погледа на Клер.     

Глава 3 НА ХРИСТОВА ВЪЗРАСТ

В една слънчева но хладновата априлска сутрин архитект Теодор Дренски се събуди с губещия се спомен за сън, в който бе се лутал из полупознат град. Студени капки сълзяха по голи клони, надвесени над мокри тротоари, значи е есен, в мъглата отеква звън на буфери и се обажда дрезгава корабна сирена. Градът може би е Свищов или Никопол, но къщите са с барокови фасади, фронтони, крепени от тежкогръди атланти и мраморни нимфи, пиластри, антаблемани и кулички, които го объркваха. Мъчеше да налучка накъде трябва да върви, краката му не го слушат, обхващаше го паника, че закъснява, но закъде и за какво? И се събуди. Продължи да лежи, с усещане, че е сбъркал къде е възглавницата, светлината идва от ляво, а вместо чертожната си дъска насреща вижда полусъбрана завеса, отразена в елипсовидно огледало. Предметите налучкаха местата си, звън на прибори идваше откъм кухненския бокс. Организационният секретар в съюза на архитектите Теодор Дренски отметна завивката, протегна се и стана, така е, щом човек не си знае леглото. Когато преспиваше у Донвера, събуждането му бе завръщане от алиенация. Тео беше строен като студент-първокурсник, без грам излишно тегло, с ненатрапващи се мускули, чиста кожа на мъж имащ редовни сексуални контакти и лицеизраз, внушаващ измамна невинност. Беше интелектуалец до мозъка на костите.

Вечерта, по-точно до много рано сутринта бяха играли монополи на залози от десет и двайсет стотинки, тъй като партньорите им Светозар и Михаила бяха пред заплата. Модната игра на монополи създаваше илюзиия за вълнуващо участие в борсови операции, финансови блъфове и имотна спекула. Към полунощ, след като привършиха финландската водка, Донвера комбинира подобие на мартини от наченати бутилки коняк, вермут и изстискван  за салата лимон, а Михаила изрови от чантата си  пакет гризини. В дома на председателката на Съюза на архитектите Донвера Герина се гледаше с подчертано пренебрежение на разядки към пиенето. Бяха пушили много и сега Теодор усещаше езика си неприятно нагарчащ и надебелял. През по-голямата част от играта Донвера имаше  шанс и печелеше луксозни недвижимости по „Оборище” и „Сан Стефано” (занемарено капиталистическо наследство), докато Тео вегетираше с  апартаменти по сглобяемите комплекси, а Михаила и Светозар губеха търпеливо чип след чип.

Михаила бе следвала два курса след Донвера, силно изрусена архитектка с тясно овчо лице, въздебели устни и претенциозни интонации. Тя сменяше административни служби, имащи малко общо с истинското сградотворчество. Сега очакваше щатна бройка в списание „Архитектурна мисъл” със съдействие на Донвера и партнираше, любезно усмихната, във вечерните сбирки на монополи, независимо от стойността на загубените чипове. Редакторите бяха със синекурно работно време, предполагаше се, че преглеждат ръкописи вкъщи. Съпругът й Светозар Пейнеков беше функционер в атлетическата федерация, бивш чукохвъргач-републикански шампион, висок и тежък, с ръце-цепеници и червеникаво, лишено от мимика лице. Пейнеков бе помогнал на Донвериния съпруг да закупи и превози дефицитно бетонно желязо за довършване на вилата. В компания най-често мълчеше и вниманието му беше насочено към бутилката с питие, както на доста бивши спортисти, имали бързо приключила кариера.

Гостите си тръгнаха, след като Донвера великодушно им даде в заем шепа доскоро техни монети за такси, а Теодор спомена, че ще се забави, за да помогне на домакинята да разтребе разхвърления апартамент. Съпрузите приеха обяснението му като подразбиращо се и асансьорът ги понесе надолу. Донвера, с позицията, която заемаше благодарение на партийното си наследство, налагаше съблюдаване на викториански норми за приличие.

Двамата Пейнекови можеха да се обзаложат, че Теодор ще  пренощува в Донвериното легло. Съпругът й Серафим Таслаков прекарваше съботите и неделите, зает с довършване на вилата в Драгалевци. Той беше виден столичен адвокат, прехвърлил шестдесетте години, с лукаво изражение, борещ се с бирен корем и задух. В отношенията му с Донвера тежаха два негови предишни брака и сътветно - нейни неформални съжителства, отраслите деца на адвоката, те, слава богу, бяха уредени със собствени жилища и натрапваща се  възрастова разлика. В началните години на компромисния им брак тази разлика бе подчертавала кавалерството на адвоката, бе внушавала у Донвера комфортно чувство за сигурност. Сега я принуждаваше да търси специфични контакти с по-млади партньори, които представяше пред блюстителите на партийния морал като строго служебни.

Теодор познаваше официално адвоката Таслаков, наистина проницателен интелект, зад състарено грубо лице и неблагоприятна фигура. С годините главно оръжие на юриста оставаше разумния практицизъм, скритата зад юридически термини  ирония. Теодор беше дискретно необходим участник за поддържане на брачната конструкция Таслакови. Донвера не можеше да има деца поради тежък аборт след падане на ски-писта, на адвоката тежаха отговорности към наследополучатели от предишни бракове. Мила и Светозар напразно очакваха скандална развръзка между Таслаков и архитекта, между някой от двамата и Донвера. Скандали се разиграват при тройка партньори с  по-ниско образование и обществен статус.

Теодор се избръсна грижливо, свикнал бе да номадства, затова носеше тоалетни принадлежности в несесера си. Погледна се в огледалото, заемащо цяла стена в банята. Имаше нервни ръце и плосък корем, като модел за статуя на античен юноша. Като на Антиной, сепна го язвителна мисъл, Адриановият любимец се помнеше с двусмислена репутация. Побърза да се облече, двамата с Донвера все още изпитваха известно неудобство от голотата, дрехите поставят и най-двусмислените отношения в приемлива форма. С годините човек се нагажда към форми и формули, мисли, че се е нагодил …

Донвера и Таслаков се задоволяваха с удобно жилище от спалня, хол и кухня, за недоверчиво учудване на онези, които познаваха имената им от пресата и си представяха бита им въз основа на поста в Съюза на архитектите, който тя заемаше трети мандат, и крупните хонорари за разтакавани криминални дела, спечелили популярност на Таслаков.         

Донвера Герина бе убеден адепт за социално равенство и поколенчески презираше материалните суети в живота. Съпругът й пък от адвокатски опит познаваше неудобството да съжителстваш в многостаен апартамент с докачливи снахи, зетьове и внуци. Интелигентният човек има по-възвишена жизнена мисия от биологичното продължение на род и обгрижването му. Двамата съжителстваха удобно на минимално необходима площ, а адвокатът свеждаше родителското си съпричастие до дозирана финансова подкрепа. Донвера бе се примирила с невъзможността за майчинство, тази фатална щета се компенсираше с известна интимна свобода.

- Ваша подобност, кафето - обади се с раболепна ирония тя от кухнята.

- Идвам - той нагласи коприненото шалче под разкопчаната яка на поплинената си риза.

Безупречният вид беше едно от оръжията да прави добро впечатление. За разлика от Донвера, организационният секретар и  експерт за международни връзки, Теодор Дренски, не разчиташе на кариерни бонуси заради социален произход. Даже напротив.

До деветосептемврийската промяна (прокламирана след време за революция) баща му, Стефан Дренски, беше прехранвал семейството си от търговия с платове. Притежаваше магазин на главната улица в Свищов, уютна пещера, с рафтове, натежали от топове флаконе, палмерстон и шевиот; от бархет, крепдешин и американ. В магазина лъхаше на апретури, нафталин и застояла топлина. Старият  Дренски беше селско чедо от Драгомирово, предприемчив преселник в града, вложил пари от продадени черноземни ниви в манифактурна търговия. Спазваше стриктно изисквания на гилдията, в която бе оглашен за член след години  чакане. Ходеше неизменно с мека шапка над кръгловато лице, в костюми шити при най-добрия шивач в града, с вратовръзка, стягаща  врата му. Черкуваше се в неделя и внасяше щедра благотворителна лепта на мразовития търговски празник -  Атанасов ден.

След като избухна втората световна война и германската армия мина Дунав, качествените платове изчезнаха под тезгяха и рафтовете олекнаха. Баща му се оправяше все по-трудно между разпоредбите на купонната система и рисковете на черната борса, започна да се оплаква от  кръвно налягане. После руската армия влезе през Добруджа и качи на власт правителството на Отечествения фронт. Започнаха процеси срещу политически провинени и незаконно забогатели, референдум за република, национализация на фабрики и едра градска собственост, коопериране на земеделска земя.

Нарочиха да съдят баща му за незаконно забогатял, отърва се като внесе два милиона лева за заем, иницииран от патриотични търговци и индустриалци. Полупразния магазин го взе държавното обединение Хоремаг. Конфискуваха партера от достолепната  им къща на високия дунавски бряг, макар да беше зестра от майка му, с три стаи долу и четири на етажа. Наложиха им квартиранти, надошли от селата - партийни работници, милиционери, старшини в поделението, да ти е чогло да се прибереш у дома през семестриалните ваканции. Квартирантите си услужваха с порцеланови сервизи и кристални чаши от тежкия орехов бюфет в трапезарията, изпочупиха ги, дечурлигата им разнесоха книгите от библиотеката в някогашния кабинет.

Баща му сменяше дребни служби - снабдител в кооперативния съюз, склададжия в Обединение текстилни влакна. Някогашният търговец с костюм и мека шапка, засегнат от мероприятията на народната власт, (според изобличаващата формулировка в справките за благонадеждност), се смаляваше, вдетиняваше се. Почна да носи наследена от старшина-квартирант винтяга, развлечен анцуг и галоши. Бръснеше се рядко, дослужи години за минимална пенсия като нощен пазач в склад на „Топливо”, помагаше си с продажба на лотарийни билети. Попълваше ли биография, Теодор записваше в графата „социален произход”, че е от семейство на „служащ”. Този обтекаем термин даваше възможност да избягваш усложнения, дебнещи синове и дъщери на  засегнатите от мероприятия на народната власт.

Така невзрачно завършваха живота си повечето от бащините му връстници в Свищов, държали някога текстилни магазини, бакалии, аптеки, часовникарски ателиета и бръснарници по главната улица. Тези традиционни градски начини за прехрана бяха клеймосани като непозволени, даже - рушителни. Бившите съдии, адвокати, офицери, бяха още по-зле, половината минаха през затворите. За полицаите не се говореше. 

Теодор Дренски дължеше позицията си в съюза на архитектите на усета у председателката Герина да си подбира кадърни сътрудници. Кадърни млади сътрудници.

Донвера разливаше кафето от посребрена каничка, тя пиеше множество кафета по всяко време на деня, които не й пречеха на нощния сън, тъй като спеше най-често от ранни зори до късна утрин. Като висш функционер, работното й време не беше свързано с осем часа над чертожната маса. Герина отдавна не проектираше, тя журираше, контрактуваше, посрещаше гости от чужбина и връщаше визитите. Поради което разполагаше с известна сума в конвертируема валута и бе осведомена от първа ръка за новости в западната архитектура и потребителския пазар. Изнасяше официални доклади, в които се правеше преглед на годишната архитектурна продукция, отбелязваше ярки постижения в съветската архитектура, критикуваше формалистични търсения в западната, отчиташе български успехи или слабости и набелязваше мероприятия в съответствие с поредно партийно постановление.

Възхищението от авангардни реализации на Корбюзие, на Мис ван дер Рое и Нимайер, хапливата ирония по отношение на официално разхвалени архитекти, близки до властта,  Донвера запазваше за пред Теодор. По-рядко и донякъде предпазливо - пред Михаила и Светозар. В такъв случай слабото й лице с прибрана зад ушите коса се оживяваше от присмехулна патетика, в интонациите й се сменяха подражателен апломб и язвителни заключения. Тя заприличваше на капризно, знаещо цената си момиче и тогава Теодор изпитваше онази привързаност към нея, която трудно можеше да обясни на баща си. Старият Дренски не би преглътнал възрастовата разлика между Теодор и шефката му. 

Донвера пиеше кафето си без захар, с тънки като паусова хартия резенчета шунка върху препечена филийка. Хранителните ограничения при нея бяха закон и поне видимо не й разваляха настроението. Що се отнася до Теодор, липсата на семейство, а оттам - на ред в яденето, го подтикваха да наваксва пропуснатото. Докато си мажеше втора филия с конфитюр от вишни, вметна почти непринудено.

- Кога ще излязат резултатите от конкурса? - Бе търсил повод да попита от няколко дни..          

- Не по-рано от следващата седмица. Но ако се интересуваш какви ще бъдат, мога да ти ги съобщя веднага.

Не бе желал да пита за резултати от конкурс, в който Донвера е съставила журито, пред двамата Пейнекови. Подозираше, че мълчаливият съпруг на Михаила, с тежки ръце и застинало изражение, доносничи пред анонимни служби. Донвера се отнасяше скептично към опасенията му, според нея известно волнодумие пред примитивен осведомител беше застраховка срещу клевети от по-перфидни зложелатели.

Теодор участваше редовно в градоустройствени конкурси, в тях се искаше идея,  размах на въображение и хонорарите не бяха за пренебрегване. Докато проектът за отделна сграда се заплаща по-скромно и може да те съсипе с детайли за дограми, стълбища и тоалетна санитария.

- Ще получиш втора награда - каза лаконично Донвера, тя бе санкционирала вече решението на журито и изчакваше Теодор да я попита. Дискретността му беше качество, заради които го ценеше. Той отмести недопита прозрачната порцеланова чаша със златна шарка.

- Не си ли доволен? - продължи тя.

- С какво не съм заслужил първата?

- Не бъди дребнав, нея колективът на Бараков ще я дели на четири.

- Да, но първата се реализира, а втората е като награда за книга, която не се издава, и за пиеса, която не  се играе.

Донвера стана да разтреби.

- Реализацията е въпрос на финансови възможности. Аз, като по-стара дама, помня два конкурса с премии за градоустройство на същия квартал. Е и какво, кварталът е непобутнат. Боя се, че ще е такъв и в обозримото бъдеще.

- Защо тогава обявявате конкурси?

- За да поощряваме млади таланти. Да ги опитомяваме.

Донвера загърна реверите на халата си в десен вечерна тропическа гора, ръцете й останаха сключени на гърдите.

- Тео, ти схващаш света през спазъма на сьомгата - от всяко зрънце хайвер да се излюпи рибка. Обществото не може да разходва средства, за да реализира всеки проект. Талантът трябва да работи и на празен ход, за да се шлифова.

- Да ръкоблудства. Имаш рецепти за всеки казус.

- Не бъди циничен. Имам, но и на мен рецептите не винаги помагат.

Тя сбръчка скептично чело и отиде да се преоблече. Стараеше се да не ангажира Теодор с мимолетните си, но все по-чести пристъпи на песимизъм, породени от съобразяване с облагодетелстваща, но ревнива идеология. Пасивната й опозиция спрямо разгръщането на панелно строителство донякъде й беше простена, панелни комплекси никнеха като култивирани гъби от мицел край, пък и насред градовете. Дали не се задаваха нови неприятности, понякога сам си ги търсиш …                           

Бяха пропилели съботния ден в познати полуудоволствия, полутегоби: две изложби - едната на актова живопис в старата зала на улица „Раковски”, тя ги интересуваше искрено и докато неподготвената публика се скандализираше от крещящия колорит и деформиран рисунък, двамата откриха талантиво закодирани предизвикателства към някои социалистически скрупули и персони. Втората показваше приложни изкуства, метал, керамика и текстил; Донвера произнесе протоколно приветствие от името на съюза на архитектите. Тя адресира похвали и насърчения според йерархичните позиции на участващите, а после подигра пред Теодор някои от редовно хвалените, заради шаблонно третиране на материала, липса на идеи или по-просто казано, на божа искра.

Бе свикнал отдавна с интригуващото й двуличие, то будеше приятното чувство, че за теб е запазена същността, а за другите - хрущящата обвивка от шаблонни думи. Можеха ли безпощадни зъби да захапят един ден теб самия? Застраховка бяха някои горчиво-сладки интимности, но докога обществото щеше да издържа на два морални стандарта? Според Донвера (а тя бе сведуща по въпросите на научния комунизъм), строят щеше да понесе всякакви малформации, поне още едно столетие. Гаранция беше относителният просперитет на вчерашните бедни.

Следобед, снабдени с пропуски за привилегировани зрители,  гледаха авангарден филм в Дома на киното. Той бе ги отегчил с претенциозния си замисъл и накъсана мозаечна композиция. После се заседяха на кафе и коняк с познат режисьор в клуба на кинодейците, режисьорът хвалеше филма, а Теодор и Донвера разменяха дискретни погледи, пропуските за закритите прожекции ги осигуряваше той. Покрай двете изложби и прожекцията бяха пропуснали обяда, към шест часа вечерта двамата почувстваха прозаичен глад, въпреки Донверината претенция за диети. Решиха да вечерят в панорамния ресторант на хотел „Сердика”. Кухнята там беше изискана, а клиентелата интригуваща; висши администратори, понякога даже членове на политбюро, артистичен бо монд, луксозни проститутки на отчет пред тайните служби, студенти от Близкия изток с дебели портфейли и незаверени семестри, нагли младежи, които припечелваха от валутна спекула и сутеньорство.

Зад витринните стъкла се разстилаше безредие от покриви, слепи калкани, дълбоки дворове, но прасковеният нюанс на залеза придаваше отблясък на гледката, като лак върху стара картина. В салона имаше доста посетители, въпреки ранния час. Зад маса за четирима седеше мъж със смугъл тен и ироничен израз. Теодор се канеше да поиска разрешение и да заемат свободните места, но Донвера съзря двойка младежи, които освободиха маса в дъното на салона, посочи я мълком на Тео. Докато вървяха по килимената пътека той съобрази, внушението за приветливост идваше от леко повдигнатата вежда, непознатият сякаш чакаше отговор на шеговито подхвърлена фраза. Преди да учи архитектура, Теди бе се готвил за Художествена академия и имаше точно око за лицева пластика.

След телешкото филе с гарнитура от пръхкави картофи, ориз, полят с масло, ранни зеленчуци и по халба вносна бира „Радебергер”, денят заизглежда преживян по вносен стандарт. Човек можеше да се отдаде на допълнителни приятни слабости. Теди си поръча кафе и коняк, коняк след бира не върви добре, вечерните сбирки на монополи бяха му изработили поносимост към всякакви алкохолни комбинации. Донвера пушеше тънка дамска цигара, разстилаща ароматен дим. Такива цигари й доставяше съученик от началното училище, който работеше в магазин за обслужване на дипломатическия корпус. Снабдяването с валутни стоки често се извършваше чрез размяна на услуги между съученици, съграждани и селски по етажите на обществения организъм. Теодор сподели:

- В понеделник ще ми изпратят конкурсната програма за концертния център и ще взема неплатен отпуск. Имам луди хрумвания.

- Не те съветвам да участваш в този конкурс.

- Защо?

- Нямаш шансове - тя сключи ръце пред гърдите си и опря брадичка на тях. В жестовете й прозираше красивост и поради това често   изглеждаха умозрителни. Той допи на един дъх коняка си, понякога всички мостове, изградени в ситуацията между него и Донвера, заскърцваха симптоматично. До кога щяха да издържат?

- Дори ако предложа нещо изключително?

Донвера можеше да приключи спора с едно неангажиращо съгласие. В малко, но съществени за нея неща тя държеше да бъде абсолютно почтена.

- Предизвикваш ме да кажа онова, което ще пишеш на моя сметка. Твоят конкурент Бараков е харесан от най-високо място и експертният съвет в министерството ще му възложи да проектира концертния център  с пряко възлагане, независимо от резултатите в конкурса.    

- В конкурса, който отмина, също ли се знаеше отнапред кой какво ще спечели?

Тя угаси цигарата си недопушена, долови напрежение в ръката му, стискаща празната чаша.

- Не пий повече. Посредствен проект няма никакви шансове, но при десетина добри конкуренти на сходно ниво, извънконкурсните фактори имат тежест и е по-добре да държиш сметка за тях, отколкото да удряш глава в стената.

Почувства се като амбициозен ученик, набеден, че е изкарал изпит с подсказване. Тъкмо Донвера бе подклаждала увереността му, че е неординерен архитект, който гради кариера с двете си ръце. Или може би това бе интелигентен ход - да го държи до себе си, поддържайки илюзия за независимостта му? След чашка високоградусен алкохол несигурността одързостява езика.

- Ще участвам въпреки съвета ти, може пък да се харесам на най-високо място. Случвало се е самозванци да блъфират с несъществуващи покровителства. И да печелят.

- Да не спорим, възможно е този конкурс въобще да не се състои.

Под приглушената светлина на аплиците лицето на Донвера му се стори някак безжизнено -  под фон дьо тен, със стиснати устни и тънки вежди. Може да предугади мимиката й, жестът с който ще поиска огънче, маниера да накланя събрани колене, като актриса в роля. Тя принадлежеше към оглашените, на които социализмът бе доверил да регулират важни обществени сфери. И въпреки, че не парадираше с привилегията, императивният й тон подсказваше че се вживява в нея. „Трябва да се разделим, защо да се ожесточавам срещу човек, с когото съм споделял толкова хубави мигове, толкова успешни проекти.” Толкова изгодни, обади се педантичен глас в съзнанието му.

Поръча си още един коняк, раздразнението отстъпваше място на благодушие, каквото има да се решава, няма да се реши днес. Досеща ли се Донвера за колебанията му? Беше илюзия да си въобразяваш как на твоя скепсис интелигентен партньор ще отвърне с наивно доверие.

Тя промени миролюбиво разговора. Архитект Теодор Дренски очакваше потвърждение от Франция за едногодишна специализация в Париж.  Темата на специализацията се определяше от приемащата страна и не беше вдъхновяваща, производствени халета, хладилни помещения и санитарни депа, изградени с трислойни сандвич-панели. Теодор бе поблазнен от едногодишния срок, но изпитваше презрение към едноетажните промишлени сгради и кариерно развитие в тематиката на сандвич-панелите.

Донвера настояваше да не се отказва, конкретиката на специализацията не ще му попречи да види сбирките на художниците-импресионисти, ще събере материал за дисертацията си. Шеста година Теодор пишеше дисертация върху архитектурния конструктивизъм между двете световни войни. Донвера бе издействала водещото университетско звено да му удължат срока и с това бе протегнала още една паяжина помежду им. Ако командировката се уреди, ще гостува на Тео. Бе специализирала на два пъти в Париж за по година и твърдеше, че носталгията по този град е като хронична болест.

Между другото Донвера спомена  че след като изтече поредния й мандат в Съэюза на архитектите, има шанс за ангажимент в българското представителство към международната организация за култура в Париж. „Има шанс” означаваше да се съхрани благоприятна конфигурация в идеологическия отдел на Партията, където тя напоследък обезпокоително губеше позиции.

След като уредиха сметката (двамата деляха винаги коректно общите разходи), се уговориха кога ще се срещнат през седмицата. Теодор целуна бегло Донвера по слепоочието, усети все още доловимия дъх на фината козметика, която тя употребяваше, ръката й интимно стисна неговата над лакътя за раздяла.

Опита да вземе такси от пиацата пред авиоагенцията, съпругът на Донвера бе известил дискретно, че ще нощува в София.  Тео имаше депозитна вноска за покупка на лека кола, изчакваше реда си  вече четвърта година. Край пиацата профучаваха таксита със светещи червени лампички, лъхаше на студ, облаци с разкъсани крайща закриваха луната и под тях конната статуя на Александър ІІ сякаш се плъзгаше назад.

Пред университета Теди успя да скочи в последния трамвай за Слатина, празната съчленена композиция тракаше оглушително. Живееше на свободен наем в апартамент на свой колега, чиито родители-лекари работеха с дългосрочен договор в Мароко. Колегата му, дребен мъж с приятно излъчване, прекарваше по-голямата част от седмицата с балерина от кор де балета на Музикалния театър. Балерината, беше с орлов нос, по-висока от него, професионалните й амбиции стигаха до ангажименти в добре платени телевизионни халтури срещу национални празници и Нова година. Тя отклоняваше настояванията за брак на безнадеждно влюбения архитект, с надежда да получи предложение от два пъти развеждания директор на Музикалния театър. Поддържането на тегло, позволяващо професионални занимания с балет, изисква неприятни усилия,  резултатни само до време.

Стаята на Теди беше почти гола: гардероб-закачалка, модерна чертожна дъска с шарнирен механизъм, два различни стола, етажерка, отрупана с архитектурни списания. На долната полица шаренееха  полупълни бутилки джин и водка, бурканчета от нес кафе. Бронзова мулатка, изтегната  върху златист пясък край тюркоазено море, целомъдрено се усмихваше от фототапет над леглото. Тя пиеше портокалов сок от запотена кристална чаша и богатият й бюст преливаше през символичен бански подгръдник.

Независимо от часа на лягане, Теди се приспиваше със страница-две криминална проза - Агата Кристи, Дашиъл Хамет, Чандлър или Сименон. Четеше преводи от руски или на оригинален френски, идеологическата цензура изтърваваше някои заглавия, предлагани в книжарницата за чуждестранна литература на площад Славейков.

Книгата се изплъзваше от ръката му, мислите му се рееха другаде, на трийсет и две години бе ходил с група колеги на световна архитектурна конференция във Варшава, вредил се бе за семинар на млада творческа интелигенция в Сочи. Екскурзиите в Чехословакия и Унгария не се брояха, а също и уикендите в Катуница и Широка лъка, където съюзът на архитектите поддържаше почивни бази. Бе печелил награди от нереализирани конкурси, бе разработил албум за селски къщи на наклонен терен, премиран от министерството на земеделието. Включен беше за жилище във ведомствен блок на проектантска организация и като секретар в съюза на архитектите, там можеше да стигне до началник отдел. Това беше таванът от професионални и социални екстри за безпартиен архитект при развития социализъм. Дали цял живот ще трябва да се примирява с подобна достатъчност? Париж не е ли врата към свят с по-висок таван? Слава Богу, мисли все още не се подслушват.

Скоро бе срещнал свой напълнял състудент с преметната над оголялото слепоочие коса. Колегата го попита не без умисъл дали се е женил, построил ли е собствено жилище, каква кола шофира, похвали се с деца.

Теодор угаси стенната лампа и лежа известно време с отворени очи. В прихлопнатия прозорец заблъска на пориви  вятър, трябва да стане и да го затвори. Състудентът му изглеждаше равнодушен към амбициите на Теодор, не схващаше суетите му. Но защо посредственото му битие все пак жегваше?

Ако поискам, ще имам всичко, което е постигнал той, просто не го смятам за съществено. Искам повече, отколкото социализмът позволява …, обърна се на дясна страна, така заспиваше по-лесно и се унесе.              

Глава 4 ТЕГОБИ В МЕЗОН БЛЬО

По стъклото, което заемаше половин стена на малката канцелария, се стичаха коси капки, валеше от сутринта. Слънцето проби мъглата над покривите на парижкото предградие Пюто, в мократа светлина складовете по нагорнището към гарата се откроиха като кутийки от детска игра. Хълмът Мон Валериен се провидя акварелно зелен, облаците докосваха върха му. Мон Валериен беше единственото украшение в прозореца на Клер Бро, петно зеленина сред сивия лабиринт на предградието. Кабинетите на директора и старшите сътрудници в Центъра за метални конструкции имаха по-добро изложение, гледаха на юг, към кея на Сена и Булонската гора.

Клер не разполагаше с време да се любува на гледки, пръстите й подскачаха по клавиатурата на електрическата пишеща машина, до края на седмицата трябва да препечати на чисто отчета на Ерве Симони за усуквателната съпротива на студено огънати профили, кого може да вдъхнови подобен отчет. И още - баланса за приходите от частни поръчки, съставен от Жерар дьо Лартиг, и статията на Омар за следващия брой на списание „Метални конструкции”. Омар бе се забавил по време на командировка в Близкия изток и статията му щеше да почака, най-често губи отсъстващият.

Директорът бе напомнил сутринта.

- Госпожице Бро, ще държите вратата към асансьорния хол отворена и ще упътвате посетителите.

- Разбира се, господин Табютен - увери Клер с готовност, репетирана в курсовете за секретар-машинописки. Само това й липсва, в административната кула Мезон бльо квартируваха пет различни фирми, често клиентите на холандската корпорация за сирене или на застрахователната компания „Феникс” се лутаха по етажите на Центъра за  конструкции. 

Практиката на отворена врата към асансьорното антре имаше не толкова хуманни подбуди - да упътва заблудени посетители. През отворената врата Клер трябва да следи за нерегламентирани отлъчки на сътрудниците от Центъра  и да докладва къде са в случай на нужда. Ролята на око на шефа я скандализираше точно толкова, колкото и нахалството на Виктор фон Зомерхофен да маскира отскачането си до бистрото на кея като излизане по служба. Или перфидността на внушителната мадам Март Шаламел от административния отдел, която заставаше в антрето и подхващаше любезен разговор с Клер, но очите й се въртяха до бяло към часовниковото табло. Всеки сътрудник, който излиза, е длъжен да извади жетона си от часовника, който отчита отработеното му време. Борещата се с наднормено тегло старателно коафирана Март Шаламел подозираше, че Клер си затваря очите и оставя сътрудниците да напускат етажа, без да спират часовниците си. Март беше дребнобуржоазка и бдеше да се спазва статуквото.

Ежедневието на климатизирания етаж, облицован със сиви текстилни тапети и мебелиран с аскетични, но удобни метални мебели, бе скрита война на нерви. Услужливостта на кроткия емигрант господин Димитру Попа от редакцията на списанието (там бе го уредил негов сънародник, интегрираният по-отдавна „кадър”, господин Сфинтеску) и безрезервното приятелство с късо подстриганата мъжкарана, Каролин Брезе от библиотеката, само подчертаваха правилото.

Малко преди дванайсет камбанките на експресните асансьори зазвъняха като звънчета на коледна шейна, сътрудниците слизаха на обед в столовата на втория етаж, а Клер извади от шкафчето си бурканче обезмаслено крем-мляко Данон и една червена ябълка. От седмица бе на строга диета, която я изпълваше с тайна гордост, но забележимо я напрягаше. Намираше, че е непоправимо напълняла, петдесет и пет килограма, докато секретарката на директора, платинено изрусената надменна Брижит Жоане (зад гърба й Каролин я наричаше презрително куклата Барби) беше слязла сякаш от скицника на моден дизайнер. Центъра беше  ловно поле, на което амбициозни провинциалистки, които нямаха намерение да се състаряват с науки, се оглеждаха за неангажирани  млади инженери. 

Крем-млякото бе безвкусно, а ябълката, макар и приятно сипкава, бе по-скоро десерт, отколкото  ядене. Все пак за два три часа човек можеше да вярва, че се е нахранил. Сгъна салфетката и надникна в огледалото, окачено от вътрешната страна на гардеробната вратичка. Гледаше я угрижено лице с мек овал, чувствителни ноздри и не много големи очи, да се надява на кариера като кино или фотомодел бе изключено. Клер разширяваше контура на  очите си, коригира ружа на скулите, косата й бе ситно накъдрена. Носеше тънка розова блуза с овално деколте, то загатваше хубавия й бюст, над развлечена широка пола в мушмулнокафяво и меки, нагънати ботуши. Клер си позволяваше да следи модата съобразно цените за масова конфекция.

Една цигара „Голоаз” се услажда така добре след ядене, макар че разваля дъха на устата. Шумно афишираната диета беше малко кокетство, Клер знаеше, че има добре поддържана фигура на спортистка, ползваше карта за плуване в закрития басейн на Курбьовуа, закупувана със профсъюзни средства. На четиринайсетия етаж на небостъргача Мезон бльо госпожица Бро се чувстваше често самотна и се налагаше да търси поводи за да се мобилизира.

Семейството й бе се преселило в Париж от Авранш, ако предградието Пюто можеше да мине за Париж. До тринайсетата си година Клер не бе стъпвала на другия бряг на Сена. Целият живот на родителите й мина  в страхове: баща й да не изгуби работата си в търговската верига Феликс Потен, дали ще успее да изплати заема за скромния  тристаен апартамент, докога ще растат месечните сметки за газ, електричество и общински такси. Боже мой, за какво са били вечните страхове и лоши настроения, докато си здрав, животът криво -ляво върви.

Майка й почина след сърдечна криза малко преди Клер да се яви на зрелостни изпити. Баща й страдаше от язва, покрай грижи около него съпругата му никога не бе намерила време да се оплаче. Състареният, болнав мъж в поддържан демодиран костюм, несвалил още траура, половин година след смъртта й заяви, че ще се ожени повторно. Клер се провали на изпитите от бакалореата не точно поради тази причина, но да остане вкъщи и да ползва общи сервизни помещения с тази натрапница, втората си бащина съпруга, това също нямаше да го бъде. Братовчедка й Франсуаз я подслони при себе си в студио, което наемаше на рю Репюблик. Клер изчиташе открай докрай обявите в ежедневниците и звънеше по телефони да търси работа, а Франсуаз положи последния си изпит в Екол Нормал и намери учителско място в Тур. Клер наследи студиото и малко след това постъпи в Центъра за конструкции. Петстотин франка наем за трийсет квадратни метра студио, в резиденция с унила фасада към рю Репюблик! Човек почва да симпатизира на гошистите.

Все пак студиото беше шанс, вечер до късно Клер се обзавеждаше, лакира етажерката, подши завеса от кретон на розови и червени лалета, взе си от къщи стар креват персон и половина и три стола с плетени седалища. Не винеше толкова баща си за постъпката му, мъжете са слаби, виновна е тази нахална пухкава госпожа Дезирад, която бе побързала да се настани в постелята на майка й.

Как би приел баща й нейния собствен избор? Прибързаният му брак я освобождаваше от необходимост да се съобразява с мнението му, за връзката й с мюсюлманин. Но си даваше сметка, все още много неща между нея и Омар й се изплъзват. Близостта с него беше дъждовно утро, пронизано от слънчеви бликове, светлината бе невероятно ярка, после допълзяваше унила мъгла, да се чудиш кога е имало слънце? Мадам Шаламел и онази кукла, Брижит, шушукаха зад гърба й, че настроенията на Клер са логични, след като се е заплеснала по един, меко казано, азиатец.

Дъждът навън спря, небе с родилно син цвят надникна между облаците. Мадам Март дълбокомислено обясняваше, че благодарение на ветровете откъм океана парижкото небе след дъжд е такова, каквото е било по време на Версенжеторикс и Лютеция. Тя не пропускаше да парадира с колежански познания по история.

Клер допуши цигарата си, климатичната инсталация изсмука дима с леко свистене и стаята се изпълни с темпериран въздух, внушаващ съмнение за нещо изкуствено. Седна отново пред пишещата машина, между отчета на Симони и баланса за дьо Лартиг ще вмести отговор до министерството на външните работи. Отделът за Иточна Европа и Близкия изток бе запитал директора на Центъра възможно ли е да приеме специализант архитект от България по приложение на сандвич панели в едноетажни промишлени сгради. Клер бе присъствала с кротка физиономия и неприлично задоволство на открито спречкване между шефа на секцията за научни изследвания Ерве Симони и директора на центъра Марк Табютен, докато съгласуват отговора. Не бяха я помолили да излезе, не предполагаха, че упреците ще отидат далече, а после вече не отдаваха значение на присъствието й. Брижит, секретарката на Табютен, отвън  сигурно се нервираше, какво си позволява Клер!

Симони беше дребен русоляв корсиканец, печатът на провинциалист от  един все още не съвсем интегриран към метрополията остров щеше да личи през цялата му кариера. Симони компенсираше провинциализма, липсата на връзки и понижено самочувствие с дотеглива работливост. Часовникът му върху таблото цъкаше от ранна сутрин до стъмяване и бе мълчалив упрек към онези сътрудници, които се промъкваха покрай Клер с несигурни усмивки към 10 часа и се измъкваха преди четири и половина. Те наваксваха минимума работно време с неефективно седене зад бюрата до късна вечер в последните пет работни дни от месеца. Мълвата признаваше на досадно работливия Ерве непоклатима компетентност в областта на деформируемите конструкции.

Науката има тежест в съвременния свят само ако генерира оборотни средства. Симони трудно налучкваше мостчето между успешно научно изследване и финансовата му реализация.

Ерве отказваше да приеме специализант от Източна Европа. Той стоеше с гръб към прозореца, в моден, но небрежно носен костюм от рипсено тъмносиньо кадифе, бе в състояние за три дни да развлече всеки костюм, сякаш не забелязваше какво облича.

- Знаете много добре случая със стажантите от Югославия и Румъния, лош френски, който им пречи да разрешат банални битови проблеми, камо  ли да се приобщят към научната ни тематика и отгоре на това, износ на балкански вражди. Само това ни остава, да взимаме страна по конфликтите за Косово и Трансилвания.

Марк Табютен седеше невъзмутим зад писалището си, като скулптурен портрет на лукав римски сенатор.           

- Казаното не ви пречи да назначавате в секцията си стажанти и млади инженери от страни, към които изказвате резерви, ето Спиба, Стародуб, та даже от по-далече, като Омар Аскари.

Клер усети да й се свива сърцето. Бащата и дядото на Спибаковски бяха поляци, които от поколения копаеха въглища в Лотарингския басейн, Стародуб беше син на натурализирани след Октомврийската революция белогвардейци. Чужденците бяха първи жертви при всяко орязване на субсидиите и щата. Симони кимна, сякаш упрекът на Табютен бе негов собствен коз в спора.

- Тримата са випускници на наши технически училища, в най-добра творческа възраст. Перспективата им за пълно интегриране е в  упоритата работа. Колко от сътрудниците, които заварих, могат да се похвалят ако не с подобни възможности, поне с подобно усърдие?

Табютен, тази стара лисица, работеше в Центъра от основаването му, и бе привлякъл първите, амортизирани вече кадри, които окупираха синекурите - в комисията за синхронизация със стандартите на страните от общността, в редакцията на техническото списание, разни консултантски щатове. Те откровено лежаха на гърба на младите сътрудници, с чиито разработки се вързваше приходният баланс. 

- Ерве, не ви ли прави впечатление, цялата тази талантлива младеж е випускница на Екол Сантрал? - Табютен примижа и запали цигара, едроглав, с буйна сива коса и червендалесто лице, хитър нормандски селянин, който, опрян зад масивното бюро, оставяше впечатление да е по-едър, отколкото беше.

Изборът на сътрудници наистина се влияеше от факта кое парижко инженерно училище е завършил оня, който ги назначава. Центъра се превръщаше в ринг за размяна на удари между випускници на Екол Сантрал (там бе се дипломирал Симони), Екол Насионал де Пон е Шосе и кадри от Ар е Метие. Продължение на враждата между арманяци и бургиньони, отбелязваше мадам Март, наистина трябваше да й си признае компетентност в историческите алюзии.

Спорът бе се смъквал все по-ниско, за да се стигне до лични намеци, относно използване на служебни средства и протежиране на кадри, без връзка с повода, който бе го предизвикал. Табютен стана, патетичните интонации изискват съответна поза. Писмото относно българския специализант лежеше на бюрото. Клер се поколеба, отдавна бе време да излезе. Бойка упоритост я държеше до вратата, отношението й към упреците се изписваше на лицето й, чудеше се как още не е отворила уста. Тя ли не знае кой кого наси на гърба си в Центъра? Само това остава, да се намеси в спор между началници.

Табютен тропна категорично по писалището, приемането на специализант е въпрос на взаимоотношения с Министерството, не става дума какво ще работи и дали въобще ще работи. Всеки специализант носи субсидия за Центъра по перото за международно сътрудничество. Той, Табютен, обвързва бюджета и заплатите. Директорът подписа съгласие за приемане, Клер и Ерве излязоха от кабинета.

Симони вървеше напред, дребен, с хлътнала между раменете руса глава, едната му ръка виси малко по-ниско от другата, крачи сепнато и ситно. Клер изпита внезапно съжаление. Отношенията й със Симони не бяха образец за разбирателство, ежедневните й дискомфорти идват от него, калкулации, отчети, протоколи и резюмета, пръстите й вечер трепкат конвулсивно под завивката. Ерве се взира дребнаво във всяка отлъчка на Клер по достатъчно уважителни според нея причини.

Клер знае от случайно изтървани фрази, Симони има лични проблеми, водеше латиноамериканка, запознали се по време на специализацията му в Бъркли. Кой може да предположи, че стоматоложка, учила в Гватемала, ще трябва да положи осем приравнителни изпита за признаване на дипломата и да представи сертификат за писмено и говоримо владеене на френски език, за да кандидатства за работа? Франция беше дребнаво подозрителна към образовани емигранти.

С една заплата в Париж се живее трудно, но този проблем в перспектива изглеждаше преодолим. Симони нямаха деца, от шест години вече. Понякога Клер усещаше, седенето на Ерве от сутрин до вечер над доклади с формули е бягство, нежелание да се прибере у дома и погледне проблемите си в очите. Но той беше корсиканец, дребните мъже са упорити. Ерве не желаеше да признае, че съжалява за сантименталната слабост, променила съдбата му в Бъркли, щеше да измъчва с мрачна почтеност себе си и една гватемалка с хубави тъмни очи и болезнен тен.

В дни, когато имаше най-голяма нужда от съчувствена дума, Ерве настръхваше като таралеж, поставяше спешни задачи на сътрудниците, викаше често по телефона Клер и я засипваше с противоречиви нареждания, а в обрамчените от белезникаво кантче очила за късогледство бледосините му очи изглеждаха стъклени. Клер понасяше кога мълком, кога с откровено възмущение дребнавите според нея забележки, издебваше свободна минута, вмъкваше се в кабинета на Омар и се оплакваше разпалено от нелогичното поведение на Симони. Няма да търпи сплиновете му повече, нека ги търпи госпожа Симони, ако може. Клер ще подаде заявление за напускане още утре и ако не го е направила досега, то е от съжаление към самия Симони.

Омар изслушваше Клер с покровителствено търпение, латинският гений е в красноречието, докато тя най-сетне млъкваше. Аскари лукаво повдигаше вежда и се вживяваше в образа на мъдрец-азиатец. Ако някой трябва да напусне Центъра, това не са скромно платените млади инженери и пчеличките-чиновнички от канцеларията, а господа кадрите от дирекцията. Част от тях отдавна са забравили как се оразмерява и конструира най-банална двуотворна покривна рамка. Но ядат говежди стек с пържени картофи и котлети от сьомга, полети с четвърт розе всеки обяд в столовата. И коментират дълбокомислено пазара за конструктивни стомани, огнезащитата и ветроустойчивостта на метални конструкции.   Омар беше чел Маркс и Маркузе и охлаждаше пламенните избухвания на Клер със скептични социални анализи. Буржоазният обществен модел за двеста години наистина е изчерпан, но в недрата му  засега не се зараждат нови икономически отношения. Гротескният опит в Източна Европа зад желязната завеса компрометира социалистическите  идеи и какво остава - буржоазията да съблазнява работниците на Запад.  Привлича ги за дребни акционери в популистка имитация на стопанско съучастие.        

Клер подозираше, че точно бавенето в Турция и Ирак на ироничния  философ, дипломиран в Париж, я изнервя. Макар да бе уверила традиционната си душеприказчица Каролин как един месец ще си почине от необходимостта да се съобразява с него.

Довършваше потвърждаването за приемане на специализанта, мобилизирала всичките си познания по висок стил, когато долови с кожата на гърба си нова буря. Продължаваше да се преструва, че е изцяло погълната от текста, но през рамо забеляза масивен силует в черно и бяло да се задържа пред таблото с часовниците. Кой друг, ако не Март. Днес носеше бяла блуза с дантели по деколтето и маншетите, и чер панталон. Упорството на Март да се напъхва в панталони при нейния обем от кръста надолу даваше повод за безмилостни забележки, които явно не стигаха до адресантката. Март се пишеше близка на директора Табютен и поради това спазването на работното време и икономията на канцеларски материали в Центъра й бяха ежедневна грижа. Най-сетне Клер се извърна, а това била Март.

- Здравей Март, как е?

- Върви, както винаги - Март се усмихна с натрапчиво бели и равни зъби зад щедро начервени в оранжево устни. - Да знаеш къде е Виктор фон Зомерхофен, търся го от обед, трябва да парафира фактурата за доставките от Леверкузен. Нямаш представа колко са педантични немските колеги.

Виктор фон Зомерхофен беше потомствен балтийски барон с бащин немски език, емигрирал от Русия след Октомврийската революция. Той поддържаше кореспонденцията със западногерманските партньори на Центъра. Концернът в Леверкузен имаше основания за недоволство. Виктор беше пред пенсия и перспективите за самотна старост в общинско жилище в Нантер сред емигранти от Магреб го изпълваха с пренебрежение към текущите задачи. Виктор компенсираше песимизма си с уж неголеми, но твърде чести дози анизет и червено вино. Колегиалността изискваше да го оставят на мира до есента на следващата година, когато директорът щеше да се освободи от него след малка прощална церемония с аперитив, леки хапки и връчване на сувенир, плануван от Март Шаламел в перото за социални разходи.

Март също не беше в първа младост, но противно на Виктор, това неудобство я подтикваше към трудова добросъвестност. Клер щеше да се пръсне от възмущение, Март подозира къде е Виктор, но държи да го чуе от нея, за да й припише съучастничество. Ще има да взема!

- Толкова съм заета с отговор до Външното министерство, който ми възложи господин Табютен, нямам време да вдигна глава. Да не би Виктор да е излязъл от Центъра, забравяйки да извади жетона си от часовника?

- Точно това е направил, но не мисля, че думата забравил е най-подходяща за случая.

- По-скоро възрастов синдром. Когато човек наближи пенсиониране, някои подробности изглеждат дребнави.

- Не е въпрос на възраст, а на морал и национална обремененост. Има хора, на които нищо не ще им попречи да изпълнят съвестно задълженията си. - В очите на Март светна вдъхновено възмущение.

- Струва ми се, че политическото олевяване напоследък допълнително изнервя Виктор. Когато се боиш, че светът се руши, едва ли те занимават студено огънати профили.

- Студено огънатите профили са нашият хляб - отбеляза достойно Март, - а ако разбирате под олевяване чупене на витрини и палене на коли…

- На тази тема вие и Виктор имате едни възгледи, а аз - други,но нека бъдем търпими -  усмихна се със захарна усмивка Клер. Бе сложила Март на една дъска с Виктор и призоваваше за търпимост, о-ла, ла!

Март провери как стои буклата на главата й, тя вдигаше косата си над челото, като корона. Опря се на писалището на Клер, имаше едри ръце с отпусната кожа, но добре поддържани нокти.

- Защо се държите предизвикателно с мен?

- Аз?

- Можем да си позволим малко откровеност, нали?

Клер прекара пръст по клавиатурата на машината, случайни букви отпечатаха безсмислена дума.

- Вие сте подозрителна към всички, сякаш сте единствената загрижена за благото на Центъра.

- Защо не признаете тази загриженост на един по-възрастен от вас служител?

Клер запали машинално цигара.

- Уважавам старанието ви, но се съмнявам в подбудите.

- Ние говорим различни езици, вашият е с якобинска морфология - оранжевата усмивка на Март оголи възедрите й зъби. - Е, до скоро!

- До скоро - Клер угаси нервно цигарата, втора следобедна цигара се предвиждаше малко преди звършване на работа и се зае да преписва отговора.

В мъртвото време около три следобед Виктор фон Зомерхофен опита да се промъкне с тихи стъпки през асансьорното антре. Беше слаб, кожа и кости, със сиво поло, неизгладен панталон и мешинено сако с издути джобове, тъй като имаше навик да си държи ръцете в тях. Клер изпита секундно раздвоение, може да отмине снизходително дребното прегрешение на бившия барон фон Зомерхофен, роден в Латвия и сменил за един живот три поданства. Виктор беше бъбрив и досаден, той държеше да натрапи всекиму възгледите си, според които идеалният обществен модел за света бе с дата малко преди Първата световна война.

- Господин Зомерхофен, но вие сте забравили да извадите жетона си на излизане! - обади се Клер точно когато Виктор мислеше, че е отминал опасността и завиваше по коридора.

Такава формулировка бе израз на душевна слабост. Или Клер го спира, за да го упрекне, че е излязъл, като съзнателно не е изключил часовника си и трябва незабавно да даде обяснение на мадам Шаламел, или би трябвало да отмине мълком завръщането му, като покаже, че е солидарна с дребните лукавства на барона. Бюрокрацията сплотява срещу себе си ощетените, независимо от поводите.

Виктор се хвана на секундата за подсказаната възможност, тесните му татарски очи примижаха върху скулестото лице, обяснението му, което отблизо киселееше неприятно на евтино вино, се въртеше около невъзможността нормален индивид да се нагажда непрекъснато към техническите новости на индустриалното общество. По конкретно - към часовниковия механизъм за контролиране на отработено време.

От Викторовата логорея я спаси телефонът, обади се Каролин от библиотеката. Клер й бе нужна тутакси, за да получи месечните списания, които научните сътрудници преглеждаха задължително, за да са в крак със световните новости. Каролин беше миньонка с луничаво лице и дръпнати, мъжкарански жестове. Нейна индивидуалност бяха ревнивите съпричастия, приятелството с Клер, интимностите на Клер. Каролин бе от предградието Аниер, осиновено дете в работническо семейство, расла с момчетии от квартала, чиито лудории беше споделяла.

Тя настани Клер на въртящо столче до прозоречния перваз, на него отглеждаше оранжерия от коприва, аспарагус, коледниче и четири вида кактуси, които цъфтяха през студения сезон. Предложи й късната следобедна цигара и обясни със съзнание за изпълнен дълг, че още не е сортирала списанията, но забелязала как Виктор, слизайки от асансьора,  е ангажирал Клер за слушателка. И решила да я избави, като й се обади по спешен повод по телефона. Каролин беше я спасявала и друг път с подобни невинни лъжи.

Двете обсъдиха дребнавите заяждания на мадам Шаламел, тя си въобразява, че като слугува на буржоата в Центъра, изпълнява мисия. Каролин й показа списание с кройки за панталони, извадила си е модел за джинси с четири джоба и ципове до прасците. Разбраха се кога да гледат  нов филм с Пол Нюман и Роберт Редфорд, и Клер се прибра в бюрото срещу входното антре. Приятелката й живееше в много предметен свят, винаги успяваше да я разсее.               

Привечер заваля отново, откъм Мон Валериен пълзеше мъгла, дъжделивата пролет предвещаваше хладно лято. Клер излезе от приземния етаж, на връщане вкъщи минаваше през гаража, за да пазарува от бакалията на улица Жорес. Магазинът на Жорес продаваше не дотам пресни зеленчуци, сирене и колбаси с надценка, а собственикът и жена му бяха винаги мрачни поради слабия оборот, но бе отворен денонощно. Да ходи до центъра на Пюто и да се блъска в часа пик край стелажите на новия магазин Юнипри беше също обезкуражаващо. Клер купи едно яйце, опаковка мортадела, парче миризливо сирене и два банана, тази вечер диетата се отменя. Рю Репюблик беше оградена от мрачни жилища, складове, работилници и тараби, облепени с овехтели рекламни афиши. Кварталът бе в реконструкция, в изоставени домове, подлежащи на разрушаване, нощуваха североафриканци и сенегалски негри, които работеха нелегално по строежите. Вечер те бяха просто небръснати мъже с потиснато самочувствие и опънати от тестостерон нерви. Чаша алкохол в повече им стигаше за да отреагират комплексите си с плашеща бруталност. Клер подтичваше със страх покрай запустелите сгради със залостени или провиснали прозоречни капаци, вестниците  съобщаваха за насилени възрастни жени и момичета.

Тези новини бяха аргумент за баща й и мащехата. Гледаха на Омар като на североафриканците, натрапник, присламчил се до френската социална трапеза, може би малко по-цивилизован и чисто облечен.

Мисълта за Омар я изпълваше с безволие. Омар царуваше над  амбициите й за самостоятелност, над претенциите, че познава живота и се справя с предизвикателствата му. Поотделно би могла да разкритикува много от разсъжденията, от постъпките му, но Омар излъчваше чистоплътна мъжественост и интелектуална находчивост, които я обезоръжаваха.  Превръщаха я от лява активистка и профсъюзен застъпник за правата на служащите в Центъра, в обикновена влюбена  жена. И признанието за това сладнеше.

Напипа картичка в пощенската кутия, сърцето й се разтупа, като на тийнейджърка. Омар маркираше пътуването си в Близкия Изток с фотокартички, на които се белееха градове сред безлесни планини, вдигаха се златокуполни джамии и рушащи се римски форуми. Две-три сърдечни фрази, писани с хумор и намеци за неща, които си знаеха само двамата бяха в състояние да заличат всички недоволства от деня. Клер забоде пъстрата картичка на стената, довърши разточителната си вечеря и като включи транзистора на Франс мюзик, захвана да полира овалната маса, която бе купила от оказионен магазин, пригласяйки на Мари Лафоре.

Мебелировката на студиото все още беше оскъдна, но Клер виждаше в мечтите си плетен лампион-кошница, плъзгаща се алуминиева врата, която да отдели бокса, малък секретер и електрическа имитация на камина. Пред нея щампирана овча кожа, която бе си донесла от вкъщи, щеше да имитира оригинална от африкански хищник. Като се пренесе в това уютно бъдеще, Клер стърга и лакира до полунощ. 

Глава 5 БЕЛЕЗИ ОТ ДЕТСТВОТО

В началото на май, вместо очакваното потвърждение от френска страна за специализация, Теодор Дренски получи повиквателна от военното окръжие, която го задължаваше да се яви на четирийсет и пет дневен военен сбор и напомняше със ситен шрифт углавната отговорност, която се предвижда при опит да се пренебрегнат вменените в конституцията задължения.

Теодор беше обръгнал на чести военни сборове, такава съдба имаха повечето безпартийни висшисти, отбили военната си повинност по съкратена процедура през време на следването. Военните окръжия  периодично разпращаха призовки на запасни чинове като него, така изпълняваха плановете си да поддържат, божем, бойната готовност на армията. Стратегията на Варшавския договор предвиждаше трета българска армия да удържи два дни южния фронт срещу Турция и Гърция под атомни удари, докато пристигнат бронетанковите руски корпуси. Партийните членове-връзкари и неофициални доносници отбиваха номера по-леко,  подреждаха се за „викачи” и разнасяха вечерно време повиквателни за балъци като Теодор. Отчетните картони на висшите номенклатурни кадри пък се отделяха на отделна купчина в окръжията и въобще не се пипаха. Социализмът, прокламиран за общество на равенството, неумолимо се разслояваше на касти по цинично премълчавани правила.

Теодор трудно понасяше военщината, тя беше крещящо отнемане на индивидуални свободи. Последната повиквателна възмущаваше още повече. Алтернативи бяха световната столица край Сена или напечен плац, изровен от стрелкови гнезда, тъпо повтаряне на уставни отговори, вонливи партенки и изнервящо усещане за пропиляно време. Архитект Дренски живееше с егоистичната убеденост, че всеки загубен от него ден е загуба за архитектурата. Презираше шишкавите политически офицери, окупирали синекури в щабовете по партийна и съселяческа линия и трудно  намираше надеждни връзки, за да се отложи.

Донвера бе загряла телефоните да помогне, но контактите между съюза на архитектите и софийското военно окръжие бяха затруднени по причина на мрачни служители, досадени от ходатайства. В един горещ предиобяд Тео сбра скромния си багаж в охлузено куфарче, провери дали е затворил чешмата в банята и като си наруга по мъжки късмета, тръгна към сборния пункт.

Запасни офицери щяха да обучават средношколци на строева и огнева подготовка, според концепцията за вероятен конфликт между социализма и Запада. Три автобуса пълни с истерично шумни ученици се друсаха по тесни шосета, а Теодор на предната седалка до шофьора опитваше да разсее скверното си настроение  с пасторални гледки. Мяркаха се запуснати пътни ханчета с непостижимо високи закнижени прозорци; пъргави магарешки крака ситнеха под люшкащи се грамади  прясно окосено сено; едри червени кокошки припляскваха върху ръждясала каруцерия на катастрофирала лека кола. Селският бит за Теодор си беше екзотика.

В детството на архитекта майка му решително бе отстранила селските роднини на баща му от семейното ежедневие. Драгомирово се споменаваше, когато в зимника се подреждаха щайги кехлибарен афуз след гроздобера или се продадеше наследствена нива. Дядо му в шаечени потури със смешна висулка между краката и баба му, пременена с биберно контошче, гостуваха в свищовската къща, подслонила баща му за приведен зет, по Коледа. Тогава за армаган носеха половин заклано прасе; и за Великден - кошница пресни яйца. Тръгнеха ли си, майка му бързаше да събере за пране чаршафите преди да са излезли от двора, да проветри стаята. И къпеше него и сестра му Камелия след всяко завръщане от село.

Старият Свищов живееше с високомерни спомени за минало, когато кервани от шлепове, натоварени с жито, грозде и букова дървесина потегляха от кея нагоре по Дунав. В горделивите къщи по главната улица дървояди гризяха разешени салонни гарнитури, потъмняваха самовари и сребърни ликьорни сервизи. Западналите богатски фамилии прекарваха летата в града. Слизаха за по седмица в хладните сутереннни етажи на достолепните къщи, дворовете денем опустяваха. Обеднели търговци и адвокати с оредяла клиентела пазаруваха рано сутрин, а през есента съпругите им уверяваха, че са летували в Чамкория или Свети Константин. Катедралната църква издигаше барокова камбанария към влажни облаци, куполът над стълбището в търговската гимназия бе изписан като лазурно небе, площадът със старата  часовникова кула опираше в аркадата на Стопанската академия.

От достолепния град, застроен на висока надречна тераса, се откриваше грабваща гледка на запад. Там ниско слънце палеше на залез заблатено, дишащо мараня езеро. Блатото прехранваше  с люспести шарани и зъбести щуки от пролет до есен семействата  на неграмотни власи и турци. Синовете им първи напускаха училище и поемаха бащиния рибарлък. Придошлият пролетен Дунав подблизваше гаровите коловози, подприщваше лиман, където ръждясваха бракувани шлепове. Дойдеха ли горещниците, прораслата с папур вода се отдръпваше, в корясалата тиня се разсъхваха изоставени лодки. Старите шлепове и лодки бяха незаменимо убежище за игра на стражари и апаши, на трапери и индианци. През ваканциите Теодор и връстниците му четяха жадно „Последния мохикан” от Фенимор Купер, „Оцеола” от Майн Рид, „Черният корсар” от Емилио Салгари. Заемаха ги срещу абонаментни карти от читалищната библиотека в градската градина зад часовниковата кула.

Понякога бандата се промъкваше в развалините на Калето. Останките на римския кастел над пристанището бяха „вража територия”, там се разпореждаха хашлаците от долните махали. Затова тръпката да се изкатериш на оронените зидове беше по-голяма. Могъщата река сякаш влечеше синкавозелени острови, гористия Персин, тогава споменаването на острова още не плашеше. До него ходеха на летни екскурзии с моторница, влашката равнина се губеше на север.

След години за Персин тръгна лоша мълва, там интернират провинили се пред режима. Концлагеристите работеха в цвекловите и слънчогледови масиви, засадени върху пресушеното блато. Конни милиционери ги  дебнеха от тревни могили, като трапери, взиращи се за  сиукси или команчос отвъд мътната Рио Пекос. Но в детството Персин все още беше зелена джунгла, тайнствен остров, плувнал по широката река, там някъде бивакуват индианците.

Покатерени върху оглозганите тухлени стени на Калето, Теодор и връстниците му понякога преставаха да се надвикват, заглеждаха се за малко към отдръпнатия хоризонт. В онова детско време за пръв път бе ги сепвала тръпка, какво има там, зад чертата между зелено и синьо?

Майка му се казваше Кръстина, тя бе висока жена с волеви нос,  гъста коса и дълбок глас. В паметта му вталените й рокли, блузите в пастелни цветове, летните и зимни ръкавици лъхаха дискретно на карамфилена есенция, дори в най-трудните следвоенни години. Дъщеря на фалирал банкер, завършила зъболекарство в Нанси. Бе престанала да практикува почти веднага след сватбата си, в стая на приземния етаж събираха прах зъболекарски стол, конзолна бормашина и настолен умивалник. Теодор и три години по-малката от него Камелия играеха на доктор и пациент в изоставения кабинет, въртяха зъболекарския стол, спускаха и вдигаха облегалката му, пръскаха се с вода от умивалника. Когато жилищната комисия реквизира половината къща, зъболекарският стол изоставиха в барака на двора, квартирантските деца го изтърбушиха.

Как банкерска дъщеря, възпитаничка на американския колеж в Ловеч, с писмен и говорим английски език, прекарвала ваканции във Виена, бе се омъжила за погражданен селянин, три години по-малък от нея? Теодор не бе се замислял до последните класове на гимназията..

В живота на баща му и майка му привидно нямаше нищо различно от живота на други приятелски семейства. Ежедневни домакински грижи, слугинята да лъсне обувките на баща му, преди да тръгне за работа, да е простряно прането и  готово яденето до времето когато ще се прибере за час обедна почивка. Дали ще е готова новата кадифена рокля на майка му за бала на търговците срещу Атанасов ден, поръчал ли е баща му закрита шейна за вечеринката. Колегите от главната улица си разменяха покани за вечери - на панирана кокошка, на заек или пълнена чига. Теодор слушаше снизходителни одумки относно гощавки и навици на сътрапезници.

Пролетни грижи заменяха зимните - миене на прозорците срещу Великден, да се боядисат яйца и замесят козунаци. Баща му бе подарил скъп комплект бижута на майка му за годишнина от раждане на сестра му Камелия - клипсове, огърлие и гривна, инкрустирани с бисери. Зъболекарката ги сложи само веднъж, след това ги прибра в лакирана кутия, подплатена с виолетово сукно. И без друго дойдоха години, в които носенето на бижута стана осъдително.

В спомените на Теодор, дори най-ранните, липсваха издебнати интимни думи между двамата, ласкав жест, подсказка за близост. Бе расъл с представата, че така е  във всички семейства, такива са естествените отношения между възрастни хора. Задълженията се изпълняват, а удоволствията се позволяват, ако са полезни. Той и сестра му бяха винаги нахранени и облечени, обгрижени при болест, наставлявани да учат, в бележници се търпяха  не повече от една или две петици. Не си представяше, че дете може да бъдат помилвано, да го целуне родител.   Майка му повтаряше, дете се целува само когато спи. От онези години у Теодор бе култивирана хладновата разсъдъчност, имунитет срещу емоционални слабости, в зряла възраст някои достойнства почна да подозира, че са  дефицити.

Бе усетил сянка на трети човек да разделя родителите му, когато мобилизираха баща му в българския корпус, окупирал  Сърбия през 1942 г. Пощата носеше писма от фелдфебел Стефан Дренски нарядко, те бяха подпечатани с лилаво клеймо в далечния сръбски град Пожаревац. Ротният писар Дренски съобщаваше с обработен почерк разрешени от цензурата новини, съветваше съпругата си как да стопанисва магазина и напътстваше децата. Напътствията се отнасяха за Теодор, сестра му беше все още на ума на въртоглавата болонка.

Денем майка му отваряше полупразния магазин и продаваше маломерни отрязъци от дефицитни вълнени и памучни платове. Тъканите от естествени влакна бяха на купонно разпределение, продаваха се под тезгяха, за „черна борса”се предвиждаха углавни наказания. На витрината лъжеха окото ерзаци от Райха, два-три топа басма от дървесина, чилета целволена прежда, тенекиени играчки.

В зимните вечери, след като затвореше магазина и привършеше къщната работа, Кръстина Дренска канеше за игра на карти и леблебиено кафе неколцина познати и приятели. Професор Мондеков от стопанската академия, той накуцваше и носеше очила с дебели стъкла за късогледство. Беше заклет англофил, учил в Кеймбридж и смяташе, че присъединяването на България към Тристранния пакт е фатална грешка. В роберите бридж най-често му партнираше бивша колежка на Теодоровата майка, училищната зъболекарка Татяна Агафоновна. Все още хубава пълнееща жена с повехнало лице и родители белогвардейци. Прогонилата ги болшевишка Русия веднъж беше нейна мащеха, друг път - родна майчица, в препирните около масата Агафоновна ревностно подкрепяше ту една, ту друга теза. Твърд поддръжник на Германия си оставаше подполковник Великов от речната полиция, мустакат мъж с монголски черти и два златни зъба. Германците ни върнаха Добруджа, Македония и Беломорието, те готвят ново оръжие, с него ще спечелят войната.

Отсъстваше ли някой от партньорите, позволяваха на Теодор да го замества. Между анонсите и взятките в съзнанието му оставаха бегли имена, недовършени фрази. Великов пръв спомена бегло за някаква катастрофа с речен влекач и кончината на капитана, Лазар. Майка му не коментира инцидента, нарядко, когато друг споменаваше капитана, се затваряше някак в себе си. Най-много да въздъхне заради монотонността на брачното ежедневие. Агафоновна пренебрегваше присъствието на Тео, вметваше, че ако Лазар е жив, Кръстина ще говори по- различно.

