ИВАН СТРАНДЖЕВ - ВСИЧКО ТОВА
ВСИЧКО ТОВА
електронна книга
ЧЕТЕНЕ НА ПОЕЗИЯ
Започва от някъде -
без да разбирам думите.
Думите са само букви: ръбести, валчести…
Думите са само намерение.
Започва от някъде,
където се захваща малкият ми пръст
или отпуснатият ми поглед върху листа хартия
се убожда на острието на някакво чувство…
Започва от някъде.
Търся вход,
не защото всичко е затворено
и укрепено като къща,
поникнала върху хълм -
пълно е с врати към земята и небето,
към дъжда и мъглата,
някакъв мъж и силует на жена,
магарето зад оградата и птиците в кафезите.
Настъпвам полека,
на пръсти
и много бавно приближавам -
като котка, чула непознати шумове
зад ъгъла на къщата -
на своята къща.
Зад ъгъла винаги има нещо.
Нещото е непознато,
непредвидимо, не можеш да го разкажеш,
но бързо се сприятеляваш с него.
Готови сте да размените пароли,
надраскани думи и букви,
да докоснете устните си или да се гледате в очите.
Започват да израстват неочаквани забележителности
около очите, ума и сърцето.
Пространството се изпълва със строителство,
а твоето усилие да станеш част от всичко това
щастливо ти отнема свободата.
МОЛИТВА
Добре живяхме, конче мое, но животът
за малко ни е даден…
Б. Христов
Не си отивай, конче рижо!
Не си отивай!
Остани
в полята зелени.
Душата ми от теб е
по-млада и дива.
Не си отивай!
Аз нямам твоите нозе,
аз нямам твоята грива,
но душата ми литва като перце
след пеперуда красива.
Сам съм си вече кръст,
сам съм трохичка време.
Животът ми губи ръст -
пръстта ще ме вземе!
/Отива си облака бял,
отива си птицата кръстна./
Кажи, конче рижо,
как да възкръсна?
Не си отивай, конче рижо!
Постой,
постой
да те погледам.
Преди очите ми да прикове
на запад слънчогледа.
***
В такъв ужасен ден,
когато
на съдбата черните коне са полудели
и гроздовете на гнева изцеждат
безумния си сок -
морето е спасение.
Веднага бих поел нататък -
след душата,
но как да го направя,
щом годините
със острите си клюнове
са изчовъркали до бяло
черупката й твърда.
Да полетя отново - нямам смелост.
Ще трябва пак да слушам
хаоса познат на делничната музика,
бездарието гръмко на диригента глух,
оркестъра…
Дали разбирам музиката,
или не
е все едно,
щом тя не се превръща в нещо
непознато и тревожно
от живота,
щом разпилените трохи на нотите
не хранят никого,
а раждат само призраци.
СЪНОВИДЕНИЕ
Кой,
Господи,
иска да купи душата ми
с мръсни пари?
Кой
моите думи
като свои подрежда!
Кой
на надеждата крехкото тяло преви
и превърна на вятъра ласката
в мрежа!
Кой
от парчетата цветна любов
тъжна парцалена кукла направи
и на душата
под синия свод
с думи любовни
пей за раздяла?
Някой
скита безумен
в нашия сън,
някой
превръща в безумие
дните ни къси,
гномове плачат от радост в храма,
а вън
майки разкъсват
гърдите си жълти
и сухи.
Няма път,
по който с боси нозе
на надеждите мои
децата да тичат
и градините райски са пълни
с измислени плодове,
змийско мляко
и бучиниш.
***
в памет на Сесар Вайехо
Вечерята е вдигната.
Зад хълма пада мрак.
Вали.
Така болят ме костите - ужасно,
че мисля си:
ако не бях се аз родил,
едва ли
на друг би дал ги Господ.
Но и днес
насъщния ми даде
и сполай му!
След толкова години на познаване
не бих получил нещо,
за други отредено.
Боли ме всичко!
Сякаш тази зима
най-лоши думи на късмета си съм казал
и той побягна
в чуждата чужбина.
Да викам - няма кой да чуе.
