Засягащ конвулсиите при разкъсването на съществуващите все още родово-патриархални отношения и налагането на буржоазния морал, както и произтичащите от този процес противоречия при изграждането на новото гражданско съзнание, романът “Казаларската царица”(1) (1903) на Иван Вазов заема по-специфична позиция спрямо най-общо историческата насоченост в неговите повести и романи. Романът е ориентиран най-вече към отделянето на индивида от колективното съзнание и обръщането му навътре към самия себе си, към собствените проблеми и вълнения. Това самовглъбяване се оказва мъчително, често – с трагични последици, от които, за да се спасят, персонажите се връщат обратно там, откъдето са тръгнали, към родовото начало и опората на колектива.
Противоречивост, която наред със сложността на човешките взаимоотношения и силата на емоциите, с особеностите на любовта – като изпитание и вдъхновяваща сила, предопределя интереса към книгата. В свое писмо от 23 октомври 1903 г. Иван Вазов пише до Ф. Гундрум: “Казаларската царица” (…) има тука небивал успех: тя биде срещната горещо и от критиката, и от публиката. Трите хиляди екземпляра, излезли в началото на август, са вече на изчерпване и ще има ново издание.” Давайки разрешението си за превода и издаването й на хърватски език, Иван Вазов допълва, че: “Казаларската царица” скоро ще излезе в чешки превод, а сега се превожда и на английски”.(2)
Във втората половина на ХХ век обаче изследователите като че ли отбягват да говорят за тази книга. Спират вниманието си върху нея по-скоро мимоходом, маркирайки по-големите повествователни форми у автора й. Например според Любен Бумбалов “Казаларската царица”, наред с “Нова земя”(3) (1896), е съзнателен опит в областта на психологическото повествование, а засиленият психологизъм е плод не само на интереса към отделната личност, но и на влияния от руския и западноевропейския роман, а също и на новите открития в психологията.(4) По думите на Светлозар Игов, въпреки че е замислен като социален роман, както и “Нова земя”, романът “Казаларската царица” стои някак по-близо до моралистично-дидактичната повест “Нора”(5) (1907) и е всъщност моралистична утопия.(6) От друга страна, Луко Захариев отбелязва в предговора към изданието от 1994 г., че книгата е “най-хубавият ни любовен роман”, обединяващ двата интимни романа на сестрите Мила и Цонка Хрусанови.(7) Мнение, твърде условно, доколкото наред с любовната интрига текстът многопластово и разнопосочно обхваща обществено-политическите проблеми, кръстосването на културно-философски и литературно-естетически течения, отнасящи се към границата между ХIХ и ХХ век.
Макар донякъде да противоречи на феминистко-еманципаторския патос на Новото време, романът на Иван Вазов успешно се вписва в полемиката за женския въпрос и правата на жените. Сроден с възрожденската традиция, поставена от Петко Р. Славейков (от “Малаков” – 1864 г., до “По въпросът за жените” – 1869 г., и “Ружица или ред книги за жените” – 1871 г.) и Добри Войников (“Криворазбраната цивилизация” – 1871 г.) и продължаваща във времето(8), Иван Вазов се насочва преди всичко срещу сляпото увлечение по модните тенденции. Показателни в романа са размислите на Христо Бранков, преди още да се е запознал с Мила Хрусанова, дали момата “с червената блуза” е българка, или чужденка; странната му, почти необоснована национална ревност към всичко чуждо, дори към красотата на една роза, внесена от Франция (с. 13). Провокиращи в знаковата си същност са “червената блуза”, която Мила Хрусанова носи почти непрекъснато, и дрехите на Байряков – в “отворен” цвят (с. 7), противопоставени на селската празнична носия на Недялка Чакалова и простото облекло на съпруга й, който “моди и дрънкалки мрази” (с. 76).
