(Речите на Странджата от “Немили-недраги” и на господин Фратю от “Чичовци”)

Така формулираното заглавие е отправна точка както към речите на Странджата от “Немили-недраги” (1883) и на господин Фратю от “Чичовци” (1884), така и към двете повести(1) на Иван Вазов в цялост. Диференцирането между “живота” и “илюзията за живот” се съотнася с двата модела на световъзприемане, конституирани в произведенията, като способства и разгръщането на сближаващо-противопоставителните тенденции между тях.
В двете повести събитията са обгърнати от усещането за нещо скъпо и съкровено и същевременно носят дъха на “някога”, “не сега”. Това се обуславя от факта, че обект на художествено претворяване е периодът на 60-те и 70-те години на XIX век – период, твърде близък за Иван Вазов и съвременниците му, но (през 80-те години вече е разбираемо) останал в изживяното и загърбено минало. От друга страна, повестите са твърде различни. Докато в основата на “Немили-недраги” стои общественият и културен модел, свързан с патриотично-революционната дейност, с борческо-активната прослойка и най-високата през Възраждането идея – освобождението на България, то в “Чичовци” конфликтът се движи около дребни, всекидневни проблеми, изображението е лишено от героизация, от “висока” патетика и тържественост. Двете повести принадлежат към различен тип повествование, откъдето произтичат и несъответствията по отношение на образи, стил, визия. Ако “Немили-недраги” е свързана с пластичния епичен тип изображение, то “Чичовци” е организирана чрез напрежението между бурлескно и травестийно, за нея е характерна пародийността.(2) Мислена като “ироничната преоценка на поетическите вкусове на Възраждането”(3), “Чичовци” “би могла да се разглежда като травестиен вариант на “Немили-недраги”(4).
Основавайки се на маркираните най-общи постановки у Симеон Янев(5), на бележките му по речта на господин Фратю(6), настоящата разработка цели осмислянето и интерпретацията на речите на двамата персонажи с оглед установяване на техните специфични характеристики и параметри. Това налага да се обгледа “сцената”, обкръжаващата среда, на чийто фон словата се произнасят. Да се потърсят онези ключови топоси, жестове, реплики, изразяващи в единия случай пълнокръвния, емоционално-напрегнат живот, а в другия – илюзията, маската, играта. Споделеността, откровението срещу демонстрацията, измамата. Вниманието да се насочи към въпроса: може ли да се твърди, че докато господин Фратю ораторства(7), то Странджата излага своята искрена и чистосърдечна изповед(8), макар в по-широкия смисъл на понятието, при условие че “реч”(9) означава “обширно изказване по отделен въпрос пред слушатели; слово, сказка”.

I. Между виното и кафето, кръчмата и кафенето, истината и показността

В “Немили-недраги” на Странджата е съдено да говори сред тясното и сумрачно подземие, известно като “Народна кръчма на Знаменосецът!” – според парадно-театрален надпис. В това помещение е наслоен “един топъл и задушлив въздух, сгъстен от кадежа на лампата и цигарите и от киселите изпарения на питиетата” (с. 7-9). Там най-често се събират хъшовете; там те разискват всевъзможните, вълнуващи ги въпроси; там са виковете, препирните, караниците им. Там персонажите градят планове, чертаят перспективи.
В противовес на полутъмната и потискаща атмосфера в кръчмата на Знаменосеца, господин Фратю проявява ораторските си умения сред “зелената поляна пред манастира”, сред “зефир” и “приятна хармония” (с. 130-131). Подобно обкръжение по принцип е обичайно за персонажите от “Чичовци”, разгръщащи се всред много светлина и яркост на сценичния интериор. Те не случайно се събират в черквата, “през търкалястите решетчени прозорци” на която се вливат “потоци от зари”; или в женския метох, където между другите благини за душата “баба госпожа Нимфидора” очаква да “послужи” гостите “с новото си портокалово сладко” (с. 91-92). Оживено спорят в Джаковото кафене, което, като функционален синоним на кръчмата от “Немили-недраги”, е център на дебати не само по “извънредни събития” (с. 166-167), но и по “всичките сериозни въпроси” (с. 113), свързани с обичайния мирновременен ход на градския живот, както и по проблеми от общобългарската и световната култура, история, политика. Персонажите спокойно философстват “на одърчето сред градината” у Мирончови (с. 106); “любезно се разговарят (…) например лятна вечер по месечина на праговете си” (с. 97-98) или насред улицата.