Какво бе се случило навремето между зъболекарката с гръден глас, манифактуриста отбиващ запасна служба в далечна Шумадия и изчезналия в мътнитге води на голямата река капитан?  Съществено ли беше?

След години, когато майка му беше вече покойница, Теодор случайно изрови овехтяла дамска  чанта, избродирана с перуники и рози, в прашасал стар скрин на тавана. В нея откри връзка пожълтели писма и кафеникава фотография с пречупен край, между свидетелства за завършени с отличие отделения в началното училище и споменник, изрисуван с наивни акварели. От снимката гледаше русокос мъж с прям поглед и волева брадичка, в ракурс на киноактьор от УФА и в парадна флотска униформа. Теодор изпита смътно угризение на крадец, който посяга към чужда вещ, влиза непоканен в чуждо време. „На Тина, за да ме пази до сърцето си, Лазар” беше написала мъжка ръка с уверен почерк косо на гърба на снимката.

Сестра му Камелия подреди картите в този сантиментален пасианс след години, по издайнически спомени на възрастни лели и майчини съученички. Майка им бе преживяла първа любов с капитана.  Драгомировският селянин, станал търговец и неин съпруг, не бе изличил  дамгата в сърцето й. Камелия прозря по-рано от Теодор миналото, когато разбереш, не съдиш. Но това време беше още напред. Камелия, току що завършила гимназия, се влюби в тромпетист от Плевенската филхармония, напусна дома им. Роди две деца, разведе се, премести се като корепетиторка в Пловдивската опера. С Теодор се виждаха рядко и все по-често гледаха света през различни прозорци.

Глава 6 В СЛУЖБА НА АРЕС 

Лагерът за военно обучение на средношколци бе в Черни Осъм, село, навървено в тясна долина, между два обрасли  с букови гори хребети. Сутрин слънцето прежуряше, към обяд валяха гръмотевични дъждове, млада трева, бъз и къпинак шушнеха и растяха пред очите. Запасните офицери бяха настанени на хотел в селото. Хотел се именуваше етаж от двуетажна сграда, която подслоняваше селсъвета, пощата и ресторанта, посърнала постройка от училищен тип с високи тавани, изметнати от влага прозорци и занемарени до немайкъде тоалетни.

Администраторката, мома към трийсетте с възкриви крака, кръгло лице с остра брадичка и живи очи под гъсти вежди, разхвърли спалното бельо по креватите с лекьосани дюшеци. Тя беше едновременно домакин на склада, чистачка и даваше дежурства в пощата. Йорданка Думанова обеща да потърси дърводелец, който да оправи зейналите аралъци в дограмата и да отпуши отходните канали (в Черни Осъм компетенциите  очевидно бяха комплексни). И остави новодошлите да се примирят с неудобствата така, както бяха го сторили офицерите от предишната смяна. Теодор си повтаряше, че възмущението е безпредметно, смесицата от примитивен селски бит и занемарени градски удобства е присъщ етап в изграждането на развит социализъм по български.

Настани се в хамбареста стая заедно с лейтенанта-ерген  Киров, слаб като щека локомотивен машинист с червеникава коса и щръкнали под кепето уши, и семейния лейтенант Смочев, строителен техник с грубо лице, и липсващ резец в устата. Звездите върху запасняшките пагони даваха на двамата блазнещо усещане за власт, която в цивилния живот по конституция принадлежеше единствено на партията - челен отряд на работническата класа. Киров и Смока (така курсантките-ученички прекръстиха семейния техник)  вкусваха лакомо гъделичкаща възможност да се разпореждат ако не с нечия съдба, то поне с нечие ежедневие.

Дяволити очи на гимназистки се вторачваха сутрин в показно строгите лейтенанти и това внимание подмамваше Киров и Смока да възприемат четирийсет и пет дневния запас като отреден от провидението, за да потвърди мъжествеността им. Престараваха се, връщаха по няколко пъти по-хубавките момичета за изпълнение на  команди кръгом и залегни, скрито се кефеха, докато курсантките кокетно посягаха към учебните въздушни пушки като към змия, която всеки момент ще ги клъвне. Вечер се бръснеха повторно и тъй като след проверка възпитателките-учителки прибираха ученичките в спалните бараки, заседяваха се да дебнат за случайни флиртове в бирария отвъд реката.

Вечерните „свалки” в летния салаш  с десетина голи маси и сгъваеми столове завършваха неизменно с разочарование, което ги подтикваше да глътнат по още една голяма сливова. Питието  беше местен специалитет, златножълта течност, непречистена от метилов алкохол. Точеше се в гърлото като зехтин, но докарваше лошо сутрешно главоболие. Когато пъргавата сервитьорка, след като прибереше шишета и чаши, почнеше да гаси осветлението, двамата лейтенанта поемаха с омекнали колене през моста по урвестата уличка към именуемия хотел.

На два пъти обаче машинистът Киров намигна на Теодор и Смока с  молба да нощуват на свободни легла при съседите. Купуваше евтини бонбони и коняк от смесения магазин, а на сутринта пропускаше закуската и дотичваше на плаца секунда преди развода с лепнещи за сън очи и самодоволно изражение. Администраторката внезапно се разнежи, смени спалното бельо на четиримата, постави калъпче евтин тоалетен сапун в умивалнята и донесе от къщи найлонов плик с възтвърди ябълки- петровки. В края на следващата седмица луничавият  Киров и домакинката с гъсти вежди се загубиха в събота следобед и дадоха повод на Смока да разсъждава за навиците на новите поколения.   

Теодор се вживяваше в уставно опрятен запасняк, готов да поеме всяка възложена задача с юнашки нахлупено над веждите кепе. Нищо от дразнителите, които предизвикваха в него естета, не бива да го изкара от нерви, приспособимостта е доказателство за интелигентност. В селото, прикътано дълбоко между влажните склонове на планината, предприемчивите балканджии строяха социализма, а у дома печаха  грънци, стругуваха гаванки, талари и тъчаха китеници.  Социализмът се превръщаше в търпимо съжителство между колективно скандирани лозунги и лични ходове на индивида, тангиращи с лозунгите.

В един „прозорец” между две занятия за копане на стрелкови гнезда Теодор се припичаше на закътана скамейка между столовата и инженерния полигон. Маскираха го бухлати храсти японски рози, отрупани с дъхави цветове, откритият престой в казармата крие непредвидими усложнения. Мъничка костенурка разклащаше тревата под аленеещия храст, жужаха пчели. Тео свали кепе, разкопча яката на гимнастьорката си. Настроението му не беше идилично.

Бе правил три безуспешни опита да се свърже със София от селската поща. Донвера бе обещала да се обади при първа възможност, мълчанието й даваше повод за мрачни предположения; отказ за специализацията му от френска страна, спестен от Донвера, за да не го разстройва, та чак до лансиране на друг кандидат за същата специализация, с нейно мълчаливо съучастие или безучастие. Несигурността подмамва далеч от човека да му припишеш въображаеми мерзости, които флуидът на прекия контакт предотвратява.

Мъничък сержант с редки като опърлени вежди и белег от оперирана заешка устна дотърча задъхан и го извади от вдълбочаване в причините за Донвериното мълчание. Сержантът доложи, че комендантът на лагера е заповядал лейтенант Дренски да се яви незабавно на стрелковия полигон. Бързането можеше да означава или мъмрене заради пропуск или внезапна задача, чието реализиране заплашваше също с пропуски и от там - с мъмрене. Теодор си припомни уставната реакция за такива случаи - мълчаливо изслушваш всички упреци и заплахи, докато менторът изчерпи назиданията и се настрои примирително.

Началникът на лагера, полковник Толев, беше далеч от презрителната  представа, за офицер, битуваща в средите на Теодор. Набързо обучените команди партийни кадри рядко покриваха професионалните изисквания на пагона и будеха насмешки с нестроеви вид и диалектно говорене.

Полковникът леко плашеше със сурово излъчване, беше висок и жилав. С избледнели сини очи и сивеещоруса коса, с дрезгав глас, рядко го повишаваше, но да не ти се случва. В лаконичните му забележки Теди долавяше студено презрение към ежедневните войнски ритуали, имитирани от ученички, сарказъм към престараването на офицерите-запасняци и озадачаващ, почти лабораторен интерес към най-посредствените сред тях. Сякаш го интересуваха девиации в средно статистическото поведение на индивиди, откъснати от средата си и изолирани зад казармена ограда.

На стрелковия полигон Теодор се постара да се представи уставно, но без натягане, съзнаваше, че Толев забелязва всяко преиграване от страна на  запасните офицери. Но пък не желаеше да се вписва в щампата за цивилен смотаняк, неразумно му се поиска да го предизвика, да надникне в мисленето му.

- Дренски, трябва да се прострелят въздушните пушки за следобедната стрелба, вие сте свободен по разпис. Добре ли сте със стрелбата?

Бръчици на ехидна усмивка присвиха избледнелите очи на полковника, хайде да видим доколко един претенциозен архитект владее простото подравняване на мерник и мушка. Очакваният провал на Теодор щеше да е поредното му мрачно развлечение, безпардонен експеримент. Полковникът може би страдаше от някакъв личностен комплекс и търсеше компенсаторни ситуации, унизяващи околните.

Не беше познал, Теодор стреляше прецизно, с много точна ръка. Навремето беше неизменна втора пушка в стрелковия отбор на университета. Легна върху нагрятото от слънце войнишко одеяло, лъхащо на прах и смазка. Също като на конкурс, помисли докато задържаше дъх и мишената бавно се люшкаше над мушката, но резултатът ще е известен веднага и журито не може да го предреши. Е, хайде да избием комплексите на началството … Обра мекия спусък, изстрелите плющяха с плосък звук, жълторозовите гилзи подскачаха по одеалото. Остана да лежи за миг, отместил празната флоберка настрана. Придаде си нахакан вид, все пак няма сто процентна гаранция, тръгна към мишената, полковникът крачеше редом с него през неокосената трева и го поглеждаше с предизвикващо снизхождение. Пробойните върху черния кръг, разграфен на концентрични окръжности, приличаха на дупки, проядени от молец. Пушката биеше леко надолу и вляво, но четири от попаданията бяха вътре в окръжността, разделяща девятката от десятката, а петото беше в абсолютния център. 

Сега беше ред на Теодор да погледне предизвикателно полковника, но докато Толев го поздравяваше за добрата стрелба, долови интонация на ироничен родител, поднасящ проявил се юноша.

Прекара деня в самодоволна възбуда върху просмукано от пот одеяло, проверяваше с неизменно стабилна стрелба пушка след пушка. Стрелковият успех събуждаше архаични инстинкти. Сиво птиче с черна глава и светъл корем кацна върху мишената, пръхна с криле и застина незабележимо. Теодор наведе бавно цевта, светлото коремче попадна в прореза на мерника и екливо шляпане блъсна рамото му.

Намери птичето след последната серия изстрели, рошаво топче със спечена от кръв перушина, сухи крака като клечки и полузатворени от жълтеникави ципи очи. Полковникът се отдалечаваше през потъващата в сянка ливада, Теодор не го интересува повече днес, не му е нужен. Трудно беше да предвидиш реакциите му, държи се като човек със засегнато самочувствие, пази се да не влезеш в личния му свят. Е и какво, след двайсетина дни ще се разделят завинаги, всеки по пътя си.

Денят беше минал добре. Тео замахна с все сила и безжизненото топче перушина отхвърча в храстите, до сутринта мравките ще го оглождят. Потресът при убийство на живо същество остава емоционална следа според размера на съществото. Пореден цинизъм на съществуването. Но безразличието на полковника бе го засегнало.

До края на сбора Теодор асистираше често на Толев и предизвикваше откровена завист у Киров и Смока с разкази как са стреляли по врани, излитащи с грак от пожънато стърнище, хвърляли са фугас в старото корито на реката за да ловят мряна и са си пили ракията с игумена на близкия манастира. Теодор все още опитваше да надникне в битието на интровертния мълчаливец, с осанка на командващ армия. Защо бяха го низвергнали в лагер за военно обучение на средношколци, залутан в Средния Балкан? Навярно в миналото Толев бе се радвал на по-добри дни, но не пожела да отвори дума пред Теодор. Остави го в предизвикаща ситуация, най-високият чин ползваше претенциозен интелектуалец като редови адютант. Нищо повече.

Теодор дежуреше по поделение в задушна нощ, прорязвана с глухи  гърмежи от далечни светкавици и  обикаляше караулите. Ефрейторът със сцепената устна беше постови на лагерния вход. Теодор го предразположи  с  цигара,  не  пушеше, но  носеше предвидливо кутия BT в горния джоб на гимнастьорката си. Ефрейторът се разприказва и сподели: полковникът е командвал авиационен батальон, сигурната му кариера била провалена от смъртта на парашутисти при съвместно учение с армейски части от Варшавския договор. Седмината загинали в автобус на  железопътен прелез, първоначално следствието не установило пряка вина  у Толев. Началник от Генералния щаб обаче се застраховал пред спецотдела на Партията с внушения за осъдима небрежност и даже умисъл. Дознанието го прехвърляли от инстанция на инстанция, санкционирали полковника с понижение в чин и го преназначили в гражданската отбрана. Перспективите му до пенсиониране били невзрачни - военно обучение на ученици, сборове със запасни и митарства по складови бази.

На сутринта след дежурството Теодор успя да се свърже по телефона с Донвера. Получила уверение от културния съветник при френското посолство, специализацията на архитект Дренски е потвърдена. Светозар и Михаила й обещали тримата  да го посетят в Черни Осъм, тогава ще му предаде подробности. Светозар едва ли се интересуваше от специализацията на Теодор, а Михаила - от забележителностите на Черни Осъм, но продължаваха да обсаждат Донвера с услуги. Дочаканата вест смекчаваше резервите на Теодор към партньорите в хазарта, внушаваше моментно доброжелателство към двамата..

През горещите месеци в селото се даваха под наем частни квартири за летуващи със скромни възможности. Теодор ангажира две стаи на смешна цена в неизмазана нова къща по препоръка на администраторката Думанова. Надеждите, които й вдъхваше ухажването от страна на лейтенанта Киров (местният термин беше „свалка”), я ентусиазираха да представи селото в най-добра светлина. Бе посрещнала и настанила гостите, докато Теодор разясняваше авторитетно пред взвод ученички как се копаят  стрелкови гнезда, какви да са размерите на  бруствера и бермата. Разровеният от плитки окопи плац приличаше на гробище, подготвено преди бомбардировка или смъртоносна епидемия.

Когато Теодор се появи с чело разделено на светла и загоряла ивица и гимнастьорка, корясала от пот под мишниците, свари Михаила и Светозар да правят слънчеви бани върху одеяла на хазайката, проснати на тревата  в сливовата бахча зад къщата. Старата хазяйка току си намираше работа около тях, разтревожена за мъхнатите одеала и втресена от голотията на квартирантите. Пъстрият бански костюм на Михаила се състоеше от прашка и  едва крепяща се на бюста превръзка. Бруталните бицепси, гръдни мускули и икономични плувки на Светозар внушаваха неудобството, че го гледаш гол. Представите за женска хубост и мъжка сила в Черни Осъм предполагаха повече облекло.

Донвера седеше на сянка до препичащите се, със сламена шапка, в  рокля на ситни цветчета с триъгълно деколте. Такава кройка открояваше благоприятно красивите й рамене и шия. Теодор се отпусна до нея. Светозар го огледа насмешливо и му подаде бутилка начената сливова, за мезе беше отворил буркан кисело мляко, в което стърчеше набучена лъжица. Тео отпи от стоплената сливова, идеята за сутришен аперитив с подобна мочковица не беше добра.

- Как се оправихте без мен?

- Благодарение на това инициативно момиче, Думанова, тя е истинска буря - Донвера свали сламената шапка от прибраната си с шнола коса, захавана да си вее хлад. - Не можа ли да вземеш половин ден отпуск, та трябваше да ни посрещне местна почитателка на офицерите от запаса?

- Е, рекреативен център като Черни Осъм не разполага с достатъчно  квалифициран персонал - намеси се Михаила.

Какви ли бе ги наприказвала устатата госпожица Думанова, за да настрои иронично гостите? Донвера познава отлично Тео, не би му вменявала банални провинциални приключения. Възможно бе да отреагирва на друго раздразнение, но не иска да го сподели пред семейството.

Михаила продължи да импровизира на тема  софиянец-интелектуал и местна напориста обожателка. Описа иронично облеклото, обувките с нисък ток и мъжки къси чорапи, начинът по който предупреждава с показалец и ходи с пети навън Йорданка Думанова. Теодор предпочете да не се хваща на коментара й. Тя рови за пролука между него и Донвера, въобразява си, че всяка пролука я прави необходим медиатор.

Светозар слушаше с набръчкано чело догадките на жена си относно запасняшките разтухи по време на лагер-сбора  и не забравяше да отпива от бутилката. Не беше силен в словесни надцаквания, като бивш спортист, прекарвал с месеци по тренировачни лагери, имаше вулгарен инстинкт от кого можеш да очакваш нещо повече от голи занасяния. Не и от Теодор, многото мисли в главата бавят вегетативните реакции. Навремето Светозар бе положил изпит по спортна физиология, макар и със среден три. Двамата с Теодор тайно се презираха.

Вечерта след проверка Теодор уговори Киров и Смока да го „покрият” и по задна уличка откъм реката налучка двора на къщата, където нощуваха софиянците. Изкачи стълбището по партенки, стиснал тежките си обувки. Хазайката спи в лятна пристройка, няма да го усети, но възможността Михаила да слухти зад вратата на съседната стая го дразнеше, откъде накъде ще е регистрира всяка от постъпките му. Донвера сякаш споделяше резервите му, не запали лампата, приведе го до кревата и седнаха един до друг. Нощта беше потна, задушна, Теди съблече презглава вкоравената гимнастьорка, свали с усилие клина, крачолите бяха тесни.

- Защо разваляш толкова къс следобед с предвзети недоволства по повод местни кандидатки за омъжване. Не усещаш ли, че Михаила ни провокира?

Стана, разтъпка се бос по скърцащия под, в смешни войнишки долни гащи, върна се и хвана настойчиво ръката на Донвера, нямаха много време.

- Мъжете не се познавате достатъчно.

Теодор се размя тихо. Възможно ли е Донвера да бърка него, дипломирания сноб, с биологичната всеядност на  лейтенант Киров?

- Сериозно обвинение ли е това? - легна в лъхащите на чисто чаршафи, отново опита да претегли Донвера към себе си

- Не, прогноза.

- Не много ласкава, щом ми вменяваш лакомия за Черноосъмски приключения.

Ръцете му търсеха в тъмнината ципа на роклята й. Донвера се наведе над него, целуна го, всичката неудовлетвореност от деня издребня, остана едно-единствено набъбващо нетърпение. Тя се отдръпна и стана.

- Тео, съжалявам, но днес не мога. Дойде ми малко рано, може би от пътуването, от това разжарено слънце…

Теодор продължи да лежи, макар че след малко почувства студени струйки пот под мишниците си. Силуетът на Донвера се очертаваше,  в леко светлеещия правоъгълник на прозореца. Не можа ли да го предупреди за състоянието си по-рано, преди да се разсъблече и разходи по долни гащи из стаята, преди да философства на тема столична и провинциална психология? Подозря, че Донвера го задържа при себе си, колкото време е необходимо за една припряна войнишка любов. След малко Михаила ще долови отново предпазливите му стъпки по стълбата и ще заспи, задоволила баналните си очаквания. Защо бе необходимо на Донвера безобидното лицемерие?

В тъмното ръката и затърси нещо, тя запали цигара, огънчето освети за момент замисленото й, лишено от мимика лице. Напоследък сякаш започва да се съобразява с онези, на чието мнение не бе държала особено.

Той се облече припряно, насилваше ръкавите на гимнастьорката и крачолите на клина, залитна, аха да се препъне.  Съзнаваше ли Донвера, че бе го засегнала? Все пак попита примирително.

- Какво се е случило с тебе? Да не би да имаш служебни неприятности?

По-скоро долови, че тя кимва.

- Предусещане за такива. Около спортната зала ми готвят нещо.

Донвера беше типична зодия овен, негативното й отношение към панелното строителство не беше забравено, винаги можеха да го извадят от досието й. Сега пък беше  заложила авторитета си с висока оценка на току що завършена спортна зала от видим бетон. Пластиката на залата се реализираше чрез голата конструкция, този привнесен от Запада брутализъм беше разтревожил цензорите.

- Толкова пъти си успявала да се защитиш, да изтълкуваш в своя полза аргументите на надзорниците.

- Проблемът всъщност не е в залата. Ти пишеш дисертация по темата и знаеш, искрената архитектура идва от функцията, от конструкцията. Чрез залата искат да ударят мен и  други.

- С покойните ти чичовци може да си позволиш  всякакви удари.

- Точно чичовците ми бодат очите на новоизлюпени идеолози.

Приближи се до нея за да я целуне на тръгване, добрият тон изисква съпричастност. Докосна устните й без особен порив, тази вечер привичките издаваха преднамереност, лъхаха студенина. Целуна я отново, малко по нежно, но тя се извърна.

- Да те успокоя по собствените ти проблеми, специализацията ти е потвърдена за по-дълъг срок, година и половина, затова се е забавила.

Тази новина правеше завършека на деня различен. По краткия път към хотелското общежитие Теодор си подсвиркваше несъзнателно, Донверините неприятности му изглеждаха не толкова значими. Времето на разгромни партийни постановления по повод на идеологически грехове изглежда отминаваше. Съгрешилите плащаха непокорството си в повечето случаи с дипломатически заточения в приятни европейски и южноамерикански страни. Лош късмет бяха само Монголия, Виетнам или Северна Корея. Въобще, трябваше ли да свързва бъдещето си неизменно с Донвера? И до кога?

Киров и Смока дишаха шумно в умирисаната на войниклък стая. Теодор изнесе гнусливо обувките им с натъпканите партенки в тях пред вратата, разтвори широко прозореца, пъхна се под бодливото одеало. Заспа, сънувайки притеснено, че е буден и стяга багаж за Париж, но му се губи войнишкото кепе, не може да го намери и ще изпусне полета.

На сутринта Киров го ръгна свойски с лакът, ето че и ти натопи котето, а Теодор симулираше лениво доволство. Лейтенантът-железничар не подозираше истинската причина на задоволството му, пък и нямаше нужда да я знае.

Светозар откара Михаила и Донвера за София към обед, след като двете бяха успели да хвърлят бегъл поглед върху курортните прелести на Черни Осъм и да се отегчат от тях. Бе купил дамаджана препечена сливова ракия на сметка от хазайката, а от дърводелската кооперация - три кутии за шахмат с игрални полета от двуцветен орехов фурнир. В София щеше да ги продаде на двойна цена.

Привечер администраторката Думанова захвана да мете, да мие подове в офицерските стаи и се вторачи в Теодор с откровен интерес, сякаш го виждаше за пръв път.

- Много фина приятелка имате, възхищавам й се.

- Тя възхищава всички ни.

- Как не й личат годините, това, софиянките, са опасни! Защо не можем да сме като тях!

- Ами, станете.

- Е, на село някои работи не са евтини! - заяви победоносно Думанова.

Какъв ли подтекст влагаше? Времето бе захладяло внезапно и тя бе обула късите чорапи върху три четвърти на шарки, ръкавите на домашно плетената й жилетка бяха запретнати върху дългите ръкави на роклята, в късо подстриганата й коса бе затъкната пластмасова шнола.

- Ще ми изпратите ли една илюстрована картичка от Париж?

В първия момент Теодор не можа да съобрази, откъде ще е осведомена за предстоящото му пътуване, аха, Думанова дежуреше в  апаратната стая, когато Донвера бе се свързала с него от София. Черноосъмци се лакомяха без задръжки за чужди тайни и  бяха язвителни към всичко и всички, за които подозираха, че ги превъзхождат с едно-друго. Думанова го предизвикваше и забавляваше. От нея може да излезе много прилична съпруга за мъж като Киров, мрачно добродетелна поради посредствената си външност и амбициозна, за да разпорежда семейните средства, и да държи съпруга си в пътя, който й си струва прав.

След седмица последната ученическа смяна напусна лагера с викове, песни и уверения за вечно приятелство. Запасните офицери сдадоха набързо дрехи и имущество, размениха си листчета с адреси, такива прегънати на четири листчета човек държи в рядко отваряна преграда на портфейла, докато прецени, че я издуват излишно и ги изхвърли. 

На раздяла полковник Толев остана хладно равнодушен към излияния на чувства и умилителни уверения. Теодор бе последен в редицата на сбогуващите се офицери.

- Беше ми приятно, че служихте при мен - каза лаконично полковникът, вторачи за миг избледнелите си, проницателни очи в него.

Не можеше ли да добави още няколко думи? Оценил съм интелекта ви, акуратността, приспособимостта ви, ако щете. И точния пръст върху спусъка. Не съм пристъпил крачка напред, защото близостта ражда претенции. Предполагам, че други са ви казали достатъчно за мен, сбогом, лейтенант Дренски.

Това бяха патетичните думи, които Теодор си фантазираше, че му се полагат, докато коравата ръка на полковника стискаше все още неговата. Дълбоко в себе си на Теодор се случваше да изпада в сантименталност, но границата между сантименти и суета беше несигурна. А от суетата до смешното е само крачка. От друга страна мисленето на един военен е тромаво, за да влиза в такива нюанси.                      

В София го чакаха други грижи, оформяне на документи, стягане на багаж, избор на авиокомпания и резервации. Злачният Черни Осъм, точно простреляните мишени, илюзията за близост с хора, които в друго време би подминал без колебание, всичко издребня и отиде на мястото си.

Самолетът на авиокампания Балкан издигна Теодор над стремително накланящите се къщи и улици на Враждебна, кривинските ниви се изсипаха в илюминатора, хлътнаха надолу, лайнерът взе курс на северозапад и понесе архитект Дренски към Париж.

Глава7 КАРИЕРНИ ХОДОВЕ

Върнал се от Двуречието, Омар завари върху писалището си куп писма, чакащи неотложен отговор. Срокът за предаване на ръководената от него тема заплашително наближаваше, а експериментите не бяха окуражителни, връзката ригел-колона, осъществена  чрез напрегнати болтове, не осигуряваше запъване в надеждна степен. Трупаха се ръкописи и коректури, сред този безпорядък договорката от Ерджиш не изглеждаше толкова обвързваща. Заседяваше се до късно в кабинета си, зелените цифри върху екрана на преносимия калкулатор светеха като котешки очи, пластмасови чашки от кафе се трупаха по прозоречния перваз и писалището. Няколко телефонни обаждания и посещения на сънародници късно вечер в квартирата му напомниха, че Таги Хан и Тафаззоли не са забравили инженер Аскари.

Налагаше се да вмести в ежедневието си търсенето на средства за да се подпомогнат жертвите от терора. Париж гъмжеше от ирански емигранти, левите и десни противници на режима се събираха в две близко разположени кафенета на булевард Сен Жермен и на улица Декарт. Омар бе посещавал и по-рано съседните бистра, с което предизвикваше недоволство у двете крила на емиграцията, но сега неутралната позиция му даде някои възможности. Пое консултантски задачи в провинциални производствени бази на Центъра посети Лил, Нант и Тулуза, където се свърза с бежански землячества. Словесните възмущения от шахския режим бяха повече отколкото отделените средства в помощния фонд, но още на третия месец от обиколките си Омар приведе сума от около четирийсет минимални месечни заплати по банков код, който му съобщиха от Техеран.

Да се организира протест срещу посещението на официални иранска делегация в Париж беше по-главоболна грижа. Искаше се разрешение от министерството на вътрешните работи, дата в запълнения график на зала Мютюалите, авансов депозит и да се осигури пълен сбор симпатизанти, всичко хабеше дразнещо много време. Налагаше се Омар да излиза денем от Центъра и бе невъзможно да представя всички отлъчки като служебни. Ерве Симони, който по принцип бе за свободомислие, включително и в Иран, не беше съгласен сътрудниците му да пилеят време, заплащано от Центъра, за активности, които няма да подобрят финансовото му състояние. Моралът на Европа все по-прагматично се обуславяше от икономически индекси. Клер опита да импровизира акция на солидарност, на която Омар да разясни целите на иранската опозиция. Учрежденския комитет на служителите, в лицето на мадам Март обаче бойкотира събирането, под предлог, че ще предизвика ответна акция на консервативно мислещи колеги и ще разстрои трудовия климат.

Човек махваше с ръка, искаше му се да се отърве от политика и демагогии, поне за един следобед. В събота Омар и Клер излязоха на езда в Булонския лес. Ездата и парапланеризмът бяха модните хобита на  младите администратори, стремящи се към директорски постове. На подбив ги наричаха „ПеДеЖе”-та, кандидати за пост директьор женерал.

Ездата беше отдавнашна суета на Омар, той поддържаше абонамент в конното дружество Л’Етрие и от две години кръстосваше в дъжд и слънце култивираната паркова гора. Скромният парижанин хабеше нерви в автомобилни задръствания пред порт дьо Сен Клу и порт д’Орлеан, а  технократите от Мезон бльо дишаха чист въздух чрез здравословна езда или безмоторно летене.

Истинският любител на ездата трябва сам да оседлае, разседлае и подсуши коня си, ако иска да предвиди реагирането му в конфликтен момент. Омар не бе се грижил за Бедуин от месеци и усещаше, че животното капризничи.  Амбициите на Клер по отношение на ездата бяха формални. Причисляваше я към буржоазното глезене, трудно контактуваше с коня, но настояваше да бъде заедно с Омар.

Тя седеше напрегнато на седлото, придърпала юздата и заедно с това притискаше с пети слабините на Кулинан. Така осемгодишният кон, пребродил стотици пъти алеите на парка под тежестта на дебютанти, не можеше да схване дали го спират или подкарват. Нервните ръце на Клер впиваха юздата във влажния ъгъл на муцуната му, Кулинан процвилваше и приклякаше.

- Омар, но той е луд, този скъпоценен камък! Ах, ще ме хвърли!

Омар извърна Бедуин, прихвана юздите на коня й.

- Не го пришпорвай, преди да отпуснеш юздата - афектирано, но без да повишава глас повтаряше Омар. Клер отпусна поводите, той успя да спре двата коня върху филцовата пътека под влажни кестени. Клер се вкопчи в рамото му, това беше нова грешка, ако Кулинан пристъпи, ще се изхлузи от седлото.

- Никога няма да свикна!

- Говори спокойно, за бога - настояваше Омар, - с викане плашиш коня.

Бяха стигнали в спокойна езда и лек тръс до Лоншанското кръстовище, завиха да се връщат по алеята Кралица Маргьорит. Тази алея тайно отчайваше Клер, как Омар не усеща, ездата по нея е чиста проба модно ревю. Секретарската й заплата ограничаваше амбицията да изглежда добре облечена амазонка. Светлозеления брич, тъмния жакет и жокейката бе си осигурила на конфекционни цени след строги икономии, но високите ботуши и струваха отчайващ заем.

Омар не долавя някои неща, мъжете са щастливо устроени, той яздеше, сякаш враснал като кентавър  към дорестия кон, който реагираше на всяко движение на ръката му. След отегчителните дъждове най-сетне идваше лято, гората все още лъхаше на влага, но по пладне църквата Сакре Кьор се открояваше като бял мираж в маранята над града. Тежкият грохот на коли по периферния булевард утихваше зад зелената стена от кестени и сикомори, конските копита трополяха по алеята, прозвъняваха в камък.

Той въобще не ме забелязва, помисли с яд Клер, цял е вторачен в ездата, в кариерата си, в дивите страсти на този негов Среден изток, татко е прав, какво правя тук? Следващата събота ще кажа, че Каролин ме кани да й гостувам в Ла рош сюр Йон, на печено глиганско. И да ме запознае с братовчед си.

Спокойното леко насмешливо лице на Омар  потъваше ту в светлина, ту в сянка, елегантната му, силна ръка в бяла ръкавица оставяше почти свободна юздата. Омар носеше полуботуши, безупречно изгладен светъл брич и сиво сако с тесни ревери. Фактът, че пренебрегва раздразнението й още повече я предизвикваше, когато Клер се сърди, по лицето й избива червенина и деформира ружа. Омар спря коня си, скочи леко на земята и вдигна ръце към Клер. Какво е наумил пак?  Тя се подчини със стиснати устни, слезе почти без негова помощ. Той заметна поводите през нисък клон на стар кипарис, седнаха върху младата трева. Няма смисъл да се караме, реши Клер, просто ще му кажа, че не виждам защо трябва да мъча Кулинан, че следваща седмица гостувам на Каролин, наистина ще го направя. Той я притегли мълком към себе си, зад гърба им конете потропваха тихо, тя се съпротивлява известно време, заплака.

- Защо? - попита той.

- Просто така.

- Вие, момичетата, имате често нужда от сълзи.

Ръката му се плъзна по лицето й, помилва мокрите й страни.

- Клер, мила, никое уважаващо се момиче от твоята среда не ходи с мюсюлманин.

- Евтино оправдание.

- Който не си знае утрешния ден, защото е в сложни отношения с преките си началници…

- Аз съм в същите.

- И се ангажира с политическа дейност.

- Можеш да се откажеш.

- Не говори глупости - избухна Омар. - Ти си французойка, знаеш си правата, покрива над главата си. Аз съм с временно разрешително за престой, с единия крак тук, с другия - в Иран. Какво ми предлага Центъра - посредствена заплата до първата стагнация, когато повечето чужденци ще се намерим на тротоара. Тогава, да те отведа в Техеран, за да гледаш как полицията стреля не само по отчаяни работници и обезумели лумпени, но и по инженери, дипломирани в парижки висши училища.

- Търсиш предлози, защото не ме обичаш.

Дърветата зашумяха тихо, конете спряха да трополят.

- Ти обичаш ли ме?

Неговият насмешлив въпрос смущаваше, стига човек да е честен пред себе си. На четиринайсет години момичетата са влюбени в киноактьори, после - в съученици, а след това? Висшист или гаражист, християнин или мюсюлманин, човек се разделя с някои претенции, остава непризнатото безпокойство да не си сама, нуждата от увереност, че и ти си като останалите, имаш някого до себе си. Тя мъчеше да скъса жилава тревичка, стеблото остави червена рязка върху дланта й.

- Не изпитваш ли нужда някой да те обича? Не непременно аз, някой да те обича?

- Имам, още тази вечер. - Омар обръщаше всичко на шега, както друг път.

Зад високите дървета шумът на вятъра се усилваше, но листата над главите им все още бяха неподвижни. Целуна Клер, несигурност за собственото му бъдеще, отговорност за нейното, не ще и дума, имаше поводи за протакане на връзката им. Европейките бяха амбицирани да подражават на мъжете, предбрачната близост с тях бе освободена от плътски ограничения, които коранът налага, но тази освободеност изхабява отношенията. Размива отговорността на мъжа към жената. Подозира ли Клер какво мисля, ако ме приема какъвто съм, защо усложнява нещата? Сълзите й всеки случай го дразнеха.

Конете извръщаха глави към вятъра. Омар помогна на Клер да се качи на седлото, прехвърли се уверено от стремето върху гърба на Бедуин. Между следобеда и вечерята алеята Маргьорит не бе много оживена, далече напред яздеше група младежи и подвикванията им глъхнеха в шума на раздвижените листа. Въздухът стана по свеж, по Севърските височини бе превалял дъжд. Внезапен порив на вятъра грабна жокейката на Клер от главата й, подгони я по алеята, тя се търкаляше невероятно бързо, подскачаше, вдигаше се във въздуха. Омар препусна след нея, настигна я, прилегна върху коня, прегърна шията му с една ръка, наведе се като цирков акробат, грабна я. Направи широк кръг и подкара Бедуин в церемонен тръс към Клер, тя продължаваше да се мръщи. Подаде й с галантен жест жокейката, очите му искряха закачливо.

- Повече няма да яздя с теб, въобще преставам да яздя, в събота отивам с Каролин.

- Ще я предупредя, че вече си ангажирана.

- Ще го направиш ли, ако поискам да те запозная с татко и баба?

Този въпрос криеше дълбок подтекст.

- Стига да не ги скандализирам до там, че да си избършат ръцете със салфетка, след като се ръкуват с мен. Или да се сетят за свой ангажимент на петата минута от срещата ни.

- За това ще имам грижа аз - каза сухо Клер, тя все още се държеше отчуждено.

- Усмихни се, иначе ще направиш удоволствие на личната си приятелка да те види разстроена в мое присъствие насред гората - предупреди Омар.

- Каква приятелка? - недоумяваше Клер, но усети инстинктивно опасността, изписа усмивка на разплаканото си лице. Криеше артистичен талант, въпреки че изкарваше хляба си с канцеларщина, и уверяваше, че светът на рекламата и кинозвездите й е безразличен. Дали не е някакъв номер на Омар?

Недоумението й се превърна в светска ведрост, по ялеята срещу двамата конници идваха, хванати под ръка и вдълбочени в интимен разговор, мадам Март Шаламел и господин Димитру Попа, уредник в списание Метални конструкции. Госпожа Март беше в летен тоалет, блуза с жабо, жабото подчертаваше форматния й бюст, костюм от шантунг и тюрбан от плата на блузата; натрапчиво-официална. Емигрантът от Румъния господин Попа, с добродушно лице и големи длани, оставаше някак незабележим край нея. С вратовръзка вързана на крив възел, двуредно сако с подплънки под раменете и изгладен панталон със старомодни параменти.

Омар не беше дребнав, можеше да отмине край тях с учтиво кимване или дори да се извърне, за да създаде впечатление, че не ги е забелязал. Клер не желаеше на никаква цена да се откаже от удоволствието да разбере как мадам Шаламел, вдовица от петнайсет години, съчетава консервативните си възгледи и резерви към чужденците със съботна разходка в компанията на господин Попа из Булонската гора. Скочи от коня с риск да се оплете в стремената, задържа любезно Март и двете подхванаха достоен за повтаряне пред публика разговор за чудесните азалии в Катьоланската градина, озона, лъхнал откъм Севър, блузата на Март, ботушите на Клер и тем подобни неискрености, придружени с уверения за пълно съвпадане на възприятията.

Господин Попа се смути от непредвидената среща и не размени повече от две или три тривиални фрази с Омар. Бе роден в някакво  влашко градче, Римнику Вълча, напуснал нелегално Румъния в най-бедните социалистически години и пребиваваше във Франция като невъзвращенец. Нисък и набит мъж, с тих глас и учтиви обноски. Бе получил работа в списанието с помощта на преуспели сънародници, но имаше вид на човек, очакващ постоянно неприятности. Омар познаваше добре това състояние на неувереност в утрешния ден, трудна адаптивност и несподеляна носталгия. Бяха го налягали не веднъж под променливото небе на Париж. Но докато бъдещето на един млад и способен инженер-иранец предполагаше отваряне на кариерни врати било в Париж, било след революционни промени - в собствената му страна, петдесетгодишния емигрант от Влахия навярно го чакаше самотна старост сред чужди. Сепвана от жегващи спомени за люти влашки зими, прашни лета с вкус на захарно лепнеща диня и губещи чертите си лица на брат и покойни родители.

Клер и Март най-сетне направиха пауза в разговора, която им даде възможност да се сетят, че не са сами и трябва да се върнат в компанията на мълчаливо очакващите ги кавалери. Разделиха се с уверения за най-добри чувства.

Докато яздеха назад към конюшнята, Клер бе в очарователно настроение, каквато умееше да бъде в най-добрите си минути. Госпожа Шаламел бе я уверила, че разходката й с господин Попа е не толкова необходимост от глътка чист въздух, а грижа да се подпомогнат дисидентите от Източна Европа, като им се създаде атмосфера на присъствие и контакт.

Този жест издигаше Март над двусмислените тълкувания на съботната й разходка и я отпращаше в сферите на обществената ангажираност, дори когато се облягаше интимно на ръката на мълчалив мъж широк в кръста и със странновата фамилия.

- Каква лицемерка ухажвам - въздъхна Омар.

- Пази се от мен - Клер се наклони да го целуне, с риск отново да се смъкне от Кулинан. Той я подкрепи, прегърна я, конете спряха. „Глупчо, пришепна Клер, ако знаеш колко ще ти е хубаво с мен, ще те ръководя и ще ти подредя живота също както госпожа Март си е наумила да ръководи господин Димитру.”

- По-добре тогава да се хвърля в обятията на Март, навярно ще са по-комфортни.

Клер опита да го удари, той препусна напред, тя пришпори коня си след него и двамата прелетяха в спиращ дъха галоп по осветената от косо слънце алея, над която отново се трупаха тежки дъждовни облаци.

…………

Ранното ставане беше мъчение за Жерар дьо Лартиг. Жизненият му ритъм изоставаше с час и половина след ритъма на онези, които препълваха сутрин второкласните вагони на метрото, и не можа да се промени нито по време на следването му в Екол Политекник (там се подготвяха кадри за техническия и военен елит на страната), нито докато служеше в щаба на рейнския корпус в Страсбург.

По отношение на събуждането Жерар страдаше от наследствена обремененост, баща му също така се застояваше до късно вечер и бе скаран с ранните утринни часове. С това свършваше приликата между баща и син. Граф Гийом дьо Лартиг бе прехранвал цял живот семейството си от ренти, дивиденти (все по-ниски между впрочем) и посредничество в сделки със стоки - често под ембаргови ограничения. Дори рецесията след войната, която го принуди да продаде текстилни фабрики в Сен Кантен и Рубе, и дяловете си в пикардийския въгледобив, не успя да го унижи дотам, че да постъпи на държавна служба, за да спазва бюрократични дребнавости от рода на работно време, годишен отпуск и подпис във ведомост за сигурна, но ниска заплата.

Обеднелите графове дьо Лартиг проследяваха родословието си назад до възкачването върху престола на първите крале Валуа, прадедите им бяха участвали в битката при Азенкур и отбранявали Родос. Тромавият административен апарат на петата република би могъл да мине и без техните услуги. Жерар бе пренебрегнал борсовите игри, рентите и завърши Строително инженерство в Екол Политекник при дискретно изразено недоволство от страна на баща му и леля Анриет, (тя бе стожер на семейните традиции.) Каква ирония, потомък на рицари да постъпи като ординерно платен служител в Центъра за конструкции. „Е, какво очаквате, той прилича на майка си!” възкликваше риторично бащината му сестра Анриет, дама с коса вдигната на царствено руло и горделива стойка, докато палеше цигара от позлатена запалка. Майка му отпиваше от чашата следобеден чай, без да дава вид дали възприема думите на  лелята като комплимент или укор. Жерар, поне външно, наистина беше майчин портрет, висок, добре сложен и светлокос. Майка му бе пикардийка, не много високите предци на Жерар традиционно се женеха за едри и светлокоси севернячки. Текстилните фабрики и въглищни мини бяха нейна зестра.

Жерар беше наследил мъжествения профил на баща си и трезвия поглед върху света на майка си. Леля Анриет неглижираше, че  Франция след три революции, комуна и две поражения в три войни е опасно олевяла. Технократско образование и висок пост в бюрократичния апарат щяха да осигурят по-добра житейска перспектива за племеника, отколкото ренти и акции в заплашени от национализация овехтели фабрики и сантиментални въздишки над хералдика и пергаменти.

Жерар се надигна от леглото, надяваше се, че Симони и Оскар също ще закъснеят, заради неизбежните сутрешни задръствания (амбутейажи, според парижкото арго). Париж все по-често говореше със стакатно срязани думи или англицизми, за възмушение на леля Анриет, съпроводено с припалване на цигара от цигара и уж небрежно посягане към втори аперитив. Чрез безогледно нахлуващите английски думи Британия си връщаше за френското нашествие по време на Вилхелм Завоевателя и Плантагенетите.

Надеждата, че Симони, шефът на секцията, ще закъснее, беше чиста илюзия, Симони не закъснява никога. Трябваше да се срещнат в девет и половина в лабораторията на Националното училище за Изкуства и Занаяти, за да преценят резултата от натурен експеримент, заложен по идея на Омар.

Жерар сгъна внимателно жарсената си пижама с къси панталони върху възглавницата, държеше личните му вещи да внушават благоприличие. Портиерката, госпожа Дюран, имаше ключ и идваше да разтребва и пере бельото му два пъти седмично, срещу почасово възнаграждение. Още докато следваше Жерар се пренесе в малко самостоятелно жилище зад Нотр дам дьо ла Лорет, в девети район.

От разтворения прозорец лъхаше хлад, потръпна, грабна гантелите от закачалката в антрето. Петте разтега бяха жива заблуда, че прави необходимото, за да поддържа прилично физическо състояние. Вмъкна се под душа в маломерната баня, парещите струйки го съживиха. Бе си легнал към един, слушаха с Брижит новата постановка на „Дон Жуан”, дирижирана от Баренбойм в Гранд Опера. Жерар обожаваше Моцарт, тананикаше си арията на Дон Отавио и бе прежалил четиристотин франка за фотьойли в партера на премиерното представление.

Брижит снобски твърдеше, че сериозният почитател на музиката трябва да предпочете симфонични концерти. Все намираше повод да покаже вкус, но пищно облечените гвардейци, застанали по главното стълбище, парадът на тоалети и имена, подсказани от Жерар, я респектираха. В мода и изкуство тя следваше не спонтанните си предпочитания, а представите за добър тон.

Жерар смени топлата струя с хладка, със студена, завършекът на сутрешния тоалет бе истинска инквизиция. Така, както Брижит робуваше на представата за добър тон, Жерар държеше на някои юношески представи за мъжественост. Двамата си приличаха, ако не в друго, в упоритостта си. Леля Анриет бе възмутена от връзката му, намираше, че е нахално дългокрака секретарка от Конструктивния център с баща аптекар в  някакъв Ербиняк, да губи време на племенника й.

Обу дълги до прасците чорапи от фина вълна, избра риза в едва доловим розов оттенък, върза си едноцветна вратовръзка-панделка и облече оловносинкав костюм. Купуваше дрехи от естествени материи във фирмени бутици по улица Сен Оноре, но все пак носеше малосерийна конфекция, а баща му цял живот бе ползвал услугите на единствен шивач. Жерар уважаваше баща си, но отношенията им отдавна се свеждаха до учтиво и доброжелателно разминаване.

Излезе със среднолитражката си пьожо-дизел на периферния булевард, пресичането на центъра бавеше повече. Както бе тръгнало, щеше да дойде време човек да слезе от колата и да ползва градски транспорт наред с гласуващи за левицата.

По време на антракта в операта бе провел полезен разговор, който изнерви Брижит с продължителността си. Тя се надяваше да се разходят из голямото фоайе, за да провери  впечатлението от новата си малка черна рокля-ламе, с миниатюрна перлена брошка на рамото. Роклята открояваше стройната фигура, изящните й ръце, златистата й коса бе прибрана в нисък кок. Брижит беше хубава като Диана ловджийката, но Жерар пропиля антракта, за да разговаря с един от помощник-секретарите на Националния фронт, господин Сенлек. Брижит остави мъжете и излезе под високия таван на лоджиите, авеню Опера пламтеше от движещи се светлини по посока на Лувърския дворец. Щеше да намери точния момент и да върне на Жерар за неучтивостта.

Господин Сенлек беше отдавнашен близък на стария граф Гийом дьо Лартиг, по време на втората световна война бяха служили заедно в алжирския корпус под командата на генерал Жиру. След края на френското присъствие в Магреб, бе направил съпътствана от скандали, но възходяща политическа кариера. Жерар се колебаеше дали да постъпи с негова протекция в националистическата партия, това щеше да е още едно сриване в очите на баща му. Електоратът на националистите се набираше сред изселници от Алжир (чернокраките), бивши оасовци, ветерани от войната в Индокитай и декласирани елементи, вегетиращи на помощи за безработни. Поддържането на висок имуществен стандарт и прякото ангажиране с политика, не рядко - улична,  за Гийом бяха поприща за коренно различни социални слоеве. Политиката не следваше да се прави от графовете дьо Лартиг, а да ги обслужва. Баща му продължаваше да живее с възгледи демодирани още преди първата световна война.

Господин Сенлек бе натежал коремест мъж с пригладена назад посребрена коса и кафеникави торбички под очите. Личеше, че дълбокият му глас с назидателни интонации е школуван в политически препирни.

- Шансовете ви в политиката са обременени от графската титла и частичката дьо пред името ви - предупреди той. - Работниците от  предградията и дребните фермери ще предпочетат да гласуват за технократ, който оглавява банка или преуспяваща компания. Такъв ще знае как да повиши надниците им, но заедно с това - да предпази спестяванията и ипотеките им от инфлация.

- Все още не оглавявам Конструктивния център. Не виждам как скоро би се създала ситуация да го оглавя.

Жерар запали цигара, от студентски години не можеше да откаже евтините и люти Житан. След като изпушеше такава цигара Брижит категорично отказваше да я целуне.

- Създаването на подходяща ситуация, да използваме ситуация, създадена от други,  е наша грижа. Ще се изправите ли достатъчно категорично срещу Табютен, ако се наложи?

Директорът на Центъра Марк Табютен беше голист, традиционното противопоставяне между голисти и социалисти отваряше място за ляв и десен екстремизъм. След майските студентски вълнения и окупацията на Сорбоната, Жерар бе прелистил трудовете на стари и съвременни икономисти и философи - кейсианци и монетаристи, Лефер и Фридман. Маркс бе отдавна демодиран, грамадата статистически данни в „Капиталът” замъгляваха  внушенията. Достатъчно бе да надникнеш в „Комунистически-я манифест”, за да схванеш - присвоената принадена стойност противопоставя класите, борбата помежду им неизбежно води до  революционно насилие. Маркузе повтаряше Маркс с екстравагантни идеи за репресивна толерантност, абсурдните му постулати привличаха млади умове, нетърпеливи да отхвърлят вчерашното наследство.

Жерар бе си изградил собствено мнение по въпроса. Перспективата да се разруши буржоазното общество и да се създаде социум на равенство чрез насилие, беше утопична. Представата за антагонистични класи се размиваше, глобалният световен пазар предлагаше все повече съблазни за довчерашни пролетарии. Превръщаше ги в дребни акционери и банкови вложители, заинтересовани от стабилитета на системата.

- Бих се противопоставил на Табютен, стига да назреят резонни професионални основания …

- Основанията се търсят, а когато политикът стане по-опитен, се създават - поясни Сенлек.

Брижит идваше към тях и двамата се върнаха към темата, която бяха коментирали в началото на антракта, неделното президентско интервю в новата телевизионна рубрика „Край камината”.

- Ах, господата още не са свършили с текущата политика. За слушатели като вас дирекцията трябва да предвиди два големи антракта  - констатира кокетно Брижит.

Бе израсла в градче затънтено сред солници и мочурища в устието на Лоара, но се държеше предизвикателно, сякаш не той, а тя бе родена под герба на дьо Лартигите. Жерар не признаваше, че му харесва точно с това.

………………………………

Изпитателната лаборатория на Училището за Изкуства и Занаяти, Ар е Метие, беше в просторно хале, строено в години с изобилие на работна ръка. Теракотният под беше нашарен на преплетени овали и правоъгълници, слепи арки третираха пластично стените от фугирана зидария. В дълбок стенд бе спусната стоманена греда, като кашалот, изхвърлен на сушата. Две хидравлични преси симулираха реално натоварване, тежкият подемен кран се отдръпна под тавана с тихо бръмчене, армираните стъкла на покривните табакери пропускаха зеленикава светлина, като в подмол.

Симони, Омар и техниците бяха вторачени в индикаторните часовници, закъснението на Жерар бе вече констатирано и коментирано. Жерар застана мълком край стенда, високомерието му подсказваше да не отговаря на дребнави упреци.

Омар бе разработил още през зимата изчислителен алгоритъм и планувал натурен експеримент с пълностенна греда, в която напречната коравина се осигурява не чрез ребра, а от вълнообразно профилираното стебло. Бе убеден, че то ще губи устойчивост при по-голямо натоварване и по настояване на Симони, Жерар уговори продажбата на новия модел на две големи строителни фирми.         

Командировката в Ирак забави довършването на темата, в Центъра се заговори, че Омар Аскари е допуснал неточност в изчислителния алгоритъм и Симони реши да финализира сделките със строителните фирми след като провери резултата от натурното изпитване.

Пневматичните преси увеличиха налягането, гредата в стенда отдаде с гръмоподобен трясък. Наобиколилите се дръпнаха инстинктивно назад, след това се заеха да отчетат показанията на индикаторите. Бяха обсъждали резултатите и спорили до обед, за да констатират, че новият модел не е по-надежден от стария. Но е по-трудоемък и изисква повече материал. Поредният пасив в бюджета на научноизследователската секция бе инкасиран по вина на инженер Аскари. Омар провери отчетите на индикаторните часовници за кой ли път, с безсмислена упоритост, тънък кичур коса лепнеше на челото му.

Изкатери се приведен от шахтата, като пазеше да не блъсне глава в кабели и железа. Вариантите бяха два, да си тръгне, без да спори повече, за да премисли насаме причината за несполуката. Този вариант бе проява на душевна слабост, не можеше да си го позволи в присъствие на Жерар. Обърса омазнените си от грес длани с връзка конци и тръгна към Симони и дьо Лартиг.

През цялото време на опита и споровете по резултатите след това Жерар показваше възпитана обективност. Всъщност, с Омар се конкурираха от постъпването си в Центъра. Публикациите на Аскари се отпечатваха и  цитираха в Щатите и Канада, докато дьо Лартиг не можеше да се похвали с цитирани научни трудове след като бе защитил тезата си. За себе си имаше оправдание, негово поле за изява са финансовите реализации на  технически идеи, независимо чии. Но фактът, че търси оправдания, подсказваше ревност, ако не - завист. Емигрантите лидерстваха година след година при научни изследвания в областта на механиката, претенциите им растяха. Утре може да ги поблазнят и административни позиции, сякаш не им бяха достъчни джамиите, които никнеха в предградията. С късогледата си политика спрямо Юга и Изтока Европа бавно се самоубива.

След снощния разговор със Сенлек Жерар си даде сметка, една неуспешна разработка на конкурента му е плюс в неговите лични планове. Минусът от досието на Омар може да се прехвърли на сметката на Симони и в края на крайщата - на Табютен.

Ерве Симони не признаваше дипломатически недомлъвки. Смукна жадно догарящата си цигара, стъпка я нервно, стръска пепелта от реверите на тъмното си сако.

 - Предупредих ви, че от това вълнообръзно стебло едва ли ще излезе нещо! Но вие, вместо да анализирате в дълбочина проблема, си пилеете времето за политика.

- Кога го казвате? След като проведохме експеримента! Сега и аз мога да го твърдя. - Омар пропусна втория упрек.

- Субсидират ни не за да установим, че сме се заблудили.

Жерар бе присъствал и друг път на спорове между двамата, Омар имаше запасна карта, да изтъкне разпалено, че евтини мозъци се търсят навсякъде, ако Симони е недоволен от него, утре подава заявление за напускане. Един учен има право да опровергава и собствените си хрумвания. Някои в Центъра пък въобще са оперирани срещу  хрумвания. Тази сутрин обаче иранецът бе настроен неочаквано отстъпчиво.

- Не би ли могъл дьо Лартиг да продаде някоя от старите ми патентовани разработки, за да компенсираме загубите?

Жерар остана привидно невъзмутим, виж ти, кой ще спасява кораба! Но прецени, че моментът е изгоден да покаже загриженост за финансовото състояние на Центъра.

- Ако предложим патента за двуслойни плочи на Аскари на Асоциацията за напрегнат бетон, можем да балансираме загубите.

Асоциацията беше основен конкурент на Центъра в разпределението на държавни субсидии за научни изследвания. Да й се продават патентовани разработки беше равнозначно концернът Круп да продаде оръдия с нарезни дула на Наполеон ІІІ в навечерието на френско-пруската война. Ерве не схвана перфидността на Жерар, хвана се за идеята му. Разхождаше се нервно около дълбокия стенд с дефектиралата греда, дребен амбициран маршал, чиито самонадеяни генерали бяха загубили сражение. Свали очилата си и  ги избърса със смачкана на топка носна кърпа, късогледите му очи се присвиха за да се акомодират в сумрака на халето, прожекторите, огряващи стенда, бяха угасени. Омар ще плати излишната си самоувереност с лихва.

- От следващата седмица ви зачислявам българския специализант, ще се оправяте както можете и няма да ме главоболите с него. По останалите проблеми се разбрахме!

Ерве тръгна без да се сбогува, възпитанието му не беше светско, но подчинените поне бяха сигурни, че реакциите му са спонтанни.

Техниците окачиха гредата на куки и кранът я вдигна, за да я изнесе от халето. Многотонната сива грамада плуваше като мъртъв кит, понесен над стендове и агрегати. Жерар предложи на Омар да се отбият в бистрото оттатък улицата, това бе компромисен завършек за сутрин, донесла само неприятности. Седнаха на високи столчета край бляскавочерния плот. Жерар си поръча чаша розе с резен сирене, истинският ценител предпочита ферментирал гроздов сок пред всякакви химически сурогати. Омар доля в кафето си коняк. Несполуката му позволяваше на Жерар да  демонстрира колегиално разбиране.

- Моите съболезнования относно специализанта. Ето ти още една празна бройка в изследователската група.

Двама нискоквалифицирани сътрудници-французи пред пенсия бяха на щат в групата, ръководена от Омар. Жерар добави:

- Драги, ти свиваш знамената! Защо не възрази срещу този нов фигурант? Не ти ли се струва, че Симони и Табютен вече са с изчерпан капацитет, иска се нова кадрова и бизнес стратегия в Центъра!

Въдицата беше подхвърлена, един чужденец-съмишленик може да е полезен точно с уязвимостта си.

- Аз ли трябва да съм рупор за неудобни истини?

- Знае ли човек, специализантът може да пък се окаже полезна бройка, ще му повериш обемисти и неотговорни пресмятания - промени курса Жерар.

- Точно поради това не опонирах на Симони. В какво ме упрекваш?

Жерар би трябвало да отговори: „В необяснима приспособимост, сякаш Центъра внезапно ти е домилял”.  За откровености беше рано, ако изобщо се стигне до такива и ако стратегията да се компрометира ръководството ги наложи. Допиха аперитива си и тръгнаха към паркинга, разговаряки на несъществени теми.

Глава 8 ЛЮШКА СЕ, НО НЕ ПОТЪВА

В първите дни след като пристигна в Париж и  постъпи в Центъра за метални конструкции Теодор се чувстваше постоянно напрегнат. Бързият френски език иззвъняваше залпово край ушите му, наемът във Фоайе де Карм, което подслоняваше стажанти от Източна Европа и Близкия Изток, гълташе половината му стипендия. Тя пък не бе мръднала нито със сантим от времето, когато бе сключвана българо-френската спогодба за културно сътрудничество. Инфлацията бе свела специализантската стипендия далече под официалния мнимум за преживяване, гарантиран на улични метачи и миячи на чинии.

В посолството познаваха проблема, но нямаха нито правомощия, нито финансов ресурс да подпомагат бедстващи специализанти. Не им беше до тях. Парижкото посолство имаше представителни задачи в рамките на скромния си бюджет - да пропагандира постиженията на социалистическа България около  официални празници - 24 май и 9 септември, като ги отбелязва с приеми в стилната консулска резиденция на Плас Алма. Персоналът беше комплектуван роднински, мъжете на секретарски и сътруднически щатове, бяха подредили жените си за чиновнички във визовата служба,  в домакинския сектор и за чистачки. Повечето от съпругите говореха езика елементарно, поради това нервничеха и се държаха агресивно зад гишетата. Посолските сътрудници посрещаха и съпровождаха партийни и държавни функционери, или техни роднини по време на престоя им в Париж. Също така,  доколкото им бяха възможностите, събираха разузнавателна информация в полза на България и Варшавския блок.

Вечер Теодор Дренски се прибираше с вдървени от умора крака, след цялодневно обикаляне, унижаващи молби и спорове в  агенцията за прием на специализанти, здравноосигурителния и квартирен офис. Върху  смраченото небе далече напред стъписваща грамада, поръбена с кремова светлина, обкрачваше булеварда. Величието парализира, архитект Дренски крачеше с подбити пети и съобразяваше, господи, това трябва да е триумфалната арка. Картината наподобяваше илюстрована картичка, но Теодор не се вписваше в нея. В джоба си имаше само сто франка и трябваше да преживее с тях до края на седмицата, всеки първи разход в чужбина плаши.

Сутрин навалицата го изтласкваше от спарения тунел на метрото в Ньойи и той тръгваше по моста към предградието Пюто. Хладно зелената река се бръчкаше на бавни навлеци, отвъд зашумения остров течението беше по-бързо, пухтящи влекачи тласкаха шлепове, затънали до бордовете под тежестта на влажен чакъл и пясък. Огледално сините, черни и кафяви небостъргачи на новия административен център Ла Дефанс блестяха срещу ранното слънце. Открит ескалатор сваляше Теодор на отсрещния крайречен булевард, до Мезон бльо, където квартируваше Центъра за метални конструкции, имаше две пресечки.

Директорът Табютен бе приел с официална доброжелателност архитект Дренски в просторния си кабинет. Носеше официален костюм в мишосиво, пушеше лула и зад масивното бюро изглеждаше респектиращо. Предложи напитки на специализанта и след подразбиращ се отказ го представи на господин Симони, като подчерта, че всички проблеми по време на специализацията архитектът ще решава именно на това ниво. Така контактът между господата Марк Табютен и Теодор Дренски бе регламентиран и по същество изчерпан.

Ерве Симони респектираше по-малко, той носеше елегантен, но занемарен кадифен костюм и изглеждаше разсеян, като човек, който непрекъснато съобразява няколко неща. Симони не държеше да симулира ентусиазъм без повод, осведоми лаконично Дренски, че му предоставя свобода да подбере въпросите, които ще проучи по време на специализацията си (на откровен език това означаваше  колко малко го интересуват тези въпроси или съмнение, че стажантът може да допринесе полза за  Центъра с проучванията си.) Уреди достъпа му до електронния и книжен архив на научната секция, приоритетна парола за  изчислителната машина. Нареди да го абонират за обеди в столовата като гост на Центъра, и без да губи време за куртоазни разговори на тема Франция и Източна Европа или, не дай боже, България, за която имаше най-обща представа, го прехвърли на инженер Аскари, с чиято непосредствена помощ щеше да работи Теодор.

Срещата с Омар означаваше среща с Клер, в Центъра нямаше по-ниско административно ниво. В прилив на ведро настроение след ездата в Булонската гора Клер настани новия специализант в празния кабинет до Омаровия (във френската терминология „кабинет” се означаваше с „бюро”), изписа метално писалище с твърде много прегради и чекмеджета за потребностите на Теодор, пластмасова ваза с телефонните кодове на френските департаменти, заредена с верзатили, химикалки и флумастери, блокнот, настолен калкулатор, накрая измоли от Каролин саксия с декоративна коприва, която аранжира на перваза.

- Е, са ва? (върви ли, как сте?) - Клер се усмихваше срещу Тео, доволна от организирания уют. Носеше ефирна розова блуза, която можеше да й докара простуда и кихане.

- Но да, върви - Теодор отваряше и затваряше чекмеджетата, „върви” беше френската формула за „благодаря, добре”, дори когато не си убеден, че е така. В тесен джинсов панталон Клер беше много женствена и го разсейваше с неподходящи за първо запознанство мисли. Донвера и полковник Толев, дъждовни гори около Черни Осъм, Лувърския дворец и просмукано от пот войнишко одеяло, съскащи на гумени колела метровлакове и топче спечена от кръв перушина, светът се състои от безкрайно много микросветове, те съществуват едновременно, но привидно несвързани един с друг.

Бели облаци, допълзели през нощта от океана, се кълбяха над града, който „се люшка, но не потъва”, автомобилна река ръмжеше дълбоко под неотварящ се прозорец. Теодор разхлаби вратовръзката си на строги райета. Двуредното сако, тесните панталони, целият му грижливо подбран гардероб бе се оказал демодиран с години спрямо онова, което се носеше в Париж.

- Всички специализанти от Източна Европа носят вратовръзки. Ола-ла, но вие подражавате на буржоазията! - удиви се Клер.

Отсам и оттатък желязната завеса едни и същи банални понятия имаха различно съдържимо. Да си буржоа във Франция не беше клеймо, изхвърлящо те от обществото, както при социализма. Правото на стачка пък, във вид на неприбрани със седмици пластмасови чували с отпадъци по парижките улици и неработещи пощи, изнервяха откровено Теодор. Представяше си афектирано колко бързо би се оправила българската милиция със стачкуващите.

Идеологическите проблеми всеки случай не бяха екзистенциални. Аскари бе се вгледал озадачено в новия стажант, срещал ли го е някъде? Предложи му да проучи детайлите за връзка между многослойни панели и да алтгоритмизира проектирането им с електронна техника. Голямата архитектура, поне онази, която бе блазнила Дренски, предполагаше снизходително подминаване на решения, получени с помощта на стандартни алгоритмични програми. Истинското творчество беше идея за функцията, композиция и силует, пластика и чак тогава  - ползване на програмни пакети и файлове.