Всеки
в себе си дълбоко е заслушан
и ако даже Господ слезе на земята,
ще трябва да говори с глухонеми.
***
Докога край тази празна маса ще стоим!
Корени нозете ни вдълбаха в пода.
Гърбиците на очакването
като хлябове набъбнаха.
Никой нищичко не казва.
И надеждата
край нас
голотиите си врътка
с чужди дрехи пременена
(и езикът й не е от нашите…)
Докога ще ни застила
вечерта дъските голи
с черното си було,
ще ни лъже с мръсния си поглед на развратница,
че ще ни сервира топлина и обич.
Някой ме домъкна със измама
до дъските голи.
Беше есен празна,
беше гладна зима…
А сега
цъфнаха черниците
и замириса на земя и вечност.
Примката на дните се люлее горе.
Като слънце…
СЪМ
Като тревата през ноември съм -
пожълтяла, жилава и жадна,
с корени, изскочили от спечената пръст,
на залци разпиляна върху стихналата равнина.
Всички стръкчета са се превърнали във остриета -
армия безмълвна
от отчаяни войници -
стои на щик.
Какво ли чакат! -
летните безумия са минали
и тялото на май е отлетяло,
и птиците са скрили гласовете си…
Тъгата само е останала да свети.
СТАЯТА
Нямам време да влизам в стаята.
По-точно нямам време
да видя какво във стаята се променя,
когато влизам в нея:
как предметите се наместват по рафтовете
върху петната без прах,
абажурът отпуска безразлично раменете си,
леглото ме приласкава, набъбнало от самота,
прозорецът се превръща в преграда…
По-точно нямам време
да разбера как всичко е измамно същото
както вчера,
преди година
или изобщо,
когато нямам време да влизам в стаята.
А нещата продължават да се случват.
Вече съм над петдесет,
а съм закъснял:
луните сменят слънцата,
водата - сушата,
ситостта - глада и жаждата.
Минавам покрай стаята,
а стъпки не остават.
***
Мои ли са тези пътища,
покрити с есенна печал
и със възторзи,
бинтовали земята
като ранена птица,
развели скъсаните си във бой хоругви -
намачкани и влажни
любовни кърпи,
изпънали гърдите си
миг преди да изкрещят
„Ура!”
или от болка?
Мои ли са тези стъпки,
пълни с птичи къщи
и сълзи дъждовни,
с песни на странници,
с разкъсани страници -
разхвърляни облачета бронзова прах
под нозете на бързи коне,
с думи за обич и тайни,
със зрънцата на вярата пръснати в тях?
Следобедът есенен зад баира се свлича.
Дъгата на моята гърбица
на залязващо слънце прилича.
На луната муцунката хитра
се муши в ръкава на облака бял.
Върху чернозема лилав на небето звездите покълват.
И вместо с криле
се връщам
на раменете
с еполети.
***
Когато няма бряг
и дъното е
най-близката земя,
когато
тялото на думите потъва
в света на тишината
със камък от безсмислие на шията,
когато
посоката на мачтата е изходът,
бих искал аз да бъда капитан на кораба,
който като призрак лети над морето,
да усещам студените пръсти на вятъра
как лицето ми бронзово ваят,
как платната на мрака плющят
във гърдите ми,
как парчета от лъскави бели вълни
се забиват в нозете ми…
Какво е отчаянието пред смислената смърт!?
Какво страхът -
пред сладкото очакване на края!?
Нима на думите дъхът по-дълъг е
от сенките в душата ми!
Бих искал да направя от живота си
вода
и пясък,
трева и светлина,
да бъда малко по-висок от ръста си
и малко по-добър
отколкото си мисли майка ми,
бих се разпръснал по шестте посоки на света,
бих се превърнал в пръст,
във шепа прах над всемира…
Само корабът да не спира!
Само корабът да не спира…
***
… луната вдига се над нея: земя
А. Р. Амънс
Душата няма точен образ:
ТЯ може да е шепа сняг,
лале,
разплетена дантела
върху леглото сутрин,
паяжина лека
в летния следобед,
дъх,
вода безцветна
в ямка от копито…
ТЯ може да е пеперуда,
ръце размахала като удавник.
