Тодор Коларов

електронна книга

І. ХАСКОВО И ХАСКОВЛИИ

Светът не е от вчера. И Хасково също - както ни доказва историята, градът ни е на възраст над хиляда години. На човек винаги му се ще да надникне, ако не десет века назад, то поне половин-един век преди да се е родил - в онази недалечна епоха, която живите й свидетели обикновено титулуват „Доброто старо време”.

Доброто старо време! Каквито и премеждия, каквито неволи, беди и ужаси да е преживял човек през безвъзвратно отишлите си години, като войната например, в паметта му остава предимно доброто, светлият миг, заради който е имало смисъл да си на тоя свят.

И преди седем-осем десетилетия Хасково бе град с име и стари възрожденски традиции, със свое място в създаването на блага, прочут с тютюните си по цялата земя. Понятията „добро” и „зло” градяха обществените нрави, далеч по-строги и безкомпромисни от сегашните писани закони. Животът, макар и по-суров и по-беден, бе „по-човешки”, с повече топлота и искреност в чувствата. Хасково - извън политиката и социално-класовите противоречия - бе град почти без тайни, що се отнася до взаимоотношенията между хората и съсловията. Съграден най-вече от добри помисли и примамливи цели, конструиран в система от икономически, социални, морални и естетически принципи, градът формираше авторитета на гражданите си. А хасковлията, общо взето, бе синоним на трудолюбие, честност, добросъвестност, предприемчивост. Не се създават ей тъй, от нищото, делови връзки със страни и континенти и при това от столетие време!

Единствената възможност да надзърнем в битието на „онова” Хасково е споменът. Субективен и едностранчив без съмнение, споменът все пак е документ с оспорими и неоспорими белези на автентичност. Мемоарите са липсващите нюанси в историческата документалистика, които я обогатяват с колорита на преживяното от миналите поколения.

ПРЕДПРИЕМАЧИТЕ       

Хасковската социална йерархия преди и по време на Втората световна война включваше, естествено, и деловите среди, чиито представители бяха предприемачите във всички области на икономиката и народното стопанство. Те също така формираха своя йерархическа стълбица - от слабосилните махленски кръчмари и бакали до могъщите тютюнотърговци, банкери и промишленици, свързани с национални и особено с международни фирми и капитали.

Любопитното е, че тогавашно Хасково може и да се е респектирало от икономическата мощ на предприемачите, но ги оценяше според делата им. Къде по слухове и предположения, къде от собствен опит, градът знаеше кой сред деловите среди е „човек” и кой „не е човек”.

Предприемачеството в търговско-стопанската дейност по онова време се припокриваше с немската дума „гешефт”(спекула) - двусмислено, натоварено с отрицателни нравствени представи понятие за деловитост, търговски нюх и собствена роля в индустрията, търговията и финансите.

В детството ми, благодарение на случая, имах възможност честичко да срещам прочутия милионер бай Стойчо Марчев - предприемач в търговията и промишленото производство. Бе среден на ръст, набит, възпълен човек със златен ланец на жилетката и строг, суров поглед. В началото на четиридесетте той въртеше и търговия на едро. В двора на фирмата му (днес там се издига сградата на регионалните музей и библиотека) всеки ден се превозваха и извозваха какви ли не стоки: спиртни напитки, шарлан (нерафинирано олио, произведено от неговата маслобойна), зехтин, ядкови култури, сусам, колониални и промишлени стоки за бита и пр.

Децата от квартала не случайно се навъртаха край този двор. От време на време „падаше” по нещичко - я шепа слънчоглед, я малко сини сливи или ошав. Бай Стойчо отлично знаеше как разтоварачите ни „облажаваха” нас, децата, но никога не ни прогони, нито ни е нахоквал. Респектиращ иначе, той просто благосклонно гледаше на заигралите се наоколо малчугани. Твърде  възможно да е и заради факта, че те със съпругата си нямаха деца.

Веднъж хамалите разтоварваха нахут. Един от чувалите се бе прокъсал и от него се посипаха нахутови зърна, които тозчас прибрахме по джобовете си. За късмет, в него миг бай Стойчо влезе в двора. Той забеляза пръснатия по земята нахут  и привика служителя си, отговорен за разтоварването.

- Каква е тази разсипия, бе? - полугласно го кастреше ангросистът. - хората труд са хвърлили да го отгледат… Срам нямате ли? Отваряйте си очите, да не става нужда да ви прихващам от надниците…

Слушащият наблизо разтоварач даде воля на впечатленията си:

- Тъпкан е с пари, гешефтарът му с гешефтар! За две стиски леблебия да вдига артък гюрултия!…

„Гешефтарът”, за жалост, почина през 1943 г. и остави на общината дарение (в недвижими имоти и пари) за над… 43 милиона лева! Стойчо Марчев просто бе още и добър, грижлив, строг стопанин, отлично е познавал високата стойност на всеки пропилян грош. И силно е обичал града, в който живее и гради (бившата многоетажна девическа гимназия например, която бе вдигнал със собствени сили и средства - днес на мястото й е градската автогара).

В гешефтите се спазваха правила в рамките на закона (макар немалко от алъш-вериша да се правеше на тъмно, за да го скрият от данъчните власти - дежа вю, както би казал нашият съвременник). Но в деловите нрави господстваше на практика  законът на джунглата - безмилостен и жесток. Критериите за почтеност зависеха от моралната сила на деловите фактори.

В навечерието на последната световна война предприемчив хасковлия решава да изостави семейния бизнес (фурнаджийството) и да подхване „по-перспективно” дело. С триста зора и заем от банките той купил автоцистерна за чистене на клозети - градът по онова време нямаше всеобхващаща канализация. Дотогава тази дейност се извършваше с каруци, в метални контейнери и само нощем, за да не се тиранизира населението чрез непоносимите зловония.

Новопредложената услуга бързо станала популярна. Веднаж Ангел, собственикът на автоцистерната, се отбил в кафене „Елит” (сградата е съборена, днес там е оформен площад „Атлантически”, пред някогашното кино „Аида” (където отскоро се издига и някогашната часовникова кула от 19 век, възстановена не на мястото си), заран то се посещаваше от  предприемачи и хора със свободни професии - лекари, адвокати, инженери и пр. Един от братята Делитоневи (известни собственици на каучукова фабрика и чифликчии), който си пиел кафето, го извикал.

 - Ти къде хвърляш нечистотиите? - попитал той Ангел.

 - На два километра извън града…

 - От утре ще ги хвърляш на нашия чифлик - разпоредил се Делитонев с тон, нетърпящ възражения.

 - Дотам са пет километра - възразил му Ангел все пак. - Кой ще ми плаща излишните разходи?

 - Никой.

 - Тогава няма да стане! - …

 Твърдо отказал Ангел, преди да си тръгне.

 - Ще видим! - многозначително подхвърлил Делитонев подире му.

След ден-два из чаршията се разтърчали циганчета и раздавали листовки из улиците, по дюкяни, магазини и заведения. В листовките се съобщавало на почитаемото гражданство, че братя Делитоневи доставят от Германия модерна клозеточистачка и след месец безплатно ще извършват тази услуга на всички желаещи. Поканвало се гражданството да си запази ред при чиновника в кафене „Елит”.

И наистина, зад една маса пред кафенето се настанил някакъв писар с черни ръкавели до лактите и започнал да съставя списъци. А Делитонев, докато си сърбал утринното кафе-алатурка, със задоволство наблюдавал проточилата се опашка по цялата улица в центъра на града от мераклии за безплатното обслужване.

Седмица по-късно нещастният собственик на автоцистерната намерил в кафене „Елит” индустриалеца-чифликчия и му паднал на колене: „Ти баща, ти майка, господин Делитонев, не ме погубвай! Чака ме вноска в банката, не платя ли, ще ми вземат автоцистерната!”.

„Великодушният” Делитонев, разбира се, проявил милост. Блъфът успял - от тоя ден торът пристигал безплатно в чифлика на алтруиста.

Още от времето на Голямата депресия в Хасково се разправя историята за изгубената чанта с пари и документи на местен тютюнотърговец (името му съзнателно тук не е посочено). В чантата имало четвърт милион лева в банкноти, с които той изкупувал на зелено, срещу капаро, тютюна из селата. Един ден, за негово изумление, някакъв селянин го потърсил в тогавашния граждански клуб (на втория етаж в сградата срещу театър „Иван Димов”), където тютюнотърговецът обичал да се отбива. „Да сте изгубили чанта с пари, господин Х.?”- попитал човечецът, доста поодърпан на вид. „Изгубил съм  - отвърнал Х., - с четвърт милион в пари и с фактури”. Селянинът му подал чантата: „Ами аз я намерих, пребройте парите…”.

Тютюнотърговецът скрупульозно проверил наличността им, сетне подхвърлил на селянина сребърна петдесетолевка с думите: „Ето ти бакшиш!     Да си купиш въже да се обесиш, глупак с глупак!… Господ ти праща имане да си купиш волове, плуг, нивичка, а ти си се поддертил да ми ги връщаш. Мене бълха ме ухапала без четвърт милион, ама ти все така ще си ходиш гол и гладен с тая твоя честност!”.

Предприемачи! Имало ги е какви ли не. Но когато по време на войната сделките в търговията се израждат в „черна борса” - незаконна престъпна спекула с изчезнали от пазара продукти и стоки, гешефтарът олицетворяваше безнравствеността, алчността, безскрупулността и откровеното грабителство и бандитизъм.

Днес в употреба е английската дума „бизнесмен” за определение на деловия, предприемчив човек. Дали и тя през годините на прехода не придоби двусмислено съдържание между утвърждаването и отрицанието? Иначе деловият свят, още от дълбока древност, е с адекватни за неговото време понятия за деловитост, морал и чест.

ПЛОЩАД „СВОБОДА”

Центърът на всяко селище се формира от площад във всички времена на човешката история. Площадът, казват, е сърцето му, където проявите на обществото определят селищната характеристика.

В празник и при беда древните българи се стичали на мястото, наричано от тях „стъгда”  или „стъгна”. Интересно, но на стъгдата викали още и… „разкол”! - не само защото от него са се „разбягвали” улиците на селището във всевъзможни посоки, но и може би защото там са посичали бунтарите, палили са клади за еретици. После турският нашественик донася и понятието „мегдан” с първоначалния смисъл за лобно място. На него потурчвали, събирали „девширме” (зловещият „кръвен данък”), екзекутирали душмани на империята и криминалните престъпници, свиквали населението за ангария, огласявали султанските фермани. Нужни били 300-400 години, докато империята приближи до европейската цивилизация, та мегданът отново да е център и за празненства на Османската империя (но не и за иноверци и етнически малцинства).

След Освобождението приемаме от освободителите си понятието „площад”.

Немногобройни са хасковлиите, които познават „биографията” на своя център - общоградският площад „Свобода”, който съществува поне от 1396 г.   Краят на Втората българска държава съвпада с построяването на един от първите мюсюлмански храмове  (първият в пределите на днешна България е построен в Ихтиман през 1391 г.) - хасковската Ескиджамия (дн. на ул. „Сан Стефано”, на изток от сградата на кметството), завършена окончателно на 15 октомври 1395 год. Преданието свързва строителството й в памет на загиналия Умур бей, началник на вилаета Чирмен и главнокомандващ турската пешеходна войска в Румелия, син на румелийския бейлербег (сановник с ранг на министър) Саруджа паша.

С Ескиджамия (паметник на културата) може би се е сложило началото на днешния  хасковски площад. На север от нея, някъде на стръмнината зад днешната Областна управа, се е издигал конакът на хасковските управници чак до края на 1819 г., когато е разрушен по заповед на султана, след екзекутирането на Емин ага, който в продължение на две десетилетия е властвал в града. На изток, на мястото, където сега се издига сградата на читалище „Заря”, се е намирало мюсюлманско гробище отпреди три-четири века, надгробни камъни и стели от което бяха открити при строителството на читалището през седемдесетте години на миналото столетие.

Най-значимата „забележителност” на площадното пространство обаче се е възвисявала на запад от конака и е увековечена в една от малкото запазени исторически народни песни за града:

                                   Теллар се руком изрука,

                                   в Хасково  града голяма,

                                   на широките сокаци,

                                   на високите боклуци:

                                   Бягайте стари и млади,

                                   че ще Фейзия дойде,

                                   Фейзия - караешкия…

Песента е по повод на събитие, загадъчно и странно, според Николай Хайтов: на 27 декември 1797 г. кърджалии под главатарството на Карафейзи („караешкия”, т.е. страшен разбойник) нападат Хасково и извършват „много насилия”. Странното в случая е, че Фейзията е уж съюзник на тогавашния хасковски аянин Емин ага, с когото безчинствали по време на кърджалийските размирици и опустошавали с ордите си земите от Дунав до Егейско море.

 Докато „широките сокаци” са само плод на въображението на неизвестния народен певец, то „високите боклуци”(бююк-боклук) са били реално съществуващо площадно „творение” на ориенталския бит и култура - голямото сметище, което за четири века се било превърнало в петметрова висока могила. От нейния връх глашатаите (телларите) са възвестявали волята на султани и везири, нарежданията на местни  управници, както и всякакви добри и лоши вести.

Могилата просъществувала до безславния край на султанския душманин Емин ага. От върха й командващият бостанджибаши Дагдевиреноглу, който с войските си ликвидирал бунта на кърджалиите, проследява изпълнението на последната от жестоките наказателни екзекуции. Както свидетелстват съвременници на събитието (записани от Стоян Заимов), двама от синовете на Еминджика били разчекнати с четири коня насред площада. И тъй като султанската воля била „камък върху камък да не остане от това змийско свърталище”, бостанджибашията заповядал да разрушат конака до основи и да премахнат могилата.

Разчистването на могилата продължило повече от година. А още в началото на ХІХ в. („по времето на Емин Ага” - твърди в своя статия историкът Ив. Добрев), на трийсетина метра западно от нейното място, хасковлии вдигат часовникова кула, просъществувала на свой ред до 1915 г.. Часовникът й отмерил последните минути на османското владичество, свързани с друго зловещо събитие. От кулата води началото си хасковската „Виа долороса” (Пътят на страданието) - за около шест месеца до освобождението на града османлиите обесват десетки българи по дърветата и по стрехите на днешните улици „Отец Паисий” и „Цар Освободител”, чак до днешната камбанария на черквата „Св. Богородица”. За последното робско злощастие на хасковлии напомня голямата морена (на мястото на последното бесило) с паметния надпис за незнайните великомъченици за род и вяра.

По съвпадение или не, преди десетина години на мястото, където са се извисявали „Високите боклуци”, хасковското кметство спретна градинка с герба на града и са поставени трите железни пилона за знамената на Европейския съюз, на България и на Хасково. Центърът си остава център!

Още отпреди осем десетилетия площадът на тогавашно двайсетхилядно Хасково бе приютил уморената, помръкнала фигура на Незнайния воин. Бронзовият страдалец, чиито кости покриват бойните полета по Балканите, самоотвержено продължаваше да служи на съгражданите си. От пиедестала на своето безсмъртие той обичливо съзерцаваше мирската суета на потомците, отдадени на живот.

По онова време площадното пространство не бе застлано с камък и мрамор. Затова пък изпълняваше много повече обществени функции от днес, всяка от които е тема за отделен разказ. Тогавашните общинари не го бяха чакълирали дори, вероятно от бюджетен сиромашлък. Три сезона - есен, зима и пролет - той често тънеше в кал, а през сухото време на него хазяйничеше уличният прах. Това не пречеше площадът да „кипи” от дейности зад измамната си делнична полудрямка. От балкона на Даскал-Димитровото здание (над дн. кафе-сладкарница „Мадлен”) министър-председателят Александър Стамболийски произнася последната си публична реч на 13 май 1923 г. - само месец преди трагичната си гибел (14 юни 1923 г.). Площадът беше и пиаца за таксита и файтони, работно средище на каруцари и хамали, пазарище в събота, място за молебени и паради в празнични дни и царство на есенния панаир - събитието, носещо скромни радости на немалко свят веднъж годишно.

Пиацата бе обсебила западната му част. Пред Даскал-Димитровото здание  няколко таксита  не в първа младост стоически очакваха клиенти. Откъм север улицата пред Областната управа и до читалище „Заря” се „стопанисваше” от файтонджийското съсловие - четири пъти дневно то возеше пътници до и от жп гарата.

На улицата от южната страна на площада, пред сградите на предприемача Стойчо Марчев (дн. на тяхно място е построен комплексът на регионалните исторически музей и библиотека), се разпореждаха каруцарите - трети в площадната „кастова” йерархия. Последни бяха тружениците от хамалския бранш - кавгаджийски шумни, рядко сговорчиви, но пък заемаха стратегическо място (заето дн. от фонтаните в югозападната част на площада).

Централният градски площад делово се „експлоатираше” от зори до мрак. Чираци от околните дюкяни и работилници, изхитрили се да измамят бдителното око на майстора си, хазартно играеха докурджум под декоративните черници около паметника на Незнайния воин. Истинските „комарджии” обаче бяха уличните хлапета - те разиграваха пари при игрите си със скамбалови (стъклени топчета).

През целия ден около Незнайния воин имаше велосипедисти. Наели возила срещу десетолевка за половин час от колоездачниците на Ангел Проданчето или на бай Митьо Менгемеджията, те щуро въртяха педали, отдадени на мерака си по „високите” скорости. Другояче не можеше и да бъде - животът е движение, както е казал мъдрецът.

Като прибавим към делничния колорит някое и друго ваксаджийче, кресливо вестникарче заран, някой семкаджия, сладоледчия, симидчия и… кажи-речи картината се запълва. Дълга поредица паянтови постройки и дървени бараки (на мястото на фонтаните пред читалището дн.), наети от бръснари, железари, ковачи, кърпачи на обуща, точилари и пр., придаваха доста непригледен вид на площада. Досами тях се намираше полицейският участък, откъдето внушителен старшия с достолепието си целодневно представляваше властта и криво-ляво поддържаше обществения ред.

В съботните дни площадът се превръщаше в пазар. Селяни от околията докарваха претоварени волски коли с дини и пъпеши през лятото, с грозде, тикви, зеле, праз, дърва за огрев есенес… Бизнес!

Всеки неделен ден и всеки празник площадът посрещаше напръскан и пометен от говеждия тор и сухия царевичак, останали след пазара в събота. В северозападния му край на Трети март и на Гергьовден сковаваха дървен параклис, подобен на градинска беседка, който обкичваха с хвойна, дъбови клонки и цветя. В параклиса, пред преносим  олтар (аналой), се отслужваше молебен в памет на погиналите за свободата на България. Управленският и икономическият елит се ползваха от привилегията непосредствено да присъстват пред параклиса на молитвената служба. А хасковският плебс, държан от полицейски кордон на прилично разстояние, зяпаше повече от любопитство, отколкото от религиозно рвение по църковните тайнства.      

Значимо събитие в празничния календар беше военният парад на Георгьовден, непроменян с години: под разветите полкови знамена почетни роти в пълно бойно снаряжение удряха крак, следвани от артилерийска техника, кой знае как останала читава още от Първата световна война. Запасното войнство от съюзите на офицерите и подофицерите, както и ветераните от войните с фронтовите си отличия - ордени и медали, създаваха емоционална приповдигнатост в трогателните си опити да демонстрират родолюбива готовност да служат на Отечеството, като прочувствено маршируваха в параден строй и тук-там с влага в очите. Три седмици по-късно по същата улица пред Областната управа минаваха ученическите шествия за 24 май - денят на Светите братя Кирил и Методий, на българската писменост и култура - най-милото, най-значимото и най-вълнуващо тържество в детството ни.

Ала единствено по време на панаира през септември площадът събираше цяло Хасково вкупом с околията. В какви незабравими празници се превръщаха панаирите в онези оскъдни и неспокойни години! Години на война и на недоимък. Дали защото детството е много по-чувствително към състояния като провинциалната скука, духовната беднота и непретенциозността на всекидневието, затлачено с много кахъри, отколкото с радости, но панаирът компенсираше целогодишното носталгично очакване. Една седмица градът „живееше”, временно загърбил дертовете си, в илюзорната обстановка на нереално и несъществуващо битие и това комай ни припомняше, че сме хора все пак.

Градският площад  напълно заслужава да бъде увековечен в летопис. Той познава и незабравимия миг на Освобождението, помни тържеството на нови власти и падането на старите, изживял е часове на триумф и съдбоносни сривове - икономически кризи и войни, политически сблъсъци, природни бедствия и епидемии. Оттук хасковлии са тръгвали към фронтовете през Сръбско-българската, Балканската, Съюзническата, Общоевропейската и Втората световна война. Изпращаха ги с бойни маршове и приживе ги оплакваха близки и съграждани. Посрещаха ги с цветя, с радост и всеобщо ликуване. Немалко от воините на Хасково завинаги се разделиха и с площада, и с родния си град, за да се преселят в безсмъртието.

На площад „Свобода” остана Незнайният воин, техният несменяеми часови  за вечни времена, за да ни напомня, че сегашните дни - добри или не чак дотам - са изкупени със саможертвата и подвига на хиляди доблестни синове на нашия областен град.                                        

ПИАЦАТА

Малцина днес биха могли да обяснят какво е пиаца. Италианска езикова заемка, в края на 20-те години на миналия век тя „кодира” новите социално-обществени функции на градския площад у нас. Понятието се налага заедно с първите таксита - след Първата световна война автомобилът вече не е лукс за „дебелите портфейли”. Набиращият скорост прогрес и начинът на живот впрягат моторното возило в обслужване на транспортните нужди. Времето оттук нататък е пари!

През делниците централният площад на Хасково е работна стоянка на таксиметровите коли, които бързо си завоюват популярност. Пред Даскал-Димитровото здание се появяват няколко леки автомобила с гюруци (подвижни брезентови покриви) и мирно си съжителстват с „конкуренцията” на файтонджийския бранш, който пък обслужваше предимно вътрешноградския превоз на пътници, като чат-пат правеше по някой и друг курс до Хасковските минерални бани.

Покрай първите омнибуси (така се наричаха автобусите тогава) на агенция „Юг” и такситата, пиацата става и средище за търсене и предлагане на работна ръка. Там са се наемали  работници по за ден-два, рядко за по-дълго. Случвало се е работодател да сплашва понякога работещите му: „Гледайте да не ви пратя на пиацата!”. Метафора на безработицата - най-страшното наказание за хората, които са могли да продават единствено труда си (дн. заплахата е „Внимавай, да не идеш на борсата!”). Да се намериш на пиацата, придобива и отрицателен смисъл за декласираната прослойка - джебчии, комарджии, сутеньори, дребни мошеници, просяци, бездомници, безпризорни, както и за жени , стигнали до житейското дъно.