На така очертаната обстановка съответстват определени атрибути. Характерен знак за хъшовете от “Немили-недраги” са “чашите с евтиното вино”, които са в “постоянно движение” (с. 16), а техни типични жестове-символи – вечните наздравици. Всичко като че ли се движи около чашите: “извика, като взе чашата си”; “Да се чукнем. – И чашите зачаткаха”. “Странджата дойде в умиление и като вдигна чашата си с разтреперана ръка, каза развълнувано.” После отново: “Странджата пак вдигна чашата и продължи.” И по-нататък: “Чашите се изново наляха.” Повторението е многократно: “Той взема чашата и сред минутната тишина, що се въдвори, извика…” (с. 17-19). Вариантите, разпилени из различни откъси на повестта, биха могли да продължат. Това не означава обаче негативна за хъшовете оценка.
Както отбелязва св. Иоан Златоуст във “Виното и пиянството”(10): “Виното никога не е лошо – злоупотреблението с него е порочно! Че наистина от виното не се пораждат гибелните пороци, а от развратната воля; че произлизащата полза от виното се унищожава от неумереността – това се доказва от Светото Писание.” По неговите думи, виното е “Божие създание, а Божието създание не причинява нищо лошо”. Според св. Иоан Златоуст с помощта на виното “се извършва благодатното тайнство на нашето спасение” и следователно “не виното, а пиянството е порочно дело”. Затова: “Не казвам – да се въздържаме от вино, а да се въздържаме от пиянство!” Тук от значение е преди всичко мярата, защото в диференцирането между разумната умереност и прекрачването на границата към разпуснатостта се предопределя противостоенето на полезността и порока.
За хъшовете от кръчмата на Знаменосеца наливането и пиенето на вино е знак за връзка и единение; символ е на посвещение в името на най-високия идеал – свободата на родината. Вдигайки наздравици, хъшовете се сродяват и съпричастяват; самоосъзнават се като част от по-голямото и свещено цяло: “Всичките тия лица, одеве груби и свирепи, изведнъж се обляха с някакво изражение на благородство и решителност” (с. 19).
Интегративните функции на чашите с вино се пренасят по-нататък върху трапезата: “Странджата беше сготвил вече обяда за обикновените си посетители – хъшове: тенджерата с фасула, свалена от огън, изпущаше топла пара. (…) Скоро обядът се почна шумно, устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха” (с. 15). Формира се широка парадигма от атрибути (чаши, вино, хляб, фасул, топла пара, обяд, маса, блюда, лъжици, тенджера, дори тютюн), осмислящи трапезата като изначален символ на сближаване и сродяване: “Ще те гостя, не се бой! Щото е мое, то е и твое” – говори Македонски, след като току-що е победил Бръчков в игра на карти и е отнел всичките му пари (с. 15). Същевременно трапезата е и реинтегратор, т.е. топос, възстановяващ разкъсаните поради някаква причина (скарване, кавга или продължително отсъствие) връзки. В двете си функции – на първично установяващо се единство или като реинтегриране на социума – трапезата и атрибутите, свързани с нея, присъстват във всички жанрове на устното народно творчество; естествена и неразделна част са от календарната и семейната обредност на българите.
В плана на постъпателното концентрично разширяване трапезата може да се мисли като синекдохично изражение на цялата кръчма – подслон и прибежище на хъшовете. Факт е, че кръчмата на Странджата – “една дълбока изба”, полутъмна и задушлива, става символ на побратимяването на индивидите и свързването им в общност; че тя прераства в топос на националното самоопределение. В контекста на българската традиция кръчмата е аналог на познатата от юнашките народни песни “хладна механа” – място, съотносимо с ритуалите на мъжката инициация и структурирането на мъжкия колектив. Функционално-семантичната корелация на кръчмата/механата с посветителните изпитания привнася в художествената тъкан на “Немили-недраги” усещане за йерархична подредба и наличие на лидерска позиция. Позиция, полагаща се от гледище на етиката на онзи, който “държеше тая кръчма” и “който беше изписан на картината”, а и комуто се посвещава възгласът: “Да живее храбрият Странджа – знаменосец!” (с. 9, 11).