И надежда - малка като сламка…
Кристално огледало
за този
и за онзи свят…
ТЯ може да е всичко,
но трябва да си буден.
Само миг и…
… Душата сменя своето лице:
на болката длетото
дълбае знаци в нея,
неясни викове свистят
в тунелите на радостта,
студ пари пръстите й,
разпада се
и се събира,
пониква в непознато цвете,
налива във паницата на слънцето нектар -
самата тя превърната в нектар и песен…
След нея няма нищо.
И преди да дойде,
ние свирим като празни съдове
под пръстите на вятъра.
Душата…
Без образ и без плът,
парченце нищо -
най-важното от всичко на света.
***
Толкова е тихо,
толкова е празно,
сякаш в този град живеят
само минали неща.
Вятърът премита улиците
с влажните си мигли.
По парапетите край Дунава стърчат
настръхнали птици -
кълват зацапаното огледало на реката,
оглеждат се в оловното небе
и пак кълват.
Стърчим насред града,
прежалили летливите си шапки,
кълвем с очи бароковия пейзаж,
оглеждаме се в сивите витрини,
пием тишина
и вятър
в Будапеща,
12 май,
неделя сутрин.
РЕКА
Тя няма име
и конецът син
на тялото й
по никоя
от картите световни
не ще откриете.
Изтича
между камъните тъмни
и тревите
дъхът на бистрата вода;
изплъзва се
под моста дървен
и ръцете на перачките,
запретнали поли
като въздушни облаци;
бълбука под сърцебиенето
на паячето водно
и гласа на птиците -
изтича пред очите ми,
бърбори.
… говори си сама -
сама се слуша…
Стоя върху брега
загледан във водата,
и не е важно
дали реката е голяма
или малка,
дали за нея са се водили войни
или пък песни са измисляни,
щом мога заедно със нея
надолу да изтичам
и по-надолу,
и още по-надолу -
до морето чак,
при сенките прозрачни
на отдавна мъртвите,
при тайните
на преди мен живелите:
без-имен,
без-словесен,
до прозорците на очилата
пълен със море.
***
От всички ръкопляскания
най-много ми харесва
шумът от стръмното излитане
на гълъба в небето…
Отровата на думата е по-жестока
от хладната любов на пепелянката…
и няма мъж или жена, които
от планината да са по-високи…
Така си мислех, легнал над тревите.
Но в миг,
голям колкото трепване на гущерче зелено,
откривам целостта на тялото си -
измамата откривам:
- да стигнеш истината
и да бъдеш цял -
е невъзможно.
НОЩ
В часа, когато расне здрача
от всеки ъгъл и след всяка крачка,
когато се промъква през оградите
и върху улиците като черно куче скача,
когато е крило от птица, сън
и още нещо непознато,
вън
през сребърните бърни на тромпета някой се опитва
да издуха мъката докрай,
женски смях по тротоара се разсипва - ад е,
но възможно е да го объркаш с рай…
Не знам -
но искам този час да продължи,
да гледам вечерта и роклята й
как полита във градината отсреща,
и ябълките как са с цвят на свещ,
а във тревите
светят на луните златните кореми.
О, сега е рано, много рано
и желанието още дреме,
скрито във око на бухал. Време трябва…
Трябва време
девственият свян да се разпука
и тогава
не е важно кой си и дали не си -
блъска се душата като прилеп бял
във белите стени.
Нишка алена се плъзва с тяло на змия -
всички възли се разсичат
в лунната трева…
И полита от небето звън…
(Само бухалът намига смешно:
сън е,
сън…)
Съмва!
По нозете ми пъстрее кървава роса,
сякаш съм се връщал пеш
от горната
на долната
земя.
ОЧАКВАНЕ
… Защото в утрото една ръка от светлина погали
моите клепачи здрачни….
Леополд Седар Сенгор
… изяществото на твоите бакърени ръце!
Къде ли това изящество съм виждал?
Така изглежда малката,
но огледално светнала река
при залез слънце,
преди под ласките на мрака да разцъфнат
червените глухарчета на уличните лампи,
преди да чуя стъпките на пролетта
по улиците бавни на кръвта ми.