Недотам доброто реноме на пиацата не пречеше таксиметровите услуги да дават препитание на някое и друго семейство. Пет-шест открити коли „Фиат”, „Зеро”, „Крайслер”, наредени една до друга на мястото срещу днешните пилони за знамената пред Областната управа, търпеливо очакваха своите „пасажери”. Такситата обслужваха главно извънградския превоз и някои от колите поддържаха един и същ свой маршрут - коя до Пловдив, коя до Харманли, Минералните бани, гара Раковски (дн. Димитровград). Най-опасен,  дори по времето,  когато по шосетата ни се разминаваха не повече от три-четири автомобила на ден, бе курсът до Кърджали. Тясното шосе - то минаваше покрай дерета, урви и сипеи, с ужасно много завои - вземаше жертви сред шофьорите и пътниците. Но всеки със занаята си и всеки с късмета си, както се казва.

Да пътуваш с такси до друг град в навечерието на Втората световна война, колкото днес и да не е за вярване, си беше почти авантюра. От Хасково до Чирпан, например, това означаваше близо половин ден пътешествие при неизвестности и неизбежни премеждия. И моя милост, едва педя човек по същото време, имах удоволствието да ги „изживея”.

Призори в деня на отпътуването, около таксито (шестместно, плюс две сгъваеми седалки) се събра свят колкото за един съвременен микробус. Около половин час протече в суетня с багажа: връзваха го, подреден върху багажната скара зад колата, закрепваха куфари и денкове към резервните гуми над предните калници от двете страни на двигателя. Даже тесните стъпала по дължината на цялото купе се оказаха „заети” от кошници и вързопи.

Шофьорът, екипиран с кожена  куртка и каскет с целулоидни очила над козирката (съвсем не заради модата, както се оказа впоследствие), след щателен оглед на багажното закрепване, разреши на пътниците да заемат местата си. Тогава стана чудо: седем-осем мъже и жени се вместиха на предните и задните седалки, без да се брои водачът. Децата също не влизаха в сметката - тях ги настаняваха в скута на възрастните, редом я с някой пес, я с крилата твар(гъска или пуйка) в кошница.

След кошмарно настаняване, наместване, охкане и пъшкане най-сетне пасажерският състав бе устроен. Времето бе облачно и за всеки случай вдигнаха гюрука. Шофьорът си сложи очилата (с гумени уплътнители около скулите на лицето и с ластично закрепване зад тила), седна зад волана, после триумфално наду тромбата, та и глухият да чуе, и таксито потегли.

Никакви описания, били те живописни или емоционални, не биха могли да предадат друсаницата, мятанията ни по завоите, облаците гъст крайпътен прахоляк, обстрела с камъни от хлапетии при преминаването през селата, стоически издържани от пътниците. Когато най-малко очаквахме, нескончаемите изтезания, за наш късмет, изведнъж секнаха - бяхме спрели на мегдана в с. Върбица (бивше Филево). Гол, кален, пуст, с няколко окастрени черници по периферията му и с неизбежната селска пивница (тя и   „таксиметрова станция” по съвместителство), мегданът ми се видя като оазис на цивилизацията. Оцелелите след пътната инквизиция слязоха да се поразтъпчат, да разквасят гърло с лимонада и бутилирана бира, докато шофьорът наливаше вода в кипящия сред облак пара радиатор, привеждаше в ред гумите и ровичкаше из мотора. Накрая пасажерството бе събрано с призива на тромбата и воаяжът продължи.

Така с едно спукване на гума и няколко човъркания в капризно замлъкващия двигател, някъде по обед, за всеобщо облекчение и побелели като мливари от прах, се оказахме в Чирпан… И със спомен за цял живот, сякаш сме пропътували през Сахара, а не някакви си четирсет километра!

Пиацата, колите, шофьорското съсловие в онази епоха, поне за мене, се олицетворяваше от всеизвестния за Хасково Гарабед Барасатиян, или „бай Гарабед с форда” - личност популярна, авторитетна, носител на всички добродетели и слабости на многострадалното си племе. Човек с богата, сложна и интересна съдба, бай Гарабед бе пришълец в града. Роден е през 1900 г. в Одрин, в семейството на пребогатия търговец Татеос Барасатиян - един от одринското делово общество, предприемчив и ловък, съумял да се сдобие с италианско поданство срещу солидна сума пари.

Семейната сага разказва как бай Гарабед, още млад и зелен, е хвърлен от урагана на войните (Общоевропейската и Турско-гръцката) в житейския въртоп. Той е войник ту в турската, ту в гръцката армия, докато да се окаже шофьор в щаба на френските войски в Северна Африка през Първата световна касапница. Побягнал с първия си „Форд”, който притежавал, успял да напусне Турция при обстоятелства, достойни за сюжет на приключенски филм.

Хасковлии едва ли са подозирали, че този добродушен, общителен, отзивчив веселяк (носел е шега и умеел да се самоиронизира) всъщност е… „гражданин на света”! Защото след Първата световна война е имало и такава категория хора. Не български поданик сиреч, а носител на „Нансенов паспорт” - получавали го всички, които бивали прогонвани от родните си огнища. Това не попречило на бай Гарабед да стане свой, хасковлия до мозъка на костите, да е сред родоначалниците на нова, привлекателна и перспективна професия, да върховоди сред събратята си зад волана.

Шофьорството било равнозначно по престижност с днешния авторитет на летците. Скоро бай Гарабед се налага в занаята, вечно заобиколен от „асистенти”, на които дава хляб и бъдеще. Задомен най-после и за българка (навремето този брак предизвикал сензация), той завинаги остава в града ни до последния си час. За него, сменил не една кола през живота си, се разказваха какви ли не истории, в които истината и мълвата трудно биха могли да се разграничат. Разчуло се например някога из града, че след кончината на баща му той наследява завидно богатство, което днеска-утре го очакват в банката. Слухът скоростно насъбрал около му вечно страдащите от безпаричие хасковлии: като са знаели колко е състрадателен, едни го молели за „малък заем”, та да се отърват от борчовете си, други - за „начален капитал”, белким подхванат някакъв бизнес, трети - за да заведат близък човек на скъпоструващо лечение. Напразни били усилията на бай Гарабед да се избави от сполетялата го слава, всуе се бъхтял да доказва колко безпочвени са приказките за митичното наследство. Хората напирали, глухи за истината, и той - няма как, от съчувствие, види се - подхванал списък на бъдещите си „длъжници”. От предполагаемия сарафлък на злополучния наследник нищо не излязло, но мнозина още дълго живеели с напразни надежди.

Последната си кола бай Гарабед купува непосредствено преди Втората световна война. Представителят на фирмите „Фиат” и „Студебейкър” в Хасково Ганчо Карлов му продава италианската кола за двайсет хиляди лева. А когато през Отечествената война Българската армия поема към фронтовете в Югославия и Унгария, бай Гарабед също е призован под знамената, макар да е бил с „Нансенов паспорт”. И несретникът-бежанец, без да е длъжен по закон, арменец по народност, но вече българин по дух, отново тръгва по пътищата на смъртта.

Съдбата за пореден път се оказва благосклонна към бай Гарабед. Той се завръща от бойните полета здрав и читав, за да го удостоят с честта през 1945 година - след 26-годишно пребиваване в Хасково! - най-после да стане и български гражданин.

Така в спомените ми отпреди седем десетилетия одисеята на един човек свързва пиацата на Хасково с таксиметровата професия, както и с прогреса въобще, докарали в града ни, образно казано, и първия форд на незабравимия бай Гарабед. 

ЧАРШИЯТА

В знаменития си „Речник на българския език” Найден Геров дава пестеливо определение на „чаршия” - улица, пазар с дюкяни. Но събирателният й смисъл в по-късни времена е много по-пъстър на нюанси. Дори и от смисъла на днешното модерно название на деловия градски център - „търговското сити”.

Като се избавя от ориенталския си облик, хасковската чаршия през миналия век бе нещо повече от делови център на града. Без преувеличение,  бе неговата душа. Възникнала след вече изчезналия Узунджовски панаир, рожба на следосвобожденския „икономически бум” на хасковлии (доколкото го е имало), тя може да се оприличи на своеобразен историко-географски и социален каталог на епохата. В него бяха „вписани” дейности, занаяти, търговия, банково дело, сарафлък,  услуги,  пазар на удоволствия и неотменни потребности.

Чаршията около годините на последната световна война бе свят, който неудържимо привличаше. В лабиринта от улици и улички, оформени и изградени в продължение на един-два века, бяха се вместили някак си безброй дюкяни, магазини, колониали (бакалници), шкембеджийници, кебапчийници, гостилници, пивници, хлебарници, бръснарници, фризьорски салони,  ханове и хотели, банки, адвокатски кантори, дрогерии, аптеки, книжарници, сладкарници, кафенета. Днес трудно може да се обясни как градът с двайсетината си хиляди жители е давал препитание на толкова много търговци, занаятчии, предприемачи и специалисти с висока квалификация, каквито са правистите и лекарското съсловие например.

Времето, когато всяка гилдия е имала своя улица, отброяваше последните си часове. Една от най дългите бе праматарската чаршия (дн. ул. „Преслав”).Наредените една до друга продавници, (каква хубава дума са използвали вместо сегашните бутик, шоп, маркет - претенциозни, но обезсмислени чуждици с български езикови двойници - до голяма степен окарикатурени от днешните, да прощавате, „бизнесмени”), предлагаха платове, тъкани, плетива, прежди. Фирмените им табели поразяваха със загадъчните си надписи „Галантерия, кинкалерия, пасмантерия” - събирателни понятия за търговия с копчета, напръстници, ножици, куки, конци, ширити, ластици, ципове, гребени, фиби, маниста, пулчета… Безкраен асортимент на дребни артикули, без които всекидневието ни не може! Ще каже някоя хасковлийка: „Купих го от галантериста Милуш…” и повече обяснения и доуточнения не бяха нужни. Милуш го знаеше половината град.

Поредицата войни, икономически сътресения, наред със скоростно променящите се условия за производство и търговия, нахлулите вносни стоки, унищожиха спецификата на чаршийските улици. В навечерието на войната те просто изградиха сложния делови „конгломерат”, по традиция наричан хасковска чаршия, където книжарница „Дамянов” толерантно съседства с всеизвестния аперитив „Венеция” на братя Стоеви и с магазина за деликатеси на Пандъров.

И тук вече фирмата ориентираше клиентелата. Кажеше ли се дрехарница „Обнова” на братя Запрянови, това беше баш центърът на чаршията - до престижното кафене „Елит”(дн. площад „Атлантически”, срещу бившето кино „Аида”. Сградата е съборена, на мястото й днес издигат бутафорна постройка на бившата часовникова кула от  началото на 19 век). Но също така това бе и показател за определена класа. Най-вече в обслужването.

Не мога да забравя дрехарница „Обнова”, защото там бе първият ми досег на „клиент” с търговията на облекло. В магазина предлагаха вносна конфекция и току-що бяха докарали тиролски костюмчета за деца. Впечатли ме не толкова богатия избор, колкото съпричастното старание на продавача да прахоса маса време, но да намери „моя” костюм. То не бяха обличания и събличания! То не бяха пози и въртене пред огледалото! Главните действащи лица - дрехарят и баща ми, докато се трудеха над тази толкова отговорна мисия, отпиваха от кафенцето, донесено им по поръчка на продавача от съседното кафене „Елит”. Те така се бяха вживели в ролите си, че изпитах чувството на излишен и забравен. Сякаш се купуваше лека кола, а не някакво си вносно тиролско костюмче от светлозелено сукно. Нейсе, накрая всичко свърши благополучно - кафето бе изпито, а мен ме премениха досущ тиролец. Остана ми освен това и поуката, че да си купувач съвсем не е лесна работа, която можеш да претупаш надве-натри. Ала в онези времена всъщност, дори и копчета да купуваше хасковлията, главоболната шетня си беше все същата. Пара се трошеше, дето се вика, и всеки си отваряше очите за стойност и качество.

Така, наред с безмилостната конкуренция, чаршията воюваше и за престиж. За име! Предразполагащата усмивка и подчертаната учтивост към Негово величие клиента бяха неотменна част от професионализма, от таланта на търговеца да продава. Намусеният и неучтив продавач бе немислимо явление. Доброто име на фирмата значеше много повече от комерсиалния успех, то на практика бе и гаранция да оцелееш. И когато за настъпващата Нова 1943 година  г-н Жечо Евтимов, съдържател на прочутото „Адвокатско кафене”, поздравяваше клиентите си чрез градския вестник „Народен глас” (издаван от книжаря Д. Дамянов), това бе не толкова рекламно послание, колкото проява на добрия тон - уважението между съдържателя и клиентелата видимо е било взаимно. Пък и какви ли доходи извън доброто име тогава  биха могли да се очакват от едно кафене, пък било то и адвокатско! Нямаше по-достъпно и по-евтино удоволствие от чаша кафе-алатурка заран, докато си четеш новия вестник (апропо, доставян от съдържателя и заедно с ароматната напитка  поднасян за удобство на клиента   в специална рама, изработена от ракита).

Накратко, чаршията започваше деня си с вездесъщото кафе. Преди улиците да се изпълнят с улисани хора, с купувачи, празноскитащи и джебчии, по тротоарите сновяха пъргави кафеджийски чираци. Със специални метални подноси, уподобяващи нещо като кошници,  те  разнасяха димящи филджани и чаши студена вода за деловите мъже по кантори и офиси, чието обслужване понякога е продължавало години наред почти на „абонатен” принцип. Разпореждаше ли се кафеджията на „Елит”: „Я отнеси кафето на бай Онник!…”, за чирака това означаваше да отскочи до часовникарница „Одрин” отсреща (на главната улица „Отец Паисий”). Бай Онник Яхубиян си бе спечелил име на изкусен майстор-часовникар с дълги години труд, донесъл му широка популярност.

По странната логика на популярността, често имената на собственика и на фирмата се засенчваха едно друго. Бръснаро-фризьорският салон „Берлин” (срещу театъра) означаваше „при бай Георги фризьора”. Бай Георги Петров - стар заклет ерген, добряк до немайкъде и спортен меценат (баскетболът в Хасково през петдесетте години на миналия век му дължи много), се славеше с коафьорското си изкуство сред капризното дамско общество - беше на „ти” със стотиците си клиентки, които познаваше по име. Станеше ли дума обаче за обувния магазин „Черна котка”, малко хора знаеха кой е собственика му. Вероятно защото в конкуренцията с магазина  на световно известната чешка фирма „Бата” (деляха ги трийсетина крачки) „Черна котка” се справяше доста добре, като предлагаше българска продукция, чието качество се ценеше от познавачите.

Разказът за хасковската чаршия би запълнил и книга, която може би не ще отстъпва по драматизъм на балзаковските герои и житейски ситуации. Средище на предприемчивост, творчество и конфликти, тя си има своите трагични и комични страници. Известният бай Полит например открива „всенародна”(!?) пивница „Три уши”, където, както уверява рекламата му в пресата, „поднасят натурални вина без всякакъв примес на вода, което е станало често явление във всяка друга механа”. Както се казва, право, куме, та в очи! Бай Полит (Тодор Политов) хитро бе съчетал нелоялния удар под кръста с наивния опит да привлече пияндетата, стига да са му хванали вяра  относно „кръщаването” на виното. Негов събрат пък поканва „старите мераклии” в аперитив „Царчето”, обзаведен уж „с първокласни напитки, специалитети и закуски”. Макар че, доберем ли се до доставчика и на двете заведения, сигурно ще попаднем я на винарската къща на  Тодор Патков, я на Момчил Грънчаров. И ни намек, ни помен от ужасяващата действителност на световната касапница войната, в която сме въвлечени и ние. Градът безуспешно се опитваше да я загърби, като симулираше подобие на живот. Война не война, трябваше да се живее така или иначе!

Началото на края на хасковската чаршия настъпи, когато в нея започна своеволно да хазяйничи спекулата, и черноборсаджийският дух наложи свой отпечатък на пазара. Войната безмилостно омете дюкяни и магазини, сетне конфузно ги снабди с ерзац (непълноценен заместител) на стоки и продукти. При купонната система гостилниците готвеха с говежда лой вместо с олио или краве масло, каквито нямаше. Появи се и „месо” от растителни съставки - някаква странна смес от мляна царевица, фасул, сушени моркови, може би и соя, непозната дотогава в хранителните ни традиции, нишесте от картофи и каквото още му бе хрумнало на незнайния й изобретател. Плебсът обаче, колкото и да бе изгладнял, не прие присърце изобретението и месото-чудо бе тотално отхвърлено.

Най-неочаквано тиквата се оказа оня спасителен пояс, така усърдно търсен в безизходицата. Печената тиква в изобилие се предлагаше за закуска през целия период на Втората световна война. Из града я разнасяха количкари и не можеха да се отърват от клиенти.

Много по-трагично стояха нещата с обличането и обуването на хората. В текстила излязоха на мода платове и тъкани от… дървесина! Те от своя страна, наред с подметките от варен бук на онова, което трябваше да замени обувките, вдъхновяваха карикатуристите в тъжните им усилия да разсмиват населението. Особено популярна бе карикатурата на влюбения ерген, който очаква любимата си, пременен с дървесинен костюм и чепици с дървени подметки. И тъй като по презумпция любимата винаги порядъчно закъснява за срещите, изненаданият от проливен дъжд Ромео, в мазохистичното си очакване на своята Жулиета, грейне ли слънцето след пороя, пуща филизи и се разлиства като фиданка напролет.

Извън майтапа, по улиците на Хасково се срещаха трудовашки роти (от съществуващите тогава Трудови войски)  да маршируват с обувките-налъми и в дрипи от интендантските складове, които само условно можеха да се приемат за войнишка униформа. Мизерията бе пълна, всеобща и всеобхватна. От този миг нататък, при всички исторически превратности, на старата градска чаршия бе отредено да живее само със спомена за „Доброто старо време”.

ЖИВОТ  НА  КРЕДИТ

Беше време, когато почти цяло Хасково живееше, кажи-речи, на вересия. Като се започне от недвижимата собственост - земя, фабрики, дюкяни, къщи, после и движимата - авомобили, файтони, каруци, добитък, че се стигне и до млякото и хляба насъщен, преди повече от седем-осем десетилетия можеха да се придобият и без налични пари.

Всичко на кредит!

Някой би възкликнал: „Щастливо време!…”. Е, не чак толкоз. Кредитното търгуване не бе плод на бизнесменска находчивост и инициатива, тъй като се диктуваше от тоталното безпаричие и ниската покупателна възможност на повечето обществени слоеве.

В годините преди Втората световна война имаше лихвен кредит, отпускан от банки и сарафи срещу ипотека например, и най-вече безлихвен - при всекидневното пазаруване на дребно. Кредитирането без лихва носеше определен риск, ала от него бяха заинтересовани и кредиторите, и ползвателите.

През онези години алъш-веришът имаше една отличителна особеност: в преобладаващата си част той се извършваше… пред прага на клиента! И започваше още призори. Наречете го надомна или разносна търговия, затова пък носеше удобства и бе от изгода за всички. „Магазинът” на практика бе самата улица.

Уличната търговия бе неотменна част от градския ни бит през първата половина на ХХ век. Заран, преди да се е показало слънцето, по сънената улица ще се чуе първият вик: „Млекаряяят!…”. Той ще вдигне на крак едва-що патаксалите след  среднощния лай махленски помияри. И тук-там ще бафне някой усърден домашен пес, колкото да събуди стопаните си. Млякото, повечето овче, пристигаше в калайдисани гюмове върху самара на овчарското магаре и ни го наливаха в паниците още топло и димящо след доенето. Ако продавачът бе случаен, „гастролиращ”, плащаше му се начаса. Но ако бе с редовни клиенти, покупката се вписваше в „кредитната” книжка на клиента. И ни подпис, ни заверка някаква, която да узакони „сделката”. Гарант на юнашката вересия бе само и единствено взаимното доверие.

След млекаря събудената вече улица се огласяше от виковете на баничари и симидчии, а преди още възрастните да са тръгнали за работа  - и от зарзаватчии, от продавачи на плодове, на риба, на карантия. Че като започнат след тях: точилари, халачи, резачи на дърва за огрев, калайджии, стъклари, вехтошари, куфарни книжари, майстори-ключари, чадърджии, търговски пътници, предлагащи шевни машини, грамофони, велосипеди - за средна ръка покупатели, амбуланти на кинкалерия, галантерия и пасмантерия, продавачи на прежда… и кой ли още не!

Разносната търговия със зеленчуци даваше прекрасната възможност на домакините аламинут да съставят дневното си „меню”, съвсем неизяснено допреди миг.  Но ето, триколката на зарзаватчията, тикана с ръце, е на нашата улица. И майка ми, преди да я е погълнал тютюневият склад заедно със стотиците други работнички, напазарува каквото й е по сърце. Или по възможностите на кесията, след което покупката се вписваше в прословутата „кредитна книжка”.

Книжката бе самобитно „изобретение” на социално-икономическия ни хал в далечната онази епоха. Беше нищо и никакво тефтерче с карирани странички, там за всеки от махленските търговци и доставчици имаше свой „раздел” - изобрете         за хлебаря, млекаря, бакалина, зарзаватчията, и пр.. В частни случаи в тефтерчето се вписваха и услугите на бръснаря, шивача, обущаря. Щедрите кредитори на вечно безпаричния хасковлия понякога достигаха доста внушителна бройка. Един дявол знае как в крайна сметка съумяваха да си съберат вересиите.

Особено удоволствие ми доставяше да ходя на покупки с тефтерчето. Най-напред посещавах хлебаря. Фурната му бе на нашата улица „13 март” (където имаше още две пекарници) и по зазоряване вадеше от пещта банички, милинки, тутманици, гевреци, симид. Някъде след шест часът заранта излизаше и първото печиво хляб. Оттам нататък на всеки два часа през целия ден фурнаджийският тезгях, просторен по площ  колкото пещта, се изпълваше с току-що изпечени франзели с „глазирана”, апетитно препечена корица. Благоуханието им се стелеше по цялата улица и „уведомяваше” клиентелата, че може да отскочи да си купи, докато  хлябът е още горещ.

Между ваденето на готовия хляб и зареждането на пещта със следващото печиво хлебарят пласираше продукцията си. Съзираше ме през отворения джамлък пред тезгяха, подавах му тефтерчето, той мълчаливо вписваше от години установената поръчка и ми подаваше франзелите.

След това посещавах млекарницата, там  ми вписваха паницата овче кисело мляко с цял пръст дебел слой каймак отгоре (каймакът, разбира се, изчезваше преди млякото да стигне до вкъщи - прекалено голямо биваше изкушението за едно дете).

Накрая удостоявах с аудиенция и магазина на кооперация „Напред”  срещу Военния клуб (дн. там е сградата на читалище „Заря”). И въпреки че асортиментът на кооперацията бе далеч по-беден от този на сегашните квартални супермаркети, пазаруването бе по-богато и по-разнообразно - днес купувах газ (керосин) за горене (електричеството все още бе недостижимо за повечето хасковлии), утре - сирене, ориз, захар, вдругиден - маслини, брашно, яйца, стар фасул. Или игли, конци, сапун, фитил за газовата лампа. А от време на време - о, миг прекрасен! - петмез и тахан, халва, локум, бонбони.