Веднага може да се отбележи и съществената отлика между механата и кръчмата. Ако първата (механата) е средоточие на юнаците – представители на висок социален статус (крале и феодали като Крали Марко(11)), свързани с решаването на задачи повече от природно и след това – с човешко естество, т.е. с възстановяване на хармонията в глобализирания Космос, то втората (кръчмата) – самото определяне на която е “народна”, е притегателен център за “бедните и презрени останки от героическите чети” на Хаджи Димитър, на Филип Тотю и Панайот Хитов. С други думи, кръчмата заема по-ниска в йерархично отношение позиция. Тя е обиталище с по-нисък ранг – нейните посетители са хора груби, невъздържани, недодялани понякога, но откровени: “те са хъшове, бедни хора” (с. 8); “бедни и презрени страдалци” (с. 17). Но бидейки средище на една низова култура, кръчмата, е точката, в която се осъществява магическо преобръщане: на грубостта – в благородство; на свирепостта – в решителност; на първичните инстинкти – в жертвоготовност за другите, за Отечеството. Отвратителното се трансформира в ценностно и свято.
В противовес на вдигащите наздравици, вътрешно сродени хъшове, ориентацията във втората повест е към осъзнаване и отстояване на собствената оригиналност, на своето Аз – колкото и пресилено да звучи това, при съхраняване на игровото начало и външната демонстрация. Познатите атрибути (чаши, тютюн, фасулева чорба, “оцед”) се появяват и в “Чичовци”, но с ново лице – не като елементи от парадигмата на сближаващата трапеза, а като знаци за диференциране от другите. Чрез тях се разкриват именно “моята” (и никоя друга!) личност, “моят” дом, “моето” пространство. Спецификата на индивидуалното се откроява както в речевата изява, така и в жестовете на персонажите. Когато Варлаам Копринарката сподели: “Тя ми свари фасулева чорба днес, само че прекарала оцедът” (с. 97), за всички е ясно, че тъкмо за своята “фалимилия” говори той и само към него е насочено действието. Бележките, че дядо Нистор “надуваше чибука неумолимо” (с. 126), че Иванчо Йотата “мълчешком сърбаше кафето си” (с. 95) или пък “сърбаше победоносно кафето си” (с. 166), са външна изява на конкретно техните настроения. Лабилността на връзките между хората, илюзорността на съществуващата близост между тях прозират в новата и различна по характер употреба на основните атрибути: докато “люшкаше чашката, за да доизпие утайката на кафето на дъното”, Иван Капзамалинът, който уж е “приятел на Селямсъза”, говори за него: “Та и Селямсъзът стока ли е? (…) проклет в червата” (с. 93). Чашката с кафе, в отличие от чашата с вино, не приобщава, а като че ли разделя.
Съответно и кафенето, изземвайки по-голямата част от функциите на кръчмата и особено ролята й на своеобразен парламент, не успява да постигне нейната интегративна сила. В него липсва особената атмосфера на откровеност и изповедност, позната от “Немили-недраги”. Вместо идеята за побратимяване и ритуално включване в колектив, в цялост, в “Чичовци” се наблюдава отделяне и обособяване. Противно на желанието на Иванчо Йотата, изразено пред господин Фратю: “Време е ние, учените тоест, да се соберем и влезнем в соглашение…” (с. 114), гражданството не преодолява поляризацията между “волтерианци и елинисти”. Доколкото съществува опит за идентификация с някаква общност, движението е в посока към едната или другата групировка.
Близостта, до която стигат хъшовете в “Немили-недраги”, в “Чичовци” остава непозната дори в кръчмата – и преди, и след консумацията на вино персонажите запазват повседневните си черти. Минавайки “покрай кръчмата на Аврамча Разпопчето”, “чичовците” се отбиват “да хвърлят по едно киселерско вино, което беше най-прочутото, защото от него си купуваха даскалите” (с. 129). Тук иронията е не толкова към “най-прочутото” вино, колкото към онези, които го пият и които са изцяло под знака на театралността и имитацията. Затова по-голямо внимание заслужават другите, несвързани с трапезата, атрибути, а също и значещите жестове, които се превръщат в действени символи-образи, изместващи самите персонажи. Жестове, в които всичко е видимо, ясно, показно. Именно демонстрираните външни знаци добиват по-дълбок смисъл от конкретните действия и изречените думи.
Не е важно например какво ще изрече Хаджи Смион. По-важно е, че е показал, че иска да говори, че възнамерява да подхване някаква мисъл (посредством събуването на калеврата или като “провеси пак единия крак, знак, че взема думата”). А после и това, че вече е изразил становището си, т.е. приключил е с акта на говорене (когато се обуе, или: той “си подви пак и двата крака”). Поради обезсмислянето на думите обаче Хаджи Смион рядко успява да говори – съгражданите му го “пресичат”, “изпреварват”, лишавайки го от възможността за включване в общото многогласие. Съответно Варлаам Копринарката, който, както отбелязва авторът, “беше много умен човек и имаше обичай да се изразява с притчи и издълбоко” (с. 97), обикновено остава неразбран – понеже в многословието си или стига до двусмислици, или изобщо загубва вътрешната логика на мисълта си.