Омар твърдеше, че електрониката неминуемо ще стане незаменимо оръжие и в концептуалния етап на архитектурното проектиране, окуражаваше специализанта, ще му помогне с подходяща литература. Омар делеше минутата на две, беше изцяло погълнат от предстоящия митинг в зала Мютюалите срещу посещението в Париж на иранска правителствена делегация.

Фоайе де Карм, където квартируваше Теодор, беше на крачка от синдикалната зала. Клер му предложи да присъства на митинга. Според нея цялата прогресивна младеж от Центъра за метални конструкции щеше да бъде там, за да аплодира разобличаването на една диктатура.

Теодор не беше ориентиран за взаимоотношенията между колегите и възприе поканата да присъства като административно пожелателна. Смущаваха го единствено езиковите трудности, но Клер твърдеше, че изслушването на афектирани оратори при отличната акустика в Мютюалите е полезен начин да си отвориш ушите за ежедневния говор.

Залата беше препълнена от скандиращи хора, над пъстрото множество от европейски дрехи, чалми и чадри се издигаха приветствено махащи длани и гневни юмруци, от балкона валяха листовки и просветваха светкавиците на репортерски фотоапарати. Ораторите се сменяха и тонът се повишаваше до изстъпление, някои говореха на фарси с преводач, други - на неясен и гърлен френски. Теодор се измъчваше с откъслечно схванати фрази, Клер му превеждаше едно или друго, скачаше от мястото си, скандираше слогани. Възбудени описания на терора и проклятия срещу имперския режим се сменяха с апели към традиционно свободолюбива Франция да прекъсне търговията си с тази прогнила диктатура и да подкрепи борбата на опозицията. Такъв бе смисълът на речта на Омар Аскари. Клер надвика в ухото на Теодор тътена на залата, Омар е посещавал лекции на Сартър и познава лично Даниел Кон Бендит. Част от публиката изтича към сцената, мъже и жени кръстосаха ръце през раменете си и запяха монотонна и заплашителна мелодия. След няколко такта Омар се пусна от живата стена и слезе при Клер и Теодор, поздравяваше с вдигнат юмрук познати и симпатизанти, търсеше колеги от Центъра. Такива не се виждаха, присъствието в Мютюалите бе лично пристрастие на Клер към каузата на борещ се Иран. Възбудената секретарка се притискаше до рамото на Омар, симпатиите й към съпротивата бяха вдъхновени от един екзалтиран и хубав иранец.

Теодор скрито поглеждаше часовника се, при приемането му в Центъра мадам Шаламел бе се усмихнала с хубаво начервена уста и любезно бе напомнила, че статутът на господин Дренски като стипендиант на френската държава, изключва трудова дейност срещу заплащане и политическа активност. Изглежда, че Мадам Шаламел бе пренебрегнала митинга и избавяше Теодор от неудобството да обяснява мотивите на присъствието си. Еднопартийната система отвъд завесата бе му спестявала отговорен избор на политическа привързаност освен задължителната, а в главата му, слава богу, никой не можеше да надникне.

Омар предупреди, че е възможна контрадемонстрация. Клер намираше страховете му пресилени, кой разумен човек ще подкрепи компрометирана азиатска монархия? Освен това Мютюалите е в центъра на града, близо до полицейската префектура на пети район. На излизане обаче откъм входа се дочу ропот и дюдюкане, навън полицаи, въоръжени с шлемове и пластмасови щитове, като преторианци, отблъскваха натиска на младежи с маски и черни качулки. Маскираните замахваха смешно, като в анимационен филм, тъп удар нашари стената до главата на Омар с червени пръски, размесени със семки. Провокатори хвърляха гнили домати, яйца и камъни. Късо подстригана жена изпищя тънко и се строполи на стълбите с окървавено лице, напиращите да излязат се спъваха в падналата. Маскираните разкъсаха кордона от щитове, започнаха сбивания. Омар и Теодор пазеха Клер помежду си, въздухът не достигаше, на Теодор му се струваше, че ще му счупят ребрата, нечий лакът го блъскаше болно, блузата на Клер изпращя и ръкавът й увисна. Над виковете се извиси вой на сирени, откъм улица Монж заприиждаха полицейски коли, болно режещи водни струи заудряха по лица и гърбове, чуха се експлозии, лют дим надвисна над тълпата, полицаите влачеха гърчещи се фигури към арестантските коли.

Теодор задърпа Клер и Омар към полицейския бараж на Рю дез Екол, картата за престой удостоверяваше, че архитект Дренски е чуждестранен специализант и живее във Фоайе де Карм, зад баража. В суматохата Клер и Омар минаха за специализанти. Портиерът Жоел дълго отказваше да отвори вратата, Жоел беше дребен мадагаскарец с жълт тен и красив профил, постоянно намусен. Следваше право в Париж и си докарваше половин месечна издръжка с изтощителни дежурства зад портиерското гише във фоайето.

Жоел имаше основания да не отваря, малко след като Теодор и гостите му се подслониха в общежитието, безредиците обхванаха съседните  улици. Нечии подковани обувки ритаха тежката входна врата, град от камъни се изсипа по захлопнатите метални капаци на прозорците, разнесе се рязък звук на трошащи се стъкла.

Клер и Омар престояха почти час в стаичката на Теодор От балкончето с кована решетка пазарището на площад Мобер приличаше на бойно поле, витрините на антилското кафене и на магазина с ниски цени бяха разбити, полицаи газеха през обърнати еталажи, купища разпилени домати и портокали, счупени яйца, оскубани дълговрати пилета, кутии с протекло мляко. Полицейски коли изсипваха нови задържани в мазетата на пета префектура. Омар не искаше да изчака вдигането на блокадата, безпокоеше се за съмишленици. Косата на слепоочието му бе слепната, черна ивичка кръв бе се спекла на бузата му, не бе усетил кога са го ударили. Зави му се свят, отпусна се на леглото, тресеше го. В контраакцията бяха участвали повече хора, отколкото бяха убедените привърженици на иранския режим в Париж, сбиването очевидно беше платена провокация.

Във фоайе де Карм Теодор познаваше българска лекарка - перничанка, тя специализираше анестезиология в болницата Кошен. Миряна беше  брюнетка със самочувствие, за втори път идваше на специализация в Париж, имаше полезни познанства в посолството и беше запасена с доста лекарства. Превърза главата на Омар и предложи да прихване скъсания ръкав на Клер, в офиса има шевна машина. Теодор направи кафе с евтин гранулиран екстракт. В раираната пижама на архитекта Клер приличаше на ожесточено хипи, отпиваше от димящото кафе, като издаваше смешно устни, пластмасовата чашка пареше. Глъчката по улиците утихваше, черен дим от догарящи автомобилни гуми се разнасяше над пазара. Клер попита троснато.

- Ще потърсиш ли убежище във Франция, след като свърши специализацията ти?

В присъствие на Миряна Теодор би побързал да отхвърли категорично подобно намерение. Чернокосата лекарка бе си издействала втора командировка в Париж в течение на три години и познаваше отблизо шефа на консулския отдел. Срещу какви ангажименти се идва два пъти в Париж? Ами ако Клер също участва в нечия игра? Може ли да си представи французойка-левичарка какво очаква близките на един невъзвръщенец в България? Който е расъл при социализъм, внесен през граница, дължи откровеност само пред себе си. От там нататък започва дипломацията.

- Мила Клер, емигранството решава или обърква живота на един единствен човек и близките му. А светът ще се укроти, когато шунката в сандвича стане еднакво дебела навсякъде.

Клер запали цигара.

- Когато стане еднакво тънка. Остава да кажеш, че одобряваш нахлуването в Чехословакия и доктрината Брежнев за ограничения суверенитет!

Не ги одобрявам, поболявам се от възмущение, трябваше да отвърне Теодор. Толкова се надявахме за социализъм с човешко лице. Но се чу да отвръща:

- А защо прогресивна Франция, която поощрява свободомислието по света, кротува като хипнотизиран заек при поредна  инвазия зад завесата и гласува за десницата или най-много, за лявоцентристи?

Омар се надигна на лакти.

- Първо да се разграничим и после да се обединим. Научна фантастика.

- Пазарният свят е отровен от прагматизъм, какво ще ни обедини? - продължи да умува Клер.

- Стремежът да го променим, поне всеки своя и с малко, но за по-добро. - Омар стана, още чувстваше слабост, опря се на прозоречната рамка.

- Старче, колко плащаш за тази стаичка?

- Четиристотин почтени франка за половината, като през две седмици сменям съквартиранти, от Индонезия, от Южна Корея - каза привидно небрежно Теодор.

- Имам предложение за теб.

- Да не е пак в сферата на идеологиите? За днес ми стигат поводи за екстрадиране.

- Икономическо, вас са ви възпитавали само с Маркс и Енгелс. Търся съквартирант за скромно таванско студио в седемнайсти район. По 200 франка на човек, при удобства, конкуриращи осезаемо тукашните.

- Искаш да кажеш, неудобства - продължи да се заяжда Клер.

- Няма да сменяш толкова често съквартиранти и ще бъдеш под крилото на прекия си началник, прекосявал два пъти България.

- Под това крило доста духа - предупреди Клер.

Напрежението не ги напускаше и размениха по още някоя хаплива шега. Теодор не се колеба дълго, той живееше с психология на чергар, а икономисаните франкове щяха да му позволят евтини екскурзии за специализанти до манастира Мон Сен Мишел или Лоарските замъци. Омар Аскари обеща да дойде с колата си в първата свободна събота и да му помогне в пренасянето на багажа.

Миряна донесе блузата на Клер, изговори стандартни любезности на школски френски и Теодор слезе да изпрати колегите си до близката спирка на метрото. Вън градът ближеше раните си, сервитьорите от антилското кафене запушваха с картони зейналите витрини, малък булдозер сбираше смачкани зеленчуци, пробити консерви и натрошени бутилки на пъстра купчина край бордюра.

Дали да остана във Франция? Шанс или грешка ще е, без възможност да се поправиш … Теодор се качваше бавно по скърцащото дървено стълбище на Фоайе де Карм. Клер беше избързала с въпрос, на който той предпочиташе да отлага отговора. Нямаше еднозначен отговор.

………………………

В суматохата на излизане от залата Омар и Клер не забелязаха - още един сътрудник на Центъра бе наблюдавал размириците около Мютюалите. Виктор фон Зомерхофен бе слязъл от балкона малко преди да завърши речта си Омар. Докато келнерите от близкото бистро разтревожени прибираха маси и столове в салона и спускаха металните щори, Виктор изпи бързешком чаша червено вино, след това заедно с подплашени домакини и амбулантни търговци бе пропуснат между снаряжените с пластмасови доспехи полицаи и кордонът около залата се затвори. Шофьори, паркирали наоколо, изтегляха панически колите си от обсега на коварно излитащите яйца и камъни. Виктор застана на стълбите пред входа на близката църква Сен Никола дьо Шардоне, откъдето като от командна височина наблюдава схватката между привържениците и противниците на иранската диктатура, в която полицията бързо пое главната роля.

Хвърлена бирена бутилка блесна насреща му, Виктор се наведе и ловко избягна удара, подслони се в предверието. Изплашен клисар побърза да залости тежката двойна врата след него.

Мрачината лъхаше на хлад и тамян, спокойни пламъчета горяха в рубинени кандила, под мраморни плочи с имена на съпрузи, синове и внуци, изгнили отдавна край Вердюн и Марна. Възрастни жени се кръстеха усърдно и се ослушваха в грохота, който раззвъняваше цветните витражи. Виктор мина с бързи крачки по дългата пътека между скамейките, наведе почтително глава пред иконата на свети Николай, прекръсти се отдясно наляво и излезе през странична врата на трансепта, малко преди разтревоженият клисар да залости и нея.

Сините влакове на метрото се втурваха край пероните с гумено свистене, тълпата пълнеше до отказ облените от светлина вагони. Виктор пътуваше до последната станция, успя да се намести на седалка, изпреварвайки подпухнала дама с плачливо изражение. Жените на негова възраст го изпълваха с омерзение. Между гърбове и ръце стремително отлитаха назад станционни табели с легендарни имена, Лувър, Тюйлери, Конкорд и Етоал, във второкласния вагон на метрото те се приемаха просто като спирки, някои с възможности да се прехвърлиш на друга линия.

Франция отдавна бе превърнала величието и горчевината от победи и поражения в ежедневие, под импозантните статуи на франкски крале и родолюбиви буржоа, на Карл Велики и Етиен Марсел, парижани мислеха за цената на бензина и отпуските през август. Затова на някои бе удобно да левичарстват  в зала Мютюалите, а не в собствената си страна, да чупят чужди коли и витрини. Виктор усети да се задъхва от възмущение, макар счупените витрини да не бяха негови. Западият свят отказваше да се вслуша в предупрежденията на фон Зомерхофен и щеше да коленичи така, както бяха повалени империите на Романови и на Хабсбургите.  Стара Европа се вторачваше не в отстояване на мъжки принципи и отпор на заплахи от Изток, а в лихварства по заеми, маржове между обменни курсове и ухажване на комунистически диктатори, изживяващи се като бащи на нации.

Помнеше малко неща от Буртниеки, бъркаше откъслечни спомени с представи за имението, които бе си изградил след повтарящи се разговори с майка си на следобеден чай, запарен по руски. Пясъчна алея между ниски, обрулени от морски вятър борове, тухлена фасада обрасла в повет, бяла мъгла, която се кълби зад високите прозорци на трапезария, украсена с  ловни трофеи. Завесите бяха от кафяв брокат на желъди, помнеше с обонянието си как се крие в гънките на лъхащите на прах тежки завеси, а брат му Титус пристъпва с котешки стъпки, озърта се, още малко и ще отмине, без да го забележи. Титус беше шест години по-голям от него, тънковрат, с тъмна коса и светли очи. Брат му го научи тайно да пуши махорка и на мъжкото мокрещо удоволствие.

Век и половина бароните фон Зомерхофен служеха на романовската династия с немска педантичност, откак Русия бе изместила тевтонския орден от бреговете на Източна Балтика. Дядовците му бяха стигали до пенсия под генералски пагони в инфантерията, Викторова баба по майка беше братовчедка на Наришкини. Руски и френски сменяха немски около масата за дванайсет души в трапезарията, без това да прави впечатление някому.

Получиха известие, че баща му е загинал в срещната битка при Таненберг през август 1914 г., под командата на самоубилия се генерал Рененкампф. Имението изгоря при оттеглянето на немците през 1918 година, ратаи, подстрекавани от болшевиките, разграбиха инвентара, добитъка и оцеляла покъщнина. Титус го разстреляха червените, беше юнкер в разбития под Петербург корпус на Юденич, от него остана само една снимка на полумъж, полуюноша, гледащ с несигурно предизвикателство света. Оцелелите Зомерхофени напуснаха Латвия заедно с изтеглящите се деморализирани войски на фон дер Голц.

Следвоенен Дрезден беше негостоприемно убежище за бегълци от Русия, бяла или червена, тя бе станала гробище за толкова немци. Не достигаха картофи и въглища, бивши графини от Елисаветград и Перм оплакваха Николай Романович, Аликс и децата им, и преподаваха, доколкото можеха, английски език и балет. Полковници от императорската руска армия дежуреха във впечатляващи лакейски униформи пред гардеробите на нощни локали. Самозванците бяха повече от истинските изпаднали аристократи, титлите будеха вместо съчувствие подозрения и насмешка.

В Русия Зомерхофените бяха живели с претенциите на потомствени немци, в зъзнеща следвоенна Германия им се струваше, че болшевиките са узурпирали истинската им родина. Амбициозният младеж с полупразни джобове и помпозна фамилия се ориентира по-разумно от казашките полковници и пермските графове, той завърши строителен профил в техническия университет и започна работа в Дрезднер щадт бау верке с подяждана от инфлацията, но редовна заплата. След голямата криза в Германия замириса отново на революция, националсоциалистите изобличаваха международната плутокрация и негодуваха срещу Версайския договор. Започнаха погроми, проверки на родословия и лоялност. Виктор фон Зомерхофен преценяваше разликите между революционните изми като незначителни, диктаторските режими на двайсетия век го изпълваха с негодувание, а перспективата да чака пенсиониране в общинска канцелария под портрета на фюрера бе мизерна.

Слава богу, все още имаше кътчета, където един бивш руски барон можеше да диша свободно. През 1936 година Виктор и майка му, вече възрастна, с изпъстрени от кондилоза чело и ръце, но с все още бистра памет, успяха да се изселят от Германия. Белоемигранти в Париж помогнаха на Виктор да започне работа в държавна френска  компанията за благоустройство на източен Атлас. Компанията строеше пътища и разработваше фосфатни находища.

Този път убежището бе избрано предвидливо, френски Алжир бе страна, където един европеец с произход и ценз можеше да прави пари, без да сънува революции, да любезничи с бивши селяни и занаятчии, и да се съобразява с натрапчива идеология, заменила религията.

Колониалният бит напомняше благотворния мир и чинопочитание, които червената революция в Русия бе разтерзала. Виктор купи на кредит удобна къща с осем стаи, просторна сенчеста веранда и напоявана зеленчукова градина, артишото, авокадото и андивите от нея излизаха на марсилската борса месец преди тамошните ранни зеленчуци. Идилията бе траяла цели шест години, после германците дебаркираха в Тунис, а американците в Мароко, силата и редът преминаваха от ръце в ръце. Не съществува нищо по-пагубно за йерархичния ред от честите смени на показалеца въху спусъка на закона. Европа сама копаеше гроба си с вечни вражди между славяни и немци, немци и англосакси, англичани и французи. Магребците, които трябваше да прекопават и поливат зеленчуците в плантацията на фон Зомерхофен, крадяха трофейно оръжие и бягаха в планините. Капитулацията на Германия отложи развръзката, двайсетина години Алжир се раздираше от партизанска война, комунистическият източен блок поддържаше с пари и нелегален внос на оръжие  бунтовниците. През 1962 година поредната катастрофа настигна Виктор. Де Гол предаде изселниците, по Евианското споразумение Франция призна независимостта на Алжир. Един и половина милиона французи поеха път през морето, изоставяйки бели къщи, лозя, винарни и зеленчукови градини по опаленото от слънце крайбрежие и във високите атласки плата. Какъв бе вече Виктор фон Зомерхофен? Балтийски германец, руснак или пие нуар (*Пие нуар (чернокрак) - преселник-французин, раждан в Алжир)? Съдбата бе отсъдила Виктор за трети път да бяга от цинични диктатури, претендиращи за социална справедливост, заплатена с милиони осакатени съдби. Бе сложил няколко жълти рози върху обраслия с жилава трева гроб на майка си, събра вещи, които можеха да се поберат в една камионетка, и като хапеше устни за да преглъща скъпернически сълзи, пое по все още охранявания път  през планините към пристанището на Анаба. Там тълпи обезумели от гняв и потрес изселници щурмуваха последните транспортни кораби за Бастия и Марсилия.

В една влажна есенна сутрин бившият барон получи ключ за общинско жилище с нормиран наем в парижкото предградие Нантер, а малко по-късно започна работа в Центъра за метални констукции. Емигрантите повишаваха многократно градуса на социално напрежение и правителството побърза да ги компенсира с безплатни поземлени участъци в Корсика и дотирани работни места в Парижкия индустриален

район.

Виктор не можа да се адаптира в Нантер, влажният климат и прекаленото тютюнопушене му докараха хроничен бронхит, презираше шефовете си в Центъра, мъчеше го носталгия по страни, чиито социалнополитечески системи мразеше, изпитваше постоянна нужда да разяснява фаталните управленски грешки, довели до катастрофите в царска Русия, Ваймарска Германия и следвоенен Алжир. На Ерве Симони и Марк Табютен оставаше да го търпят  малко повече от година и половина, до пенсионирането му.

Настоящият господин Зомерхофен спря на изхода на метрото, срещу спирката на автобусите за Нантер, вдигна яката на омачканото си сако, откъм реката лъхаше влажен студ и запали цигара. Колебаеше се накъде да поеме, осиновената му дъщеря Женевиев не се свърташе в апартамента. Бе живял пет години с майка й, майката си отиде, смяташе, че петте години, които е изтърпяла, са й били достатъчни. Дъщерята остана при него, Виктор бе се привързал истински към момичето, а на Женевиев бе омръзнало да сменя квартири и да понася мъжете и пиянствата на майка си. Напоследък тийнейджърката го тревожеше, заряза училище и излизаше с един разхайтен мартиниканец, Били Естрадел, за когото се чуваше, че е лекуван в клиника за наркозависими и е с условна присъда за съучастия в кражби. Виктор бе научил подробности за битието на дангалака от Ив Арменго. Ив беше също преселник от Алжир, бивш член на ОАС, сега работеше като частен детектив и (неофициално) като цивилен осведомител. От време на време се срещаха в бистрото „При елзасеца”.

Смукна дълбоко дразнещ дим, закашли се, какъв смисъл има да се прибира вкъщи, хладилникът е почти празен, Женевиев скита до полунощ, че и до по-късно. И пое към бистрото.

Вечерите в „При елзасеца” плюс две или три халби страсбургска бира разстройваха допълнително седмичния му бюджет, провалян поради непрестанно възникващи нужди на Женевиев. Зомехофен й натякваше, но му беше приятно да върви до него в моден лилав шлифер или с високи ботуши от матова кожа. Гледката на възрастен мъж, водещ подръка елегантно момиче с ярко гримирано лице, бе пикантна. Кокетната гаменка бе налучкала слабостта му и я експлоатираше с очарователно безочие.

Арменго му направи знак от маса за двама близо до тезгяха, беше с измамно свеж тен поради високо кръвно налягане. Виктор се настани свойски насреща му, най-често вечеряше кисело зеле, гарнирано с пушени гърди, кренвирш и шунка. Пенливата бира върви добре със солена вечеря. Арменго си позволяваше само концентрати по причина на дискомфорта с артериалното налягане.

Двамата обсъдиха и осъдиха последните ходове на правителството, заиграването с левицата, търканията на Атлантическия съюз и Варшавския договор по Елба, предстоящото посещение на иранската правителствена делегация, заради която гошистите бяха вдигнали толкова шум, завършил с днешните ексцесии около Мютюалите. Фон Зомерхофен описа зрелището с апломб на очевидец, а Арменго намекна, че някои тайни ирански служби предлагат добро заплащане за сведения относно емигранти, досадили особено на имперския режим. Виктор отмина с привидно безразличие намека, подобно припечелване на доход не се вмества в ценностните представи на аристократ. От друга страна разходите на Женевиев нарастваха непрекъснато и задоволяването им изискваше непредвидени суми в кеш. Подозираше, че купува дози хероин за Били, или, не дай бог, сама опитва от тях.

Двамата с Арменго се върнаха на банални теми, по които винаги си противоречеха, отегчиха се един от друг и към единайсет Виктор фон Зомерхофен си тръгна, усещайки неприятни киселини почти в гърлото си

Глава 9 ПОСЕЩЕНИЕТО НА БРАТОВЧЕДИ

 

Студиото, което Омар наемаше, бе на последния етаж, под ламаринен покрив в занемарена етажна собственост в периферния седемнайсети район. Тясна като килерче кухня, облепена с унилозелен тапет, ставащият от кушетката удряше глава в провисналото крило на отворения прозорец. В кухнята се настани Теодор. Всекидневната беше дванайсет квадратни метра заедно със спалната ниша на Омар. Газът и водата бяха с ниско налягане, телефонът на стълбищната площадка най-често беше блокиран и съобитателите от съседните боксониери слушаха монотонен джаз на дразнещо високи децибели. За сметка на това хазаинът живееше  в провинцията, наемът се превеждаше по банков път и усещането за самостоятелност компенсираше натрапващата се необходимост от ремонт.

Омар бе се обзавел на оказионни цени с цветен телевизор „Томпсън”, газова печка и малък хладилник. С Теодор се условиха да водят общо домакинство, самотният мъж няма кой знае какви изисквания; опаковка франкфуртски кренвирши, замразени котлети с грах и крем ванилия с химичен привкус в пластмасови кофички. Два пъти седмично им гостуваше Клер и се грижеше вечерята да е по-питателна. Клер беше фанатичка на тема витамини и импровизираше сложни салати от авокадо, плодове и скариди, които озадачаваха не само Теодор, но и уж привикналия Омар. След вечеря Теодор тактично осведомяваше, че отива на кино. По авеню дьо Клиши се въртяха приключения на Джеймс Бонд, филми-катастрофи и порно, предназначени за работници емигранти и туристи, нетърпеливи да се уверят в скандалното реноме на Париж.

Трудовата седмица на Теодор в Центъра минаваше на етажа с електронната машина или в библиотеката, където търсеше материали за дисертацията си. За първи път се запозна с проекти на ранните конструктивисти, с кулата на Татлин в Москва, реализации на Сант Елиа и Перейра. Идеите, които Сталин бе заклеймил в неповска Русия, бяха оплодили мисленето на Корбюзие и Нимайер на Запад. В природата липсва симетрия, овалът и кривата линия родееха новите сгради с пещерата и морската вълна. В събота и неделя Теодор разучаваше авангардни реализации, центъра Помпиду (тръбните инсталации, изнесени по фасадата му, напомняха кръвоносна и отделителна системи), позволи си еднодневно посещение в Нант, там Корбюзие бе проектирал първият жилищен блок за социално общуване, обиколи близки замъци и катедрали в Ил дьо Франс и Шампан, които бе изучавал по история на архитектурата. Клер твърдеше, че няма нормален французин, който да си губи времето заради копринени тапети в спалнята на императрица Евгения в Компиенския дворец или гроба на Гийом Завоевателя в Кан. Теодор отвръщаше уклончиво, всъщност, съботите и неделите му принадлежаха колкото на архитектурната класика и конструктивизма, толкова - на доктор Миряна Кръстева.

Оправната докторка-перничанка се оказа осиновена при живи и здрави родители от семейството на бащин братовчед-партизанин, за да ползва привилегии като дете на борец против фашизма. Беше работила като терапевт в Бухово, специализирала бе в Боткинската болница в Москва. От думите й, кога случайни, кога - нарочни, се разбираше, че познава генерали и цивилни началници, имаше връзки в посолството, ползвала ги за себе си и за добри приятели. Описваше  с мило покровителство съпруга си, главен счетоводител в Булгартабак, Булгарплод (въобще - някакво „булгар”-обединение).  Докато Кръстева е в Париж, той се грижи за четиригодишната им дъщеря в София, и праща колети със смядовска луканка, лютеница и овче сирене в консервни кутии. Теодор помагаше на Миряна да прибира колетите от пощата.     

След като Тео се премести при Аскари, докторката го обвиняваше, че е изоставил сънародничка в Карм, нейният съпруг никога не би постъпил така. Държеше и тя да разглежда замъци, но твърдеше, че не може да пътува сама, защото й досаждат нахалници (французите имат око за хубави жени, нали?) Вниманието, което й дължи Теодор се оказваше дълг към съотечественичка и към възпитанието въобще. Миряна беше впечатляваща брюнетка, със самочувствие на преуспяла провинциалистка. Хипнотичната й убеденост, че всичко, което мисли и върши е истина от последна инстанция, предизвикваше и впечатляваше..

Теодор също се нуждаеше да споделя отвреме навреме съботни или неделни нощи, улегналата връзка с Донвера беше му създала навици да търси и намира лесно каквото му трябва. Така той и хубавата лекарка-перничанка стигнаха без излишни преструвки до  чистоплътно съжителство. То спестяваше на Теодор заплащането на рисковани услуги в бордеи около площад Пигал и му даваше възможност да опитва  смядовската луканка и лютеница, изпращани от съпруга й.

Доколко една прагматична връзка може да изглежда цинична? В София Донвера все пак имаше на разположение дом и съпруг. Отношенията на Теодор с Донвера все повече затъваха в двусмислия, докъде ще ги спасява привидна откровеност? В писмо до нея описа контактите си със своенравната сънародничка в снизходителен тон. Представи ги донякъде като благотворителен жест от негова страна.

Подобни етични колебания го навестяваха в просъница сутрин, когато волевия контрол върху съзнанието е отслабен и от подкорието изплуват сепващите мотиви на дневни постъпки.

Омар се губеше по срещи с ирански землячески дружества в провинцията. Протестният митинг предизвика дебати в Бурбонския дворец, правителството изрази съжаление заради износ на политически екстремизъм във Франция, но подписа спогодба за продажба на оръжейна техника на Иран. С милионния ирански депозит собствениците на оръжейните заводи повишиха надниците на работниците, които протестираха против диктатура в Техеран и стагнацията във Франция.

Брат му Сюлейман предупреди, генерал Таги Хан ще води експертната група за приемане на първата партида вертолети и иска среща с Аскари. Моментът бе неудобен, на Омар предстоеше командировка в Данкер. Технологичният център бе поел проектиране на серия нефтени платформи.

Влакът за Данкер тръгваше рано сутринта, глухо жужене накара Омар да разтърка очи и да се надигне. От разтворения тавански прозорец лъхаше студ, в черния квадрат премигваха бледи звезди, боже мой, три без пет. Звънецът зажужа отново, предния ден Теодор бе регулирал камбанката на нисък тон. Той се раздвижи в кухнята.

- Омар, време ли  е?

- Не, не, някой е сбъркал вратата.

Омар потръпна от хлад, къде ли е метнал халата си, нощното звънене плаши с неприятности, първата му мисъл бе за близките в Техеран или ако е Клер … Превъртя мижешком ключа в ключалката, мъждукаща откъм стълбището светлина открои два силуета. Омар се дръпна, да хлопне вратата, по-ниският от двамата  се обади на фарси.

- Не бой се, вътре ще ти обясним.

Двамата почти го изблъскаха, вмъкнаха се в антрето, шишкавият побърза да затвори вратата.

- Позна ли ме?        

Гласовете се помнят по-отчетливо, небръснат, с черносини бузи, каскет, нахлупен до веждите, и вдигната яка, в антрето стоеше Решид Седаят. Той добави:

- Това е Бен.

Болезнено слабият му спътник кимна недружелюбно, влязоха в стаята, обърканото легло, бельото на Омар върху  стола не им направиха впечатление. Решид седна безцеремонно върху слипа и чорапите на домакина, запали цигара.

- Засякоха ни, втора нощ не сме спали, багажът ни остана в хостеса.

Младежът се обади раздразнено:

- Ако беше ме оставил да стрелям по оня…

- И какво?

- Нямаше да надушат явката. - Бен се закашли с давеща кашлица. Теодор изтрополи в кухничката, Омар предупреди с мимика, оттатък има човек. Седаят снижи глас.

- Ще пукна, ако не се измия.

Свали сакото и ризата си, с тъмни петна под мишниците, лекьосан ластичен колан крепеше под рамото му пистолет със заглушител. Решид лъхаше противно на хищно животно, с къси ръце, нашарени до лактите с  татуировки, гъсто обрасли с рунтави косми гърди и изпъчен корав корем. Помириса блажено овалния сапун, пусна силно чешмата в банята, пръските се разхвърчаха през раковината. Решид твърдеше, че има решение да участва в протестната акция срещу продажбата на вертолетите, ще преспят две-три нощи у Омар, докато намерят сигурна квартира. Трябва му пропуск за паркинга на Конструктивния център и двайсет хиляди франка от  помощния фонд. Решид го каза, сякаш имаше нужда от двеста.

- Да ми услужиш с риза и чифт чорапи - подсети той, докато пъхтеше и се бършеше, карираната риза на Омар беше му тясна, едно от копчетата й се скъса, откри пъпа му. Съквартирантът трябва да мисли, че Омар е подслонил братовчеди, изпуснали самолетна връзка на летище Орли.

Омар възрази колебливо, има уговорка средствата от фонда да се изразходват с потвърдено съгласие поне на трима от петимата, срещнали се в Ерджиш. Усети закъсняла уплаха, инстинкт на предпазливост го накара да млъкне. Грешката беше по-отдавнашна, не трябваше да пътува до Ерджиш, да се ангажира със субект като Решид…

Седаят се афектира, ако Омар не вярва на него, професионалния революционер, Таги Хан до седмица ще бъде в Париж и ще потвърди срочната нужда от сумата. Щом думата на един слуга под пагон на режима тежи повече…

Омар свари кафе и докато вадеше от хладилника остатъците от вечерята (разчупена  багета, преполовена кутия недозрял камамбер и остатъци от пушено пиле), заобяснява припряно, не е в състояние  веднага да осигури сумата. Разхвърлена е по сметки в различни банки, тази сутрин тръгва за Данкер, ако пренебрегне служебния си ангажимент ще компрометира позицията си в Центъра. Решид предложи с арогантна услужливост.

- Колко франка имаш у себе си? На първо време дай тях.

Наброи му със свито сърце две хиляди и петстотин франка, целия си редовен аванс, обеща до два дни да се върне и осигури исканата сума. Решид се изпъна безцеремонно в леглото му, а Бен се вмъкна в кухничката, без да каже поне „извинявай” на Теодор. Дренски бе помолил Омар да го включи в екипа, командирован в Данкер. Ама какви ги върши Омар,  ако Тео беше си представял що за роднини има иранеца и с какъв манталитет са, по-добре да бе останал в Кармското фоайе.

Лондонският канал не бе предупредил за идването на Седаят, възможно ли бе да злоупотреби със сумата? В ранния влак на метрото Омар опита де се държи непринудено пред Теодор, иронизираше роднините си и източните нрави, допускащи фамилиарно натрапване, та чак - безцеремонност. Западът има недостатъци, но един неканен братовчед нито ще ти облече ризата, нито ще се вмъкне с панталони в леглото ти. Теодор отговаряше неохотно, сутрешните посетители изглеждаха подозрителни, международният му паспорт беше останал в куфара под леглото.      

За Данкер бяха командировани още Виктор фон Зомерхофен и дьо Лартиг, данкерските платформи се строяха със сътрудничество на немски фирми и Зомерхофен бе ангажиран с функцията на преводач. Омар има напрегнат спор със Симони, настояваше, че може да мине без услугите на барона. Жерар дьо Лартиг, който трябваше да актуализира финансовите параметри за строителството на двете нефтени платформи, бе отпътувал предния следобед с кола.

На Северната гара Аскари, Зомерхофен и Дренски се настаниха в първокласно купе. В ранното утро зад прозореца на вагона се замяркаха стълбове на контактни мрежи, магазии и опушени работнически жилища, Тесни къщи със захлопнати прозорци и стръмни покриви се притискаха край безлюдна уличка или зеленясал канал, заразстилаха се  цвеклови ниви. Сред тях се надигаха пепелни терикони, като египетски пирамиди, обръщатели за вагонетки разкрачваха решетести крака по върховете им, въгледобивът агонизираше от втората световна война насам. Тук и там мътният канал се губеше зад стобори и цвеклови редове, ръждиви кораби пълзяха нелепо през нивите.

Фон Зомерхофен изглежда подозираше възраженията на Омар по повод включването му в екипа и любезностите му бяха натрапчиви.

- Господин Дренски, разбрах, че сте станали съквартирант на нашия новоизпечен общественик. Пазете се, пазете се.

Омар реагира само със скептична усмивка и предостави на Теодор задължението да поддържа разговор в стила, предложен от Зомерхофен.

- Имате ли нещо против обществената активност? - Тео пое дипломатично предложената тема.

- Богородице, всички сме били идеалисти, аз даже повече от другите, подстрадал съм от три диктатури. Да ви предупредя, всяка агресия срещу традициите в нашия век сменя една диктатура с друга, по-цинична и подтискаща.

- Вие сте песимист - констатира Теодор.

- Говоря от опит. Демагози крещят за промени в името на демократични утопии, отричат съсловни отношения, установени от икономическа логика. Тези отношения ги прехранват доста добре, между другото. Но като ги разрушат, ще развържат торбата със стихиите. Който се блазни от лозунги за справедливост, прокарва път за насилие, каквото не може да си представи.

Омар се раздвижи нетърпеливо върху седалката. Теодор продължи да се придържа към академична терминология.

- Какво препоръчвате? Да увековечим икономическа обвързаност между ленлордове и арендатори? Или международен ред като при Метерних и кралица Виктория?

- Не се бъркайте там, където един политехник по образование няма думата. Общественото усъвършенстване трябва да е грижа на образовани управляващи, не на лумпенизирани тълпи.

- Насилието може да е грозно, но е мотор за промените - напомни лукаво Теодор.

- И към какво водят промените? Питайте мен за промените в Германия след идването на Хитлер, в Балтика след влизането на съветите и в Алжир след Евианското споразумение. - Ехидно тържество се изписа по жълтеникавото лице на Виктор.

- Защо смятате европейската революционна практика за единствено възможна? - не се сдържа Омар.

- Защото насилието е едно и също навсякъде и винаги, то е впечатано в човешкия ген от животинските ни предци, стига да е прав Дарвин. Опитваш ли да усъвършенстваш общество чрез насилие, отваряш контейнер с бацили, на които не знаеш инкубационния период.

Виктор бръкна във вътрешния джоб на омачканото си сако, беше облякъл горнище и панталон от различни костюми, извади плоска бутилка ябълкова ракия. Предложи машинално на спътниците си, надигна я без да дочака отговор и адамовата му ябълка отброи няколко дълбоки глътки калвадос.

- Промените! Плячкосването на Рим от вандалите, нашествията на Чингис хан и болшевишката революция донесоха промени, но ви питам - харесват ли ви? - Виктор завинти гърлото на бутилката с калвадос, извърна се към Омар. - Мога ли да зная поради какви причини сте възразил срещу включването ми в екипа?

- Погрешно сте осведомен, пред никого не съм възразявал - отсече Омар.

- Дори пред уважаемия Симони?

- Най-малко пред него.

Това очевидно лицемерие накара Теодор да е нащрек. Конструктивният център очевидно не беше идиличен оазис за изучаване на деформируеми тела. Изненадата затвори замалко устата на Зомехофен, което даде възможност на Омар да се облегне в ъгъла. Покри лицето си с кадифената прозоречна завеса  и даде вид, че спи или наистина спа докато експресната композиция пресичаше зелени полета  сред които тук-там се вдигаха тухлени камбанарии.

Отметна завесата чак когато влакът се установи на трети коловоз пред ниската данкерска гара. Междувременно Теодор изслуша възпитано и не без интерес мненията на бившия барон относно славянофилството на Достоевски, невинността на младия офицер, изкомандвал стрелба срещу демонстрантите, водени от поп Гапон; оценка за реформите на Столипин и грешките на генералите Самсонов и Рененкампф в пруската кампания през 1914 година.

Над перона духаше напорист вятър, клюнове на оранжеви подемни кранове и корабни комини надничаха над пристанищни складове. Жерар бе обещал да ги чака с колата си пред гарата, Омар забеляза пьожото му на паркинга. Докато се озъртаха около заключената кола, дьо Лартиг се показа от бистрото „Фландърски рицар”. След кратко колебание всички влязоха в „Рицаря”, подкрепиха се с черно кафе, кроасани и напитки по избор, а после Жерар ги откара до Пор Сен Филип. Мадам Шаламел бе ангажирала стаи за четиримата в тамошния двузвезден мотел „Ла круа бланш”. Нефтените платформи се строяха на хелинг до Пор сен Филип и (това беше по-важно), „Белият кръст” беше далече по-евтин от данкерските хотели. Мадам Шаламел се стараеше да икономисва средства, сякаш ги вадеше от собственото си портмоне.

Монтажните площадки бяха в просторни котловани, вкопани под морското равнище, стометровите стоманени кули стъпваха върху балони-цистерни, напомняха страховитите пришелци от космоса във „Война на световете” от Херберт Уелс. Една от дигите към морето бе прокопана и недовършената платформа се поклащаше едва забележимо сред мътножълта вода.

Аскари и дьо Лартиг се заеха да проучват документацията за лицензно производство, тя подлежеше на ревизия и почти не излизаха от  сглобяемите бараки-канцеларии, Зомерхофен прекарваше по-голямата част от времето си с представителя на немската фирма съизпълнител, а Теодор, в прилив на оптимизъм, се зае да разучава обемно-планировъчното решение на платформите. Самочувствието за успешна специализация изисква да си измисляш  задачи и когато не ти ги възлагат.

На третия ден Омар и Теодор стояха на ниската тераса зад снекбара на мотела и чакаха Жерар и Виктор, те довършваха обяда с традиционна чаша червено вино (всъщност Викторовата беше втора) и парче миризливо сирене. Ниски вълни поръбваха сбития пясък в подножието на терасата, тумбести лодки боядисани в черно и синьо се поклащаха върху загубилата блясък вода, следобедът лъхаше лениво  на близка есен.

- Би ли ми услужил с двеста франка до утре вечер? - попита Омар. Теодор се взираше, засенил очи, в далечните бели и кафяви къщи на Пор Сен Филип, накацали по ниския бряг отвъд залива.

- Аз да те кредитирам? Какво става с теб? -  Теодор разтвори портфейла си без особен ентусиазъм, стараеше се да участва на равна нога в общите плащания, но скромната стипендия правеше усилията му да се държи като среден американец в Париж неискрени.

- Налага ми се да прескоча тази привечер до Данкер и не държа дьо Лартиг и Зомерхофен да са в течение. Утре вечер имаш парите - той побърза да прибере банкнотите.

- До Данкер или до Париж? Тези твои роднини май ще ти се качат на главата.

Омар махна с ръка да потвърди отегчението си от нощните посетители, но не отвърна и тръгна към канцеларията. Теодор седна, опрял ръце на каменния парапет, топлината от нагретия камък проникваше бавно в дланите му. Омар крие, че е притеснен от идването на уж братовчедите. В каква игра се забърква той, не ангажира ли в нея и мен ? Поне в Париж се надявах да поживея без манипулации, не е ли време да кажа - аз съм до тук …

Към три следобед, когато слънцето напече до лъжлива лятна жега дьо Лартиг предложи да поплуват, бе срещнал в лицето на Теодор  сговорчив партньор за следобедни  морски бани. Зомерхофен отказа, извинявайки се с ревматизма си. След чаша или две червено вино той имаше нужда да подремне в стята си, преди да се появи отново на хелинга.

Двамата тръгнаха по сбития пясъчен бряг, сгънати сенници приличаха на едри птици, задрямали на един крак, вятърът гонеше остри песъчинки в сухата трева по дюните. От време на време Жерар се навеждаше, вдигаше мида или камъче, разглеждаше го. Отбеляза като че ли без особен подтекст.

- Компанията ни не е много кохерентна.

- Не се чувствам лично отговорен.

Жерар запокити плоското камъче с широк размах по утихналата за миг вода, то заподскача с все по-къси скокове. Изгледа изпитателно Теодор.

- Вие сте чужденец и доброто възпитание налага дипломатичен неутралитет. Все пак, не ви ли учудва енергията на Аскари и Зомерхофен да се ангажират с политически спорове? Политиката и вчера, и днес крещи улични речи, но се прави край маси застлани със сукно.

- Борбата е кой да седне край масата.

- Доколкото политиката е икономика, трябва да я правят икономически  компетентните.

Самоувереността на дьо Лартиг напомняше онази на Лорингхофен. И защо контактува със скромен специализант от Изтока, от  куртоазия или да сондира в спор свои концепции?

- Икономизмът не е нова идея - Теодор спря, събу обувките си, глождеха му песъчинки.

- Тогава защо светът я забравя?-

- Защото се лъже по идеологемите на Маркс и Маркузе за  одържавено насилие.

Тео се огледа, закътана от вятър падина се отваряше между две високи дюни, тук могат да се съблекат. Беше дочакал аристократът да стъпи върху поле за спорове, познато за социалистически поданик. Жерар продължи:

- Кога една метрополия напуска колониите си? Когато разходите за полицейски апарат превишат печалбите от вложените там капитали. Кога велика сила изоставя слаб съюзник? В аналогична ситуация.

Теодор се усмихна.

- Икономизмът обяснява западната политика, боя се, че точно той ще я провали. Като поданик на страна от Варшавския договор трябва да се радвам. Източната политика отрича върховенството на печалбата, заради върховенството на пролетарската мисия, ограничава суверенитета, но осигурява единна реакция срещу външна заплаха.

- Не ми казвайте, че това ви харесва. До какво доведе навремето самоизолацията на китайската империя?

- Влизам във водата - Теодор разкопча ризата си, под панталона носеше плувки. -Във Франция се надявах да си почина от идеологии.

- Вие сте гъвкав опонент. С привидно обективни мнения пазите възможност за крачка наляво или надясно. Къде сте позициониран истински?

- Специализант с ниска стипендия и разрешение за временен престой няма собствена позиция. Не е разумно да я показва, ако има.

Теодор затича по мокрия пясък, близан от леки вълни, ледена вода сряза прасците, коленете му, студът стана нетърпим, скочи с глава напред в плиткото, с риск да заоре в дъното, загреба трескаво с ръце и заудря с крака.

Жерар сгъна фланелената си риза и панталона върху пясъка, имаше фигура на професионален тенисист, с дълги крайници и гъвкави мускули под светлозагоряла кожа. Този източноевропеец, с франкове в джоба колкото гастарбайтер, квартируващ в бордеите отвъд Северната гара, разсъждава като випускник на Парижко училище. Странно защо при такъв човешки материал страните от източния блок технологично изоставаха?

Нагази в ледената вода стоически бавно, отпусна се и заплува, потапяйки през загреб глава. Набразденото на ивички пясъчно дъно напомняше релефна карта, медузи се поклащаха като издути найлонови пликове, допирът до тях предизвикваше гнусливо трепване. Ръцете му натежаха, извърна се по гръб, напред и встрани вдигаше пръски българинът.

Теодор спря, балансираше вертикално във водата, размахваше нагоре и надолу ръце като тропическа костенурка. Жерар дьо Лартиг се държи дружелюбно, но Тео долавя, готовността му за контакти е дозирана в рамките на любопитството към човек от друг политически вид. Така бих се държал аз към специализант от добила държавност африканска колония. Може ли един слънчев следобед с дъх на студ, с предчувствие за есен, да заличи толкова предубеждения?

Махна с ръка на Жерар, да излизат. Теодор плуваше по-бързо, детството, прекарано по дунавския бряг даваше известна компенсация. Затичаха напред и назад край дюните, за да изсъхнат по-бързо, засилващият се вятър загребваше песъчинки и шибаше краката като с коприва. Слънцето замъждя,  брегът отвъд залива бе се превърнал в неясна черта, а Пор Сен Филип - на назъбено гребенче  върху нея.

Прибраха се, жестовете за сближение за днес бяха до тук. Жерар се зае отново да проучва технико-икономическата документация на проекта. Теодор се изкачи до хеликоптерната площадка на една от строящите се платформи и се зае да документира функционалните връзки  между командния пулт, технологичните сектори и битовия тракт. Забеляза Зомерхофен да се разхожда покрай струпани конструктивни елементи за нова платформа, грамадата железа напомняше космическо сметище, а Виктор - хуманоиден робот сред сметището. Импулсивен пристъп на сантимент към самотника накара Теодор да му се обади, свил ръце на фуния и да слезе от платформата.

В компания на Теодор Виктор изпитваше нарастваща потребност да говори на руски език, цяла привечер му развива тезата за подценения принос на Екатерина Велика в руската история. Нека Теодор си припомни, че е основала Академията на науките и поканила в нея Ойлер и Волтер, закупила е колекции за Ермитажа, ангажирала е Фалконе и  Растрели да проектират Петербургските архитектурни ансамбли. И е написала проект за конституция, но не искат да й признаят, родена е немкиня.

Докато се връщаха в мотела Виктор попита може би случайно къде е Аскари, но Теодор повдигна рамене, днес не го е виждал. Колегиална  предпазливост му подсказваше да не споделя пред Зомерхофен подробности около посещението на братовчедите.

Вечерта отсъствието на Омар отново стана обект на догадки, този път в присъствие на дьо Лартиг и Теодор шеговито импровизира върху варианта - Аскари да се забавлява в моряшко заведение на данкерското пристанище.

Жерар реши да му предаде встъпителен урок по билярд, а Виктор се настани пред телевизора, прожектираха сериен филм „Ла дам о парфьон нуар” и тримата се задържаха в салона до единайсет.  Морето вън громолеше с тежък грохот почти до терасата, вятърът се усилваше, свиреше през прозоречните пролуки, завесите се издуваха и дървеният полилей във форма на корабно кормило се поклащаше като в каюткомпания.

На сутринта небето бе се снишило и сменило цвета си, ниска мъгла забулваше отсрещния бряг на залива и къщичките по него висяха между море и облаци. Аскари се появи едва към обед, небръснат и с уморен вид. Идването му се вързваше с часа на пристигане в Данкер на ранния парижки експрес, такъв извод направи за себе си Теодор. Омар твърдеше пред Жерар и Виктор, че е прескочил да поправи калкулатора си в Данкер, срещнал е състудент, женен и установен в пристанищния град, след късна вечеря, останал да пренощува в дома му. Самостоятелен дом с преден двор - цветен партер и заден - зеленчукова градина.

Обяснението изглеждаше резонно. Омар се държеше оживено, върна заетата сума на Теодор далеч от погледите на другите двама и остатъкът от командировката в северния департамент премина безсъбитийно.

 

Глава 10 РОЖДЕНИЯТ ДЕН 

 

В средата на септември Клер навърши двайсет и пет години, чудесна възраст за млада омъжена жена и симптоматичен повод за тържество, ако все още чакаш някой да се сети, че заслужаваш да бъдеш обичана.

Баба й и баща й обещаха да присъстват на рождения ден, Клер подсказа, че това ще означава официализиране  на връзката й с Омар, двамата разбират колко е важно това за нея. На партито беше поканена цялата младеж на Конструктивния център: Каролин, Брижит (не че двете бяха променили взаимните си резерви), дьо Лартиг, Теодор Дренски с неговата сънародничка-лекарка, Омар й бе задължен след инцидента пред „Мютюалите”, а също, макар да не попадаше дори приблизително в категорията „младеж” - мадам Шаламел. Тя оглавяваше  учрежденския профсъюзен комитет и бе гласувала сума за подарък. Присъствието й, което в друг случай би подразнило Клер, сега придаваше легитимност на тържеството. Нека тази консерваторка стане свидетелка на официалния избор на Клер и преглътне резервите си към емигрантите-мюсюлмани.

Приготовленията едва не изкараха Клер и Каролин от равновесие. Каролин две вечери след работа бе й помагала и сега се прозяваше тайно. Бяха съчинили основно блюдо от скариди, маслини и синьо сирене върху марулеви листа, към него - трапезно червено вино и десерт от фламбирани банани, гофрети и сладолед, със шампанското. Отделно - хапки с магданозено масло и аншуа, гъши пастет и грозде. Празнината в бюджета, отворена тази вечер, щеше да се покрива сума време с постен йогурт Данон и възкисели ябълки.

При всяко иззвъняване Клер ахкаше щастливо:

- Но къде ще ги слагам тези гости?

Жерар превърташе магнетофона, двамата с Брижит танцуваха почти непрекъснато и показваха, че не се интересуват особено от останалите. Дьо Лартиг беше в светъл костюм, а платиненоизрусената Брижит - в бяла рокля от муселин и с фин перлен наниз, бялото беше екстравагантно предизвикателство към унилия дъжд, който чукаше от сутринта по прозорците. Бабата на Клер бе настанена в единственото кресло, лицето й беше ситно набръчкано, носеше обеци-висулки с полускъпоценни камъни и разказваше на Каролин за годежа си след убийството на Франц Фердинанд, точно преди мобилизацията през август. Каролин бе се постарала да е официално облечена - в нов пуловер с емблема на гърдите  и джинси. Преуморена, бе намерила повод да седне,  от две чаши бордо й  се въртеше главата, но изобразяваше възпитан интерес към годежния етикет от времето на Първата световна война.

Клер носеше блуза със скъпи стари дантели и черен копринен панталон, в това си имаше предизвикателство, годеж по панталон, но сърцето й беше свито и тревогата я караше да се държи с трескава веселост. Баща й се бави, отсъствието му превръща тържеството в банално младежко събиране.

Мадам Март опъна жълт шнур от дръжката на прозореца до вратата към кухненския бокс и окачи първия подарък от името на учрежденския комитет - пакет с комплект прибори за трима, усмихна се многозначително. Клер сваляше подаръците; луксозна козметика, кашмирен  шал, ръкавици за езда и български салфетки за хранене бродирани в червено и зелено. При всяко иззвъняване се извръщаше и твърдеше, „това вече е баща ми”.

Господин Бро все не идваше, на вратата се оказваха закъснели приятели. Клер, Омар, Теодор и Миряна се сместиха в кухненския бокс, мъжете доляха чаши, Клер запали цигара от любезно поднесената запалка на Миряна и избухна.

- О, това е демонстрация, подсказана от мащехата. Баща ми обеща да дойде и сега ме унизява пред толкова хора. Поне да бях си спестила присъствието на Март.

- Не го вземай навътре, той уязвява не тебе, а мен - предположи Омар.

Миряна се огледа къде да тръсне пепелта от цигарата си.

- Имах подобни проблеми с родителите на съпруга си, нещата все някак се уреждат.

- Как? - възнегодува Клер.

- Ще се държиш настрана, докато те направят крачка.

Миряна и Теодор станаха да танцуват. Миряна беше в сексапилна тъмна рокля с триъгълно деколте, гъстата й коса бе ондулирана на апарат, ръката й с вишнев маникюр лежеше интимно върху рамото на Теодор, почти милваше шията му. Миряна натрапчиво търсеше повод да демонстрира близост, но Тео не се връзваше. Женска суета да печели битки за обожатели насред Париж, какви ти сантименти. От време на време лекарката хвърляше предизвикателни погледи към Брижит, беше убедена, че е по-красива от нея.

Теодор слушаше с половин ухо Миряна да коментира предвзетостта на Брижит и отвръщаше с незадължаващи вметнати съгласия. И тя, и Донвера са чужди законни съпруги. Винаги ли той ще е длъжник, на една, на друга, на родина, на идеология, която му е вменена?

 

Познато семейство, архитектите Параджиеви, бяха спечелили международен конкурс за градоустройство на площад в Ню Орлийнз и не се върнаха в България. Шепнеше се, че кариерата им върви възходящо, след година-две пропагандата ще припознае лицемерно наградите им за национален актив. Да не би Теодор да е по-неспособен от двамата Параджиеви?

Изглежда, звънецът бе звънял отново, Клер излезе в антрето, ако баща й е преодолял скрупулите си и чака пред вратата, не е улучил най-подходящия момент. Баба й и мадам Шаламел бяха си тръгнали, а Брижит и Жерар танцуваха рок енд рол с премятания, които можеха да стъписат всеки благопристоен счетоводител.

Клер въведе нисък мъж с бузесто лице под нахлупен каскет, той заговори сепнато на Омар сред танцуващите, подът кънтеше. Това не е ли братовчедът, неприятен спомен сепна Теодор. Някой угаси централната плафониера, остана да свети само аплик. Омар и новодошлият излязоха в антрето, Клер тръгна след тях, в кухненския бокс намусената Каролин миеше прибори, за нея не достигаха кавалери.

След малко Клер се върна сама, Жерар светна отново плафониерата, за да смени магнетофонната ролка, която съскаше и пляскаше, извъртяна до края. Гримът на Клер беше размазан от сълзи.

- Къде е Омар, обеща да смели още кафе - напомни заядливо Каролин от бокса. - Или ме  смятате за сервитьорка от отсрещното бистро!

- Тази вечер господин Аскари не ме интересува повече! - Клер стоеше бледа и ожесточена под ярката светлина. - Изобщо не ме интересува.

Във внезапната тишина се открои назидателният глас на Брижит

- Жерар, време е да си тръгваме, не смяташ ли?

Повече от гостите се сетиха, че закъсняват, студиото опустяваше, по столовете, върху леглото и пода бяха разхвърлени недопити чаши, мукавени чинии и пепелници. Клер се затвори в банята, Каролин влезе при нея след упорито чукане, мина време докато се открехне вратата, Каролин  поиска чаша коняк и две запалени цигари. С отсъствието си от годежа господин Бро бе си спестил неприятности, предположени от втората му съпруга.

- Клер, тръгваме си! - обади се бодро Теодор. Не се е случило кой знае какво, той не е забелязал.

Зад вратата се дочуваше хлипане.

- Клер, довиждане - настоя Миряна, Тя си тръгва.

- Довиждане - Клер най-сетне отговори с пресипнал глас.

………………….

Омар форсира газта до пукот от ауспуха и свали колата си със сепната маневра от тротоара. Гъсти капки дъжд барабаняха по ветробранното стъкло. На кръстовището пред Центъра за метални конструкции интервалът на червена светлина на светофара беше дълъг, извърна се към Седаят, кипнал от негодувание.

- Поне тази вечер можеше да ме оставиш на мира, аз съм ти партньор, а не наемен служител. Кой ти даде адреса на годеницата ми?

Седаят мълчеше, пламъче от запалка освети за миг дебелите му устни, бръчките врязани около тях.

- И защо се показваш пред колегите ми?

- Сбърках и на мен ми се случва. Когато звъннах, едно кьорпе се усмихна мило насреща ми, покани ме да вляза на чашка, гърмеше музика. Мен рядко ме канят. Тя ли е?

- Тя.

- Я, какво пиленце нощем ти топли краката. Влез в подземния паркинг  на Центъра! - гласът на Решид се промени рязко, той почти изсъска, ръката му стисна ръката на Омар. - Не бой се, направих дубликат от пропуска ти. 

Аскари зави по рампата, свали страничното стъкло и протегна магнитния си бадж, фотоклетката отдръпна пълзящата врата. Подпухналият пазач със зачервени бузи махна вяло, нощното затворничество в стъклена будка под земята се понася поне с половин бутилка калвадос. Омар слезе на второ ниво, в личната му гаражна клетка бе паркирана нечия кола, що за номера му играе Решид?

В мъждевината неясна сянка се отдели от занемарен Форд, болнавият младеж, който Решид бе представил като Бен, повдигна капака на багажника. Решид слезе, Омар се поколеба, поблазни го плашеща възможност, да форсира на заден ход и да изостави двамата неканени сънародници. Решид трепна като ужилен, вкопчи се в отвореното предно стъкло и нареди сладникаво.

- Сега отвори задната врата.

- Защо?

- Ти като че ли се плашиш от мен, а? - Ръката на Решид измъкна нещо тъмно из под сакото, той почука с дулото на пистолет по стъклото. - Господин посланикът Мадани дава прием по случай визитата на иранската военна делегация. Мислим да устроим малка илюминация по този повод, но ни е необходима втора кола и се сетихме за теб.

- Не ме интересуват илюминациите ви! Разбрахме се кой за какво ще отговаря!

- Нали, едни ще си цапаме ръцете с мръсна работа, а господинът ще произнася речи в „Мютюалите”! Тази вечер ще популяризираме идеите си  по-шумно, агитацията беше твой ресор, доколкото помня.

Дулото на пистолета почти опираше до слепоочието на Омар.

- Знаят ли Таги Хан и Тафаззоли в какво ме заместваш? - това беше капитулация, опит да оправдае паниката си с позоваване на отсъстващи.

- Разбира се, ще го потвърдят, когато се срещнете - увери мазно Решид.

Бен прехвърли три черни куфарчета на задната седалка и се върна зад кормилото на паркирания Форд. Решид се намести отново до Омар, свали каскета си и нахлузи нещо, което наподобяваше копринена носна кърпа или мрежа за коса, пълна плешивина го промени изненадващо.

- До Етоал и после по авеню Клебер - отсече той. Пистолетът остана да лежи на коленете му.

Омар се подчини машинално, потокът от коли между Порт Майо и Етоал все още беше много интензивен, пълзеше бавно, фордът на Бен сякаш се залепи на задната броня на Омаровата симка.

- Ако ни спре полицай, ще се държиш спокойно и ще си покажеш документите, от теб се иска само това.

А трите куфарчета на задната седалка, помисли Омар, потен от внезапен студ, или ме смята за идиот? Решид се сниши, от време на време се прозяваше, той имитираше отегчен от задръстванията пътник. На авеню Клебер осветеният вход на посолството бе блокиран от униформени полицаи, тъмни лимузини спираха пред портала, кованата врата пропускаше мъже във фракове и жени в кожи. Омар усети, че ръцете му го слушат зле.

- Спокойно - напомни дрезгаво Решид, - ако те спрат, показваш документите си, ако те спрат изобщо.

Един от полицаите отклони Омар със стоп палка, Омар се вторачи в Решид. „Отбий, имаме резервен вариант”, увери с афектиран шепот Решид, щракна запалката си и я вдигна над рамо. В огледалото за обратно виждане Омар улови кимването на зеленикаво лице, Бен се намесваше в играта. Фордът зави и се вряза с остро стържене на смачкваща се ламарина в паркирана пред посолския вход кола, полицаите се втурнаха към форда. Бен изкочи от колата, засуети се с вид на невинен.

„Тръгвай”, заповяда Решид, Омар сам долови момента, потегли рязко, адреналинът автоматизираше жестовете му. В суматохата заобиколиха посолството откъм сляпа стена, мярна се знак забраняващ еднопосочно влизането на автомобили. Зад натрупани синтетични торби с отпадъци се отдели женска фигура с боне и бели ръкавици, отнесе едно от куфарчетата. Омар побърза да изтегли колата на заден ход.

Нататък всичко изглеждаше по-просто. Решид слезе на Шан з’Елизе, близо до имперския информационен център и отнесе следващото куфарче. Омар чакаше, паркирал до тротоара пред съседно кино, червен и зелен неонов пунктир трепкаха около плакат, рекламиращ „Чайна таун” на режисьора Полански. Вече нямаше желание да съобразява, да се противи, дори мисълта, че може да тръгне без да изчака Решид, не променяше почти нищо.

После дрезгавите нареждания на Решид го поведоха край осветени квартални аперитиви и зарешетени витрини, дъждът ставаше по-ситен. Срещу Радиоцентъра Решид посегна към последното куфарче. Връщай се у вас и не излизай никъде, предупреди той, прибрал си се от партито, защото съм ти съобщил лоши новини от къщи. Ако ти потрябвам, ще ме търсиш в бистро „Пъргавата пъстърва”, в Белвил. Вдигна ръка и се усмихна съучастнически на Омар, усмивката преобрази за миг лицето му, превърна го в брадясал бачкатор, която има да избута още половин смяна до сутринта. Омар усети машинална усмивка да разтяга устата му и безсилно се възмути от себе си,  носи се като изтръгнат корен по течение. Решид се дръпна и изчезна в тъмнината.

Нави волана до край, но не потегляше, напрежението го сковаваше още, куфарчетата не лежаха на задната седалка и това будеше  нови страхове. Рязко хлопната врата скриваше разплаканото лице на Клер, трябва да се разделим, мярна му се и отбягна внезапна мисъл, нетърпелив шофьор зад нега надуваше клаксон. След това, в което се забърках, почтено е да се разделим.

Потегли, но след две пресечки отби край уличен автомат. Изпитваше гузна необходимостда се чуе с Клер, да й обясни,  набра номера в студиото й. Телефонът писукаше на равни интервали, дълго чака, притиснал с рамо слушалката. Качи се отново в колата, ако Клер упорства и не вдига слушалката, трябва да я види още тази нощ и да обясни всичко без недомлъвки и увъртания.

Колебаеше се, облегнат на кормилото, след това реши, че е извършил достатъчно глупости за една вечер. И продължи към квартирата си в етажната собственост Прюние.

……….

Миряна и Теодор вървяха от Триумфалната арка към площад Конкорд, прищявката беше на Миряна, да вървят пеша под ситния като мъгла дъжд по нощните Елисейски полета. Миряна си съчиняваше малки парижки сюжети, които да разказва след завръщането си на респектирани приятелки в България. Докторката умееше да смесва кокетство, дребнави капризи, щедрост и арогантност, те обезоръжаваха повечето мъже,  претендиращи да й кавалерстват. Париж подмамваше да играеш на кавалерство, на Теодор подобни роли му лепваха като ръкавици.

Булевардът никога не заспиваше, последни модели лимузини и малолитражки се въртяха бавно върху витринни подставки в изложбените салони на Рено и Ситроен, чуждестранни туристи се редяха на търпеливи опашки да видят английски и испанската версия на естетски заснет еротичен филм, естетиката прикриваше откровено порно. По еталажите на модните магазини за прет а порте есенните колекции от дрехи и обувки се изсипваха на пъстри водопади. Влажната мъгла лакираше в черно асфалтираните тротоари и покривите на колите, отблясъците от светлини се разливаха, умножаваха, превръщаха булеварда в нощна река, повлякла  алени и златни отражения.

Теодор и Миряна се криеха под един чадър, тя се притискаше демонстративно към него, мъжете, собствени или поклонници, й дължат безрезервно внимание. Лекарката се възмути откровено.

- На мястото на тая ваша Клер, ще убия Омар! Как можа да се измъкне нанякъде точно в такъв момент! Всички мъже сте потайни пъзльовци!

- Защо тогава вървиш под чадъра ми?

- Изборът сред българите в Париж не е голям, човек се задоволява с наличното. Какво ли се върти и в твоята глава?

- Мирянче, да не си доносник, който събира материал, за да си напише домашното?