С халвата - крайно коварен изкусител за клиент в предучилищна възраст - имах и приключение. Покрай възложените ми покупки за деня,  веднъж самоинициативно поръчах на продавача: „И халва!…”. Магазинерът кимна, без да ме погледне,  зает с вписването на сметката, и попита: „Кило или две?”. Две сигурно ми са се сторили множко, защото отсякох : „Кило!…”. Тогава човекът ме погледна съчувстващо и рече: „Отърчи сега до вкъщи да ми донесеш бележка каква халва са ти заръчали  - ганжик (рядка като каша, правеха я от гроздова шира), петмезена с фъстъци или за хласкане (тя се хласкаше по Заговезни, завързана за конец на тавана), или сусамена (тахан халва)…”. С което попари халвените ми мераци. Откъде да ти знае седемгодишно хлапе, че рядко някой възрастен си позволяваше разкоша да купи повече от четвърт кило халва!

Този случай илюстрира и морала на продавача (нищо не му е коствало да впише халвата в тефтерчето, пък у дома да си се изясняваме както щем) и отличното му познаване на редовните му клиенти - кой, какво, колко и кога би могъл да си позволи.

Странната тогавашна търговия на кредит си имаше обяснение. Повечето трудоспособни хасковлии работеха сезонно (надничари) в тютюневите складове (на над 35 български и чуждестранни фирми!), където изплащаха надниците им всяка събота. Хората обаче изконсумирваха заработеното в аванс, „на зелено”, както бе прието да се казва, а се разплащаха в края на седмицата. Случвало се е някой да удължи кредитирането си с още една седмица, без да плати, но след това свършваше дотук.

Консумацията на вересия, между впрочем, бе табу за определен вид заведения -   ресторантите, гостилниците, кръчмите и бирариите. Нямаше пивница, над чийто тезгях да не се мъдреше непреодолимото правило, изписано с тлъсти букви: „Почит всекиму, кредит никому!”. За дълбоко съжаление на редовните и добросъвестни пиячи, така и не се намери ни един кръчмар преди и по време на войната, който да наруши този железен закон. Затова, изглежда, кръчмарите по-рядко фалираха.

Изгодата на дребните търговци, а и на кооперацията  бе в гарантираната, относително платежоспособна клиентела. Изгодата на клиента - в гарантираното му снабдяване с насъщните продукти за седмица. Щом обаче сезонната работа приключваше, кредитирането рязко се свеждаше до ограничен брой  клиенти, извоювали си доверие с годините. И въпреки това, случаи на фалит заради недобросъвестни длъжници са претърпели немалко търговци. Какво да се прави, търговията е и риск преди всичко!

Рязко ограничение на кредитното пазаруване сложиха войната и въведената купонна система  - оскъдното снабдяване с продукти  и стоки за всекидневието, регламентирани от строги закони и с определени от държавата цени, създадоха несигурност за куражлиите да купуват и продават. Развихри се незаконната „черна борса” -       дело, предимно на организираната престъпност в условията  на война, при спекулативни цени, на каквито малцина можеха да устоят.

Трудно могат да се назоват блажени онези противоречиви времена. Макар че всъщност има ли по-голямо благо от почтеността и доверието  между хората.

 СТЪРГАЛОТО

Хасковската улица „Отец Паисий” е известна сред жителите на града от Освобождението насам като „Главната”. Попитай кой да е хасковлия коя е улицата с името на великия ни родолюбец, я се намери един измежду десетина да ви я посочи, я не. Докато „Главната” я знаят, кажи го, от люлка.

Главната улица би могла да се сравни с основната артерия на такъв сложен обществен организъм като града. Исторически обстоятелства, необходимости от икономически и социален характер са й наложили тази функция. Това я е направило многолика с предназначения, които не си противоречат едно на друго.

В доброто старо време, когато, за щастие, все още нямаше телевизия, а радиоапаратите в Хасково се брояха на пръсти и никакво информационно цунами не заплашваше обществото, „Главната” кипеше от живот. Многолюдна почти през целия ден, тя биваше по съвместителство и делова, и място за различни общувания, а в условна степен - и културно средище.

Такава многофункционалност е възникнала вследствие на вековната градска традиция. През ХХ век тук бяха съсредоточени дваж повече магазини, заведения и услуги от днес, при това в пряка зависимост от спецификата на селищния център. Иначе си беше улица като улица, павирана и с тротоари, застлани с плочки. Тя по нищо не се отличаваше от своите посестрими наоколо. Нито пък стоките и услугите, които предлагаха на „Главната”, не биха могли да не се намерят където и да е другаде из чаршията.

Отлика обаче съществуваше дотолкова, че я извеждаше в монополист при едно от публичните й проявления. Преди 70 години „Главната” имаше още две наименования: „Разходката” и „Стъргалото”.

„Разходката” на Балканите води началото си от реформите на Мидхат паша в Османската империя. Раята се видяла по-свободна и в неделя след църковната служба хората си позволявали да се поразтъпчат по най-видната улица в близост до храма в християнската махала, да си разменят по някоя приказка.

Едва след Освобождението - по модела, привнесен от наши студенти из Европа - градските „променади*” намерили всеобщо приложение и на българска земя. Отначало момите и ергените са се разхождали под строгия неотстъпен контрол на родители и близки, защото в случая прагматизмът си е казвал думата. Разходката си е разходка, но е била и нещо като сгледа. Младите са се търсели, а родата, без тийнеджърските емоции, е подбирала кандидати за зетьове и снахи. Хорското поведение на улицата е било съществен индекс за правилната ориентация в избора.

Чисто нашенски феномен, Стъргалото се е появило с разрухата след Първата световна война, когато на нравите им поотпуснали  юздата. Появило се е, защото градското общество не е могло да мине без него, и просъществува близо половин век. Явлението бе не само продукт на модата. То се дължеше на хроничния информационен глад, превърнал осведомеността в необходимост. То се опираше на неписани правила, условности и съставни норми, така се е гарантирала ползата от тоя вид общуване. Стъргалото действаше през четирите годишни сезона.

След залез-слънце (в неделен ден и по празници - и преди обяд) по „Главната”  се оформяха двупосочни колони от разхождащи се, повечето по двойки. Колоните бяха четири на уличното платно и по две на тротоарите. Имаха си строг ред, йерархия, социален статус. По южния тротоар на улицата - от театъра до кметството - се разхождаха чираци, калфи, работещи млади хора  в тютюневите складове и във фабриките, войници в градски отпуск. На отсрещния тротоар ученици и ученички от гимназиите си позволяваха да се покажат преди вечерния час (до 22 часът, след който бяха строго задължени да си се приберат по домовете си).

По-сложни и с повече табута бяха конструирани колоните по уличното платно. Имаше колона на влюбените и сгодените, на заклетите моми и ергени, на младоженци и разведени.

Дележът на разхождащи се „по интереси” следва да се приеме с уговорки. На практика хасковлии бяха свободни да се разхождат кой където си поиска до момента, в който осъзнаят, че са попаднали „в чужди води”. Обособяването се е наложило от езика на общуването, от темите за разговор, от общите проблеми. Коя гимназистка би се заинтересувала от мечтите на един шивашки чирак например? Случвало се е, естествено, и да се срещнат, ала рано или късно са се оказвали всеки сред свои. Имаше и изключения - фелдфебел-школниците, като бивши гимназисти и бъдещи офицери, намираха радушен прием сред гимназистките и събуждаха скрита завист у гимназистите. Обща за всички на Стъргалото бе атмосферата - приятна, скрито или явно приповдигната, предразполагаща към срещи и запознанства. Колкото до личните драми, несполуките, несъстоялите се сърдечни близости, разочарованията, те обикновено оставаха скрити за чуждите очи и уши, доколкото е било възможно.

На Стъргалото винаги намираха как да се справят със скуката. В разгара на разходките колоните току ще отворят широк свободен път за Крачун и Малчо (Пат и Паташон - крайно популярни филмови комици). Двамата „със собствените си персони” шестваха по „Главната” с плакати в ръце, за да запознаят гражданството с новите си подвизи в поредния техен филм. Двойниците им с плакатите после да края на живота си останаха със заимстваните от тях имена на Крачун и Малчо.

При друг случай, сред оживен смях, дюдюкания и възгласи  на окуражаване, по средата на улицата ще мине професионалният безделник Дуката - гол до кръста, с лъснати черни чепици и в черни чорапи със жартиери (по онова време се ползваше и такъв мъжки аксесоар), по черни долни гащи до коленете, с черна папионка на гол врат, с пура в устата и бомбе, фасон „Еркюл Пуаро”. Брадясал като каторжник, Дуката изпълняваше с мерак един от многобройните си облози. Успееше ли безпроблемно да мине в този си вид от единия край на „Главната” до другия (от театъра до кметството!), печелеше някоя и друга хилядарка за 3-4 дни безгрижно съществувание. Стражарите го причакваха около кметството, за да не бият на очи, и го тикваха в ареста за нарушение на обществения ред с неприличния си вид. Оттам Дуката излизаше на другия ден срещу глоба от 100-200 лева… До следващия номер! Той обаче не беше единствен. В града се подвизаваха предостатъчно чешити, хаймани и непрокопсаници с разнообразен „репертоар”, така че на Стъргалото не липсваха развлечения. Хич да не е, все ще се намери чаршийски калфа да върже празна консервена кутия за опашката на помияр и да го подгони по улицата. Тълпата бурно ще акламира  начинанието за сметка на злощастния пес, който бясно препуска по улицата, гонен от неведом ужас. А хасковският хомо сапиенс със задоволство ще преживява пещерния си кеф.

В началото на трийсетте години на миналия век, когато разгащените прояви все още не са се толерирали, на Стъргалото понякога се разхождал младият тогава всеизвестен хасковлия бай Георги Ерфандов (обикновено в неделя преди обед), пременен в четническа униформа, калпак с пуешко перо и препасал сабя. С брада и мустаци той поразително приличал на Христо Ботев. Веднаж някаква хлевоуста баба от голямото добрутро, след като претеглила на око възкръсналия войвода, заключила: „На портрет си го докарал, Георге, ама да го докарваше така и на акъл, по щеше да ти приляга!…”. На което войводата отговорил с гордо презрително мълчание и подминал бабата, без дори да я удостои с поглед.

Улицата не можеше да се жалва от недостиг на зрелища. В разгара на лятото група въжеиграчи опъваха стоманено въже от покрива на сградата, в чийто партер днес е Пощенската банка,  до отсрещната - на бившето Военно окръжие (дн. там е градинката на площад „Атлантически”, пред бившето кино „Аида”). Вечерта, когато калабалъкът на „Главната” ставаше внушителен, гастролиращите артисти - мъж и жена, показваха на вечерна прохлада своето изкуство. Двамата танцуваха върху въжето на 14-метрова височина, караха велосипед, мъжът балансираше с партньорката си, качена на раменете му в прав ръст, правеха рискови салтоморталета и пр.. Накрая закрепваха маса с два стола на въжето и едно кюмбе* „циганска любов”, на което пържеха яйца и си устройваха вечеря. Стъргалото, скупчено под въжето, следеше със затаен дъх надлъгването на двойката със смъртта заради единия хляб. Чак след хепиенда, слава Богу, зрителите я даряваха със щедри аплодисменти и оскъдни левчета - хонорара го събираха доброволни „инкасатори” от публиката със шапка в ръка.

В съботните вечери и в неделя тротоарите на „Главната” се заемаха от сладкарниците (от двете страни на улицата). Вадеха се маси на открито и понеже хасковлии само тогава можеха да се покажат с домочадията си, те семейно окупираха масите - подслаждаха с каквото и както могат уикенда си със специалитетите на заведенията, като наедно одумваха и разхождащите се по Стъргалото. Двайсетхилядното Хасково от предвоенните години нямаше тайни, дето да не се знаеха от целия град. Истината, слухът и измислицата еднакво разточително бяха в обращение, като си противоречаха дотолкова, че ти предоставяха сам да прецениш на кое да вярваш и на кое не.

По онова време на „Главната” имаше шест сладкарници, пет книжарници (!), две питейни заведения и… една-единствена гостилница. Приоритетът на сладкарниците бе в съответствие с нуждите на разхождащите се. Най-евтиното удоволствие на Стъргалото бе да се лющят печени тиквени семки, семкаджиите бяха на всяко улично кьоше. Но никак не идеше да не заведеш момичето си поне на едно малеби, газиран сироп, на „облак”(сода със сладолед), баклава или кадаиф, на пасти и торта. А и къде другаде би могъл да се уединиш в интимен разговор с дама пред очите на всички, ако не в сладкарницата?

Най-известната сладкарница - „Чарлстън” ( всички в Хасково й викаха „Чарлистон”), бе на тримата братя Ахмедови - потомствени градски турци, чийто род живееше в града може би повече от век. Братята бяха на възраст между трийсетте и четирсетте, интелигентни, вещи в занаята си, предприемчиви и с новаторски дух. „Чарлстън” се намираше срещу единствения на тази улица днес кооперативен магазин, разполагаше с два салона, не вадеше маси на тротоара, тъй като си имаше  на отсрещната страна на улицата градинка на открито за  през лятото (тъкмо на мястото на кооперативния магазин днес) и не пречеше на Стъргалото. Специалитетът й бе производството на различни видове сладолед. Ахмедови бяха внесли първата за тази цел машина в града, първия хладилник „Филипс”, голям салонен вентилатор и радиоапарат „Сименс” ( един от малкото на обществени места тогава), така че в заведението им можеше да слушаш музика и новините за деня, за да си в крак с националните и световните събития. Въпреки че бяха извън конкуренцията заради наложения си авторитет, Ахмедови се изселиха в Турция още през 1952 г. и там откриха кафе-ресторант в центъра на Истанбул - на площад „Истиклял”, ако не се лъжа, където с радост и удоволствие посрещаха гостуващите от България техни бивши съграждани.

В заведенията на „Главната” са прекарвали свободното си време много видни личности от страната и от Хасково. Като поета Емануил Попдимитров,  когато бил гимназиален учител в града ни. Или художника Иван Милев в компанията на хасковския си колега Димитър Иванов-Лицо, седнали на маса в аперитив „Венеция”. В края на двайсетте години публицистът и сатирикът Тома Измирлиев (Фома Фомич), брат на Христо Смирненски, работил в Хасково и събирал градската бохема около себе си в градинката до театъра. Големият наш артист Иван Димов пък отсядал  в театралното кафене. По Стъргалото се е разхождал и певецът Аспарух Лешников, преди да поеме към Европа, цигуларката Недялка Симеонова и киноартистите Иван Тонев, Георги Черкелов, Илия Добрев, Николай Узунов, както и бъдещият композитор Александър Танев като гимназист.

На „Главната” цареше порядък. Крайна разхайтеност и слободия даже вагабонтите не можеха да си ги позволят. Градските власти се грижеха от една страна улицата винаги да е чиста, през лятото кола-цистерна на противопожарната  служба редовно я миеше от край до край. Що се отнася до нормите на поведение, градската общественост бе наложила „прусашки” режим - разхождащите се се радваха на всеобхватен контрол. Освен блюстителите на реда, на Стъргалото дежуряха още патрул на военното комендантство, както  и тричленка от гимназиални учители. Всяка простъпка, неспазването на военните устави  или на училищните наредби за поведение извън казармата и учебните заведения се санкционираха начаса - може да изглежда пресилено, но от сегашна гледна точка за кой знае каква демокрация не би могло да се говори. Закон и ред - времената бяха други.

Динамиката на миналия век диктуваше промени пряко волята на простосмъртните, най-вече при обстановката на световна война. Хасково живя и при полицейски час, и при военни блокади, и при почти фронтови обстоятелства. Изумително бе как Стъргалото се приспособяваше към тях, без да измени на традициите си. Случвало се е да завие сирената за въздушна тревога, „Главната” опустяваше в миг и никой не би могъл да ти обясни как и къде се беше изпокрил толкова свят. След отбоя, преди човек да успее да се огледа, Стъргалото отново функционираше, като че нищо не се бе случило, с негласното внушение да бъде вечно, каквото и да се случва.

Случи се в последна сметка неизбежното през седемдесетте години на миналия век. Под влиянието на исторически преобразувания и световни събития, Хасково завинаги се прости със Стъргалото, отстъпило пред нови явления и съвременни потребности на градския бит.

—————————–

*променади (фр.) - разходки.

*кюмбе (пер.- тур.) - евтина печка от ламарина.

—————————–     

СЪ Р  ПАЗАР

Преди седемдесет-осемдесет години търговията с добитък в Хасково (говеждият пазар) се извършваше в района, където днес е построена гимназията „Проф. д-р Асен Златаров”. На север от бившия плувен комплекс „Лебеда”, между тютюневия склад на фирмата „Такворян” (дн. разрушен) откъм запад и сегашния хипермаркет „Кауфланд” (някога там се намираше градската кланица) от изток, върху площ колкото два-три футболни стадиона общината беше поставила дълги стройни редици от железни коневръзи. Наричаше се Сър пазар и принадлежеше, дано да не греша, на крупния търговец Стойчо Марчев. Тихо през седмицата и място за безкрайни детски игри, в съботните дни Сър пазар се преобразяваше.

Образно бих го оприличил на незаменим учебник за живота, стига да можеш да четеш по него, особено между редовете. По ориенталска традиция, на този пазар се подвизаваха изключително мъже. Съботата събираше край коневръзите колоритна и крайно интересна публика: българи, турци, цигани, кюпти, каракачани, цинцари, арменци, евреи, гърци, арнаути (албанци)… Цял Вавилон! Езиковата и етническата мешавица надали биха могли да се опишат, но въпреки това хората помежду си отлично се разбираха. Гълчавата, доста шумна понякога, не пречеше на сделките и алъш-веришът протичаше динамично, емоционално, не без артистични изяви и сценични изпълнения - кога с професионализъм, кога дилетантски. И както на всеки пазар, имаше немалко измамници и къде-къде повече измамени.

Освен по писаните закони, Сър пазар функционираше и по неписани правила, чиито приложения не се оспорваха от никого. В сектора за свине например мюсюлманин и евреин не стъпваха. Джамбазите пък, повечето от тях роми, се подвизаваха почти без конкуренция в бизнеса с коне, мулета, катъри и магарета, спекулативно диктуваха цените на покупко-продажбите с механизми, каквито днес се прилагат с компютри от борсовите играчи. А каракачаните, дребни на ръст и в консервативните си черни носии, неотстъпно бдяха край овцете си, изпълнени със скрито подозрение към всичко и към всеки непознат, но достатъчно вещи в търговските договаряния.

Най-мащабен, спокоен и делови, струва ми се, бе пазарът на едър рогат добитък - територията на джелепите. Обикновено това биваха хора на зряла възраст, с опит и познания, а най-вече със солидни финансови възможности за крупни сделки - износът на говеждо месо  гарантираше прилични печалби. В противовес на тях инцидентно участваха и селяни, купуващи и продаващи от нужда. Пазарлъците бяха улегнали, не както при джамбазите. Всичко около сделката протичаше цивилизовано. И наддаването, и смъкването на цените, и сплитанията на десниците, и „сеченето” на пазарлъка бяха по-скоро ритуал, правила от търговската етика, отколкото предпазно средство срещу измама и неизгодно спазаряване. В крайна сметка всеки от търгуващите участваше със своя „стратегия и тактика” в пазарното си поведение.

За първи път на Сър пазар узнах, че живата стока най-напред се ценеше по сой. Започнах да разпознавам кравите-монтафонки от холандките, сивото искърско говедо от шарените швейцарки, анадолската биволица от някоя нейна дедеагачка посестрима. Нямаше да мине време и щях да разбера, че свинята не е просто свиня, а благороден „англичанин” - късозурлест йоркшир, да речем, или пък нашенска мангалица чак от Видинско, и дерманска, и полудива странджанска - едните  дават сланина, други - месо. Още по-пъстър бе перушинения свят. Безброй разновидности при кокошките само -  от червената старозагорска до яйценосни легхорни, до вияндоти, плимутроци, загадъчните ърлингтони…

Истинската емоционална „жилка” на Сър пазар обаче бе у джамбазите. При тази търговска каста въобще не можеше да се скучае. Вероятно защото, наред с почтените търговци, щъкаха и конекрадци, които полагаха виртуозни усилия да минат за джамбази. Конете им за продан често биваха неестествено пъстри, с примамливо залъскани задници, с подстригани гриви и опашки и с какви ли не звънчета, мъниста, пискюли по юздите. Хрисимото поведение на тези лъжетърговци контрастираше на шумните им и агресивни събратя, които на тумби се придвижваха между четирикопитната стока. Те, по изключение, можеха да се видят и при каракачаните преди Великден, Гергьовден и Курбан байрам - пазаряха овни и шилета за празниците.

„Предвестници” на същинския пазарен хъс, на лъжетърговците бе поверена „артилерийската подготовка” за предстоящото сражение - вдигаха излишна врява около предлаганата стока и понякога не можеше да се разбере ще купуват ли, ще продават ли или ще правят оглед ей тъй, за забавление. Лепваха се като досадни мухи на някое нещастно конче и подхващаха такава инквизиторска ревизия на качествата му, че чак да ти призлее. Изучаваха зъбите му с пристрастността на вманиачени стоматолози, коментираха стойката му с тон, в който доминираше пренебрежението, безцеремонно изследваха копитата, опипваха му ставите. И всичко се вършеше при всеобщо надприказване на висок глас, с ръкомахания, изразяващи дълбокото драматично състояние на джамбазската агитка, с тупане по гърдите и в спорове по компетентност. На още по-издевателска дискусия се подлагаше цената. След безброй упреци, шумно декларирани съмнения за чистите помисли на „контрагента”, с кандърмите да бъде реалист и „търговец” и да се реши на отстъпка, гюрултаджийската компания внезапно изоставяше съвсем ошашавения човечец и кончето му, за да връхлети със същата си стръв върху следващите си жертви.

Така, по същество, се подсигуряваше настъплението на автентичното джамбазство. При морално и психически „обработения” пазарджия най-после идваха асовете - с много злато в устата, по ръцете и по жилетката, с лъснати до блясък ботуши или пък в купешки панталони, но с широк селски ален пояс. И при всички варианти - непременно с бомбе. Сега вече идваше ред на реалното спазаряване.

Едва ли въображението може да сътвори нещо по-невъзможно от покупко-продажбата на кон. Продавачът неистово започваше да хвали стоката, сякаш не предлагаше захабена каруцарска кранта, а расов арабски жребец. Купувачът от своя страна откриваше толкова кусури на горката животника, че да се чудиш защо все пак му е дотрябвало да я купува, освен ако не е доставчик на мърша за менажерията. Лицата на пазарящите се лъщяха от пот, независимо от сезона - те ту си стискаха десници в изнемога, ту си обръщаха гръб, за да се разделят комай завинаги. Ала само след миг отново се вчепкваха в пазарлък, хазартно поощрявани от клакьори и зяпачи.