Освен конкретните персонажи, демонстративността и показността характеризират също широката група на гражданството. На фона на преднамерената парадност, с която мъжете тръгват “на разходка извън града”, с целенасоченото представление на тяхната “войнствена дружина”, успяла да “поуплаши” “женорята” с марша си по “руската команда” (с. 129), последвалите разговори изглеждат странни, озадачаващи. Логиката на хаотично разпиляващия се поток от думи трудно може да бъде уловена и обяснена – дори с изживения страх “пред вида на аления фес на онбашията”. Групата преминава през смесица от въпроси, вплитащи сериозно и полезно с безпредметно-безцелно; “високите” културни ценности – с крайния прагматизъм; уместното за случая – с абсолютно неочакваното и озадачаващо неуместното. Предизвикателно сред мешавицата от прелитащи хрумвания е включването на господин Фратю, който “заговори по французки с учителя” (с. 130).
Театрален, претенциозен, целящ демонстрация на изтънченост и фин естетизъм, този жест – в контекста на изявите в “Чичовци” – е самодостатъчен в разкриването на двуплановата същност на явленията. Защото при претенцията, че е учен и знаещ човек, говоренето на господин Фратю “по французки” включва изчитане на “първите редове” от “Телемах” (1699), повестта на френския писател Фенелон, замислена като продължение на Омировата “Одисея”. Жест, напълно неоправдан – от една страна, понеже след превода на Параскев Пиперов от 1845 г. текстът е познат и харесван сред българската читателска аудитория, а от друга – понеже “говоренето” е насочено “да мами гайтанджиите”, “нещо, което разсърди крайно Иванча” (Йотата). Грандоман до болезненост, неукротим по характер, господин Фратю единствен от персонажите е носител на гражданска означеност (тя именно е оразличителният белег между него и Фратю чорбаджи, осмислящ настоящето си посредством миналото – с. 158). Подвижна и страстна натура, господин Фратю непрестанно се втурва по най-модерните за времето теми и проблематика. “Голям волнодумец и патриот”, той не само поставя задачата – да се “каже слово” “за свободата”, но и нетърпеливо “бутна” учител Гатю, за да се възкачи сам на утвърдения от общността за сцена “голям камък”, наричан “Волът”.

II. От изповедта до ораторстването

Човек с пламенно сърце, “господин Фратю минуваше за пръв оратор”. Затова гражданите посрещат речта му “с възторг”. Говорейки, господин Фратю се “одушеви, устреми ръце и очи към небето и настръхна”; той заема “една театрална поза” и започва (с. 131). Бурлесковият апотеоз възвеличава персонажите – и господин Фратю, и неговите слушатели и почитатели – до равнището на патриоти, герои. Но е достатъчно внезапно да се появи заптието, за да се снишат всички, да се изпоплашат и да се окажат принизени под напора на травестията. Включително господин Фратю, който продължава известно време още да се препоръчва за безстрашен и смел, но физическото му състояние разкрива страх и уплаха: той стои “прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея”. Продължава да си служи с високопарни слова: “Не се бойте, братя, кураж!”, но се “озърташе плахо”. Успокоява, убеждава другите (и себе си): “Не се грижете, братя, свободата иска жертви…”; или: “Хаджи, кураж, свободата скъпо се купува”. И ако думите му прозвучават “зловещо” за околните, то миг по-късно самият господин Фратю “беше се изгубил като дим из средата им” (с. 132-135).
Подобна мимикрия е непозната за стария Знаменосец от “Немили-недраги”. Слаб и болен накрая, той умее да съхрани достойнството си, да запази силата на духа си – спомените “за битките в Стара планина” ободряват и подкрепят “таз юнашка душа” (с. 30). Затова, когато Странджата говори, макар и с “разтреперана ръка” от “умиление”, от вълнение, не може да не му се вярва. Жестовете при него са естествени, искрени. Вълнението – изстрадано и скрепено с дела. На него не му достига горещата и страстна пламенност на младия господин Фратю, но пък никой не може да го подозира в уплах и бягство. Защото той се е себедоказал, защото е минал през риска и бурята на сраженията. Него го слушат не просто с възторг, а сериозно и със съпричастие. Приемат думите му не с шумни възгласи, а: “Всичките станаха прави и мълчаха” (с. 18). Защото Странджата може да не е пръв оратор, но у него думите извират от дълбините на сърцето и всяка дума е подплатена с кръв и болка.
