В разказа “Песента на колелетата”(1) (“Златорог”, год. V, 1924, кн. 9-10, с. 446-457; с малки промени – в “Последна радост”, 1926) Йордан Йовков изобразява свят, устремен към хармонията и съвършенството. Писателят разкрива вълненията на човешката душа, опитваща се да преодолее делнично-прагматичното, да надмогне всекидневно-битийното и освободена от него, да заживее в сферите на красотата и доброто. В движението към абсолюта душата желае не постигане на собственото си блаженство само, а преди всичко щастие и радост за другите, за душите на близки и чужди, на познати и непознати.
Влечението към съвършеното Йордан Йовков кодира в заглавието още, в комплексната семантика на всяко от понятията: “песен” (вокалност, музика, хармония) и “колело” (според Дж. К. Купър то е символ на слънчевата сила; на слънцето, което обикаля в небето, като слънцето е центърът, а спиците са слънчевите лъчи; символ е още на кръговрата на живота, на прераждане и обновяване, на благородство, както и на Времето, на Съдбата(2)). Творецът разчита на съзвучността на понятията (пЕ – сЕн – тА – нА – /кО/ – лЕ – лЕ – тА – тА), но и на ритмизираността – като цяло заглавието е композирано в петстъпен хорей (\U), с мъжка клаузула. В резултат не само се заговаря за песен, но и действително зазвучава песен – чудна, необикновена, неочаквана, идеща от безкрая, космическа, като че ли.
Символиката на колелото симетрично се проецира и в началото на разказа. Тук “центърът” е селото Али Анифе, а “спиците” – пътищата, отвеждащи “вече твърде надалеч”, докъдето се простира славата на основния персонаж – Сали Яшар. За трети път колелото се проявява в образа на “града, и то тъкмо в тоя град, който беше в средата на безкрайната равнина, от който излизаха пътища по всички посоки”. И четвърти път се провижда то – в поетичното сравнение на “града” със звезда и нейните “лучи”. Сравнение, завършващо образа на мистичната кола, от чиито колелета се носи песента, но и възвисяващо двата топоса (колата и песента), въздигащо ги до равнището на небесните селения, концентрирани чрез синекдоха в звездата. А както се знае, с понятието “Колата” народът означава околополюсното съзвездие от Северното небесно полукълбо – Голямата мечка, което си и представя като кола с волове.(3) Неусетно земното и небесното се успоредяват, оравностойностяват, визирайки космичното. Както и Сали Яшар “беше се издигнал над всички по Божа дарба”.
Аналогията продължава в имената на персонажа и неговото село (Сали – Али) – както в заглавието, и началото на разказа маркира определена вокална дублираност. Видимата непълнота на съответствието (Яшар – Анифе) обаче смътно прокарва идеята за проблематичност, за непостижимост на общото хармонично единство.
Появява се и проблемът за болестта, която Валери Стефанов определя като “лунна”.(4) За нея Йордан Йовков споменава обобщено в началото, “случайно”, както “случайно” се е появил “прочутият майстор на каруци”. Като “случайната” поява на също “прочутите” знахари. Въведена така, корелацията “майстор – знахар” влече след себе си поне няколко аналогии: 1) между материалното (каруците на майстора) и човешкото битие (болните); 2) между художествено-приложните изкуства (изкусните каруци) и духовно-физическата същност на човеците; 3) между всекидневно-човешкото и божественото (доколкото уменията са “Божа дарба”), между земното и небесното. И ако знахарят заема средищна позиция между живота и смъртта, между здравето и болестта, като обладава силата да влияе и въздейства в двете посоки, то ковачът е посветен в тайните на инициацията, на прехода от един социален статус в друг. Ковачът е повелител на силата на огъня, покровител на творчеството, владее познания за тайнствата. Той е медиатор, шаман, защото и занаятът му е свещен, магически. С особените медиаторски функции е свързана странната двойственост на персонажа: “Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар”. Майсторът е “прост човек, с изцапани ръце”, но има “вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха”.