При особено сложни спорове викаха „експерт” за арбитър. На Сър пазар тогава, не само по мое мнение, това бе прочутият хасковски джамбазин бай Гого Алтъндишлията (Златозъбия) - личност популярна, спорна, противоречива и донякъде загадъчна. Ром по произход, потомствен джамбазин, но „европеец” по облекло, всякога с бомбе и божигробска броеница в ръце. Мълвата твърдеше, че златото в устата му покрива напълно здрави зъби - за авторитет и признак на финансова благонадеждност.

Прехвърляйки кехлибарените зърна на броеницата през отрупаните си в злато пръсти, бай Гого степенно изслушваше спорещите, съветваше насаме както продавача, така и купувача, правеше корекции в „квотите” им и накрая с категоричността на древноримски консул отсичаше пазарлъка. И невъзможното ставаше - за миг-два приключваха с покупко-продажбата и всички, начело с експерта, отиваха в близката кръчма да полеят събитието.

Всичко за Сър пазар, за джамбазлъка и джелеплъка, за сарафския занаят и търговията въобще, за мен бе събрано в образа на бай Гого. Едва ли бе стъпвал в училище, но не беше лишен от интелигентност. Покрай присъствието му на пазара и аз понаучих едно-друго за конете например: как да отлича чистокръвния ездови жребец от американски рисак, или предимствата на белгийския тежковоз пред чифт волове, как изявяват наследствените си качества арабският кон и шотландското пони. Най-смешното бе, че извън приказките на бай Гого никой на Сър пазар не бе срещал въпросните породи. На пазара  обикновено се изваждаха мелези, отдавна изгубили благородните черти на предците си.

Човек с неясно минало, но със съмнения за участие в контрабандата, спекулата с благородни метали и скъпоценни камъни и в заобикаляне не само на нашенските закони, бай Гого, колкото и да е невероятно, има известни заслуги към… Българската академия на науките!

Преди години издателството на БАН издаде луксозна книга с приказки за Хитър Петър, обемиста колкото евангелието и илюстрирана от самия Илия Бешков. На последната й страница Институтът по фолклористика изказваше благодарност и на хасковския търговец на добитък Георги Василев - Алтъндишлията, от когото са записали една от приказките. Той знаел десетки приказки за Хитър Петър и Настрадин Ходжа, които чувал в продължение на половин век из пазарищата от Белград, Атина и Солун до Александрия, Багдад и Дамаск. Колко други, че и високограмотни хасковлии, могат да се похвалят с подобна заслуга към българската наука?

Сър пазар и бай Гого в действителност бяха двете лица на една и съща епоха и герои, които завинаги си отидоха под въздействието на световните събития и с напредъка на съвременния свят.

ПАНАИРЪТ 

В далечни, древни времена, по нашите краища го наричали „весград” и „купци” и  с още други все изчезнали думи. Найден Геров ги посочва като диалектни названия на… панаира (панагир, панагюр - от гр.). А опита ли се някой да обясни какво пък ще да е това панаирът, доста би се затруднил. „Голям пазар - така вкратце се опитва да го обясни самият Н. Геров в своя речник, - що става нейде в уречено време и трае няколко дни и на него дохождат търговци от много места за продаване и купуване”. Та съгласим ли се с това му тълкуване, такъв пазар е бил прочутият из цялата Османска империя (както и в Близкия Изток, Северна Африка, Азия и Европа) Узунджовски панаир отпреди епохата на Възраждането.

Що се отнася до панаира в Хасково обаче, който в „уречено време” - началото на септември, се настанява на централния градски площад, е както комерсиално явление, така и изменена, преходна форма за забава и веселие, каквито са панаирите из Европа от Средновековието насам и предвестник, божем,  на бъдещите развлекателни комплекси „Дисниленд” в Америка и на увеселителни паркове като виенския Пратер. Е, има го и обичайното продаване и купуване, панаир е все пак, но не като Узунджовския и Пловдивския.

В навечерието на последната световна война през миналия век за подрастващите поколения хасковлии панаирът бе едно от чудесата на битието, очакваха го с нетърпение и предвкусваха в аванс неговите изненади и зрелища. Хасково му преотстъпваше територията около паметника на Незнайния воин, където за около денонощие - сред врява, вавилонско стълпотворение и сеирджии - построяваха брезентовия панаирджийски „весград”.

На видно място, току в нозете на Незнайния воин, вдигаха вездесъщия, велик и стародавен цирк - гвоздеят, така да се каже, на предстоящия увеселителен празник. В онези години това бяха цирк „Европа”, „Континентал” и др., но в повечето случаи - цирк „Роял и Добрич”. Под вещия поглед на самия бай Лазар Добрич - патриархът на българското цирково изкуство, взвод  херкулесовци опъваха като на майтап пространното шапито върху четири гигантски мачти с плетеница от корабни въжета, сложна като такелажа на океански галеон* от епохата на карибските пирати. Около цирка спретваха улички с всякаквите му там невиждани и нечувани атракциони, със стрелбищата, сергиите на  всякаквите амбулантни търговци, работилничките за захарен памук и вафли-пури с крем (и памукът, и кремът - розови). Монтираните въртележки с дървени кончета за най-малките „панаирджии”, моторни люлки (карусели), виенско колело (хасковлии тогава го наричаха салангач - дума от речника на гагаузите за увеселителните люлки по време на празници и панаири), започваха да вдигат шумотевица с припалването на дизеловите им двигатели и по същество начеваха своята „рекламна” кампания. Доста салаши за бира-скара и чалга в периферията на панаира, както и едно „казино” за хазарт, дооформяха завършения вид на предпразничната обстановка.

И ето, въжделеният миг настъпваше най-после.За седмица време на панаира се стичаше - ни много, ни малко - цялото градско население (весград!) и хора от почти всички селища на околията. Стичаше се простолюдието предимно, за да избяга за някой и друг час от делничните си кахъри, доколкото би било възможно, да загърби, стига да му се удаде, несгоди и неуспехи, че „да го удари на живот”, както си го представяха наивните панаирджии. Цялата им претенциозност в тази насока зависеше от мършавите им, общо взето, кесии и портфейли. Тогавашните панаири залагаха на евтинията в развлеченията, в зрелищата и при търговския алъш-вериш.

Панаирният ден започваше някъде към девет сутринта. Като по знак на диригентска палка изведнаж гръмваше музика от високоговорителите на карусели и люлки и тутакси се възцаряваше невъобразим хаос в шумовото пространство. Гласовита певица от грамофонната плоча твърде прочувствено възпроизвеждаше с високи децибели поредния моден шлагер:

                                               Паника в Америка,

                                               паника, паника,

                                               паника в Америка,

                                               паника цари…

Звучеше тревожно, особено когато вече бе замирисало на война. Но паниката в Америка, оказва се, бе по повод на масовото увлечение по румбата отвъд океана, стигнало до нашите ширини с прилично закъснение. Друга певица от грамофона на съседната въртележка със закачлива фриволност разкрива някои от секретите как се завоюват мъжки сърца:

                                               Мъжете обичат вечно

                                               момиче кат’ мен сърдечно…

И пак чудовищни децибели, ала във валсова ритмика. Ведно с певиците дънеха и маршове, народна музика, шансони, романси - по нещичко за всеки вкус.

Час по-късно надошлите се трупаха пред менажерията, паноптикума, пещерата на ужасите, павилиона на смеха, атракционите със жената-паяк, мъжа-голиат, с разигравачи на кукли, фокусници и пр.. Никой не можеше да се жалва от липса на разнообразие, само дето човек се оказваше в положението на Буридановото магаре пред проблема какво да избере. Кресливи „пиар”- подканвачи с тенекиени рупори, покачили се върху бояджийски двукрили стълби, надвикваха шумотевицата с обещания за свръхпреживявания. Така донякъде се регулираше навалицата около предлаганите зрелища.

Тъкмо в тоя миг от цирка излизаше колоритна процесия от клоуни върху двуметрови кокили, от премятащи се във въздуха джуджета, от акробати, еквилибристи, жонгльори, които в движение демонстрираха изкуството си. Начело с бай Лазар Добрич, илюзиониста Мистер Сенко и цирковия оркестър, процесията предприемаше рекламна обиколка из по-видните хасковски улици. В ариергарда й водеха дресирани шимпанзета, мечки, понита, камили и поне един-два слона. Те подгряваха интереса на тълпата и тозчас подире им се събираше неописуем „башибозук” - хлапетии, безделници, селяни, цигани, градски малоумници. Предвождаше ги странна тумба от мъже и жени с ведра, метлички и лопатки в ръце. Случеше ли се някой от слоновете да се облекчи, с извинение, върху паважа, онези с лопатките и ведрата се хвърляха в люта битка за слонския тор. Шетаха слухове, подхвърляни от циркаджиите по всяка вероятност (пестеше им дертове и масрафи около почистването), помагал бил уж при ревматични възпаления на колене и стави, при разширени вени и напукани пети.

Цирковата процесия обикаляше към обед и преди вечерното представление. А дотогава панаирджиите атакуваха кой виенското колело, кой менажерията (привличаше ги ревът на вечно гладен, изпосталял и достоен за съчувствие лъв), кой пък атракционите. С жената-паяк, например, чието туловище към живата глава с ондулирана прическа го бяха стъкмили от боядисана с блажна боя мушама, прикрепено към паяжина от копринен греж. В този си вид творението беше нескопосна бутафория, нежели мистификация. Но и тя, колкото и да е абсурдно, събираше публика. Срещу двайсет лева и десетина минути изгубено време публиката изслушваше изповедта на ондулираната глава (прочувствен мелодраматичен монолог в стил „сапунка”), изпълнена при това без мерак и без артистично старание.

Атракциона с човека-голиат от своя страна заинтригуваше с кичозно изрисуваните „картини” върху брезент навън. Те изобразяваха индивид в невъзможно, несъществуващо телосложение, тип „Голиат”, за когото на предшестващия панаир уверяваха, че е роден в Букурещ с тегло 280 кг, а на сегашния родното му място се оказваше Америка (къде другаде, ако не в Америка, се пръкваха всичките „най”!) и тежеше 350 кг. Нещастникът, показван пред зрителите, всъщност бе шоп от софийския квартал Ючбунар или от Банишора и страдаше от патологично нарушение при обмяната на веществата. Той седеше по трико на стол върху пазарджийски кантар-платформа, че да се документира на място колко тежи, докато разказва своята „американска” автобиография в мелодраматично изпълнение, не по-малко  нелепа от самата му атракция.

Смислено до известна степен зрелище предлагаха в паноптикума. Механизирана латерна пред входа му свиреше нонстоп носталгични мелодии отпреди век. Онова, което примамваше панаирджиите, бе восъчната композиция на прикования (за вечни времена!) към скалата Прометей в натурална величина с кацналия до главата му орел (истински, но препариран). Птицата без умора късаше с човка месата на наказания от боговете на Олимп мъченик, подарил на човечеството огъня (композицията също бе механизирана) и му личеше колко много страда - той дишаше тежко, въртеше глава с изкривено от болка лице и търсеше съчувствие от скупчилите се около му зяпачи. Вътре в паноптикума любознателните попадаха на славна компания - мадам Помпадур, подпалвача на райхстага Ван дер Любе, английския експремиер лорд Чембърлейн и гангстера Ал Капоне. Те също бяха „съвсем като истински”, ала публиката ги отминаваше с безразличие, тъй като за по-голямата част от нея всеки един от тези герои си оставаше „персона инкогнита”. Затова пък пред стъклениците с потопените в спирт младенци с две глави, три крака, четири ръце и т.н., пред препарираните представители на фауната с какви ли не уродливости, цареше оживление. Възклицанията и коментарите не секваха, а потресените от видяното хора си тръгваха с куп въпроси, останали за тях без отговор.

Сродна на паноптикума атракция бе пещерата на ужасите - лабиринт от брезентови тунели, по който се движеше влакче със зрителите. Из разни кьошета от мрака в тунелите току изскачаха зловещи вампири, от кучешките зъби на които капеше кръв, увит в бели чаршафи дух в компанията на накацали около му прилепи виеше задгробно от някоя дупка или лично Баба Яга, яхнала метлата, ще се претърчи с кикотене покрай влакчето. Дим и мъгли сред загадъчни огньове и забучени по стените факли илюстрираха страхотиите по пътя към ада - с обесени злодеи, мъченици върху горящи клади и гилотинирани революционери. Ала вонята на безир от постоянно освежавания с блажна боя колорит на пещерата компрометираше имитацията на Отвъдното и пътешествието завършваше с голяма доза пишманлък.

Повечето от атракционните „сензации” бяха все от тоя вид. Изключение правеше представлението на факира Чандрагупта (или Раджа Сингх в някое от предишните му участия в хасковския панаир). Беше човек вече на възраст, амплоато му бе да гълта боен щик „Райнметал” - тънък като шпага и опасно остър, с дължина над 50 см, реликва от Първата световна война. Факира гълташе и огън също така и го издишваше досущ като змей, жонглираше, ходеше по въже, демонстрираше познати фокуси. Човек-спектакъл, казано с една дума,  по онова време се срещаха по панаири и сборове. Но възрастта му, оръфаният му „индийски” халат и тюрбанът, излинял от старост, издаваха приближаващия край на една циркова кариера, обременена и от прекомерното пристрастие към чашката. За късмет на факира, родом иначе от Павликенско и никога не напускал пределите на Царство България, той все още намираше почитатели колкото за хляба и питието си.

Покрай забавленията, панаирджиите,  иска ли казване, държаха и да си купят туй-онуй. Тук вече амбулантите, повечето от Габровско и Централния Балкан, влизаха в ролята си. Те разточително хвалеха своята стока: сгъваеми ножчета от нископробна стомана, габровски свирки, дребен текстил (кърпички, шалове, дантели), кинкалерия, „бижутерия” от стъкло и метал (имитация на злато и сребро) по за пет-десет лева. И понеже харчът им вървеше, сергиите въртяха оживен оборот. Особено търсени бяха домашните потреби от струговано дърво - гаванки, похлупци, пахари, хаванчета, точилки, кухненски дъски за разфасоване на месо и зеленчуци. Ромската гилдия на копанари и вретенари им правеха конкуренция с корита и нощви, вретена и прешлени за предене и за тъкачни станове, дървени лъжици, хурки, овчарски геги, изложени направо на земята в далечния край на панаира (дн. външното стълбище на  читалище „Заря”).

По сергиите се предлагаха безброй артикули за задевки, смях и настроение, иначе без практическа стойност - хартиени топки на ластик, пълнени със стърготини, книжни лули-охлюви, които се разтягаха при духане, книжни маски и шапки, конфети, балони, фойерверки, гърмящи жабички (пиратки). Клиенти не липсваха, като че панаирджиите биваха обхванати от безумната страст да пръскат левчетата си за щяло и нещяло.

Сред порядъчно насъбралото се на панаира множество щъкаха пъргави като невестулки семкаджии, геврекчии, сладоледчии, продавачи на захарни петлета  и ябълки в розова захарна глазура и още много други сладки примамки. Видно място сред тях заемаха продавачите на орехов шекер - примитивно приготвен карамел на плочки с ядки, които разиграваха с въртележка като томбола. Случеше ли се да има и печалба (по-невероятна и от тото-джакпот), продавачите ревваха така екзалтирано ориенталското си „Халааал!…” (да му е честито, сиреч), сякаш са разигравали овен най-малкото. При тази обстановка на изненадващи преживявания местните джебчии, както и техни „колеги”, професионални гастрольори откъде ли не, „работеха” с усърдие и в резултат не един зазяпал се панаирджия ревваше на свой ред, след като откриеше със закъснение, че му е изчезнала кесията. Панаир!

Съществен принос в емоционалния фон на панаира имаше „казиното”. Под сянката на опънато върху къси пилони брезентово платнище настаняваха „игралната” маса (с разграфена, изписана с цифри в квадрадчета с черни и червени цветове върху зелена покривка от мушама) и рулетката, която благородно блестеше с никелираните си повърхности. Няколко неугледни субекта зорко присъстваха край масата в качеството си на съсобственици, крупиета и биячи, повечето от тях - стари клиенти на полицията. В хазартните си увлечения малцина от играчите разиграваха повече от стотина-двеста лева, защото печалбите бяха по-оскъдни и от дъждовете над Сахара. Хората опитваха късмета си с по някоя и друга двайстолевка, преди да се откажат. Когато гълчавата на панаира утихваше по късна доба, край рулетката оставаха само отявлените градски комарджии. Случвало се е някои измежду тях да си отидат, обрани от казиното, буквално боси и по долни гащи.  

Тогавашният панаир, впрочем, символично погледнато, изцяло бе ерзац в розови краски - от памук-шекера до светлинното, музикалното и визуалното му подсигуряване.

Другояче стояха нещата с цирка. При него всичко беше истинско, както го виждахме в детството си. Минало е вече повече от половин век , а и досега възприемам цирковото изкуство с уважение и респект, защото имах щастието да видя майсторството на артисти от висока класа. Ходехме на цирк като на тържество, особено децата.           

Имахме си свои кумири - момчетата и момичетата от знаменития „Трапец на смъртта”, създаден и ръководен от бай Лазар Добрич. Маестрото неотстъпно следеше на манежа как възпитаниците му високо под купола демонстрираха уменията си, където залогът бе собствения им живот. Или децата от прочутата в Европа циркова династия Силаги. На арената излизаха три поколения, сред тях и наши връстници, които не отстъпваха на възрастните. Сред любимците ни бе и клоунът Тошко Кертика. С остроумните си скечове по местни проблеми той вдигаше кръвното на кмета, докато публиката се тресеше от смях.

Смехът в онази действителност бе нужен на хората като хляба насъщен. Войната вече шеташе някъде по света и нямаше как да не привнася усещанията на тревога за близкото ни бъдеще. Популярният куплетист Стоян Миленков (творбите му се радваха на огромни тиражи в песнопойки,  звучаха по радиото и чрез грамофона) се стараеше да ги разсее от цирковия манеж със злободневни песенни коментари:

                                               Германци, френци, англичани,

                                               бият се с аероплани,

                                               танкове, подводни мини

                                               и бойни машини…

Сянката на войната, иначе изречено, тегнеше върху панаирната атмосфера. Миленков от своя страна правеше каквото може, за да не ни налягат мрачни мисли:

                                               Нек’ се бият, нек’ се трепят,

                                               нека се самоунищожават,

                                               по въпроса национален

                                               Бай Ганьо е неутрален…

Де да беше така! Много скоро събитията го опровергаха - и нас, щем не щем, ни въвлякоха в жестоката кървава драма на миналото столетие.

Времето, прекарано  на спектаклите под шапитото на цирк „Роял и Добрич”, минаваше неусетно. Зрителят се забравяше, увлечен в свят на реални вълшебства. Когато късно вечер публиката излизаше след представлението, замираха едно след друго люлки, атракциони, стрелбища, секваше и търговията. Тогава пък хасковското епикурейство пълнеше салашите до последния стол или скамейка. Веселбата там протичаше под пълна пара: многолюдие, мамещи аромати върху скарата и… чалга! Понеже месото вече бе изчезнало от свободния пазар, на скарата печаха костенурки и черноморски чироз. За компенсация, питиетата бяха в изобилие, музикалните банди поддържаха настроението на висок градус, певиците пееха:

                                               Защо ме биеш, Хасан ага,

                                               защо ми трошиш ребрата,

                                               нали съм твоя верна жена

                                               и ти родих седем деца…

Това беше един от чалгаджийските хитове, в същото време в съседния салаш изпълняваха друг чалга-шедьовър:

                                               Утре е байрамът, хей,

                                               кой не знай, кой не знай,

                                               и на рамазана ще му турим край…

За да не възникнат недоразумения, следва да се изтъкне, че тези песни ги изпълняваха и в цирка, и по грамофоните на люлки и атракциони. Навсякъде се слушаха с удоволствие от всички, без оглед на етническа, верска и социална принадлежност. Възприемали са ги, види се, като  романтична ориенталска екзотика. Имаше още и сума ти други подобни, все „съдържателни” шлагери: „Всяка вечер пиян се връщам…”, „Пилето ми пее рано на сабайлен…”, „На панталона дупка зей…”, „Постой, бе, Ленче, почакай…” и пр. и пр., в зависимост от манталитета и нагласата на веселящото се общество.

Панаирът изчезваше от площада така внезапно, както се и появяваше. След себе си  оставяше купища смет около отново самотния Незнаен воин, пустош и униние като след махмурлук. Бай Георги Ерфандов, един от емблематичните хасковлии на тогавашната епоха, философски заключаваше по повод на панаирния завършек: „Панаирът е като памук-шекера. Розов, а като речеш да отхапеш фандък от него, в устата ти попада нищото и сладни… Залъгалка, не повече!”.

Оставяше ни само възпоменанието, заедно с носталгичния копнеж, десетилетия по-късно отразен в песента „Панаири, панаири…” на естрадната ни прима Лили Иванова.

—————————–

*галеон - най-големият боен ветроходен кораб през 15-18 век в Европа.

—————————– 

НА КИНО

Жителите на някогашно Хасково - от невръстните деца до белобрадите старци - от началото на 30-те години на ХХ век нататък страстно обичаха да ходят на кино. Телевизията - днешният информационен многоглав змей -  за техен късмет, още току-що се е зараждала в научни лаборатории и уединени кътчета някъде из света. По същото време градът ни вече  е разполагал с два кинотеатъра - „Модерен”(дн. там е построена Регионалната библиотека и Дома на техниката) и „Одеон”(на мястото на бившия вече Бизнесцентър). През Втората световна война се появи и още едно - кино „Балкан” (в салона на театъра), което просъществува до 1945 г. и заменяше липсата тогава на професионална театрална група в града. Те показваха всеки по два филма седмично при четири сеанса на ден. И неизменно при претъпкани салони - покрай стените и на пътеката по средата на салона, може да се каже, имаше почти толкова правостоящи, колкото и седналите.

Това увлечение по екранното изкуство е обяснимо - това е бил единственият шанс по онова време хасковлии да надзърнат в необятния Божи свят. И то какъв свят! На неземни емоции, смайващи подвизи, на библейски добродетели и…  адски пороци! Върху бялото платно той никога не бе скучен, отчайващо безнадежден и сив, какъвто бе в реалното битие, поне в Хасково.

Затова, види се, на кино се ходеше като на празник. Посещението се предхождаше от немалко „ритуали”. То се договаряше неделя напред край рекламните пана на всяко кьоше по главната улица, популяризиращи с обилието на фотокадри поредното филмово чудо. И млади, и стари обличаха за случая най-приличните си дрехи.