“Благодаря ви, братя мили, за честта” (с. 17) – започва словото си Странджата. Искрено, откровено, с обич към тях. Той не познава самодоволството, лишен е от гордостта на благодетел и хранител за хъшовете. Никому не натрапва доброто, което върши всекидневно, подпомагайки изпадналите в беда. Подсъзнателно той се докосва до истини свети, идещи от древността, и ги следва с всеотдайност, с постоянство, на каквито са способни малцина. Странджата се себераздава докрай, изпълнен с благодарност, че в последните си мигове не е сам. Тръпнещо-преливащ от радост, че може да бъде полезен на България и чедата й. Защото е част от тях; защото е “стар хъш” и също такъв “страдалец” като тях.
За разлика от него, господин Фратю говори “тържествено-високопарно”: “Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев!” (с. 131). Тук също има чувство, има страст, но тя произтича от мечтанието за движение, за бунт и свобода. В основата на тези слова лежат заучена фразеология, литературност. Налице е алюзия към нещо известно, познато – началото на речта се успоредява с началото от песента на Добри Чинтулов “Вятър ечи, Балкан стене”, публикувана за първи път в 1863 г. В това значещо начало на речта се оглежда характерната за “онази епоха” призивност, лозунговост, заета от книгите, които малко по-късно – безпричинно, без основание, поради неукротимия си страх, господин Фратю с ужас и настървение ще унищожи. В огъня той ще захвърли не само с години събирана библиотека, но и творби, представителни за “високата” в Българското възраждане литература, музика, изобразително изкуство.
Подобно отношение Странджата никога не допуска. Най-ценните, най-свидните си неща той е скътал в “една връзка там, в дъното на ковчега” – “мемоарът, издаден на 1867 година от Революционния комитет”, и “къс от вето знаме”, на което са останали “само думите “или смърт!” (с. 31). За Знаменосеца това са свещени документи, които докосва с трепет и благоговение. Към тях посяга той в часа на своята изповед пред Отечеството. Докосва ги, целува ги, отправяйки искрена и чистосърдечна молитва – това е именно “молитва на духа, придружена с болка на сърце, с напрежение на ума, с неотстъпност на волята” (по думите на св. Ефрем Сирин в “Молитвата”(12)). Обзет от особено умонастроение, Странджата се връща към спомените, които са го крепили в моменти на тегоба. Той обглежда миналото – своето и на съратниците си: “Нашите славни битки в отечество България ги помни народът… Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда” (с. 17). Старият хъш си спомня, но прави и равносметка, оценява резултата от постигнатото. Знае, че трудното начало е поставено, че оттук нататък народът няма да остане равнодушен, безучастен към борбата за освобождение.
Господин Фратю няма свое минало – той не е участвал в никакви битки. За него всичко е мечта, илюзия и вяра в някаква абстрактна свобода: “Liberte, o, liberte! Ще дойде време и ти да царуваш в тия прекрасни места, дето се вей инферналний полумесец на наший петвековен неприятел и тиранин!” (с. 131). Господин Фратю насища речта си както със сложни прилагателни имена, чрез които й придава черковнославянска окраска, а с това – и тържественост, ритуалност; така и със заети от книгите и учебниците неологизми (новопоявили се, неутвърдени още в езика слова, поради което Иван Вазов ги изписва на латиница). В движението между архаика и свръхмодерност персонажът демонстрира ученост. Повсеместно изразява самомнението си за висока култура, която обаче се характеризира с ограниченост и повърхностност (както и говоренето му “по французки с учителя”). Наред с чуждите културни знаци, господин Фратю активно използва близки, съкровени за българското съзнание символи: лъвът като метафоричен образ на България(13); възприемането на родината като майка. Емоционално въздействащият лик на Мати Болгария(14), съграден от Неофит Бозвели в 40-те години на XIX век, в “Чичовци” се стеснява и ограничава, като се превключва във видимост и познаваемост. Това Иван Вазов акцентира чрез обособената в скоби ремарка към думите на оратора: “Скоро по величествените върхове на тая стара майка (той посочи Стара планина), дето се е проливала цели столетия българска кръв, ще се развее гордий пряпорец на българский герой, внук на славний Крума, Асеня и Симеона.” Поразително тук е смесването на културни пластове, на исторически епохи и имена. Странно е, че господин Фратю, при цялата си уж ученост и модерност, не осъзнава логиката на историческия процес; не разграничава последователността в историческия ход и поставя цар Асен преди Симеон Велики. Макар поредността в царуването и достиженията на България при тези владетели да са известни на хората от втората половина на века.