- Внимавай, може да съм точно такава.

Миряна спря пред витрината на обувната фирма „Андре”, отрупана с есенни модели в охра и кафяво, като всяка нормална жена преценяваше, че се нуждае от поне два нови чифта. По-надолу по булеварда сияеха в неон витрините на Иранския информационен център. Теодор искаше да разгледат панорамни фотоси с разкопки от Персеполис и джамии в Исфахан. Миряна се отегчаваше от гледки на архитектури, че пък и на  джамии. Дърпаше го да отминат, Теодор трябва да я изпрати до Карм, където се подразбира какво ще поиска още.

- Мисли му, ако не се представиш както трябва, мога да бъда много лоша - заплаши го галено тя, докато го целуваше вкарвайки езика си  между зъбите му.

Още усещаше влагата на устните й върху своите, релефа на топлите й гърди, когато тъп тласък изскубна чадъра от ръката му, повали Миряна върху него, блъсна го назад. Витрините на информационния  център се издуха нелепо, разхвърчаха се на лъскави люспи, тежък трясък раздра въздуха, стъкла и предмети падаха по покривите на автомобилите, по главите на хората. Жълт задушлив дим изригна от изтърбушената, помръкнала сграда. Теодор помнеше подсъзнателно тази миризма от Черни Осъм, миризма на тротил. Стъклата хрущяха под бягащи стъпки, клаксони сигнализираха неистово и заглушаваха писъци, проснати тела останаха да лежат на тротоара пред димящата сграда.

Теодор и Миряна се надигнаха, в първия момент човек губеше чувство за посока, не можеше да прецени ранен ли е, къде. Когато тълпата бягащи ги повлече по булеварда, Миряна съобрази, че Теодор е с окървавена буза, а от горния джоб на сакото му виси чадърена дръжка. Извади кърпичка, заобърсва лицето на Теди, слава богу, драскотината беше повърхностна. Далечен вой на полицейски сирени се усилваше, приближаваше, пулсиращите светлини по нощния булевард гаснеха, сякаш приключваха снимки на сцени от криминален филм, завършили с истинско убийство.

 

Глава 11 НЕПРЕДВИДЕНИ ЗАГУБИ

 

В просторния хол на вилата лъхаше още на горчив цигарен дим, макар че прозорецът бе оставен отворен цяла нощ. Недопити чаши, кафява бутилка шотландско уиски и сребърнорозов сифон за газирана вода се отразяваха наопъки в огледалния плот на масичката пред рядко палената камина.

Донвера слезе от спалнята, влачейки ръка по парапета. Беше облякла навремето скъпа, но демодирана вече рокля на плисета в тъмновинено, отгоре бе наметнала развлечена жилетка, нахапана от молци. Гардеробът във вилата служеше за склад, оттам ненужни дрехи тръгваха към торбите на клошари. Стопанката имаше занемарен вид на жена, внезапно станала безразлична към знаците на възрастта. По лицето й беше размазан недосвален вечерен грим, кичури от закрепения на тила кок безредно падаха по раменете.

Неизцикленият паркет беше застлан с два различни килима, чипровски на едри шарки и избелял персийски в синьо и някога розово. Безполезни сувенири отрупваха тромавия орехов салонен бюфет, диванът  и кресла бяха от различни гарнитури. Холът във вилата, както гардеробите на етажа, беше склад за мебели и вещи. В нащърбена ваза от тежък кристал бяха натопени три бели гергини. Михаила, спазвайки добрия тон, бе донесла цветя.

Донвера излезе на терасата, след снощи опитваше да не мисли за всичко, което асоциира с Михаила. Сгуши се на плетеното кресло, броят на „Архитектурна мисъл” лежеше на съседното, но тя си повтаряше, че списанието повече не я интересува, вторачи се в есенната градина. Неподвижността имитира спокойствие, подсказва примирение.

От кестените политаха сухи листа, въртяха се и падаха върху окосената трева. Небрежен към подредбата във вилата, Таслаков се увличаше от декоративно растениевъдство. Кестени, брези и хвойни бяха садени на премислени групи в просторния двор, пролетната нежна зеленина на брезите и прозирното им злато наесен контрастираха на синкавозелените хвойни като върху импресионистична картина. Тази редовно поливана и подстригвана имитация на английски парк будеше презрителни коментарии у съседите. Те предпочитаха да садят в дворовете си зеленчук, малини и касис. Не можеха да подозрат, че с грижите за дървета и храсти адвокатът компенсира емоционални липси.

Донвера пъхна зиморничаво длани под мишници, лъжливото есенно слънце бавно я съживяваше. Разгромната критична статия в списанието сега й се струваше не толкова фатална, възможно ли е да не е съгласувана с мнението на Първия? Трябва да се добере до него, случваше се внезапната му намеса да обръща унищожителни кампании на 180 градуса и тогава тежко на килърите. Планината, изправена зад двора, ръждавееше в маранята на ранния следобед, като кожа на охранена лисица, кафеникав смог лягаше над града, случаен лъч палеше тук и там прозорец.

От половин година Михаила работеше на лелеяното редакторско място в „Архитектурна мисъл”. Предната вечер бе телефонирала на Донвера, че списанието е отпечатало уводна статия, публикувана едновременно в два ежедневника. Анонимната статия подлагаше на унищожителна критика буржоазния формализъм в архитектурата, въплътен в наскоро реализираната спортна зала от видим бетон. Донвера бе заложила толкова много на тази мащабна реализация, бе се изказвала ласкаво в печата за нея и творците й, сочила я бе като напредничав пример за обновление и подписа предложение за награждаване на авторския колектив с държавна награда. Връщане назад нямаше.

Анонимната статия, зад която очевидно стоеше идологическият отдел в Централния комитет на партията, отправяше упреци за формализъм, копиране на упадъчни западни образци, скъсване с принципите на социалистическата естетика и разхищение на материали. Обвиненията за липса на идейна взискателност стигаха до заключения за незабавни промени в ръководството на Съюза на архитектите.

Позициите на архитект Донвера Герина се разклащаха не от вчера. От средата на лятото се шушукаше: негласната война между висши партийни дейци, бивши партизани от отряди в Северозападна България и Софийско, за овладяване на позиции, е загрубяла. Партийната практика отново се израждаше в култ към личността, лицемерно легитимиран с уж демократични процедури. Носеха се слухове за провален атентат срещу Първия, за самоубийство на генерал от секретна охранителна служба. Мълвата многозначително пропускаше първите четири букви от думата самоубийство. Кадрови размествания, понижения и заточения на дипломатически синекури в глухи азиатски държави разтресоха министерства и дирекции. Министърът на строежите Ивац Осоговски беше кумец на генерала, официозът „Работническо дело”съобщи, че е подал оставка със ситен шрифт на трета страница. Донверин братовчед и двама ветерани от плевенския партизански отряд  бяха извадени от състава на ЦК, тътенът от разчистването на сметки на най-високо равнище отекна и в Съюза на архитектите.

Михаила телефонира, че ще мине да й покаже сигналната бройка на списанието с препечатаната статия, която разгромяваше архитект Герина като пропагандатор на порочни западна идеология и практики. Настояваше, че иска лично да сподели възмущението си от злостно дирижираната кампания, Михаила играеше с двойно подсигуряване. Донвера не изпитваше никакво любопитство да види препечатан още веднъж текста, който бе я уязвил толкова болно, докато се бореше да предотврати публикуването му. Тайно бе се надявала, че като редактор Михаила ще направи  всичко възможно, за да не допусне препечатка. Можеше да се намери оправдание, периодичните издания трябва да отразяват духа, а не буквата на ежедневната политика. Една професионална трибуна може да си позволи известна свобода при оценките.

Дълбоко в себе си Донвера съзнаваше, това не би променило нещата, но щеше да е жест на солидарност от страна на приятелка. Михаила дължеше редакторското си място на Донвера, още повече - като професионалист е обучавана как се търси истината в архитектурата. Голата конструкция е голата истина за една сграда, красотата трябва да се търси в истината.

Съпрузите седяха в неудобни пози край холната масичка, не беше ли присъствието на Светозар знак за нечий интерес към реакцията на засегнатата Герина? Михаила беше преднамерено официална, в строг костюм, натрапчиво изрусената й коса бе подредена в безлична прическа. Отпи глътка уиски, внимаваше да не намокри керемиденоначервените си устни. Като съдебен заседател при произнасяне на присъда, помисли  Донвера.

- Не разбирам защо упорстваш и хабиш нерви, тази кампания не е от вчера, опитай да я загърбиш - посъветва Михаила.

- Защото професионално съм права и очаквах, че поне списанието, в което си постъпила с мое съдействие, няма да препечатва анонимни дилетантщини.

Бе настъпила отчетлива пауза, чу се само кълколене на шише над Светозаровата чаша. Той улови предупредителния поглед на съпругата си и остави шишето.

- Статията не е подписана, но съвсем не е анонимна. Най-малко нов редактор като мене може да спре материал, спуснат от Централния комитет след категорично нареждане по петолъчката. - Михаила запали цигара, докато разкопчаваше сребристата си чантичка, вадеше и прибираше табакерата, печелеше време. - Чудя се кое даде повод за кампания срещу една оголена, но откровена архитектура, а оттам - срещу теб?

Михаила знаеше много добре какъв е поводът, възможно ли е да разиграва театър и пред мъжа си? Донвера въртеше чашата в ръцете си, Светозар посегна услужливо да й досипе питие.

- Когато редакционната политика е в разрез с възгледите на редактора, той си подава оставката - рязко възрази Донвера.

Откровена неприязън и възмущение, изкривиха в секундна гримаса некрасивото лице на Михаила.

- Ако от утре няма да си председателка на Съюза на архитектите и те преместят на добре платена синекура, аз няма на какво да разчитам.

Михаила беше от провинциално семейство на общински служител и медицинска сестра, без политически заслуги, от Омуртаг или Твърдица. Донвера никога не  се постара да запомни.

- Значи почтени трябва да сме само ние от номенклатурата? Вие, които се правите на съпричастни заради шницела, сте освободени от морални императиви?

Михаила стана.

- Съжалявам, че правиш такива изводи. Обяснявам ги с това, че си невротизирана.

Светозар продължаваше да седи, въпреки подканящите погледи на жена си, тежък, червендалест мъж, отпуснат във фотьойл с протрита синя дамаска. Грубата му ръка с космати пръсти барабанеше по огледалния плот на масичката. През цялото време беше мълчал, вниманието му беше привлечено сякаш само от бутилката уиски.

- Можеше да ми спестиш повода за посещението - Донвера подхвърли сигналния брой на списанието, то се изхлузи на пода. -  Архитектурните предпочитания на правешките овчари и начините им да спорят са ми известни по-отдавна. Но ти изглежда държиш някакво твое понятие  за съвест да е чисто.

Едва ли точно Михаила и само тя заслужаваше патетични тиради, думите бяха тежали на Донвера, бе ги повтаряла от известно време мълком и сега не можеше да спре.

- Няма да те обременявам повече нито с понятията си, нито с приятелството си.

- Много точно си улучила момента .

Михаила тръгна към вратата, Светозар се побави, висок почти до  абажура, в скъпи избеляли дънки и черна фланелка с крокодил на  „Лакост”, много късите ръкави натрапваха внушителните му бицепси. Трудно подвижното му лице излъчваше интелектуално усилие, сякаш търсеше липсващи думи, като спортист глупаво проиграл шанса си в състезание. Стъпките на двамата прекосиха терасата, Донвера посегна към чашата си, допи последната глътка. Раздялата бе преминала без по-нататъшно лицемерие и това донякъде утешаваше.

Късно вечерта чу боботене на кола, пътната порта сякаш скръцна, ослуша се, но не долови нищо повече. Прозорците на хола, макар и с решетки, бяха отворени, трябва да ги захлопне. Навлече халат върху нощницата, Таслаков бе я съветвал настоятелно да не преспива сама във вилата. Заслиза предпазливо по стълбата, без да запали осветление. Стресна я тихо почукване по вратата към терасата. Замря неподвижно, престраши се и извика:

- Кой е? Ще извикам милиция!

- Аз съм, не бой се - обади се мъжки глас и тя позна Светозар.

Притаи се отново, какво търси Светозар по това време, и ако наистина е човек на службите? Огледалната масичка сребрееше мътно, лъч, процедил се през прихлопнатата врата на спалнята,  палеше пламъче в чаша с недопито уиски. Споходи я тръпна мисъл, чувало се е за импровизирани самоубийства на неудобни функционери.

- Да ти кажа само две думи - настоя Светозар, затропа грубо по стъклото на входната врата, то задрънча, ще го счупи.

Беше безсмислено да се спотаява повече. Донвера включи централния полилей, обилната светлина правеше нощното посещение донякъде приемливо.

Светозар запълни рамката на вратата, смотолеви нещо като добра вечер, лъхна на алкохол. Тръгна без покана към фотьойла, на който бе стоял следобед, Донвера му препречи пътя, двамата останаха прави. Сбърчи чело, лицето му издаваше мисловно усилие.

- Какво има още?

- Съжалявам, че Михаила постъпи така. Искам да кажа, съжалявам, че си губила време с нея и мен.

Светозар заваляше думите, изглеждаше твърде пиян, за да е неискрен.

- Благодаря ти, че си дошъл, за да ми го кажеш. Знае ли жена ти?

- Не ме интересува жена ми. Заради приятел като теб щях да пратя статията по дяволите и да напусна списанието.

- Все едно ти да си напуснеш службата.

- Не съм си продал задника на службата. Вие двете не ме познавате.

Донвера изпита хладна несигурност. Светозаровото мотолевене може да е банален бунт на подпийнал мъж срещу дотегнала му съпруга. Или внезапна нужда да извика забранени думи, да се разбунтува за една замъглена от алкохола нощ срещу хала си на маша в чужда ръка. Той продължаваше да уверява разпалено, как мрази Михаилиното лицемерие и угодничество, как не може да понася шефовете си, алчни копелета, ще те съсипят заради язвителна дума, заради закана на пияна глава срещу властта. И колко уважава Донвера, защото е човек. Повтаряше “човек” с многозначителна интонаци, тази дума трябва да побере всичко онова, което още иска да каже. Едрото му лице блестеше от пот под острата светлина на лампата. Винаги е уважавал Донвера, искал е да  го каже, ето, казва го.

Яките му ръце легнаха на раменете й, тя усети напрегнатото му от брутален мъжки нагон тяло. Съпротивляваше се, блъскаше го с юмруци в коравите гърди,  отметнала глава назад, за да се предпази от вонящата му на алкохол уста. Усещаше как собственото й тяло подло я предава, иска своето заради физическото отсъствие на Теодор, заради формалното съпружество с Таслаков.  Светозар я вдигна на ръце и докато тя още се мяташе, я събори върху дивана срещу камината. Задави я остра миризма на тютюн и на пот, тази миризма тровеше като упойка. Тя продължи да се дърпа, опитваше да издраска лицето му, все по-вяло, но борбата продължаваше вече на тласъци в нея. И когато се зададе задъхващата кулминация, не желаеше повече да я избегне. Усети, унизена, че се напряга в ръцете на Светозар, слива се с него при мощния му  последен конвулс и има желание това сливане с якото му, обгръщащо я тяло да продължи дълго …

Той се надигна рязко, дишаше  тежко с полуотворена уста, тъп лицеизраз и разкаишен панталон, опита да каже извинителни думи. Не ги намираше, посегна да я помилва по лицето, тя отмахна решително ръката му. Светозар се повъртя нерешително, сянката му стигаше до тавана,  скачаше от едната  върху другата  стена. Тръгна си, ветеран чукохвъргач,  отхвърлен в неочаквания си порив за душевност.

Малко след това телефонът зазвъня. Донвера остави острият звук дълго да отеква под безсмислено ярката светлина на полилея. Какво още ще й сервират тези двайсет и четири часа? Все пак вдигна слушалката. Обаждаше се Михаила, за да провери с лицемерна загриженост дали Светозар не е у Донвера. Излязал е привечер с колата, тя се безпокои да не е попаднал в пътно произшествие и звъни у приятели. Донвера пое дъх, наложи си да бъде хладно учтива, макар че вътрешно кипеше от желание да извика всичко, което й се е насъбрало. Изненадана е, че Милхаиа я причислява все още към кръга от приятелите си, идеята да търси съпруга си по такова време у Донвера е гротескна. Затвори категорично телефона, лъжата заразмива гнева, гузното стъписване заради предалото я тяло, правеше я съучастник в малките и големи днешни предателства.

Угаси светлината в хола, качи се в спалнята. Не можеше да заспи, облегна се на прозореца, студена луна се криеше зад високи перести облаци. Търсеше си оправдание, личните й несполуки и грешки не изглеждаха толкова непоправими. Трагично беше, че партийната върхушка опропастява идеали, заради които хора като чичовците й бяха изменили на класата си, бяха жертвали семейство, имущества, живота си. Идеята за социално равенство се проваляше в целия блок, профанизирана от приспособенци и доносници, жадни да командват хорски съдби на дребно и едро. Електрифицирана и водоснабдена панелка, бележка за висше образвание и парцел за отглеждане на зеленчуци, опровергаваха идеите на големите философи от предишния век.

Михаила беше подла и права, при всички гръмотевици падащи върху Донверината глава, нарочената за западен апологет председателка на Съюза на архитектите си оставаше номенклатурен кадър, прегрешила, но „наша”.

……………………………

Опита да стигне до канцеларията на Първия, да даде обяснения и иска справедливост, на два пъти й дадоха да разбере, че вратата за нея е затворена, датите за прием били запълнени за половин година напред. Прие я след унизително разтакаване прекият й надзорник Пенчо Дараков. Седеше зад тежкото си бюро в скъп, но безличен марков костюм, прекъсна опита й да обоснове оценката си за залата с творчеството на изтъкнати съвременни архитекти, на Корбюзие. Дори фактът, че я изслушва  може да се приеме като съпричастие към заблудите й, като съучастничество.

- Излишно е да говорим повече - тросна се Пенчо - всичко, което ще добавиш показва, че не осъзнаваш идеологическата безотговорност, която си допуснала.

- За каква идеология може да става дума, когато се естетизира видим бетон, търси се органика между носеща конструкция и архитектурен образ? - знаеше, че битката е изгубена, но не искаше да се предаде без да отстоява до последно, че е права.

- Въпросът не е за някакъв си видим бетон, ние сме във война със Запада по всички фронтове, икономика, въоръжение, идеология, кой - кого, това е. За дезертьори в партията няма място.

- Ами мирното съвместно съществуване, Хелзинки, обмяната на идеи?

- Не се прави на наивна, споразумението от Хелзинки е също част от войната.

Той стана, за да я подсети, че по-нататъшният разговор е излишен. Беше й прочел част от евангелието, не ставаше дума за лични интерпретации. И да има на ум друго, няма да го каже.

- Какво ми остава? - попита с крива усмивка Донвера, докато посягаше  към дръжката на вратата. Дръжката хлътна меко преди да я докосне, секретарката отвън беше на разположение.

- Да се оттеглиш сама, за да си спестиш още неприятности на по-ниско равнище. 

Добави все пак, във Външно министерство имат ваканция за културен съветник към българското посолство в Улан Батор. Ако тя престане да саботира партийната оценка и си направи самокритика, ще има време да осъзнае правотата на Партията на синекура в монголската столица.

Сега Донвера седеше в поскърцващото плетено кресло, слънцето клонеше към помръкналия ръб на планината, сенките се удължаваха. Ще й затворят устата със заточение насред Азия, захаросано горчиво хапче, заради дръзко инакомислене. Колко ли хора ще й завидят за хапчето?

Илюзиите, че е възможен социализъм с човешко лице, как да се впрегне ламтежът за лична собственост, та да се пребори общата безотговорност, бяха за показна употреба. Номенклатурният елит живееше по други правила.

В устата й горчеше, трупам грешка след грешка, снощното препиване и пушене, плашещото събуждане на тялото й в грубите ръце на Светозар, опитът й да воюва срещу идеологическите доктрини на режима… Не идваха ли грешките от липсата на спонтанност, от опитите й да манипулира света около себе си в името на абстрактни принципи?       Съпругът й никога не бе градил отношението си към нея в зависимост от слънцето или облаците над главата й, заради  екстрите, които даваше званието „борец против фашизма”. Напоследък децата му създаваха все повече грижи, взимаше ги присърце.  Таслаков старееше видимо, превръщаше се в сантиментален патриарх на челяд, която в ролята на наследополучател, се отнасяше все по подозрително към Донвера.

Оставаше й Теодор.

Градината шушнеше тихо, сухите листа се въртяха и падаха по синьо боядисаното дъно на празния водоскок. Теодор й принадлежи, защото тя бе създала от него надежда на българската архитектура, Тео не може да пренебрегне възможностите, които все още предлага близостта му с нея. Оня, който си мисли, че с Донвера е свършено като ментор при оценката на архитектурни стойности, се лъже. Осъзнатите житейски интереси, житейски зависимости, поставят в точни рамки и най-сложните отношения. Идваше ред да изясни отношенията си с Теодор.

В мъгливата котловина градът замига с ранни светлини. Донвера разлисти сигналната бройка на списанието, статията вече не я безпокоеше толкова. Върна се в хола и като усещаше под дланите си студа на огледалната маса, написа на Теодор подробно писмо, в което сдържано описа разминаването в оценките за спортната зала, произлязлата възможност да приеме консулска синекура като кадър на Външно министерство (не спомена къде) и неприятния разрив с Михаила. Смущаващо усещане за вцепеняващ конвулс с дъх на тютюн и пот я възпря да добави и името на Светозар.

 

Глава 12 ЕКОТ ОТ ЕКСПЛОЗИИ

 

Утринните броеве на „Фигаро”, „Котидиен дьо Пари” и „Юманите” посещаваха цели страници на атентатите срещу иранското посолство, информационния център и частната резиденция на посланика. На два не много ясни фотоса хора тичаха сред строителни отломки и изтърбушени автомобили, а от третата, правена по друг повод и преди събитията, в пълна парадна униформа  гледаше уверено генерал Мохамед Таги Хан, началник щаб на въздушните войски, загинал при атентата в посолството. Посланикът и съпругата му бяха се отървали по чудо с леки контузии, но сред жертвите фигурираха още двама високопоставени членове на делегацията, а сред ранените - чуждестранни дипломати, журналисти  и случайни минувачи.

Полицейските агенти, натоварени с разследването, изказваха първи догадки за възможните извършители на атентатите, а във „Фигаро” лидерът на дясната опозиция обвиняваше центристкото правителство, че е позволило столицата да стане терен за разчистване на политически сметки между естремистки леви групировки и легитимни посолски институции. В статията се настояваше за енергични мерки при издирване на терористите, предупреждаваше се, че при всяко забавяне на официалната реакция уродливите саморазправи ще стават по-чести и в заключение се апелираше за оставка на правителството и провеждане на предсрочни парламентарни избори.

Омар пусна вестника на пода, седна на леглото  обхванал главата си с ръце. Късно беше за търсене на обяснения, за съжаления и оправдания. Още вечерта не бе хранил илюзии относно предназначението на трите  куфарчета, но възбудата и опасенията бяха го карали да изживява дебненето по нощните улици с настръхналата кожа на преследван, на жертва. Жертви се оказаха други, траурен контур обрамчваше портрета на Таги Хан. Възможно ли бе Решид да не е знаел, че генералът ще присъства на приема, да не го е предупредил, пропуск ли беше или обмислено убийство?

Теодор беше с лепенка на бузата и описваше отново експлозията, стъкла, които се издуват като лъскави мехури, дъжд от отломки и писъци, все още трудно се владееше. Ако с Миряна бяха се забавили пред витрината на информационния център, списъкът на тежко подстрадали можеше да се увеличи с двама. Оранжева кафемелачка забуча в ръцете му, попари нетърпеливо кафето, запрелиства изтървания от Омар вестник.

Омар се насилваше да реагира на емоциите му спокойно,  рано или късно Теодор ще стигне до премълчавани въпроси. Чашата кафе потрепна в ръката на Аскари,  постара се да овладее  тремора, подхвърли уж  между другото:

- Старче, днес няма да отида на работа, предай на госпожа Шаламел, че ще  отработя пропуснатите часове в четири последователни вечери следващата седмица.

- Не дължиш ли обяснение на Клер за снощи?

- Точно заради това.

Теодор даде вид, че въпросът е приключен, но на излизане не се сдържа и полюбопитства.        

- Братовчед ли ти беше онзи?

- Братовчед ми.

- Този човек ти създава неприятности.

- Роднините винаги ги създават.

- Въпросът е да не са големи. Да не им позволяваш, да ти създават големи неприятности - предупреди многозначително Теодор.

Нахлупи баското си кепе, в спортно яке и индигови дънки, купени на сметка в евтиния магазин Тати на Монмартър, имаше вид на студент от навалицата по бул Сен Миш. Така „мишосваха” булеварда  студенти с няколко прослушани и два пъти повече незаверени семестъра.

Омар се съблече със спънати, некоординирани движения, сякаш не усещаше точно ръцете си. Застана под душа в килерчето-баня, парещи струйки вода постепенно го връщаха в тялото му, подреждаха мислите му. Седаят бе се покрил отново в парижкия мравуняк, Таги Хан бе мъртъв. Полицейски режим не се сваля с куртоазни жестове, но къде води пътеката, по която насилие покосява единомишленици? Омарова ли е тази пътека? Зад затворените му клепачи, подлютени от сапунка, се изправяше генералът, самоуверен мъж в разцвета на силите си. Беше прекрачил с вид на клиент знаещ какво търси и за какво плаща през разкривената врата на бордея „Отел дьо Мен”. А сега наверно лежеше в хладилна камера, отпратен към друг свят, ако има такъв. Нарочно ли бе отстранен генералът?

В тефтерче с пластмасова подвързия, което прехвърляше при всяко преобличане в горния джоб на ризите си, Омар бе записал адрес в работническото предградие Сен Дьони и след него - инициали Х.Т. Те бяха нишка, която може да го изведе от безизходицата, стига Хусеин Тафаззоли да е в Париж.

Седмичният пазар в Сен Дьони шумеше разногласо по улицата, която извеждаше  към катедралата с кралските погребения. Ситен дъжд квасеше натежалите сенници, проблясваха ламаринени тезгяхи. Възрастни домакини се взираха придирчиво в кошове със стриди и мерлуза, поръсени с натрошен лед, гнила миризма на слуз и море разтваряше гнусливо ноздрите. Омар се луташе сред купища мандарини, надничаше зад окачени на ченгели дълговрати оскубани петли и одрани зайци, откри търсения невзрачен безистен. Проход с подкожушени стени го отведе в двор-кладенец между разкривени задни фасади на овехтели домове. Разчете с труд потъмняла табелка под надвиснал еркер - „Поправка на домакински уреди, Люсиен”. Кой в Европа ремонтира уреди, кърпи дрехи и поправя обувки? Носиш, хабиш, хвърляш и купуваш.

Къдрокос младеж с носесто лице припояваше транзисторна платка зад отрупан с прибори, намотки и винтчета тезгях. Даде вид, че няма представа кого търси клиентът. Омар изпита отново сутрешната безволност, усещане, че е пионка в чужда игра. Може би адресът е сбъркан или е стара, заличена следа? Дори да открие Тафаззоли и разговаря с него, може ли един бегло познат да оправдае и омаловажи  случилото се? Седна без покана на разкривен стол с плетена седалка и повтори с безмислена упоритост уговорена в Ерджиш парола. Младежът го слушаше безучастие, както се изслушва натрапчив невротик, вложи заварената платка в корубата на евтин транзистор. Омар продължаваше да седи насреща му, накъде да тръгне?

Тогава Люсиен се извърна и протегна ръка към стената зад гърба си, там бяха облегнати патерици, надигна се. „Малък спомен от френски Алжир”, процеди той, предвиждайки немия въпрос на Омар. Десният му крак бе ампутиран над коляното, крачолът на джинсите бе закарфичен. Ръцете му бяха жилави и силни, изкатери се ловко по витата стълба, която се тулеше в ъгъла на работилницата. Отгоре дълго не се чуваше шум. Ще си тръгна, помисли Омар, но продължаваше да седи безволно, зад прозореца дъждът  ръмеше, ситен като воден прах. После стълбата заскърца, Люсиен се спусна, подскачайки на един крак от стъпало на стъпало. Посочи мълком на Омар да се качи, седна зад тезгяха и се вторачи над разглобена ютия.

Хусеин Тафаззоли стоеше прислонен до прозореца във влажна стая, облепена с евтини тапети  Бе облякъл два пуловера един върху друг и пак имаше зиморничав вид, сутрешните вестници крещяха с познати заглавия върху кръгла старомодна масичка. След сдържано здрависване и няколко банални любезности Тафаззоли покани Аскари да седне.

- Нещата тръгват зле… Търсил ли ви е Седаят? И с колко се отървахте?

- Двайсет хиляди от помощния фонд. Снощи ме насили да шофирам и го преведа през полицейските баражи, преди да се случи това - Омар посочи фотосите по първите страници на вестниците.

- Имахме уговорка средствата да се теглят съгласувано - припомни Таффазоли.

- Изнуди ме от ваше име. От днес не възнамерявам да субсидирам ексцесии като снощните и да бъда параван за хора с оперирано чувство за морал.

Тафаззоли запали нервно цигара.

- Методите на Седаят не са чистоплътни, но обръщат внимание върху каузата ни, това е горчивата истина.

- Смятате, че Европа ще почне да симпатизира на Седаят?

- Не, но ще се дистанцира от противниците ни, ще се замисли на кого да продава оръжие, на този,  който плаща днес или на оня, който вероятно ще плаща утре. Лицемерната старица знае да си прави сметката.

Омар избухна.

- Защо не предупредихте Таги Хан? Или неговата смърт също е запланувана, за да се сепне общественото внимание? Кой ще е следващият? Може би - аз, като предварително ми поискате пари назаем и ключовете от колата, за да ви излезе по-евтина поредната демонстрация на революционен протест?

- Стига! - Тафаззоли удари с юмрук по масичката, порцеланова вазичка с изкуствени цветя се изтърколи до ръба й, успя да я хване. - Който се плаши от кръв, да не се захваща с революция!

- Но докато едни рискуват кариера и живот в съмнителни акции, други набелязват тактики и обмислят стратегии от безопасни квартири.

Хусеин се сдържа, но гневен тик задърпа хлътналата му буза.

- Смъртта на Таги Хан беше случайност, шофьорът, който трябваше да го предупреди да закъснее за приема, е бил заменен в последната минута.

- Кой трябваше да предупреди минувачите пред информационния център?

- Господин Аскари, аз не одобрявам методите на Седаят и смятам, че е злоупотребил с доверието ви. Но ако питате кое ми е по-мило, животът на един шахски генерал, па бил той и мой съмишленик, здравето на няколко нищастни минувачи, не - моят живот или смъкването на Реза Пахлави и бъдещето на народа ни, ще ви кажа, революцията си иска жертвите!

Тафаззоли изправи вазичката в средата на масата, тръсна пепелта от цигарата си в нея. Спорът подтискаше част от страховете, отдалечаваше донякъде вината. Омар изпита трескава нужда да говори.

- Терорът за мен не е революция. И какво донесоха такива революции на народите от Източна Европа?

Беше ред на Тафаззоли да се усмихне презрително.

- Не наричайте революция внос на диктатура зад оръдията на чужди танкове. Аз съм осъзнал тази истина по-рано от вас. Всеки народ трябва сам да извърви пътя си. Но какво предлагате? Тотално скъсване със Седаят и война между фракциите на съпротивата? Няма нужда ние да вършим работата на имперската полиция, тя има достатъчно щатни и тайни служители.

- Рано или късно ще трябва да се разграничим.

- Рано е. И после - как ще го направите, с официално решение, публикувано в пресата?

- Ако Седаят се появи отново да ме шантажира?

- Помислете вие какво бихте могли да му искате в услуга на собствените ви задачи.

Макар и недоверчиви един към друг, бяха уточнили по-нататъшните си действия. Тафаззоли също настоя да получи двайсет хиляди франка от фонда, стачките в рафинериите около Абадан траеха вече четирийсети ден и работниците гладуваха.

Омар усети отново гневно разочарование. Прибързаността, с която политическите съюзници настояваха за дял от помощния фонд, беше подозрителна. Възможно ли беше провалената поради смъртта на Таги Хан среща да е имала толкова прозаична цел, за която само той да не си е давал сметка?

Политиката е икономика, облечена в лозунги, кога откровени, но по-често - лицемерни, това бе любимата теза в политическите спорове с Жерар дьо Лартиг. Един аристократ можеше да теоритизира, без да си цапа ръцете с експлозиви в дипломатически куфарчета.

Люсиен преведи Аскари през втори изход, който излизаше към странична уличка. Задържа за миг Омар зад себе си, по отсрещния тротоар шишкава африканка влачеше сноп праз в пазарска количка, оглеждаше се любопитно.

- Вашият император заслужава човек да опита една революция - подхвърли еднокракият.

- Вие от какви съображения съдействате?

Люсиен се извърна, насмешливи бръчки се сбраха край очите му, оживиха слабото му лице.

- Когато се ожениш за патериците, ставаш чувствителен към световните неправди.

Омар изпита внезапен прилив на симпатия към сакатия, той говореш с прости думи, а риториката на Седаят и Тафаззоли будеше желание да им противоречиш.

Дебелата африканка отмина, влачейки количката си. Люсиен се отдръпна, Омар закрачи бързо и последното, което остана в главата му бе дружелюбна усмивка, изчезнала зад олющена врата.

Облаците се влачеха ниско, притъмня, но Омар продължи да скита по мокрите улици, Тафаззоли бе предупредил да не се прибира веднага вкъщи. Леките му мокасини пропускаха вода, усещаше чорапите си да жвакат, опръсканите с кал крачоли на панталона му натежаха. Избърса с длан лицето си, студени капки пълзяха противно по врата, под яката на ризата му.

Сградите около иранското посолство бяха с предвидливо захлопнати капаци. Мълчаливи съчувстващи и официални лица преминаваха през фоайе край портрета на загиналия генерал Таги Хан, оставяха цветя върху мраморна маса и се разписваха в траурна книга.

Омар се спря нерешително на отсрещния тротоар, двама въоръжени полицаи проверяваха документите за самоличност на желаещи да изразят съболезнования. Градът бе скован от блокади и баражи, метрото бе спряло за половин час, изнервени пътници щурмуваха автобусите по дублиращи линии. В радиоемисии съобщиха за спонтанни демонстрации срещу опита атентатите да се използват за да се засили полицейщината и се ограничат гражданските свободи.

Беше дързост, не - детинщина, за втори път в течение на двайсет и четири часа да се набива в очите на явни и цивилни агенти. За един Аскари спазването на горделиви традиции, достойнство, кланова принадлежност беше въпрос на чистоплътност, физическа и душевна.

Омар прекоси площада и подаде картата си за самоличност на навлеклия лъскава черна мушама полицай. Полицаят се взря за миг в документа, мигът се разтягаше, Омар изпита блудкава, разтупваща сърцето несигурност, толкова време след Ерджиш, време е да свикне, полицаят му върна картата.

Над масичката с книга за съболезнования бе окачен увеличен от вестникарска фотография портрет на генерал Таги Хан. Плътно изсечено лице с гърбав нос и стиснати тънки устни, проницателните очи гледат остро под лакираната козирка на фуражката. Колко напред бяха виждали тези очи?

Зад кърмата на корабчето извираха бели пръски, разстилаха се и се люшкаха в тъмнозелената вода. Генералът бе говорил натъртено, опрял мургавите си силни ръце върху борда, зад широките му рамене се издигаше и потъваше сивия хребет на планината, скупчените къщички на Ерджиш. Изглеждаше неуязвим, с тренирано мускулеста тяло, с манталитет на мъж, свикнал да се разпорежда безпрекословно с чужда воля, обръгнал на унилия дъх на пушечно месо. Човешкият живот, волята и гневът, омразата и надеждата, бяха вложени в толкова крехък съд. Парче олово, щърба осколка - и край на щенията за един, а другите продължаваха … Докъде?

Омар остави две жълти хризантеми върху отрупания с цветя мраморен плот под портрета на Таги Хан, прощавай друже. Беше го чувствал най-близко до себе си, като гентезис, като манталитет. Таги бе първата сляпо избрана жертва, макар да изглеждаше просмукан от самоувереност, преливащ от живот. Кой щеше да е следващият? Може ли да е инженер Омар Аскари? Не, не, от днес нека се множат страховете на император Реза Пахлави.

Навън се поколеба, а сега накъде? Студено ожесточение, жегващи лични загуби избистряха мисълта; на удара да си върнеш с удар, на болката -  с болка. Наука и кариера, вчерашни стремежи и нетърпения  вече изглеждаха маловажни, отстинали. Смъртта на Таги Хан бе напомнила, личните сметки за уреждане между Омар и император Реза не могат да чакат вечно.

Сепна го угризение за проваления рожден ден, за Клер. По прибледнялото й лице  се стичаха сълзи, бе стиснала устни и хлопнала демонстративно вратата зад гърба му. Двамата с Решид слизаха по потъналото в мрак стълбище, приглушен звук от касетофон агонизираше над главите им.

Трябва да сподели с Клер всичко, да чуе от нея, че е прав. Немислимо е Клер да не го разбере, да не го окуражи в онова, с което се е нагърбил, да го упъти в  което се е оплел.

От входа на метрото лъхаше тежка, задушна топлина. Омар се спусна по стълбите, пустият перон, облицован с фаянсови плочки, напомняше тунел на стрелбище, голата светлина вдъхваше враждебност. Прислони се в плитката сянка на една от нишите, от гърлото на тунела се носеше грохот. Композицията се втурна край перона, сякаш няма да спре, спирачките стържеха, заковаха последния вагон срещу нишата, в която бе застанал Омар. Озърна се, скочи бързо в синия вагон и след секунда електрическият влак го понесе към една надежда.

 

Глава 13 АРИСТОКРАТИЧНИ ХОБИТА

 

„Горската пчела” се гмурна в плътен  облак, студена влага изпоти очилата на Жерар, лъкатушещи капки нашариха ветробранното стъкло. Планерът продължи да набира височина, кръжейки в леко  възходящо течение. До пистата в Шан оставаха петнайсетина километра и той не желаеше да рискува и да се приземи сред мучащи крави или купища захарно цвекло в попътна ферма. Бе имал такъв унизителен прецедент през първата година откакто се абонира в клуба за безмоторно летене Шан дьо л’Аббе.

Планерът беше много повратлив и лек, с ярко жълта издута кабина и светлосини крила. През отлитащите облачни вълма Жерар забеляза, че крилата също са мокри от кондензат, всяко натежаване на апарата крие рискове. Затова  промени курса и излезе от облака.

Брижит намираше увлечението му да лети на безмоторник за прищевка с вулгарен привкус, поддържането на апарата и летенето изискват умения, с каквито си изкарват хляба обслужващи прослойки. Единственият заслужаващ внимание спорт според аптекарската дъщеря от Ербиняк бе тенисът. Жерар от своя страна си обясняваше пристрастието на Брижит към тениса и пренебрежението й към безмоторното летене с литературните й  представи за аристократизъм. От разговори по различни поводи и в ръзлично време бе констатирал, че Брижит и леля му Анриет, макар да не се познават и даже са  подозрителни една към друга, имат изненадващо сходни възгледи за класов статут и разпределение на труда в постиндустриалното общество. Какво ли ще кажат, ако разберат, че Жерар възнамерява един ден да поддържа и пилотира собствена  „Чесна”.

Безмоторникът проби облака и го остави зад себе си. Далече напред се ширнаха кафяви угари и бледозелени зимници, пистата беше отвъд пожълтели гори  и проблясващата Марна. Оставаше по-леката част от полета, западният вятър, който идва от Атлантика, ще го отнесе с малка корекция над Шан. Жерар държеше тази неделя да направи безупречно кацане, трябва да покаже, че капризите на Брижит  не го засягат, намира ги за несъществени.

Брижит редовно съпровождаше Жерар по време на уикендите му в аероклуба, то си беше малка застраховка от нейна страна. Докато чакаше да се приземи, намираше случайни партньори за тенис или  скучаеше в барчето към мотела, прелиствайки вече четен роман от поредицата на Дрюон за прокълнатите крале. Този път бе поканила съпругата на Ерве Симони да прекарат заедно съботата и неделята. Мотелът към летището предлагаше освен тенискортове, открит басейн с не дотам затоплена вода и велосипеди под наем.

След като пристигнаха в Шан, Жерар и Брижит имаха деликатен спор във връзка с прищявката на Брижит да покани Анжел, докато тя се приеобличаше за вечеря,. Очакваха я в хола на мотела, доста голо помещение с натрапчиво жълт мокет, шоколадови на цвят фотьойли и стайни цветя в набраздени кашпи край прозорец-витрина. Зад стъклото притъмняваше, затревената писта на летището се размиваше, върху бакърения залез се открояваха силуети на два безмоторника. Утрото щеше да бъде ветровито, пистата в Шан бе ситуирана сполучливо спрямо розата на ветровете.

Жерар, в кариран голф-панталон и сив пуловер с шал яка,  седеше изправено във фотьойла. Някои навици, насаждани от гувернантки, се автоматизират за цял живот. Брижит бе се разположила насреща му също така изискано, събрала колене като актриса във фотосесия, стараеше се да се вписва в предполагаемия етикет на дьо Лартигите. Жерар се усмихна, старанията й, доведени до знание на майка му или леля му, биха предизвикали скептични коментарии. Двете рядко бяха на едно мнение, но преценяваха опитите на простолюдието да имитира поведението на потомствени аристократи за арогантни. Социалното подражателство размива съсловните отговорности.

- Защо се смееш? - Брижит беше в семпла пола с презрамки и във фланелено поло, струващи половин месечна заплата.

- На трогващия ти оптимизъм, да търсиш извънслужебни контакти със семейство Симони - Жерар предпочете да премълчи причината за усмивката си. - Аз съм негов потенциален конкурент, отношенията ни никога няма да са искрени.

- Странно чувство за хумор. Означава ли че вместо компанията на Анжел, предпочиташ да търпя ухажванията на случайни мъже докато се рееш из облаците? Може би трябва да прекарвам неделите с Омар и Клер, за да легитимирам еснафски недоразумения, каквито двамата разиграха на рожденния й ден? Или да оказвам внимание на източноевропеци, като господин Дренски, чиято представа за успешен стаж е да демонстрира възпитана любезност към всички?

- Ола-ла! Ти си екстремистка, достойна да защитаваш кауза от времето на религиозните войни! - отбеляза с благосклонна ирония Жерар. - Не мога да одобря поведението на Омар от онази вечер, но никой не е застрахован срещу срив в една емоционална връзка. Що се отнася до Дренски, мисля че впечатленията ти от него са повърхностни. В професионален аспект той е по-подготвен от повечето титуловани  сътрудници на Центъра. Обтекаемото му поведение е функция на скромната стипендия, но това не пречи да е изключително ерудиран.

- Любезността му изглежда захаросана.

Брижит продължаваше да седи изискано, приглади кичур от косата си, прибрана с широка лента, прободена от платинена игла.

- А не е ли притворство да разиграваш близост със семейство Симони?

- Обвиняваш ме в лицемерие?

- Кариерата в Център ще ме застави неминуемо да прескоча  Ерве Симони, преди да застана срещу шефа Табютен. Не искам да ми тежат на съвестта комплекси от рода на приятелски уикенди като днешния, задушевни вечери и непредвидливо споделени лични тайни.

Жерар стана и отиде до прозореца, сложи ръка върху стъклото, в здрача зад него залезът бе се дотопил на тънка ивица. В думите му звънна стоманена жичка, жените в дома дьо Лартиг от векове не накърняват личното пространство на съпрузите си.

- Аз търся компанията на Анжел, не на господин Симони. И ако не си забелязал, мога да те уверя, че в някои отношения двамата са сепващо далеч един от друг.

- Надявам се ние да сме достатъчно близки, за да си позволяваме различно отношение към фамилията Симони.

Брижит се разсмя със сребърен смях, щракна миниатюрната си запалка и запали тънка ароматна цигара.

- Лаская се да го чуя, но трябва да ти напомня, аз все още не съм от фамилията дьо Лартиг. И нямам намерение до безкрайност  да бъда на разположение.

Летящата врата пропусна Анжел Симони и принуди Жерар да замълчи. Анжел беше дребна, изящна брюнетка, с изразителни тъмни очи и матов, жълтеникав тен. Тя компенсираше болезнения цвят на лицето си с тежък грим и стилни тоалети със сложна кройка, но винаги с дълги ръкави и в интригуваща гама от тъмновишневи или сивовиолетови цветове, подходящи за много по-възрастна жена.

Жерар и Брижит още не бяха намерили компромисна фраза, за да приключат спора си.

- Мене ли критикувате? Наистина закъснях, винаги закъснявам, Ерве не проумява как бих се справяла, ако имахме по-тежко семейство.

- Бъди спокойна, мила, недоволстваме един от друг - отвърна Брижит.

- Нищо ново под слънцето. - Анжел се настани срещу нея, побърза и тя да запали цигара. - Ерве е много изнервен напоследък от честите отсъствия на Аскари и настроенията на секретарката си, госпожица Бро. В резултат атмосферата у нас е ледена, каква логика!

 

- Защо Ерве им разрешава да пренасят лични проблеми на работните си места? Връзката им няма да е първата, завършила с разрив - предположи Брижит.

- Малко познавате Ерве, той няма сетива за сантименти, плашещо праволинеен е. Аскари е изхарчил средства за някакъв несполучлив натурен експеримент и провалил възможни сделки, а Ерве е хипнотизиран от амбицията отделът му да приключи годината с положителен баланс. Надява се така да спечели благоразположението на господин директора Табютен….

- Мисля, че е време за вечеря - намеси се Жерар, разговорът тръгваше в посока, предполагаща да се коментира собствените му намерения. Не сега и не тук. Омар беше полезен за Жерар и не се искаше кой знае каква проницателност, за да схванеш защо.

В пасивите на иранеца, след несполучливия натурен експеримент с покривната греда, се добавяха все по-чести отлъчки за срещи с подозрителни сънародници (според намеците на Лорнгхофен.) Впрочем, внезапното му изчезване за ден и половина от Данкер потвърждаваше инсинуациите на Лео.

Колкото повече неприятности има Ерве с подчинените си технически кадри, с Аскари (Клер въобще не се броеше в тази игра),  толкова по-целесъобразна ще стане необходимостта да отстъпи мястото си на перспективен администратор. В случая Жерар намираше угризенията за неуместни, просто събитията работят в негова полза. Проблемът по-скоро беше как да направи крачка нагоре през две стъпала, до директорския стол на Марк Табютен. Господин Сенлек повтаряше, че начини винаги има, търсят се поводи, а когато не се намерят, се създават.

В традициите на графовете дьо Лартиг някои нелицеприятни намерения  и начините за осъществяването им, се спестяват на дамите. В семейството те трябваше да се задоволят с добродетелно отглеждане на потомството.

По време на вечерята Жерар бе показно внимателен към Анжел, така щеше да компенсира евентуалните огорчения, които би причинил на съпруга й. Освен това искаше да покаже на Брижит, че контактите им с трети лица трябва да се инициират от него, в граници преценени от него.

Сякаш не познава Брижит. Тя се хвана на предизвикателството и също реши да покаже характер. Прие поканата и танцува два пъти с пилот-инструктор с хамалски рамене и възпримитивна физиономия на боксьор, когото в други случаи би отминала със студена ирония. После прецени претенциозно,  че атмосферното налягане пада, оплака се от главоболия и пожела да се прибере в стаята си. Часът нямаше ощи десет, но разчиташе, че за да спази добрия тон, Анжел ще стори същото и Жерар ще си получи заслуженото.

Анжел остана на масата, под предлог, че иска да изпуши още една цигара, тя пушеше много. Жерар изпрати Брижит до стаята й, ограничавайки се с няколко протоколни съчувствия относно внезапното й главоболие. Не ще позволи на Брижит, най -малко с оглед общото им бъдеще, да му налага настроения.

Анжел не бе се прибрала и дори бе си позволила да заръча две чаши коняк, като невинен жест на съпричастие. Централното осветление стана по-приглушено, по масите затрепкаха свещи в сребърни свещници. Анжел предупреди Жерар:

- Мисля, че ви очаква несполучлива неделя.

- Мене - не. Капризите на безмоторника с който летя са предвидими, бих казъл - логични.

- Нямам познания в летателна техника. Но една хубава жена има много начини да си върне, ако не с капризи, то с привидно покорство пред мъжки слабости - тя замълча, добави с променен глас. - Не трябваше да приемам поканата и да ви развалям уикенда. Имам усещане, че двамата с Брижит използвате присъствието ми за да решавате проблеми, които са само между вас двамата.

- Хубавата жена не бива да е песимистка.

- Просто преценявам връзката ви от позицията на чужденка. Във всяка кризисна ситуация първият виновник е чужденецът.  Ако искате да си спестите част от брачните резигнации, оженете се непременно за сънародничка, за Брижит. И без друго има толкова баналности, които изхабяват отношенията, монотонен бит, неосъществени амбиции.

- По-добре да танцуваме.

- Дали не съм шахматна фигура в ръцете ви, с която атакувате приятелката си …? Внимавайте, понякога фигурата налага хода - Анжел се разсмя с тих алтов смях, изразителните й късогледи очи го гледаха отблизо.

Бяха танцували и се връщали за още по глътка коняк, докато пламъкът на свещта затрепка и зацвърча в гнездото на свещника. Изпушиха по още една цигара в полуосветения хол, пилотът с боксьорска физиономия седеше с транзисторен приемник на коленете и ги гледаше с нахален поглед. Франс-мюзик предаваше предкласика, Анжел внушаваше изненадващо чувство за разбиране без много думи, за приятелство от време.

В коридора пред стаята й Жерар целуна ръката й за лека нощ, но не бързаше да я пусне. Пилотът мина с несигурни тежки стъпки край тях, лъхна на алкохол, потъна в сянката.

- Комплексът на цивилизованите мъже е, че твърде много предвиждат последствия. Желая ви здравословен сън - Анжел го предизвикваше покровителствено, влезе в стаята си, но не превъртя ключа.

Жерар се озърна, пилотът наистина бе отминал. Анжел познава повърхностно галската мъжка психика. През вековете графовете дьо Лартиг бяха изпълнявали  задължения на сеньора към хубавички невести без всякакви комплекси, напротив, с галантна разкрепостеност. Никога и никому не е давал възможност да го иронизира, последва я в стаята й.

На сутринта Брижит бе се държала резервирано и не зададе въпроси, високомерната независимост беше главното й оръжие в амбицията да спечели ефимерна графска титла. Жерар обясни, че вечерта се е забавил на чашка с пилота-инструктор, обсъждали са очаквания вятър на сутринта и промяната в условията за летене.

Анжел не жеаеше да усложнява нещата и не слезе да закуси с тях. Бе показала на Жерар, че не е по-различен по манталитет от пилота с тежък поглед, въпреки родовите претенции.

 

Глава 14 ГРАЖДАНСКИ БРАК

 

Още вечерта след обидното изчезване на Омар, Каролин Брезе прибра Клер у дома си, няма да позволи никому да съсипва живота на приятелката й. Каролин живееше при родителите си в предградието Аниер, в малко двуетажно жилище. Подстриган на топка чемшир  влажно зеленееше насред дворчето оградено с жив плет, в антрето лъщяха с твърди листа лимоново дръвче и олееандър в черничеви буренца. Беше изненадващо, че момиче, което неизменно носи панталони, а в неделя следобед рита топка с дангалаци  в близкия училищен двор, отглежда стайни дръвчета. С тях би се гордяла всяка домакиня, поощрявана финансово от Де Голово време като „мер дьо фамий”. Приемният баща на Каролин беше кранист в строителна фирма, работеше на строеж на виадукт над река Вилен и се прибираше в края на седмицата. Отчимата беше покойница.

Каролин настоя Клер да се настани в нейната стая и тя пролежа там цял ден, усещаше болнава сънливост, не се мъчеше да осмисли станалото. Дим от химически заводи се разстилаше на нисък, червеникав облак зад притворените жалузи, хората от предградието живееха обсадени от фабрики, складове и товарни кейове.

Подозираше, че Омар ще я потърси за закъснели обяснения, закле Каролин да мълчи като гроб, ако изчезналият годеник звънне. Щом е решила  веднъж завинаги да скъса с него, сега е моментът. Решила ли е?

Каролин се гневеше сякаш лично бе предизвикана от безотговорността на Омар и мъжката наглост. Ако този натрапник се сети какво момиче е подиграл и я потърси за прошка, ще твърди, че Клер е заминала за провинцията или се е пренесла при свой отдавнашен почитател. Омар заслужава всички отмъщения, които Каролин си съчинаваше, комплексирана от вменения й по документ пол. 

Клер се надигна от леглото привечер, пристъпи боса по излъскания паркет, ако иска да отмъсти за унижението, значи не обича  Омар. Захапа пръсти, очите й сигурно са смалени от плач, бузите са пламнали на червени петна. Трябва да го потърси за последен разговор, недомлъвките ще тежат повече, ще оставят пролука за наивни съмнения. Възможно ли е Омар да е станал жертва на шантаж, да е бил принуден да постъпи нелепо? Поколеба се какво да облече, навън дъждът шумолеше тихо в дребните листа на чемширите, на закачалката съзря мушама на Каролин на ситни сини и червени квадратчета.

Преди да излезе, набра телефонния номер на баща си в Пюто, чу познатия му дрезгав глас, прекъсван от покашляне, не бил разбрал за разрива с годеника й. Така ли, но бе обещал да дойде и със страхливото си неявяване бе изоставил дъщеря си  в най-унизителния миг от живота й.

Той се мъчеше напразно да я прекъсне с гузни извинения, но тя бързаше да извика в слушалката всички думи, които напираха да бъдат казани. Винаги е подозирала, че му е чужда, тъй както му е била чужда покойната й майка, щеше ли иначе толкова да бърза с втора женитба? Клер знае много добре кой подсказва постъпките му, на кого дължи последното огорчение. Затова го моли отсега нататък да не се интересува от нея, както тя ще го зачеркне сред близките си. Тракна слушалката, сепната от празнината, която думите бяха отворили.

Почувства се отново несигурна, бе отправяла упреци с ожесточение, предназначено за друг. Намери лист и химикалка на тоалетната масичка с извити крачета, имитираща някакъв стил, написа с припрян почерк заявление за напускане на Центъра. Каролин ще го предаде на другата сутрин в администрацията, няма да направи удоволствие на зложелатели да се побутват зад гърба й, изоставената годеница на иранеца. Навлече мушамата на Каролин, тясна й беше, хлопна външната врата, сети се, че няма ключ. Педантичното съобразяване на полезни  подробности беше станало безпредметно, сриваха се по-важни неща.

Какво ще прави от утре нататък? Това ще реши наистина след последния разговор, ако този разговор не е поредна грешка. Прекоси мокрото дворче, далечни фарове светнаха в края на пустата улица, светлината им се разся в живия плет. Клер се отдръпна назад, но фаровете налитаха сякаш право срещу нея, изсвистяха спирачки, тя извика уплашена. Светлината я заслепяваше, два силуета изникнаха от колата, до болка познат глас повтаряше името й. Омар протегна ръце към нея, а зад него победоносно се усмихваше Каролин.

………….

Омар и Клер сключиха брак след седмица. Свидетели бяха Каролин и неин братовчед, бледоват младеж с плешивина над челото, механик в компанията Газ дьо Франс. Каролин го командваше отривисто за подробности от ритуала, който не беше дотам ясен и на нея. Тя обличаше за първи път рокля и предупреждаваше, че ще й е за последно. Клер и Омар бяха в строги костюми, той в тъмносин, тя в бледорозов с пола до под коленете. Теодор бе сред малцината поканени, издокаран в пипитен панталон и възтясно тъмно сако. Масовата френска конфекция  притесняваше в раменете и ханша купувачите - източноевропейци, даже Теодор.

Когато Клер се наведе за да подпише женитбения акт в тържествената зала на кметството, камбаната на близката енорийска църква удари вън за неделна служба. Глухият тътен раззвъня тънко чашите с вино върху сребърна табличка. Омар вдигна глава и се вслуша за момент в идващия на вълни тъмен звук, беше по-блед от друг път, разписа се сепнато и целуна Клер. Поведе я надолу по мраморно стълбище, застлано с червена пътека, Каролин избърза напред и хвърли в краката на младоженците няколко бели рози. Камбаната продължаваше да бие и протяжния й звън сепваше.

…………………………………..     

Мъжделивите цифри на електронния часовник върху китката на Теодор показваха един и двайсет. Надигна се предпазливо, Миряна се размърда, той стана, облече се как да е в тъмното. Кой ще брои дали от стаята на докторката в Кармското общежитие излиза нерегистриран пансионер? Връзката им бе изконсумирана тривиално до предвидим край. Специализацията й в болницата Кошен завършва, Миряна се връща в България и всеки трябва да се съобразява с трайните си обвързаности.

Беше истинско наказание, да прекосява заспалия град, икономисал нощна тарифа за такси и да се прибере призори в квартирата си. Какво толкова, ако останеше да преспи във Фоайе де Карм? Париж е пясъчна дюна, в която Миряна и Теодор са ситни като песъчинки. Тя се вживяваше в едни  условности точно защото пренебрегваше други.

Тъмнината в стаята спестяваше необходимостта да се погледнат в очите. Откритият поглед би искал думи, а думите ги нямаше. По-точно, бяха свършили не дотам искрените думи, които бяха поддържали заблудата за връзката им. Потърси ръката й в тъмнината, но не я намери. Мирянините илюзии не бяха повече от неговите, бе я предупредил уклончиво за лични ангажименти в София, представил ги бе за не дотам обвързващи. Възможно е председателката на съюза на архитектите да получи дипломатическо назначение и пътьом да спре в Париж. Няма защо Теодор и Миряна да влизат излишно в устата на тукашната българска колония.

Нощният портиер Жоел спеше плитък сън, захлупен по очи върху плота на етажерката с гнезда за ключове. Надигна глава, мърморейки вероятно ругатни на мадагаскарски, натисна автомата, деблокиращ външната врата. Студена влага мокреше асфалта, нагъсто паркирани коли надигаха предници върху бордюра. Ако се отпиша като поданик на социализЪма, сега щях да седна поне в Ситроен две конски сили с каросерия от пресован картон и нямаше да марширувам до другия край на града; Теодор потръпна,  вдигна яката си. Цял живот философствам в двусмислени ситуации. Двусмислени или премислени,  казано иначе - полезни? Вчерашни ползи можеха да изглеждат днешно бреме, но той беше сънен и приятно отпуснат, за да се задълбочава.

Напоследък Донвера пишеше рядко, споменаваше за неприятности, които й сервират заради нейна оценка за новопостроена спортна зала. Възможността да я кооптират към апарата на Външно министерство и да поеме дипломатическа мисия изглежда се отдалечава. Теодор не се впечатляваше особено от опасенията й, тя е боец и непрекъснато излиза и влиза в конфликтни ситуации. Ако възможната клюка за флирт с Миряна стигнеа до ушите й, Тео ще може да твърди, че е оказвал невинни услуги на сънародничка. 

Архитект Дренски не се уморяваше със суетна спонтанност да буди илюзии у повечето жени пресекли пътя му. Бе пратил фотокартичка с водната каскада пред двореца Шайо и няколко любезни думи до Йорданка Думанова в Черни Осъм. За какъв дявол? Оттам получи в най-кратък срок възторжено писмо от четири страници, написано със старателен почерк на човек, който не пише често. В писмото на Думанова имаше ученолюбив интерес към парижките забележителности, подробен отчет за събития в Черни Осъм, новини относно лейтенантите Киров и Смочев. И наивна надежда, че Теодор може да й подаде ръка през отворения към Париж прозореца. Боже, боже…

Събуди се късно, Омар опаковаше дрехи и вещи, прескачаше стари списания и ненужни книги, разпръснати по пода. Пренасяше се в студиото на Клер, по-точно бе се пренесъл от седмица и бе дошел да прибере последни дреболии. Клер, вече като законна съпруга, изпитваше привидно небрежен, но все пак подсещащ интерес към вещите на Омар. Теодор, все още сънен, мина през банята, посягаше към едно-друго с намерение да помага. Сложи да заври вода за кафе, чаша силно кафе с много захар ще  е най-добро съпричастие към проблемите на младоженеца. И към собствените му тактически ходове и колебания. Седнаха сред хаоса, порцелановата чашка топлеше приятно ръката.

- Имам няколко предложения, по-скоро молби към тебе - каза Омар. - Ще продължа да плащам половина от наема за квартирата, а ти ще разполагаш с цялата. Но ще си задържа за всеки случай ключа.

- Знае ли Клер за това?

- Засега - не.

- Кога успя да се превърнеш в отегчен съпруг?

Омар се усмихна и веждата му трепна нагоре, но погледът му бе сериозен.

- Ще те моля да ми предаваш писмата, които ще се получат.

- Естествено.

- Сестра ми Тюлай ще ги адресира до теб.

Теодор млъкна за момент, все още с израз на приветлива готовност.

- Какво означава това?

- Малка предпазливост.

Тео стана, спъна се в разтворен спортен сак от който стърчеше линеал и висеше шнур на акумулаторен токоизправител. За какво му е на Омар, сменят си колите с доплащане, преди да се изтощи акумулаторът. Пак ли да премълчи подозрителна постъпка на Омар? Премълчаването се тълкува за съгласие, Удобно, как не.

- Щом човек иска подобна, да я кажем, услуга, трябва да е по-конкретен.

- Губят ми се писма. Знаеш, че работя за промени в Иран, но на някои тук това вади очи.

- С какво аз съм задължен на Иран?

- Приеми, че моля не заради Иран, вие, европейците, се боите от мюсюлманите, гледате ни от високо и с подозрение. Търся обикновена  колегиална отзивчивост.

Той също стана, мъж от изтънчена друга раса. В делнични европейски дрехи, пуловер и джинси, с тънка коса, прилепнала над челото и фанатичен семитски блясък в очите. Няма друга истина освен неговата, молбата му не може да бъде отхвърлена. Отхвърлянето ще е кръвна обида.

Теодор се вгледа в напрегнатото му, друг път умно, а сега раздразнено лице. Омар опитва да му натрапва постъпки, като апелира за морал, но премълчава усложненията, не може да не го знае. Толкова е просто, казвам не, но колко време ще ми е чогло, че съм го казал …

- С какво ме заплашва разкриването на истинския адресат?

- С нищо, правиш услуга да ми прибираш писмата.

- На мое име, без да зная за какво се отнасят?

- На твое….  Отнасят се до кауза. Подсъдни ли са каузите?

Омар протягаше ръка към него, Теодор се бавеше, искаше да посегне към десницата му и го плашеха предчувствия. Все пак стисна дланта му. Бягам от себичното си съществуване,  съпричастието ми не е идеализъм, а отново скрит егоизъм …

Но Омар раздруса ръката му и подмамващо чувство за солидарност, за мъжко съпричастие, като при войнишка разпивка, изтласка страховете.

 

Глава 15 СЕНКИ В ГРАДА НА СВЕТЛИНИТЕ

 

След командировката в Данкер Виктор фон Зомерхофен се държеше натрапчиво приятелски към Теодор. Бе разбрал, че Дренски се интересува от стари годишни течения на списание „Л’Аршитектюр д’ожурдюи”, за обзор към дисертацията си. Виктор увери, че у дома си пази осем пълни комплекта с броеве на журнала. И намекна, че евентуален отказ на архитекта да гостува в квартирата му ще е израз на предубеждение, което му е внушено от колега в Центъра. Омар наистина бе предупредил дискретно Теодор да внимава в контактите си с фон Зомерхофен, Викторовата покана може да е благовиден претекст за да му поиска заем. Теодор бе отлагал няколко пъти посещенето, изтъкваше внезапни ангажименти, хитруването го притесняваше.

- Ще ви представя дъщеря си, тези дни тя не се чувства добре и пази стаята, но е хубаво момиче - предупреди Виктор, докато се изкачваха по стълбището в нисконаемна общинска сграда,

Клер бе осведомила Теодор, че Зомерхофен е развеждан два пъти и доведена дъщеря от последния му брак е останала да живее при него. Клер коментираше доста предубедено загрижеността на Виктор за шестнайсет годишната дангалачка. Справедливо или не, Виктор беше прицел за критики и сарказми в Центъра.

- Женевиев! - обади се Виктор още докато влизаха в тясно антре, претъпкано с вещи. Върху стена, облепена с набръчкан тапет на лилии, висяха тежко огледало в скулптирана рамка и потъмнели маслени миниатюри. В ъгъла бе изправен дамски велосипед, под него се трупаха разешени обувки. Портманто с три полирани кравешки рога пречеше на входната врата да се отваря изцяло, златно пламъче се разлюля в кандилница с червена чашка, под обкована в сребро икона на Богородица.

- Женевиев! - обади се отново Виктор, в тона му се премесваха тревога и раздразнение, апартаментът остана тих. Влязоха във всекидневна, домакинът надникна във вътрешна стая.