Персонажите от “Казаларската царица” застават не срещу еманципацията изобщо, която в крайните си форми може да даде негативни резултати, а срещу опорочаването на идеята за човешката свобода, в частност – тази на жената. Иван Вазов подхожда с внимание и боязън именно към тази страна на въпроса. Тук се вплитат лъженапредничавостта на Пенчо Трайчев, отказът му да се венчае с Цонка Хрусанова под предлог, че “тези глупави обреди го възмущават”, настояването му да живее с нея “свободно, съпружески” (с. 96), последвано от вероломното му бягство. Факти, които в своята съвкупност разрушават живота на една, всеотдайна към професията и любовта си, жена. Наричан от приятелите си “Казаларски Дон Жуан”, Пенчо Трайчев е своеобразно продължение на разработения още през Ренесанса от испанския драматург Тирсо де Молина модел (“Дон Жуан”), актуализиран при Класицизма от Жан-Батист Молиер (в комедията “Дон Жуан или Каменният гост”), а през Романтизма – от Джон Г. Байрон (в романа в стихове “Дон Жуан”). Образът е връщане към архетипа на лицемера, измамника, трансформиран в по-ново време от Макс Фриш (комедията “Дон Жуан или любовта към геометрията”) в посока към неустойчивостта на моралните прегради, които прелъстителят уж трябва да преодолява.(9)
“Егоист, без никакви нравствени начала”, “развален човек”, “тъмен несретник”, Пенчо Трайчев е рожба на фаворитизма, който бързо го изтласква от социалните низини и кафешантанските вертепи до висшите чиновнически постове (с. 95, 153). Тъкмо този тип на освобождаване от традиционните норми, криворазбраната еманципация, Иван Вазов отказва да приеме. Творецът се стъписва пред факта, че “в България ни заслугите, ни честността, ни таланта, ни науката не могат тъй лесно да пробият път за успеха”, както това се удава на фаворитизма (с. 153).
Подобна заплаха писателят вижда в нихилизма и в нарастващото влияние на социалистическите идеи: в “ученията на Бакунина, доктрините на Маркса и книжките на Плеханова”.(10) Според Иван Вазов те отдалечават хората от труда. Затова той критикува начеващите млади творци, оплакващи трудовите маси, а и сами – бягащи от труда (по повод “Нови дни” от Венковски(11)). В статиите си Иван Вазов неведнъж съветва социалистите, “вместо да садят у нас ученията на женевските брошури, да садят гори”.(12) А в романа “Казаларската царица” доктор Карлов, който остава “със старите си понятия и упорно стои на своите чорбаджийски мировъзрения” (с. 146), не приема в началото Мила Хрусанова за снаха, защото според него тя е “социалистка” или поне “свободомисляща” (с. 164). Убеден, че трудът е основно мерило за човека, доктор Карлов променя оценката си едва когато разбира, че Мила е “здрава вяра българска”, т.е., че тя “туря престилката и върти кормилото на цялата къща” (с. 164).
Идеала си за трудолюбие Иван Вазов въплъщава в образа на учителя Чакалов. Носител на идеята за природосъобразния труд като висша ценност, Чакалов се опитва да използва модерните научни постижения за практическите нужди в селското стопанство. Приложимостта на теоретичните постановки в реалния живот, опитът за постигане на по-висок битов стандарт, опазването и облагородяването на природата – това са все задачи, свързани с “живия, полезния, честния труд”, които Иван Вазов изповядва както чрез образа на Чакалов, така и в своите “Ситнежи”, публикувани във в. “Мир”, бр. 648 от 20 февруари 1899 г.(13)
В лицето на Чакалов писателят вгражда и представата си за народен учител.(14) Следвал медицина в Нанси, Франция, след завръщането си в родината Чакалов се приближава максимално до простотата и естествеността на живота в българското село. Образован, амбициозен, той посвещава време и сили за общото благо, за доброто на другите и по своему е продължител на възрожденските будители и водачи: “В турско време народните учители работеха за свестяването на народа, сега трябва да работят за вчеловечаването му” (с. 78).(15) В същността си това разбиране се преплита с философската концепция на Лев Н. Толстой за мястото на човека в историята, за неговата особена роля в даден исторически момент. И понеже в следосвобожденска България акцентите са върху създаването на условия за стопанско-икономически напредък и целенасочено организиране на производствената дейност, учителят Чакалов всяка неделя чете сказки “за земледелието”; за това, как могат да се получат по-добри резултати от определена дейност.