Господин Фратю споменава за започналата вече борба за национална идентичност и политическа независимост: “вече пукна първата пушка на нашето liberte, а знаете ли какво казва нейний гръм?” Четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър са факт, за тях се знае, говори. Те се превръщат в своеобразна нова митология – истинна, достоверна, неподлежаща на съмнение. Тази митология въздейства и като убеждение, и като призив: “Ставайте, храбри българи! Доста робство и тиранство!” Господин Фратю отново цитира образец от модерната за времето поезия, като този път текстът на “Вятър ечи…” зазвучава директно и пряко. Персонажът прави опит за преодоляване на абстрактността в словото си, което – изкуствено-литературно по принцип – получава по-реалистични очертания. Но опитът едва ли е осъзнато търсен, понеже господин Фратю отново преминава към олитературяване на речта, като я въздига към необичайното. Той повтаря началното си обръщение: “Братя! Въздухът трепери!…”, с което словото получава така наречената затворена или кръгова композиция. Само многоточието, поставено от Иван Вазов след фразата и завършващо речта на персонажа, бележи недоизказаност, неосъзната още от образа мисъл, която следва да се прояви.
С други думи, речта на господин Фратю се оказва особен тип литературна творба. Реторично-дидактичен трактат за свободата, структуриран по установени естетически правила. Трактат, подчинен на строга композиционна рамка; прецизиран като стил и изказ; съчетаващ архаизиращи елементи, но и неогражданствени още чуждици. В този трактат се включват познати за Възраждането символи; зазвучават гласове от различни културни равнища; очертават се мечтите, идеалите на цяло едно поколение. Речта на господин Фратю би имала стойността на прокламация за свобода, би звучала може би като декрет (разпоредба със силата на закон), ако веднага след нея не следваше толкова внушителното й обезценяване и обезсмисляне.
Защото, едва отзвучали последните думи на оратора, се появява отрезвяващото поучение на хаджи Атанасия: “Аз добре рекох да се каже слово за пост… Ето ви вам едно “въздухът трепери” и “да живей България!” (…) “Ах, “въздухът трепери”, де ги сега да ги видя.” Появява се страхът за собственото Аз, за имуществото, за постигнатото благосъстояние: “Ще изгорят селото. Прости работи” – шушне важно Чоно Пощянката.
Обратно, тъкмо благосъстоянието липсва на хъшовете в Румъния. Нещо повече – те сами са се отрекли от него. Или, по думите на Странджата: “Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи… Имот ли искаме, или къщи? Та ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България; ни повече, ни по-малко” (с. 18). Това са принципите на хъшовете, на верните и предани на родината нейни синове. Това е тяхното верую, изразено най-проникновено, с най-голяма сила в творчеството на Христо Ботев. А в най-синтезиран вид, лаконично, телеграфно почти, то е представено от Стефан Стамболов в “Марш”:

Не щеме ний богатство,
не щеме ни пари,
искаме свобода,
с човешки правдини.

Свързани с представата, че животът има смисъл, когато е посветен на другите, себеотдадеността на хъшовете в името на страдащите, отказът им от материалното в полза на чуждото добруване – осъзнато или не – търсят своя първообраз в християнските принципи и нравственост.(15)
В речта си Странджата не подминава и конкретното битие на хъшовете – лишенията, с които те трябва да се справят ежедневно. Грижата за оцеляването, за преодоляването на глада и мизерията. Трудностите и униженията в чуждата страна. Но те, хъшовете, имат идеал – освобождението на България. Това е тяхната “правда”, заради която трябва да бъдат силни духом, изпълнени с вяра и надежда.
Странджата говори с присъщата си откровеност, с човещина и грижа за всички. Говори като по-стар и по-опитен; от позиция на преживяното и претърпяното. Като баща към синовете си – с дълбока привързаност и обич. С болка, че “Станахме баби…”, но и с една изконна и дълбоко вкоренена в душата му сила: “Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече” (с. 17-18). Знаменосецът изразява, ословесява мислите, болките и вълненията на всички хъшове. Той е от тях и като тях. Разбира ги, и те го разбират. Затова те го слушат прави и мълчаливи. С уважение и почит, в пълно съгласие с него.