Не бързай!
Гоненият от любов,
когато стигне цветето,
ще го откъсне,
без за живота му да мисли.
… просторът гълъбовосив на твоите очи!
Кога ли в това небе съм плувал?
Навярно изворите на тъгата
така разливат своята печал,
преди да литне към земята
златото на първото листо,
преди със стъпките на балерина
по покривите есенни на моята душа
дъждът да мине.
Не бързай!
Жаждата ни наранява,
но жаждата ни прави храбри -
готови за умиране и смърти.
… крайбрежията каменни на твойте устни!
Как от тайфуните на ласките
са ме спасявали -
в прегръдката на ризата спасителна
е сигурно и топло,
преди да стигнем дъното на обичта,
покрито със измами,
преди зърното да разлисти
бъдещите си пароли
в косите на жени крайбрежни.
Не бързай!
Името на розата е тайнство,
гласове на птици алени
и капка синя кръв.
СЕДЕМ ЧАСА
Време за любов и за раздели.
Забравено от мене време.
Забравени от мене думи,
ласки
и утехи.
Потрепват миглите на лилавия мрак
и като капчици тъга
зад тях звезди просветват.
Трепети!..
Изтича в тъмното
на прасковата розовата риза,
дими дървото
и към небето се изнизва
сякаш ангел
със криле от лятна пара,
а в дланта ми прилеп луд се блъсва:
свещена слепота на любовта.
Здравей и забрави!
Да се целуваме, като безумни прилепи
да търсим устните си в мрака.
„Да се целуваме!” - пищи спасението между две сърца затиснато.
Да сътворяваш думите със пръсти,
с душата си да слушаш шепота на птиците
да се превръщаш във материя неясна…
Господи,
годините се стапят като зрели праскови,
приличат на връвчица сладка мед,
на капка щастие!
ЗАЗОРЯВАНЕ
В небесните треви - горчиви и зелени,
комети прелетяват като лисици рижи,
наздравиците викат
в нощта обезгласени -
побъркани петли,
възбудени и сини.
И сводът се пропуква,
преди да се излюпи
жълтъкът на деня.
В потайните хралупи
на спомените нощни
все още дремят думи,
докосвания, още
на любовта перата
са влажни и протрити,
кълвачът на умората почуква: ти…
ти…
ти…
Къде си,
колко време във млечната безкрайност
си чакал да осъмнеш,
да имаш своя тайна -
невидимата част от пръстена на мрака;
да бъдеш бавен влак
за никъде -
за някъде.
На буквите гласа
да замениш с надеждата,
че близо е часът
на тишина и нежности.
И без да знаеш думите,
с които се нарича -
живота да живееш…
Живота - да обичаш!
БУРГАС
в памет на Христо Фотев
Да се изгубя исках в този град -
на изгрева в утринното синьо мляко,
във вечерите с цвят на тъжни диаманти,
на гларусите в крясъка,
по улиците му изпълнени
със алкохолни жестове и вятър,
в очите на жени, които
не знаят и не искат да научат мойто име -
да се изгубя исках.
О, сладка свобода -
да бъдеш анонимен в любовта си!
Без име и без дрехи,
без минало
и бъдеще
да се изгубваш -
като морето в пясъка,
като въздишката под купола всемирен…
…Приятелите ме държаха за ръцете…
Бях сигурен,
бях сигурен -
ако за миг ме пуснат, ще отлитна,
завинаги ще се изгубя
и за всички…
във този въздух, пълен
с достойна мимолетност и със пеперуди…
… Приятелите ме държаха за крилете…
***
Целуваме се!
О, малко е, малко е!…
Не ми достига брегът на солените ти устните.
Езикът на морето облизва глезените ни,
изличава следите ни
и ставаме по-леки от въздуха,
по-леки от сърцата си…
Това ли е любовта?
Това ли е!
Пръстите на ръката ти
като бял дъжд минават през съня ми.
Измиват кошмарите,
измиват се…
Избеляват като очите ми:
И виждам миналото си -
минава през площади, пълни с хора и цветя,
и музика,
и музика непозната…
Това ли е любовта?