На идеята за сливане на човека с природата се подчиняват всички, позитивно настроени, герои в романа “Казаларската царица”. Радостта от естествената природна красота ги сближава и сродява. Усетът към нея е своеобразно изпитание, определящо ги като хора “с душа и сърце” (с. 138) – критерий, на който и самият Иван Вазов често се опира в критическите си бележки за литературата.(16)
Героите и природата си взаимодействат. В някакъв смисъл те се охарактеризират чрез нея. Затова пейзажите в романа често са нереалистични: видени през духовните очи на персонажите; плод на бляновете им. Романтично-чувствени, запленяващи в омайната си красота, пейзажите са одухотворени, живи, пулсиращи. Те се сливат с най-съкровените човешки чувства. Това за романтиците е естественото състояние на нещата и по идея на Леопарди (“Етика и естетика”), този, който не познава поетическата страна на природата, все едно нищо не знае. Представа, особено доловима при пътуващия за Варна Христо Бранков, който гледа навън в нощния мрак, но: “Думата “гледаше” не е на мястото си – той мислеше, или по-добре – той мечтаеше, (…) душата му се носеше като едно привидение из пустинята на мечтите” (с. 12). Разбиране, проявяващо се и в “Лунната нощ” (ч. I, гл. IV) – след запознанството на Христо Бранков с Мила Хрусанова; и при разходката им с лодка “Над сините вълни” (ч. I, гл. ХХХI); и при срещите под тайнствените сенки на алеите, под трептенето на звездите в Княз-Борисовата градина (ч. II, гл. III). Както самите персонажи определят единението си с природата: “то е много хубаво, много поетично” (с. 141). Тъкмо в нейното лоно те са най-истински, най-живи. Там се разкриват в своята пълнота. Сред природата оживява чистото, детското начало в душите им. Там е изконната им същност, проявена в екстазно-развихрената, необуздана игра на “Карталовата ливада” (ч. I, гл. ХIV). Игра, в която Цонка Хрусанова неусетно се сродява с танцуващата след лова Наташа Ростова от “Война и мир” на Лев Н. Толстой, с нейната страстна любов към живота.
Звено от отношението към природата е привързаността към семейството. Чувството за родова принадлежност, усещането за уют и близост между хората в него са отправна точка към световъзприемането и разбиранията на персонажите. Традициите и сцепленията в семейството като микрокосмос предопределят проявите на всеки отделен индивид в света като макрокосмос. Така гостуването “У поп Деяна” (ч. I, гл. ХVIII) разкрива картина на патриархално-идиличната атмосфера в българското село, а изпитът на децата сякаш продължава спомена за вечерята у чорбаджи Маркови от романа “Под игото”(17). От своя страна софийският дом на Георги и Драгана Хрусанови е притегателен център за голямото им семейство, където всички споделят и съпреживяват вълненията си, съгласуват плановете си. И всеки се чувства сигурен, когато усеща близостта на другите до себе си. Затова неотменно се връща към родния дом, дори чрез писмата само.
Но ако по силата на външна причина (настояването на Пенчо Трайчев да живеят с Цонка в лъжа) индивидът се окаже откъснат, изолиран, без възможност за връзка със своите, отчаянието взема връх над вътрешно присъщите съпротивителни сили и в душата на Аза настъпва срив. В това е трагизмът на опустошената и обезверена Цонка Хрусанова. В безнадеждно очакване, без вест от сестра си цели “трийсет часа”, откакто й изпраща писмо, тя не вижда перспектива пред себе си. И е готова да умре. Едва когато Мила пристъпва прага на хотелската й стая – в безмълвните сълзи на двете сестри, във вестта за майчината прошка – при Цонка се завръща животът (ч. II, гл. ХХХ).
За разлика от дълбоко интимната връзка между Хрусанови, уповаващи се един на друг, ревниво пазещи честта на дома, погазването на която се изкупва тежко и изисква жертви, противоположните им типажи изповядват разкрепостеност в отношенията и леконравие. За тях сплотеността на семейството е само привидна, демагогска. Нещата се свеждат до спазването на определена дискретност.
Архетипичната опозиция “природа – култура”, противопоставяща дивото и опасното на овладяното и стабилното, в романа се пресемантизира. В новото време, като резултат от разкъсващите се обществени връзки, настъпва преобръщане на ценностите. “Природата” поема функциите на селото и естеството, на хармонията, докато “културата” – градската цивилизация, се оказва място на хаос и измамни илюзии. Сред “природата” – в дивотата на Делиормана, в своето казаларско Робинзоново жилище, Цонка Хрусанова посреща първата си любов, т.е. вгражда се в “културата”, но с това я постигат разочарование и самота. По силата на новите социално-икономически условия, на “природата” се оказват подвластни хората “с душа и сърце” – като учителя Чакалов, като А. Денков и Цонка, които се отказват от цивилизацията, за да заживеят далеч от столичния хаос. Съхранявайки изначалната си хармоничност, Мила и Христо Бранков – чиновник, държавен инженер, също изживяват най-щастливите си мигове под открито небе. Обратно – “културата” е обиталище за хладната пресметливост на Чайков, на Пенчо Трайчев и неговия високопоставен сродник, за хитростта и политиканстването на г-н Върбев.