Странджата завършва словото си с възглас, с въздишка: “Ах! Братя мили!…” Обръщението повтаря онова от началото, но и не съвсем. В началото то изразява благодарност; в края – пълно съпричастие. В началото е знак на вълнение и умиление; в края – на напълно и докрай открита, изповядана душа.

* * *
В това всъщност е разликата между кръговата композиция и премереността, литературната техничност в речта на господин Фратю – от една страна, и близкото, но несъвпадащо начало и край в речта на Странджата – от друга. Речта на господин Фратю действително имитира речта на стария Знаменосец. Следва неговите основни мисли и посока в разсъжденията. Но вместо неговата откровеност и истинност, демонстрира само високоученост и умения в ораторското изкуство. Вместо живия живот в думите на Странджата, у господин Фратю се налагат фразата, лозунгът, опитът за оригиналност.
В крайна сметка, имитирайки модела на речта от “Немили-недраги”, в речта от “Чичовци” Иван Вазов изразява конкретно отношение – времето на патриотично-революционната литература е отминало. Писането в стила отпреди Освобождението, както някои автори продължават и в края на ХIX век, вече е анахронизъм, отживелица.(16)
Други са потребностите на Новото време, което отхвърля движението по повърхността, по видимото и разбираемото. Модерният човек се нуждае от търсене и проникване в дълбинната същност на явленията; от обръщане към общочовешките проблеми. От нов поглед при изображението – независимо от обекта, за който се пише и говори.(17)

Бележки

(1) Вж. Вазов, Иван. Събрани съчинения в 22 тома. Т. VI. Повести. Под ред. Пантелей Зарев. София: Български писател, 1976, с. 109-200 (“Немили-недраги”), 201-284 (“Чичовци”). В това изложение цитатите са по: Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. II. Повести и разкази. София: Български писател, 1982, с. 7-89 (“Немили-недраги”), с. 91-168 (“Чичовци”), като речта на Странджата е на с. 17-18, а речта на господин Фратю – на с. 131. Обратно в текста
(2) Янев, Симеон. Пародийното в литературата (Пародийно и пародия в българската литература от Вазов до Смирненски). София: Наука и изкуство, 1989, с. 100-105, §2.7. Обратно в текста
(3) Пак там, с. 108. Обратно в текста
(4) Пак там, с. 104. Обратно в текста
(5) Пак там, с. 82-119. Обратно в текста
(6) Пак там, с. 108, 112. Обратно в текста
(7) Пред себе си господин Фратю има тема, по която “държи реч, проявява се като оратор”. (Вж. Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, Цв. Тодоров. Български тълковен речник. Четвърто издание. Допълнено и преработено от Д. Попов. София: Наука и изкуство, 1994, с. 575 – “оратор”, “ораторствам”, 964 – “тема”). Обратно в текста
(8) Пак там, с. 307 – “изповед” – по значение 2: “Пълно и откровено изложение, разкриване на мисли, чувства, разбирания.” Обратно в текста
(9) Пак там, с. 841 – “реч” – по значение 3. Обратно в текста
(10) Ибришимов, протодякон Г. Духовни бисери от светите отци. Проповедническа антология. Съставена от 200 кратки поучения – преведени и избрани откъси от творенията на християнските класици. С кратък животопис, творчество и характеристика за авторите. Изд. Православен кошер, 1992, с. 55-56. Обратно в текста
(11) Крали Марко и юнаците около него, съставящи “Марковото общество”, отбелязва Жан Кюизение, са “кралски” персонажи и изпълняват “кралски” функции, т.е. те притежават политическа власт в “градове”, като Прилеп, Кюстендил, Никюп (в римско време – Никополис ад Иструм), Скопие или Солун, или в етнически територии като Хърватия или Латина (вероятна реминисценция за франкското, католическото и латинското кралство в Гърция). (Вж. Кюизение, Жан. Сватбите на Марко. Ритуал и мит по българските земи. Прев. от френски. София, 2002, с. 238-241.) Обратно в текста
(12) Ибришимов, протодякон Г. Духовни бисери от светите отци…, 1992, с. 180. Обратно в текста