В киносалоните се влизаше най-вече семейно или групово. Тогавашното общество имаше слабост към неформалния „колективизъм” - семеен, махленски, школски, войнишки, чирашки, ергенски, момински и пр.. Изключение  бе да се видят сама мома или ерген на прожекция.

Тя се очакваше от повечето зрители с куп вълнения и предвкусвани удоволствия. Между тях, например, бяха…  блиц-танците! Явление, непознато на сегашните фенове на киното. Половин час преди сеанса, от балкона на кино „Одеон” (над външната входна врата) високоговорителят гръмваше със шлагерна музика. За да не отиде музиката на халос, гимназистите се изхитряваха в уличката срещу киното - между стария турски хамам и аптека „Калдъръмов”(дн. там е градинката срещу бившия Бизнесцентър) - „да изиграят по някоя румба”. Предвидливо напръскана и пометена от доброволци рано сутрин, още от първата мелодия уличката като по чудо се изпълваше от мераклии за танц - гимназистки двойки (дегизирани като „цивилни”, т.е. като пълнолетни, без школски ограничения), кандидат-подофицери в гарнизонен отпуск, градски слугинчета, както и позастаряли моми и ергени в отчаяните им опити да си намерят партньори. Върху им се лееше сиропеният глас на певицата:         

                                               Днес всеки, стар и млад,

                                               и беден, и богат,

                                               танцува румба-негра

                                               чак до късна нощ…

И макар да не бе „чак до късна нощ”, уличката се дънеше от тропащи крака. Гледката бе импозантна - гимназисткото съсловие, „законспирирано” в анекдотичния си костюмен реквизит, и сияещите влюбени слугинчета в кандидат-подофицерските обятия, отдадени на „вихъра на танца”. Мотащите се сред тях семкаджии със своя „бизнес” и сутеньори с момичетата си от „онзи” занаят комай изчерпваха откраднатите мигове „сладък живот”. Стригани глави под каскети и фуражки, лъснати до блясък казионни ботуши, шум, прахоляк, блъсканица, току-що пламнали любови и избухнали сърдечни драми, разшетали се из калабалъка чевръсти джебчии… Сеир голям! Особено за любопитните и впечатлителни хлапетии.

В доброто старо време хасковлии, още с прохождането си, прекрачваха прага на киното. В забавачницата, общо взето, момчетата встъпваха вече оформени „киномани”. Другояче не би могло и да бъде. Измисленият киносвят гъмжеше от герои, които се боготворяха от всички възрасти. Киноартистите, без това да звучи кощунствено, бяха богове приживе много повече от съвременните кинозвезди. Известността им надхвърляше популярността на политици и държавници и поклонниците им бяха милиони.

Помня първите си „кинобожества” - това бяха… конят Рекс и кучето Рин-тин-тин (в първия за времето си детски сериал)! В какви ли не приключения ни въвличаха, Господи! В какви ли не емоции! Окупираната от дечурлига зала се тресеше от диви възторзи и невъобразима врява. Със затаен дъх следяхме подвизите на любимците си. Какво ти! Заедно с тях нагазвахме в дебрите на екваториалните джунгли, при племената в Амазония и по океанските острови, сред кръвожадни зверове и смразяващи опасности. След прожекциите продължавахме героичните киносаги навън, на улицата и в махалата, всяка сцена богато се украсяваше с помощта на детското ни въображение… до следващия филм.

В пантеона на кинобоговете при децата господстваха Лаурел и Харди, Крачун и Малчо (подвизаващи се иначе из екраните по света като Пат и Паташон), братята Маркс - Гручо, Чико и Харпо. И, разбира се, неповторимият и единственият, безсмъртният Чарли Чаплин. За разлика от възрастните, повечето артисти възприемахме с имената на героите им - Тарзан бе Тарзан, а не артистът Джони Вайсмюлер. Така бе и със Сандокан, Джеси Джеймс, Робин Худ. Изцяло „автентична” с името си бе само горилата Кинг-Конг.

В целия този друг свят единствената актриса, въплощаваща герой и богиня в едно, бе чаровната Шърли Темпъл. Как само завиждахме на това вечно забъркващо се в приключения шест-седемгодишно създание с къса поличка и вечно ожулени колене! Нея безрезервно я признавахме и приемахме за равностойна и неделима от момчешкото ни общество. Шърли ни бе другар, вдъхновяваше ни в трудни мигове, безпощадно изтребваше детските ни кахъри и униние, които в онази епоха на постоянен стрес съвсем не бяха малко.

В пантеона при възрастните също господстваха - при това с тиранична „жестокост” и „законоопределяща” власт! - безброй екранни богове и богини. Те диктуваха нрави, налагаха мода, тиражираха прически и усмивки, формираха поведение, насаждаха привички от своя си начин на живот.

Живот фалшив, за жалост, смешен и тъжен в окарикатуреното си „копие”.

Всяка гимназистка подражаваше на Грета Гарбо с огнения й сластен поглед. Слугинчетата, кой знае защо, се правеха на Пола Негри, застаряващите моми - на Марлен Дитрих, дамите, преживяващи несподелени чувства - на Алида Вали (все артисти, започнали кариерата си с появата на звуковото кино). И т.н. до безкрай - кинотворческият Олимп ежегодно, ежемесечно, всяка седмица бълваше нови и нови божества. А що сълзи се лееха в тъмния салон във връзка с нещастната любов на маркизата от екрана! Що рев, що плач, що подсмърчане, що въздишки! Съпреживяваха всички дамски възрасти и съсловия. От боязън, изглежда, да не би да изгние дървеният под на киносалона от толкова много влага, него обилно го мажеха с катраненочерното подово масло.

Мъжете от своя страна не изоставаха от повелите на времето. Във всяка бръснарница хазяйстваше поне по един двойник на ненадминатия любовчия Шарл Боайе (Чарлс Буе) - негов далечен и най-често нескопосан образ и подобие. Кандидат-подофицерите си падаха по Дъглас Феърбанкс и с хипнотични погледи изпод козирките на фуражките си свирепо фиксираха нежния пол. Ченгетата от тайната полиция, за да съчетаят дискретността на занаята с мераците за известност, подражаваха на Хъмфри Богарт. Младото офицерство и калфите пък се отъждествяваха с Гари Купър, гимназистите през пубертета - с Мики Руни, рентиерите - естествено, с Хари Бор, а градските апаши… със страшния на вид добряк Уолъс Бири!

И никой, ама никой, както си давам сметка сега, не се виждаше сам в истинския си образ. Защото киното в онези далечни времена не бе просто бягство от убийственото всекидневие. За повечето от зрителите то бе „истинския” живот. Измислен, лакиран, нагизден, но все пак живот, който провокираше куража да се живее на всяка цена.  

ТАМ,  ГДЕТО  ЗНАНЬЕТО ЖИВЕЙ

От древността до наши дни ние, българите, сме имали една „религия” в повече. И нека не се възприема за светотатство, става дума за онзи исторически, народностен по характер феномен - преклонението ни пред знанието. Великият Дядо Вазов ще го въздигне в ранг на национална гордост: „И ний сме дали нещо на светът, а на вси славяни книга да четат!…”.

Оттам се е започнало, от подвига на Светите братя Кирил и Методий. Английският учен Стивън Рънсиман (на когото вече е кръстена и улица в центъра на София) ще изтъкне в своята „История на българската империя” (1930 г.): „Българите донасят порядък на славяните и ги издигат от хаоса, като установяват един пример за следване от целия славянски свят… И още от времето на Борис І (България - Т.К.) е направила русите, ведно с всички народи на Балканите, свои длъжници”.

Този пример е книжовността , стремежът към наука и образование, към духовен просперитет. Той ще даде повод на руския академик Дмитрий Лихачов в края на миналия век да нарече България „Държава на духа”. Неговият сънародник и предшественик академик Вл. Ив. Ламанский още през 1870 г. пише: „Русия от покръстването си и до ХV век получава от България не само старобългарски ръкописи, но и духовници, писатели, иконописци… България до падането си под турско робство стои в просветно и духовно развитие несъмнено по-високо от тогавашна Русия”. В този екскурс да припомним, че по инициатива на българската интелигенция (в последната четвърт на миналия век) в Русия, Украйна и Беларус бе възроден старият славянски празник 24 май - честването на Кирило-Методиевото дело.

Уникалността ни по пътя към духовното израстване не се изчерпва дотук. Кой друг народ, освен нашия, покрай националния си химн „Мила родино”, има и химн за науката и културата - „Върви, народе възродени…”? Кой друг народ, наред с борбата си за национална независимост, е водил още една битка, не по-малко жестока по кръвопролитие - Възраждането, начело с такива великани на духа като Отец Паисий и безсмъртната кохорта народни будители след него, кои от кои по-величави, неповторими и жертвоготовни в името на духовността и националната ни идентичност?

Историята на Хасково през Възраждането изобилства с факти от тази битка, почти неизвестни, за жалост, на хасковлии. Предците ни са я започнали в края на ХVІІІ в., когато, ведно със строителството на храмове, давали мило и драго да вдигат и училища.

Давали са и жертви.

През 1851 г. в града ни идва да учителства прочулият се в страната с модерната си образователна методика Атанасий Чолаков (завършил образование в Одеса четири години по-рано). Още с първите си начинания той подхваща люта борба с гръкоманщината в Хасково и пътьом, за по-малко от година, прави революционни промени в българското училище. Прави го равностойно за времето си на европейските училища и в добавък казано, „подкопава основите на гърцизма в Хасково и околията”, както подчертава историкът-изследовател Н. Димов в заслужаващата му добра дума студия за просветното дело в нашия край. Това подтикнало гръкоманите, подстрекавани от тартора си хаджи Ставри Примо, да наемат убийци, които на втория ден на Великден 1852 г. убиват Ат. Чолаков на път за Стара Загора.

Не заслужава ли делото на този наш народен будител да бъде достойно почетено? Може би е дошло време да се издигне монумент  в чест на многострадалното хасковско учителство през столетията, какъвто сме поставили в памет на погиналите във войните наши съграждани - паметникът на Незнайния воин. Спомоществователи, без съмнение, ще се намерят - прогресът на нацията ни е предопределен от делото на родните просветители, както и жизнения път на всеки, който е възпитаник на българското училище. В замяна подрастващите всеки ден ще възприемат един ненатрапен им урок по родолюбие.

Защото родолюбието в тогавашните страшни времена е било звание, сан, титла. Друг един хасковски възрожденец - учителят Стоянчо Стамболиев, ще се обърне за съдействие в писмо до Александър Екзарх с „Ваше Родолюбие”! Ето го българският народностен критерий за благородство! И за да сме по-напредничави в йерархическото титулуване от всякаквите му там европейци, още в 1838 г. пловдивският митрополит Никифор, в своя молба  до първия новобългарски учител Неофит Рилски, ще го назове… „Твоя Ученост”!

Негова Ученост българският учител! В средата на ХІХ в. той полага основите на съвременното светско образование и в Хасково. И докато „първите граждане и родолюбиви българе” като Христодор Вълчев (Шишманов - Т.К.), хаджи Запрян Вълчев, Паскал хаджи Райчев „жертваха секи един по 20 хиляди гроша” за строежа  на нова училищна сграда (според дописка във в. „Гайда” от май 1864 г.), в града ни учителстват  десетки новатори в образованието като Тодор Запрянов (учил в Москва с издръжка на хасковската българска община), Нестор Марков, автор на учебници и научни публикации, Стоян Заимов, Христо Златаров (учил в Чехия, баща на проф. д-р Асен Златаров), Петър Берковски (и той получил образование в чужбина). Те до такава степен съвместяват учителската си дейност  с революционната борба за национална независимост, че в крайна сметка оглавяват и хасковския таен революционен комитет, основан от Васил Левски през септември 1872 г.. След неуспешния атентат срещу хаджи Ставри, мнозина от тях са осъдени на вечно заточение в Диарбекир.

Със свои средства и много усилия,я общественост и учители в Хасково са успели да създадат до Освобождението четири училища: Централно българско мъжко училище, Девическо училище  и училищата в дн. квартали Овчарски и Змийни. В средата на миналия век броят на учебните заведения спрямо броя на населението не се бе изменил съществено. За 70 г. след Освобождението хасковлии имаха шест начални училища, две прогимназии, две гимназии - отначало мъжка и девическа, девическо земеделско училище, както и турско и арменско школо.

С „Напред, науката е слънце…” и до днес, слава Богу, всяко българче прекрачва училищния праг. За моето поколение това се случи през есента на 1940 г., в навечерието на съдбовни за света времена. Вълненията ни на първолаци обаче бяха встрани от световните събития, семейните съвети в него миг ни подбираха „най-добрия учител” за всеки от нас. Задачата не бе от простите, преподавателите от „  „Св. Иван Рилски” (същото онова училище в кв. Змийни, основано още преди Освобождението) имаха завидна репутация. Сградата бе пределно остаряла, на два етажа, със скърцащи дървени стълби и малко на брой стаи, налагаше ни се да учим на две смени (същата година, на метри от  старата, довършваха новата училищна сграда). Затова пък под покрива й  цареше възрожденски дух.

Попаднах в класа на госпожа Суганова в последната година преди пенсионирането й. Тя подбираше учениците си лично и не по съсловен произход (въпреки ходатайствата на влиятелни родители тъкмо тя да приеме отрочетата им), а по нравствени правила, каквито си бе създала. Доколко успешни са били те, пролича едва след петнайсетина години, когато почти половината от възпитаниците й се оказахме с висше образование.

Този факт си има обяснение. Повечето от педагозите тогава влизаха по призвание в класната стая и не възприемаха мисията си като занаят. Те бяха творци, пребиваваха в училището не за да трупат години за пенсия, а за да правят „от сляпото - окато”. Ако заимстваме метафора от класиците ни, тогавашното школо, ведно с образованието, по същество беше и „човеколивница”.

Учителят през четирийсетте, петдесетте и шейсетте години на ХХ в. беше авторитет, стоеше по престижност наравно с лекаря, инженера, юриста, кадровия военачалник, но не и по доходи. Ала и в началното школо, и в гимназията той се ползваше със широка популярност, градът му отреждаше челно място в живота на обществото. Любопитна подробност: местната преса добросъвестно информираше за всяка промяна в движението на педагогическите кадри по градове и села както в гимназиите, така и в началните училища.

Сред учениците съществуваше своеобразна стълбица за мястото и ролята на учителите им, тя се опираше на неформална обективност, на ученическото „обществено мнение”. Учех във Втора прогимназия, когато неин директор бе Иван Георгиев - опитен педагог, когото питомците му наричаха бай Иванчо. В това имаше повече симпатия и малко закачка. Вечно угрижен, вечно сред децата, еднакво съсредоточен и в клас, и в училищния двор, той олицетворяваше хасковския Татко Песталоци. Дори и когато го ядосвахме, в гнева му просто преобладаваше добрящината, долавяше се нескритата му обич към хлапашкото ни племе. Чувствата ни в случая, струва ми се, бяха взаимни.

По същото време заедно с него учителстваше и Делчо Хараланов - един от последните мохикани-енциклопедисти в учителското братство. С еднаква страст и увлечение изпълняваше учителските си задължения, занимаваше се и с рисуване, музика, театър, публицистика, краеведение, бе активен читалищен деец, общественик, уреждаше в града и из околията театрални представления, концерти, изложби. И само Провидението би могло да каже откъде намираше в себе си толкова сили, енергия и дарба за всичко, с което се захващаше. Примерът му заразяваше и ученици, и учители, и родители, край него винаги бе шумно, интересно, увлекателно.

В гимназията нещата не стояха по-различно. Имахме много преподаватели, ползващи се с всеобщата ни признателност и уважение. Бяха възпитатели със стил в работата си - много по-късно осъзнахме, че към нас са подхождали с университетски норми и изисквания, кажи-речи като към студенти. Знакови личности в Хасково, те олицетворяваха всичко добро, което би могло да се каже тогава за българския учител.

Като преподавателя ни по математика Петър Белев например (помежду си го величаехме с „бай Бельо”) - човек с необичайна съдба, работил като миньор в Белгия, за да се издържа в университета, учителствал заедно със съпругата си Анка Ламбрева, преподаваше ни по химия и биология. Друго учителско семейство - Лиляна и Тодор Дрангажови (тя преподаваше френски език, той - физика), отдадоха целия си творчески живот на хасковските гимназии, изградили вкус към науката в не едно поколение свои възпитаници. Или Радка Русева - завършила с отличие Сорбоната в Париж  като стипендиантка на Франция и пред гарантираната й научна кариера предпочита да учителства в родното си Хасково. Даже и последният училищен хаймана не си позволяваше да влиза в нейния час, без да е поразгърнал учебника преди това.

Със свое място в почетната листа на човекотворците бе и Иван Добрев - преподаваше история и реално съумя да ни направи горди с миналото на родината ни. Здраво беше навлязъл в научни изследвания на старини и артефакти, на паметници и документи на старогръцки, латински и арабски език, краевед, започнал да „разорава” миналото на града и региона (хасковските вестници от края на 30-те години на ХХ в. изобилстват с негови публикации за краеведските и археологическите му търсения), чийто научно-изследователски принос тепърва ще се остойностява. Още приживе обаче той бе порядъчно „използван” от доста научни и академични величия от местен и национален мащаб - повечето от тях „забравяха” да се позовават на изследванията му, с които илюстрираха собствените си научни трудове (единствен писателят Николай Хайтов добросъвестно го цитира като източник на исторически факти в творбата си за кърджалията Емин Ага).

И тъй като учителите с име в Хасково бяха не един и двама - Крум Червеналеков и Димитър Петколичев (българска литература), Георги Митрев (география), Иван Петканов и Петър Ковачев (телесно възпитание)  и десетки още техни колеги, то всеки ученик от онзи период би могъл да посочи равностойните на тях преподаватели от своето учебно заведение. Чудно ли е след това, че училището тогава в детските ни представи почти не се отличаваше от храма? То си имаше традиции, церемониали, празници, върху които бе граден пиететът към може би най-българската от всичките ни институции - народната просвета.

Празник на празниците, разбира се, беше 24 май. За него се подготвяхме с дни по-рано, носехме цветя и зеленина от дворните си градинки, състезавахме се в плетенето на венци около образите на Светите братя Кирил и Методий и на народните будители.

Преди да се отправим към общоградското честване - наречете го парад (устройваха се паради и то какви!), манифестация, демонстрация или шествие, ако щете, -  в училищния двор се строяваха всички класове за посрещане на училищното знаме. Знаменосецът и двете му асистентки, презрамени с ленти с цветовете на родния трибагреник (и тримата задължително измежду най-представителните  сред отличниците) го изнасяха пред строя под възторженото ни „Ура!”. Надали имаше школски питомец, дето да не е завиждал тайничко  на знаменосеца и придружителките му, особено ако и ти си отличник, но не си случил на осанка и на ръст. След водосвет и краткото слово на директора, начело със знамето, с отрупаните в цветя портрети и под марша на училищната духова музика (нямаше гимназия и прогимназия без свой духов оркестър!) се отправяхме към градския площад. Там нашето училище (гимназия, прогимназия), извън всяко съмнение, според пристрастните ни преценки, се представяше най-добре от всички останали.

Кирило-Методиевите празници ги честваше целият град - учащи се и родителите им, стари и млади, образовани и неуки, заможни и бедни, българи и етническите ни малцинства (питомците на турското и на арменското училище също пееха „Върви, народе възродени!…”).

Когато човек си прави равносметка след време за значимото в живота му - от далечината на миналите  десетилетия, - 24 май е сред най-щастливите ни изживявания и неизменно буди носталгия. Питаш се, откъде и защо е тази тяга на българина към образование и наука? Със сигурност обаче в основата й е исторически заложената вяра, че „народността не чезне там, гдето знаньето живей!”. Просто защото човекът все още не е открил друг, по-съвършен път към своите светли бъднини.                   

II. С НОСТАЛГИЯ ПО „МЪРТВИТЕ” ЗАНАЯТИ

Старите занаяти! Повечето от тях са вече ненужни и са само названия от националния ни бит. Едва ли ще се намери млад човек, дето да ти обясни що за занаят е бил сарачлъкът, дръндарството, хасърджийството, налбантството, калайджийството, да ти обясни що за люде са били хамалите, файтонджиите, коларо-железарите, леблебеджиите, бозаджиите, ваксаджиите, гайтанджиите, представителите на още много други отдавна „мъртви” занаяти. Част от тези професии вероятно звучат за днешните поколения като думи от непознат език. За връстниците ми, поколенията от първата третина на миналия век, те са вплетени, без съмнение, в романтиката на нашето детство, протекло в предвоенните години. По него време Хасково бе типично провинциален град - тих, унил и комай скучен през делниците си, и където всеки знаеше  почти всичко за всички. За нас, предимно деца на улицата, последните мохикани на вече „умиращите” занаяти ни се струваха загадъчни с тайнството на професионалните си дарби. Повечето от тях бяха бежанци от Егейска и Източна Тракия, от Македония, от Западните покрайнини - емигранти…  в собствената си родина!

В немалко случаи това бяха самотници със странности, според детските ни представи, почти винаги колоритни  и по своему мъдри. Упоритата им всеотдайност на професията ме е заставяла с дни наред да се заплесвам в захлас по уменията им. Те неудържимо ме привличаха. Всяко Божие утро се оказвах ту пред сарачницата на Кака Мара, ту пред огнището на леблебеджията бай Хачик, ту край кокетния, изографисан и блестящ с черния си лак файтон на прочутия Кара Бою. Магическото усърдие на отрудените им ръце ме омайваха и можех да гледам с часове как изпод тях се ражда съвършенството. Слушах приказки, доста често пиперлии, и не съвсем за пред детски уши. Наблюдавах фрагменти от човешки животи, но едва години по-късно оценявам, че са били крайно интересни без изключение  - напомняха телесериали, но не измислени, а реални, интригуващи и непредсказуемо разнообразни, където и зрителят е сред главните герои.

Тези рицари на професията си, които едва свързваха двата края, имаха нравствени принципи, по-безкомпромисни и от писан закон, притежаваха завидно достойнство. Рядко безпаричието можеше да принуди някого от тях да погази каноните на еснафското им братство. Имаха си един-единствен идеал като че ли, който почти обожествяваха: високото майсторство, претворявано в стоки или услуги с безспорни качества. Продаваха ги на клиента с неизречена и необещаваща гаранция, но клиентът неизменно я придобиваше заедно с покупката или услугата и бе по-стабилна от платена застраховка. Стока с рекламация незабавно се заменяше, а такъв позор,  неизвестно как, ставаше обществено достояние и от време на време  докарваше до фалит.

В това всъщност е бил заложен - едва вече на възраст го осъзнавам! - авторитетът на фирмената марка. Често пъти той се документираше. В много от патинираните с дим, прах и паяжини работилници винаги на видно място на стената,  в рамка  или под стъкло, се окачваха майсторските свидетелства - в разкошна цветна плетеница като апликация, взета от старобългарските книги, и с печата на Пловдивската стопанско-занаятчийска камара. Това от своя страна, види се, е било неоспорим атестат  за високо професионално майсторство - камарата не е раздавала свидетелства току-така.