Аналогична на разгледаната е опозицията “писано – устно” слово, като писаното слово е приоритет на по-духовните Иван-Вазови герои. Разбира се, те и говорят, обсъждат, спорят – една наситена диалогичност, която е отглас от Възраждането.(18) Нещо повече, дори пишейки, те също диалогизират, като писмата им най-общо се структурират по формулите: “ти питаш – ще ти кажа”; “искам ти прошка – прости ли ме сега?” Чрез епистоларния жанр(19) персонажите се саморазкриват, правят опити за психоанализ, цитират, анализират, разискват проблеми с различен характер.
Често подхващат въпроси, свързани с изясняването на речниковия състав на българския език, с установяването на най-точното и етимологически целесъобразно понятие за дадено явление (“паравоз” – “влак”), за неговите родови подразделения (“експрес”). Обсъждат появилите се неологизми, като при това разгръщат интересни лингвистично-философски спорове (например около думата “излет” по време на екскурзията “На гърба на Витоша” – ч. II, гл. IХ). Търсят съотносимостта между единиците в родния език и други езици, правят опити за аргументация на специфичните особености в българските говори (показателен е случаят с “тая чудотворна дума” – “прилепна”, с която майката на Бранков определя избраницата на своя син, както и опитът на Христо и Мила да я преведат на френски и руски език – с. 146). В най-щастливите си мигове те като че ли преоткриват езика; наслаждават се на богатството, на необозримостта му. И Бранков разбира, че българският език е “тъй музикален” (с. 21). Интелигентни, с тънък усет и чувство към красотата, артистични по душа, персонажите са прецизни, внимателни, придирчиви към всяка езикова неточност.
Обратно, техните антиподи са предимно говорещи и макар да говорят “лесно, сръчно, правят го без изящество в езика, небрежно, липсва им стил” (с. 10, 56).
Прогресивно мислещи, сестрите Хрусанови, Христо Бранков, А. Денков, актрисата Фотина Касапска, вярват в потребността от търпимост и уважение както към конкретната личност, така и към професионалната й ориентация и ангажираност. “Без фрази, без учени брътвежи за женска еманципация” (с. 271), те отстояват естественото право на всеки да се труди и свободно да изпълнява задълженията си. Вярват, че полаганите усилия трябва да бъдат зачитани и човек да получава съответното признание, особено когато рутинността се съчетава с талант. В образите на Фотина Касапска и А. Денков – “доста даровит” човек, “който се занимава с литература” и е автор на драмата “Царица Тамара” (с. 51), разучавана от самодейните актьори в ръкопис и неотпечатана до края на романовото сюжетно действие – се проявява Пушкиновата идея за аристократизма в натурата на художника, твореца на чистото изкуство, за ранимостта и изострената му чувствителност.(20) Наред с автобиографичния елемент (алюзиите с историческата повест на Иван Вазов “Иван-Александър” – 1907 г., и пиесата му “Към пропаст” – 1910 г., са съвсем преки), в “Казаларската царица” прозират и възгледите на прогресивното крило от Френския романтизъм за свобода в изкуството, свобода в обществото, мислена като един вид либерализъм в литературата (по предговора към драмата “Ернани” на Виктор Юго от 1810 г.).
Търсещи по характер, “с възрения модерни върху живота”, пропити с новите свободолюбиви идеи (с. 39), героите се противопоставят на традиционната патриархална подчиненост на жената и възприемането й като същество с второстепенна функция, на отказваното й право на глас. Това е особено изразено при Мила Хрусанова, която обаче – благодарение на своя здрав разум и природен такт – не преминава границата, отвъд която би загубила самоуважението и достойнството си. Мила и Христо Бранков въплъщават убеждението на Иван Вазов за необходимост от разумна мяра във взаимоотношенията между двата пола, от хармонично разбирателство и доверие помежду им. Преминаването на тази граница във всички случаи води до нарушаване на общоприетия социален ред. Иван Вазов се дистанцира както от подлостта на Пенчо Трайчев по отношение на Цонка Хрусанова, така и от прекомерната самоувереност на Фотина Касапска, която(21), “понеже е враг на тиранията на мъжете, тя държи своя под чехъла си” (с. 272).