(13) В “Стематография” (Виена, 1741 г.) българският книжовник Христофор Жефарович за първи път посочва лъва като български герб: “Светлий Лев в чарном полю себе изправляет…” (Вж. изданието, подготвено по проект на Комуникационна стратегия за присъединяване на България към ЕС, Книгоиздателска къща “Труд”, 2005.) Обратно в текста
(14) За тази персонификация и влиянието й по-късно върху Георги С. Раковски вж.: Сивриев, Сава. Възможните светове на историята. // Сивриев, С. MYTOS и TEXNH. Опит върху българската литература от миналия век. София: ИК Ал. Панов, 1999, с. 35. Обратно в текста
(15) Вж. словата на Иисус Христос за ценността на богатството: “…ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето” (Матей 19:21; срв.: Марко 10:21; Лука 18:22). Именно на избраните – на дванадесетте апостоли, Той заръчва: “Недейте има ни злато, ни сребро, нито мед в поясите си, ни торба за път, ни две дрехи, нито обуща, ни тояга; защото работникът заслужава своята прехрана” (Матей 10: 9-10; срв.: Марко 6:8-9; Лука 9:3). Говорейки за различните видове богатство, Спасителят отбелязва: “Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Матей 6:19-21). Защото, обяснява Той: “истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в Царството небесно; и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие” (Матей 19:23-24; срв.: Марко 10:23-25; Лука 18:24-25). Обратно в текста
(16) Или, както Иван Вазов отбелязва по повод драмата “Илю войвода” на Никола Живков (в. “Народний глас”, бр. 140 от 23 ноември 1880): “Днес обаче стана преврат и в положението, и в идеите на народът”, и да се пише по стария начин, “е вече недобросъвестност, то е шарлатанство”. (Вж. Вазов, Иван. Цит. събр. съч. Т. XIX. Критика и публицистика – 1877-1885. Под ред. Милена Цанева и Илия Тодоров. София: Български писател, 1979, с. 24, 25.)
От друга страна, в “Христо Ботев (Критическа студия)” (сп. “Денница”, г. II, 1891, кн. 6, юни, с. 274-282; кн. 7-8, юли-август, с. 314-325; кн. 10, октомври, с. 442-454. Вж. Вазов, Иван. Цит. събр. съч. Т. XX. Критика и публицистика – 1890-1921. Под ред. Милена Цанева и Илия Тодоров. София: Български писател, 1979, с. 9-53) Иван Вазов пише, че: “Патриотическата поезия, прочее, носи печатът на временност. Отклик на идеалите и страстите на известна епоха от живота на един народ, тя пази своето животрепещуще обаяние само през траенето на казаната епоха. Чувството, което я поражда, е наистина честно и възвишено, но то не е вечен елемент на поезията.” (Вазов, Ив. Цит. събр. съч. Т. 20, 1979, с. 37.) Според Иван Вазов: “Няма поезия, дето няма топлина!” (пак там, с. 51). А цел на поезията е не само “моралното повдигане на новото поколение”, но и “вечните начала на доброто, правдата и красотата” (пак там, с. 53). (Курсив – В.К.) Обратно в текста
(17) Новите изисквания за “истинско изкуство” представя и статията с теоретико-естетически характер, излязла в списанието на Иван Вазов “Зора” (Пловдив, 1885 г., кн. 3) – “Осветление на българската поезия”, на неизвестния автор Г. З-ч. Принципите, застъпени в статията, са близки до изповядваните от редактора на “Зора”. А според някои от съвременните изследователи, зад инициалите Г. З-ч. стои не друг, а самият Иван Вазов. (Вж. по въпроса: Йорданов, Ал. Един “забравен” поетически диалог. // Септември, кн. 7, 1988, с. 213-223; Василев, Йордан. Сто години неизвестност. // Септември, кн. 9, 1988; Иванов, Славчо. Студията във Вазовата “Зора” (Г. З-ча – самият Вазов). // Литературен форум, бр. 8 (431), 17.10.-23.10.2000, също: 2001 http://www.slovo.bg/old/litforum/008/sivanov.htm (31.10.2008); Иванов, Славчо. Вазов и Славейков в диалог. // Родна реч, №9, 2001, също: 2001, http://www.slovo.bg/old/rrech/109/rr20010904.htm (31.10.2008).) Обратно в текста

Ваня Колева – ФОЛКЛОР, МИТОЛОГИЯ И ЛИТЕРАТУРА

Вариант на статията е публикуван в:

Електронно списание “LiterNet”, №1 (62), 08.01.2005 г.,
http://liternet.bg/publish/vkoleva/zhivota.htm