Понякога спомените ме връщат при онези хора, още нужни тогава, но чиито занаяти вече са били белязани с дамгата на неизбежното - те бяха обречени. И занаята, и техните представители в бранша, един по един си отиваха от настоящето, където прогресът и нуждите на новите времена идваха с нови месии. Старите, с благосклонността на съдбата, ще ги срещаме в музейните експозиции - изкуството, родено от човешки ръце, дарба и дръзновение, винаги оставя след себе си шедьоври с място в човешката история. 

САРАЧЪТ 

Едва ли сарачите в края на четирсетте години на миналия век в Хасково са били повече от десетина. Този, когото познавах, имаше работилничка в тихата улица зад днешния супермаркет „Чочко” от едната страна и доскорошния магазин за мебели от другата. Тя се помещаваше в неголям коридор след входа на започната, но така и недовършена сграда, която по проект би трябвало да бъде многоетажна, но останала само с един етаж.

Как се казваше майсторът, не мога да кажа. Дечурлигата му викаха Кака Мара. Имаше закачливи светли очи на зевзек, с никога неизчезваща добряшка усмивка под русолявите, опушени от луличката му мустаци. Той обичаше безобидните шеги и великолепно имитираше любовните вопли на мартенските котараци, откъдето идваше и прозвището му.

Кака Мара беше възнисък, набит и почти се губеше в работилничката си сред стоката и инструментариума му, окачен по стените - всевъзможни странни сечива, ножове, клещи, керпедени, ножици и пр.  Зиме и лете с малко черно калпаче на главата, носеше къса абичка и  бозави потури,  препасани със селски червен пояс и  колан. Доколкото мога да съдя от разстоянието на времето, вероятно ще да е бил бежанец от Македония. Той отваряше още в ранни зори. Премиташе напръскания с вода циментов под и тротоара пред входа, после се захващаше със своите хамути, юзди, поводи, юлари, сбруи, седла и самари с такава стръв, сякаш бе отрупан със срочни поръчки и нетърпеливи клиенти.

В действителност рядко някой се отбиваше в дюкяна му.

Това ни най-малко не отчайваше Кака Мара. Запомнил съм го с виртуозната му свирня под мустак на весели мотиви  от народни песни. Беше, изглежда, имунизиран против униние. Иначе бе крайно мълчалив, рядко се откъртваше думица от устата му, а в празни разговори и откровения пред посетители и клиенти никой никога не го бе чул. Имаше ли семейство, нямаше ли, само Господ знаеше.

Майсторът седеше с кръстосани крака по ориенталски върху чердже направо на циментовия под, опрял гръб в стената до прага на вечно зейналата врата. Той ловко разкрояваше с кожаро-обущарски нож дълги ивици от телешка кожа или мешин, восъчеше канапи. Изкусно украсяваше каруцарски и файтонджийски такъми с пиринчени капси и апликации, плетеше хитроумни нанизи от многоцветни едри маниста за украса на оглавниците, че да будят възхищение у ценителите. Някъде към обед идваше ред на самари и хамути - обличаше ги в кожа, релефно нашарена с орнаменти, дълго отстраняваше невидими, само нему известни несъвършенства по стоката. И още много и разни направии излизаха изпод ръцете му, каквито формират майсторлъка и известността на твореца.

Така горе-долу протичаше работния му ден. Понякога, по време на ранния следобед, чирачето от кафенето на близкия Мирчов хан му носеше на табла каймаклия кафе от ръж и чаша студена вода. Кака Мара за миг оставяше шилото и ножиците, отърсваше изрезки и стърготини от кожената си престилка, преди да се отдаде на кафето. Той бавно отпиваше с кеф от филджана, загледан в безлюдната уличка, припалваше глинената си луличка и това комай бе отмората и радостта му от живота през целия работен ден.    

Истинският празник за майстора настъпваше, когато пред дюкяна се появяваше клиент. Това се случваше предимно по съботите - пазарен ден за града, когато ханът се пълнеше с гости от близки и далечни селища. Кака Мара ставаше на крака, бършеше длани в домоткана кърпа и без покана разстилаше пред човека всичко, каквото имаше от исканата стока, та да може купувачът да си избере. Както подобава на занаята му, продавачът с малко думи изтъкваше достойнства и преимущества на произведенията си, сочеше и без това видимите белези за качество. А аз го улавях в онези моменти как сам се любува на сътвореното от него.

Особено взискателен ставаше Кака Мара при пазарлък за хамут или самар. Изискваше от клиента да доведе добичето си, след което досадно дълго доизкусуряваше покупката върху самото животно, както постъпват модните шивачи при проба на дреха за капризно конте. „Не ща то да се мъчи, а Господ да ме съди!… - отвръщаше на отегчения си клиент. - То, хайванчето,  безсловесно, не може ти каза приляга ли му такъмът. Стока ти давам, не маскария! Осакатее ли мулето, нал’ мене ша проклиняш?”.

Според детските ми преценки, творенията на Кака Мара бяха връх на сараческото изкуство.

Всичките тези юзди и поводи с бронзовите си украшения бяха нещо като изложбени експонати на изтъкнат маестро. По стените на сарачницата се кипреха сбруи за сватбарски впряг, с огледалца и звънчета, за чифликчийски кабриолети и селски талиги - шарени, та писани - с каквито се ходеше по сборове. Особено внушително бе едно странно седло, прашасващо в дъното на дюкянчето. „Английско - с известна гордост каза, проследил погледа ми, - за конни надбягвания. На младини, хе, го майсторих…”

И толкоз. По онези времена конни надбягвания в Хасково не ставаха, та затуй и седлото си останало непродадено сред хамутите, юларите и поводите. Пък и те също не вървяха кой знае колко.

Тази бе причината, предполагам, кръпките по потурите и лактите на майстора да бяха повече от парите в мършавата му кесия.

Веднъж, обзет от нуждата да сподели, па макар и с мене, малчугана - единствения му „събеседник” - ми заразправя за събитието на живота си:

- И на бай Лазар работа съм правил. Бай Лазар, от цирк „Роял и Добрич”… Вдигнали го бяха цирка за панаира, до паметника на площада. Под ръка му бях, та по таз причина ме навести. Аман-заман, майсторе, вика, затрихме по пътя нейде сандъка с такъмите. Три за бели коне, кай, три за черни. От лачена кожа. Мож ли до два дни да ги натаманиш, пита… Бай Лазар, де!… „Ама със звънчета да са, кай, и с пера от камилска птица отгоре, на юздата. По френска мода, кай, щото номерът бил коронен…

Майсторът разказваше и ме гледаше право в очите, за да се убеди, че му вярвам. Има си хас! Тоя човек едва ли познаваше изкушенията на хвалипръцковците и лъжата.

- …Свърших ги за една нощ и един ден, за тебе лъжа, за мене истина… Три от бяла лачена кожа, за черните коне, и три от черна, за белите. Бай Лазар ахна, щото мераклийска работа излезе. И в Америка, кай,  такваз хубост не съм виждал.  Плати ми човекът без пазарлък, че и на представление ме пусна. Най-отпред, редом с кмета и околийския…

И Кака Мара, и останалите сарачи, доколкото ги имаше, неусетно се изпоизгубиха. Той ли се помина по-рано или занаятът му - още тогава, през войната, - не мога да кажа. Но ако има нещо, което ми е внушил като неотменно човешко качество, това сигурно е любовта към професията - лично той й остана верен до гроб, въпреки житейските му несрети. 

ХАСЪРДЖИЯТА

Едва ли има хасковлия от поколенията, родени в края на многострадалния двадесети век, който да е виждал или да знае що е това хасър. А в предвоенните години хасърът бе неотменна домашна вещ от битовата уредба на повечето сиромашки къщи.

Открай време заможните са застилали дома си с килими, китеници и халища. Хората от средна ръка са разчитали най-вече на чергите - кога по-богати на материал и на багри, кога по-скромни. Бедните пък - на хасърите, груби рогозки от папур или саз, както го наричат още.

Днес надали ще се намери човек, който да проплаче за хасъри. Но преди седем-осем десетилетия те „спасяваха положението” на градската беднотия - тя ги застилаше под чергите, та да се предпази донякъде от студа и праха на пръстения под. Накратко, хасърът не бе предмет на разкоша и на удобството, а на крайната нужда.

През онези далечни години в Хасково я имаше двама-трима хасърджии - майстори на папурени рогозки, я не. Най-виден сред тях, без съмнение, бе един стар албанец. Хасърджийницата му бе близо до градския площад, в съседство със стругарската работилница на известния в града бай Георги Ерфандов (хасърджията му бе наемател). На площада тогава ставаше съботния пазар и есенния панаир и хасърджийницата (днес на това място се издига комплекс „Клокотница”, срещу кметството) бе обект на оживена търговия.

Старият хасърджия ( май се казваше Ружди) бе старейшина на голяма фамилия турцизирани албанци, окончателно забравили майчиния си език. Фамилията изцяло участваше в „бизнеса” с хасърите, макар повечето от членовете й да работеха другаде - било в тютюневите складове, било в някой дюкян. От сутрин до вечер всеки неин член, включително и децата, имаше конкретни задължения: разтоварваха пристигащите пратки с папур, чистеха стеблата от листа и от тъмнокафявите семенници, киснеха суровината в каменни корита на двора и в дървени вътре в обитаваната от тях двуетажна стара турска къща в близост до военния клуб. После попарваха папура в големи казани, сортираха го  по размер и качество и т.н.

С покупката на папура се заемаше самият старейшина. Питаше от кой сазлък е, като предпочиташе тръстиката от бисерските и любимецките блата край  река Марица, ровеше до втръсване в докараните му снопи, с което вбесяваше доставчиците - новонадежденски цигани, препитаващи се от добив на саз. Пазарлъците се правеха пред портите на къщата, чийто първи етаж някога е бил яхър, а по-късно го преустроили за склад и работилница за първична обработка на суровината.

Рогозките се произвеждаха в хасърджийницата на площада от стария майстор албанец - крайно вглъбен в себе си човек, вечно угрижен и зает с работа. Животът му, изглежда - още от люлка, дето има дума, та чак до смъртния одър - бе орисан на протече край хасърджийските станове.

Становете бяха от крайно дебели букови талпи и уподобяваха килимарските. Фамилията е „тъкала” на тях още от Кримската война насам, защото, както се разправяше, майсторът ги наследил от дядото на своя дядо - участник в сраженията край Севастопол през 1853 година. И „тъкането” на хасърите-рогозки ставаше, кажи-речи, както при килимарството: основата се залагаше на легнал стан, а на вертикалните станове вплитаха „вътъка”.

Работата на хасърджията едновременно на няколко стана бе трудоемка, нископроизводителна и мизерно платена - хасърът, бил той голям или малък, трябваше да е по джоба и на последния бедняк.

От тази гледна точка дядо Ружди изпълняваше своеобразна социална мисия при задоволяването на обществени нужди. Зиме и лете хасърджийницата, настанена под доста примитивен навес с врати-кепенци вместо стени, бе открита за ветрове, дъжд и сняг. През зимата майсторът слагаше до себе си голям бакърен мангал със жарава от дървени въглища и нито прекъсваше работа, нито затваряше вратите, за да се предпази някак си от студа. Неговите рогозки бяха от различни размери и често, вероятно, ги правеше по поръчка. Стоката му постоянно се търсеше, ала макар становете никога да не пустееха, хасърджията  със сигурност бе материално най-зле сред градския еснаф.

Преобладаващото мнозинство от „мющериите” му бяха даалии от Кърджалийско и помаци от Ардинско и Жълтуша. Те пристигаха в навечерието на някой техен празник като байряма например или пред сватба, за да отнесат с мулетата си камари от най-разнообразни рогозки. Някои от клиентите хасърджията посрещаше с особена почит. Той ги настаняваше под сянката на голяма клонеста черница, гощаваше ги с каймаклия турско кафе от ръж и се водеха „светски” разговори, сякаш нямаха друга работа, освен да си побъбрят за туй-онуй. Понякога клиентът отнасяше по една-две волски коли с хасъри, може би „чеиз” за предстояща сватба.

По време на панаира в началото на септември купувачите, естествено, нарастваха. В последния ден циганите-копанари разграбваха останалите след панаирната разпродажба рогозки, като се пазаряха дълго, шумно и с чувственост, каквато иначе можеше да се види и усети само в театъра. В края на краищата купуваха и начаса смъкваха от колите си прогнилите стари хасъри, за да ги заменят с нови през следващия панаир. Какво да се прави, рогозката е изобретение на номадите и е следвала епичните походи на Чингиз хан, докато да остане в бита на последните чергари.

Хасърджийницата на дядо Ружди просъществува до смъртта му, в края на петдесетте години на миналия век. Никой от наследниците на стария майстор не набра толкова смелост и себеотрицание, че да продължи недоходоносния, почти каторжен занаят на фамилния старейшина. За това вероятно е била необходима  и силна любов към умението да твориш, да създаваш и да си нужен на хората.         

КАЛАЙДЖИЯТА 

През първата половина на ХХ в. готварските съдове на всяка къща у нас и на Балканите бяха предимно медни и от  керамика. Макар по същото време порцеланът и емайлираните тенджери да са се ползвали с подобаваща популярност, старите домашни съдини, унаследени от баби и дядовци,  все още бяха на почит. С едно малко уточнение: през Втората световна война неведнаж принудително събираха медни съдове от домакинствата за нуждите на военната промишленост.

И в нашия дом - от казана до джезвето (него войната го бе пощадила) - съдовете бяха предимно бакърени. По тази причина се налагаше през година-две  те да се калайдисват. Такъв „кахър” не ни измъчваше, тъй като „операцията” се извършваше у нас, на двора.

Появата на калайджията, както и да я възприемеш, си бе истинско събитие. Лично за мен то и досега носи приятно възпоменание. Може би защото стрико Геро (всички го наричаха така, та и аз) - циганин от панагюрските катунари и утвърден майстор в занаята си - неизменно прекрачваше прага на пътната ни врата тъкмо по време на панаира през септември. С други думи, когато целият град живееше в приповдигнато настроение, независимо кой, как и доколко можеше да се отдаде на панаирната суета.

Градският площад, където за около седмица време се развихряше това чудо на свръхемоционални преживявания (преди всичко за децата, разбира се), бе на хвърлей от дома ни и нямаше как да не прихващам от „заразата” му. И докато данданията на площада достигаше апогея си, ей ти го и калайджията  някоя заран пред пътната ни врата.

- Здрасти, здрасти, сайбия! - викаше ми свойски, като на стар познат. Родителите ми в тоя час бяха на работа  и вкъщи бях сам. - Как я караш?

Поздравът на стрико Геро затова, види се, бе хем израз на уважение към „сайбията”, хем и намек за деловитост - дошъл беше да си върши задълженията, а не на празни приказки.

Подир калайджията влизаше и жена му Цуда - възмургава, с права осанка и тежка гарванова плитка през рамо, в живописната си циганска носия.

- Света Богоройца здраве да носи на таз къща - напевно пожелаваше тя и кръстом осеняше с десница къщата, двора, овошките и цветята, - имане да докара и берекет!

Моя милост „сайбията” (десетинагодишен хлапак) стоеше поласкан и смутен от тържествения момент, докато Цуда да ме върне на земята:

- Бегай да земиш некоя паница!

Втора покана не чаках, ритуалът ми бе познат и очакван, паницата предвидливо я приготвях отрано, за да ми е под ръка. Цуда разтваряше вълшебната си торба и насипваше в паницата преголямо купище едри средногорски дренки.

По същото време стрико Геро си избираше място в двора - да е под шарената липова сянка и далеч от къща и сайванти, стъкмяваше огнище, разпалваше огън и нареждаше на земята пред себе си чукчета, поялници, калаени пръчки. Цуда пък се настаняваше гърбом до него, вадеше от дисагите вретенарски „струг” - примитивно средство (наподобяваше лък) за необичайното производство, просъществувало хилядолетия, и цяла връзка „полуфабрикати” от липово дърво, от които тозчас начеваше да стругува вретена. Захласвах се от пъргавината на ловките й ръце, че ставаше нужда калайджията да ми подвикне:

- Ха, сайбия, носи сега!

И „сайбията” се впускаше да носи казани, менци, чебъри, тепсии, тави - за баници и за варене на сладко, мъкнех тенджери, тигани, сахани, тасове, джезвета и де що имаше още бакърено из къщи. Струпвах ги на камара пред стрико Геро, а той едно по едно отделяше онези, които, според него, трябваше да калайдисва, останалите връщах по местата им.

Понякога калайджията ще попита:

- Туй може ли да изтрай?

И без да изчака мнението ми, отделяше съдината настрани, а „сайбията” важно кимаше в знак на съгласие.

Алхимията на майстора също си бе една от магиите на сътворението. Той насипваше разни прахове от кожени торбички, добавяше тайнствени течности от шишенцата около му, отделяше с поялника калай от пръчиците и ако в тоя миг калаят се превърнеше в злато, никак не бих се учудил. С необикновена пъргавина стрико Геро майсторски въртеше съдината над огъня, за да разтопи нишадър в нея. После по потъмнялата повърхност неизвестно как потичаха искрящи калаени разливи, те неусетно покриваха всичко и… тенджерата засияваше като нова, със сребърен блясък. Веднаж попитах майстора защо се калайдисват медните съдове.

- Да не котлясват - отвърна ми, да не зеленясва медта сиреч. - И да не те хване лош корем от некоя манджа…

Работата му продължаваше почти до обед. От време на време, докато се върти със съдините, ще подхвърли между другото на жена си: „Дал` да изучим сайбията на тоз поминък?… К`во ша кажиш!…”. А тя: „У къщи калайджия - гола сюрмашия! Немой да хабиш човека!…”. Така, с нейното застъпничество, се разминах с калайджилъка.

Покрай майсторенето на вретената стрина Цуда се изхитряваше и да свари фасул в опушено гърне, което носеше в бездънните си дисаги. „Сайбията” (и неосъществен калайджия по великодушието на вретенарката) от своя страна отърчаваше до близката фурна на нашата улица за топъл хляб и по пладне тримата се устройвахме под липата да обядваме. Не ме е срам да си призная и сега, че фасулът на стрина Цуда бе превъзходен.

Стрико Геро и жена му бяха хора без възраст. Имаха дузина синове, дъщери, снахи и зетьове, заети с „бизнес” на панаира - мъжете продаваха изработените през лятото нощви и корита от върба и топола, дървени лъжици, хурки, вретена, геги, снахите се емваха сред панаирната навалица да врачуват, да баят, да лекуват окуцял добитък. И родоначалникът на фамилията дядо Радой - чер като арапин ром със снежнобели коси и мустаци - внасяше своята лепта към семейното благосъстояние: разиграваше мечка между въртележките, стрелбищата и цирка. Акомпанираше си с гъгнеща гъдулка, чийто глас въобще не можеше да конкурира панаирджийската гюрултия.

След панаира стрико  Геро, Цуда и цялата им челяд пропадаха безследно ведно с катуна. Идваше ли ред за платата по калайджийската услуга, майсторът ще рече: „Ний с баща ти ша си упраим хесапа!…”, и туй беше! Винаги ми бе любопитно къде прекарват времето до следващия панаир.

- Където Господ каже… - неопределено ще „уточни” стрико Геро.   

Оказа се, както узнах години по-късно, че Господ бе „отпуснал” на катуна територия от Кишинев до Охрид и от Дедеагач до Ниш, макар личните карти на стрико Геровата рода да бяха издадени в Панагюрско…

Освен циганите калайджии (калдераши), занаятът им у нас са го практикували докъм началото на по-миналия век и врангаджиите от Средните Родопи. Но те, хора будни, предприемчиви, с висок интелектуален потенциал, с увлечение към новаторството, отдавна са изоставили калайджилъка заради къде-къде по-перспективни съвременни професии и дейности.

Днес рядко някой държи на медни съдове в домакинството. Бакърена посуда по света все още ползват в  престижни ресторанти или в богати домове, защото в нея най-сполучливо се осъществява част от готварските технологии, при които ястията придобиват неповторими гастрономически качества. Колкото до калайджийския занаят, него можеш да го видиш единствено из етнографските улички и музеи на старите занаяти. В космическите мащаби на своето развитие човечеството се отдалечава от тях на разстояния, измерващи се със светлинни години, метафорично казано.

Остават само споменът и музейната екзотика.

ЛЕБЛЕБЕДЖИЯТА

Казваха му бай Хачик. Появи се неочаквано у нас с многобройните си казани, тави, опушени цилиндрични долапи за печене на кафе и ядки, с всевъзможни дървени и метални лопатки и сума ти още „инструменти” с неизвестни предназначения. Настани се като наемател в нашето мазе, но работилницата му всъщност бе на открито. Майсторът изгради на бърза ръка в единия край на двора огнище от камъни и глина, с голяма чугунена скара отгоре, в което всеки ден тлееше ярка жарава от дървени въглища.

Бай Хачик - едър на ръст арменец с огромни ръчища и къдрава прошарена коса - говореше гръмко, като на глухи. Той вечно бе ухилен, смееше се от сърце и за всичко, като че за него животът бе невероятен безкраен празник. Трудно ще предположиш, че си имаш работа с един от хилядите страдалци, прогонен от родния си град Ван в Анадола по време на страшните арменски кланета през 1915 г.. Не обичаше да приказва твърде за собствената си драма. Тогава загинала жена му, а бай Хачик побягнал с двете си невръстни дъщери накъдето му видят очите, прежалил и имот, и родно място.      

Леблебеджията подхващаше трудовия си ден далеч преди изгрева. Събуждах се от жизнерадостното му „Добрутро, комшу!… Какъв ден, а?”, което гърмеше из двора. Поздравяваше очевидно някого от съседите ни, тръгнали на работа.

Когато изскачах и аз навън, все още полусънен, край огнището вече благоухаеше на печени фъстъци, бадеми, орехи и на много други все вкусни аромати, чието точно название, уви, така и не успях да науча. Бай Хачик ме приветстваше с такъв възторг, сякаш само мене бе чакал, пляскаше с ръце и крещеше: „А!… Чирак?… Наспа ли се, наспа ли се? Какъв ден, а?”.

И тозчас ми тикаше в ръцете някакъв долап да го въртя в нажежения пясък от огъня под него.

Въртях долапа с удоволствие, напътстван от майстора и поласкан от голямото му доверие към новоизлюпения си „чирак”. В същото време, с учудваща за великанското му тяло пъргавина, той вършеше безброй неща: приготвяше солени ядки - фъстъци, орехи, бадеми и лешници, шамфъстък и леблебия, майстореше незабравимите за всяко дете захаросани ядки и пуканки, слепени в голяма колкото портокал топка с цена левче парчето (вестник от 4 страници тогава струваше два лева), печеше сусамки и орехов шекер и какви ли не щеш други чудесии, отдавна изчезнали от днешния ни бит.