Присъщо на знахарите, и ковачът е “благ, тих, вдълбочен в себе си”. Особеното при Сали Яшар е, че той “приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много нещо недоречено, премълчано и скрито”. Специфика, преимуществата на която извежда още свети апостол Павел, а за славяните свети Константин-Кирил Философ формулира според свидетелството в Пространното му житие: “предпочитам да изговоря пет думи с ума си, за да поуча и други, нежели десетки хиляди думи с език непознат”, като “всичко да става за поука”. Или, както създателят на славянските букви изрича в “Проглас към Евангелието”: “предпочитам да изрека пет думи, / но и всички други да разберат”, “като казвам голям ум в малка реч”. С други думи, пестеливостта в словата на Сали Яшар е норма, идеща от миналото. Тя е не само резултат на мъдрост и знание, но и знак за самодисциплина, самоконтрол, сдържаност. При това персонажът говори “кротко, но твърдо”. И изречени веднъж, словата му не търпят възражение.
Спокоен, уверен и уравновесен, той умее да се радва на “сладостта на почивката”. Има необикновен усет към природата, живее с нейния ритъм и по реда, установен от Бог. Искрено се радва “на това, което виждаха очите му”, като гледането “навън” ритмично се сменя с обръщане на мислите и вътрешния взор “към самия себе си”. Черта, която сродява Сали Яшар с по-ранния персонаж на Йордан Йовков, Видул от “Русалска нощ”.
Майсторът на каруци строго съблюдава божествените заръки към човеците. Целенасочено и вдълбочено изпълнява “молитвата си”, а тя, молитвата, му дава сили, вдъхновение; във връзка е с медитативните му функции, с волята за постигане на хармоничното. Молитвата и онова, което “мъчеше” Сали Яшар – голямата му злочестина (смъртта на двамата му синове, загубата на свидните юнаци, които “и сега му се усмихваха със сините си очи, румени, широкоплещести”), го повеждат към идеята да остави нещо след себе си, да направи някакво благодеяние за другите. Нещо, което да извиква в човешките души “благодарност към Бога и хвала към онзи”, който го е сторил. Едно желание, което в неяснотата си причинява душевна болка за мъдреца: “той се биеше с мислите си, не знаеше какво да предприеме, безсилен като пред някоя мъчна задача”.
И проблемът за болката засяга конкретното състояние на Сали Яшар. Принципно персонажът е “здрав и силен човек”, но хората, които го срещат, го гледат “учудено”, мислейки си, “че някаква болка трябва да гложди сърцето” му, че той бърза “да остане сам със себе си и с мислите си”. “И прави бяха хората от Али Анифе”, отбелязва Йордан Йовков. Това е смущаващата болка от неясното, неразбираемото, неразрешимото. Загадката за благодеянието. Болка, която Сали Яшар понася трайно в себе си и която не му дава покой. Настойчивостта й, също и “случайността” (той “се простуди веднъж и легна болен”), провокират по-реалистичните измерения на болестта: “Сали Яшар се влоши”, “едвам сега той разбра, че е болен тежко и че може да умре”. Болестта води към нов тип прояви – връщането към миналото (“към всичко онова, което му беше най-скъпо и най-мило”); нервната нетърпеливост “час по-скоро да види единствената си дъщеря”; трескаво възбудената мисъл, улавяща песните на идещи отдалече и отминаващи каруци; вълнението при звука на единствено чаканата кола, тази на обичната и хубава Шакире. Това е болест, провокирана от мъчителната лична самота. Болест на душата. Болестта на медиатора, търсещ в състояние на трескавост най-трудните отговори.
За отминаването на болестта най-важна се оказва бликащата чрез Шакире младост и хубост, радостта от присъствието, от песните и смеха й: “Той сам, можеше да се каже, оздравя, защото Шакире искаше. А поискаше ли нещо тя, то се виждаше възможно и ставаше.” С възстановяването на силите Сали Яшар връща и вътрешната си уравновесеност. Възстановява се спокойствието от достойно изживяното време. И мъдрецът разбира: “Няма по-голям дар от хубостта”. От красотата и хармонията.