- Господи, препоръчаха й  три дни най-малко да не става от леглото. Къде е могла да отиде?

- Навярно простуда? - предположи Теодор.

- Не, не, специфично страдание - Зомерхофен сякаш се опасяваше от възможността да уточни страданието.

Всекидневната бе задръстена от вещи, подсказващи пребиваване в различни страни. Стенен ориенталски килим се спускаше над ниска софа, върху избелелите му шарки бяха кръстосани сабя и наргиле, любителска снимка на младо момиче с кръгло лице и предизвикателно нацупени устни бе окачена между пожълтели фотографии на военни в парадани кители. Радиопарат „Телефункен” беше поставен накриво върху салонна маса в стил „Бидермайер”, до него лъщеше меден самовар, в захабени тънкостенни чаши тъмнееше чаена утайка.

- Моля седнете - Зомерхофен запали цигара, захвана да търси обещаните списания, пресегна към кехлибарен пепелник върху масата. Следеше през рамо погледа на Теодор и докато отделяше броеве, вмъкваше лаконични разяснения: кадетски корпус  - випускът на баща ми от 1901 година, майсенски чаен сервиз, алжрски чибук, кръстосан с кабилска сабя. Извади преполовени бутилки коняк и водка Смирнов от тежък шкаф, задръстен с посуда,.

- Екстравагантностите на Нимайер няма да ни избягат, - Виктор отмести списанията настрана - а при тази влага чаша алкохол предпазва от катар на дихателните пътища. Препоръчвам ви водка, конякът предполага завършек на вечеря, каквато не мога да ви предложа.

Наля питие в две водни чаши, поглади любовно стенния килим, преди да седне на софата. Върху избелялата тъмнолилава основа бяха втъкани овални бежови медальони, в тях летяха розови птици.

- Оригинален текински килим, - отбеляза донякъде небрежно Зомерхофен, преди да се чукнат за наздраве, -  майка ми успя да го пренесе като семейно знаме през три граници. Азиатски килим, окачен в парижкото убежище на обрусял немски барон. Животът, драги господин Дренски, е евтина заблуда, хайде  да речем - илюзия и това се чувства отчетливо в по-късна възраст.

Теодор отпи предпазлива глътка водка, Смирнов на голо се преглъщаше като лекарство.

- Господин Зомерхофен, възрастовият скепсис чака всички ни. Но за повечето колеги от Центъра днешният ден означава сигурна работа, добра заплата, пътувания … Рано им е за песимизъм.

- Тази философия е приемлива, ако нищо не се е сривало зад вас. Животът ми сервира три обществени катастрофи и ми е непонятно защо обезпечени колеги от Центъра са се заели да отварят сандъка с левичарски ексцесии. Политически ламтежи, маскирани като социални, ще опарят най-напред идеалистите.

- Кого точно имате предвид? - с леко ехидство попита Теодор, сякаш не подозираше.

Виктор надигна чаша, адамовата му ябълка отброи последната жадна глътка.

- Някои наши приятели, които прекалено много се възхищават от   Маркузе и Кон Бендит.

- Не вярвам да визирате Омар, научната му продукция, доколкото я познавам, си е строто инженерна.

Виктор допълни чашата си, стана, отиде до прозореца и се взря надолу.

- Интересно какво става с малката…

Върна се, очите му се присвиха, лицето му бе с болезнен тен, ризата - със закопчана висока яка, паталонът - в унилокафяв цвят, кой знае от кога не видял ютия. Виктор изглеждаше като на уголемена пожълтяла фотография.

- Аз не храня илюзии относно резервите на по-младите към мен, моля, моля - той вдигна ръка за да прекъсне Теодор. - Доколкото Аскари като ваш съквартирант и приятел оформя и вашето мнение, предупредете го най-колегиално …

- Той не ми е вече съквартирант и не съм в течение за какво точно намеквате - Теодор усети как непринуденият тон му се изплъзва. Беше време да подръчи списанията и да си тръгне. Не е дошел с намерение да се позиционира в идеологическа дискусия.

Виктор остови чашата си, отключи долното чекмедже на шкаф, извади от него сгънат на две вестник.

- Говори ли ви нещо тази снимка?

Върху неясен фотос Теодор различи броня на лека кола, минувачи в случаен ракурс, витрина с плакат, на който пътнически самолет се приземяваше над ориенталска архитектура.

- Аскари шофира „Симка трианон”, нали - пожълтелият нокът на Виктор  подраска върху една от заснетите коли. - Ще ви обърна внимание, че снимката е направена пред иранския информационен център, малко преди да хвръкне във въздуха. Какво е търсил с колата си там?

Теодор изпита неприятна несигурност.

- В Париж има стотици такива коли.

- С тази подробност, че симката му е забелязана в онази нощ и пред иранското посолство, което също претърпя известни щети.

- Откъде имате тези сведения?

- Един приятел, който случайно е бил на авеню Шан з’Елизе по това време, ми обърна внимание върху съвпаденията.

- Остава да кажете, че някой от приятелите ви е стоял и пред атакуваната резиденция на посланика, също така случайно.

- Вие имате твърде неласкаво мнение за мен. Надявам се, че не сте поредния източноевропеец, пратен да клати тукашния свят, в качество на специализант. Да, да, знаем за такива случаи. Аз не сътруднича любителски на секретни служби, във всяка област се иска професионализъм, но разполагам с връзки в среди, които са доста загрижени. Ей, богу, имат основание, средната класа трябва да пази имуществата си от наплодили се напоследък любители на пиротехниката. Ще ми простите израза, кресльовците от рода на Аскари, съпругата му Бро и други реформатори с жълто на устата са си втълпили, че ги мразя. Напротив, приятелски ги предупреждавам, нека не се бъркат в подобни истории, където печели оня, който може да плати за по-квалифицирани услуги. Император Реза Пахлави разполага с достатъчно средства, поне засега.

Теодор си доля питие, Зомерхофен е наясно кого ненавижда и какво защитава, три разрушени битности са негов аргумент. Аз идвам от свят с опровергавана  идеология, тя толкова време обещава бъдеще. Но за кого? Не съм й длъжен … Възможно ли е тези уж братовчеди да са забъркали Омар толкова сериозно, дали не подвежда и мен?          

- Защо не го предупредите лично, ако сте толкова сигурен?

- Господин Аскари преценява всяка минута разговор с мен като пропиляна.

- Боите се да му изложите версията си.

- Аз да се боя?

В ключалката на външната врата се превъртя ключ, стремително течение влетя в хола, вдигна пепел от янтарния пепелник.

- Това най-сетне е Женевие! - оживи се Зомерхофен.

Стройно момиче с капризни, ярко начервени устни и много бяло лице влезе в хола, очите й бяха хлътнали в тъмни кръгове. Носеше твърде лека за сезона блуза с голо рамо, дънки прилепнали по краката  като чорапогащник и изпръскани с кал обувки на предизвикателно високи токове. Мина между двамата, сякаш ни ги виждаше, почти се блъсна в един от фотьойлите, повали се в него, отметна ръце назад, блузката се измъкна от впития панталон, не носеше бельо, нежно бяла кожа се откри около пъп като розова пъпка.

- А, таткото не е сам - тя застъпваше и не доизговаряше думите. - Какво оплаквате, съдбата на Тургайското ханство, на Романови или на френска Канада?

- Женевиев, оправи тоалета си - с умоляващ глас я прекъсна Зомерхофен, застана между нея и Теодор. - Имаме гост, на когото съм говорил много за теб.

- Какво си говорил, че Били ме съсипва заради едно убождане седмично! Ти пиеш питиетата си всеки ден и никой не ти го натяква!

Момичето изрита обувките си една о друга. Зомерхофен се засуети, наля й глътка от водката, но тя блъсна ръката му, сребристите капки изпъстриха на тъмни петна блузата й. Опита да я вдигне, Женевиев го удряше по лицето и раменете.

- Трябва да си легнеш, ще телеграфиразм на доктор Розе, но първо ще си легнеш!

Виковете й преминаха в хлипане.

- Не я искам Розе, знаеш много добре какво искам. Ако ме обичаш поне малко, ще намериш!

От вратата на спалнята Зомерхофен се извърна с измъчен израз. Женевиев висеше тежко в ръцете му, с разбъркана коса и придърпана блузка, оголила кръста, Виктор едва я удържаше. Изглеждаше остарял с десет години.

- Да не забравите списанията - напомни виновно той. - Виждате, Женевиев не се чувства много добре, но ако изчакате малко, докато се погрижа …

Теодор подмиши наръч списания с охлузени корици и подвити крайща, те се измъкваха изпод лакета, му прекоси антрето. В червената кандилна чашка пламъчето се разлюля неспокойно. Представи си да е  захвърлен през цял континент и на половин век далече от съсипано родово имение, без роднини и с тъжно бъдеще. Как би понесъл такъв товар? Не беше сигурен, че ще се справя по-добре от барона.

 

Глава 16 ПРАВА И КОГАТО ГРЕШИ

 

В месеца след отстраняването й от поста главен секретар на съюза на архитектите и докато се надяваше все по-несигурно на „помилване” в студения Улан Батор, на пет хиляди километра от България,  Донвера Герина получи закъсняла възможност да оцени в дълбочина човешката природа.  Разполагаше с времето си от сутрин до вечер, усещаше се болезнено лишена от  трудови задължения, нямаше с какво  да оправдава мястото си в обществото, привилегиите си. Бонусите  заотпадаха - къде официално, къде - по подразбиране. Бе ползвала  инцидентно абонамент за доставяне на храна с котелки от стола на ЦК в хотел Витоша. Изпитваше високомерно презрение към шишкавите съпруги на сътрудници средна ръка, които пишеха доноси относно грамаж на порции и вдигаха скандали на гузния персонал за липсващ бял пипер и ванилия на шушулки. Повече я засегна припряността, с която зачеркнаха семейството й като контингент на Правителствена болница. Едно от внучетата на Таслаков страдаше от анемия, бледо малко човече с прозрачни пръстчета и уши, стабилизираха състоянието му с вносни медикаменти, еритропоетин се отпускаше по ежемесечно заверяван списък. Все по-трудно се сдържаше да не избухва при ежедневни спорове, въобразяваше си как застава лице в лице с мъртвите си отдавна чичовци и им задава гневни въпроса.

Телефонът вкъщи звънеше вече по-рядко, престанаха да й се обаждат подчинени до вчера услужливи колеги, администратори и ходатаи. Мълчанието им бе разбираемо но оредяха и гласовете на хора, които бе смятала за близки. Заобаждаха се анонимни зложелатели, сепваха я с обиди и псувни,  съскащите гласове дълго не я  оставиха на мира.

Кварталната партийна организация я изключи в нейно отсъствие по директива спусната от Градския комитет. Низовата секретарка, съседка по вход в жилищната кооперация, дълго време бе се писала лична приятелка на Донвера. Отпусната в ханша млада баба на близнаци, с оредяла на темето коса, под която прозираше каносана кожа. Тя доработваше като счетоводителка в сладкарската кооперация „Христо Ников” и бе пуснала извлечение от протокола за изключване на гражданката Донвера Герина в пощенската й кутия, макар двете да се разминаваха ежедневно по стълбището. Бабата дърпаше  разсополивените близнаци към детската градина и гузно извръщаше глава, въобразяваше си, че показва партийно отношение към провинилата се.

В клуба на Съюза на архитектите повече никой не бързаше да седне на маса срещу другарката Герина. Зад гърба й коментираха нейни своволия спрямо гилдията, партийни грешки, пришепваха се сепващи подробности от живота й. Навремето минала през леглото на Първия и покровителствала млади колеги срещу изморителни нощни изпълнения. От друга страна  се подхвърляше за лесбийство - изтъкваха троснатото  излъчване на овчелицата Михаила, редакторската й кариера  под крилото на свалената председателка.

Някои от сквернословията стигаха до нея, потискаха я до там, че да неглижира грижите си за хигиена, за външност. Ходеше из разхвърляния апартамент несресана и без грим, в развлечен пеньоар с откъснато копче усещаше неприятния нощен дъх на тялото си. Зложелателите й наистина ще са доволни. Докато една сутрин, самата тя озлобена, усети че не бива, че няма да им доставя повече такова удоволствие. И на Партията, която  чрез нейното разпъване държи да внушава на обществото послушание, по-точно страх.

Прегледа гардероба и отдели най-новите си дрехи, два костюма в пастелни тонове, те открояваха безупречно фигурата й, трико-асорти, дискретни аксесоари от бяло злато. Поръча си час при козметичка, отново започна да носи косата си прибрана високо на тила и лешниково изсветлена, като на Грейс Монакска. Надяваше се  как ще срещне очи в очи онези, които бе подплашила с откровената си логика и ще ги сконфузи.

Получи съобщение да се яви в Централния комитет по нареждане на другаря Дараков, сърцето й трепна от несигурна надежда. Бившият кадър на ЦК, вече гражданката Герина, мина по дългия   мраморен коридор, застлан с червена пътека, следена от скрита телевизионна камера. Жена в строг костюм с прибрана на кок коса, не носи обемист предмет, не се очаква нерегламентирано поведение.

Предверието към кабинета на Дараков гледаше към дълбокия вътрешен двор на сградата. Тежкият циклопски цокъл, бронирал партера и мецанина, внушаваше усещане за непоклатимост. Секретарката, с лице сякаш оперирано срещу емоции и  родилно петно на лявата буза, я задържа, наредено е да почака. Скри се зад тапицираната врата на кабинета, забави се доста. Неприятни предчувствия пропотиха Донвера. Най-сетне  бе й казано да влезе.

Пенчо Дараков носеше костюм от гълъбовосин плат, с метален отблясък. Първия ръководител се появяваше с подобен от началото на годината. Такива костюми се възприемаха като униформа, потвърждаваща ранга на сътрудниците в Централния комитет

Предложи й да седне с официален жест, сякаш не се познават от толкова време, тонът му беше отривист, сепнат, извикана е за да бъде осведомена за решения, а не да ги коментира или, не дай Боже, оспорва. Разтвори папка, побави се дълбокомислено над някакъв документ, сякаш обмисляше съдържанието му, подаде й го.

- Това е решение на Централния комитет, изключването ти от Партията се заменя с последно предупреждение. Другарите оставят на теб  да оцениш факта, че ти прощават и да преосмислиш поведението си. Утре трябва да се явиш във Външно министрество на „Славянска” за да получиш заповед  - той направи многозначителна пауза, потропа по бюрото с пръсти, обрасли с черни косъмчета до  фалангите. - Назначена си за сътрудник към българското представителство при Юнеско в Париж. Повече от това - здраве…

Последното беше казано бегло и назидателно. Тик на облекчение мина по  смуглото бузесто лице на Дараков, може би микрофон, скрит в някой ъгъл на кабинета регистрира казаното, после някой го прослушва и търси съпричастност. Секретарката отвори междинната врата и  припомни, другарят Дараков има неотложна среща, за която закъснява.          

Докато вървеше по измамно пустия коридор, застлан с пътека, която гълташе стъпъките, Донвера помисли зиморничаво, е, затвориха ми устата. Не трябваше ли да върна индулгенцията, с която видиш ли, ми опрощават грехове, да се тросна на Пенчо - Външно министерство да си търси парижки сътрудник от списъка с номенклатурни синчета и дъщери. Да продължа да предупреждавам, че течението влачи  разсъхващата се гемия на развития социализъм към водопад? Навремето рулевия, предупредил адмирала на завръщата се в родината английска ескадра, че я води  погрешно към рифовете на островите Сили, го обесили на реята. Оспорил заповед …. и аз ли да влизам в историята?

Почувства се примирена.  Великата социалистическа идея, родееща се с християнството, заради която беше пролята толкова кръв, унищожен  толкова генетичен материал, беше принизена до унизително верноподаничество, - заради дребни житейски изгоди. Бяха ли подозирали чичовците й до къде ще профанират теорията строители на социализЪма, придошли от безпросветни села и бедни градски покрайнини?

Как щяха да преценят гузното й замлъкване малцината които отказваха да си затварят устата? Уязвимото човешко тяло е първи враг на поривите, Париж си струва една литургия, казал го беше още крал Анри след Вартоломеевата нощ във Франция. Но бе си платил заради литургията.

……………………………

В последната вечер преди да отлети за Париж, в лудницата по събиране на багаж, паническо търсене на току що мярнали се  документи под вещи и бельо, уточняване на адреси и телефони, слязоха да вечерят с Таслаков в кварталната  гостилничка „Македонски мерак”. Там денем се хранеха работници от близък строеж на панелни жилища, а вечер петимни за почерпка завсегдатаи,  стари ергени и вдовци със занемарена външност убиваха време на бутилка бира и препълваха с фасове пепелниците.

Стареещият Донверин съпруг все още поддържаше професионално реноме, всеки ден, облечен в марков костюм, се явяваше по две-три дела в Съдебната палата, вечер договаряше процесуални ходове със  състоятелни клиенти в мрачния адвокатски дом срещу Съдебната палата. Оня, който не бе го виждал от по-отдавна, би констатирал  обаче лек тремор на лявата ръка, той подсказваше  начеващ Паркинсон и нездрава червенина  заради повишено артериално налягане.

Отношенията между Донвера и съпруга й от доста време бяха абсолютно формални. Пари харчеха по отделно, всеки се грижеше за прехраната, за бельото си. Случваше се единият или другият да не се прибере с дни в къщи без да уведоми за отсъствието си. Текущите разходи по апартамента поемаше Таслаков, но при неговите хонорари не го правеше на въпрос. Защо да продължават така?

Гостилницата „Македонски мерак” се гушеше в двор с подивели ябълки и джанки, в квартал с типови работнически жилища, строени с общинска помощ преди войната. Къщички в швейцарски стил на скромна площ, с преден и заден вход, тераска на юг, гараж, използван за дърварник и таванска куличка. Отвъд улицата надничаше някогашна консулска вила облицована с бял камък, сега заета от анонимна служба, отегчен милиционер пушеше пред стражевата будка. Минувачите предпочитаха да вървят по другия тротоар.

Съпрузите си поръчаха банална скара с пържени картофи и наливна бира. Оставиха порциите недоядени, бяха се вдълбочили в дълъг разговор, започнат още на влизане в гостилничката. Таслаков наметна шлифера си, вечерното владайско течение се промъкваше между Витоша и Люлин,  втурваше се на хладни пориви в дворчето, ръсеше капки влага от оголяващи клони над главите им.

- Не виждам защо трябва да възприемаш толкова лично култа към правешката династия. Бориш се с конюнктурщици, те не изповядват марксовата идеология - посъветва адвокатът.

- За кого е добре да ги поощрявам с мълчание?

- Ти забравяш, националната ни съдба е натрапена. За четири години две чужди армии прегазиха неканени Дунав, германците през 1941 година, руснаците през 1944. Каква собствена  политика искаш от българските управляващи - буржоазия  или комунисти, във фактически окупирана страна? Първите нахални гости поне не промениха социалната структура на обществото. Ние не преживяваме собствената си история, самоизяждаме се в източна интерпретация на западни изкористени теории.

Таслаков замълча, натежал възрастен юрист, претръпнал на житейски казуси, скептичен към представи за добро и зло. Влагата, която висеше във въздуха, зароси на ситен дъжд, станаха да се приберат. Донвера разтвори сгъваемия си чадър на тъмносини и сиви каренца, предложи  му да го подслони, но той се дръпна. Не желае да я притеснява. Спокойната му разсъдъчност от доста време я дразни, подозираше, че долавя слаб дъх на старост от натежалото му тяло. Потръпна неволно, представи си го разсъблечен, от години вече не спяха заедно.

- Серафиме, не желая да ти навличам неприятности с моето партийно разжалване. Освен това се разделяме задълго, фактически няма да съжителстваме в нито един аспект на представата за семейство. Не е ли време да оформим раздялата си юридически?

Знаеше, че от доста време той предчувства въпроса й. И се боеше, че неговото решение ще е по-смислено, по-аргументирано от нейното.

- Наясно съм какво ти липсва в нашата връзка, за жалост физиологията е функция на възрастта. Не ти натяквам какво си търсила извън отношенията ни, зная кой те чака в Париж. Но те съветвам, не бързай с дефинитивни стъпки. Времето е немилостиво, някой  ден ще застанеш на моя възраст до архитект Дренски и с какви очи ще те погледне, каква жена ще види до себе си?

Когато на следващия ден самолетът на Балкан се вдигна над  огряна от слънце бяла облачна пелена и взе курс към Париж, та опита със страх да представи себе си в повехнало тяло с болестен дъх, задрезгавял глас и изхабени сетива. Тази представа засили нервността преди новата й среща със световната столица.

Затова си поръча голямо уиски с лед, изпи го на бавни глътки и нервите й я отпуснаха донякъде. Бе се разделила със Серафим Таслаков, като се договориха засега да не депозира молба за развод, нека има време да намери себе си. Чака я престижна необременяваща работа пък и (Таслаков беше абсолютно наясно с казуса и го приемаше) - свежото тяло и пъргав ум на архитект Теодор Дренски. Докога - нека тя предвиди.

           

Глава 17 ПОД ЕГИДАТА НА ЮНЕСКО

 

В кишав февруарски ден българското посолство даде прием по повод участието на Софийската опера с  „Хованщина” и „Княз Игор” на сцената на Театъра на нациите в Париж, под патронажа на световната организация за култура Това беше първа отговорна задача, вменена непредвидено на Донвера Герина. Очакването й за синекура в Париж се оказа илюзорно. Финансирането на гастрола не бе документно обезпечено до последния момент. В лудницата с телефони, факсове и бордера й помогна да се ориентира третият секретар на посолството, Илия Киряков. Бузестият и пъргав бай Илия беше легационен кадър пореден мандат. Френският му беше малко над гимназиално ниво, но се оправяше като риба във вода с валутни трансфери, ангажираше икономични квартири, и замазваше гафове с гостуващи български политици и артисти. Бе уредил   тихомълком пред Ке д’Орсе скандал с обещаваща певица, изненадана да краде чорапи в евтин базар. Киряка, както го знаеше посолският състав, прехвърли валута от други пера на сметката за оперния гастрол, после ще търси от къде да ги въстанови. Донвера пък се  главоболеше да съгласува зали и време, да заменя в последния момент първи солисти, по причина на изникнали техни по-изгодни ангажименти и да популяризира социалистическа България и златните й гласове в пресата.

Теодор се нае да пласира покани за спектаклите и заключителния прием сред техническия елит. Откровено казано, Тео нямаше достъп в елитни среди, но възнамеряваше чрез гратиси да се реваншира пред хора, на които се чувстваше задължен или с които търсеше контакти. Директорът Марк Табютен и Ерве Симони отклониха любезно поканите, изтъквайки заетост, те ще се възползват от аналогична възможност при следващо гостуване на Софийската опера. Табютен и Симони напомняха на Теодор деликатно, но недвусмислено дистанцията, която го разделяше от институцията Център за метални конструкции. Той е просто любезно приет спрециализант, извън кадровия състав на дирекцията.

Семейство Аскари, Жерар и Брижит приеха поканата. Дьо Лартиг и русокосата Брижит бяха изкушени фенове на оперното изкуство, посетиха спектакъла на непривичната за западно ухо „Хованщина” и присъствието им на приема даваше възможност на Теодор да демонстрира познанство с отбрани кръгове. Доктор Миряна Кръстева също бе се вредила за покана, тя пък - чрез Илия Киряков, ако някой се е надявал, че  приемът ще мине без нея, не си е направил добре сметката. На Теодор се наложи да  импровизира приятна изненада, че вижда сънародничка, вече ги е запознал с Донвера, нали? Миряна беше близка с третия секретар от времето на предишна  специализация, оказваха си услуги и бе намекнала пред Тео, че  Киряков, освен преките си задължения, държи ключ за блиндирана стая в посолството. Там разшифрова секретна кореспонденция с България и пази досиетата на  персонала, всички се побояват  от него, дори посланикът..

Българската посолска резиденция се помещаваше в бивш аристократичен дом на площад Алма. Амфиладно свързаните салони бяха изискано облицовани с бяла ламперия и декорирани с  рисувани корнизи. Те лъжеха окото, че са обемни и подпират овални живописани тавани. По тях бузести амурчета се усмихваха в скутите на розоволики богини.

Донвера Герина и Теодор помагаха на посланика да  домакинства по американски, посрещаха и изпращаха гости на входа, най-сетне останаха за малко сами в музикалния салон. Гласовита певица, и отпочващ световна кариера млад български бас си изпяха договорената програма, басът викнаха на бис. Навалицата сега шумеше в съседните салони, около масите, отрупани с ордьоври, студени желирани меса, концентрати, вино и плодове. Зад високите прозорци валеше  мокър сняг, тъмните алеи в геометрично разчертаната градина побеляваха. Теодор бе отделил предвидливо две блюда със студени деликатеси в междинния офис, така той и Донвера избягваха неприятното и донякъде неприлично блъскане около сервираните маси.

Той вдигна чаша, усмихна й се, най-сетне всичко е в ред, отпусни се, отпи от бледожълтото пенливо вино. Тази вечер Донвера имаше впечатляващо излъчване, след идването в Париж бе обновила тоалетите си с точен женски усет, дължини, цветова гама, аксесоари, сякаш винаги бе пазарувала в магазина „Прентан” и по улица „Риволи”. Повдигната в  прическа платиненоруса коса подчертаваше интелектуалния й профил, дискретно бижу, инкрустирано с диамантен прах, прихващаше острото й деколте. Донвера олицетворяваше изискано съвършенство. Внушаваше, че е надмогнала резигнацията след партийните санкции в София.

В нейно присъствие програмата за специализация на архитект Дренски, трислойните панели и документирането на връзките между тях, както и събирането на докторантски материал върху конструктивизма минаха по неотложност на втори план. В Центъра изпълнението на специализантските програми беше предоставено на самите специализанти и зависеше от менталитета и заинтересоваността им. Теодор се задържаше доста рядко в бюрото си. Естествено беше в първите дни за адаптация да бъде на разположение на Герина. Тя се сблъскваше с никнещи внезапно ангажименти, протоколни пресконференции, сесии и изложби, посрещане на български функционери и културни светила, които пребиваваха за по-кратко или по-дълго в Париж. Тео беше компетентен относно популярни парижки забележителности (при нужда  - и на дискретни локации от специфичен мъжки интерес), нагърбваше се с ролята на гид, компенсиран от аперитиви, кафета и обяди за сметка на посолството. Един български специализант в чужбина никога не се усеща прехранен.

В музикалния салон нечия ръка мина по клавиатурата на рояла, плътен женски глас протананика албумно красива мелодия, може би от Белини или ранния Верди. Теодор отпи от щипливото присядащо вино, Донвера, бе вторачена в падащия сняг зад високия прозорец.

- Кога ще си пиша дисертацията, покрай задачите, които ми вменяваш всеки ден?

Тя чукна два чашата си о неговата, ясният стъклен звън я върна в салона.

- Щом си чакал моето идване като оправдание за несвършена работа, имаш извиненията ми. Но да те предупредя от опит, и най-съвестният труд носи риск от превратни оценки. Вече не съм сигурна какво ще ти донесе защитата на дисертация върху заклеймена тема като западноевропейския конструктивизъм.

- Заклеймена у нас - той остави недопитата чаша върху прозоречния перваз. - Би мога да бъде защитена другаде… тук…

- Не се прави на наивен, за да защитиш дисертация тук, ще ти е нужно удължаване на визата, и презачисляване във френско висше училище. Знаеш колко подозрителни са в София, стане ли дума за удлжаване.

Мога да остане във Франция и без разрешение на ченгетата от Лъвов мост, помисли Теодор. Вместо това каза:

- Би могла да ми издействаш удължението.

- Не разчитай вече, след всичко случило се с мен. 

- Толкова зле ли се раздели с другарите?

- Не толкова с тях, колкото с представите ми за марксическа теория и българска практики. Боя се, раздялата не е довършена.

Теодор допи чашата си на екс, попита доброжелателно.

- Докога ще си верноподаничка на социални утопии?

- Тео, твоето отношение към принципите в живота е, меко казано, консуматорско. Живееш зад гърба на идеалисти, които между другото смяташ за наивни, подиграваш ги, но те ти пазят завет. Прагматиците се множите, идеалистите намаляват. И когато последният идеалист свали знамето…?

- Аз ли да го вдигна? Може, когато видя свеж идеал, заради който си заслужава…  - Тео беше бог да измисля формули заобикалящи, преки отговори..

Тръгнаха към банкетния салон, Донвера се извръщаше да  раздава любезни кимвания или дружелюбни ръкостискания, все още трудно се ориентираше за имена и позиции на  част от присъстващите. Потърси с присвити очи гостите, поканени от Теодор, при работа слагаше очила с диоптър за късогледство, но не ги ползваше на публично място. Задържа поглед на Клер и Миряна, Клер беше в млечнорозов тоалет, розовото подчертаваше свежия тен на лицето й, Миряна бе с дълги обеци и двойна огърлица от нефрит с едри зърна. Изцяло е погълната от разговор с Клер и държи Теодор и Донвера да обърнат внимание, че ги пренебрегва.

- Винаги съм оценявала непринудената ти дарба да завързваш познанства - отбеляза Донвера, докато оглеждаше Миряна иззад чашата си.

- Полезни, бегли познанства. Всеки ги има.

- Че са полезни - сигурно. За второто…..

Теодор бе ги представил една на друга уж случайно, малко след пристигането на Донвера. Така изпреварваше общи познати  да коментират познанството му с Миряна по  начин, който би му създал неудобства. Миряна се постара да предложи дребни услуги при настаняването на Донвера, тя познава в подробности парижкия бит и пазар. Вживяването на докторката-кюстендилка в доброжелателна роля беше дремещ експлозив. Донвера изтърпя Миряниното внимание, но то не попречи двете да се настроят  резервирано една към друга. Все пак, доза фалш между нея, новите й сътрудници и инцидентно срещнати сънародници, беше пренебрежимо главоболие след неприятностите в София. Фалшът пък напълно устройваше Теодор в случая.

Остави Донвера в компания на Жерар и Брижит, в навалицата Омар с отсъстваща физиономия правеше компания на Клер и Миряна. В Центъра напоследък се виждаха по-рядко, Теодор го заговори тихо.

- Зомерхофен подозира, че имаш пръст в някои шумотевици.

- Бълнуване на мнителен склеротик.

- Показва снимка, на която разпознава колата ти.

- Да не шофирам единствената симка в този град?

- От Данкер насама съвпаденията станаха много.

- Какво искаш? - гласът му зазвуча раздразнено, почти враждебно.

- Да знам истината.

- Знай по-малко, за да ти е по-лесно. Вярваш ли, че ще участвам съзнателно в постъпка, която вреди на делото ни?

- Ако са те принудили …

- Пред кого е споменал за подозренията си?

- Имало хора, които се интересуват от теб.

Омар повдигна чаша вино, но не отпи. Беше сепващо как познатото му, друг път насмешливо лице, може да таи толкова раздразнителност.

- Точно той е внушил интереса им.

- Защо тогава ще те предупреждава?

- Имитация на чиста съвест, бившето благородство задължава.

Донвера идваше към тях, разговаряйки с Жерар. Във вечерно облекло Жерар внушаваше хладен респект. Аурата на този потомствен граф, рус и мъжествен като Спасителя в късна  византийска мозайка, се отразяваше дори в очите на Герина, функционерка от съперничащ свят. Аристократ, който градеше карира в сечението на инженерство и политика.

- Да не би да сте открили аспект за сътрудничество между култура и строителни технологии? - пошегува се Теодор.

- Точно такъв проблем поставих пред господин графа - съгласи се Донвера.

- Идеята е екстравагантна само на пръв поглед. Матералната база на културното наследство старее, вие сте посещавали доста от старите ни катедрали, - Жерар се извърна към Теодор. - Дори камъкът след векове се руши. Ето ви поле за полезно сътрудничество - консервация, укрепване на исторически сгради  - Жерар беше изчерателен както винаги.

- Тук би могъл да бъде полезен нашият общ приятел, господин Дренски - вметна Донвера.

- Стига да се уреди постоянното му делегиране в нашия Център, госпожо съветник. Знаете резервите на източните правителства срещу ангажиране на ваши специализанти на Запад.

Дьо Лартиг нямаше навик да подменя неудобна конкретика с любезности и Донвера се постара да пренасочи разговора в друга насока. Третият секретар бай Илия Киряков не беше й доверил дали в официалните посолски салони са монтирани подслушващи устройства. Киряка, с разкопчана яка на тесната му по врата риза, замезваше половин водна чаша сливенска ракия със сърми в лозов лист и тънко нарязана смядовска луканка на далечна маса в ъгъла на салона.

Приемът се проточи до полунощ, български студенти в Париж, поканени да помогнат за посрещане на гостите, обираха недопити бутилки с концентрати и вина, и ги мушкаха припряно в сакове скрити под масите. Донвера предложи на Теодор да изпратят Миряна с посолска кола до Кармското общежитие. Донвера беше чела  Макиавели още в студентски години, тази й любезност ще сложи  отчетливо точка на преструвки и двусмислици. Миряна ще слезе от колата  в мократа нощ, а Донвера и Теодор ще продължат, и ще потърсят ръцете си върху задната седалка на уютно топлата кола. Шофьорът спря почти пред общежитието, но Миряна кокетно настоя Теодор все пак да слезе и я придружи до вратата. Не е сигурна дали Жоел ще й отвори в този късен час, може да е заспал в портиерската стаичка. Когато електрическата ключалка зажужа, Миряна се извърна под режешата студена светлина на уличната лампа и го целуна продължително, устните й бяха топли и сухи.

- Нямаше нужда да слизаш, но исках да покажа на  покровителката ти да не е толкова сигурна, че разполага с теб.

Миряна се бавеше, обвила ръце около врата му, освободи се с усилие от нея. Изпита моментно ожесточение към цялата женска половина на човечеството, душа дават да усложнят живота на мъжете.

Шофьорът пое към квартирата на Донвера, вездесъщият Киряков бе й намерил прилично мобилирана гарсониера при приемлив наем на авеню Зола, в резидентния квартал зад военното училище. Светлини на нощни кина и локали прииждаха и отминаваха, двамата с Теодор размениха  малкозначещи думи, замълчаха. Пред квартирата й той слезе, за да си кажат довиждане, стъпките им върху тротоара покрит с кишав сняг почерняха веднага. Шофьорът в колата запали цигара, алено огънче премигна зад размахващите се чистачки, изчакваше, за да откара и  Теодор. Донвера потръпна от студ, загърна се в късото си кожено палто от мурмел.

- Мисля, че след тази вечер е време да сложиш точка.

Винаги бяха се разбирали от половин дума, няма нужда нещата да се принизяват до цитиране на имена.

- Мога  да те уверя, че преди точката не се е случило нищо фатално. Какво ще следва след точката?

- Зависи от нас двамата.

Би могла да припомни минали взаимности,  планове за бъдеще. Сантименталностите щяха да прозвучат прекалено трогателно, Донвера имаше чувство за мярка.

- До края на престоя на тази дама в Париж престани да се показваш едновременно с нас двете. Не мога да разбера що за тщеславие е това.

- Не бъркай тщеславие и възпитание. Мислех, че две интелигентни жени могат да се издигнат над баналности, дължими на човешката  природа. Не ти искам обяснения, ако си инкасирала и ти такива в София, по време на ряздялата ни.

Тя заговори дрезгаво и напрегнато, с глас на партиен функционер, припомнящ уставни задължения и божем - санкции.

- Много невинно оценяваш ролята си в случая. Нямаш представа как ме предизвикват дребнави игри, след всичко, което преживях в Партията, как ми е нужна истинска преданост, сигурност, ако щеш. Не ги ли заслужих за толкова години?

Шофьорът форсира нетърпеливо мотора, докога ще го държат капнал за сън, за да се доизясняват? Теодор помисли гузно, Донвера умее да инвестира дългосрочни ангажименти, естествено е да си ги поърси рано-късно. По-точно - сега, уязвена от съмишленици, уплашена от  първите симптоми на старост, прашинка в град - пясъчна дюна.            

- Ако си почтен човек, няма да ме оставиш в такъв момент - предупреди тя, замълча. Ще се качиш с мен горе, прочете по горчиво стиснатите й  устни.

Беше му чогло да признае, че поддържа роля заради представи за  почтеност, заради изконсумирани ползи. Теодор махна съучастнически на шофьора, да си тръгва.

Изкачиха се по мозаечно стълбище, застлано с развлечена пътека, притисната с медни пръчки, върху кования парапет ажурни подставки крепяха мраморни цветарници, тук и там - с изсъхнали цветя. Посолството не издължаваше редовно абонамента за сградна поддръжка. Донвера отключи врата без табелка, лъхна го лек мирис на аерозол, на фин дамски парфюм.

На сутринта се събуди първи, Донвера дишаше тихо, обърната с гръб към него, смъкнатият ръкав на резедавата й нощница откриваше все още заоблено рамо. Чувстваше се изцеден от желания, освободен от угризения. В кратката потна нощ тя бе го предизвикала два пъти, сякаш - за да си плати за приключението с чернооката лекарка. Съзнаваше, че го изнудва, че го наказва, физическите му реакции бяха не на близост, а на ожесточение. Но може би точно заради това удоволствието идваше парализиращо.

Помисли безволно, в полудрямка,  какво би казала Донвера, лице с дипломатически статут, ако разбере за услугите, които ми иска Омар. Какво точно ме свързва с Аскари, с Иран, човешки порив или отново суета, да докажа цивилизованост… Ще си изясна не сега, когато се наложи. Тя се извърна към него, давала е вид, че е унесена в утринен сън. Предизвика го отново и въпреки раздразнението, тялото му запъхтяно помагаше на насилницата, семето му заизтича пряко волята, не можеше да го спре и отново му стана добре.

 

 

Глава 18 ПО СЛЕДИ НА СЪМИШЛЕНИК

 

Зад двата реда лампи на Ньойския мост реката течеше невидима в мрака на предутрото, неясни отблясъци висяха сякаш един над друг. Омар шофираше предпазливо, насрещното движение се оживяваше, прииждаха лекотоварни и хладилни коли, асфалтът бе хлъзгав от навалелия сняг. Клер се притискаше до рамото на Омар, въздъхна.

- Беше хубава вечер. На българите липсва стил, не са изтънчени, но умеят да правят излишни толкова условности, които усложняват живота ни.

- Само че зад френската изтънченост често се крие дистанцираност и  егоизъм.  

- Ако сме толкова лоши, защо се ожени за мен?

- Чудя се и аз, трябва да е от корист, от сега нататък ще си спестя  формалности с емиграционните власти. Освен това съпругата-парижанка е култивирана, тя ще преглътне половината забележки, които трябва да ти направи заради препълнен пепелник, захвърлени под стола мръсни чорапи и празния хладилник.

Омар се извърна, потърси устните й, шофьорът на насрещна млякоцистерна натисна предупредително клаксона, ей, вие!

- Не се надявай! Ние сме вдигали пет революции и когато нетърпението ни стигне до шапката …!

- Защо тогава се боиш от моята революция, щом се гордееш с пет ваши?

Омар се спусна по крайбрежната улица и зави покрай небостъргачите, слепи между зимната нощ и утрото. Клер се умълча, отметна кашмирения си  шал, от радиатора идваше отпускаща топлина.

- Боя се не от революцията, а за собствения си съпруг.

Студен вятър съскаше и утихваше между тарабите, оградили безлюдната Рю Репюблик. Омар заключи колата,  прегърна Клер, вървяха спънато и отново се целуваха, рискувайки да паднат.

Бе преобърнал живота й. Студиото отесня и се изпълни с мъжко присъствие, миризма на одеколон за след бръснене, на остри цигари. Половинки обувки и домашни подпетени чехли се накамариха върху обувките на Клер под закачалката; самобръсначка, четка и туба крем разбутаха козметиката й върху пластмасовата поличка в банята, вратата на претъпкания дрешник не можеше да се затваря. Омар обичаше да чете полулегнал, подпрян на възглавници и Клер намираше това за ориенталщина.

Спряха пред входната врата, Клер продължи със самоанализи.

- Когато свързваш живота си трайно с друг човек, пренареждаш ценностите си, прежалваш част от вчерашните фетиши.

- Потърпи, догодина напускам Центъра за метални конструкции и ще се преместим в Лондон.

- Ще се откажеш ли от политическа дейност?

- Не твърдя точно това.

- Тогава какъв е смисълът?

Двамата изкачваха бавно полуосветеното стълбище.

- Да сме по-далече от заплахите.

Омар бръкна в джоба си за връзката ключове, Клер се вторачи във входната врата на студиото, отстъпи назад, задърпа го. Тънка пролука се отваряше между вратата и касата. Той посегна и блъсна прихлопнатата врата, Клер се вкопчи безмълвно в него. Омар напипа ключа на осветлението, грозен безпорядък ги стъписа, Клер изпищя. Дрешникът беше разтворен, дрехите раздърпани и разхвърляни, чекмеджетата - изсипани върху пода. Валяха се предмети и книги, нещо се чупеше под краката. На захвърлената сватбена снимка грозна дупка зееше върху челото на Омар, охлювообразни букви лазеха на диагонал през сватбения костюм на Клер.

- Какво пишат?

- Празни думи.

Тя грабна снимката.

- Длъжен си да ми кажеш!

- Че ще дойдат пак и дупката наистина ще е върху челото ми.

Той ровеше книжата, разхвърлени по пода, и трескаво се мъчеше да си спомни къде е сложил синьото тефтерче с адресите на симпатизанти и кодовете на депозирания в различни банки помощен фонд.

- Трябва да звъннем в полицията - настоя Клер.

- Какво да им кажа, че са търсили в дрешника семейни бижута?

- Какво точно са търсили?

Ризата залепна студено по гърба му, тефтерчето трябва да е в външния джоба на карирания блузон, с който ходи на работа, къде е проклетият блузон! Пулсът му кънтеше в ушите дълго след като съобрази, че в последния момент преди да тръгнат за приема, прехвърли документите си в джоба на смокинга. Клер недоволстваше, че левият му ревер е издут. Напипа тефтерчето, безпорядъкът в студиото изведнъж престана да го занимава толкова, нощните посетители не бяха намерили най-важното. Сега вече съобрази, че Клер плаче и се рови в разхвърлени дрехи и покъщнина, притегли я към себе си, тя хлипаше на рамото му.

- Докато сме живи и здрави нищо фатално не се е случило - Омар сушеше с устни сълзите й.

- Какво ще правим от утре?

- Каквото ми налагат онези, които мръснишки пипат в живота ми.

- Омар, те нямат задръжки.

- Нищо не е монопол в днешния свят.

Примъкна писалището и хладилника, за да барикадира вратата, реши все пак да предупреди полицията, телефонният шнур бе изскубнат от гнездото. Клер продължаваше да хълца и стиска конвулсивно ръката на Омар, отпуснаха се с дрехи върху леглото. Тя заспа, а той будуваше, облегнат неудобно на таблата, пръстите й се разтвориха полека в неговите, трепкаха все по-рядко.

Трябва да напусне Конструктивния център. Брат му Сюлейман бе го уведомил, че в лондонския Импириъл колидж е обявен конкурс за сътрудник-изследовател по неговия профил. Хората на Реза Пахлави са го нацелили, как ще се чувства сигурен тук, обременен от семейство? Обременен не е честната дума, отговорен за семейство.

Задави го заслепяващ гняв, като в студентски години, когато  тропот на полицейски ботуши бе го гонил по улиците на Техеран. Чуждо зломислие се опитва да пречупи волята му, да осакати съществуването му, да го парализира от страх. Фанатизмът ражда фанатизъм, няма да отстъпи, па макар и всичко което е постигнал до тук да отиде на вятъра. Сега разбира озлоблението на Седаят, той също навярно бе се простил някога с човещина и надежда за нормален живот, бе се преродил в джин на отмъщението.

Посрещна сивата светлина на утрото заспал полулегнал, с отворена уста, тежки сънища го караха да изхърква плашещо.

……………………….

Първият ден мина в губещи време формалности: полицейска анкета, Омар и Клер твърдяха, че поводът за взлома е криминален. Криминалният взлом се характеризира с липси, полицейският агент навеждаше разговора в посока на зложелателство и възможните му причини. Сградния брокер твърдеше, че ако семейство Аскари е дало повод за зложелателство, длъжно е да въстанови щетите в студиото за своя сметка.

Решиха, докато подменят изкъртената ключалка,  изтръгнатите контакти и счупената раковина на умивалника, а и от страх за второ посещение, Клер да се пренесе у баба си, а Омар да нощува при Теодор. Нито женитбата, нито взломът можаха да заличат резервите на баба й към Омар. Теодор все още наемаше бившата Омарова квартира, макар че по-често нощуваше у Донвера, на авеню Емил Зола.

Теодор бе седнал зад кормилото на симката, паркирана в крайбрежната алея на Булонската гора, голи клони на дървета се отразяваха върху ветробранното стъкло. Тео опитваше превключването на скорости и доколко са натегнати педалите. Омар бе се прехвърлил на дясната седалка, запали нервно цигара, разпечати едно след друго писмата, адресирани с несигурна ортография до господин архитекта Дренски. Две от тях потвърждаваха парични преводи от помощния фонд, а в третото сестра му Тюлай съобщаваше лаконично, че домът им в Техеран е претърсван, покъщнината е  изпочупена. Ахмад и Мехри ги арестували, тя се е разминала с ареста поради напреднала бременност. Баща им получил инфаркт, докато молел за свиждане, Тюлай се плаши, не му остават много дни. Нека Омар знае какво става и заради кого, и да си реди живота съответно на вестите.

Сгъна писмото и го накъса, намекът от последния ред засягаше болно, не се чувстваше много близък с Тюлай. Тя беше седем години по-малка от него, виждаше я от ваканция на ваканция, късокрако момиче с изпъкнало чело, големи очи и остра брадичка. Тюлай се движеше в предметен свят, очертан от женски инстинкти. Думите й, минали през игленото ухо на цензурата, бяха малко, но значеха повече. Ахмад и Мехри  са откарани в концлагер, колко хора се връщат от там, и баща им е пребит до смърт заради твърдоглавието, заради егоизма на Омар - да променя Иран и света.

Желанието да отмъстиш, по възможност - веднага, беше по-силно от желанието да промениш. Омар хвърли недопушената цигара през прозорчето.

- Ще ти искам още една услуга, временно да прехвърля на твое име сумите от помощния фонд. Ако нещо се случи с мен или Клер, ще препратиш сумата на адреси, които ще ти оставя.

- Какво може да ти се случи?

- За бога, престани да се правиш, че не схващаш в какво съм ангажиран. Брат ми и сестра ми са малтретирани, баща ми е пребит, утре може да е моят ред.

- Как ще оправдая такава сума с официален доход от една специализантска стипендия, ако някой се заинтересува?

- Направил съм ти дарение, може да твърдиш, че сме живяли тайно като хомосексуална двойка.

- Идиот! Ако задържа сумата и духна към България с парите?

- Не те съветвам, рано или късно някой ще я потърси по най-брутален начин.

- Мислиш ли за усложненията, които ще ми създадеш, или те занимават само твоите?

- Когато се стигне до усложнения, аз може да платя фатално повече.

Омар беше патетичен, Теодор сгъна на четири листче с адреси и кодове, прибра го в портфейла си. Тази патетика го дразнеше, пак ли е дал повод някой да разчита на неговата почтеност? Странно, изглежда сам създавам ситуации, от които после ми е трудно да изляза, гладувам да се вписвам в идеализирани контури. Но когато почтеността не е спонтанна, въодушевлението липсва.

Запали мотора, попита с мрачна ирония:

- От какво още се нуждае иранската кауза днес?

- Откарай ме до площад Насион, след това върни колата, но не я паркирай на обичайното място.

Теодор изчака пролука в потока коли и се включи в движението. Отново заръмя упорита суграшица, чистачките скърцаха при всеки полуоборот, до вечерта ще пресече отново на сняг. Омар стискаше ръце в юмруци и ги почукваше машинално. Изглеждаше пожълтял, почернял някак. Близо до площад Насион Омар отвори внезапно вратата, измъкна се бързо и се скри в навалицата, докато Тео пълзеше срещу червен светофар. Оттук започваха емигрантските квартали.

Аскари бе се лутал дълго по мрачни улички, между овехтели сгради с разкривени прозорци и подкожушени от влага стени, влизаше във вонящи безистени, катереше разнебитени стълби. Менилмонтан и Белвил гъмжаха от хора, живеещи на ръба на закона, че и отвъд. Португалци без документи, които миеха прозорци на небостъргачи в административния център Дефанс, синкавочерни малийци, те метяха улици и събираха пластмасовите торби с боклук, мършави магребски араби, работещи по строежите и занемарили следването студенти от Латинска Америка.

Следата, оставена от Седаят, бе отдавна заличена, Бен бе напуснал „Палавата пъстърва”, революционният терор има логика, удряш и се омиташ. Омар упорстваше и обикаляше мизерни заведения, осветени от икономични лампи и огласяни от песни-писъци на Джони Холидей. Усещаше недоверчиви погледи, защо господин с вратовръзка и елегантно бежово пардесю се навърта около чужденци, хора без покрив и бисексуални мъже, кой ще отвори уста пред такъв. В тоалетната на кино, прожектиращо нон-стоп порнофилми, младежи с подканящи погледи и разтворени ципове показваха полуеректирали членове. Омар смъкна вратовръзката си, разкопча ризата, вдигна яката на пардесюто си, наподоби донякъде човек от тротоарите на Белвил. Младежите продължаваха да му се натрапват, но той се измъкна навън, в щипещия студ.

Поръча чаша грог в аперитив срещу порнокиното, попита загубил надежда, за сънародник, не - за роднина на име Бен. Грогът бе едва затоплен, съдържателят слушаше с подпухнало, зло лице обясненията на Омар. Скри се мълком в миячното, върна се, придружен от болнав младеж, и застана отново на касата. От ръцете на Бен в жълти ръкавици капеше сапунена пяна.

- Не те познавам и  не съм чувал за никакъв Седаят -  отсече той с полушепот, докато съдържателят плъзна към тях втора чаша грог по знак на Омар.

- Спомни си, аз съм инженер Аскари от Центъра за метални конструкции - настоя също шепнешком Омар. -  Преспахте в квартирата ми. Ами симката, в която прехвърлихте трите куфарчета? Същата вечер се случиха доста неща.

- Какво от това?

- Трябва да видя Седаят.

- Казах, че не го познавам.

- Полицията в Техеран е арестувала брат ми и сестра ми, и са пребили баща ми - изсъска Омар.

Зачервени от люта пара очи се взряха в Омар, погледът таеше не съчувствие, а подозрение.

- Тук затварят в дванайсет и половина, ако ме почакаш дотогава, ще се изясним.

Омар бе дремал до полунощ пред чаша коняк, студ подвяваше при всяко отваряне на вратата, издишан тютюнев дим дразнеше гърлото. Преди да се върне в миячното, Бен се отби в телефонната кабина, това все пак обещаваше нещо. Чистачка-виетнамка побутваше заспали бездомници и бършеше масите. Бен кимна на Омар, бе облякъл омазнено кожухче без ръкави и омотал дълъг плетен шал около врата си. Минаха през задния вход, пресякоха хлъзгав двор, задръстен от палети с празни бутилки. Ниско клекнала евтина кола с брезентово купе бе паркирана до тунел към странична уличка.

- Аз съм към Пантен, зад кланиците - предупреди Бен, Омар побърза да седне до него.

Познаваше слабо североизточните предградия, не си даваше труд да запомни безличните улички, по които трополеше вехтият ситроен. Износен асфалт трепкаше под слабите фарове, на завоите светлината открояваше за миг тараби, облепени с прокъсани афиши. Бен се обади раздразнено.

- Седаят не е в Париж, не ми е заръчал да говоря с теб

- Човече божи, близките ми са в ръцете на Савак!

- Какво ще искаш от Седаят? Да изпрати протест чрез френското външно министерство? Или да те посъветва, трай, докато масите прогледат и назрее революционна ситуация? За таквиз интелигентщини се обърни към господин Тафаззоли.

В гласа на Бен се усети гнусливо презрение.

- Искам да помогна на близките си, това е!

Бен изключи мотора, угаси фаровете, на Омар му се стори, че се усмихва с недобра усмивка.

- Тази работа не е за всеки, драги!

Слязоха от колата, Бен забърза напред, Омар подтичваше несигурно след него. Държи се, сякаш Омар е натрапник, не е отстъпвал на Седаят леглото си, не е рискувал заради тях с куфарчета експлозив на задната седалка. Дребните заяждания на един фигурант унижаваха болно.

В ледената тъмнина скръцна врата, спъна го стъпало, усети дъх на преносени обувки и занемарена тоалетна. Зад невидима стена някой изхърка тежко, Омар протегна ръка, стената задраска пръстите му, водеше се по нея, хлопна се втора врата. Най сетне светна гола крушка.

Бен го вкара в бедна, оскъдно мебелирна стаичка. Захабени завивки се свличаха до пода от тясно легло, в ъгъла стърчеше щърба закачалка, под нея бе сврян олющен емайлиран леген и кана за миене. Употребени  съдове, батерии, проводници и празни бутилки се търкаляха по пода. Бен довлече спаднал надувен дюшек, хвърли отгоре му одеало с неопределен цвят.

- Не мога да ти предложа повече, тук не е хотел „Жорж сенк”

Приседна на леглото и изрита обувките си, Омар се отпусна на дюшека, облегна се неудобно на ръце, коленете му стърчаха.

- Ако ме провокираш, жив няма да излезеш оттук - предупреди Бен. Свали кожухчето, остри рамене и жалки ключици личаха под избелялото му поло, захабените джинси бяха прилепнали по тънките му крака. Бръкна под колана си, пистолетно дуло зейна срещу Омар.

- Извади си документите и портфейла.

Омар гледаше с неразбиращ поглед, повтори несигурно.

- Искам да ме свържеш със Седаят. С триста франка съм, ако не знаеш къде е, вземи ги и ме пусни.  

Сложи портфейла на пода пред себе си, Бен почука с дръжката на пистолета.

- И документите! - притътри ги с крак към себе си. - Плюл съм на скапаните ти триста франка. - Сега лягай!

 Омар се бореше със съня, ослушваше се с натежаващи клепачи, Бен кашляше задавено. В просъница му се струваше, че става и ходи из стаята, надвесва се заплашително над него, безсилен беше да помръдне ръка.

На разсъмване се събуди от студ, завивките на Бен бяха скупчени, сякаш под тях бе се сгърчил човек, леглото беше празно. Омар се надигна с вдървен врат, натисна предпазливо дръжката на вратата, беше заключена. Видя бележка, затисната с бутилка до дюшека на пода: „За по нужда ще ползваш тенекията в ъгъла”.

Бен се върна късно следобяд, изглеждаше по-дружелюбен, извади два сандвича с шунка и консерви бира от пластмасов плик с реклама за цигари Камел, измъкна от задния си джоб документите на Омар и му ги подхвърли. Омар пристъпваше от крак на крак, единственото, което го интересуваше в момента, бе вонящата тоалетна в дъното на коридора.

Когато се върна, Бен бе изгълтал вече своя сандвич и доизцеждаше бирата в гърлото си

- Яж и пий, от Техеран потвърждават за твоите. Ще те свържа с когото трябва.

Последната наивна надежда, че паникьосаната Тюлай е пресилила лошите новини се сгърчи като настъпано насекомо. Посегна към сандвича, багетата беше прясна, с жилава кора, задъвка нетърпеливо. Бен ритна празните консервни кутии под кревата и тръгнаха по вмирисания, мрачен коридор.

 

Глава 19 НАЧИНИ ЗА ИНТЕГРАЦИЯ

 

Виктор фон Зомерхофен погледна предпазливо часовника си и даде вид, че разглежда витрината на деликатесния магазин. Под червената светлина на скрита лампа котлетите, мортаделата и франкфуртските кренвирши изглеждаха измамно свежи. Продавачката улови погледа му и се усмихна приветливо, магазините за хранителни продукти на веригата Феликс Потен предлагаха стоки от реномирани производители на по-високи цени и персоналът воюваше дискретно за всеки клиент.

Виктор побърза да отмести погледа си, прислони се в съседен вход, с гръб към вятъра. Откакто бе поел известни задължения към осведомителя Арменго, престанаха да се срещат в „При елзасеца”. Идеята да се изчакват по улиците в Латинския кватал беше идиотска, човек можеше да седне в евтино бистро и да сгрее гърло с чаша подправено с канела вино, без да подстрада инкогнитото. Виктор подозираше, че Арменго му насрочва срещи по ветровити пазарища и квартални градинки, от страх да не плати две-три питиета за господин Зомерхофен.

Възмущението от лицемерието на Арменго го отвличаше от угризения относно собствената му роля. Никой от Зомерхофените, населявали някога имението Буртниеки, не бе се препитавал от дребни  доноси. И до къде можеха да стигнат последствията… Сдъвка края на цигарата, вятърът връщаше дима в лицето, насълзи очите му. Отмахваше го с ръка, гневът тушираше угризенията. Няма защо да се оправдава,  комунистите местят заплашителна червена черта върху световната  карта от Балтика към Елба, към Меконг и Карибските острови. Виктор иска само тукашните им кресливи подгласници да го оставят на спокойствие. И после, тези непомерни разходи около Женевиев.

Цивилният осведомител се зададе откъм спирката на метрото, с ръце в джобовете на полупалто рибена кост, кепе с помпон и шал, преметнат през рамо, мустаците му бяха боядисани в тъмнокафяво. Арменго имитираше осигурен рентиер, който убива зимния следобед покрай сергиите на уличните търговци.

Тръгнаха един след друг по евтината пазарска улица Муфтар, продавачките на цитруси, миризливи сирена и провесени на посинели шии петли се провикваха с протяжни гласове. Сред гълчавата двама случайни купувачи биха могли да споделят недоволство от второкачествената стока, пълзящите цени и дразнещото държане на съвременната младеж.

- От два дни не е идвал на работа. Съпругата му е подала молба до кварталната префектура за криминален взлом в квартирата им. - Виктор помириса придирчиво ароматна мандарина, „без семки, без семки”, подканваше продавачът.

- При извество съвпадение взломът нямаше да изглежда криминален. Не го изпускай от очи и следи с кого общува в Центъра. - Арменго също разрови оранжевата купчина плодове, „прясна мароканска стока”, викаше продавачът.

Оасовецът с накривено кепе и натрапчиво кафяви мустаци отмина към сергия със сирена  - краве и козе, прясно ферментирало, узряло и твърдо холандско. Дразнеща миризма на маслена киселина караше човек да бърчи нос и пълнеше със слюнка устата. Виктор отново се поколеба, до къде може да стигнат анонимните работодатели на Арменго, не е ли време да спре до тук. Все пак каза:

- Служебно контактува с Жерар дьо Лартиг от отдела за стопански реализации…

- Фю, аристокрацията наистина се скапва.

- И с един специализант от Балканите, Дренски, бяха съквартиранти, преди да Аскари да се премести при съпругата си.

Арменго извади бележник, но докато записваше имената, даде вид, че сверява поръчка, купи резен козе сирене.

- Обади се да приберат за малко на сухо Били Естрадел, ще ми свършиш добра услуга - помоли Зомерхофен. - Мъти главата на Женевиев.

- Ако мислиш, че съм бавачка на дъщеря ти.

Имаха още двайсетина крачки до последната сергия, затрупана с бледи парникови домати. Оттам Арменго трябваше да се върне към  метрото, а Зомерхофен - да продължи пеша през Латинския квартал, такава е договорката.

- Той я трови с наркотици, разбираш ли?

- И се дразниш, че й прави любов, а?

Зомерхофен замълча, един бивш аристократ не е длъжен да отговаря на вулгарни подмятания.

- Ако ни подадеш адреси и доказателства, че търгува с наркотици, става - каза по-меко Арменго, - но по голо подозрение трябва да задържим половината гамени, които се шляят из улиците.

Арменго оправи шала си, бащинската загриженост на Виктор за доведената му дъщеря изглежда прекалена. Женевиев е изпортена хлапачка, с Били или без него, ще продължи да сервира неприятности. Арменго имаше опит от въдворяване на малолетни клиентки в изправителни заведения. Подозираше, че грижите на барона не са само бащински, Виктор ревнува Женевиев от гаджетата й, но крие сексуалните си комплекси под предлог, че спасява Женевиев от пореден нехранимайко.

- Следващия път няма да забравиш за сумата, нали? - напомни Виктор, Арменго бе обещал да му издейства аванс от невидимия работодател.

- Ако ми нямаш доверие, можеш да снасяш кварталните си клюки другиму, но едва ли ще се намери луд да плаща. - Тонът на Арменго бе заядлив и изключваше по-нататъшно настояване по въпроса.

Цивилният осведомител си тръгна, без да каже довиждане, а Виктор се повъртя още малко за лице около сергиите. Следобедът изглеждаше дълъг, а възможностите - опротивели: зле отоплена квартира в Нантер, натрапчиви страхове за Женевиев, ако не се е прибрала, и истерични скандали на секундата, щом го мерне. Унила вечер в „При елзасеца”, там човек може да прекара часове на чаша алкохол, но Виктор отдавна имаше нужда от повече чаши, а джобът му не ги позволяваше. Бе предупредил достатъчно ясно Аскари да не се бърка в играта, Аскари презира Виктор и предупрежденията му, да си тегли последствията.

Постара се да мисли за нещо приятно, за безметежните късни следобеди на терасата пред бялата къща в Константина, сега преценяваше, че са били безметежни. Мастилени сенки изпълваха гънките на голи ридове, листата на олеандрите увисваха неподвижни, като изрязани от сивозелен метал, шадраванът цъцреше с тънка струйка. Виктор седеше, кръстосал крака, на плетен тръстиков стол пред застлана с чиста покривка маса и пушеше ароматна ориенталска папироса. Майка му, тежко отпусната в отсрещното кресло, почукваше с позлатена лъжичка в чаша с филигранен подчашник. Следобедният чай бе свято тачен навик от далечното време в Буртниеки; десет минути в които бяла Рус, припознат дом на брадати князе, татарски ханове и надменни балтийски барони, всички - верни на императорите романовци, прозираше с помътена нимба през граници и невъзвратимости. Искаше да си спомни, да се вгледа в майка си, хубава жена от рода на графовете Ростопчини, с меко очертано лице, пълни устни и воднистосини очи, типично руска, нежна и бързо загрубяваща хубост. Но виждаше лъжичка, която почуква по нашарена с алени цветенца тънкостенна чаша. Чашата бе пронизана от кос лъч, прозрачна черупка с чаена отвара, в която угасва атласка привечер.

На площад Сен Мишел в студентския квартал продавачи на печени кестени и ръжени палачинки грееха ръце на котлони, посинели от студ африканци подскачаха от крак на крак край рогозки с ерзац сувенири. Вятър откъм реката сипеше сухи снежинки върху крилатата статуя на свети Михаил душевадеца. Сред пъстрата навалица предизвикателни младежи Виктор съзря старомодно облечен господин със сив балтон, кафява мека шапка и акуратно подвряно под яката шалче. Боже мой, кой носи вече мека шапка в Париж! Господин Димитру Попа придирчиво оглеждаше цветя зад найлоново параванче, с него цветарката защитаваше стоката си от вятъра. Докато Попа плащаше букетче теменужки, привързано с розова панделка, Виктор се промъкна през навалицата към него. Какво може да търси един кротък, уважителен емигрант, с букет теменужки в ръка, в скарания с традиции и умереност Латински квартал?

За отговор на този въпрос Ив Арменго не би платил нито сантим, но Виктор усети блазнеща възможност да попритесни Димитру и да разнообрази следобеда. Макар и рядко, обземаше го атавистична баронска потребност да се държи назидателно, да наднича безпардонно в хорски постъпки и съдби. Като внимаваше да не остави на господин Попа пътека за отстъпление, Виктор потърси погледа му с изражение на приятна изненада от случайната среща.

…………………………….

Апартаментът на Март Шаламел се състоеше от кухненски бокс, преходна всекидневна и миниатюрна спалня с прозорец на юг. Март се гордееше с южния прозорец и  обясняваше на колеги от Центъра колко приятно е да изпиеш, облегната на него, чаша следобедно неделно кафе. Бе изхарчила всичките си спестявания, плюс частта от наследство в невзрачно, присъединено към голям Париж железничарско предградие, за да купи това мрачно апартаментче в Латинския квартал, между улица Декарт и Сена. Бившият собственик бе разделил с паянтови стени и продал на части някогашно просторно жилище. Март воюваше упорито срещу следите от подялбата, тапети, блажна боя и изкуствена ламперия маскираха зазидана врата, затапени тръби и половина от тавански орнамент.

Съпругът на Март работеше като чертожник в автомобилните заводи Рьоно, бяха живели седемнайсет прилични години, но след няколко спонтанни аборта в напреднала бременност останаха бездетни. Невинна наглед пневмония се оказа скоротечен злокачествен процес, който отнесе Ги Шаламел за по-малко от три месеца. Година след като изтече траура родителите на починалия й дадоха да  разбере, че предпочитат да напусне дома им. Не я чувстваха близка, уж заради липсващите деца, но Март подозираше, за тях си остава натрапница от работнически предградия, попречила на Ги да компенсира невзрачния си доход и оскъдната рента на свекъра с обезпечен брак. Сякаш самият Ги бе имал кой знае какви възможности със слабото си здраве и посредствено образование.