Огласената от Мила Хрусанова идея, че “в брака мъжът и жената, юридически и морално, са равни помежду си: няма между тях ни повелител, ни подчинен” (с. 165), персонажите осъзнават не като разпадане на архаичните морални норми, а като постоянен стремеж към “взаимна искрена привързаност, доверие и почитание – чувате ли? – почитание на личността и човешкото достойнство на всекиго едного от тях” (с. 165). Това означава и право на личен избор, и воля за постигане на онези взаимоотношения, при които човек се чувства най-свободен, тъкмо когато е обвързан и зависим от другия до себе си. За съжаление в своята утопичност тези схващания са прекалено идеалистични, за да бъдат възприемани като нещо реално.
Създаден въз основа на повествователната поетика на сантименталния роман, текстът на “Казаларската царица” насочва към конкретен литературен образец. Както персонажите неведнъж цитират, става дума за романа на Бернарден дьо Сен Пиер “Павел и Виргиния”, съграден около раздялата на двама влюбени и познат на българската аудитория по превода на Анастас Гранитски от 1850-1851 г.
Сюжетното действие на “Казаларската царица” обхваща относително кратко време, разширено от ретроспективните бележки за миналото на персонажите и заключението-епилог, отстоящо с две и половина години след конкретните събития. Най-вече чрез писмата на героите се формира своеобразна рамка, а многобройните отпратки към недалечното минало (османското иго и Руско-турската война от 1877-1878 г., при която Георги Хрусанов е бил опълченец) и неспокойното настояще (изселващите се турци по гарите от София до Варна; честата смяна на правителствата) способстват за времевата детерминираност на текста. Похват, който по принцип не е чужд на творчеството на Иван Вазов. Чрез него писателят засвидетелства правдивост и историческа ангажираност дори когато става дума за един неисторически по същество роман.
От друга страна, многобройните отпратки към Светото Писание: за Ноевия ковчег (Битие 6:19-20) – в част I, глава XXI (“Един народен учител”); за Авраам и изкопания от него кладенец (Битие 21:30) – част I, глава XXXII (“Цонка във Варна”); за спряното от Иисус Навин слънце (Иис. Нав. 10:12-13; срв. Иис., син Сир. 46:3-5) – в част I, глава XXVI (“Във Варна”); за жената, хваната в прелюбодеяние, и правото срещу нея да се хвърли камък (Иоан 8:3-11), както и за грешницата, на която се прощават греховете заради голямата й обич и силната вяра (Лука 7:37-38, 44-50) – в част I, глава XXXVI (“Изповед”); за Притчата за блудния син (Лука 15:11-32), по чиято макрорамка най-общо се строи историята на Цонка Хрусанова; и същевременно фолклорната представа за самотницата “като кукувица” (срв. Слав. 1995: 291, №238; Слав. 1995: 210, №195) – в глава XXXVI (“Изповед”); насищането на речта с фразеологизми – въобще интертекстуалната комуникативност във всичките й проявления – разколебава историческата временност и универсализира текста. Широката цитация и автоцитацията актуализират архетипични културни модели, като в някои случаи ги преосмислят и пресемантизират.
В резултат “Казаларската царица” надхвърля замисъла на Иван Вазов да създаде социален роман, а заедно с това – и представата за любовен роман. Въпреки своята утопичност, той не остава и в рамките на морализаторско-дидактичен текст. Всъщност “Казаларската царица” представя панорама на социокултурната ситуация от края на ХIХ и началото на ХХ век. С несигурността и преходността, с разочарованията и надеждите на поколенията в границата между два века.