Разбиране, което Сали Яшар открива и в споделеното от Джапар. Поради спецификата на занаята си младият човек е най-вече сам. И в самотата той седи и слуша каруците. Разпознава сътворените от Сали Яшар по необикновените им песни; чрез звуците на всяка от тях разбира кой си иде. Усеща радостта на хората, още по-ярка на фона на собствената му самота. Джапар открива душата си: “дожаля ми и си поплаках”. Старият майстор слуша откровението му “цял изтръпнал”. Добре разбира мъката на самотника. Нали съвсем скоро е преживял тревогата на очакването и сълзите от щастие с пристигането на Шакире! Сълзите на Джапар са други – израз са на радост за другите и болка за себе си; на благодарност към майстора: “Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!” Но и на съжаление, че него няма кой да очаква, освен майка му, “стара грохнала жена”. Сали Яшар знае и това.
Сродени чрез самотата, но и чрез най-прекрасното – любовта към Шакире, духовно близки, еднакво свързани с влечението към красотата, двамата мъже откриват така дълго търсения смисъл на загадката. Пръв го изрича Джапар: “Сали уста – каза той, – каруците, дето ги правиш, себап са.” Дали достигат тези думи до възрастния човек, чува ли ги той – това Джапар не разбира, защото майсторът остава все така притихнал, потънал в мислите си.
На другия ден обаче Сали Яшар постига своя отговор: “Каруци трябва да правя аз, каруци!” Изрича го отново, вече пред човека, когото чувства близък до сърцето си: “Каруци ще правя аз, туй стига.” Това е неговият себап. А желанието да помогне някому с парите си получава своя конкретен адресат: “Вземи – повтори Сали Яшар. – Ще ми ги върнеш, когато можеш. Ще си купиш някое парче нива, ще работиш.” Не само с парите си помага майсторът. Той благославя Джапар, като с това предначертава доброто в живота му: “Хайде, че като се ожениш, (…) ще ти направя една каруца. Само да се задомиш.” Изречена с обич и от сърце, благословията постига желания резултат. Защото според народната вяра благословиите, както и проклятията, носят необикновена енергийна сила.
По силата на съдбата Шакире остава вдовица и се омъжва за Джапар. А Сали Яшар сътворява най-хубавата си каруца: “Тя трябва да пее!” Защото е дар за дъщеря му и нейния избраник. В щастието си, в радостта, че е постигнал своя най-съкровен отговор, Сали Яшар осъзнава важното: “с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”. Това е съвършената песен, идеща от звездите, от Бога. Песента, която се носи с бързия бяг на сътворените от майстора каруци.
Песен, кодирана от Йордан Йовков в заглавието и пронизваща цялата тъкан на разказа. Звучаща с различни гласове – от чуковете в работилницата на Сали Яшар до природата с нейната съкровена тайна. Песен на младостта, но и на мъдростта. Песен – славослов за човешката привързаност, за доброто. За знанието, че има нещо по-силно от нас и над нас, обикновените човеци.

Бележки

(1) Йовков, Йордан. Събрани съчинения в шест тома. Т. II. София: Български писател, 1970, с. 7-22. Обратно в текста
(2) Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. София: Петър Берон, 1993, с. 90-91. Обратно в текста
(3) Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. Второ фототипно изд. Съст. и ред. М. Василева. София: БАН, 1994, с. 57; Българска митология. Енциклопедичен речник. Съст. Анани Стойнев. София: 7М+ЛОГИС, 1994, с. 290. Обратно в текста
(4) Вж.: Стефанов, Валери. Лунната болест на майстора. // Стефанов, Валери. Творбата – място в света. София: Диоген.bg, 2004, с. 216-226. Обратно в текста

Ваня Колева – ФОЛКЛОР, МИТОЛОГИЯ И ЛИТЕРАТУРА