Март беше реалистка, разделиха се прилично и веднъж годишно, след възпоменателна служба за Ги, старите Шаламел я канеха на обед. В останалите триста шейсет и три дни от годината трябваше да се грижи сама за себе си. Най-разумно бе да се върне при сестра си в старата къща в Шоази льо Роа, на какво може да разчита в голям Париж вдовица без образование? Съсипващ труд в монтажните цехове на Рьоно, където биха я взели от скрупули към Ги.

Да се върне при сестра си означаваше да признае, че не е истинска парижанка, каквато роля бе разигравала пред оредяващите си съученички. Ако имаше някакво ценно качество в нея, то бе упоритостта й. Стискаше зъби и издържа четири години всред задушливата воня на химическото чистене Фусар. Все пак не стана работничка, Фусар бяха от сферата на сервиса. Вечер посещаваше присъствени курсове по офисна техника и счетоводство, и след два разочароващи провала успя да получи диплом. Този струващ толкова усилия диплом и доброто съвпадение, че господин директорът Табютен бе съкварталец на старите Шаламел й отвори вратата на административната служба в Центъра за метални конструкции. Март стана „кадър”, усещаше се задължена към реда и традициите в петата република, и гласуваше неизменно за десницата.

Всяка печалба е за сметка на привидно маловажни загуби. Март беше с едър кокал и като наближи петдесетте, неудържимо загрубя. Раздялата с някои женски илюзии я вторачиха допълнително в работата й, вършеше я с педантизъм, израждащ се в дребнаво престараване. Зад гърба й колегите шушукаха, че е кариеристка и злохарактерна. Ако можеше да ги чуе, би била доволна. Злохарактерните са уверени в себе си, а Март се престараваше, защото се боеше за скромната си власт над секретарки и обслужващ персонал, за пуешкия шницел в столовата и самостоятелния кабинет в края на коридора, той маркираше положението й в Центъра.

Напоследък Март усещаше, че някои завоювани ценности в живота не са й достатъчни, че я тревожат съмнения, които бе отминавала като изживяни.

Погледна ръчния си часовник, порцелановият чайник изпускаше пара, зеленият чай е много полезен при хронични дискомфорти, каквито човек инкасира с възрастта. Под стъкления похлупак на подноса пъстрееха сандвичи с маргарин, гарнирани с моркови, магданоз и постно топено сирене. Март бе приготвила и лимонов пай с изкуствен подсладител, а във фруктиерата червенееха едри ябълки. Приетата от господин Попа покана за следобеден чай беше многозначителна. Март се чувстваше напрегната през цялата сутрин, докато бе домакинствала, облечена в хубавия си тъмен халат на бели и жълти хризантеми.

Беше куриозно, че възтромав мъж от бедна европейска страна зад желязната завеса до такава степен е извадил Март от равновесие, въпреки горчивия й житейски опит. Господин Попа изглеждаше порядъчен, но тя се плашеше дали тази порядъчност е вродена или е лицеприятно  поведение на бездомен емигрант, който си търси стряха. Стареещият мъж създава на жената традиционни грижи, с които я обременява младият, без да я компенсира в повечето случаи с онова, за което всяка съпруга се надява.

Март си внушаваше, не е направила решителна стъпка, бъдещите им отношения изцяло зависят от нея. Но усещаше с тревога, че закъснението на господин Попа я напряга. Какво може да го задържи, метрото слава Богу, е редовно, сезонът на стачките бе отминал. Парижани стачкуват през септември, след като се върнат от отпуск на Лазурния бряг и Балеарските острови.

Опита да си намери занимание, недовършеният гоблен в такъв сумрачен следобед ще измори очите й, бельото е изгладено и подредено в скрина, газовата печка и хладилникът в кухничката изглеждат стерилно чисти. Погледна се в огледалото до входната закачалка, бе спала, навита на пластмасови ролки, сега косата й седеше вълниста и богата, ситни клипсове проблясваха на ушите й. Бе се преоблякла в светла блуза с лек ажур около деколтето и тъмна пола под коленете, истинският вкус не се нуждае от претрупаност. Несигурност дали вкусът й е истински, беше друг комплекс в ежедневието й.

Отвори най-долното чекмедже на скрина, извади изпод ароматизирани хавлиени кърпи пъстро списание. От известно време Март Шаламел четеше, презирайки себе си, новото списание „Плей гърл”. Купуваше го от различни будки и по-далеч от квартала, в който живееше, за да не би, не дай боже, да я запомнят продавачите.

Седна на дивана и запрелиства гланцовите страници: козметика Ланком, мотоциклети Ямаха и леки коли Хонда, елегантни коли от клас лукс, на цена на среднолитражка. Автомобили не я интересуват. Запалки Блазон и аперитив Жет, мадам Шаламел преценява пушенето за вредна слабост, а с обяда си позволява не повече от чаша леко вино розе. Статия за престижни женски професии, още една страница, след рекламните фотоси за ваканция на Карибските острови Сен Мартен и Мари Галант: Кларк Скелтън беше новоизгряваща тенис звезда, с руса коса и тъмносини очи, с бронзов тен и ослепителна усмивка. Мускулестите му гърди бяха обрасли със златни косъмчета. Фотосът беше двойно прегънат, мадам Шаламел отгърна долния му край, спортистът се появи до кръста, в сянката на мъхеста палма. Златните косъмчета се сбираха на рижа пътечка, слизаха между зърната на гърдите му, към стегнатия корем. Март предвкуси стъписването, ръцете й бяха влажни, снимката имаше още една прегъвка, разтвори я цялата. Скелтън бе сниман съвсем гол, с бялозъба усмивка,, силно тяло и пигментирани гениталии.

Всеки брой на „Плей гърл” поместваше в раздела за телесна естетика смущаващи фотоси на третостепенни актьори или начеващи спортисти с яки рамене и ослепителни усмивки. Господин Димитру Попа не беше Кларк Скелтън,  по-точно, госпожа Март Шаламел би изглеждала като улична продавачка до рамото на Кларк. Не всичко на този свят може да се постигне с усилия.

Звънецът на входната врата звънна кратко, тя се стресна, като колежанка, хваната да чете забранено четиво, прибра списанието в скрина. Звънецът извъня отново, по-настойчиво, „момент, момент”, повтори високо Март, „това сте вие, господин Попа, нали?”, говореше оживено тя, докато дърпаше резето, сваляше верижката и отключваше вратата, движенията й все още бяха суетливи и неточни.

Господин Попа стоеше на площадката, стискаше букетче теменужки, привързано с розова панделка, в другата ръка държеше чиста носна кърпа, бършеше чело и се усмихваше смутено. Мадам Шаламел пропусна госта в антрето и го обсипа с деликатни упреци относно закъснението му. Март се държеше така, сякаш не Димитру Попа, с червендалести бузи и длани на шлосер, а самият Кларк Скелтън, с ослепителна усмивка и докарващо мравки по гърба тяло, бе я компрометирал пред половината Център за метални конструкции.

Господин Попа смотолеви някакво обяснение и когато Март си даде труд да обърне внимание, че първопричина за закъснението е неделикатното любопитство на Виктор фон Зомерхофен, усети прилив на изненадваща решителност.

Настани господин Попа до масата, сервира му сандвичи и чаша слабо подсладен зелен чай и като го гледаше очи в очи настоя; при възможността колеги от Центъра да клюкарстват относно връзката им, двамата трябва да решат бъдещето й още сега. Или тази визита ще остане последна. Господин Попа преглъщаше възпитани хапки и без нужда посягаше с кърпичка към челото си. Беше препатил емигрант от глух град в прашна Влахия и си даваше сметка, предложението на Март Шаламел е най-добрият шанс, който му остава в несигурните години до пенсиониране. Въпреки, че Март го смущаваше, както с това, че стърчеше половин глава над него, така и с категоричните си интонации, дори когато ставаше дума за интимни проблеми.

 

Глава 20  ИМЕНИЕТО ПЮИ ЛАРТИГ

 

Веднъж годишно Жерар дьо Лартиг канеше колеги в бащиното си имение Пюи Лартиг. Новият път към община Ла Луп пресичаше алеята между главния вход на замъка и кованата дворна врата с родов герб, фланкирана от стълбове, увенчани със скулптирани брони. Стареещият му баща Гийом дьо Лартиг не си говореше с общинските съветници, осакатили варварски парковата перспектива пред ренесансовата резиденция. Ажурната врата от преплетени ръждавеещи алебарди и пики с позлатени остриета, през която бяха влизали елегантни екипажи, сега стърчеше безмислено между мокър асфалтов път и празен ров с пропаднали скатове. Премръзнала трева бе прорасла по чакълената алея, стари липи надвесваха клонак над пристройките, в лявата бе живяла прислугата, конюшната в дясно ползваха за гараж.

 

Родителите на Жерар прекарваха август и септември в Пюи Лартиг с последователност, която се обясняваше колкото с трудно поносимата жега, тежаща над Париж през късното лято, толкова и с ограничените им възможности. През август новият елит отлиташе за Таити, Антилите или поне до Тунис.

Баща му се стараеше да внуши както на себе си, така и на прислужниците Стефани и Мишел Ораду, че все още се чувства у дома в старата резиденция - стил Луи ХІІІ, със стени от патиниран варовик и лицеви тухли. Привечер се събираха на чаша какао или чай в парадния салон, големият полилей отразяваше светлините си в учудващо бистри венециански огледала, грозните глави на болтовете, анкерирали напуканата стена към картинната галерия, почти не се натрапваха. Леля Анриет, с рано побеляла, вдигната над ушите коса и строг профил, свиреше на клавесин сонати от Люли и Мартини, посягаше от време на време към цигарата си, димяща в малахитов пепелник. Майка му оставяше ръкоделието, това бяха редки моменти, в които двете се вслушваха без резерви една към друга в думи или мелодия.

Според семейната легенда, на звънкотонния клавесин бе свирила при гостуването си една от дъщерите на Луи ХV или на Луи Филип. Жерар никога не си даде труд да уточни за себе си тази подробност и даваше повод на лелята да намеква, че е пряка издънка на родовия клон, който бе се настанил под герба на дьо Лартигите по причина на състояние, натрупано в пикардийските въглищни мини. Снобизмът на леля Анриет бе впечатляващ, Жерар се отнасяше с мила ирония към него, стига да се абстрахираш, че покривът над парадното стълбище е протекъл и амурите, изрисувани по тавана, са заприличали на прокажени африканчета, а данъкът за притежание на имението расте пропорционално на загубите от него.

В края на септември Пюи Лартиг опустяваше до следващия сезон. Наглеждаха го управителят Мишел Ораду, кръглолик мъж-джобен формат, южняк заседнал на север, той беше също градинар и шофьор. Жена му, готвачката и икономка Стефани, родена в Пюи Лартиг, беше изненадващо подвижна въпреки излишното тегло, натрупано с годините. Тя беше връстничка на леля Анриет, знаеха се откакто бяха проходили и държеше на традициите даже повече от нея.            

Жерар преценяваше, че подръжката на имението е скъпо струваща сантименталност. Бе убедил баща си да подпише договор, според който Пюи Лартиг се отваряше за посещения четири дни седмично. За сметка на това Дирекцията за национално наследство се задължаваше да субсидира най-неотложните разходи по ремонт на покрива и консервиране на стенописите над парадното стълбище.

Управителят Ораду бе прибавил към многобройните си функции и тази на гид. На всеки кръгъл час той развеждаше любители на ренесансовата архитектура и живопис, семейства с палави деца и американски студенти с раници на гърба през трапезарията, салона, капелата, картинната галерия и парадната спалня. Понякога Жерар чуваше през открехната врата безкрилите му обяснения: дванайсет кресла от националната манифактура за гоблени, по седалките им - сцени от басните на Ла Фонтен, на крайното е седнал по време на посещението си министър Колбер; параден портрет на втория граф дьо Лартиг, участвал в египетския кръстоносен поход, обърнете внимание на маншетите от брюкселска дантела, на портрета в дясно - четвъртият граф, ранен в битката при Азенкур, вижда се белег през челото му. Случваше се леля Анриет да пие кафе и реди пасианс под сенник на изронената задна тераса, а туристи да надничат през високите прозорци на библиотеката и да я разглеждат като експонат от епохата. В края на визитата Мишел препречваше пътя на излизащите с протегната длан и получаваше традиционен пурбоар. Той компенсираше донякъде извънредния  му труд, но Стефани пребъркваше джобовете му вечер, за да предотврати изтичането на монетите в чекмеджето на куция Лакомб, който държеше бистрото на отбивката за Ла Луп.

Аристократизмът не е недвижимост, а характер, отношение към света. Истинският благородник трябва да намира начин да излиза с печалба от инкасираните унижения. Когато пътуваше в чужбина, Жерар не се интересуваше от дворци и музеи, бе преситен на реликви от детство. Любопитстваше да посети пристанищни терминали, технологични паркове, борси и банки, където днешният ден умножаваше състоянието си.

В малкия салон студенееше прашен дъх на зима, полилеите и креслата бяха покрити с калъфи, махалото на стенния часовник висеше неподвижно от лятото. Брижит и Жерар бяха се заели да разконсервират салона, докато Мишел развеждаше последните посетители за деня, а Стефани бе подменила бельото в спалните за гости  и приготвяше вечеря.

След уикенда на летището в Шан Брижит си даваше сметка, че не бива да провокира с упорствата си Жерар. Държеше се мило и непринудено, сякаш не подозираше какво бе се случило там. Въпреки това, присъствието на семейство Симони сред поканените не й се струваше подходящо. Инженер Аскари също бе уредил двамата с Клер да са сред гостите, макар положението му в Центъра да бе компрометирано поради системно неглижиране на служебни задължения. Ерве Симони бе оповестил неофициално, че не ще  преподпише срочния му договор. Младоженците Аскари държаха да покажат, че евентуалното отстраняване на Омар ще е напускане по своя воля.

Сумирайки толкова подмолни напрежения под покрива на замъка и като изслушваше с непроницаемо лице взаимноизключващи се мнения, Жерар демонстрираше хладна етика, дебнеш ли да пронижеш някого с рапира, да е по правилата. Щом конфликтите в секцията доведат до провал на плануваните приходи (месечните баланси го потвърждаваха) и Ерве или Табютен се принудят да подаде оставка, той ще е единствен кандидат за овакантените постове.

Брижит разклати с пръст позлатеното олющено махало на часовника и се вслуша в замиращото тиктакане. Двойката българи единствено не биха създавали проблеми тази вечер. Архитект Дренски и съветничката към културната организация, негова приятелка, бяха сред гостите. Поканите за културни инициативи и коктейли, които Жерар получаваше, подписани от госпожа Герина, изискваха ответен куртоазен жест. Прагматизмът и комбинативността на Жерар не съответстваха на  литературните представи на Брижит за аристократизъм, но щеше да му го каже едва след като добави фамилията дьо Лартиг към името си. Подхвана сгънатите калъфи, Жерар разстилаше обюсоновия килим, изправи се, целуна я, калъфите се смъкнаха в краката им. Тя погледна през рамото му в голямото огледало, прецени колко добре й седи малката черна рокля,  докато самоуверен потомък на графове я целува на фон от старинни гоблени и мебели. И си представи как един ден Жерар ще постъпва така, както тя му подскаже за подходящо.

Студената мартенска вечер се спускаше рано над пусти ливади и ниски хълмове, безлистната гора зад големия празен басейн тъмнееше. Самотни статуи край тънко заснежени алеи напомняха човешки фигури, които  внезапно ще се раздвижат, шумът на вятъра в голите клони се дочуваше като скърцане на полуотворена врата.

Семейство Симони, Донвера Герина, Жерар и Брижит бяха насядали около запалената камина в малкия салон, уютна топлина се разнасяше иззад изрисувания на рози разгънат пламобран. Теодор, Омар и Клер се забавиха в оръжейния кабинет, под предлог, че ги интересуват старинните саби от дамаска стомана.

Под слабата светлина на брокатов абажур проблясваха милански шлемове и брони. Томове на класически автори, подвързани в кордовска кожа тежаха по лавиците, старинното бюро, отрупано с резбовани орнаменти напомняше ренесансов саркофаг. Теодор постави нетърпеливо ръка върху бронзовата дръжка на вратата, Клер продължаваше да седи на кресло с подвити крачета, настоя сепнато:

- Ако не мен, чуй тогава Теодор, като мъж той навярно гледа по-малко емоционално на нещата, аз приказвам на вятъра.

- Няма какво да бъркаме Теодор в тази история.

- Мисля, че си забъркал достатъчно трима ни.

- Аллах, единственото, което искам от вас, е да потвърдите пред гостите в салона, че ще отлетя за десетина дни до Лондон, за да уредя преместването ни.

- Къде ще бъдеш всъщност и какво ще правиш? - попита Теодор.

- Ще бъда в Лондон и ще уреждам преместването.

Клер скочи от креслото, гневна съпруга в тъмно сако и панталон.

- Как не схващаш, че играеш по свирката на съмнителни сънародници! Щом криеш подробности от нас, значи не си уверен в добрите им намерения.

- Отдавна не вярвам в добри намерения, зная само, че чужди намерения могат да бъдат използвани в подходящо време и по подходящ начин.

Омар беше настинал, очите му сълзяха от хрема, извади захабена кърпичка. Облеклото му беше импровизирано, като на човек, който не знае къде ще пренощува, поло фланела с висока яка и претенциозен костюм в райе. Усещаше, че губи търпение по дребни поводи, хващаше се, че говори високо и грубо.

Седаят бе подхвърлил проста идея, която би ужасила Клер и стъписала Теодор, а преди време - може би и Омар. Предлагаше размяна, петнайсет интернирани без съд и присъда, между които сестрата и брата на Омар. Срещу кого? - бе попитал с несигурна надежда Омар. Срещу оня, когото пипнем с твоя помощ, ти си най-малко компрометиран, бе предупредил Седаят. Жалко, че все още нямаме щатна репресивна служба, която да ни осигурява обменен фонд за такива случаи.

Седаят настояваше Омар да си осигури срочно алиби, поводът, че търси работа в Лондон, изглежда убедителен. Може да отлети сутринта за лондонското летище Гетуик и да се върне същия следобед с кораба на въздушна възглавница през Булон. Пътниците на кораба се регистрират само с билетите си, Омар може и да не пътува, съмишленик ще се представи на кораба под негово  име.   

- Ако се забъркваш отново с братовчедите, не се оплаквай после, че си бил изнуден! - предупреди Теодор. Омар се усмихна злъчно.

- Не мога да пия спокойно чай в порцеланов сервиз, докато сестра ми и брат ми са в ръцете на транжори на живо месо.

- Сестра ти и брат ти ли са по-важни за теб или аз? - попита заядливо Клер.

- В Париж няма вече въздух за семейство Аскари, в понеделник летя за Лондон, това е всичко.

Дръжката на вратата се раздвижи под пръстите на Теодор, беше Жерар. Той предупреди много сериозен.

- Ако не замисляте костюмиран атентат в плащове и с кинжали, идвайте на топло в салона.

Пропусна тримата пред себе си, преведе ги през тъмната билярдна. В салона Клер кимна лаконично на останалите, без да си даде труд  да се усмихне, настани се в полусянка по-далеч от камината. Омар седна зад съпругата си, вятърът вдигаше пламъци над пъстрия пламобран, течението пробягваше на плитка вълна под килима.

Брижит поднесе церемонно чая в сервиз от севърски порцелан, до вечерята имаше време. Съвсем близко до камината Анжел Симони се загръщаше зиморничаво в ярко вълнено пончо, тежък грим криеше сенките под очите й. Донвера пушеше тънка дамска цигара, изящната й свободна ръка си играеше с огърлие от бамбукови зърна, то хармонираше на вълнената й рокля с цвят на дъбов желъд и на гладките високи ботуши. Парад на консумативно благополучие, помисли насмешливо Омар.

Ерве Симони стана демонстративно гърбом към него и се присъедини към Жерар, застанал пред високите от пода до тавана прозорци на салона. Завесите от скъп виолетов брокат бяха обвити в найлоново фолио на височина, до която стигаха ръцете на недобросъвестни посетители. Ерве посегна машинално, фолиото го озадачи, той беше късоглед. Жерар не пропусна да се пошегува с  грешката му, правят я повечето от любопитните посетители, Ерве смутено се заоправдава.

- Клер, скъпа, научих, че Омар напуска Центъра - спомена уж между другото Брижит, с тон, предразполагащ към приятелска откровеност, докато й поднасяше чашата.

Омар остана невъзмутим, той не напуска, него фактически го отстраняват, от отговора на Клер зависят много неща.

- Предлагат му лекторат в Импириъл колидж, а на мен - секретарско място с преводи от френски. Следващата седмица Омар лети за Лондон. - Клер отговаряше на Брижит, но погледна предано Омар.

- И го правите по ваше желание? - Брижит се извърна към Анжел, сякаш чакаше потвърждение от нея. Брижит си играеше с огъня въпреки намеренията си за разумна дипломатичност. Ерве прекъсна разговора си с Жерар и се обади от далечния край на салона.

- Госпожа Симони не е в течение на служебните ми инициативи.

- Не държа да бъда, особено когато тези инициативи създават някому неприятности - Анжел се усмихна мило на Клер. -Ще ви липсва ли Париж?

- Лондон също има своето очарование, познавам го от времето на една специализация  - обади се примирително българката Герина.

- Но техните къщи, отоплявани с въглища, и кухнята им! Нищо не би ме накарало да сменя Париж за Лондон! - възкликна Брижит.

- Никой не е застараховал бъдещето си - предупреди Анжел.

- Защо, ето - Брижит е подсигурила своето - Клер го каза с гневна червенина по бузите. Брижит повдигна иронично изскубаните си вежди, разговорът нагазваше опасни води.

Точно тогава вратата към сервизите се отвори, икономката се показа на прага с бяла престилка над пола и елек от груба вълна. Пълнотата на Стефани й придаваше тяжестност, внушаваше респект.

- Госпожице, в колко часа да поднеса вечерята? - Тя се обърна не към Жерар, а към Брижит, това беше симптоматично. Поводът да се пренасочи разговора дойде на време. Брижит се замисли само за миг относно подходящия час.

- Както обикновено, Стефани - тя се справи умело с проблема за етикета в Пюи Лартиг, който очевидно не бе й познат в подробности.

- В такъв случай, в осем - подсказа Стефани.

- В осем - благоволи да се съгласи Брижит.

 Жерар се извини, че вечерята няма да бъде поднесена в парадната трапезария, отоплението през зимата създава проблеми. Мишел и Стефани разместиха ниски маси в полукръг около камината, подредиха многобройни порцеланови съдове, сребърни прибори и свещници, жардиниери със зимна зеленина. Мишел поднасяше питиетата към блюдата, сервирани от Стефани, глътка калвадос за аперитив, бяло вино с рибата в майонеза, червено към овнешкия бут със зелен фасул, козе сирене, домашната торта и шампанско от избите Татенже.

Теодор не пропусна питиетата, но яде малко. Донвера му направи дискретен знак, да не прекалява, попита тихо на български:

- Винаги ли събиранията на колегите ти са подобна война на нерви?

- Чак пък война, не бих казал.

- Тео, тъй като не си наивен, остава да си пиян. Какво има между семейство Аскари и останалите?

Напоследък отношенията с Донвера вървяха гладко, защото Теодор отбягваше някои въпроси и обяснения. Не искаше да признае, но всеки от двамата освен общото ежедневие, си имаше премълчани ангажименти,   осъзнати  или смътно обвързващи, те предвещаваха утрешни главоболия.

Донвера трябваше да подготви програма за тридневен престой на новия български министър на строежите в Париж, на връщане от визита в сандинистка Никарагуа. Такива краткосрочни визити минаваха формално, с протоколна среща на съответно ниво в Източноевропейския отдел на външното министерство. След това се предвиждаше културна програма и свободен полуден. Гостуващите функционери рядко владееха френски или английски език. Отдъхваха облекчено след както приключеше официалната част от визитата, претупваха културната програма и използваха останалото време от престоя си да посетят някой от популярните мюзикхолове като Мулен Руж и Лидо, пазаруваха в универсалните магазини Самаритен или Прентан.

Напоследък Теодор поемаше разсеяно функциите на разводач, които дълго време бяха му осигурявали дребни авантажи, ползване на посолски коли, пропуски за светски събития, обяди в престижни ресторанти. Всеки човек има биологична дупка съгласно астролозите, изпада в настроения. Изходът беше двамата със съветник Герина да официализират отношенията си по траен начин.  В една от мансардните спални за гости на Пюи Лартиг Донвера и Теодор се съблякоха бързешком, потрепервайки от студ. Леглото бе едва затоплено с тумбеста бакърена грейка. Придърпаха тежките завеси на балдахина, сгушиха се под пухената завивка с гръб един към друг, за да се топлят и тревожещи сънища бавно отдалечиха двамата - всеки по хлъзгавата пътека на собствените му грижи.

Клер и Омар напуснаха Пюи Лартиг още на следващата сутрин, под предлог, че Омар трябва да подготви пътуването си. Привидните му намерения бяха афиширани, по-нататъшен престой му се струваше безпредметен. На парадния вход Жерар и Брижит изразиха съжаления  по повод тръгването им и побързаха да се приберат, студеният вятър пронизваше неприятно. Присъствието на двамата Аскари видимо бе превърнало вечерта в дипломатическо изпитание за Ерве Симони, но Жерар бе удържал сполучливо изблиците на раздразнение в рамките на добрия тон. Господин Сенлек би бил доволен.

Облече скиорско яке над дебелия пуловер и седна в студения кабинет, за да провери сметките за месечните разходи. Брижит се вживяваше като домакиня и отиде в кухнята, за да даде наставления на Стефани относно обяда, макар че Стефани се нуждаеше не от наставления, а от още чифт ръце, които да транжират рибата и изчистят зеленчук. Мишел режеше дърва в някогашната конюшна, след това щеше да пазарува в Ла Луп, а следобед щеше да съпровожда посетители.

След закуска българските гости тръгнаха с прилежна любознателност за втори път през мрачната анфилада от парадни стаи. Любознанието у малките народи е компенсация за ниско самочувствие, преценяваше Брижит.

Семейство Симони предпочетоха да закусят в спалнята си, извинявайки се с главоболие на Анжел. Истинските главоболия бяха за Ерве, ако Жерар бе предупредил, че Аскари ще са сред гостите, щеше да отклони поканата. Забъркването на Омар в иранските политически противоборства компрометираше опасно секцията и Центъра. Напоследък си внушаваше, че дьо Лартиг умишлено му сервира конфликтни  ситуации.

Ерве седеше в кресло до прозореца, завил колене с одеяло и топлеше ръце на изстиващ порцеланов чайник декориран с овчар и овчарка. Под заскреженото стъкло пустееше унил мартенски парк, рошави гнезда тъмнееха в голите клони, двойка врани летяха ниско над все още заледения канал и грачеха остро.

Анжел бе приела резервирано вестта, че са поканени в Пюи Лартиг, тя, която бе прекарвала не една неделя в компания на Жерар и Брижит. Бе направила опит да го откаже от визитата и кратките, но красноречиви словесни сблъсъци преди вечерята, бяха потвърдили прозорливостта й.  Тя лежеше в леглото с разбъркана коса и торбички под очите, сутрин изглеждаше много състарена, имаше бъбречни оплаквания и не пропускаше да ги демонстрира дори мълком. Взаимоотношенията със съпруга й бяха обременени от премълчавани недоволства, от мрачно упорство - да демонстрираш пред другия как правиш всичко възможно да не му усложняваш живота. Лежеше тихо, но Ерве бе сигурен, че не спи.

- Аз те дразня, нали? - попита тя без да отваря очи.

- Защо го мислиш?

- Когато мълчиш и уловя случайно погледа ти, струва ми се, че не можеш да ме понасяш.

- Това са нерви, знаеш много добре какво ти липсва.

Ерве настояваше да осиновят дете, макар че причината за бездетството им да не бе установена категорично. Това бе още една плашеща демонстрация на добра воля.

- Каквото да кажа, ти го отдаваш на нервите ми - асиметрична бръчка дръпна надолу устните на Анжел. - Още ли преценяваш, че отстраняването на Аскари ще ти е от полза?

- Щатът ми е за научен сътрудник, а не за политически агитатор.

Анжел отметна завивката, прекоси боса стаята, без да приглади  коси, сложи ръце на раменете му, лъхна го специфичният дъх на надигнала се от леглото жена. Ерве избягваше сутрешните прояви на физическа близост, преди човек да е приключил с тоалета си.

- Би могъл да го задържиш поне заради това, че стои между теб и Жерар дьо Лартиг.

- Жерар няма с какво да застраши положението ми в чисто професионален план.

- За човек с неговите връзки ролята на твой подчинен едва ли е таванът, до който достигат амбициите му. Мисля, че те не се ограничават в полето на конструктивните стомани.

- Откога познаваш толкова категорично амбициите на Жерар? Може би след уикендите, които прекара с него и Брижит на летището за безмоторници?

- Съжалявам, че приемах поканите на двамата да им правя компания на летището в Шан дьо л’Аббе и още повече, че дойдох тук.

- С мен?

- Не, грешката е по-отдавнашна, че напуснах родината си заради Париж.

Ерве стана рязко от креслото, одеялото се смъкна в краката му, прекрачи го и се заразхожда по синкавосивеещия килим, с годините червените и жълти прежди от вътъка избеляват първи.

- Заради мен? Винаги ще намериш повод да ме тормозиш с настроения точно когато колегите могат да го констатират. Тогава слизаме да съобщим, че си тръгваме, защото госпожа Симони е направила грешка с идването си в Пюи Лартиг, във Франция. И първопричина за грешката съм аз.

- Ерве!

- Събирай багажа ни!

Най-плашещо бе, че при всяко спречкване се оказваше забравила докъде може да стигне Ерве в гнева си, откриваше с паника, че се ожесточава като човек, който не я обича, никога не я е обичал. В такива моменти Анжел отново оценяваше мрачната му упоритост да се вписва в ролята на коректен съпруг.

След половин час семейство Симони слезе в малкия салон. На фона на ламперии и виолетови брокатни завеси Ерве изглеждаше много блед и разсеян, той рядко се откъсва от проблемите на подчинената му секция. Поне това обясни Теодор на Донвера, докато изчакваха домакините за обещана разходка из гората отвъд езерото. Очите на Анжел бяха подпухнали, човек, който не бе осведомен за бъбречното й страдание, би предположил, че е плакала. 

 

Глава 20 ДОВИЖДАНЕ ИЛИ СБОГОМ

 

Малко след започване на работа в понеделник трима цивилни агенти извършиха обиск в Центъра за метални конструкции. Един от тях застана в асансьорното антре, другият се зае с чекмеджетата във все още свободния кабинет на напусналия Омар Аскари, а старшият на екипа, висок брюнет с виолетови белези от рецидивираща екзема по ръката и дясната буза, се затвори при директора Табютен.

Марк Табютен бе успял да запази спокойствие пред подчинените си, нареди да сътрудничат на представителите на реда, но след като тапицираната на ромбове врата на кабинета му хлопна плътно, нервите му не издържаха. Повиши глас така, както бе си позволил единствен път през цялата си директорска кариера; когато свари нощния портиер пиян, а алармената инсталация сигнализираше за пожар в гаражния сутерен. Обискът, макар и с прокурорско разрешение, е предизвикателство към Центъра, към Европейската асосиация за стомана, как ще реагират клиентите, депозиращи милионни поръчки. Подчинената на Табютен институция е нарочена за гнездо на политически екстремизъм! Шницелът на инспектора се гарантира от реномето на точно такива стопански и административни звена. Премълча, че обискът е симптоматично предизвикателство лично към него. В Министерството на научното развитие не бяха сметнали за необходимо да го предупредят за възможни усложнения на казуса „Аскари”, това беше лош знак.

Цивилният агент бе настроен търпеливо, изслуша протестите на директора и вметна, че акцията не цели да урони престижа на учреждение, в чиято полезна дейност той лично не се съмнява. Полтическата несигурност и истеричните реакции на левичарската преса правеха коректен дори езика на униформената и тайна полиция. Официалната нота от иранска страна по повод на терористична дейност срещу имперски представителства в Париж  налага превантивна дейност. Агентът запали цигара, без да иска позволение, никой не одобрява морала на азиатските монархии, но икономическите интереси на петата република са по-добре известни на господин директора, отколкото на полицията, нали? Фактът, че тук работи господин Аскари, е достатъчен повод за проверката, инженерът-иранец се е занимавал с политическа дейност въпреки подписаната декларация в обратен смисъл, за да подновява разрешителното си за престой във Франция.

Табютен почти се овладя, само червенината, плъзнала под корените на къдравата му, посивяла коса, показваше колко му струва позата.

- Господин Аскари не работи в Центъра.   

- Вече - натърти агентът, докато търсеше пепелник, но Табютен не си направи труд да му го подаде. - Постъпил ли е другаде? Къде?

- Центъра не следи кариерата на бивши сътрудници, разбрах, че е получил назначение в Лондон.

Марк Табютен стана, за да покаже, че разговорът е приключил, но мъжът с виолетов белег през лицето демонстративно продължи да седи.

- Имаме сигнал, че Аскари не е напуснал Париж. Някой  разпространява неверни слухове относно пребиваването му.

- Мой служител ли визирате?

Подчинените, които бяха заинтересувани да създават неприятности на Табютен, се брояха на пръсти. Аскари отпада, той бе предизвикал неприятности, но не можеше да ги ползва.

- Източникът на сигнала е от наша компетенция - агентът долови погледа на Марк, фиксиран върху белега през лицето му. Табютен побърза да се задълбочи върху заповедта за обиск. - Ще отведем съпругата на Аскари с нас за отделен разговор.

- Настоявам да го направите след работно време и не на територията на Центъра. Не ни вкарвайте в пререканията между левица и десница -  настоя Табютен.

- Само съображения за ефективност ни притискат да не изпуснем момента.

Агентът стана, отдаде небрежно чест и излезе. Докато прекосяваше предкабинета, намигна свойски на скандализираната Брижит, в това време директорът набираше номератора на Министерството на развитието. Евентуално задържане на Клер ще хвърли Центъра и него самия между зъбите на дебнещи се политически опоненти. Марк Табютен ръководеше Центъра от създаването му, бе преживял майските вълнения от 1968 година, протести, стачки и недоказани корупционни съмнения, раздухани от войнстващата левица. Известна гъвкавост по отношение на недоволни от статуквото не само не е излишна, тя е  задължителна.

От долния етаж се чуваха тропот и възбудени гласове. Събитията рискуваха да влязат в сценарий, който Табютен познаваше от времето, когато агентът навярно бе пропускал часовете по масова психология в полицейската школа.

Кабинетът на Омар представляваше плашеща гледка, разлепен и разкъсан мокет, разхвърлени по пода чекмеджета, разпилени книжа, разглобен телефон. Усърдието на проверяващия бе се изродило в брутално боравене с предмети и мебели. Агентът бе провокиран от невъздържаните обвинения на Клер и бе имал неблагоразумието да я предупреди, че ще говори, когато й зададат въпроси в префектурата на Пюто.

Клер се заключи в стаичката си заедно с Каролин. Март увещаваше агентите да не разбиват вратата и викаше през ключалката, че не става дума за арест, а за справка. В такива моменти Клер трябва да мисли за реномето на Центъра, а не за твърдоглавието си.    

Престараването на Март имаше обратен ефект, сътрудниците се изсипаха в коридора, толкова беше им се насъбрало, пълзящо покачване на цени, постоянни намеци за съкращения, негодуване срещу безпардонността на полицията. Струпаха се пред заключената врата и заплашваха, че ако директорът не поиска полицията да напусне незабавно сградата, ще обявят стачка. Каролин викаше с късащ се глас зад вратата, стачката вече е обявена.

Офисът на списанието, стаята на главния редактор и бюрото на Клер бяха свързани с междинни врати. Откъм страна на Клер дръжката бе свалена и вратата - маскирана под фототапет, представляващ есенна гора. Теодор взе без много обяснения връзката ключове от португалеца, който чистеше етажа. Ниският мъж с услужливо изражение и пригладена назад влажна коса почти не говореше френски, не можеше да прецени от чие име действа Теодор в суматохата.

Протестиращите бяха блокирали асансьорното антре. Теодор се поколеба, вмъкна се в редакционния офис, почука на вратата на главния редактор. Господин Сфинтеску идваше в Центъра два пъти седмично, следобед. Отключи ли тази врата, Теодор слага край на стажа си, но той опитваше трескаво ключовете. Мисленето идва секунда след действието, ключът се превъртя и Теодор хлътна в стаята на главния. Сега ядните гласове в коридора се чуваха съвсем ясно. Посегна към телефона и набра номера на Клер, никой не вдига слушалката. После плитък дъх отговори с мълчание на предупреждението му: Клер, Тео е на телефона, опитвам да отворя вратата откъм редакцията.

Възможно ли е за нея да липсва ключ, един от ключовете отваря всички врати на етажа. Ключалката щракна, Теодор наблегна с рамо и със сух трясък почти падна през разкъсания тапет в съседната стая. Изходът към асансьорното антре бе залостен с писалището, Клер и Каролин гледаха с ожесточени погледи.

- Към пожарната стълба е свободно, идвай бързо - с полуглас викна Теодор. Каролин се втурна след него, Клер бе се вкопчила в металната стойка на библиотечната лавица, косата й беше разрошена, очите - трескави.

- Аз не съм престъпник, за да бягам!

Телефонът зазвъня, звънът отекваше оглушителен, Клер се вторачи в слушалката, но не посягаше. Теодор я вдигна й я тикна насила в ръката на Каролин. Мъжкараната слушаше безмълвно, после отговаряше с едносрични думи, пусна слушалката, но продължи да стиска шнура. Табютен твърдял, че е поискал полицията да напусне Центъра и да се извини официално, но е обещал от името на Клер, тя ще се яви в префектурата. Задърпа Клер, Теодор твърди, че изходът към пожарната стълба е свободен! Злъчна усмивка разтегна побелелите устни на Клер.

- И ти ли ме смяташ за политическа екстремистка, като полицаите? Помогнете  ми да деблокираме вратата!

В процепа между открехнатата врата и рамката се тълпяха лица, рамене и юмруци, най-близките се отдръпнаха, задните напираха за да видят по-добре Клер. Тя викаше, не позволявайте на буржоазни слуги да се саморазправят с инакомислещи, утре ще стиснат вашето гърло! Надигнаха се гласове - учрежденският комитет да обяви стачка, какво чака Шаламел! Избухнаха пререкания, тълпата изтласка агентите в ъгъла, най-младия изгуби самообладание, посегна към вътрешния си джоб и извади пистолет, чуха се писъци.

Тогава по стълбата откъм горния етаж се появи Марк Табютен, неестествено изчервен, неспокойната му ръка търсеше дали е на място възелът на вратовръзката. След него, като бършеше запотените стъкла на очилата си, слезе Ерве Симони. Директорът спря на предпоследното стъпало и се опита да надвика гълчавата. Гласът му се скъса, вдигна се на фалцет, кашляше и викаше, дирекцията ще се съобрази с еднодневна стачка на солидарност с иранската емиграция, но лично той не може да легитимира политически прояви. Нека всеки реши за себе си по съвест. Той апелира, в името на законността стачкуващите да не пречат на онези, които ще предпочетата да изпълняват служебните си задължения. Издействал е полицията да напусне сградата.

Повечето от възрастните инженери - „кадри”, шефове на административни отдели, Март Шаламел, Брижит Жоане и прислужникът португалец  се струпаха на стълбата зад него и Ерве.

Младите сътрудници на временни договори, Каролин и Теодор заобиколиха Клер.  Между двете групи, сконфузен от внезапната дилема на избора, остана господин Димитру Попа. Така той афишира колебанията си и когато, подканян с категорични погледи от мадам Март, се нареди зад Ерве на стълбата, постъпката му предизвика презрителни възгласи от страна на стачкуващите и упреци от онези, към които бе се присъединил със закъснение.

Двама души не изявиха отношението си към събитията в Центъра, но отначало никой не обърна внимание на това.

Рано следобед в утихналия коридор откъм стълбището се появи Виктор фон Зомерхофен. Климатичната инсталация не работеше, въздухът лъхаше на непроветрен студ, осветлението бе намалено наполовина. Виктор обясни по каква причина е закъснял отначало на възбудената Каролин, тя се вживяваше като стачен пост в асансьорното антре, а после и на Март Шаламел, която зъзнеше в счетоводството, увита в шалове и даваше вид, че сумира месечни отработени часове, Повреда в жилищната газова инсталация го принудила да изчака идването на техник от Газ дьо Франс, знаете, при тези депресии на Женевиев, един баща трябва да е на щрек с газа. Виктор увери настоятелно, че не е имал понятие за обиска в Центъра, освен това пред Каролин изтъкна, че точно чуждият екстремизъм го е приучил на политическа толерантност, а Клер уважава достатъчно. Докато пред мадам Март сподели саркастично, не би се очудил, ако някои сътрудници на Центъра го вдигнат във въздуха заедно с половината персонал, за да изразят солидарност с левичарски каузи. Виктор пусна часовника си на присъственото табло, за да покаже, че не участва в стачката, а след двайсетина минути се измъкна тихо по стълбата, хлътна в бистрото оттатък улицата и по такъв начин се солидаризира с Клер и поддръжниците й. Там седя на топло до вечерта и пи много.                         

Жерар дьо Лартиг се свърза по телефона с господин Сенлек веднага след като разбра, че обискът поставя в затруднена ситуация директора Табютен. Сенлек му определи незабавна среща в бистро на левия бряг, на булевард Сен Жермен. След два дни във вестник на националистите щеше да се появи интервю с младия активист на движението  Жерар дьо Лартиг, в което той с почтителна ирония щеше да опровергае методите на „кадъра” Табютен, довели до изследователски,  персонални и финансови неблагополучия в Центъра. 

…………………………………

От спирката на метрото Ла Фурш до квартирата си в съсобственическия дом Теодор вървеше по улици застроени между двете войни с евтини апартаментни сгради. Бе предупредил брокера, в края на седмицата напуска и пренасяше на части вещите си. Брокерът, угрижен господин с оголяло розово чело, тънки устни и щръкнали уши, се възмути не без основание, наемател да те изостави насред сезона, в това няма морал.  Теодор живееше фактически у Донвера, Омар навярно бе напуснал Франция, кой да плаща наем за неизползвано жилище, само за да спазва договор.

Би могъл да пренесе оскъдния си багаж на един курс с товарно такси. Имаше нужда да повърви, презрамил спортен сак, да потърси себе си. Специализация и трислойни панели, конструктивизъм, възпитано балансиране между съвест и его, вчерашни полезни зависимости днес изглеждат преживени, несъщностни. Нещо му е липсвало. Ако прави неразумна крачка в свят на опасности,  прави я по собствена воля.             

Автоматът на стълбищното осветление не работеше, отминеш ли втория етаж, очите свикват с тъмнината. Вечер животът в съсобственическия дом се спотаяваше зад плътно затворени врати, в тесните холчета засиняваха телевизионни екрани.

Теодор се изкачи до таванския етаж, от стаичката на египтянките се разнасяше миризма на яхния с тежка запръжка, в дъното на коридора нечий касетофон интимничеше, „Тю т’ан ва, ком ьон солей…” Докато отключваше вратата, му се стори, че нещо не е наред, винаги превърта ключа два пъти, някой е влизал. Замря, без да пуска дръжката, думите на песента губеха смисъл в ушите му. Открехна предпазливо вратата, тя изскърца, подозрението се превърна в опасение, в стаята има човек, пръстите на Теодор шареха по стената и търсеха ключа на лампата.

- Не светвай и затвори вратата - нареди някой в тъмното. Гласът на Омар се чу откъм нишата под капандурата. Щракна запалка, пламъче освети брадясалото му, напрегнато лице.

- Ако знаеш колко ми трябваш - предупреди той.

- Нали си в Англия?

 - Не се прави на наивен.

- Търсят те, обискираха Центъра. Клер недоумява какво става с теб, къде си, не подлудявай поне нея.

- Малко търпение и всичко ще се оправи.

- Вярваш ли си?

- Трябва.

Разчупена багета и парче салам се провиждаха върху разтворен вестник на леглото

- Яж - предложи Омар.

Теодор поклати глава.

- Да те предупредя, напускам квартирата и се прехвърлям при Герина. Какво ще стане с кореспонденцията ти? И до кога ще се водя титуляр на суми от помощния фонд?

- Кореспонденция на този адрес повече няма да идва…  - Омар замълча, касетофонът се задави, утихна, нечии стъпки се чуваха в коридора. Наведе се, в краката му тъмнееше купчинка, като чанта, бръкна в нея.

Стъпките идваха по-близо, той се изправи, нещо черно лъсна в ръката му. Времето се разтегна, като в дълъг миг преди неизбежна катастрофа. За Теодор то летеше назад, самолетът на Балкан бе се снишавал към летище Бурже, над прорязана от пътища и канали подредена земя, тук бе го чакала най-желаната година в живота му. Броеницата дни се късаше, случки и лица се пререждаха, изпреварваха. Упорството срещу заплахи крие патетична надежда, със съпричастие на Теодор светът ще стане по-справедлив, някога ще му благодарят. Някой спря пред вратата, Омар вдигна дясната си ръка напред, прицели се, стъпките отминаха, коридорът се изпълни с бърза и гърлена източна реч, хлопна врата.

Бяха стояли безмълвни дълго или така им се струваше.

- Плати квартирата още за месец, она не идвай тук. Не се безпокой, за наема ще изтеглиш пари от  фонда. Предай на Клер, че след десет дни ще я чакам в Лондон, тя знае къде. Оттам ще ти се обадя кога да се срещнем и закрием банковите сметки. Ако нещо се обърка, изтегли остатъците и ги предай на Клер. Касовите разписки и мои лични документи в такъв случай ще пъхнеш опаковани в клозетното казанче. Но не вярвам да се наложи.

Диалозите с Омар се превръщаха в монолози, той искаше, настояваше, чуваше ли изобщо какво безпокои другите?

- Това е последната услуга, за която те търся. Не си ми длъжен, зная,  усложних живота ти, но нямам друг избор …  - Омар го прегърна непохватно, дръпна се, смутен от жеста си на мъжка близост. Упорит дървояд заскърца в старите мебели. Теодор попита.

- Ще се видим ли някога без да играем на криеница?

- Когато се върна в свободен Иран и заема мястото, което ми се полага, ще те поканя да преподаваш в Техеранския технологичен университет.

Обещанието бе казано със смразяваща убеденост.

- Ти си удивителна кръстоска между реалист и мечтател.

- Чедо на Изтока. Както ти си кръстоска между мъжко момче и превзет интелектуалец.

Теодор открехна предпазливо вратата, коридорът беше пуст.

- Довиждане.

- Може би сбогом - каза Омар, ръката му задържа ръката на Теодор, стисна я конвулсивно. - Париж е велик град, нали, учи ни да не се плашим от човек с друг цвят на лицето, вярващ в друг бог, важно е какво има тук - той почука челото си. Притвори вратата, но остана зад процепа, докато Теодор извървя тихо тъмния коридор и се спусна припряно по стълбите.

 

Глава 21 ПРЕДПЕРЕСТРОЙКАТА

 

Когато бившият министър на строителството Ивац Осоговски получи телефонна покана да участва в учредителното събрание на дружество за развойна дейност, експериментални производства и търговия по второ направление „Ексимкомерс” не се изненада особено. След фактическото му уволнение не бе останал гладен. Кадровиците от Централния комитет имаха грижа партийни и административни кадри, отстранени от ръководни постове поради опровергани стопански политики или идеологически грешки, да не бъдат маргинализирани до там, че да станат отявлени противници на системата и окръжението на Първия.

Социалистическата система изпадаше в латентна криза. Ежедневен проблем ставаха дефицитите на олио, захар,  дори картофи и чесън, каквито страната традиционно бе произвеждала, километрични автомобилни опашки се извиваха пред бензиностанции, електричеството спираше често и задълго. Депозитите за закупуване на жилище с банков заем или руски автомобил отлежаваха с години, без да се олихвяват, купувачите на  бяла техника или телевизор с вносен кинескоп преспиваха пред обсадени от вечерта магазини. Висшият партиен апарат прикриваше нервността си с шумно рекламиране на нови секторни политики, аграрнопромишлени обединения,  развойни паркове.

Ивац Осоговски бе роден в учителско семейство, майка му бе преподавала зоология, ботаника и ръчна работа, със съпруга си обикаляха села,  учителстваха по Беломорието, докато  най-сетне сполучиха да се  назначат в Сепарева баня. Баща му, гласовит, сепнат мъж, си попълваше норматива с часове по физическо възпитание, командваше юнашка дружинка и бранническа чета, събираше абонаменти за списания „Орле” и „Браннически другар”. На 24 май четниците маршируваха стегнати в униформи с каишки, колани и ножове, скандираха „Борис, България, Бог”.

Политическото прегрешение на баща му се влачеше като сянка зад Ивац след девети. Цял живот трябваше да го изкупва с примерно трудолюбие, професионализъм и приспособимост, дето се казва - сервилност. Е, от това не се умира, управляващата по конституция класа се нуждаеше както от сляпо предани  партийни  приврженици, така и от специалисти - работари.

След като го освободиха от министерския пост, Осоговски излезе в неползван дълъг платен отпуск, после - два месеца в болничен (излизане в болнични отклоняваше внимание от обявените причини за оттегленото доверие). След като изтекоха отпуските Осоговски се появи в Управата на стопанско обединение за тежка химия, назначението мина незабелязано от пресата. После дойде газовата криза, химическите заводи се превърнаха в тяжест за бюджета.  Две години Осоговски беше заместник директор на Пътно управление, от там премина в новосъздадена държавна фирма за внос и износ на петролни деривати.  Пътуваше често до Москва и Белград, до Багдат и Триполи, разполагаше с чужда валута в количества законово забранени за обикновени граждани.

Валутата идваше много навреме, големият му син, слабовато момче с висок диоптър за късогледство, не успя да се класира на  приемните изпити в хуманна медицина, въпреки бащините си връзки. Съпругата на Осоговски вгорчаваше всеки ден живота му по този повод, той не си обича детето. Ивац уреди сина им да бъде записан в медицинския факултет на скопския университет, срещу висока годишна такса в долари. Надяваше се след два заверени семестъра да го прехвърли в  София. Малкият син взе  книжка за водач на мотоциклет с ходатайство, изнуди родителите си да му купят мощен американски „Харлей Дейвидсън”. През вечер излизаше на мотоциклетни гонки с рокери по околовръстния път, майка му се тровеше с успокоителни, докато чуе пукота на мотор рано сутрин. Осоговски започна да вдига кръвно налягане, на профилактика в Правителствена болница му констатираха повишен холистерол и кръвна захар с три пункта над нормата. Нужните му швейцарски лекарства на Сандоз и френски на Ла Рош купуваше с долари при командировките си в чужбина.    

Поканата за участие във вносно-износното дружество „Ексимкомерс” оправи настроението му за седмица. Озадачи го донякъде само мястото на учредителното събрание - женски глас по телефона повтори, че става дума за ловната резиденция „Яворец”, на петнайсетина километра встрани от пътя за Солун през Кресна. Осоговски осведоми непознатата, че ще ползва собствен транспорт, с отбивката е наясно, макар да не е посещавал „Яворец”.

……………………..

Малко след като се отклони от четирилентовата автомобилна артерия, бившият министър се поколеба, дали беше олучил отбивката? Тесният път  лъкатушеше по ниски хълмове, откри се закътана зазеленяла долина. Сред покълнали пролетници нелепо стърчеше телефонна будка, пенсионирани шофьори и железничари се изхитряваха да замъкват по личните си парцели автобусни каруцерии и дори бракувани товарни вагони, ползваха ги вместо вилни бараки.

Когато втора будка се мярна след остър завой, Осоговски съобрази,  когато дружинката на Първия бе идвала да отстрелва сърни и прасета, охрана бе контролирала от будките движението към партийната вила,. Ширна се обгрижвана морава, зад нея се изправи гъста стара гора. Между стволовете на дърветата се провидя продълговата сграда, това беше ловната резиденция „Яворец”.

Покрив с тежки стрехи захлупваше двуетажна вила с чардак и еркери обшити с байцвано дърво, рулетни жалузи криеха френски прозорци и гаражни клетки. Архитектът бе се лутал между битовизма на царските резиденции в Рила и съблазни на  модерната архитектура. Нисък просторен хол заемаше партера. Три тежки салонни гарнитури лъщяха с тук-там протрита лакова кожа, бар-плот в стъкло и никел, и впечатляваща батерия от бутилки с твърд алкохолол заемаха цяла стена, вита стълба качваше към етажа със спалните. Конферентната зала беше без прозорци, облицована с акустични щитове, бучеше климатична инсталация и от време на време премигваше дискретно осветление. В хладновата трапезария с мраморен под и  камина тиктакаше стенен часовник с махало, карловски пейзажи от Никола Танев и акварели от Щъркелов спираха опитното око.  

Бившият завеждащ отдел в ЦК Пенчо Дараков говори за новосъздаващото се дружество „Ексимкомерс и партийната концепция относно развитието на страната в променилата се вътрешна и международна ситуация. Оказа се, че Дараков оглавява сформиран вече инициативен комитет, а сред присъстващите Осоговски разпозна и се здрависа с партийни функционери и администратори, заемали в различно време ръководни длъжности. Повечето от тях сега работеха в анонимни стопански структури с неясни  абревиатури.   

Дараков беше посъстарен, прехвърляше кичури коса над оголяло теме, рунтавите му вежди надвисваха над очите, подпасал бе корем ниско под кръста. Все още се стараеше да говори с авторитетен тон на функционер от най-висока инстанция. Вътрешната и международна обстановка, по специално така наречената перестройка в страната-стожер на социализма, налагат да се осигури финансова обезпеченост за дейност та на партията при евентуални промени у нас. Наложително е да се основат филиали под шапката на наши стопански обединения в западни търговски средища, Ротердам, Франкфурт, Милано, а също - в Бейрут и на остров Кюрасо. През тях ще се внасят и изнасят машинни детайли и оборудване, електроника, петролни деривати и фармацевтични продукти. Значими суми за тази цел ще бъдат поверени на компетентни другари, доказали лоялност към социалистическата идея, независимо от несправедливости, допуснати спрямо тях в миналото. 

Следващият ден бе минал в дискретни договорки на четири очи в полутъмни ъгли на хола и по стаите. Да поемеш подобен финансов ангажимент означаваше да пренастроиш личен живот, да рискуваш семейство и прекроиш бъдещето на децата. Ветерани с по-ниско образование, които не се виждаха в рисковия проект, си тръгнаха начумерени един след друг, чутото бие на капитуланство, вечерта нечии столове около дългата маса в трапезарията останаха празни. Други, по-млади, специализирали на Запад и владеещи чужди езици, се договаряха  за конкретни градове и сектори, обсъждаха как ще се прехвърлят активите. Ако трансферите са в кеш, какви ще са неофициалните гаранции, че кредитополучателят ще изплаща дивидентите, възможно ли е някой да посегне на сумата.

Късно на третата сутрин паркингът опустя. Резиденцията утихна под пролетно слънце, небето засиня по-дълбоко, замириса на стоплена пръст и никнеща трева. Два пауна със сини шии и сребристи крила царствено се разхождаха по моравата пред птичарника, влачеха металнозелени метли-опашки, изпъстрени на оранжеви „очeта”. 

Осоговски и Пенчо Дараков допиваха горещо кафе без захар сами в трапезарията, след обезсърчаваща закуска с попарени мюсли. И двамата влизаха във възраст, носеща мъжки дефицити, но докато Дараков се бореше с излишни килограми, Ивац Осоговски беше обременен наследствено с риск от диабет, слабееше и  елегантният светъл костюм висеше върху раменете на този много представителен преди години мъж. 

Управителят на резиденцията раздигаше съдини и прибори от трапезната маса за двайсет и четири куверта. Посещенията на Първия с ловна дружинка от някогашни съотрядници, раболепни артисти, учени и писатели, бяха секнали. Мълчаливият мъж, випускник на милиционерската школа в Симеоново, беше още снабдител и парнаджия, така се  побираше в изтънялия бюджет на ловния дом, съпругата му беше хигиенистка и готвачка. Любопитна млада сърна с влажна муцуна надникна през отворен прозорец на трапезарията. Стадо от десетина сърни, водени от сивоврат сръндак, привикнали с хорско присъствие,  излизаше от гората на паша край резиденцията.

Осоговски и Коста Дараков помнеха добри и лоши дни в служебните си контакти, бяха стъпвали на различни стъпала по йерархичната стълбица. Дараков - винаги в ролята на ментор, овластен да говори от последна инстанция; Осоговски - експерт длъжен да се вписва в ревниво предначертана партийна политика. Стълбата почваше да скърца, мястото върху нея изглежда нямаше да е застраховка до живот. Осоговски почваше да се държи фамилиарно с Дараков, веждестият мъж се дразнеше, трудно му беше да се примири,  че хлябът и сиренето няма да са само у него.

Пенчо Дараков бе от планинско тетевенско село, баща му овдовя рано, трудно изхранваше три сирачета с петнайсетина декара каменисти ниви. Влезе от първите в ТКЗС-то, доведе в къщи прехвърлила години мома.  Мащехата природи още две, превиваше гръб от сутрин до вечер да скърпи трудоден и си кълнеше късмета, за кого да се грижи по-напред, за свои ли, за чужди ли. Баща му се примоли на своя втора братовчедка, Стана Дарашка, чистачка в плевенска гимназия,  да подслони Пенчо, докато учи за средно образование. Момчето е будно, ще е грехота да го спре от наука. Бащата ще кара всяка есен каруца дърва за огрев на братовчедката, ще й отделя човалче брашно и дамаджана олио от натуралното възнаграждение, родитба от двора.

Пенчо запомни гимназията с постоянно усещане да му е гладно и студено. Лелята му намери стара ученическа униформа, зимно време ходеше обут в  терлици и галоши, всяка есен бързаше да вземе стари учебници от гимназиалната библиотека. Нямаше пари за пособия и речници, преписа на ръка логаритмичната таблица, хвана се да чисти в ученическата столова срещу безплатни обед и вечеря. От Димитровския младежки съюз го изпратиха на летен семинар в Сливек, в бивша чиновническа  почивна станция край минерален извор, започна да праща дописки до вестник „Народна младеж” В десети и единайсети клас му отпуснаха  ученическа стипендия, взе добра диплома. Влезе като  резерва за Маркшайдерство в Минногеоложкия институт, и тук се класира за стипендия, стана активист на факултетския, след това - на вузовския комсомолски комитет. Даваше сведения за отсъствали от манифестация, кой е разправял вражески вицове, сумираше черни и червени точки, дойдеше ли ред да се раздават карти за студентски почивни станции. Приеха го за партиец с комсомолски набор, след като се дипломира от ЦК на Комсомола го представиха за аспирантура в Ленинград.

Всичко в съзнателния си живот дължеше на Партията, образование, кандидатска степен, софийско житгелство, дето се казва - и семейство. Беше женен за дъщеря на партиен другар - активен борец, тъстът издейства жилище за младото семейство във ведомствен блок още първата година. Сега светът, който бе отворил врати за бедни момчета като Пенчо, почваше да се тресе от подземни тътени, бъдещето изглеждаше тревожно, трябва да се спасява.

В огряната от пролетно слънце трапезария тревогите изглеждаха донякъде проблематични, могат и да не се случат.          

- За какво ни трябва агентство на Карибските острови? Каква електроника ще внасяме от там?- попита насмешливо Осоговски.  Усещаше неразумно, хлапашко удоволствие след толкова години унизително съобразяване, да дразни бившия „сив кардинал” на сектора с наивни въпроси. Привидно наивни.

Дараков повдигна красноречиво рунтавите си вежди, управителят идваше към тях, бутайки сервировачна количка с употребена посуда.

- Да се поразходим навън, виж какво слънце огря.

Двамата излязоха на подстриганата морава, сърната хукна неохотно към влажната сянка на разлистените дъбове, оттам плашливо подаваха муцуни посестримите й. Един от пауните изкрещя и разпери опашка, перата заискриха на слънцето, като царствено ветрила, разклащани над глава на монарх в холивудски филм.

- От Карибите ще внасяме суровина за фармацевтични продукти - тросна се Пенчо Дараков.

- А в Бейрут ще ги изнасяме, така ли?

- В Бейрут се харчи продукция на Балканхим и Тексим.

- За Ливан и за остров Кюрасо ти трябват печени хора, куражлии.

- Като знаеш толкова, защо подпитваш? Да беше кандидатствал за там, големите пари вървят с риска.

Осоговски бе предпочел вместо рискованата търговия с опиати и леко оръжие, да оглави многофункционална кантора в Женева. Чрез нея щяха да се поддържат контакти с швейцарски и френски лекарствени тръстове, и с кредитни нституции в Берн и Цюрих. Така предвиждаше  възможност големият му син да специализира авангардна естетическа хирургия в Швейцария, а малкият да запише  ставащия все по-моден финансов мениджмънт.

Дараков не обмисляше планове за чужбина. Той също бе имал две деца, момченцето бе починало, нещастно отровено от гъби, които Пенчо бе брал. Как да си простиш, как да се примириш, семейният живот на Дараков бе се превърнал в самоистезание. Жена му се зарече да облича жалейно черно до края на дните си, не ходеха и не приемаха гости, не стъпваха в правителствени почивни домове. Малката му дъщеря, Меглена, бе избягала бременна с криминално проявен хубавеляк, с претенции за еколог, в родопско село, преди да завърши гимназия. Там трийсет годишният урсуз набързо бе й направил второ дете, караше я да дои крави, да подквасва мляко, да прекопава картофи. И я подучваше да открадне нотариалния акт от бащиния си апартамент на престижната улица „Сан Стефано” в София и спестовната книжка на майка си. Дараков пък бе търсил връзки в милицията, да приберат за месец-два натрапника, дано дъщеря им се съборяса.

Какво знаеха другите бащи и майки, с какъв ум бяха тръгнали да клатят социализма, който бе им отворил очи за живот, изучил бе децата им за инженери и лекари? Помислеше ли Пенчо за Меглена, сърцето го пробождаше, гълташе по три  хапчета наведнъж. С кого да споделиш такъв късмет, с какви думи? Сутрин се будеше гневен, подозрителен. Семейство, свят, който бе градил от гладно юношество, до кабинет в ЦК, се тресяха, заплашваха да се срутят. Дали не трябва да се пипа с друга ръка ….  

Двамата с Осоговски замълчаха, всеки беше вече с ден напред в мисълта си. Дараков щеше да пътува до Якоруда, не бе предупредил жена си. Ще опита тайно да срещне Меглена, да я разубеждава, никога не е късно да поправиш грешка. И да втикне тайно в ръката й пари за внуците …

Двамата мъже стигнаха до края на прясно стриганата морава, гората беше още студена и влажна. Тръгнаха обратно към сградата, похлупена под тежък алпийски покрив, нашарена от слънце и сенки.

- Хрумна ми, защо „Ексимкомерс” да не финансира кантора за  артефакти в някоя западна столица - предложи, по-скоро помисли на глас Осоговски..

- За какви факти? - откровено недоуми Дараков.

- За купуване и продаване на картини, на пластики и антики.

- Дали ще е на сметка?

- Сигурен съм.

- И къде, според теб е добре да бъде?

- Не става дума за диаманти, за цветни метали или за кешови капитали, значи - нито в Сингапур, нито в Хамбург. Старо изкуство се търси и намира изгодно, а ново се прави евтино все още в Париж.

- Имаш ли предвид някого конкретно?

Продължаваха да спорят, отдалече можеше да се прецени, че Дараков не възприема доводите на събеседника си, все по-вяло, между впрочем, докато най-сетне махна в знак на съгласие и двамата влязоха в сградата. След половин час мощното БМВ на бившия министър Осоговски пое по криволичещия път през полегатите хълмове. Бараков не шофираше и тъй като вече не разполагаше със служебен шофьор, управителят на „Яворец” щеше да го откара  на другия ден до гара София.

……………………………..

Когато Донвера Герина получи покана за обед от бившия си колега Осоговски, пребиваващ инцидентно в Париж, беше почти сигурна, че не става дума за сантименти, а ще й иска услуга. Скоро след като поемеха мандат, служителите в  българското посолство и международните институции проумяваха: всякакъв контакт с посещаващи френската столица сънародници ангажира досадно с разводачество, ходатайства за удължаване на престой и заеми във франкове. След като се приберяха в България, ходатаите често забравяха да върнат валутата, а и нямаше как.

Дали пък щеше да стане дума за неофициална задача, извън дипломатическия й статут? За партийна интрига, която да не достигне до слухтящи в България? Шесто чувство й подсказваше да бъде на щрек, грешка в повече и престоят й в Париж ще завърши без време и окончателно.  Все пак, пазеше приятни, макар и бегли спомени за контактите си с Осоговски, мъж представителен физически, с предразполагащо  излъчване. И скептично отношение към партийната догматика, стигащо, че и прескачащо през ръба на иронията, във времена когато сарказъм спрямо марксическото наследство се вменяваше за вражеска проява.