Бележки

(1) Вазов, Иван. Събрани съчинения в 22 тома. Т. ХV. Казаларската царица и др. Под ред. Милена Цанева. София: Български писател, 1978, с. 7-288. Обратно в текста
(2) Вазов, Иван. Цит. събр. съч. Т. XXI. Писма, 1872-1908. Под ред. Величко Вълчев. София: Български писател, 1979, с. 289. Чешкият превод излиза още през 1903 г., докато за английско издание няма сигурни данни – вж. с. 469. Обратно в текста
(3) Вазов, Иван. Цит. събр. съч. Т. XIV. Нова земя. Роман из живота на българите през първите години след Освобождението. Под ред. Милена Цанева. София: Български писател, 1977. Обратно в текста
(4) Бумбалов, Любен. Българският роман между двете световни войни. София: УИ Св. Климент Охридски, 1989, с. 21-22. Обратно в текста
(5) Вазов, Иван. Цит. събр. съч. Т. VI, 1976, с. 383-441. Обратно в текста
(6) Игов, Светлозар. История на българската литература, 1878-1944. София: БАН, 1990, с. 46. Обратно в текста
(7) Вазов, Иван. Казаларската царица. София: Стрелец, 1994, с. 5-6. В изложението нататък цитатите са по това издание. Обратно в текста
(8) Вж. например Щиплиева, Слава. Как да се отхранят ценни расови черти у българското момиче чрез нашата народна песен. // Училищен преглед. Год. XXV. 1926. Кн. 1-2, с. 519-541. Обратно в текста
(9) Натев, Атанас. Обрати на художествеността. София, 1982, с. 143-150. Обратно в текста
(10) Вазов, Ив. Цит. събр. съч. Т. ХХ. Критика и публицистика – 1890-1921. Под ред. Милена Цанева и Илия Тодоров. София: Български писател, 1979, с. 293. Обратно в текста
(11) Пак там, с. 356-357. Обратно в текста
(12) Пак там, с. 277. Обратно в текста
(13) Пак там, с. 293, 294. Обратно в текста
(14) Радославов, Иван. Българска литература, 1880-1930. Трето допълнено издание. София: УИ Св. Климент Охридски, 1992, с. 31. Обратно в текста
(15) Идеята за “вчеловечаването” на народа, поставена от Иван Вазов, успоредно и дистанцирайки се от него, с акцент на нравствено-етичното, развиват и представителите на кръга “Мисъл”. Пенчо Славейков в студията “Българската поезия (преди и сега)” (“Мисъл”, год. XVI, 1906 г., кн. 2 и кн. 6-7) например говори за откриване и “извоюване (на) човека в българина” (Славейков, П. П. Събрани съчинения в осем тома. Т. V. Критика и обществени въпроси, очерци, пътеписи. Под ред. Борис Делчев. София: Български писател, 1959, с. 183-184). А Петко Тодоров в писмо до Иван Кирилов (№29 от 22 февруари 1901 г.) настоява, че за да се постигне въобще интелектуален напредък, е необходимо, първо, да се въздигне нравствеността на човека, да се облагороди човешкото сърце – а това е възможно, отбелязва той, чрез последователно провеждано “етическо възпитание” (Тодоров, П. Ю. Събрани съчинения в четири тома. Т. IV. Писма. Съст. и ред. Любен Георгиев. София: Български писател, 1981, с. 67). (Курсив – В. К.) Обратно в текста
(16) “Поетесата обладава душа и сърце, сякаш другояче създадени, в тях животът и природата засягат други тайни струни”, отбелязва Иван Вазов в рецензията “Стихове от Люба” (Българска сбирка, год. XIX, 1912, кн. 6-7) – за Люба Ковачева или Люба Драгиева Георгиева. (Вж. Вазов, Иван. Цит. събр. съч. Т. ХХ, 1979, с. 259, 582-583.) Обратно в текста
(17) Създаден в Одеса през 1887-1888 г., романът “Под игото” е публикуван първо в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, София, кн. I, 1889; кн. II и III, 1890 г., а като самостоятелно издание – през 1894 г. Обратно в текста
(18) През 50-те и 60-те години на ХIХ век диалогът е жанр, утвърден в българската литература. Обратно в текста
(19) Той е познат у нас от различни писмовници, между които и този на Курганов, съдържащ писма и стихотворения. Обратно в текста
(20) Проблема за “духовните аристократи” поставя от своя страна и Петко Тодоров – например в статиите “Давид Койген” (“Мисъл”, г. XVI, 1906, кн. 9, с. 548) и “Аристократизма – основна черта на Алеко” (“Мисъл”, год. XVII, 1907, кн. 3, с. 191-197; препечатана във в. “Пряпорец”, год. Х, бр. 62 от 31 май 1907 г.), както и в писмата си. (Вж. Тодоров, П. Ю. Цит. събр. съч. Т. III. Статии. София: Български писател, 1980; Т. IV. Писма. София: Български писател, 1981.) Обратно в текста
(21) Като дъщерята на чорбаджи Юрдан Диамандиев – кака Гинка, от романа “Под игото”. Обратно в текста

Ваня Колева – ФОЛКЛОР, МИТОЛОГИЯ И ЛИТЕРАТУРА

Вариант на статията е публикуван в:

Електронно списание “LiterNet”, 15.11.2002 г.,
http://liternet.bg/publish/vkoleva/vazov.htm