Леблебеджията бе общителен и открит за всекиго и едва ли имаше душмани. Около обед в двора нахлуваха дребни търговци на бай Хачиковата продукция, чираци от реномираните сладкарници и кафенета, специално изпратени прислужници на банки, учреждения, адвокатски кантори и частни домове.

Клиентите кротко очакваха мастора да им отмери с бронзовите си везни, лъснати до блясък, поръчаното количество страгали, фъстъци и бадеми, толкова горещи още, че едва се държаха в дланите. И междувременно, докато свещенодействаше около везните, бай Хачик съобщаваше и научаваше премного градски новости, така че без радио всички около него спокойно можехме да минем.

Вкусовите качества на приготвяните от майстора ядки бяха превъзходни. Бай Хачик бе опекъл занаята  в далечния и загадъчен град Ван, „най-хубавия на света”, при прочутия уста* Ованес, когото той почти боготвореше. Докато разказваше за отдавна отминалите за него добри времена, налягаше го мъка и в очите му се събираше едва забележима влага . А клиентелата, за кой ли път, изслушваше описанията на неговата голяма градина с кьошк край езерото Ван, на дюкяна му, съграден с упорит труд и пълен с калфи и чираци, на мющериите му, сред които най-многобройни бяха бейове от Ерзерум, кюрдски старейшини от Диарбекир, та дори и арабски шейхове чак от иракския град Киркук.

Ако се вярва на изповедите му, неговата стока е стигала до многохилядолетния Шам - славния град Багдад. Във всеки случай вярвах на бай Хачик, пък и доколкото можеше да се съди от бързото разграбване на всичко, произведено от него до обед, както и от онова, което можех да кусна покрай въртенето на долапите, историята с бейовете, шейховете и прославения град Шам нямаше как да не е истина.

Бай Хачик изготвяше и специални поръчки за кеф - гигантски кесии със захаросани ядки, смесени с черни, червени  и кехлибарени по цвят стафиди или в компанията на  също така многоцветни фурми. Солената продукция на свой ред бе и тя  в разнообразни комбинации, според предпочитанията на клиента и находчивостта на майстора. Когато амбулантните търговци отнасяха и последните тави със сусамки и орехов шекер, леблебеджията тутакси начеваше  подготовка за следващия производствен ден. Следобед долапите не секваха да се въртят в нажежения пясък - печеше се леблебия и ръж за кафе алатурка, както и благоуханна мока,  и кралимарковско количество страгали.

Всяко от производствата си имаше своето тайнство и майсторлък. Чиракът в мое лице, разбира се, най-много се навърташе край медния казан с полусферично дъно, където бай Хачик  приготвяше захаросаните фъстъци. Работният процес наглед бе несложен: майсторът изсипваше ядките и захарта в казана, пъхваше в него и големите си ръчища и започваше юнашки „да гони” фъстъка по сферичното дъно, нагрявано бавно върху тих огън. След някоя и друга минута замирисваше на печено и карамел, а върху лицето на бай Хачик се лееше пот като от потоп.

Когато преценката му за  готовност го удовлетворяваше, леблебеджията  напълваше  шепите ми с парещите фъстъци с препоръчителното „Опитай, чирак!… Как е на език?”. И с детинско нетърпение чакаше „тежката” ми дума. Той ме гледаше с изпъкналите си маслинени очи с такъв прединфарктен интерес, с какъвто вероятно се чака присъдата на прочут авторитетен и строг дегустатор.

В онези съдбовни мигове нищичко не можех да кажа, зает да мляскам с пълни уста от сладките изкушения. Те, дяволските, изгаряха езика и небцето, ала важен беше крайният резултат. И до днес изживявам онова приказно блаженство на довоенното ми детство, когато присъствието на незабравимия и добър бай Хачик го обогатяваше с оптимизъм и надежди.

Леблебеджията се подвизаваше в Хасково около година и нещо. Тъй като отдавна бе омъжил дъщерите си и нейде из Пловдив и Варна имаше и куп пораснали внуци, един дъждовен ден през есента натовари казаните и долапите и си замина. „Ще женя внуците - гърмеше гласището му надолу по улицата. - Артък много работа мене чака, вах, вах!…”.

Всичко след бай Хачик - у нас на двора, на улицата, че и в махалата - комай опустя. Светът стана тъжен и по старому дотеглив, липсваше ми сърдечния му смях. И най-вече източните  сладости, дошли от приказния свят на Шехерезада и приготвяни от леблебеджията с неповторимо майсторство,  което в спомените ми граничеше с изкуството на вълшебника.

—————————–

*уста(тур.) - майстор.

—————————– 

ФАЙТОНДЖИЯТА

Возили ли сте се някога на файтон? Доколкото го има и днес, мнозина намират, че това е приятно изживяване, впечатляващо удоволствие, атракция, иначе казано.

За хората отпреди Втората световна война обаче файтонът бе много повече необходимост, отколкото лукс. Поколения градски жители все пак го носят в спомените си с  романтична донякъде окраска - било от детството, от младостта, от лично преживяното. Хлапетата тогава, например, мечтаеха да станат (след пожарникарите и шофьорите на таксита) и… файтонджии!

Понякога съм се питал къде се е криела привлекателността на тази професия. Та файтонджиите в крайна сметка се нареждаха сред низшите в занаятчийското съсловие! Изпреварваха ги само хамалите и каруцарите като символ на безкултурие.

Така ли бе всъщност?

Файтонът по онова време бе почти единствено общодостъпния градски транспорт. Автомобилите бяха рядкост. На пиацата в Хасково дремеха пет-шест  частни таксита в очакване на пасажери, повечето за извън града и  за по-дълги  разстояния.

Такситата не конкурираха файтоните. За джоба на хасковлията, бил той заможен или средна ръка, файтонът бе за предпочитане. Файтонджията бе също толкова необходим, колкото и хлебаря, бръснаря, теляка - професии, без които нормалният градски живот тогава едва ли би бил възможен.

В града, разбира се, имаше и служебни файтони. На началника на военния гарнизон, на околийския управител, на кметската управа и пр.. Но файтоните за всеобщо ползване бяха съвсем друга категория и неотделими от делниците. Хасковските - двайсетина на брой - посрещаха и изпращаха четири пътнически влака на ден. И посрещането, и изпращането на пътниците за влаковете се придружаваха отвреме-навреме от колоритни сцени на радост и тъга, на събудени чувства, и в такива случаи честичко се проливаха сълзи. При извънредни ситуации лекари и чиновници се принуждаваха да наемат файтон. Даже сиромасите, поне веднъж-дваж в живота си, се принуждаваха да ползват услугите му.

Сред файтонджийската гилдия безспорно най-популярен и със свое място в историята на Хасково бе всеизвестният Кара Бойо. Тъкмо такива като него, струва ми се, са давали сериозен повод на малчуганите да се виждат на файтонджийската капра, когато пораснат. Кара Бойо бе неотразимо достолепен на капрата, с пищни хайдушки мустаци върху мършавото лице, кафено от загар и яко набраздено от годините и ракията. Той носеше френктерзийски гащи (панталони сиреч), препасани с червен вълнен пояс и кожен колан отгоре, с антерия върху бялата си  риза и с овчи калпак, юнашки накривен над лявата вежда.

Файтонът на Кара Бойо от своя страна бе достоен за стопанина си. Нов-новеничък, блестеше с черния си лак, с алените филигранни шарки по корпуса, колелетата (с тънки спици и шини от твърд плътен каучук) и калниците, изографисани в стил нашенски сецесион. От двете страни на капрата бяха монтирани кристални газени фенери  и порцеланови вазички, винаги с цветя според сезона.

Конете и сбруята допълваха импозантната гледка. Животните му бяха с една-две категории над каруцарските кранти - впрягаше ги сресани, с лъскав косъм, подстригани гриви  и сплетени опашки по празниците. Пиринчените обковки по юзди, поводи и такъми, обилието от сладкогласни звънчета, маниста и разноцветни пискюли бяха в мяра, подсказваха за вкус. Цялото това великолепие, според слуховете, Кара Бойо бе придобил с благосклонното спонсорство на търговец-чифликчия от Перперек. Майор в оставка, той предоставил нужния капитал за целта, та като идва в Хасково, файтонът да го чака на гарата. С една дума, возилото бе предопределено да се ползва от градския елит.

И елитът охотно го ползваше. Основната клиентела на Кара Бойо бяха тютюнотърговци, промишленици, банкери, лекари, архитекти, инженери, офицери. Кара Бойо се изхитряше да им е всякога под ръка, винаги точен, с безупречно чист файтон, чиито седалки застилаше с кенарено покривало, дъхащо на току-що изпрано.

Респектиращото в поведението на Кара Бойо бе чувството му за лична значимост. Това го правеше равен на клиентите му и ги заставяше да го приемат за пред света като пръв с първите. За негова чест, той се държеше равен и с клиенти, в чиито кесии се спотайваха едва по някоя и друга оскъдна пара. Умееше, видимо, да проявява уважение към всеки, прибягнал до услугите му. Кара Бойо бе своеобразен показател за точно време при всекидневните си маршрути между града и жп гарата. „Кара Бойо мина, а аз още не съм турила манджата на огъня!…” - ще възкликне сепнато разприказвала се  със съседката си домакиня. Той бе вездесъщ и на сватби, и на погребения. Ще откара гуляйджия под летните сенки на Кенана, друг път ще изпълни необичайна поръчка, за която после дълго ще говори . Веднаж, посред делничен ден, Кара Бойо разхождаше по главната улица, по чаршията и около градския площад прочутия хасковски хлебар, зевзек и комарджия Фанчето. През нощта фурнаджията бе спечелил на покер невероятна виенска латерна  с изписана ориенталска красавица върху таблото над музикалния механизъм. В случая, настанил трофея до себе си, ухилен до уши от радващата го сполука,  Фанчето настървено въртеше манивелата на това чудо, за да доукраси победата си с музика. На капрата до файтонджията се кипреше кларнетист и със свирнята си измъкваше любопитни от кафенетата, дюкяните и адвокатските кантори. Невъзмутимият Кара Бойо бе повел подире си   и внушителна панаирджийска кавалкада - следваха го още три-четири файтона с партньорите на Фанчето по хазарт, длъжни да споделят триумфа на победителя.

Нрави! Приемаха се, стига да не скандализират общественото благоприличие. Все някак трябваше да се освобождават отвреме-навреме от потискащата провинциална скука.

Имах възможност да видя Кара Бойо и при особено трагични за страната ни обстоятелства. След големите варварски разрушителни авиобомбардировки в София през януари 1944 г. в града ни панически се изсипаха безброй евакуирани - софиянци пристигаха, в повечето случаи грабнали в суматохата каквото им попаднало и по пижами и нощници, избягали презглава от кошмарния ужас на англо-американските бомби. Претоварил файтона с пристигналите, файтонджията не можеше да скрие съчувствието си към сполетените от бедата  страдалци. По лицето му бе изписана споделената им болка.

А от всяка болка Кара Бойо намираше отдушник в пиенето. По късна доба, когато и последната кръчма хлопваше врати, келнерите го качваха порядъчно препил на файтона и предоставяха на конете му (не за пръв път!) грижата да го превозят до дома му.

Далече съм от мисълта да идеализирам Кара Бойо и файтонджиите. Те не се нуждаят от това - бяха хора и грешаха ни повече, ни по-малко от всеки друг простосмъртен. Просто утвърждаваха мястото си в обществото, за да просъществуват колкото се може по-трайно.

Но не би! Социалната и професионалната смърт на файтонджийското съсловие настъпи непосредствено след войната с появата на първия нов градски автобус „Шкода”. Съсловието тозчас кръсти конкурента си „Чумата”, води с него съвсем не джентълменска и по същество неравна битка за оцеляване, която загуби, за да изчезне завинаги и то, победено от действителността.

Остави ни в наследство само романтиката от отишлото си време и нищо повече.                   

ОПИНЧАРЯТ 

Никой в днешно време няма да ти заплаче за цървули, пък били те и от вносен телешки юфт. Такива ги произвеждаха преди седем-осем десетилетия, преди поредната война отново да съсипе света. Селска България тогава носеше предимно цървули или опинци, както се наричат още. Повечето селски жители и гражданите, занимаващи се със земеделие и скотовъдство, предпочитаха да си ги майсторят сами, особено пастирите. Правеха ги от  свинска нещавена кожа с четината навън, за да „стряскат змии и гущери”, както битуваше поверие сред говедарите.

По-заможните обаче - онези селяни, които държаха на традиции, престиж и достойнство - носеха (особено по празници) купешки цървули. Произвеждаха ги опинчарите.

Някога обувното занаятчийско производство бе профилирано. В града имаше обущари, ботушари, чехлари, опинчари. И всеки един от тях учеше занаята  с години, преди да добие майсторско свидетелство и правото на свой дюкян.

Опинчарите, по логиката на историческите и икономическите промени, се оказаха дълговечни по сравнение от останалите в бранша. Фабричното производство на обувки на бърза ръка разори обущарите и ги превърна („подпомогнато” от войната) в кърпачи на обувки. Ботушарите пък станаха наемни надничари  из военните гарнизони. При специфичните български условия, на конкуренцията издържаха чехлари и опинчари, макар отделни предприемчиви габровски промишленици да се опитаха да пуснат на пазара фабрични цървули от кожа. Опитът видимо не успя, защото износът на тази стока, дори и на Балканите, нямаше никаква перспектива.

Така опинчарите, благодарение на безкомпромисните икономически закони, оцеляха още до някое време.

През 1939 г. в хасковската чаршия минувачите едва ли не на всяка уличка можеха да намерят опинчарница. Фирмените им табели се допълваха с гирлянди от цървули, провисени над вратата от двете й страни, които всъщност осъществяваха рекламата, изнесена току пред очите на всеки минувач, макар и да не мисли да ги купува.

Опинчарницата на бай Грозьо бе сбутана в глуха уличка и днес вече не съществува (на нейно място построиха кинокомплекса „Клокотница”). Ала и сляп да беше човек, дето се вика, не можеше тогава да я подмине. Живописните цървулени гирлянди привличаха погледа, мнозина от градските нотабили дори се поспирваха да им се полюбуват.Защото бай Грозьовата стока беше нещо повече от някакви си цървули.

Опинчарят бе суховат на лице, късоглед, носеше очила с дебели стъкла. Силно прегърбените му рамене уморено го притискаха към тезгяхчето, където буквално бе прекарал целия си съзнателен живот. Образът му бе безжалостно продълбан от браздулиците на напредналата възраст. Дюкянчето му обаче всякога бе спретнато, чисто, с току-що измити прозорци. Точно срещу вратата, на стената зад бай Грозьо, биеше на очи майсторското му свидетелство в рамка, заобиколено от галерия с грамоти и дипломи, също под стъкло, с които е бил удостояван за майсторията си у нас и в чужбина.

- Таз ми я връчиха в Триест за една моя направа - обичаше търпеливо да разказва на любопитните, били те възрастни или подрастващи. - Чували ли сте за Триест?… А другата до нея я получих от много далече, от Швеция…

Швеция… и цървули! Работата изглежда бе в това, че изделията на бай Грозьо, представящи ни по широкия Божи свят, ще да са били по-скоро произведения на артист, нежели стока на занаятчия. „От Пловдив са ми онез двете грамоти - ще доуточнява по-нататък. - Едната е отпреди Голямата криза, другата ми е от ланшния панаир. Ако си ходил, може и да си ги видял, моите опинци ги бях докарал по шопски тертип…”.

И сума ти други дипломи още - от Мадрид, от Дамаск, от Солун. Честолюбив човек е бил бай Грозьо, хляба си май е услаждал чрез признанията за своя труд.

- Даваха ми ги, щото нямаше цървул, дето не мога да го скроя - разправяше и сочеше с дългия изкривен и загрубял показалец към творческия си „каталог”, подреден върху рафтовете зад него. - Тез пъстричките са сръбски, със сини и червени тасмички отпреде. А тез пък са влашки. Майсторих ги за изложба в Букурещ, ама се размина нещо… Пискюллиите са гръцки, носят ги по остров Корфу… Чувал ли си за остров Корфу?…

Бях чувал за острова в часовете ни по география. Но иначе изкуството на опинчаря ни заставяше да се прехласваме по уменията му. Сега мога да преценя, с това шетане по панаири и изложения бай Грозьо е схващал света като поле за творческо предизвикателство и съвършенство. Надали е очаквал да го затрупват с поръчки на пискюллии цървули от остров Корфу, след като неговите клиенти са били само и единствено селяни от Хасковския край.

Цървулите си майсторът опинчар произвеждаше в работилницата - малка стаичка зад дюкяна, респектираща с войнишката си изрядност. Калъпи, инструменти, кожи, спомагателни материали - всичко бе като в интендантски склад, както е прието да се уточнява. Нямаше разхвърляно, нямаше прахоляк и паяжини, задължителен иначе „декор” за повечето занаятчийски работилници.

По калъпите отлежаваха обтегнати вече цървули - за деца, с ивички от лисича кожа по краищата, за да е „кипро”, женски, с гайтанлии шарки по кожената повърхност („изписваше” ги с метален калем, който оставяше следа като от щамповано), работни също и празнични. Върху тезгяхчето лежаха шаблони, по тях кроеше цървулите.

- Таз кожа е от Аржентина - обясняваше бай Грозьо, като гладеше с длан по лъскавата й повърхност. - Случи ми се сгодно, та я взех. Сега такваз стока няма откъде, война е… Чувал ли си за Аржентина?…

Прав беше майсторът, войната злосторно се бе развихрила, за кожа от Аржентина и откъдето и да е било и дума не можеше да става. През съботните пазари готовата продукция на опинчаря не се залежаваше, докато войната окончателно не я смете.

След като немският вермахт, на път Гърция, премина и през Хасково, кожените цървули оттам нататък останаха в спомените. Бай Грозьо, кахърен и сломен, почна да ги майстори от вътрешна автомобилна гума - хората през войната все пак трябваше да се обуват с нещо. Още повече, че гумените фабрични цървули на  „Бакиш” и на  хасковлиите братя Делитоневи станаха дефицит, а и доколкото се появяваха на пазара, даваха ги само срещу купони.

Опинчарят не дочака края на световната касапница. Намериха го сдал Богу дух една зимна вечер върху тезгяхчето си. Едва тогава се разбра, че е имал голямо семейство, което искрено скърбеше за този удивителен човек.

И имаше защо. Днес подобни на неговите цървули могат да се видят по изложбите на художествените занаяти из страната, където ги купуват заради екзотичността им. И за да не забравят идните след нас откъде и с какво е тръгнало по света българското племе. 

БОЗАДЖИЯТА         

Сред градските удоволствия в годините преди и след последната световна война бе пиенето на боза. Тя, общо взето, се считаше за сиромашко питие, защото цената й бе незначителна. Но едва ли е имало съсловие, дето да я е пренебрегвало - и бедни, и богати си подслаждаха животеца с нея.

Хасково през онази епоха се радваше на немалко бозаджийници - преходна разновидност на модерните в последната четвърт на миналия век кафе-сладкарници, стъкмени по европейски образец. Бозаджийницата е била неотменна „институция” за търговия и обслужване на ориенталския и особено на балканския бит. Хората са я посещавали като място за интимни или делови срещи и разговори, като възможност за скромни семейни радости, за почерпушка по повод и без повод.

Наред с бозата, хората можеха да се гощават и с локум на клечка, съпроводен от чаша студена чешмяна вода, със сусамки, малеби, баклава и кадаиф, както и с  налагащите се пасти още отпреди войната, разнообразни откъм форми, цветове и съдържание. Докато сладкарниците бяха с претенции на заведения от по-висока класа, където наред с пастите, тортите и баклавите сервираха и боза, различни безалкохолни напитки и сладолед за клиенти от средна ръка нагоре, то общодостъпният характер на бозаджийниците им осигуряваше клиенти  и измежду последните бедняци.

В случая обаче ми се ще да разкажа за пионерите на този вероятно нужен за времето си занаят (иначе не би бил тема в народните песни отпреди едно-две столетия) - бозаджиите, които ходеха да предлагат стоката си на място, из махалите. Те обикаляха градските улици три сезона - пролет, есен и при по-топли зимни дни. През лятото, с появата на дини, пъпеши и грозде, особено през август, през високите температури (кой ще ти пие топла боза!), те почти изчезваха от кварталните си маршрути и питието можеше да се намери най-вече в бозаджийниците и сладкарниците.  Тогава разносната търговия съвсем не бе новаторски почин, а упражнявано още от време оно общуване между продавачи и купувачи.

Някъде по пладне или вече при заник слънце над притихналите в провинциална дрямка улички, дворове и къщи ще се чуе бодрото, призивно, заинтригуващо „Бооо-за-джия-тааа!…”. Това бе достатъчно да раздвижи  заспалата улица, да занадничат стринки и бабички с паници в ръце, подтиквани от възбудени внучета, да наизскачат хлапета със запотена монета в дланите. Те наобикаляха дошлия им на крака бозаджия, а той надигаше дървения си гюм с блестящи пиринчени обковки на чембери и нитове и от месинговия чучур потичаше ароматната течност - махалата се подготвяше да блаженства.

По-разточителните стринки и баби гощаваха с боза невръстните поколения направо от паницата. По-пресметливите къщовнички пък ще надробят в питието къшей хляб, ще тикнат по една лъжица на фамилията и се започваше колективно сърбане и мляскане на необичайната попара - хем закуската закуска, хем никой не може да каже след това, че не си е угаждал на „чорбаджийски”  каприз.

Бозата в Хасково в повечето случаи я майсторяха македонци преселници, албанци и… шопи! В разносната търговия с боза, като сезонна дейност, първенствуваха шопите - те се появяваха по Цветница и след Димитровден се връщаха по родните си места. Твърде възможно е всеки от тях да е имал „запазен периметър” в града, защото в нашата махала купувахме все от „своя” бозаджия Еленко - трънски шоп, сезонен производител  и пласьор на непретенциозната си стока.

Еленко бе строен, среден на ръст, с мускулести ръце, винаги със запретнати ръкави и безукоризнено бяла престилка. Някъде между трийсетте и четирсетте на години, той обичаше да се позаглежда подир „засуканите” клиентки. Целият търговски инвентар носеше със себе си - гюм от дъбово дърво, няколко чаши от дебело стъкло, накачени по пиринчените обръчи на гюма, пищно изписана троянска стомна с вода за измиване на чашите и втъкнат в пояса пешкир, за да избърсва измитите чаши. Понеже бе, може би, предпочитан от нас сред апостолите на разносния бизнес - зарзаватчии, баничари, семкаджии, сладоледчии и прочие - той ни бе най-симпатичен. Притежаваше усмивка, достойна за всяка реклама, бе контактен, разговорлив и съумяваше за всеки да намери дума, закачка или тема за обсъждане. Имаше си и „патентован” рекламен рефрен:

                                   Не оди в чаршията,

                                   ей ти бозаджията !