Това ли е!
Дъщеря ми е далеч,
много далеч, свети
почти на ръка разстояние и още…
Не мога да я стигна.
/Господи, нека свети!/
Разменяме си SMS-и,
разменяме си празни букви.
Мълчат тревогата и надеждата -
двете крила на чудна птица,
блъскат се в разстоянията,
блъскат се във висините…
Това ли е любовта?
Това ли е!
Думите, с които си разказваме
познати и непознати неща,
думите, с които разказваме себе си,
думите, с които се храним
или думите, когато мълчим…
Това ли е любовта?
Това ли е!
… или всичко друго…
Всичко онова,
което…
Има ли друго?
***
Трептеше въздухът на юли,
на нощта и
ти.
Разливаха се думите като река
и влизах гол във тях, олекнал
от доверие към мрака.
Изтягах се по гръб,
звездите гледах,
гледах теб
на ласките през мрежата прозрачна.
Прелитаха над нас строени
полковете на ужасните комари
със едногласни флейти всички
и всички с едногласни барабани,
подвикваха си рибите в тръстиките
с въздишки непознати,
самотна патица се стрелна
и проби платното тънко на небето -
перцето, дето свети горе, е от нея - ето,
за доказателство остана другото върху водата…
А думите ти се разливат:
тъмни думи,
бавни думи,
мълчаливи думи -
подобно тяло на пътуваща река,
подобно твойто тяло в ранна есен -
преди перото още да е паднало
върху корема ти седефен,
преди да са заплакали брезите за снега.
МИГВАНЕ
Телата ни любовно светеха.
Денят се ронеше под пръстите на здрача
и думите ни нещо значеха,
макар да бяха думи не в куплети.
Телата ни на Млечен път приличаха,
на благородни охлюви,
в насладата си бавна -
хлъзгави, великолепни,
следата им
върху вечерните чаршафи на небето
трепкаше -
следа от любовта на слепи.
Каквото и да носехме - накрая стана пепел,
накрая стана “сбогом”,
кърпичка за махане…
А в стаята огромна
единствено предметите -
невъзмутимо цели -
останаха да чакат.
***
Изпитвам радост от реката, когато съм до нея.
Защо си радостен? - ме питаш.
Не знам,
защото ми е радостно - отвръщам, -
защото ми е радостно реката да докосвам,
защото всеки миг вода е нещо ново
и подобно на предишния,
защото,
унесен на брега,
пътувам всъщност по реката,
в дълбоката й памет мога да се гмурна,
без глас да моля обич
и да съм обичан с цяло тяло
и защото
когато ме откриеш край реката,
аз мога да не бъда аз,
а нещо друго:
да бъда камък бял,
просветнало око на риба,
зелена дълбина,
да бъда смисъл…
и ти да ме погълнеш
и да стана твой -
завинаги.
УЛИЧНА ПЕСНИЧКА
„Очи черные…”
Руски романс
От големите й очи
паднаха две големи сълзи,
като есенен въздух прозрачни,
като птици самотни,
като преглътнат вик.
Бих искал да се удавя в тях,
да полетя във въздуха,
да се обърна със сърцето надолу
и да падам,
да падам
разперил
ръце.
Облаци и сухи листа по небето летяха.
Хора разхождаха себе си по ръба на земята.
Отсрещният хълм мълчеше като гранична зона.
В главата ми бръмчеше позната история:
не бях нито първият,
нито вторият,
някой бях…
или никой?!
Сигурно на прашинка приличам,
на причина приличам,
на песъчинка в бисерна мида.
От големите й очи
паднах ничком
преди да политна…
ЗА МАЛКИТЕ НЕЩА
Да целуна рамото ти,
докато преминаваш
между въздуха
на спалнята и коридора…
Да мълчим, да се гледаме в очите
и пак да мълчим,
да мълчим,
докато изведнъж
кажем на глас една и съща дума.
Да отворя листа със задачите до телефона,
да няма дата,
да няма никакво напомняне,
а само: „Моля те, не закъснявай довечера!”