За протоколни обеди и вечери, които се заплащаха по сметка на посолството, служителите  ангажираха маса най-често в битовия ресторант „Вилаж бюлгар”,  на улица „Сен пер”, между медицинския факултет и кея Малаке.  Осоговски беше в течение за привичките на българската диаспора  в Париж и покани Донвера да се срещнат в „Българското село”, на левия бряг на Сена. Титулуването „битов ресторант” беше доста условно, „Вилаж Бюлгар” представляваше скромно заведение с пет маси за по двама клиенти, в усоен партер на еднопосочна уличка. Продуктовите запаси в хладилника се състояха от два-три  свински и по-рядко -  телешки стека, четвърт пита балкански кашкавал и гръцко саламурено сирене в консервни кутии. При нужда собственикът звънеше в месарница на съседна уличка и гарсонът донасяше недостигащи разфасовки. Сливовата ракия купуваше от сръбски магазин, за шопската салата се режеха френски домати и краставици. „Вилаж бюлгар” се държеше от български емигрант, бивш цирков артист, напуснал България през 1945 година, преди да се затворят пролуките в желязната завеса. Сандо Пиронски беше грамада мъж, едър на лице и кокал, някога бе държал партерната позиция в акробатична пирамида, под бялата му риза обрамчена по врата с българска шевица и облечена на голо, тъмнееха неимоверно космати гърди, като да беше с пуловер.

Сандо беше схванал отдавна ползата да не се произнася относно социалистическите промени в България, вършеше дребни услуги на анонимни служители в посолството, осведомяваше ги за сбирки на българи от старата емиграция и дочути критични фрази по адрес на режима. Имаше престарели самотни родители в Радомир, на които се налагаше да изпраща лекарства.

Теодор съпроводи Донвера до улица „Сен пер”. Осоговски вече я чакаше, седнал на приказка със съдържателя, на вътрешна маса до цинковия тезгях със сифон за наливна бира и батерия бутилки.  Български календар от предишна година, с рекламен фотос от комплекс „Златни пясъци”, беше окачен на стената.  Теодор се извини с недовършената си  дисертация, трябва да проучи композиционната схема на културния център „Помпиду” и транспортния възел под разрушените хали. Донвера дискретно му беше подсказала, че не желае да го ангажира за свидетел, докато тя приключва сметките си с миналото. Бяха налучкали вече баланса между стари лични зависимости и общото си битие. Въпрос на време беше да узаконят официално връзката си. На близко време.

Герина бе облякла костюм в тютюнево, с леко загатната талия и дълга под коленете пола, изтъкваща елегантната й фигура. Почти същата привлекателна жена без възраст, с интиргуващо излъчване, каквато Осоговски я помнеше от времето на министерския си мандат. Предложи й да обядват „а ла карт”, макар че менюто беше скромно.  Донвера се спря на шопска салата, кебапчета от агнешка кайма и чаша асеновградски мавруд. Увери сътрапезника си, времето не го е засегнало, такава беше учтивата формула. Отслабналият, някак прозрачен в лице мъж с някогашна княжеска осанка даде вид, че й вярва, отклони разговора. Здравословните проблеми напоследък го главоболяха значително повече, отколкото беше склонен да сподели. Докато Сандо доизкусуряваше кебапчетата, цвъртящи на скарата в кухненския бокс,  Герина прецени че куртоазните теми са изчерпани.  

- Е, казвайте направо, какво ще иска непогрешимата Партия от прегрешилата си членска единица?                   

Осоговски описа предпазливо ситуацията в страната, импортно-експортният дисбаланс нараства, редуват се енергийни и продуктови дефицити, отношенията между Първия и новия му хомолог в Кремъл са, меко казано, хладни. Сподели по-подробно за сбирката на доверени кадри в „Яворец”, подчерта, че идеята да търси среща с  Донвера е лично негова, но е санкционирана от старият й политически началник Пенчо Дараков. Той все още се удържа в талвега на течението, вредил се е за ковчежник на неофициални партийни фондове.

- Мандатът ти в Юнеско няма да е вечен. Идеална възможност за теб е да поемеш тук българска агенция за покупко-продажба на живопис, скулптури и антики, ти си веща в тази материя. Ще ти се открие банкова сметка с достатъчно средства за да закупиш неголям магазин с изложбена площ. За първоначалната експозиция ще подбереш картини от български майстори, залежали във фондовете на Националната галерия….

Осоговски замълча, Сандо се подаде с поднос откъм кухненския офис, миризмата на току що свалени от скарата агнешки кебапчета отваряше неудържимо ноздрите. Върна се за препечените филийки.

- По сметката на галерията е възможно да минават и суми от други дейности - предупреди Осоговски. Донвера не бързаше да реагира, сякаш е предугаждала чутото. В отговора й Осоговски усети сдържана, но  обяснима нотка на злорадство.   

- Защо решихте, че точно аз трябва да спасявам трудовите, божем, спестявания на онези, които ме унищожиха обществено? Как ме защитихте, когато опитах да предотвратя скъпо струващи грешки?

- Защото са ти скъпи идеи, които правешките другари и клакьорите им не схващат в дълбочина. Съсипаха ги, па макар и често  с добри намерения.

Донвера се усмихна презрително.

- Не ме заблуждавай, ти самият не може да си убеден, че „Ексимкомерс” е дружество с идеална цел. В кое приятно градче ще се грижиш за реанимация на социалните идеали в бъдеще?

- В Женева - въздъхна Осоговски.

- Ето….

Сега беше негов ред да замълчи. Сандо седна при тях, докато пиеха кафето с глътка бенедиктин. Помоли Осоговски да отнесе пакетче лекарства за майка му, престарялата жена страдала от глаукома. Обясни на Донвера какво може да купи на сметка в евтиния универсален магазин Тати, нищо, че туристите средна ръка го отминават пренебрежително.

На излизане Осоговски все пак настоя.

- Социалистическият идеал е като християнството, оцапан е от кръвта на набедените еретици, глух е бил за воплите на  инквизираните. Може би идеята трябва да се изстрада, за да се изчисти, да се реанимира.

- Не се виждам в ролята на апостол, нито пък теб - упорстваше Донвера.

- И не претендирам - призна бившият министър. - Все пак помисли, не за идеята, а за себе си. Утрешният ден на режима е система с повече неизвестни, отколкото уравнения.

 - Това беше от висшата математика, нали? Какво искаш да кажеш?

- Че системата, в случая ситуацията, има повече от едно решение. Важното е в следващото решение  да не попаднеш на занулена позиция. Ще  ти се обадя пак. Да не те плаша, но едно ново правителство сигурно ще прекрати предсрочно мандата ти.

Разделиха се на близка спирка на метрото. Докато се спускаше по стълбата към перона, Донвера се поколеба, дали не трябва да се посъветвам първо със Серафим? Законният й  съпруг в София е врял и кипял в засекретени междуфирмени отношения, наясно е с изникващи след това отговорности … Или да споделя първо с Теодор? Всички мои решения за напред ще го засягат, и мен - неговите … Странно, в живота човек се бори да се освободи от една зависимост, за да попадне веднага в друга. Докато стане излишен за днешния и за утрешния ден…. И тогава?

Приближаващ се грохот заизвира от тунела, метровлакът се втурна край перона, спирачките заскърцаха и го заковаха пред червеното око на семафора. Тълпата понесе Герина към препълнения вагон и я върна в сегашно време.

 

Глава 22 ГРЕШНА СТЪПКА

 

Идеята на Решид беше дръзка и плашеща, ще отвлекат децата на иранския културен аташе (Омар познаваше бегло семейството) и ще ги разменят срещу близките на Омар и други концлагеристи. Веднага след това той излиза от играта и може да продължи да кокетничи с науката, ако намери къде. Седаят знае, че в Интерпол не са вчерашни.

Последната вечер прекараха в квартирата на Бен. Решид се просна на леглото с дрехите и след пет минути се унесе в тежък сън, стряскан от задавено дишане, то избиваше в гръмко изхъркване. Беше човек с железни нерви, за него надиграването със смърта беше ежедневие. Решид твърдеше, че в утрешната акция смъртният риск е сведен до минимум. Бяха подготвили скривалище в подвала на склад за железопътни траверси и скрепителна арматура, на глуха спирка по линията за Крей. Там обитаваше  лумпенизиран бивш железничар, страдащ от тежка форма на чернодробна цироза, някогашен длъжник на Седаят. Дневната му пиячка се състоеше от еднолитрова бутилка калвадос и гарантираше, че ще фъфли невнятно в отговор на случайни или преднамерени въпроси. Бяха подготвили и резервно убежище под покрива на все още ангажираната от Теодор таванска квартира. Незабелязано от съседите бяха пренесли пакетирана храна, бутилки минерална вода и пластмасова кофа за естествени нужди.

Бен и Омар се умълчаха, всеки в своя ъгъл, в стаята беше задушно, Бен припалваше цигара от цигара със сладникава миризма, Омар лежеше с отворени очи.

Гувернантка извеждаше децата на разходка всеки ден към десет и половина часа, в парка на университетското градче. Шофьорът гарираше пред градинския ресторант и тръгваше на десетина крачки след шишкавата жена, пребрадена през устата и поверените й момиченца. Вероятно бе въоръжен. Децата обикаляха по алея около езерото, дърпаха се от ръката на гувернантката, хвърляха залци кроасан на синьоглавите патици или се ровеха в сандъците с пясък. По голямото беше меланхолично дете с нацупени устни, то преставаше да пълни с влажен пясък кофичката си, заглеждаше се в гракащите патици, клинообразна следа се влачеше след тях в мътнозелената вода. Малката посягаше да събори пясъчната кула на каката, изпросваше си плача. Възрастната жена  се надигаше недоволна от скамейката, краката й под черното покривало бяха слонски, въдворяваше справедливост и разходката продължаваше.

Омар бе вървял в три последователни дни на двайсетина метра след тях по пясъчната алея, машинално посягаше да провери перуката с риж косъм,  която Седаят бе му наредил да носи. Шофьорът, който крачи след децата с ръка под ревера на винтягата си, е първото явно препятствие. Седаят имаше животински нюх и ненапразно накара Аскари да отметне на скица къде и кого забелязва при обиколките. Омар си припомни,  шофьорът за втори път спира да припали цигара от мъж със сбръчкано лице който, се припича върху уединена скамейка край  завоя в края на алеята. Той навярно следи за заплаха отткъм гърба на шофьора.

Двете момиченца бяха скъпо котираща се валута, срещу тях петнайсетина измъчени противници на Реза Пахлави можеха да се пренесат за половин ден на неутрално европейско летище. Седаят ще обезвреди шофьора, Бен ще пресече пътя на оня, който дебне на скамейката, а Омар ще преведе децата до кола, паркирана по-надолу от ресторанта. Седаят бе уверил, че момиченцата ще останат невредими дори при провал на акцията.

„Удари старата в слепоочието, за да не се влачи след теб!” бе напомнил Седаят на лягане, той се съмняваше в психологическата годност на Омар да свали с юмручен удар една нищо неподозираща креслива  гувернантка. Представата на Седаят за Омар беше от вчера, кръгът се стесняваше, Центъра за метални конструкции, научната кариера, даже Клер ги няма в днешния ден. Времето за съжаления е изтекло, единственото чувство, което го държи нащрек, е ожесточението.

Бе причакал привечер Каролин, която се прибираше у дома в предградието Аниер. Когато го видя да се появява от неосветен вход на безистен, Каролин се дръпна уплашена, напсува го вулгарно, квартална гаменка с объркана сексуалност. От нея разбра, Клер е следена, не бива да й се обажда дори по телефона. Каролин продължаваше да го засипва с обвинения, той пъхна в ръката й пачка едри банкноти за Клер, побърза да се дръпне в безистена, дочуха се гласове.

Бен премълча пред Седаят, че Омар е излизал вечерта преди акцията. Терористът с набола четина по синкавите бузи и корем като броня  беше в състояние да те смаже без обяснения, ако се почувства подведен. Бен изпитваше перверзно удоволствие да държи Омар под напрежение, насаме го ругаеше с дърварски сарказъм на  необразования към интелектуалеца.

Омар се надигна в тъмното и седна на дюшека, ако може да прескочи една нощ от живота си, не, десет дни. Седаят уверява, че до десет дни най-много Техеран ще се пречупи пред исканията им. Никога повече няма да се забърквам в такова безумие, никога, обещавам си.

- Искаш ли цигара? - предложи тихо Бен в смътната тъмнина.

- Дай.                 

    Омар присегна, смукна огънче от синкавото езиче на запалката му, димът бе гадно сладникав, но разтваряше дробовете, караше да гълташ по-дълбоко.

- След такава цигара утре ще си с рефлекси на тигър - пришепна Бен.

- Трябва ли да набъркваме деца в сметки на големите? - Омар мислеше шепнешком.

- Питай Седаят.

- Откога решава вместо теб?

- Решид ме измъкна от затвора. Бяха ме  окошарили след като пречуках един от нашите, доносничеше на фантетата.  - Бен се закашли, мъчеше да глътне хриповете си.

Седаят се завъртя неспокойно на леглото, Бен млъкна, огънчето от цигарата му грейна по-ярко и угасна.

На Омар му се струваше, че още е буден, пяна и пръски се надигаха и снишаваха в тъмна вода, синьоглави патици плуваха напреко на пяната, отвъд алеята надничаше нисък хълм, който хвърляше сянка в парковото езеро, това беше вулканът Супхан. Колко се е смалил, учуди се Омар, светът се е променил, но не можеше да си даде сметка кога.

………………………………….

Мъглата се задържа до късно, бледо бяло слънце светеше през хладна мараня, патиците квакаха, скупчени на островче сред езерото, по някоя слизаше тромаво, отпускаше гърди във водата и повличаше след себе си триъгълна вълна.

Небръснат инвалид се довлече на патерици до градински стол край водата. Той пък какъв е, късно е да се мисли. Голямото момиченце бе облечено в палто от вишнево кадифе, малката беше в яркожълт гашеризон и влачеше на шнур пластмасово петле на колела. Петлето изпляскваше с криле, детето спираше, извръщаше се и го сочеше доволно на кака си. Досадената гувернантка го дърпаше за ръката, подканяше да вървят. Омар чакаше до бухнал люляков храст, в болно напрегнатото му зрение срещу ниското слънце неясен силует пресече пътя на шофьора, това е Решид. Далече напред  друга фигура тръгна към скамейката при завоя на алеята, Бен влиза в разтягащото се време. Шареното петле се прекатури върху пясъка, момиченцето изтърва шнура, светът се разпадаше на петна, жълтото се отдели от вишневото, черната гувернантка се върна назад. Решид трябва да изчака, докато двете ярки петна се слеят отново. Над приглушения уличен грохот отекна късо плющене, Решид и шофьорът се сплетоха в подскачащо кълбо, един от двамата остана да лежи върху алеята, другият се надигна като в забавен кадър, кой от двамата? Бавното време изведнъж свърши, Омар се втурна и дръпна малкото момиченце за ръката, недоволно детско лице се извърна към него, намръщи се, детето заплака. Гувернантката пляскаше с ръце и крещеше пронизително за помощ, ако голямото момиченце хукне да бяга, голямото или малкото, тогава - само едното. Вишневото петно остана неподвижно, Омар подложи крак и блъсна черната жена с цялата си тяжест, събори я върху  алеята. Бен тичаше назад, размахал ръце настрани, с глухо тупащи, подкривени навътре крака. Идвайте с мен, викна Омар на подплашените деца, лош човек иска да ви открадне! - повлече ги към колата. Ето го!, изпищя голямото. Срещу Омар се сведе ръка, тя насочи тъмно отверстие, далечно око примижа над него и още преди да изплющи плосък звук, изгарящ удар блъсна Омар, строполи го с лице върху алеята.

В дългия миг преди мокра пелена да заслепи погледа му, а в устата, ловяща панически глътки въздух да захрущи пясък, провидя, силует с патерици ги захвърля, тича и стреля. Значи този с патериците е техен, учуди се Омар, трябва да стана, но ръцете и краката му бяха оловни, залепнаха за пясъка, ще се задуша, съобрази с болно усилие той, и няма да мога да избягам …

Заблуден куршум разби на парчета тумбеста осветителна лампа на стълб над него, парчетата се разлетяха на остър дъжд, надупчиха неподвижната вода на езерото, патиците закрякаха, плясък на криле режеше въздуха и вой на полицейска сирена се извиси над автомобилния грохот, идващ на вълни откъм булеварда.

……………………………..

Бен натегна докрай кормилото, бронята на прашнозелената кола задра о бордюра. Колата бе открадната на паркинг пред търговски център в южните предградия. Решид ругаеше задавено на задната седалка и опитваше със зъби и лява ръка да стегне прогизналия от кръв ръкав на ризата си, простреляната му дясна ръка висеше както парализирана. Безумният слалом на Бен в платното за насрещно движение го повали на седалката.

Бен свърна срещу забранителен знак в пазарска уличка, закачи двуколка, натоварена с пресен зеленчук, разпиля аспержи, марули и репички, покачи колата на тротоара. Пазаруващите се развикаха, притискаха се към витрините, Бен прегази куп найлонови чували с отпадъци, излезе на широка улица, водеща към реката и удари стрелката на скоростомера в десния ограничител на скалата.

Омар Аскари бе останал да лежи на пясъчната алея, не се нуждаеше вече от нищо, фаталната му грешка бе човекът с набръчкано лице. Бе се оказал безработен или  пенсионер, сядащ по привичка на скамейката при завоя, той бе се смъкнал с глупава усмивка, прерасла в болезнен стон под металния бокс на Бен. Истинският втори агент с привидно гипсиран крак бе дебнал на стол край езерото.

Бен изостави колата в глуха уличка до кея Берси, там драгите трупаха планини от мокър речен пясък. Бърнест сенегалец препасан с гумена престилка и оранжеви ботуши, се ококори докато охтичавият младеж измъкваше от кола със смачкана предница изнемощял тип с кървяща ръка.  Пребоядисаната симка на Омар бе гарирана в края на уличката, бяха се надявали да прехвърлят отвлечените деца в нея и Аскари да ги откара в скривалището. Бен и Решид щяха да продължат с крадената кола и заблудят преследвачите, като направят още една смяна пред „Палавата пъстърва”, в бедняшкия квартал Менилмонтан.

Планът бе се провалил, Решид хъркаше задавено, псуваше Бен - да  форсира до дупка. По нагорнището към „Пъстървата” колите пред тях спираха, завиваха в пресечки, полицейска бариера препречваше улицата, зави сирена. Сега накъде? Бен обърна рязко, на косъм от налитаща насреща кола, Решид се свлече между седалките, няма да издържи дълго, лепкава струйка попълзя под краката на Бен. „Карай в квартирата на Тафаззоли”, изхриптя Седаят. Бен се шмугна в лабиринт от тесни улички, излезе отвъд Северната гара, отмина газовите заводи, добра се до работническото предградие Сен Дьони. Смътно помнеше пасаж, който излиза на пазарската улица, идвал бе веднъж, в дъното на пасажа е ателието за поправка на електроуреди.

Завря колата между два хладилни камиона, вдигна стенещия  Решид на задната седалка, метна отгоре му мръсно сивкаво одеяло. Все едно шофьор е полегнал за час след уморително разтоварване на нощен курс  стока от халите в Рунжи. Бе си втълпил, че пасажът с работилничката се отваря зад месарски сергии. Тезгяхите с бледи одрани зайци, петли, провесени на посинели шии, купища виненочерен дроб и олоени говежди езици оредяха. Не съм добре, паникьоса се Бен, не е имало никакъв пасаж, имало е, но не тук, не на тази улица. Върна се назад, трябва да намери спешно лекар за Решид, пистолетът в джоба студенееше в потната му длан.

Глупак, беше вървял в обратна посока и  гледал не накъдето трябва. Проход с олющени стени се отваряше зад гърба му, отвъд влажните от кръв еталажи, слънчев лъч ближеше надпис върху скоро излъскана табела, „Поправка на домакински уреди”.

Люсиен подскачаше ловко на алуминиеви патерици и ругаеше шепнешком: Глупаци, на кого помагате, на онези, които ще ви избият като кучета! И го заслужавате! Дай ключовете от колата! Бен усети внезапна отпадналост, облекчение, някой ще я мисли оттук нататък, подаде ключовете. Взимаш градския автобус и ме чакаш на долния шлюз на Уркския канал, когато успея, ше дойда, нареди Люсиен. По този канал шлепове натоварени с баластра слизаха от Марна към Сена.

Накамарен с главести зелки пикап се изтегляше на заден ход  от паркинга, лявата му гума захапа тротоара, Люсиен се дръпна, разлюля се  като палячо върху патериците. Навалица любопитни се тълпеше около хладилните камиони, възрастна продавачка с лекьосана бяла престилка обясняваше гълтайки окончанията на думите: Видях с очите си, ранен мъж стене в колата! Две високи полицейски шапки си пробиваха път през възбудените зяпачи, отекна звук като да се раздра плат, тълпата се люшна назад. Решид бе се надигнал и стреляше с лява ръка през задния прозорец на симката, полицаите се прикриха зад хладилните камиони, ехо от изстрелите се губеше в пазарската гълчава. Бен измъкна пистолета от джоба си. Ти си луд, нищо не можеш да направиш вече, изсъска Люсиен, Бен се целеше в полицай който пълзеше под хладилната кола, сакатият блъсна ръката му. В този момент предницата на симката подпуши, жълтеникав пламък изду капака на мотора, тъп тътен тласна двамата назад.  Бен се извърна да бяга, Люсиен издърпа пистолета от ръката му, пъхна го в джоба на якето си, вкопчи се с цялата си тяжест в охтичавия. Пламъците глътнаха симката, паркирани коли опитваха да се изтеглят, единият от хладилните камиони блъсна зелено рьоно-баничарка, повлече го. Докато дърпаше Бен към безистена, Люсиен видя тъмен силует на полицай да лежи между гумите на другия камион, сякаш суматохата бе нещо, което вече не го засяга.

Бен се дърпаше, като сгащено животно в примка, „мълчи”, повтаряше Люсиен и притискаше с желязна ръка пръстите му върху дръжката на патерицата. По стръмната стълба от работилницата към етажа Бен се спъваше, като да е с поразен център за равновесие. Люсиен го примъкна до леглото, наля между тракащите му зъби глътка алкохол. Иранецът бе прежълтял като мъртвец, тресеше го и се унасяше.

Люсиен слезе, седна зад тезгяха и се залови да чисти запушените дюзи на газов котлон, оставен за поправка. Включи машинално мъничък транзисторен приемник Опталикс, радио Франс Ентерн емитираше предвоенни шансони, Мари Дюба и Морис Шевалие. Само човекът на  Решид му липсва. Какво ще обясни, ако се наложи, пред полицията?

Говорител прекъсна сантиментарната мелодия и съобщи, че към десет часа сутринта, при несполучлив опит да бъдат отвлечени децата на ирански дипломат в Париж, са убити един от охранителите и нападател, за който има съмнение, че е бивш сътрудник на Европейския център за стоманени конструкции. По сведение на малтретиран случаен свидетел, двама от нападателите са успели да избягат, но единият е ранен. Говорителят съобщи часа, в който ще бъдат дадени нови сведения за инцидента и зазвуча прекъснатата музикална пиеса. Люсиен отбутна котлона, облегна се назад, сякаш се колебаеше каква точно е повредата.

Рано привечер затвори работилницата и като се люшкаше енергично  на патериците, излезе на пешеходната алея пред кметството. Гълъби с червено около очите кълвяха припряно зърна по едрия паваж. Млада жена с уморено лице крепеше на презрамки току що проходило момченце. Детето се засилваше в посока, в която го носеха краката му, залиташе и увисваше на препаските. Люсиен се загледа в ритащото малко човече, неволна усмивка отпусна устните му. Майката улови усмивката на сакатия, тя се отрази върху рано състареното й лице. Люсиен беше по разкопчана на гърдите карирана риза със запретнати ръкави, те откриваха силните му ръце. Закуца към чугунената ограда на кметството, огледа се и пусна тънък син плик в оранжева пощенска  кутия.

От няколко кодови банални фрази Хусеин Тафаззоли щеше да подразбере, че разколебан и объркан млад човек трябва да напусне спешно Франция.

………………………………….

Тялото на Омар Аскари бе предадено на вдовицата му Клер Бро - Аскари след продължило десет дни полицейско разследване и неизбежни съдебномедицински процедури. Гробищният парцел, заделен от общината за емигранти с временно разрешително за пребиваване и от различни конфесии, беше в далечно северно предградие. Ограждаха го  леярен завод и гараж за тежкотоварни автомобили, пътуващи по задгранични направления. Граждански ритуал примири двете недолюбващи се религии. Омар лежеше увит плътно в бял саван, но Клер натрапчиво виждаше лицето му потъмняло, с грозен цвят на смърт, полуотворена уста разкриваше строшени зъби, такъв бе го разпознала в моргата. Вдовицата притискаше букет жълти рози към гърдите си, цветята се изплъзваха от ръцете й, падаха върху песъкливата пръст. Каролин, в яке на ромбчета и с траурна лентичка и неизменен панталон, се навеждаше да ги събира, втикваше ги в безчувствените й пръсти. Каролин бе произнесла няколко прощални думи, като за гражданска церемония. Лицето на Клер под тъмния воал бе подпухнало, с напукани устни. Бе изплакала вече сълзите си, но очите й продължаваха да виждат не онова, което гледаха.

Поривист вятър се втурваше над зеещи празни гробни трапове, зад рехава редица тополи отминаваше с тропот влакова композиция от сребреещи цистерни, висок комин стелеше червеникав дим.

Омаровия брат Сюлейман стоеше от другата страна на ямата, братята си приличаха, но беше по-мургав, с неизразително асиметрично лице. Той  бе прилетял от Лондон и не беше подгъвал крак два дни, докато уреди последните  усложнения  с  полицията,  моргата  и  погребалното бюро.   На крачка назад стояха училищна приятелка на Клер и отчимът на Каролин, дребен мъж с коса, нахапана от косопад. Никой от колегите, работещи в Центъра, не бе преценил за уместно да присъства на погребение на терорист, близостта с когото поставяше под подозрение и най-безупречната репутация.

Все пак букети цветя и траурни телеграми, адресирани до Клер, в които не се споменаваше името на Омар, бяха изпратили семейство Димитру и Март Шаламел-Попа, Ерве Симони и някои от по-младите сътрудници. Двама непознати мъже в конфекционни костюми и с безразлични лица  стояха встрани и се оглеждаха натрапчиво.

От време на време Каролин усещаше, че Клер се отпуска с цялата си тяжест на ръката й, едвам я удържаше. Клер беше бременна, а бащата на зародиша, от който й се повдигаше, лежеше като мумия в бяло, стоварил всичките си по-нататъшни задължения върху женските й плещи. Ега си бързака, псуваше на ум Каролин.

Пьожо последен модел спря пред входа на гробищния парк, висок мъж слезе от колата, забърза по алеята, вятърът рошеше букет лилиуми в ръката му. Сюлейман се дръпна, извърна се, гробарите изтъркулиха мъртвия от савана. Що за диви ритуали, възнегодува Клер, коленичи и хвърли шепа пръст върху тялото. Буците пръст падаха с тъп шум, тя се изтръгна от ръцете на Каролин и тръгна към изхода. Вятърът дърпаше воала, ще го смъкне от главата й, почти се сблъска с рус мъж в тъмен костюм и с вратовръзка. Съобрази, това е Жерар дьо Лартиг, Жерар живее, а Омар бе си отишъл.

 Жерар спря вдовицата, Каролин подтичваше след нея, на луничавото й лице бе изписана оскърбена преданост, няма да позволи никому да укори Клер, за каквото и да било.

- Моите искрени съболезнования - увери Жерар, кимна и на Каролин, а в Центъра не я забелязва. - Лош жребий, при това избран съзнателно.

Клер поклати глава и изхлипа, заобиколи Жерар и продължи към паркинга.

- Аскари искаше да спаси невинно задържани! - сопна се Каролин.

- Този ли беше начина?

Жерар запали цигара, предложи на Каролин, но тя отклони  жеста му, ще пуши от своите, запали умело, с гръб към вятъра.

- Недей да го съдиш, никой от нас не си знае края. И по-добре.

Каролин направи нетърпелив жест към паркинга, приятелката й има нужда от нея,  не съобразява ли Жерар?

- Трябва да говоря по служебни проблеми с Клер, знаеш ли колко време ще отсъства? - отговорът на този въпрос беше причината да продължи разговора с Каролин.

- Клер е в ужасно състояние, ще вземе две седмици отпуск, част от платения и неплатен. Какво те засяга? Или Табютен наистина ще напуска Центъра, гласят те за директор и ще разписваш отпуски?             

  Каролин не се отличаваше нито с дискретност, нито с възпитание.

- Напускането на господин Марк Табютен е възможно, второто - засега е хипотеза.

- Много ще съм доволна. Има толкова неща в Центъра, които трябва да се променят, желая ти най-добър шанс!

Каролин тръгна към паркинга, оттам се слушаше нетърпелив сигнал на клаксон. Жерар стъпка цигарата си недопушена, тя ли ще му дава съвети! Ако искрено желае Жерар да заеме овакантеното директорско място, най-малко нея ще пита какви промени възнамерява да прави.    

Влезе в колата си, запали нова цигара. Клер е достатъчно интелигентна за разлика от троснатата си приятелка, ще осъзнае някои кадрови трансформации, които Жерар ще трябва да осъществи и заради които ще бъде компенсирана.

Потегли край редицата тополи, не бързаше да превключи на по-висока скорост. Смъртта на Омар бе предрешила оттеглянето на Марк Табютен по-рано, отколкото Жерар предвиждаше. Табютен бе подал оставка в разгара на медийна истерия, която разнищваше как така подведомствения му Център е хранил терорист, забъркан в отвличане на деца. Десницата и господин Сенлек налучкаха момента за начало на извънредна изборна кампания.

Интервюто, в което Жерар, без да споменава аферата Аскари, опровергаваше стила и управленски грешки на директора Табютен, би изглеждало самоубийствено. Смъртта на Омар промени баланса на силите. Господин Сенлек бе имал поверителен разговор с  Жерар, вестниците тръбят за трагедията в университетския парк, време е да действа. Министерството на научното развитие ще е под натиск да смени директора на Центъра. Веднага след като се появи разгромната статия на Жерар, старият политикан му стисна ръката, спомена конкретните  внушения, които е направил в негова полза. И произтичащите му бъдещи директорски ангажименти. Някои кредити не се артикулират, но се подразбират.

Е, и какво, за всяка цел се плаща, проблемът е дали е приемлива цената. Постигнатата цел може да е от полза и за онези, които са те осъждали, докато си я гонил… Омар бе платил най-високата цена, трябва да си убеден до слепота, че си избрал единствено вярна цел, за да си готов да платиш такава цена. Административните баталии са по-безопасни, боже мой, но човек се нуждае и от малко патетика, от самовнушение за почтеност. Почтеността е скъпо струваща привилегия, не се предава по наследство, заедно с герба.

 

Зелено море поръбваше със студена пяна сивия плаж, сгънати чадъри приличаха на едри птици, задрямали на един крак върху пясъка. Българинът тичаше срещу прииждащите вълни, възможно ли е Омар да е повлякъл и него? Март Шаламел бе го осведомила за получено  полицейско запитване относно служебните и лични контакти на стажанта. Преди година малко неща подсказваха какво  трябва да платиш, за да прекрачиш в идващото време.

Беше късно за съжаления, Жерар натисна сепнато газта, колата дръпна, подвря се под падащите бариери, смъкна се от прелезната рампа, секунда преди товарен влак да се вмъкне с грохот в огледалото за обратно виждане.

Но какво прави Жерар, страхът го парализира с миг закъснение след като осъзна риска. Влаковият грохот утихваше, спря колата, слезе, прекрачи канавката и седна върху анемичната трева. Жив е, жив, всичко друго изглежда маловажно.

           

Глава 23 СРЕЩА СЪС ЗАКОНА

 

През пролука между прозоречните завеси падаше бяла светлина от улична лампа, точно върху възглавницата на Теодор, трябва да стане и придърпа завесите, иначе няма да заспи. Мисълта, че трябва да стане иска невъзможно усилие. Бе го събудил повтарящ се сън, някой звъни на входната врата, звукът на звънеца е като дрезгаво бучене, не може да е истински. 

Сънят беше убежище от гадостите на ежедневието - обискът в Центъра, нелепата смърт на Омар, страхът от последствия лично за него. От седмица не бе се вестявал на етажа в Мезон бльо, мадам Шаламел сигурно бе сигнализирала в регионалния университетски център, възможно е да спрат стипендията му. Дисертацията на тема „Европейски конструктивизъм” изглеждаше вчерашна грижа. Успя да закрие сметките във фонда за солидарност (оказаха се почти опразнени.) Издири жилището на бабата, която бе приютила овдовялата си без време внучка. Клер захвърли гневно остатъка, който й предаде Теодор, опаковачната лентичка се скъса, пачка  банкноти се разпиля по пода.  Омар бе мъртъв, всички живи са виновни, малко или много.

………………………………  

Върху двойното легло Донвера  дишаше затруднено, радиаторът суши въздуха, но тя е зиморничава, не желае да открехват прозореца. Пъхнала е ръка под бузата си, сънят променя израза й, обезсилва самоконтрола, уморена жена, укрила се в подмолите на подсъзнанието от изнервящите проблеми, които дава вид, че е надмогнала денем. Донвера също си има неприятности, макар да не ги споделя с Теодор, срещала се е с емисари на режима в София, с бившия министър Осоговски. Миналото е като сянка и да накъсява, не можеш да избягаш от нея.

В устата му горчи, Теодор се надигна тихо, бяха деликатни партньори, наля си чаша вода в банята. Нощем тя придобива вкус на метал, Донвера пие само бутилирана „Евиан”. Кръглото огледало не му позволяваше повече илюзии от нейните, косата му почва да сребрее зад ушите, луминисцентната лампа врязва бръчки около устните и очите му. Донвера все пак има утешение, бе опитала съществени неща в живота, брак макар и формален донякъде, отговорен пост, нищо, че бе й донесл огорчения. Париж и Юнеско бяха щедра компенсация. Какво има Теодор зад себе си, не му остава време за кой знае какви илюзии.

Върна се в спалнята, отношенията му с Донвера бяха се изяснили, яснотата отваря шанс за истинска близост. Миряна беше последното му суетно залитане, няма желание да се пилее повече. Донвера оценява помъдряването, без да натяква за предхождащи грешки. Ще представи кандидатурата на архитект Дренски за поста инспектор към Международната културна организация, по договореност част от ваканциите се запазват за специалисти от социалистически страни. Назначението може да се очаква преди да изтече срока за специализацията му. В тази ситуация Теодор даде да се разбере, че е излишно да отлагат оформянето на една съвместност, която съществува от толкова отдавна. Герина изпрати заверена молба за развод до Серафим Таслаков, като предостави на съпруга си - адвокат да води дело срещу сам себе си, разчитайки на неизменното му кавалерство. Кореспонденцията със София по щекотливия въпрос оставяше разтворена върху писалището си с красноречива небрежност.

Звънецът на входната врата продължава да звъни, в полусън Теодор съобразяваше, да стане ли заради сънувано звънене. Звънът се превърна в   непрекъснато  остро  бръмчене.  Донвера  се надигна  с облизана под тънка мрежа коса, с лице лъскаво от мазен нощен крем, кой може да е по такова невъзможно време? Гледаше го объркано, Теодор търсеше с лепнещи очи да налучка чехлите си, закопчаваше машинално цепката на пижамския панталон. Нелогична суета да изглежда прилично в интимно положение. Гласовете, които нервничат зад входната врата, може би търсят другиго, него - не за това, което го плаши или международната ситуация се е влошила внезапно и Донвера трябва да се яви в посолството. Открехна вратата без да сваля верижката.

На площадката чакаха униформени полицаи, единият държеше ръка в джоба на шлиферната си мушама, джобът бе красноречиво издут. Вторият заслепи Теодор с фенерче. Птичо коремче кацна и замря далече-далече отвъд мерника и мушката, между целта и спусъка лежи цял живот, птичи или човешки, но единствен живот. Осъзнаваш го, когато кацнеш на мушката.

- Господин Дренски? - полицаят с фенерчето изговори с труд фамилията му.

- Аз съм. С какво мога да ви услужа?

- Трябва да ни последвате в префектурата.

- Сега?

Нетърпелива гримаса сепна лицето на полицая, стиснал желязо в джоба си, още един натрапник, дошел кой знае от кой край на света, за да му подяжда социалните бонуси. Защо правителството на републиката търпи толкова иждивенци в Париж? Ако остане на него, ще очисти столицата от всякакви източни пришелци, араби и сенегалци, достатъчни са два транспортни джъмбоджета за няма седмица.

- Облечете се веднага!

Трябваше да настоява да се легитимират, да му представят прокурорска заповед или бог знае още какво. За това щеше да се сети на сутринта в участъка.

Теодор се отдръпна, колебаеше се дали  да се подчини, инстинктивно опита да хлопне вратата. Полицаят подложи крак в процепа, изби с дръжката на пистолета хлабавата верижка от гнездото й, униформените се втурнаха в антрето, внесоха мирис на тютюн и нощен студ.

Донвера се появи в рамката на вътрешната врата, облякла беше халата си наопъки. Какво става тук, макар и в паника, дойдоха й на ум заустени думи от международни спогодби.         

- Нямате право да влизате на дипломатическа територия!

- Апартамент нает по граждански договор не е такава - възрази с подготвено обяснение вторият полицай, насочи фенерчето в лицето й.

- Какво си направил? - Донвера се тросна на Теодор на български, закри с лакет очите си от режещата светлина.

- Много добре знаеш, че нищо. Сигурно е грешка, звънни в посолството..

- Откъде да зная нищо ли е?

Полицаите се дразнеха, за какво се договарят тези на непознат език, подканяха Теодор да бърза. Беше унизително да събличаш пижама, да обуваш на куц крак слип и чорапи пред двама безцеремонни мъже. Донвера опитваше безуспешно да се свърже по телефона с консулския отдел, в малките часове там наивно звъняха българи, пропуснали самолет, или с открадната валута и документи. Продължаваше да притиска слушалката до рамото си, полицаите изведоха Теодор на стълбището.

Връзката на едната му обувка не бе вързана, наведе се да я стегне, внезапното му движение сепна полицаите, грубо коляно го блъсна, удари болно челото си в стълбищния парапет. Надигна се, топла струйка кръв накваси веждата му, старшият полицай смъмри колегата си, при всички процедурни усложнения патят низшите чинове.    

     Закуца пред тях, физическото насилие, болката раждат ожесточение. Не съжалява, че е помагал на Омар,  как ще докажат, че е помагал зломишлено. Солидарността е само негова, останалото са видими постъпки, за които могат да се намерят обяснения.

Качиха го в камионетка със замрежени стъкла, младшият полицай седна насреща му. Мътни светлини грейваха и угасваха зад замлечените прозорчета, камионетката завиваше рязко, загуби представа за посока. Притискаше гръб о стената за да не се изтъркули, опита да прецени какво може да е документирано, да му се вмени за вина. Вместо това виждаше Донвера, с облизана под тънка нощна мрежа коса, със стиснати устни. Тя няма да го изостави, сега си дава точна сметка какво е Донвера в живота му, колко по-рано е трябвало да разбере какво очаква тя от него, какво заслужава. Имат много време пред себе си, Теодор ще поправи всичко, само да се измъкне благополучно от тази история.

Свалиха задържания в сляп коридор под жужаща луминисцентна лампа, мъртвобяла светлина обезцветяваше лицата, гласове и стъпки отекваха в голи стени, поведоха го нагоре по вътрешна стълба.

Желязна решетка делеше килията за предварително задържани от коридора, отворена далечна врата разклати студ,  просмукан от мирис на пот. Прозорчето бе високо под тавана, влажно петно нахапваше мазилката. За сядане служеше тясна дъска, закачена с панти о стената, Теодор се сви зиморничаво на единия й край. Закашли се в ръкава на кадифяното си сако, бяха му взели документите, носната кърпа и часовника, панталонът му се смъкваше без колан, обувките хлопаха без връзки.

Невероятно слаб негър седеше, покачил крака, на другия край на скамейката. Неестествено дългите му пръсти обгръщаха коленете, брадата му опираше в тях, приличаше на сънена птица, кацнала на тясната седалка. На пода, облегнали гърбове върху изстинала отоплителна лира, седяха двама брадясали мъже с вид на клошари, в погледите им имаше животинско примирение с нещо, което е извън тях, няма да му избягат.

Сутринта мина в подтискащо чакане, отведоха Теодор при следовател следобед. Изчерпаното търпение, множащите се колебания, къде си сбъркал, са част от следствената методика. Господин Рюо, както се представи, бе на годините на Теодор, със запомнящо се асиметрично  лице. Бог бе събрал нос, уши, уста - леко разместени. Носеше възшарена вратовръзка и говореше пределно отчетлив френски, клиентелата му трудно се ориентираше в езикови тънкости.               

Рюо съжали, че представител на положителна професия е изправен  срещу бюрото му. Ако отговаря изчепателно на въпросите, архитектът Дрен…ски (Рюо удари думата на последна сричка), ще облекчи несъмнено положението си, а то не е благоприятно.

Небръснат, с гуреливи очи и лепнещо по тялото бельо, Теодор отговаряше също отчетливо, на най-добрия си възможен френски, като използваше условно наклонение и сложни минали времена.

Вярно ли е, че е предоставил квартирата си на ирански екстремисти, извършили терористичен акт в Париж?

Не е предоставял квартира никому, споделял я е като сънаемател с господин Аскари, ирански учен, препоръчан да ръководи специализацията на Теодор от директора на френска научна институция. Ако господин следователят визира роднини на Аскари, посетили квартирата, Теодор се е интересувал от тях толкова, колкото доброто възпитание позволява.

Рюо не оспори обяснението, но попита сякаш между другото, дали Дренски е получавал на свой адрес писма, предназначени за господин Аскари, след като въпросният се е преместил при съпругата си? Лична кореспонденция ли е било това или канал за връзка между левичарски организации, инфилтрирани на територията на френската република?

Било е естествено да се получат закъснели писма, всеки акуратен човек би ги препратил по предназначение.

- Дори когато са били адресирани до вас?

- След взлома в семейната им квартира Аскари нямаше установен адрес и ме помоли за услуга. Но аз не чета арабска писменост, както предполагам, и вие.

- Не сте ли се предоверявали на Аскари? - веждите на следователя се повдигнаха саркастично, изправи се и застана до прозореца, с гръб към светлината, така Теодор не може да следи изражението му, да догажда подтекста на въпросите.

- Вие изхождате от презумцията за виновност не на инженера, а на атентатора Аскари. Но аз го познавах като почтен колега, препоръчан да ръководи стажа ми, повтарям, от приемащата френската администрация. За какво да бъда винен?

- Например, за необяснимо честите ви пътувания из страната. Какво търсихте в Марсилия, в Нант, там имаше ексцесии  инспирирани от ирански емигранти.

- Господин следовател, аз разработвам дисертация върху конструктивизма през двайсети век, възродил идеята за колективно обитаване. Дали сте в течение, вашият велик Корбюзие пръв е реализирал такива сгради  в Нант и Марсилия.

- Въпросите ще задавам аз - предупреди сухо Рюо, като избягна да уточни доколко познава реализациите на Корбюзие. Високомерните  обяснения на задържания го раздразниха, време беше да го притисне до стената.

- Как ще обясните сумите, внесени по банкови сметки на ваше име, те надвишават многократно размера на месечната ви стипендия и са били закрити веднага след смъртта на Аскари.

Рюо го изгледа с иронична гримаса,, не можеше да си спести  известно злорадство, отвъд служебно регламентираните реаакции.

Истината е най-добрата, най-вдъхновяващата защита, ако може всеки път да говориш само истина, цялата истина. Ехидният въпрос на следователя криеше неочаквани шансове.

- Колегата Аскари събираше помощи за жертви на полицейския терор в Иран, той никога не е крил хуманните си пристрастия, Франция не е крила хуманните си пристрастия… -  Теодор усети, че Рюо става нетърпелив, точно така. - Когато бе извършен взлом в квартирата му и заплашен живота му, прецени, че към сумите, инкасирани на негово име, могат да предявят претенции наследополучатели, нямащи морални основания. Затова поех задължението при фатален случай, не дай Боже, да закрия влоговете,  и да предам остатъка на съпругата му.

Рюо стана отново, наведе се заплашително през бюрото над Теодор.

- Вашата тактика да разигравате пълно неведение относно истинската ви роля в подготовката на един терористичен акт е обяснима. Интересно ми е обаче, дали сте наясно колко си навреждате с нея? В квартирата, обитавана от вас и Аскари, е било устроено скривалище и са открити пластит и възпламенители.

- Преди или след като напуснах тази квартира?

В полицейски Иран сигурно щеше да получи юмрук в зъбите. Тук беше Франция, от времето на щурма на Бастилията и гилотината, на революции и комуни, правата на подсъдния трябваше да се спазват. Поне в общи линии.

- След напускането ви - изпухтя следователят.  - Когато се изправите лице с лице срещу свидетели, които са по-словохотливи от вас, ще има за какво да съжалявате.

Рюо протегна ръка и натисна отривисто звънеца, дежурният полицай надникна и поведе задържания по ярко осветения коридор. Теодор влачеше обувките си и придържаше непохватно смъкващия се от кръста му панталон.

Кой би могъл да свидетелства срещу него, какво би могъл да му вмени? Блъфира ли следователят? Разумът се съпротивляваше, абсурдно е прегрешенията на емигрантски ирански групи да се припишат на български архитект, стажуващ в Париж.

Съпругът на Донвера, Таслаков, бе споделял куриозни изходи на дела от дългата си съдебна практика. В правото често се случва да  спечели не истината, а съдебно доказаната теза за истина. Теодор се улавяше отново за бодряшка, наивна надежда, Донвера няма да го остави без подкрепа, вдигнала е на крак посолството, най-много - още ден и ще го освободят. Ако се наложи, Донвера ще извика Таслаков в Париж и  ще организират защитата на Теодор.

Зад високото прозорче на килията трополеше дъжд, решетестата врата изскърца. Възрастен арестант, съпроводен от  нахакана полицайка с шоколаден тен, вероятно креолка от Карибите, дотика количка, накамарен с охлузени канчета супа, по чифт бледи кренвирши и четвърт багета. Мъжете в ъгъла скочиха пъргаво, парчетата хляб не бяха еднакво дълги. Теодор остана последен, падна му се канче без лъжица, в безсолната супа плуваха редки зърна грах, размекнати моркови и синкави тлъстини. Опита да я изпие направо от канчето, накапа брадата и реверите си, обра мръвките с пръсти, обърса се със залък хляб и го изяде.

Сигурно вън свечерява, усещаше, че се отпуска, но се опасяваше да заспи, брадясалите клошари отсреща шушнеха и се споглеждаха. Раната на челото започна да го притеснява, пареше го сърбел. Негърът бе се изтегнал ребром на тясната скамейка, за Теодор оставаше педя място, аха да падне. Най-сетне се унесе, изхъркваше  тихо.

Един от брадясалите мъже, задрямал до отоплителната лира, отвори предпазливо очи под тежки клепачи. Негърът бърбореше на сън, извисяваше полуглас и млъкваше, дежурен в коридора не се виждаше. Припълзя на ръце и крака към Теодор, обувките му бяха почти нови, от светлокафява, опушена по шевовете кожа. Опита да ги изхлузи от краката му, зад решетката в коридора хлопна врата, примъкна се бързо на мястото си, престори се отново че дреме. Троснатият сънен дежурен вкара в килията гологлаво дете на Буда в не дотам бяло расо. Така се наричаха младежите от секта, които ходеха с бръснати глави, къде пееха, къде - мънкаха будистки молитви и раздаваха текстовете им на минувачи в Латинския квартал. Освен това търгуваха на дребно с наркотици, предлагаха момичета от сектата на работници-емигранти и прегрешаваха със случайни кражби. 

Детето на Буда беше с пъпчиво лице и мръсни нокти, под расото му се подаваше вълнен пуловер, облечен на голо и запретнати крачоли на джинси. Клекна край стената до Теодор, сбута го, да си прибере краката. Теодор се сепна, обувките му почти са се изхлузили, обу ги и отново заспа.

           

Глава 24 СКАЛА ЗА ЦЕННОСТИ

 

Призори Донвера най-сетне успя да се свърже с посолството, попадна на третия секретар Илия Киряков и доста несвързано заобяснява какво се е случило.

Задържан е архитект Дренски, българският стажант в Центъра за метални конструкции, Илия го познава, необходим е сигнал до Външно министерство и спешна намеса за освобождаването му. Да се извести посланика и се депозира протестна нота.

По телефона Киряков опитваше да я прекъсне, да разбере защо е задържан архитектът, къде и как. Чак сега Донвера почна да осъзнава деликатността на положението си. Теодор е задържан в квартирата й, по-точно в леглото й. Донвера подозира - възможно да е съучаствал на  атентатори. Това ли да каже на Киряка?

Смотолеви не особено убедителни обяснения, след презентация на творби на български художници, специализирали в Париж, Дренски се отбил на кафе в квартирата й. Оттам го отвели полицаи, Донвера предполага, че е грешка или провокация. Двата враждебни блока отсам и оттатък желязната завеса периодично раздухват  пропагандни шумотевици за да отклонят внимание от действителни гафове на тайните си служби. Киряка беше стара лисица, усети че Герина е паникьосана, разчита да я измъква от конфузно положение, но опитва да го прати за зелен хайвер. Настоя да се видят в посолството към девет часа, там ще решат какво да се прави. Наруга специализантите, ползата от тях не я хваща кантар, а главоболията, които създават - бол. И спомена непочтително и сочно  майките и лелите им.

Донвера седна да се гримира пред огледалото, няма да даде повод на чиновничките от консулските гишета да злорадстват по неин адрес. Лицето й жълтее, под очите й са очертани кръгове. Сложи си повече дневен крем, докосна бузите си с бледорозов руж, прибра до последно косъмче косата си в стегнат кок. Всичко ли знае за живота на Теодор през последните месеци, за какво може да гарантира? Доста неща, но повечето от тях - лични. Никога не бе опекунствала дребнаво над него, би изглеждало банална ревност заради възрастова разлика. Бе отминала без коментар намерението му да плаща още месец наем за таванската боксониера, макар да съжителстваха в квартирата й. Ако е заради друга жена, такова вулгарно обяснение би изглеждало даже желателно. По-лошо ще е ако Донвера ходатайства за човек, замесен в афера с валута, наркотици или бог знае какво. Остана втренчена в огледалото. Възможно ли е евентуални простъпки на  Теодор да са свързани с покойния Омар Аскари? С кръв и взривове? Не би направил подобна глупост, Теодор е сибарит и скептик, винаги е умеел с шесто чувство да отбягва усложнения, породени от абстрактни принципи. Донвера е разчитала с години на тази му гъвкавост, макар да бе я преценявала високомерно, да бе я експлоатирала.

Облече късо сако с лисича яка, тясна пола с клош-цепка и обу полуботушки на висок ток. Машинални движения, които ангажират ръцете, но умът бяга другаде. Чия репутация може да издържи на жълти заглавия, любовник, задържан заради съучастие на терористи, в постеля на функционерка от Юнеско?                        

Илия Киряков се затвори с Герина в секретната стая на посолството,  шифровален апарат потракваше тихо, жълта перфолента се навиваше на  ролката. Третият секретар бе се постарал да е в крак с пролетната парижка мода, балканджийските му плещи и корем аха да разпорят под мишниците и откъснат долното копче на карирано конфекционно сако в кафяво и бежово. За половин час, къде - с Донверини полупризнания, къде - с въпроси, на част от които си отговаряше сам или с предположения, Киряка сглоби случилото се.  Избухна гневно, наруга я цветисто и безпардонно, какво като е важна в Юнеското. 

- Ах, вашата … ! Вишистки, мингянки, заради едната мъжка работа си губите  ума! Само дипломатически скандал ни липсва, да ни лепнат, че внасяме тероризъм насред Париж! Тукашните вестникари още не са забравили заловения наш кораб с оръжие за Алжир.

Киряка понижи глас, заръзтъпква се из задушната стая без прозорци.

- Никакъв официален протест няма да депозираме, да се набутаме на вълка в устата. Правиха ли снимки полицаите, когато го отведоха?

- Не, не и пред мен…

- Тогава ако стигне информация до пресата -  отричаш.

- Какво ще обясня на Теодор, като го видя? Може да е невинен, да са го натопили…

Тя се събираше гузно с мислите си, Киряков знае хитри вратички за да излезеш от скроени ситуации, но как си позволява да й държи такъв тон? Нека отмине заплахата, ще го постави на мястото му, ще трябва да го постави. Ако още е в Париж, ако…

- Никакви срещи с твоя избранник! Полиция и вестникари са моя грижа, за това ми плащат, недостатъчно при това. Още утре се качваш на самолета и поне месец - да те няма. Ползваш планиран отпуск в България. Прецени оттам ли да даваш обяснения или от полицейски кокошарник тук. Ще изчакаме някакъв друг скандал да замете този.

Какви ги говори той? Не може да изостави Теодор на произвола на случая, ще се бори за него. За да се бори, трябва да съхрани позиции, да остане на орбита. Дали пък Киряков не е прав, главата й ще се пръсне, трябват и два седалгина…

На излизане от секретната стаичка Донвера почти се сблъска в дъното на коридора с жената на третия секретар. Тя бе подръчила папки под мишница, обслужваше на смени визовото гише и мъчеше себе си и клиентите с елементарен френски. Тромава, с проредяла на темето коса, саморъчно се къносваше и плешивината й аленееше. Изгледа враждебно Герина, какво прави тази, предвзетата, с мъжа й в секретната стая? Вечерта Киряков го чакаха кресливи обвинения, някой току виж си изпросил боя, ръката му е тежка.

Бе почти заповядал Герина да резервира незабавно място в полет за София. Физическото й отсъствие от терена ще е вече бонус, основание за непричастност. Току виж - задържали и нея. Той има опит с окошарени български волейболисти, опитали да изнесат сак с необмитени златни  часовници „Ролекс”.

В първия момент бе се поддала на внушенията му, трябва да отпътува за България под благовиден предлог. Тя може да е доктор по архитектура, но Киряка е на ти с полицейщината. Вечерта в празното жилище, над неначената опаковка йогурт „Данон” и полуобелена зелена ябълка, се разколеба. Мисленето на третият секретар е адекватно на полицейското му битие. Незабавно бягство от Париж ще означава косвено признание за  съучастие, за вина. Бог е свидетел (ако го има), че не е била в течение на постъпките на Теодор. Не бива да си тръгне, без да поиска свиждане, да го изслуша и да го оправдае, или укори.

………………………….

Посети два пъти Теодор в следствения арест. Сядаха от двете страни на армирана стъклена преграда в ярко осветен офис, дежурен полицай поглеждаше нервно часовника си, разтъпкваше се, времето за свиждане тече тормозещо бавно, пуши му се.

Зад дебелото стъкло Теодор беше изглеждал зле, небръснат, пръстите му конвулсивно потрепваха, сякаш е трескав. Още след първото свиждане  Донвера бе скандализирана от състоянието му, настрои се войнствено. Въпреки предупрежденията на Илия Киряков, поиска среща с посланика и му представи своя версия за инцидента. Той обеща да ангажира местен адвокат, член на компартията, запознат с уловките в правораздаването на петата република. Метър Делеск и друг път  бе пледирал по щекотливи български казуси.

Твърдението на Теодор, че Аскари е експлоатирал доверието му, искал е хуманни услуги, изглеждаше убедително. Повечето колеги от посолството и Културната организация побързаха да изразят готовност да помогнат, доколкото е възможно, на симпатичен колега, попаднал наивно между съперничещи си ирански емигранти и служби.

Въпреки обещанията на инспектор Рюо, да не дава гласност на следствието, преди да бъдат установени фактите, два булевардни вестника излязоха със сензационни заглавия за съпричастност на български архитект-стажант в износ на тероризъм. Темата се раздуха с обичайната припряност, Изтокът е виновен за всичко, за нелегална търговия с оръжие, контрабанда на опиати, за стачките и инфлацията.

Възможността служител в Световната културна организация да бъде уличен в съжителство, в протекция на зломишленик, беше на крачка. Дори това да не станеше официално, клюките относно интимните грешки на Донвера Герина, придружени с лицемерни съчувствия по неин адрес, обиколиха българската колония и стигнаха до ушите й в много обидна редакция. Лично тя бе препоръчала архитектът да кандидатства в инспектората на Юнеско.

Територията за съчувствие, за сантиментални маневри бе се топила като купчина осажден сняг под мартенско слънце. Теодор беше компрометиран като специализант и бъдещ кадър на Юнеско, въпросът беше дали Донвера ще успее да се задържи на брега или мътният поток от инсинуации ще я завлече в тинята. Илия Киряков беше я предупредил изрично.

Теодор говореше пресипнало, търсеше несигурно погледа й.

- Не може ли да ме пуснат под гаранция?

- Кой да я внесе, това са еквивалентни пет хиляди долара! Или банковите влогове наистина са били твои?

- Бяха на мое име, но не бяха мои.

- Тео, ти не разбираш, в ситуацията, в която си се набъркал, някои искат да направят от теб камък, който да вържат на шията ми, за да ме удавят по-лесно.

Стори й се, че той се усмихва, не беше ирония, нито ожесточение, просветлено примирение върху занемарено, преди красиво лице.

- Донвера, аз просто бях лоялен към един приятел, солидарен, доколкото бе ми възможно, с народ, който се бори, както твоите чичовци са се борили навремето. Какво се е получило от борбата им - друг въпрос. Но не съм искал да ти създавам неприятности.

- Сподели ли с мен намеренията си, заинтересува ли се какво бих казала?

- Какво щеше да кажеш, ако бях попитал?

Полицаят бе се извърнал към нея и я оглеждаше безцеремонно,  хубава жена, пръстите й стискат до побеляване бутикова чанта, какво е намерила в тоя гурелив тип зад преградата? Луксозните жени често се забъркват с изпортени мъже, изпортеното привлича.

- Всеки народ, Тео, сам прави съдбата си, поне би трябвало. Когато се набъркваш в чужда съдба, рядко правиш добро, България би трябвало да го разбере два пъти, в четирийсет и първа, и в четирийсет и четвърта година.  Моите чичовци си сложиха главите заради идея. Аз съм задължена към реализацията на идеята, ползвала съм облаги от нея, ако да е изкривена.                            

Теодор опита да се усмихне отново.

- Не влизай в роля от антична трагедия. Не мислех, че навреждам някому, освен - на себе си. И да бях се съветвал с теб, сигурно пак щях да си навредя. Сбърканото у човека днес може утре да се окаже ценното у него.

Звънецът зажужа, полицаят все още изчакваше, но погледът му беше категоричен, вие двамата, хайде!

- Отгоре на всичко се държиш язвително с мен - отбеляза Донвера.

- Ти си неуязвима.

- Няма да идвам повече.

Той разтвори примирено ръце, стана, вратата към арестантския блок хлопна зад него.

Времето вън беше слънчево и ветровито, тя вървеше по тротоара и трепереше в полупалто от изкуствен велур. Само от студ, сигурно е от студ. В първото изпречило й се заведение се сгуши до калорифера, запали цигара. Тео си позволява да я иронизира, той, който бе живял години в сянката й, който й дължеше половината си награди, а сега беше на път да провали последната й кариерна позиция. Колкото по-бързо всеки от тях излезе от живота на другия, ще е по-добре, в името на миналото с всичките му илюзии.

Когато сервитьорът й донесе чаша със син ръб, резенче лимон, тубичка мед и тумбесто чайниче, мислеше, че вече се е овладяла. Лимонът пръсна люта капка в окото й, насълзи го. Видя отново Тео, брадясал и състарен, какво ще мисли той за нея, има ли начин да я разбере и оправдае? Теодор е единственият човек, който може да я разбере истински, да й прости.

- Госпожо, ако се чувствате зле … - сервитьорът я гледаше озадачен, сълзите се стичаха по бузите й, размазваха грима й. Не, не, всичко е наред.

След два дни Донвера Герина оформи отпуска си в Юнеско и отлетя за месец в  България (а може би и за повече, Киряков щеше да я осведоми.) Имаше нужда да предотврати страдание от хроничен гастрит във водолечебната стганция на Министерския съвет в Хисаря.

           

Глава 25 В ДЪЛГ КЪМ ТРАДИЦИИТЕ

 

Бракосъчетанието на граф Жерар дьо Лартиг и Брижит Жоане се насрочи месец след печалния край на Омар Аскари.

Родителите на Жерар настояха церемонията да се състои в съборната църква на Ла Луп, по традиция всички първородни издънки на фамилията сключваха брак в колегиалната църква Сен Етиен. Родът дьо Лартиг дължеше едно красиво неделно зрелище на ревностните си почитатели - стари госпожици, притежатели на скромни лавки и рентиери, които очакваха церемонията с нетърпение, още от обявявяването на годежа.

Първородният син на най-стария род в общината се жени за дребна буржоазка без зестра, без специално възпитание или връзки. Ей богу, това е предизвикателство към добрите традиции, светът заслужава развалата, от която се оплаква.

Бели свещи, привързани със сини панделки, горяха в полукръг на фона на прозирния олтарен витраж. Кобалтовосиньо, златножълто, рубинено и измурудено рисуваха Богородица, прегърнала младенеца и закриляна от два ангела. Жерар се усмихна, сред толкова светлина и тържествен кънтеж на орган Брижит изглеждаше като оживял ангел от витражите. Под дантеленото було чистото й лице беше озарено от вълнение, устните й повтаряха шепнешком думите на хорала, царственият шлейф на бледосинята й рокля, лежеше върху килим, осеян с рози. Със златиста коса, с бяло лице и сини очи, Брижит бе създадена за да заживее под герба на рода дьо Лартиг. Дьо Лартигите робуваха на герба си още от времето на последните крале Валуа. Жерар се извърна към олтара, тъмният костюм го правеше още по-строен, волевото му лице с твърдо очертана брадичка излъчваше надменна благосклонност. Вироглавият потомък на графове бе пренебрегнал тачени родови традиции при избора си и бе дал повод на възрастните енориашки, препълнили църквата, да ожалват него и майка му.

Сватбените халки грееха със златни пламъчета върху малинова възглавничка, органът  секна, но ехото още кънтеше под високите сводове.

- Жерар дьо Лартиг, приемате ли за съпруга Брижит Жоане? - той по-скоро се досети, отколкото чу какво го пита свещеникът, произнесе „да” по-ниско и пресилено, отколкото обикновено звучеше гласът му. Брижит отговори чисто и ясно, той повдигна воала й, за да я целуне, тя се усмихваше, но в очите й блестяха сълзи. Жерар преценяваше вълненията на Брижит, на майка си и леля Анриет трогателни, но донякъде прекалени, още повече, долавяше, че мотивите им не са едни и същи. За него церемонията беше подобие на историческа възстановка, натрапчиво умилителна и тържествена. Органът изсипа отново водопад от звуци, Жерар поведе Брижит по пътеката към изхода, между шпалир от  благосклонни лица, под шапки с цветя, воалетки и приветстващи ръце в ръкавици.

Баща му бе ангажирал градинския ресторант „Кралска почивка”, на половина път между Ла Луп и имението, осемдесет покани бяха изпратени до най-тесен кръг роднини и по изключение - приятели. Денят бе слънчев и топъл, като летен, зеленината още дъхтеше свежо. Масите бяха наредени под сенник на терасата. Около подиума за танци пъстрееха жълти, сини и червеночерни лалета, жив плет делеше ресторанта от овощна градина, сливите прецъфтяваха, носеше се парфюмно ухание.

Менюто беше много изискано, а вината - поръчани от Реймска изба. След ананасовия сладолед с гофрети и искрящо шампанско дори майка му и леля му изглеждаха непринудено оживени, майка му стана да танцува с бащата на Брижит, а леля Анриет се намери в прегръдките на вуйчо й, много представителен в униформата си на флотски офицер.

Ерве и Анжел Симони бяха първите гости, които станаха да си ходят. След като директорът Табютен подаде оставка и Жерар дьо Лартиг го замести с Министерско нареждане, проблемите с Ерве бяха се уредили от само себе си. Жерар не аспирираше за мястото му, беше го прескочил.

Анжел изглеждаше традиционно апатична, но Жерар очакваше реакцията й с известно напрежение. Тя носеше тъмноморава рокля, закопчана до шията, въпреки жегата, гримът й беше в същия нюанс и подчертаваше интригуващата й болезненост. Целуна церемонно Брижит, пожела й щастлив меден медец, оттам нататък всичко в семейството е едно и също, във всички семейства …

Ерве направи мълчалива гримаса, според него подобни забележки бяха неуместни, красноречивото мълчание напоследък ставаше оръжие на корсиканеца. Той носеше тъмен смокинг, но официалният стил не се вързваше с разсеяния му поглед зад многодиоптрови очила.