                                   Бозичка резлия

                                   за всеки мераклия!…

И сума ти други стихоплетства все от тоя род.

Еленко внасяше колорит в делничния порядък, когато ни навестяваше поне веднъж на седмица - за миг прогонваше махленската сивота, атмосферата на улицата ставаше приповдигната. Ерген или не, той се радваше на женско внимание. Все ще се намери някоя покрай хлапетиите-клиенти, дето да го оплете в по-дълга разговорка. И нали бе в интерес на алъш-вериша, бозаджията приемаше натрапения му диалог. Твърде е възможно да се е радвал на нечие дамско благоразположение, защото три сезона време изкарваше като ерген, но сред децата подобна информация не събуждаше чак такъв интерес, че да го коментират.

Бозаджията бе наел стая в квартала. Прозорците й гледаха право на улицата и той ги бе замрежил с тензух срещу насекоми, защото вътре му бе работилницата. Тъй като и уличната чешма бе досами къщата, то всички производствени условия му бяха налице.

Бозата е дошла от дълбока древност, когато просото е свещеното зърно за изхранването на човека - осигурявал  го е от хляба насъщен (просеник!) до сладкото  питие, което притежавало и по някой и друг градус алкохол. Производството на боза дори за многострадалния ХХ в. бе необходимо, защото все пак тогава то бе повече храна, отколкото развлечение.

Заран Еленко замесваше тесто от просено брашно и захар в дървени корита. По същото време върху дълга маса от дебели дъски втасваше тестото от по-първия ден и от него се носеше гъделичкащ, кисел, апетитен аромат. В корита от неръждавейка пък ферментираше накиснат ръж или ечемик за „слад”, за малц тоест. И щом настъпваше време да осъществи рецептурата си за крайния продукт, ревностно пазена в тайна от предците му насам, бозаджията спускаше пердетата. Така вкусната му боза, отлежаваща за резливост в специални бъчвички, запазваше загадъчния си произход.

От продажба на боза по махалите едва ли е могло да се натрупа капитал. Вероятно принудата е заставяла бозаджиите гурбетчии да й посвещават трудовия си живот - трябвало е да гледат къща, да изхранват челяд. Всеки му е търсел колая както може. Такъв поминък не е изграждал кой знае каква престижност. Мой връстник ми припомни как в тяхната махала е ходил бозаджия с количка, подобна на зидарските, в която е превозвал гюма, стомната и чашите. Децата са го следвали на тумби подире му и са го дразнили с подигравателна задявка:                                  

                                   Пенчо бозаджията

                                   ходи по чаршията

                                   да си дере шията

                                   за една боза кисела…

След което следвала пък неговата, също така нецивилизована реакция. Хлябът, за съжаление, и в онези времена бе съпровождан от мъки и тръни.

Днес много купешки напитки лека-полека изместиха бозата. С ниското си съдържание на алкохол, на млечна киселина, захари и декстрин  обаче тя си остава уникално питие с висока хранителна стойност, просъществувало до наши дни. Нея я пиеха майки-кърмачки - няма вредно въздействие, защото не се произвеждаше чрез злоупотреба с химия. Даже и досега се помнят селища като Радомир, например, или  в Любимец, където усърдието и майсторството на семейство албанци бозаджии, съхранили „монопола” върху съвършенството на занаята почти през целия минал век, направи града известен далече извън региона.

Бозаджиите с гюмовете напуснаха завинаги градското битие - всяко нещо с времето си. Разносната търговия, според някои мнения - с или без бозаджии - би имала бъдеще и занапред. Друг е въпросът доколко може да се запълни в емоционален план изчезването на последните мохикани в търговския бранш като уличните бозаджии. Животът, който живеем, става все пак толкова по-богат, колкото по-разнообразно и облекчено е всекидневието на простосмъртните. 

ПОДКОВАЧЪТ

Внук съм на налбантин, бежанец от Източна Тракия. От ранно детство се отнасях с преклонение към прастарата му професия. И древнобългарска от памтивека. Столетия преди хан Аспарух да доведе народа си в днешната ни родина, налбантството вече е било съдба за българина - подковачите са правили конницата ни хвърковата и непобедима.

По средата на миналия век подковачеството все още бе широко разпространена професия - основната превозна сила в провинциалния град тогава си оставаше животинската тяга. По улиците на Хасково, които извеждаха към Пловдив, Цариград, Кърджали и Стара Загора, имаше немалко налбантници. Те като по устав бяха в близост до някой хан, където отсядаха пазарджии, панаирджии, джамбази и джелепи.

Подковачницата от детските ми спомени се намираше на цариградското шосе (на трийсетина метра западно от днешната автогара), срещу известния тогава Мирчов хан. Майсторът, неин стопанин, бе особняк и  твърдеше, че не е налбантин, а подковач и в подковачницата му… не се псуваше! Спомняте си може би метафоричната фраза  на великия сатирик Бранислав Нушич от неговата „Автобиография”: „Само на три и половина години е, а така псува Господа, като че ли е свършил налбантско училище”. Няма как, такава е била репутацията на подковачите през далечния ХІХ век!  В по-нови времена, с други думи, тази отлика вече постепенно е ставала неприсъща за занаята.

При бай Димитър (май така се казваше подковачът, тъй като по Димитровден скобелевските джамбази му поднасяха в дар чеверме) ругатните и псувните бяха табу. Чувал съм го да хока разпсувал се каруцар, докарал коня си за подковаване. „Млък, бре, маскара! - ще му викне. - Хайванчето ти храни къщата, а ти…”. Сконфузеният каруцар мигом ставаше хрисим като манастирски послушник и смутолевяше по едно „Както кажеш, майсторе…”. Държеше, види се,  да не загуби благоволението му, понеже поставените при бай Димитър подкови, както се твърдеше сред клиентите, изкарвали дваж по-дълъг живот.

Сам майсторът - дългорък човек с хайдушки побеляващи мустаци, гледаше на докараните за подковаване животни като на човеци. Обръщаше се към жребците с „Ха, чоджум, вдигни кракя да го обуем…” или с „Ха, къзъм…” към кобилките. Понякога му водят току-що обяздено жребче. А то, горкото, стреснато от обстановката в подковачницата, от хорската гълчава и  от звъна на  наковалнята,  оцъкляше  очи от уплаха и не се подчиняваше  на стопанина си. Майсторът тогава лично се заемаше с добичето. Заговорваше му ласкаво, кротко, потупваше го гальовно по шията, докато то, като поцвилваше едва-едва, спре да преде с уши. После, за почуда, жребчето послушно прекрачваше в двора и се оставяше с доверие в ръцете на подковача. Бай Димитър от своя страна умееше да се справя и със своенравни чорбаджийски атове, и със заинатени катъри, и с впрегатни волове.

При воловете обаче в процедурата се включваше цялата чирашка дружина. Да гътнеш коскоджа ми ти вол и да му вържеш краката за „магарето” - дебела дъбова греда, където се подковаваха говедата, изискваше изкусен майсторлък, дружни усилия и своя стратегия и тактика. Отнемаше време, труд и бе въпрос на опитност, придобивана с години.

Чирашката дружина в подковачницата се командваше от калфата Манчо - чернокос неуморим шегаджия. Неведнъж разказваше на неколцината около му чирачета  почти митичната сага на техния майстор, който, като подковач на фронта при Дойран през Първата световна война, попаднал за нощувка в дома на някакъв македонски войвода. „Бре, керата, ке можеш ли ми подкова бикот?” - запитал го подпийналият домакин. Майсторът кимнал. „Ами биволскиот?”. Пак кимнал. „Ами камила?”. И камила, колко му е, макар камилите да не ги подковават. „Ами козелот?” - не мирясвал войводата и посочил към своя бодлив пръч на двора, голям колкото теле. Майсторът погледнал в злобните очи на пръча и нали тогава едва-що начевал да разхожда бръснач  по брадата си, лекомислено изрекъл: „Мога!…”. „Ми тогиз ке ми подковеш козелот по зарана, инак ке те тепам!” - отсякъл войводата. Мерак му било пръчът да потропва по калдъръма „като охридска кокона, кога оди на черква по Великден”. „Харно, ама нея вечер сенегалци тайно минали фронта, отмъкнали пръча по тъмно и го изяли на курбан - завършваше разказа си Манчо.  - Та сега не се знае може ли нашият майстор да подковава козел или не може!”.

Чираците слушаха, зяпнали едните, други пък се подхилкваха - кой вярваше, кой не - докато строгият вик на майстора не ги разпилее по двора. „Манчо, магаре недно, стига си ги лъготил! - скастряше го. - Хващайте се за работа! Носи бързо клинци!…”.

И над цялата работна суетня през деня все това се носеше: „Подкови, Манчо!… Манчо, петали!… Налове, Манчо!…”.

Калфата се разпореждаше край ковашкото огнище вътре в работилницата. Току пращаше по чирачетата подкови за конете, мулетата и катърите, петали и налове за впрегатните волове. Чирачетата търчаха като подпалени из големия двор, през всички сезони пълен с добитък, където  подковаваха под открито небе.

С подковаването се нагърбваше предимно майсторът, препасал кожена престилка с нагръдник и огромен джоб за клинците, не защото нямаше доверие на хората си. Най-вероятно го правеше от чувството за отговорност пред клиентите и професията - личният му пример бе неговото голямо училище по нравственост за момчетата, които обучаваше. И няма да пропусне да укори немарлив стопанин: „Жалил си да се охарчиш за една подкова и без малко да погубиш коня!”. После ще вземе с такава грижовност да подрязва с рукана захабеното копито на животното, с каквато маникюрша обработва ноктите на важна особа.

Най-много работа подковачите имаха в навечерието на есенния панаир. Джелепите докарваха цели стада волове, а джамбазите - конски хергелета. От зори до късна доба дворът се оприличаваше на военен лагер пред война. Но дори и тогава майсторът не започваше да подковава, докато не му представят интизапски билет (документ за собственост) за всяко животно. Държеше, може би, да не се има с конекрадци.

Дълбока следа във времето остави денят, когато в подковачницата докараха картечарски мулета от близката казарма, преди славният Десети родопски полк да тръгне за фронта срещу хитлеристката армия в Сърбия. Суматохата в онзи момент бе друга, без весели нотки, без обичайните хлапашки закачки. Единствен Манчо си бе все същият, макар и облечен във войнишка униформа. Бе краят на октомври, подухваше мразовит ветрец и по двора прехвърчаха подранили снежинки. Калфата комай не го бе еня за времето и докато си вършеше работата, подхващаше допадналата му песен:

                                               Мари, сестро Ангелино,

                                               я изкарай врана коня,

                                               девет годин невадено,

                                               невадено, нековано.

                                               Заведи го на налбанти

                                               да ми коват врана коня,

                                               на юнашка вересия…

Него ден подковачницата работи безплатно - такава бе волята на майстора. С тревожен поглед отпрати накрая подкованите мулета, с които и Манчо замина за фронта. Лицето на бай Димитър бе помръкнало, с издайническа влага  под очите, ала не можеше да се разбере от стопените снежинки ли бе или от раздялата със своя сръчен калфа, когото явно обичаше и на когото държеше като на собствен син.

Манчо не се върна от войната. Оставил бе костите си някъде из унгарската пуста. А без него нито подковачницата вече бе същата, нито майсторът успя да преодолее загубата на момъка веселяк от мирните дни. - 

ДРЪНДАРЯТ

Той се появяваше преди Великден и по Архангелова задушница. Още от пътната врата се провикваше:

- Ида, булка, ида! Готвиш ли вълната, ре?

Майка ми се сепваше: „Дядо Сотир!…”, и рипваше да вади от долапа възглавници и дюшеци. Защото дядо Сотир, родом нейде от гюмюрджинските села, бе дръндар. Препитаваше се, иначе казано, като „дрънка” вълна, ярина, памук и всякакво друго вълмо.

Дръндарите нямаха собствени работилници. Във времето преди Втората световна война дараците вече бяха завзели професионалното им пространство. Хората предпочитаха настриганата вълна и памука от новата реколта да ги дадат на дарак, за да имат висококачествен полуфабрикат за прежди. И на дръндарите не им оставаше нищо друго, освен да ходят от къща на къща да „дрънкат” сплъстени през зимата възглавници и дюшеци или юргански пълнеж. Това всъщност бе и предимството, което удължи живота на нехитрата им професия - идваха ти на крака.

Дядо Сотир бе мършав, но жилав, въпреки че на години наближаваше  седемдесетте. Пролетес ли било или през настъпващата есен, рано сутрин ще се чуе из събудената улица:

- Дръъън-дааа-ряяят!…

И редовните му клиенти  узнаваха, че дядо Сотир отново ги спохожда. Защото с годините бе спечелил доста „абонати” и в Македонската махала, и в Чобан-махле, и в Ручока - навсякъде, където се бе приютила градската беднотия на Хасково. Знаеше в коя къща колко и каква работа го чака и каква плата ще вземе от нея. Изсипвахме му станалата на бучки вълна от дюшеци и възглавници, а той ще подхвърли шеговито:

- Мари, булка, много сте се излежавали зимъска, ре!…

Сетне ще се настани под сянката на голямата ни липа да „дрънка”.

Всичкият му инструментариум на дядо Сотир бе един гигантски лък, дълъг повече от човешки бой, и дървен чук от бук с формата на конячна бутилка, пъхнат в пояса на дръндаря. С „оръжието” си той напомняше странстваш наемен войник от рицарските времена - мъкнеше лъка през едното рамо, а на другото висеше козинява торба за „хонорара”, изплащан най-вече в натура - я няколко шепи крушов ошав, я стар боб, леща, някой и друг кочан царевица. Виждаше се и с левчета отвреме-навреме. Ни дядо Сотир бе придирчив, ни клиентелата му.

Технологията при работния процес на дръндаря бе проста. Той поставяше дебелата като въже за пране кожена тетива на лъка си върху подредените за „дрънкане” купчинки вълна или памук и с едно: „Е, хайде, Бог на помощ!…”, започваше да налага тетивата с дървения чук.

С това в действителност се изчерпваше и целият майсторлък на този занаят. За секунди сплъстените фандаци бухваха като току-що минала през дарака вълна, само дето и майсторът, и ние знаехме, че тя не става за друго, освен за пълнеж. Тетивата с басовото си монотонно „Дзъннн!… Дзъннн!…” заменяше до известна степен непознат музикален инструмент. Дядо Сотир пък се възползваше от случая да подхване като мечкадар по Гергьовден: „Дръндар  света не плаши, дето седне, там праши…”. Доизкарва си песента, па ще ме погледне изпод рунтавите си бели вежди.

- Стягаш ли силяха, комито? - ще ме попита. - Лято иде, да хващаме Балкана, ре!

Самият той го е „хващал” по време на Балканската и Междусъюзническата война, когато заедно с други българи от Беломорска Тракия захвърлил дом, имот и роден край и поел по скиталческата съдба на прокудените.

- Занаятът, комито - обичаше да се похвалва, - съм го учил при хаджи Дельо халача. От Дедеагач. Имаше халачница с чекръци и чаркове. Що метене, що чиракуване му хвърлих тогаз!… Хаджията лесно калфи не правеше. Придирчив беше, чумата, като гръцка свекърва, Бог да го прости! Трижди душицата ти ще извади, дорде дочакаш блага думица от устата му. Няма да спираш да бъхтеш, викаше, стоката трябва да бухне като облак напролет. И аз бъхта ли, бъхта, брате, та чак ръките ми мешин хващаха…

Дядо Сотир е упражнявал бежанския си занаят по земите от Чаталджа до Солун преди да го прокудят. Докато обработваше вълната, ще разчепква и своето житие-битие:

- То туй, моето днеска, сиромашка работа. На младини биех вълна при каракачаните. Имаше една Кера Евтимия от Ксантийско, целия си род тя въртеше. И мъжете я слушаха каквото кажеше, и жените… Та, ще ме тури Кера Евтимия пред три могили бяла, бозава и черна вълна. „Бий сега, Сотирко - ще рече, - пък ако ми харесаш, може и зет да те взема…”. Имаше дъщеря, Зоица, с  въглен очи и лице трендафил, ама дива, бетер козите им!… Меря аз могилите изпод око и към Зоица ще се престраша да попогледна, па си рекох след много умуване: „Не ти трябва, Сотире, с мечка мандра да правиш!”…

Разправя старецът, налага тетивата с буковия чук, тя пее своето си „Дзъннн… Дзъннн!…”, а аз съм се зазяпал в цялото това чудо и слушам рицарската му сага.

- …От дръндар зет става ли, Керо Евтимийо - отвръщам на старата вещица, - ни къща вдига, ни имот събира. Пък тя ще ме заупреква: „Не си знаеш късмета, Сотирко, циганино неден. Вместо мед и масло да ядеш и в мляко да се къпеш, гол и бос ще скиташ като демирхисарски комита, и гладен, цял живот гладен…”. Тъй и стана, позна, пустата й каракачанка! Ориса ли ме, що ли…

Появата на стария дръндар винаги носеше нещо предпразнично, той повеждаше началото на пролетното или есенното обновление. Срещу приказните мигове, с които ни даряваше - поне мене, хлапака - той с благодарност вземаше мизерните левчета за труда си и със: „Сполай, булка! Живот и здраве, догодина пак…”, се изгубваше от живота ни.

След пролетта на 1944 г. дръндарят не дойде повече. А дръндарския му лък с кожена тетива от бича жила и буковия му чук, при малко повече късмет, може би украсяват етнографската експозиция на някой нашенски музей.

МАЙСТОРЪТ НА КАВАЛИ           

Открих го преди три-четири десетилетия в квартал „Сточна гара” на Хасково. Домът му беше малък, дом на бежанец, граден при недоимък и оскъдица, с дворче отпред, където пъстрееха цветя и бяха засадени по някой и друг корен домати и пипер.

Стопанинът, дядо Иван Митрев, бе преминал през безброй премеждия в осемдесетгодишното си житие на източнотракийски българин. То са били мъки и страдания в трагичното време на Балканската война, то е било скиталчество от селище на селище из земите, където лежат костите на дедите му, и пред заплахата от гибел е бил принуден да ги напусне. Лишен от родно място, в залеза на дните си, най-сетне отново е имал своя стряха. Ала през всичките изминали години бе носил неизмерима обич към народната музика. За да бъда разбран, била е, без съмнение, обич към българското.

Защото покрай многото занаяти, с които дядо Иван е градил дом и е изхранвал семейство, той бе и прочут майстор на кавали и гайди, името му бе известно далеч извън пределите на отечеството.

- Няма, за жалост, кой да ми наследи майсторлъка - сподели огорчен, като ме поканва с жест да седна. - Нито синовете, нито внуците. Опитах, ама нищо не излезе. Барем някое друго мераклия момче да се намереше в тоя град…

Стаицата бе не повече от три на три метра, прозорче с мушкато по перваза и кухненска маса с поизносена мушамена покривка. Стопанката шеташе край печката, а дядо Иван седна пред струга си до глухата стена - престъргваше цев за кавал.

Осезаемо предусещах, че съм попаднал в свят, за какъвто понякога си представя човек, без да може да го сътвори в думи, нито пък да му очертае мащабите. Свят непознат, дъхав на пресен талаш, на билки. По стени, полици и ракли бе отрупано с кавали, свирки, цафари, дудуци, с писани гайди и гиздави овчарски торби от щавена кожа и с костени плочки, богати на рязана орнаментика и инкрустация от седеф, с пискюли и маниста по краищата и със сума ти други „салтанати”. Имаше и овчарски геги - те, с изяществото на дърворезбата си, бяха по-скоро произведения на изкуството, нежели просто пастирско оръдие на труда.

Може и да изглежда наивно, но в стаицата витаеше дух, обсебил дядо Ивана още от пастирското му детство и юношество. Разправяше ми при кого и къде в Одринско, Лозенградско и Суфлийско е усвоявал тънкостите на кавалджийския си майсторлък, но за мой конфуз изгубил съм бележника с тези данни. Срещнахме се, когато вече неговите гайди и кавали се ползваха с предпочитание сред свирачите в ансамбъла на Филип Кутев. Много наши сънародници по широкия свят - от Щатите, Канада и Аржентина, та чак до Австралия - и до ден днешен се наслаждават на завладяващите български мелодии чрез инструментите на дядо Иван.

Майсторът с готовност се зае да ме запознае кое какво е и как се прави. Почти изоставеното от съвременниците ни негово майсторство, смея да твърдя, е принуждавало този нашенски Страдивариус с не по-малка страст от тази на великия майстор да търси и да открива тайните на съвършения звук, извличан от мъртвото дърво. „Хубавият кавал - каза ми, - става от благородни дървесни видове. Дървото трябва да е отлежало с години и да пее, да пее!”.

Кавалите на дядо Иван обаче плачеха. Или на мене тъй ми се струваше?

Майсторът бе постигнал и свои фирмени секрети. Кога например гайдуницата (мелодийната цев) на високата джура гайда трябва да се прави от твърдо дърво, а ручилото (бурдонната цев) - от меко; как ниска каба гайда можеш да я натъкмиш за тежки хайдушки мелодии. Особено оригинална бе една негова малка гайда-козле - мехът от черно яре бе с козината навън, то имаше малки предизвикателни рогца и закачливи черни оченца. Козлето бе „захапало” гайдуницата, а рогцата му бяха обковани с медни гвоздейчета.  „Тракийска, за веселба е - подсмихва се дядо Иван на изумлението ми от гайдата, - за ергенски хора и за сватбарски сборища, за гергьовденски надсвирвания…”. 

В готовата му за пазара стока кавал с кавал не си приличаха. Имаше едноставни (с една цев) с тъмна полирана повърхност и с накрайници от бяла кост, имаше и триставни, цевите им бяха инкрустирани с калайлии пръстенчета, чийто сребърен филигран радваше окото. И овчарски свирки, коя от коя по-привлекателни, и цафари от явор с мелодичния звук на флейта - все инструменти за професионалисти, за свирачи, дето отбират от музика. Дядо Иван взе един триставен кавал. „Чуй сега - рече, - чуй глас сладък, та меден. Ще ти посвиря, пък сам ще кажеш после…”.

И подхвана лирични мотиви от Чаталджанския край - ту бавни, ту бързи като поток, богато орнаментирани с тънки, динамични звукови нюанси. „Мъка изплаква - обясняваше старецът, - затова за сърцето те хваща. А тая сега е добруджанска, на сити хора, таквиз знаят цената и на труда, и на веселбата…”.

Докато го слушах, давах си сметка, че със стария майстор си отива и последният творец  на крайно необходимото и далеч не чуждо за нашето време негово изкуство. Изчезнат ли кавалът и гайдата от всекидневието ни, току-виж и българското ще се затрие от свят. Защото, древна истина е, докато кавали и гайди ни връщат към изворите за жива вода, дотогава ще пребъдем като българи.