Да намеря чантата ти върху леглото
разлята като водата на шарено езеро,
с целия свят от женски тайни и ненужности…
В тъмното да не говорим за светлото,
в светлото да не си спомняме вечерта
и разцъфналите храсти на ласките.
Докато гладиш сутрин ризата на сънищата
да се учудиш на капчиците кръв
и двете дъгички от червило.
Как да преброя всички малки неща,
които нищо не преобръщат?
***
Стеблата на тревите смачкани по горските поляни,
трептенето на пеперуди в градската омара
и електрическите ветрила на нощни лампи
очевидци са били,
че цветето на любовта цъфти
по островите ти триъгълни,
по мъхестите обли хълмове,
на устните по влажните крайбрежия…
Разбрах, че ме обичаш още, мила,
на другите мъже щом можеш
така красиво себе си да подаряваш.
РАЗСЪМВАНЕ В ГЪЛЪБОВО
Среднощ. Светът е пълен с тайни
и копчетата им метални
върху небето святкат…
През храстите
прелитат като метеори
на катерици рижите опашки:
къде ще спрат,
какво ги гони! - Тайна.
Премигванията на бухала
приличат
на непозната азбука светлинна -
с кого ли разговаря,
кой ли вика! - Тайна.
Любовните валдхорни на елените
донасят отдалеч
звук, пълен със желания:
начало на любов
или на смърт е? - Тайна.
Каква невероятна нощ!
След миг,
разкъсана от кукуригането на петела,
на мрака дрехата ще падне
зад билото на хълма.
Ще я последва сипкав кучи лай,
топуркането на овцете
в чардаците над пътя,
въздишката на вятъра…
И бледото лице на утринта
ще се покаже, върху бузите със руж,
тепсията на слънцето ще се изтърколи
върху корема на отсрещния баир -
настава мир,
за всички,
мир.
След миналата нощ
светът е станал по-голям,
но сякаш
без тайните на мрака
е спрял
и си почива,
но само
до следващата нощ,
до следващата нощ…
***
Мила,
този прашен път в полето
със самотното дърво,
с тревата изгоряла
и спрялата река,
ужасно ми прилича на
раздяла.
По него никой не пристига
и не си отива,
във всички карти на света не е записан,
като дълбока тайна e,
като забрава,
и името му никого за нищо не подсеща.
Защо ли само този път за нас остана, мила?
Къде е бялото платно на летните следобеди
и на леглото корабът понесен в девет бала
без пояси спасителни
и без условности?
Къде е мрежата на призрачните вечери,
на думите седефеният блясък,
стрелите сребърни на рибите,
невероятното желание
да се изгубим,
да бъдем дъно на море?…
Къде е?
Ужасно ми прилича на раздяла
този прашен път:
с остатъци от празни тържества,
с остатъци от избелели знамена
и няколко докосвания -
като след пир на канибали.
***
Какви са тези планини
с имена на поражения и победи
зад гърба ми!
През тях съм минал гордо
или съм пълзял -
какво е станало,
та сенките им тлеят в миналото ми?
Трептят зелените им кожи,
изтъняват
дрехите им от мъгла,
коварно прелестите им прозират.
Измислица ли са
или видение!
Заоблените хълмове на техните гърди,
ръбът на устните на хребетите стръмни,
триъгълните долини, обрасли с рижи есени,
сълзящите им извори
са още живи!
Защо по върховете им не съм останал
или в пропастта
сърцето си не съм разбил,
а като безименна река се влача
във нозете им?
Нищо ли не се е случило…
Равно и пусто.
Планините сякаш са се срутили.
***
Все по-ясно виждам онова,
което не е пред очите ми,
разбирам смисъла му
без да има образ.
Мога да прочета думите,
преди да съм изписал с букви
лицата им изящни,
да потъна в морето на плача
или да се изгубя в храстите на радостта
на нещо,
което не е започнало,
да бъда във Париж, Сидней или Токио,
без да помръдна нозете си
от земята,
върху която съм поникнал…
Не се страхувам от нещата,
в които не вярвам!
Чувам безшумното ромолене от
изтичането на дните -
така прилича на птица,
така прилича на обич,
на оплаквачка…