Жерар отиде да ги изпрати до паркинга. Брижит преценяваше, че днес съпругът не бива да я оставя сама нито за момент, но помаха благосклонно на семейството, те се извърнаха пътьом за да й се усмихнат още веднъж. Сватбените честитки бяха сложени на сребърен поднос до жардениера с дъхави зюмбюли. Брижит смъкна бялата си ръкавица без пръсти, която я притесняваше, и прерови визитните картички. Марк Табютен и съпругата му честитяха бракосъчетанието на госпожица Жоане и господин дьо Лартиг и им пожелаваха всичко уместно за случая със стандартни думи. Табютен бе добавил с нервен почерк в полето: „С пожелания за по-добър шанс от моя в новото поприще. Марк.”

Язвителността му бе неуместна. Табютен отстъпваше поста си на Жерар или би го отстъпил другиму заради собствени грешки. Бе пренебрегнал трупащото се социално недоволство, не бе ангажирал активно профсъюзната върхушка на своя страна след бередиците в Центъра и бе си платил. Брижит отмести с досада картичката, всяко издигане провокира недоброжелателства и човек трябва да ги провижда зад куртоазните усмивки.

- Мила, ръкавицата ви е смъкната - предупреди я с нисък настоятелен глас леля Анриет. Седна до нея, извади от бродираната си чантичка емайлирана табакера и запали цигара. Лелята беше поприведена, сякаш скъсена от годините, но в глава изглеждаше царствена, едро лице с орлов профил, богата бяла коса тонирана синкаво и прихваната на слепоочието  с филигранна златна шнола.

- Притеснява ме в горещината - обясни Брижит, но все пак вдигна бялата ръкавица до лакет, много й се пушеше, лелята долови погледа й, вторачен в цигарата.

- Фамилното име дьо Лартиг ще ви налага доста ограничения.

- Мисля, че знам какво дължа на фамилията.

- Едва ли, някои празноти трудно се компенсират.

Брижит посегна към ветрилото си и го развя с малко повече амплитуда.            

- Моите амбиции и изисквания към Жерар ще бъдат напълно в стила на семейните образци.

- О, вие имате изисквания! - възкликна лелята, но Брижит я изгледа  много студено и тя побърза да добави: - Все пак доброто желание означава нещо.

- Не нещо, всичко - поправи я Брижит и се усмихна.

……………………………

Сливов цвят се ръсеше върху  паркираните коли, глъчката откъм терасата идваше приглушена, некосени ливади изпъстрени с маргарити и жълтурчета се възземаха отвъд живия плет,  чак до юнскозелена гора, заоблила билото на далечен хълм. Ситен като пеперуда жълт планер се плъзгаше по невидимо течение, направи плавен завой и се сниши зад хълма. Жерар отмести поглед от него, усещаше коравата яка на ризата да го стяга, разкопча я, изпитото вино с овнешкото бутче го отпускаше, правеше го почти благодушен. Е, все пак днес е сватбата му.

Анжел Симони се настани в сребърновиолетовия ситроен, тази покупка на Ерве бе респектирала персонала на Центъра, ситроени от висш клас шофираха неколцина високо платени „кадри”. Ерве дълго бе отказвал да робува на предразсъдъци и бе се задоволявал с прашно Рьоно 8.

Той стискаше ръката на Жерар, всички благопожелания бяха повторени, но държаха дланите си една в друга, на Жерар му се искаше да си кажат сърдечни, размекващи  думи. Бе станал директор на Ерве, но несправедливостта, ако има такава, идва по-отгоре. Двамата ще работят чудесно, нали? Жерар възнамерява да промени толкова неща в Центъра.

- Имам да ползвам десет дни отпуск от миналата година - зад дебелите стъкла на очилата очите на Ерве гледаха увеличени, като под окуляр. - След това ще напусна Центъра, искам да го знаеш.

В безметежната светлина на следобеда, след изпитото вино всяка новина трябваше да е очакваната, всяка дума - уместната. Жерар изпитваше нетърпелива потребност да слага ръка на нечие рамо, да се съгласява ентусиазирано с  каквото чува.

Ерве носи на гърба си отговорностите на половин Център, Ерве не бива да напуска. Това да не е малък шантаж за облаги? Жерар усети, че благодушието го оставя изведнъж, неприятна пот оросява челото му, не е бивало да пие толкова.

- Ерве, ако става дума за повишение на заплатата, би могъл да го поискаш по друг, по-малко драматичен начин. И не точно днес.

- Центъра вземаше от мен повече, отколкото съм му давал.

- Не прави глупости от зле разбрано честолюбие. Аз или някой друг за директор, това го реши Министерството.

- Искаш да кажеш, че не ми се полага честолюбие?

Безмислено е да го увещава, Ерве взима повод от увещанията, за да се ожесточава. Зад спуснатото наполовина стъкло на колата Анжел седеше невъзмутимо, мургавите й пръсти си играеха с кръстче от бяло злато, което проблясваше върху роклята й. Следеше мълком разговора и изражението й подсказваше, че той се развива според желанията й.

- Къде ще постъпиш, ако смея да попитам?

- В изпитвателната лаборатория на Екол дез’Ар.

- Предполагам с по-ниска заплата.

- Но без усещане, че съм подминаван и пренебрегван.

Чуваше Ерве, но му се струваше, че отговаря Анжел, тя си връща заради пренебреженето след една отдавнашна нощ, не, възмездява свои по-големи разочарования. Безмоторникът се показа отново над хълма, сега летеше високо, загуби цвят в дълбоката синева. Глъчката от терасата идваше на звуци, които не правеха думи, беше изненадващо да си така сам в подобен ден.

- Господин дьо Лартиг не може да уважи чуждите съображения, в момента той отчита само своите. Мисля, че го е правил от по-отдавна. - Анжел се усмихна с некрасива усмивка. - Ерве, не забравяй, Жерар има задължения.

- Успех! - през тонираното стъкло, което правеше лицето му мъртвобледо, пожеланието на Ерве прозвуча механично, като на запис. Ситроенът се плъзна напред почти безшумно.

Всеки по пътя си, помисли Жерар, Ерве ще проваля кариерата си винаги, заради надценени възможности и болезнена чувствителност. Корсиканец и латиноамериканка, каква комбинация! Франция разтваря врати за виетнамци, левантинци, магребци, малийци. Всички идват с претенции да им уважаваш религията, навиците,  примитивизма. Но не желаят да уважат тукашния цивилизационен ред. Нито пък да вършат черната работа, заради която ги търпим.

Тръгна покрай нагретите от слънцето коли, Европа ще си плаща заради закърнелия размножителен нагон. На дансинга леля Анриет танцуваше аржентинско танго с бащата на Брижит, макар и приведена, мъчеше да налага стъпките, аптекарят от Ербиняк ситнеше да налучка ритъма. Напускането на Ерве ще е болезнен удар, от десет години той планира и осъществява изследователската дейност в Центъра, как ще се оправя без него? Бе си внушавал, че отношенията им са коректни дори след забежката с Анжел в Шанския аероклуб. Беше му удобно да си внушава. Настани се до Брижит, присъедини се към любезните махвания с ръка и усмивките, които тя раздаваше за гостите. Брижит отбеляза, без да се извръща към него.

- Симони те забавиха.

- Той напуска, току що ме предупреди.

- Не се изненадвай, завижда ти, бил е потенциален кандидат за новия ти пост - ръката на Брижит докосна леко неговата.

- Но го прави в най-труден момент за мен.

Брижит посегна към кристалната си чаша с едва напито шампанско, от най-далечната маса Стефани и Мишел Ораду бяха вдигнали своите в очакване и изпращаха умилен благослов на бъдещите стопани на имението. Новобрачните също вдигнаха чаши, отвръщайки благосклонно на готвачката и иконома. Сватбеният обед, на който Ораду бяха поканени наред с високопоставени гости, щеше да остане паметен в спомените им и да компенсира песимизма от ниските надници.

- Ерве щеше да напусне рано или късно, но докато пребивава в Центъра, би интригувал срещу теб, надявайки се да те провали. По-добре, че напуска веднага.

- Ти си оформен мизантроп - Жерар целуна Брижит по слопоочието, косата и ухаеше на портокалов цвят. - Мисля, че постъпката му е подсказана.

- Освен ако Анжел има личен повод да ти връща - в думите на Брижит се долови предупреждение с по-отдавнашна дата.

- Валс за младоженците - обяви къдрокосият и мустакат цигулар, смугъл като италианец, вдигна нагоре грифа на цигулката си. Погледът му срещна предизвикателно Жераровия, дръж се, драги, сега и най-вече довечера. Жерар стана и поведе церемонно Брижит между масите, завъртя я в плавен кръг по дансинга, приклякайки леко в такта на Вайдтойфеловия валс. Бе изпълнил задължението си като първи мъж на Брижит доста отдавна и очакваше вечерта с пренебрежителна увереност.

…………………………..    

Клер бе взела неплатен отпуск, прибра се в бабината си къща и не излизаше никъде, но Каролин я осведоми по телефона, Жерар настоява да се срещнат. Жерар дьо Лартиг е новият директор, одобряван или не, от сега нататък ще трябва да се съобразяват с него. Намерението да приеме мъж в първите дни на траура бе неприлично, баба й не спести нито дума от онова, което преценяваше, че трябва да каже, както не бе спестила упреците си към без време отишлия си покойник, докарал такова нещастие на главата на внучката й. Ако бабата би могла да чуе мнението на Брижит колко неподходящо е директор да посещава по служба обикновена чиновничка,  в траур или не, би се изненадала колко близки могат да са резервите на две тъй далечни поколения.

Клер стоеше до прозореца и гледаше през дантелено перде как Жерар прекосява застланото със ситен чакъл дворче. Жерар вървеше много изправен, в спортно сако, което подчертаваше широките му рамене, без да размахва отдалечените си от тялото ръце. Като рицар в ризница. Всичко у него е премислено, изчистено до последния жест. Тя посегна сепнато, да провери прибрана ли е косата й, огледа се във витрината на бюфета с чаени и кафеени чашки от севърски порцелан; пожълтяло лице с пигментни петна, очите й са хлътнали в сенки, устните й са подпухнали, Жерар ще разгадае веднага състоянието й. Бе облякла черна блуза, възтясна тъмносиня пола и черен чорапогащник, набързо съчетани траурни дрехи, усещаше ги чужди.

Чу баба й да превежда Жерар през вестибюлчето, той застана на вратата, твърдата му руса коса е сресана на безупречен път, гладко избръснатото волево лице докарва хлад с хубостта си. Цулуна й церемонно ръка и тя усети дискретен дъх на скъп одеколон, на ароматизиран тютюн. Каза няколко възпитани думи, зададе банални въпроси, на които Клер отговори машинално с фрази за пред колеги и близки, засвидетелстващи съболезнования.

Куртоазният разговор не им лежи на езика, познават се отдавна. Клер посегна към пакет „Житан”, запали цигара, смукна горчиво вонящ  дим, смачка я в старомоден пепелник , имитиращ крепост с бойници.  

- Какво друго имаш да ми кажеш? - погледна го право в очите, Жерар издържа погледа й. Отдавна не й се е струвал толкова ослепителен, възможно ли е близостта на онази кукла, Брижит, да прави щастлив този мъж?

- Клер, ще се върнеш ли в Центъра след траура и …. - той не продължи, но тя усети, проницателните му хладносини очи сякаш докосват подпухналите й устни, петната по бузите.

- Имам ли друга възможност?

Ръката на Жерар върху безупречно изгладения ревер на сакото, като на официален портрет, трепна. Клер прескача неудобни въпроси и още по-неудобни обяснения.

- Уредих да постъпиш като секретар-администратор с по-добро възнаграждение в частното бюро на професор Марешал. Ходила си веднъж или два пъти там, в пресечка на Елисейския булевард, Марешал консултираше Центъра.

- Той има ли предвид състоянието ми?

- При положение, че не вземеш повече от четири месеца отпуск след… - погледът на Жерар дискретно прецени фигурата й. - Има много добри ясли.

- Изрядна загриженост. На кого я дължа?

Жерар си позволи изненадваща интимност, хладната му ръка докосна нейната.

- Клер, някои неща се подразбират - допирът на ръката му действаше хипнотизиращо, потискаше желанието да се съпротивляваш.  - Неудобно е да се върнеш сред колеги, които явно или прикрито осъждат поведението на Омар.

- Ти осъждаш ли го? - пръстите й се впиха конвулсино, с нокти в дланта му.

- Не осъждам целта, но ме скандализират средствата. Кой може да одобри отвличане на деца? Как ще работиш с хора, които ще те подозират за съучастничка?

- Ще отстраниш мен, за да не смущаваш спокойния обед на поклонниците на иранската диктатура,! - тя дръпна рязко ръката си. - Отстрани тях!

- Клер, аз не съм абсолютен гуверньор в Центъра. Нито посреднича в пререканията между левица и десница!

Тя се дръпна към прозореца, застана с гръб към Жерар. Сякаш физическата близост можеше да й предаде неприемлива мисъл.

- От грижа за мен ли си дошъл?

- Заради какво друго?

- Страхуваш се, че неудобен сътрудник ще ти пречи да управляваш Центъра по лицемерния начин, по който се управлява страната ни.

- Клер, не бъди мнителна!

- Откровена съм.

Той пристъпи, ръцете му се вкопчиха в перваза, обградиха я. Никога не бе заставал толкова близо до нея, мускулеста шия, мъжествено очертаната брадичка и надвесеното над очите широко чело запълниха стаята. Тя отмести ръката му.

- Няма да напусна Центъра. Ще се боря никой да не бъде принуждаван да напусне по политически причини.

- Мислех, че имаш по-други грижи.

Баба й отвори вратата и внесе поднос с две прозирни чашки димящо кафе. Сервираше и се вайкаше, такова нещастие за бедната Клер.

- Поиска ли свиждане с Теодор? - попита предизвикателно Клер, няма да му спести още един труден отговор.   

- Не, застигналите го неприятности не засягат стажа му в Центъра.

- Засягат  човещината.

По лицето му се изписа сдържано нетърпение.

- Боя се,  всичко, което ще си кажем в повече, е излишно.

Поклони се церемонно и тръгна, без да посегне към чашката кафе. Клер остана до прозореца. През дантелената мрежа го проследи как  прекосява двора с широка крачка, още един човек си отива, не така  невъзвратимо като Омар, но си отива. Бавен, неподвижен студ се утаява наоколо й, парализира я. Няма да бъде тяхната, никога не се е предавала, може да бъде фанатичка повече от Омар.

Блудкава слабост се разбунтува в стомаха, надигна се към гърлото, ще повърне. Баба й я гледаше разтревожено, засуети се.

Омар продължава да живее, но в нея, тепърва ще й създава неприятности. Страхът, грижата за тази бунтуваща се частица от него подхранваше упорството й, няма да остави да я манипулират. Ако е   правнучка на якобинци, няма да търпи бездушно плутокрацията да се маскира за демокрация.

           

Глава 26 ДО ДОКАЗВАНЕ НА ВИНА

 

През ареста преминаваха дребни джебчии, африканци без документи и наркомани. В дългите часове между оредяващите разпити Теодор мъчеше да подреди в паметта си случайни постъпки, несвързани последователности, мярнали се случайни лица. Следователят изглеждаше отегчен, повтаряше въпросите, с кого се е срещал Омар, къде, кога? Откъде може да знае Теодор, били са съквартиранти и толкова. Не е водил дневник за себе си, че пък да запомни по дати срещи на инженер Аскари.

Добре, да оставим него настрана, нека се върнем на вас, не са ли твърде много пътуванията ви из страната? С каква цел бяхте в Данкер, Шартър, Нант и Марсилия, в тях има големи ирански общности, контактувахте ли с тях?  В Данкер Теодор е проучвал функционални пространства в новостроящи се нефтени платформи, аха, нефтени платформи в Шартр го е интересувала знаменитата катедрала, в Нант и Марсилия - реализации на Корбюзие. Рюо разтваряше досадeно ръце, разбрах, разбрах, бащата на конструктивизма. И на идеята за социализирано колективно обитаване, уточняваше Теодор, двамата със следователя си позволяваха малки фактологически дуели, игри на котка и мишка. Котката показваше зъби по правилата на цивилизована следствена система, остров Персин беше много на Изток. Там такъв диалог щеше да се води с други аргументи, помисли Теодор, струйка студена пот пропълзя по гърба му. Увери за кой ли път Рюо, контакти с иранската емиграция никога не е имал, Иран го е интересувала само като предислямска цивилизация, вдигнала архитектурните ансамбли в Персепол, Ксетифон и Суза. Рюо задаваше въпроси донякъде формално, вече не изглеждаше толкова настоятелен. Смъртта на Омар и Седаят фактически приключваше казуса, вината традиционно се вменява на онези, които са млъкнали.               

 

В тормозещо бавна сутрин, след като отведоха и върнаха  задържаните от тоалетна с клекала без прегради и  раздадоха за закуска по канче рядко кафе и жилав кроасан с незасищаща плънка, викнаха архитект Дренски на извънредно свиждане. Зад усиленото стъкло го чакаше троснатият Илия Киряков. Третият секретар на посолството, с разхлабена на дебелия врат вратовръзка, вързана на крив възел, нахока отново Теодор. Посмей пак да пъхаш нос където не ти е работа, да ни създаваш главоболия и да си проваляш живота!

Теодор слушаше и недоумяваше, в назидателната реч на дипломата-рабфаковец, се долавя неприкрито задоволство. Киряка кимна към дежурния полицай, тоя едва ли знае български и поясни с половин глас, сътрудник на френското консулство в София, е уличен в действия несъвместими със статута му, Париж и София тихомълком ще си уредят претенциите „танто за танто”. Теодор си получава батажа и - хайде! Теодор се опря на плота, подът под краката му за миг сякаш омекна. Киряков продължаваше да ораторства, заради теб оплюха една идеология, аха да ни скараш със страна постоянна членка на съвета за сигурност. Друг път да си опичаш ума! Макар че, ако питат него, Илия Киряков, втора специализация Теодор няма да види. Да се благодари, че ще му се размине с екстрадиране.

Теодор мина, все още несигурен накъде го водят, между решетките на килиите за предварителен арест, така бе вървял през зимния павилион за хищници във Венсенския зоопарк, жълти зеници бяха се взирали с уморена неприязън в него. Как можа Омар да направи толкова грешен  житейски избор, да повлече други след себе си?

Предупреждавах те, всички те предупреждаваме, Клер и, ако искаш да знаеш, дори Виктор фон Зомерхофен. Теодор вярва, Омар Аскари гонеше кауза, не е терорист, но има ли кой да чуе? И къде е Донвера, защо тя не идва на свиждания?

Мургав гардеробиер извади от синтетична торба личните вещи и документи на задържания. Теодор надникна в джобното си огледалце, горчиви бръчки се врязват между веждите, отпускат ъглите на устата му, прораслата брада сивее и гнойна пъпка зрее на бузата му. Прекара с усилие гребен в сплъстената си коса, главата го сърби нетърпимо. Дали е състарен или си  е  настигнал годините …

Господин Рюо му връчи заповед за напускане на страната в четирийсет и осем часов срок, беше официално вежлив, почти фамилиарен.

- Неблагодарно нещо е политиката, нали, господин Дренски?

- Отговорен ли съм за онова, което ще кажа, след като имам вече тази заповед в джоба?

- А, вие все още имате желание да коментирате конфликта ни! Стига онова, което ще кажете, да не обижда флагрантно официални републикански институции …

- Пазил бог, институциите не търпят да бъдат обиждани! Обществената история тече като река, нали? Прозорливият вади камък, за да я ускори, ретроградът го хвърля обратно, да я прегради. Не съдете  усилията еднопосочно.

Рюо отиде до прозореца и поля грижливо едрооки питомни теменужки в пластмасова саксия.

- Наистина ви се услажда да философствате. Почтеният човек не бърка любомъдрието с насилие.

- Зависи как тълкувате почтгеността, тя трябва да е освен  морална и социална, политическа …

- С удоволствие бих ви оборил при повече време и не тук - приключи разговора следователят.

Теодор показа заповедта за екстрадиране, сви рамене.

- Освен да ви поканя у дома в София.

Дом предполага собственост, Теодор няма къде да покани господин Рюо, последната му фраза беше само голословен напън в игра на големеене.

Излезе на външното стълбище, под знак „паркирането забранено” бе спрял ситроен с брезентов покрив и карусерия от импрегниран картон. Теодор се взря в предното стъкло, дали не е Донвера …  или Клер …  жената маха с ръка и се усмихва. Закрачи неуверено, може да се е припознал, за кого Тео Дренски означава нещо на този свят. Спря се,  нетърпимо ярка, лятна светлина му гложде в очите. Над тъмни ардоазени покриви се кълбят бели облаци, мирише свежо на дъжд. Екстрадират го от Франция, Донвера сигурно се бои да покаже, че има нещо общо с него. Сбъркан вчерашен ден, неясен утрешен, могло ли е нещо да се предвиди, да се поправи и дали си е струвало?

Отпусна се на продънената седалка до Клер, наедрелият й корем почти допира кормилото, стисна импулсивно ръката й. Тя избухна в сълзи, опита да помилва бузата й, Клер се остави за секунда под несигурния допир на пръстите му, дръпна се, избърса сълзите с опакото на ръката си. Теодор опита да намери думи.

- Той знаеше какъв риск поема.

- Не е вярно, каква е тази цел, която налага той да умре, а други да живеят?

- Клер, сигурно идва луд миг, в който не разсъждаваш с вчерашна логика, немислимото става изход.

- Всички, които го пратиха под куршумите, измислят обяснения..

Тя включи двигателя, потегли на тласъци, вклини се между градски зелен  автобус и пощенска камионетка. Теодор залитна,  опря се с  ръка за таблото.

- Аз  също плащам дял от сметката. Трябва да напусна Франция за четирийсет и осем часа.

- Бог ми е свидетел, ще ги заболи и онези, които сега злорадстват! - предупреди дрезгаво Клер.

На улица „Зола”, където бяха квартирували с Донвера, Теодор свари багажа си сбран в куфар и пътна чанта, свалени при портиерката. Любезната преди възрастна дама обясни резервирано, господинът трябва да върне ключа си. Наемателката, мадам Герина, е освободила  квартирата по здравословни причини и е отпътувала за България. Дали архитект Дренски  е в течение кой ще плати неустойката по договора ? Във всеки случай е изключено да пренощува тук. Мадам прибра ключа, предаде акуратно няколко писма, получени по време на отсъствието му и побърза да хлопне прозорчето си. В първото писмо Регионалният център за университетски активности уведомяваше господин Дренски, че прекъсва изплащането на стипендията му поради несъвместимо поведение със статута на специализант, в друго госпожа Шаламел-Попа съобщаваше от името на директора дьо Лартиг, че поради лишаване от стипендия и анулиране на разрешителното за престой, Центъра го снима от списъка на специализантите си. В третото Йорданка Думанова молеше Теодор да й опише как изглежда кварталът на художниците Монмартър и споделяше инфантилен възторг от филм за Едит Пиаф. Донвера не бе му оставила нито ред. Бе се надявал, че все още значи нещо за нея.

Хвърли куфара и чантата върху задната седалка на колата, Клер   опитваше да разчете по разстроеното му лице какво е преглътнал в писмата.

- Имам нужда да пийна нещо. С петдесет франка съм за пренощуване и път до летището. Самолетният ми билет е але-ретур, от посолството са потвърдили полета ми за вдругиден сутринта.

Намериха масичка до витрината в близко кафене. Отвъд обратно изписаните букви „идиМ оьд ефаК” минаваха шумни младежи по сандали и тениски, на път към колежите около Пантеона, те носеха учебниците си прихванати с ластик. Сезоните за Теодор бяха се сменили между едно влизане и излизане в следствения участък, под сакото му бодеше вълнена трикотажна фланела. Върху тезгяха съскаше кафемашина, спикер коментираше вчерашен мач от телевизор, окачен на тавана.

- Обичаше ли я истински? - попита Клер и запали цигара. Знае, че не бива да пуши.

- Защо питаш? - Теодор пресуши чашка с безцветен алкохол.

- Смъртта на Омар ме сблъска с толкова лицемерие и фалшиви жестове. Всеки от нас в себе си и в нещо остава самотник …

Не си даваше сметка дали разсъждава гласно или на ум. Най-лесно е да намрази Донвера, днешният ден му дава толкова основания. Уплашила се е да не изхвърчи пак от синекурна орбита. Теодор Дренски неудържимо е олеквал върху едната паланза, а екстрите в Париж бяха натежавали върху другата. Какво бе му пречило години наред да скрепи близостта си с Донвера чрез брак, който да направи дезертьорството й малко вероятно, невъзможно? Бе ли чувствал Донвера ревностно негова, както в подлудяващите часове зад решетките?

- Беше приятелство, знам ли, илюзия за душевна и физическа близост… Или възпитано пресметната корист - Теодор вдигна ръка към сервитьора за още едно питие.

- Най-лесно е да се примириш, като си внушиш, че не си обичал -  Клер сви устни обидено, по детски. - Нощем се въртя в леглото, мъча да си втълпя, не съм обичала истински Омар. Било е амбиция да не остана неомъжена, ще трябва да го забравя, да гледам напред, заради детето, което чакам. Но ми се счува гласът му, не мога да  отгоня негова случайна  мисъл, тайно мириша дрехите му, като фетиши - редки сълзи попълзяха по бузите й. - По-добре да не си обичал истински, истинската обич е неосъзнавано щастие и отчетливо терзание след това.

Бабата на Клер бе се съгласила да подслони за две нощи чужденец, подлежащ на екстрадиция от Франция, какво й сервира внучката, свършиха се почтените французи! Помогна й с каменно изражение да подреди легло в таванската стая, Клер не бива да изнася завивки по стръмната стълба. Докато се изкачваше след двете жени, Теодор удари глава в ниския покрив.

Мъничката старица с жълтееща бяла коса бе поставила на тоалетката блюдо студени колбаси, неразрязан домат  върху салатено листо, две опаковки топено сирене и четвъртина червено вино. Слизаше по витата стълба и нареждаше, уж на себе си, чужденците са твоето нещастие, един ти завъртя главата, докато ти направи дете и се скрие в земята, да видим какво ще ти навлече този.

Клер седна на ниска табуретка, сложи машинално ръка на корема си, чакаше да долови живинка под дланта си. Теодор хапна набързо и се отпусна на леглото, изведнъж се усети на края на силите. Нищо не го интересува повече, безредно нахвърляните в куфара вещи, предстоящото безславно завръщане, неприятностите, които го чакат. Само да лежи и да се рее нанякъде. Абсурдна мисъл мъждукна в безволното му съзнание.

- Клер, ако се оженя за теб и осиновя детето, което чакаш …

- Как да стане?

- До вдруги ден е невъзможно, но ако ти се обадя от България?

- Обичаш ли ме?

- Жаля теб и себе си.

- Най-лоши грешки човек прави, когато бърка чувство със съчувствие. Не бързай да сбъркаш втори път. Все пак, благодаря.

Натежалите й стъпки разскърцаха дървените стъпала, къщата утихна, рядък съсък на внезапно спираща кола отекваше ниско под отвореното прозорче. Беше долетял в този град окрилен от възможностите, краят им означаваше, че прекрачва в друга възраст, в следващата половина на живота си. По надолнището.

……………….    

Самолетът се издигаше, направи стремителен кръг срещу  западния вятър, денят беше ясен и Теодор видя под крилото широк завой на реката, черни шлепове, кръгли като копчета газголдери, димящи комини. Зелени ниви се губеха до хоризонта, пресечени от прави пътища, купчинките  къщи-кутийки край тях сега имаха имена, Жьонвилие, Бурже. Имената вече бяха без значение. От околни седалки се слушаше привичен български, мъже в елегантни, но еднакви костюми се връщаха в годишен отпуск след монотонен труд в зареяно сред пясъци алжирско градче. Седмицата, прекарана в Париж, бе непрекъснато на устата им. Между Теодор и пътеката седеше жена на средна възраст с рано изхабено лице и независимо изражение. Тя пресмяташе как да оплзотвори останалата й дребна сума във франкове, изборът от шоколад, цигари и бутилиран алкохол върху количката на стюардесата не беше кой знае какъв. След това щеше да започне неизбежен разпит, кой си, откъде се прибираш и какво си работил в чужбина. Нямаше подготвена версия за разпита, не желаеше да лъже, нито да бъде съжаляван, отпусна се на облегалката и се престори на заспал. Гласовете наоколо му се смесваха с бученето на мотора, той се унесе и неспокоен сън го спаси за два часа от всичко, което оставаше зад гърба му или предстоеше.

…………………………….

В дъждовна вечер, сепвана от припламващи светкавици, малкото пътници, които слязоха на спирка Шантий от влака за Крей, побързаха да прекосят перона и се скупчиха под навеса на автобусната спирка. Това бе един от последните влакове, спиращ в Шантий, музеят-дворец се затваряше още в пет, под навеса недоволстваха от разписанието неколцина чиновници и работници, които се прибираха от Париж.

Пътникът, показал се от последния вагон, изглежда не се интересуваше от автобусното разписание. Той разтвори чадър и тръгна по алеята, която прекосяваше гората и отвеждаше до хиподрума отвъд двореца. Малцина биха се решили да тръгнат по безлюдната алея, оградена от мокри, плашещо шумящи дървета, в такова време. Гората имаше лоша известност, предното лято в нея бяха открили две жертви на евентуално един и същ неидентифициран убиец. Дребният мъж в сив шушлеков шлифер вървеше отривисто, спря край пуста беседка и запоглежда часовника си под светлината на скрита в листака живачна лампа. Бе започнал да нервничи, когато от противоположния край на алеята се зададе приведен силует, идваше слаб младеж с прихлупен каскет, в късо до кръста яке. Това трябва да е Бен.

Сакатият Люсиен бе извел младия терорист почти безпаметен от Сен Дьони, късно вечерта след смъртта на Омар и Решид. Настани го при свои близки във ферма върху разпродадени някогашни земи на сеньорите от Шантий. Бен не излизаше от стопанството, помагаше на старците да окопават и пръскат ябълкови дръвчета, чистеше клетки на зайци и косеше трева. След като съучастниците бяха изчезнали от живота му в единствен ден, почти не говореше, а и близките на инвалида не настояваха особено. Дори вестта, че Тафаззоли му е уредил документи, за да напусне Франция, не го оживи. Все пак  излезе на уговорената среща.

Дъждът барабанеше по разтворения чадър на Хусеин Тафаззоли, стичаше се на синджирчета. Бен не пожела да се прикрие, стоеше на две крачки разстояние, коси повеи мокреха лицето му.  Хусеин му подаде паспорт, самолетен билет и банкноти в найлонов плик. Младежът хвърли безизразен поглед към документите под прозрачното фолио.

- Летиш утре заран със самолет на „Иберия” и до вечерта си отвъд Атлантика,  в Хавана - поясни със задоволство Тафаззоли.

- За какво ми е Латинска Америка? Все по-далече от Иран.

- Отиваш да учиш.  

- Не искам да уча, искам да стрелям.

- В Куба ще те научат да стреляш по-добре.

- Искам да върша онова, което зная тук и сега! - озъби се Бен.

- Глупак! Възможно е фермата да е под наблюдение, полицията е надушила нещо. Последният влак е след половин час - предупреди Тафаззоли. - Прибираш се с мен в Сен Дьони и утре летиш за Куба. Ще станеш войник на световната революция!

Бен мълчеше. Хусеин тръгна назад към гарата, подмишил пакета с документи. След малко чу стъпки след себе си, поклати глава, така, така, няма къде да идеш, не се извърна, но забави крачките си.

 

Глава 27 ОТ БУРТНИЕКИ ДО ТРУА ЛЕЗ’АМАНД

 

Виктор фон Зомерхофен стоеше прав, вдигнал яка на якето си, с длани в джобовете и палци извън тях, пред бюрото на директора в просторния кабинет. Тази сутрин не бе се бръснал, а вместо традиционното двойно кафе бе изпил първата доза коняк и мисълта му работеше бързо и отчетливо. Нищо добро на започва толкова рано сутрин.

Новият директор, господин дьо Лартиг (свойското обръщение Жерар вече бе недопустимо), седеше без да се обляга в графитносиво кресло зад метално бюро. Изражението му бе непроницаемо, високо чело, стиснати устни и кондотиерска брадичка, Зомерхофен изпита смут, сякаш стои срещу кадрови офицер, който администрира войсково поделение. Върху бюрото имаше чер и млечнобежов телефон, два пепелника, бележник и ваза от черно стъкло, с единствено бяло лале в нея. Брижит дьо Лартиг бе напуснала веднага след сватбата си Центъра и временно заместващата Каролин бе внесла в директорския кабинет нотка на мъжки аскетизъм.

- Наредил съм да подготвят досието ви, трудовият ви договор изтича в края на юни.

- Вие просто ме изхвърляте - процеди Виктор. - Бихте могли да започнете директорската си кариера с по-достойни жестове.

- Господин Зомерхофен, пенсионирам ви.

- Защо поне не изчакате края на годината, в кодекса съществува разрешителна клауза.

- Познавате много добре икономическата ситуация и препоръката на министерството да се разкриват с предимство работни места за новите випуски.

Призракът на студентските вълнения от 1968 година, преобърнати коли, изсечени дървета и разбити витрини бе дал повод за квотни блокажи в щатните разписания.

- Защо поне не се организира прощално събиране по повод напускането ми? Даже кафеджийката в кантината, мадам Гювенджи, бе удостоена с това внимание?

Зомерхофен пристъпи напред, извади ръце от джобовете си и се облегна на бюрото. Дьо Лартиг продължи да седи, външно невъзмутим, но изпита физическо напрежение от близостта с Виктор. Бляскавата му руса коса беше безупречно сресана, ризата - с батистени нервюри, реверите и ръкавите на сакото му - без нито една бръчка.

- Ще ви е некомфортно да чукнете чаша с някои от колегите.

- За какво намеквате?

Виктор е натрапчив до там, че да провокира и каменна въздържаност, но директорът трябва да реагира на ежедневни предизвикателства по регламентиран начин. Ръцете на Жерар с дълги пръсти и добре поддържани нокти останаха спокойно опрени върху бюрото.

- Неудобно е да задържам сътрудници, които са осведомявали служби, между другото - и относно мен. В резултат знаете съдбата на колега от Центъра, независимо как оценявате поведението му.

Зомерхофен се дръпна назад.

- Не е вярно, не можете да го твърдите! Нямам нищо общо със смъртта на този авантюрист и съучастника му. Ако съм контактувал с инспектора Арменго, било е заради безделници наркомани, които шантажират дъщеря ми.

- Осведомителя Арменго -  уточни дьо Лартиг. - Да ви предупредя, като директор имам достъп до някои циркулярни сведения.

Достъп бе му осигурил по частни канали господин Сенлек. Виктор пристъпи отново напред и посегна да се облегне на бюрото, но дьо Лартиг стана рязко, един подчинен е длъжен да спазва дистанция и в чисто предметен смисъл.  

- Господин дьо Лартиг, би трябвало да разбирате по-добре подчинения ви фон Зомерхофен. Всичко, което е правил фон Зомелхофен, е в полза на онези, които все още изписват частицата „дьо” пред името си - по скулестото лице на Виктор пробягна тик на ожесточение. - Не забравяйте, нелепата смърт, по повод на която правите инсинуации, ви постави на това кресло. Изглежда, креслото гложди.

Жерар натисна звънеца и Каролин отвори на секундата вратата, сякаш бе предугадила намерението му. Изражението й беше войнствено,  бившата и сегашна плутокрация са се счепкали. Директорът посочи категорично отворената врата пред Виктор.

- Надявам се да уредите в съответния срок оттеглянето си, за подробности ще ви е в услуга мадам Шаламел-Попа.

Присъствието на Каролин промени държанието на Зомерхофен, сега той изглеждаше почтителен, почти галантен.

- Моля, предайте моите почитания на госпожа вдовицата Бро-Аскари, съжалявам, че поради форсираното ми напускане не ще бъда в състояние да изясня недоразумението лично с нея. - Виктор тръгна към вратата, Каролин се отдръпна, за да му даде път, но той спря и се извърна към дьо Лартиг. - Когато един ден лумпени и екстремно леви като госпожа Бро-Аскари вземат властта, ползвайки механизми на демокрацията, и ви изритат оттук, елате да ми се оплачете, живея в  жилище с модериран наем в Нантер.

Прекоси предверието с твърди крачки на фанатик, врекъл се в обречена кауза.

На тротоара вън се закашли, улови се за уличен стълб, доктор Брьоден го е предупредил, никакви цигари, белодробният енфизем ще излезе от контрол. Отваряше уста като риба и гълташе плитки глътки въздух, перспективата да се затвори посред бял ден в квартирата го плашеше. Женевиев не бе се прибирала почти от месец. „Женевиев не се е прибирала” бе формула, с която Виктор се утешаваше. Женевиев бе нахвърлила нещата си в пътна чанта и изкрещяла от вратата, че не желае да живее с дементен маниак, да, точно това бе извикала в лицето му, с маниак, който я ревнува от приятелите й, обвинява другите в грехове, които не може сам да си позволи.

„Женевиев, млъкни или ще съжаляваш!” - бе крещял той извън себе си.

„Ще ме удушиш ли, източно животно, няма да ти дам тази възможност, пукай сам!” Бе треснала вратата и изтичала по стълбите, от месец насам Виктор се услушваше с празнина под сърцето за всеки шум зад вратата.

Лежа дълго на дивана, покрит със смъкващия се от стената лилав килим, кашлицата му почваше да утихва. Присегна и свали портрета на Женевиев, гледа го дълго, похлупи го върху гърдите си. Последният човек, на когото болно държи в този свят, му отговаря с почти физиологична омраза. Вдигна отново портрета, вторачи се в капризното лице с пухкави детски устни. Целият живот на Виктор е война срещу враждебност, омраза,  недоверие, възможно ли е вината да е и негова, какво не е преценил трезво?

В шкафа имаше тъмнозелена бутилка с четири пръста коняк на дъното. Паниката заради възможен нов пристъп на задух го караше да отпъжда мисълта за бутилката, накрая все пак отвори шкафа. Алкохолната топлина отпусна гърлото му, страхът и ожесточението добиха вкус на самосъжаление. Не беше искал такъв край на Омар, не той е причината, подло е да се твърди, заради едно колегиално предупреждение. Виктор ли му е внушил да се забърка в терористична акция? Удобно е да се изкарва Виктор фон Зомерхофен виновен за всичко, за човекомразието в Марксовата теория, в болшевишката практика и вандалщините на Кон Бендит. 

Осени го примирено учудване, ако бе останал в Русия и бе преживял някак революцията, глада, чистките и войната, сега би дослужвал за пенсия в някой колхоз или социалистическо предприятие. Ще скандира лозунги по събрания и манифестации, ще търси дефицитни стоки, но вечер ще се прибира при мърмореща жена, при нехайни, но приличащи на него деца, а на печката ще къкри тенджера борш и в шкафа ще е сгънато чисто бельо. Би живял просто и сигурно.

Такава възможност обезмисляше всичките му съзнателни години, обиждаше го до дън душа и той надигна отново бутилката.

………………………

Когато мадам Март Шаламел-Попа обяви на всеослушание, че ще се отбие след работа, за да се увери как се е адаптирал като пенсионер бившият служител на Центъра Виктор фон Зомерхофен, малко от колегите приеха обяснението за чиста монета. Март никога не бе хранила топли чувства към Виктор, навярно искаше да покаже на по-младите сътрудници какво дължат на пенсионерите, тъй като датата на собственото й оттегляне неумолимо наближаваше.

Предупреди два пъти господин Димитру, че няма да се приберат заедно. В качество на омъжена жена Март държеше да се появява на обществени места, да се храни и пазарува неизменно до дясната ръка на съпруга си и внушаваше на господин Димитру, че той също се нуждае от подобна афиширана близост. Пришелецът от Изток се оказа сговорчив съжител, в малко неща наруши реда в жилището на Март, емигрантските години бяха го приучили да се грижи сам за облекло, да домакинства. Тя пък изпитваше ревниво задоволство да менторства над помъдрял с възрастта, едър за французин мъж. Преди да се разделят на Ньойския мост, му отдели  педантично сума за вечерните покупки - две замразени опаковки киш лорен, зелена салата, обезмаслено плодово мляко и четири франкфуртски кренвирша. Март водеше семейните финанси с твърда, но точна ръка и двамата не изпитваха никога парични затруднения, без да се лишават от каквото и да било необходимо.

От седмица бе правила известни икономии, за да купи бутилка отлежало вино и три кутии леки американски цигари, визита не се прави с празни ръце, тя познава слабостите на Виктор. Когато го предупреди по телефона за намерението си, стори й се, че той отговаря някак вяло, с фраза, която сякаш не бе адресирана точно до нея, но отдаде впечатлението си на лошата телефонна връзка и не особено тесните им взаимни контакти. Представяше си как може да изглежда квартира на самотен възрастен мъж, но състоянието на Викторовото жилище я шокира.

Разлепени тапети висяха в антрето, паяжини се люшкаха по огледалото и мъжделиво кандило бе осаждило кръг върху тавана. Виктор се появи пред нея в захабена риза, омазнен халат,  почти си застъпваше панталона. Лъхна й на спарено, слабото му лице бе обрасло на петна  с неравно побеляла рядка брада.

Въведе я много учтиво в полутъмния хол, само една от крушките на  полилея светеше. Върху салонната маса видя употребени прибори и  съдинка с кой знае кога изстинало ядене, под краката й се пречкаха бутилки, трябва да внимава къде стъпва. Въздухът бе тежък, просмукан от застоял цигарен дим. Март приседна на края на дивана с неприятното усещане, че могат да я полазят инсекти, сложи подаръците си върху лекьосаната политура на масата. Виктор ги помести настрана без да се поинтересува какво крият опаковката, присегна към препълнен пепелник.

- От Буртниеки - до тук - заключи той, озадачено повдигайки вежди, сякаш продължаваше разговор със себе си.

- Колега Зомерхофен, не бива да се отпускате - бодро настоя Март. Има толкова приятни занимания, с които един възрастен човек би могъл да осмисли свободното си време.

- Вярвате ли? - Той вдигна поглед към нея, лицето му се сгърчи в гнуслива гримаса. - Природата ни залъгва с родителска любов, младежки амбиции, размножителен нагон, дълг към общество - и защо всичко това? За да не се скъса брънката на еволюцията! Накъде води тя? Не ще да е към по-висока нравственост, прогресът само усъвършенства средствата да убиваш. Днес вече - с едно натискане на копче. Богородице, какво лицемерие!

- Колега Зомерхофен и за най-дълбокия песимизъм има лек.

- Така ли? Какъв е той?

- Вярата в създателя - декларира категорично Март.

Виктор се изсмя злорадо.

- Какво е неговото име? Христос, Аллах, Брама или Буда? Как създателите  ще разделят небето на толкова части? Божествата, мила моя, са злобни конкуренти на пазара за човешки души. Животът въобще не си струва да го живееш, но до такова прозрение се стига в късни години.

Засуети се да почерпи гостенката, вдигна от пода преполовена бутилка водка, донесе от кухнята две чаши, едната беше кристална, другата - пластмасова. Напълни ги до половина, предложи кристалната с настоятелен жест на Март, съдържанието на другата закълколи в гърлото му. Гостенката забеляза в паника, че чашата не е измита, по ръба й е засъхнал кафеникав нагар. Даде вид, че отпива, побърза да извади кърпичка и обърше устни.

- Барон Зомерхофен, самотата ви депремира, трябва да се вземете в ръце. Защо не постъпите в добро фоайе за оттеглили се от активност възрастни?

Виктор поклати отгрицателно глава, показа с широк жест мебелите, килима, сабите и снимките по стените. А всичко това? Животът ми до тук?

- С вашата пенсия може да получите самостоятелна стая, в която да подредите вещи и мебели, на които особено държите - Март усещаше прилив на отговорност, Зомерхофен, изпаднал или не, е част от съсловието, което крепи консерватизма и реда в обществото.  - Разчитайте на мен и учрежденския комитет.

Март стана да си ходи, въпреки плашещото настояване на Зомерхофен да я задържи и да разсъждават върху възможния срив на буржоазния порядък при комунистическа инвазия. Съобщи му с известно задоволство, тя има семейни задължения, господин баронът е осведомен за промяната в гражданското й състояние, нали?.

Със съдействието на учрежденския комитет и лично на мадам Март Шаламел-Попа, Виктор бе настанен във фоайе за самотници от трета възраст в Труа лез’Аманд. Домът се помещаваше в бивше имение,  многократно сменяло собственици след Великата революция. Алея между шестнайсет дъба водеше към главен вход под фронтон с нереиди и тритони (половината вековни дървета бяха изсъхнали и подменени с млади фиданки.) Високите тавани пазеха следи от престижна декорация, щедрогърди богини надничаха над декубитални легла, инвалидни столове и аптечни шкафове. Пансионерите имаха приличен вид, учтивият персонал беш професионално подготвен и добре заплатен.

Когато госпожа и господин Попа идваха да посетят бившия си колега срещу Великден и Коледа, Март се убеждаваше, че е направила най-добрият възможен избор за някогашния барон. Виктор се държеше физически, макар че паметта почваше да му изневерява, понякога се обръщаше към Март с Лизавета, вмъкваше руски думи вместо внезапно изгубили се в паметта му френски. Зомерхофен развиваше деменция, не бе в състояние да й благодари, но с годините порядъчният човек търси чрез делата си не благодарност, а вътрешно удовлетворение.

 

Глава 28 ВРЕМЕ ЗА СПОМЕНИ

 

В приятна есенна привечер няколко години след смъртта на Омар Аскари и екстрадирането на Теодор Дренски от Франция, главният секретар на Световната културна организация даваше прием в чест на новопостъпили сътрудници в резиденцията на площад Фонтеноа, в престижния седми парижки арондисман.

Просторният салон бе тапициран във винен на цвят велтър, уютни плафониери светеха над подредени край стените маси, ажурна стена, преплетена със стайна зеленина и цветя, отделяше бар-бюфета.

Донвера Герина изслуша с половин ухо официалните приветствия, като бивш функционер в организацията знаеше наизуст кой какво ще си позволи да каже при конкретната разстановка на силите в Секретариата и с оглед на взаимоотношенията между страните - постоянни членки на съвета за сигурност.

Тя бе облякла платиненосив тоалет, подчертаващ все още тънката й талия, но бедрата й бяха натежали, разваляха линията на дрехата. Късата й  коса с накъдрени крайща беше изрусена до бяло и откриваше ушите, подстрижка и изрусяване свалят от годините на всяка жена. Донвера седеше на високо столче до бара, пушеше тънка кафява цигара и отпиваше от чаша с един пръст уиски, разредено с много минерална вода.

След преживяна язвена криза си позволяваше глътка алкохол и единствен пикантен ордьовър, въпреки лекарските предписания, докато нетърпеливи гости обсаждаха масите със студени и топли блюда. Срещу нея оплешивял мъж с червендалесто лице  отпиваше  с вид на познавач от чаша, в която уискито беше значително повече от минералната вода.

Донвера Герина не беше вече кадър на културната организация. Мандатът й не бе подновен, но продължаваше да получава покани като бивш български представител в нея и дежурна публика за календарни инициативи на Юнеско.

Герина беше уредник-управител на малка картинна галерия в квартала на художниците Монмартър. Там се излагаха на двайсет квадратни метра площ камерна пластика и пейзажи на български майстори от първата половина на двайсети век, Андрей Николов, Антон Митов, Никола Кожухаров и Борис Денев. Герина бе издирила два родопски етюда от сестрата на цар Борис, княгиня Евдокия. И графики с недостатъчно потвърдена автентичност от Паскен и Хуан Миро.

Оборотът на галерията от покупко-продажба на картини не бе впечатляващ, но ако любопитно око би могло да надникне в неофициалната счетоводна документация, би констатирало трансфер на значими девизи между българската компания „Ексимкомерс”, галерията  и офшорни фирми в Латинска Америка и Кипър.

Месец след като Теодор бе екстрадиран, Донвера се завърна в Париж след импровизиран отпуск в България и се затвори с Илия Киряков в апаратната на посолството. Там третият секретар назидателно й прочете доклад за случилото се, който бе подготвил за Външно министерство, с копия до шесто управление на Държавна сигурност и Съюза на архитектите. Киряков беше се постарал, името й, доколкото бе споменато, да не се свързва в личен план с изгонения архитект. Възможните усложнения за България са минимални, поне засега. Киряка  облиза плика, за да го залепи и я предупреди неофициално. За втори мандат в Юнеско въобще да не се надява, знае го от сигурен източник. Мешането й със скандалния Дренски е заснето в най-лични моменти, не стигат старите й забежки от официалната партийна линия.

Донвера бе излязла от задния вход на посолството, точно сега никак не й се щеше да  срещне познати. Валеше топъл летен дъжд, гъсти капки барабаняха по чадъра й, подскачаха по асфалтирания тротоар, сякаш извираха от него. Половинчато чувство за облекчение успокои пулса й.

Написа делово писмо до господин Ивац Осоговски, бивш министър и член на управителния съвет на фирма „Ексимкомерс” в което съобщи, че приема направеното й делово предложение. В друго, лично писмо,  сподели с адвоката Таслаков, формално - все още неин законен съпруг, че животът я е убедил в правотата му. Намерението й да се разделят е било грешка и тя се надява да въстановят доверието помежду си, а от там и съвместния си живот в прилични за възрастта им аспекти.

След като изтече мандатът й в Юнеско и бе упълномощена документно да менажира представителството на „Ексимкомерс” в Париж, Герина  нае скромна квартира в апартаментна сграда в Латинския квартал. Условиха се със съпруга й тя да прекарва в България мъртвия за бизнеса август, а той да й гостува в Париж около коледните и новогодишни празници. Таслаков го налягаха старчески дефицити, наложи му се да оперира ябълчна става, подпираше се на патерици. Светът за него почна да се ограничава до кръг с радиус - София, след това - поликлиниката и аптеката, накрая - до кварталния магазин. Двамата с Донвера съпреживяваха празниците все по-често чрез дълги телефонни разговори.

Мандатът на Илия Киряков като секретар в българското посолство не можеше да бъде удължаван повече. През живота си Илия бе изпълнявал всякакви партийни задачи, стрелял бе по бегълци през границата, окрупнявал бе ТКЗС-та в агрокомплекси, прекръщавал бе инаковерци-сънародници с арабски имена. Уредиха го да остане във Франция дали уж за лекуване на болно дете, дали - като невъзвращенец. Водеше се на щат в картинната галерията като консултант по покупко-продажби на художествени произведения. По съвместителство - домакин и шофьор, пътуваше често до Бордо и Марсилия, през тези пристанища  вървеше внос и износ към Карибските острови и Близкия изток.

След раздялата с Теодор и поболяването на съпруга й, Киряка почна да запълва деловите делнични празнини, зейнали в живота на Герина. Вярно, че беше нисък и непредставителен, с годините биреният му корем натежа, почваше леко да се задъхва. Но имаше ръка да ремонтира всякаква техника, поддържаше изправно „Рьоно Дофен” на сто и петдесет хиляди колометра, което Донвера шофираше, пазаруваше й от евтини извънградски молове. И отговаряше за неспецифични дейности, които се отчитаха с многоцифрени суми в неофициалното салдо на галерията.

Жена му беше все намусена, по-висока с половин глава от него. Веднъж седмично  идваше да чисти галерията и дебнеше откровено мъжа си, какво толкова се уединяват с шефката в задната стаичка. Всички грижи, амбициите на двамата извън службата, се въртяха около бъдещето на децата. Илия и тя се съветваха с Донвера, архитектката беше компетентна как грижовен родител може да използва пребиваване в Париж, за да получат младите Кирякови елитно образование.

- Не усещаш ли да те сърби ухото? - подкачи я Киряков, пресуши чашата си и попи вкуса на питието с лакома хапка желирано филе. Той твърдеше, че е на диета за отслабване, но резултатите от намерението му все още не бяха насърчителни.

- Да не би да ми е паднал клипс? - Донвера вдигна ръка с тъмен  маникюр, попипа ухото си.

- Не, но един представителен господин те фиксира настойчиво.

Тя плъзна поглед в навалицата, която шумеше в салона, за момент обсаждащите барплота оредяха и забеляза строен мъж във фрак, с чаша в ръка. Беше наситенорус, с гладко сресана коса и с много красив загар на лицето, блондините добиват такъв тен след отпуск по испанските плажове. Погледите им бегло се срещнаха, след това навалицата отново обсади бюфета. Тя бе добра физиономистка и позна във високия мъж с фигура на спортист и тен на телевизионна звезда Жерар дьо Лартиг.

Остана на столчето и продължи да слуша поднасянията на Киряков по повод погледите на непознатия, но мисълта й скачаше назад. Един отдавнашен прием в българското посолство след гастрол на Софийската опера, гостуване в живописно и мрачно зимно имение, Пюи Лартиг. Бе се постарала да ги заличи от паметта си, заобикаляше ги заради неизменно присъстващ в спомените мъж на христова възраст с физика на младеж и привлекателно излъчване на интелектуалец. Вярваше, че се е освободила от задължения, от угризения към Тео. Но приятното безхаберие от вечерта, от свойските закачки с грубоват колега, който нито се кани, нито може да  усложни живота й в интимен план, се изпариха. Безпокойство, което бе се старала дълго да подтиска, я подтикна да стане, извини се на Илия и тръгна към Жерар. Възпитан жест в името на неангажирашо инцидентно познанство, нищо друго. Но защо още се чувства уязвима? Киряка смигна след нея, тълкуваше превратно внезапното вълнение, което я изправи срещу дьо Лартиг.

Донвера се усмихна на русия мъж.

- Приятно съм изненадана да ви срещна. Дали ме помните?   

- Разбира се, очарователните дами се помнят от едно виждане, а ние сме имали повече поводи, мадам … Герина ..? - Жерар произнесе старателно, на срички фамилията й, предложи да й вземе аперитив.

- Само минерална вода, вече съм консумирала дозата си. С какво организацията за култура е заинтересувала Центъра за… - тя се затрудни.

- За метални конструкции - подсказа Жерар, поднесе й чаша с бликащи мехурчета. - С това, че всяка година реализираме специализации за млади учени от цял свят, планирани от организации, сродни на вашата.

Жерар навярно смята, че тя още работи за апарата на Юнеско. Донвера се сконфузи леко, но не даде вид, смущенето й се прояви в импулсивно изтърван  въпрос.

- Доволни ли сте от специализантите?

Споменът за един специализант е болна тема.

- Не става дума за доволство, а за известни субсидии, които получаваме, за да организираме стажовете. - Жерар също сякаш не се притесняваше колко трънлива може да е темата.

Ще остана пет протоколни минути и се връщам при Илия, обеща си Донвера. Данък сантимент към миналото, какво повече. Жерар предложи продължение на разговора, съзвучно с намеренията й. За горещините, които се задържат през септември, за сезона в Гранд Опера, който предстои да се открие с вечната „Травиата” и монотонността на делника. Госпожа Герина вижда Жерар да изпълнява тук директорски задължения.

Тя се осведоми тактично как се чувства Брижит, поколеба се да каже „приятелката” или „съпругата” ви, времето носи много изненади. Жерар отбеляза със сдържано почти небрежно задоволство, че мадам дьо Лартиг отглежда първия им син и очаква второ освобождаване от бременност. Майчинството с години беше вдъхвало у Донвера мила ирония, напоследък иронията се превръщаше в стягаща сърцето несигурност, поздрави Жерар с успешно изпълнения дълг за продължение на рода дьо Лартиг. Би могла вече да се извини с предварителни ангажименти и да се разделят. От репродукторите на музикалната уредба звучеше ретро  танго - „Флорианополис”, романтичната мелодия спираше времето, връщаше го. Продължаваха да стоят сред навалицата, присъствието на другия бе съучастие в поемане на вина, в премълчаване на имена, които крещяха да бъдат споменати. Жерар предложи приемлив вариант на съучастие и попита небрежно:

- Имате ли новини от нашия общ приятел, архитект … Дре… дренски?

Няколко случайни мига, натрапчиво впечатлени жестове и малоценни предмети щяха да сепват винаги съзнанието й. Забравена негова четка за зъби с резедава дръжка, пакет бельо, върнат със закъснение от пресинга - синя пижама с бяло кантче, фланелка и слипове. В Центъра бяха останали  две негови архитектурни монографии и номенклатура за трислойни панели. И бяха му начислили сто и четири франка за отрязъка от месеца, преди да отнемат стипендията му. Употребяваните вещи будеха гузно нетърпение да се освободиш по-бързо от тях. Бе ги препратила на адрес на Съюза на архитектите в София.

При връщане в България за августовска ваканция прецени за разумно да въстанови, доколкото е възможно, отношенията си с   Михаила Пейнекова. Пейнекова издаваше и редактираше дизайнерско списание, рекламирано като независима трибуна за естетически дискусии, съпругът й беше вписан за технически уредник, Архитектурната колегия гадаеше откъде в тази криза намират източниците за финансиране. Управляващите бяха наясно, дефицитите разклащат статуквото, сключваха заеми от западни банки, принуждаваха се да разхлабват донякъде цензурата, да имитират свобода за неформално сдружаване. Най-гласовито настояваха за реформи  вироглави деца и внуци на управляващия партиен елит.

Михаила предложи на Донвера да обядват в Клуба на журналистите, на улица „Граф Игнатиев”. Популярният ресторант със салон за дискретни срещи на втория етаж се славеше с отлична кухня, и което беше по-съществено, тук можеше да чуеш от достоверен източник непотвърдени още новини за функционери или журналисти, изпаднали в партийна немилост или очакващи главоломно повишение.

Михаила бе летувала в някогашната резиденция на румънската кралица Мария в Балчик, тя бе предоставена  като почивна база на Министерството на културата. Пейнекова подчерта, архитектът на кралицата е третирал екологично средата още на времето, резидентните вили са вписани сред субтропична зеленина, ландшафтът е освежен от  налични водни източници.

Летният загар правеше Михаила да  изглежда мургава като етиопка, изрусената й коса кафевееше в корените, устните й бяха уголемени  извън контура в оранжево. Донвера прецени бегло, провинциалното у  Михаила винаги ще прозира. Двете побързаха да уверят, ако навремето са имали недоразумение заради постановление, разгромило апологети на овехтялата вече спортна зала, днес то е забравен анахронизъм. Съобразявали са се с официален диктат, нищо лично. Михаила предложи на Донвера да напише статия за нови архитектурни реализации в Париж, за операта Бастий или спортната зала Берси, незабавно ще я помести.

Завършваха обеда с глътка силно кафе, сервитьорът осведоми, току що е доставен нов италиански апарат за еспресо. Донвера разпитваше за познати, за Пенчо Дараков - още ли работи в ЦК, отдавна не са се чували, спомена, че не поддържа връзка с Теодор, дали Михаила знае нещо за него.

Михаила сподели подробности, сякаш бе се подготвила предварително за въпроса. След като бил екстрадиран, Теодор имал сериозни неприятности за нарушен специализантски статут и съмнение за валутни спекулации, прокуратурата завела следствие срещу него. Неприятностите все пак му се разминали, вероятно с нечия намеса. Донякъде, уволнили го от Секретариата на Съюза, работел в провинцията. Не точно в Свищов, а в близките Белене или Никопол, на разширението на завода „Свилоза” или на площадката за втора атомна, Михаила не гарантира. Всеки случай - в някое от градчетата по Дунав, но сведенията са от втора ръка. С всички възможни резерви бе добавила, Теодор започнал много да пие, взимал безразборно заеми, които не връщал, постоянните му местения вероятно се дължат на тези причини, Донвера няма за какво да съжалява.

Герина съобщи много оживено на Жерар дьо Лартиг, че архитект Дренски работи в Свищов (за него Свищов или Никопол бе все едно), очарователен исторически град на високия южен бряг на Дунав. С катедрална църква в български възрожденски стил и барокови богатски  къщи от времето на търговията с кервани от шлепове по реката. Когато един ден господин дьо Лартиг посети България, Донвера ще го отведе непременно в Свищов и ще гостуват на Теодор. Родовата му къща, не може да се сравнява с имението Пюи Лартиг, но стаите са с красиво резбовани дървени тавани и панорамен изглед към Дунав. Ще бъде очарователно преживяване.

Бе се опасявала, че Жерар ще почувства прекалена оживеност в разказа й, затова след като прецени, че е казала толкова, колкото изискват добрите спомени, изигра своята карта, без да подозира силата й.

- Как е нещастната Клер след смъртта на Омар?

- Знаете, човек се приспособява към обстоятелствата, изработва си философия, за да ги приеме каквито са. Тя роди момиченце и след полагаем отпуск се върна на работа в Центъра.

- Ще й предадете специалните ми поздрави - настоя Донвера. - С такова удоволствие бих видяла всички стари познати сред престижния декор на имението ви.

- О, мадам Герина, някои неща принадлежат вече на миналото. Пюи Лартиг ми носеше толкова загуби, дарих го на държавната фондация за исторически паметници, която ще го поддържа по-добре. Тя ми предоставя правото да летувам всяка година през август на мансардния етаж.

Завръщането на госпожа Бро-Аскари на работа в Центъра бе му създало не по-малко главоболия, отколкото раздялата с Пюи Лартиг. И продължаваше да ги създава. Клер бе станала член на Комунистическата партия и си поставяше абсурдната цел да бламира в лицето на Жерар едва ли не управляващата дясна правителствена коалиция. Причиняваше му затруднения на всяка крачка с профсъюзни претенции, оспорваше директорски решения, предизвикваше анкети. Ако господин директорът не се осмеляваше да се освободи от услугите й, то бе поради неустойчивата политическа ситуация, върху която рефлектираше всеки синдикален конфликт. Жерар дьо Лартиг успяваше да тушира конфликтите, стига Центъра да е в добро икономическо състояние. Сключи договор с Министерството на развитието подведомственият му екип да подготви европейска проектни кодове за метални конструкции и  противопожарна защита, назначаваше млади научни сътрудници-емигранти на овакантени щатни позиции. Старанието им да се докажат беше далновидна инвестиция. Под името Жерар Лартиг щеше да участва на предстоящи частични избори в окръга Пюи Лартиг, след като бе отстъпил графската титла и съответните родови претенции на по-малкия си брат.

Той и Герина се прехвърлиха на по-общи теми, допиха чаши и като прецениха, че са изпълнили дълга към миналото, разделиха се с пожелание за бъдеща среща, на която пропуснаха да уточнят деня и мястото. Жерар си тръгна почти веднага, като директор на Центъра присъстваше поне веднъж седмично на протоколни приеми и почваше да ги възприема единствено като задължение.

Когато Донвера се върна и седна срещу Илия Киряков, навалицата оредяваше. Илия бе изпаднал в благодушно настроение, не без връзка с полупълната бутилка уиски, която бе успял да позиционира до чашата си, за да спести ставане  при всяко допълване.

- Уреди ли художественото сътрудничество с този красавец? - попита с разбиране Илия, обърса уста.  - За хубавите и самотни жени бог има грижа.

Точният отговор искаше много време - да превъртиш зрели години от живота си, с амбиции и несполуки, с бонусите и дефицитите. Теодор бе си изпатил заради чужди банкови сметки с осъдително предназначение, така ги квалифицираше статуквото. Откъде идваха и къде отиваха валутните преводи в ексимските сметки на Донвера Герина, потомствена радетелка за  леви идеи, за християнска справедливост?

Все пак е жива и здрава, тук, под кремавата светлина на плафониерите, в хубавата сграда на площад Фонтеноа, в град, за чието притегляне повечето хора имат смътна представа и затова спят спокойно. От града и света бяха си отишли достойни хора, живите, останалите тук, трябваше да се помирят с днешния ден.

- Илия, налей още три пръста от това питие - тя кимна към бутилката.

- Ами диетата?

- Наболява ме душата. Кое е по-важно, душата или диетата?

- Душата, разбира се - съгласи се Киряка и като наля от кафявото питие на Донвера, не забрави и своята чаша. Чукнаха се, не бе й вкусно, но тя се насили и пи, помирението със света иска настойчивост.

Останаха до къно, жената и децата на Киряков бяха в България, той я изпрати коректно до квартирата й, пожела лека нощ и се разделиха. Знаеше си мястото, Герина му е шеф, а и на тази възраст, с корем провиснал през колана, не беше уверен в себе си.

Овалното огледало в спалнята показа на Донвера състарено лице на  огорчена от живота жена. Човек трябва да приеме, че няма да бъде вечно  млад и хубав. Трябва още не значи, че можеш. Взе две таблетки сънотворно и заспа неусетно и тихо.

 

Глава 29 ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ПЪТЯ

 

Когато гневни стохилядни тълпи изпълниха улиците на иранската столица, куршумите вече не можеха да ги спрат. Монархията губеше позиции, институциите й се разпадаха, императорът сменяше министър-председатели, ч