ПОГРОМЪТ

Петър Ангелов

електронна книга

ВЪВЕДЕНИЕ

Преди време с писателя  Никола Радев говорихме за бъдещето на романа. Един от големите майстори на късия разказ, документалната проза и публицистика, автор на знаковите произведения „Когато господ ходеше по земята”, „Седем ключа на вода” и други, ми каза: “Мина времето на разтягането на локуми”. Според него  художествената документалистика ще става все по-необходима като автентично свидетелство за времето, в което живеем. И наистина, при радикалното настъпление на развлекателната и криминалната литература, на субкултурата във всичките й разновидности и жанрове, значението  на документалната проза ще става все по-значимо. Подобно на научнопопулярната литература, документалната проза и публицистиката ще играят важна роля в обективното отразяване и съхраняването на актуалната историческа памет. В тази книга ще се опитам да щрихирам в кратки епизоди логиката на стопанските процеси от изначалните прояви на  цивилизацията и случващото се днес. С различни литературни жанрове - публицистика, спомени, откъси от проза, фрагменти от  историята и статистиката, обединени в единно четиво. Намираме се в период на търсене на нов път към утрешния ден. Все по-ясно става, че  светът е в духовна и материална криза. Ролята на философите и философията като че ли вече не е същата. На мода са стратезите. Какво ни очаква или какво се планира в тайните квартири на стратегическите и идеологически центрове никой не иска да ни каже.

ПЪРВА ЧАСТ 

ЗЕМЯТА И СЕЛЯНИТЕ              

„УМРЕ ЛИ СЕЛОТО, УМИРА ДЪРЖАВАТА”      

                                                  НИКОЛАЙ ХАЙТОВ                           

УЕДРЯВЯНЕТО НА  ОБРАБОТВАЕМАТА ЗЕМЯ - ОБЕКТИВЕН ИСТОРИЧЕСКИ    ПРОЦЕС, ЗАВИСИМ ОТ УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО НА ОРЪДИЯТА НА ТРУДА, РАЗВИТИЕТО НА ТЕХНИКАТА,  ТЕХНОЛОГИИТЕ   И  ИНДУСТРИЯТА 

Земеделието е изправило първобитния човек на  крака, ако се позовем на Дарвин и неговото учение за еволюцията За начало на земеделието трябва да  се смята онази епоха, в която човекът започва да събира, отглежда и съхранява  дивото жито и други растения, да опитомява дивите животни. Тази епоха би трябвало да се приеме и за начало на човешката материална култура. Преди нея, с рисунки по пещерите, се появят  първите  изяви на духовната  потребност и същността на човека като творческо същество.

През различните обществени строеве - от първобитно-общинния, та до наши дни  се водят  битки за земя и нейната експлоатация за изхранване на увеличаващото се човечество.  Превръщането на горите и поляните в ниви, опитомяването и използването на  животните като работен добитък е поврат в борбата на човека  с природата. От този предел на човешкото развитие, до първия трактор, са  изтекли  хилядолетия.

ОТ ГРАДИНКАТА КРАЙ КОЛИБАТА, ДО ФЕРМЕРСТВОТО, ЧИФЛИКЧИЙСТВОТО,  ЛАТИФУНДИИТЕ,  КООПЕРАЦИИТЕ,   ТКЗС И  АПК,  ИЛИ…. ОТНОВО ЕДРИ  ФЕРМЕРИ   И  ЛАТИФУНДИСТИ

Уедряването на фермите  в Европа, Северна и Латинска Америка, Азия и Африка става по различни начини -  къде с по-малко, къде с крайно,  до  нечовешко  насилие.

Европейците, населили Северна Америка, прогонват или избиват местното население и създават мащабно фермерско земеделие. По-късно, за да увеличат производството на тютюн, памук, царевица и други суровини, нужни за търговията им с Европа, а също така и за  да увеличат печалбите си, американците по най-жесток начин докарват негри от Африка и от хора на природата ги  превръщат в роби, като използват физическата им сила като  на  животни.

В Латинска Америка, пак чрез нечовешки по жестокост войни,  Испания се превръща в най-великата колониална империя. През 1519 година малък испански отряд от конквистадори унищожава Ацтекската империя. Там в условията на испанските колонии се  ражда  латифундийството. Тази форма на стопанисване създава  най-едрото земеделие, което разделя населението на много богати - местни и чужди латифундисти,  много бедни, безимотни и безправни  плебеи. В света и сега все още има около 28 милиона роби. Фотографката Лиза Кристин е  документирала със снимков материал тежката съдба на съвременните роби в мините на Конго. Мнозина от тях са се родили и умират под земята. Същата съдба имат и робите от тухларниците на Непал. Техните деца започват да работят от 4-5 годишни.

Неотдавна пътувах от Мадрид към град Мурсия, където видях бедни, на места силно ерозирани терени, заети с огромни масиви от лозови насаждения. Между тях се виждаха порутени сгради на фалирали и  изоставени ферми, приличащи на стопанските дворове на нашите текезесета сега. Очевидно е, че новите, огромни  масиви от лозя са изградени върху земята на фалирали фермери или чрез създаване на  крупни кооперативни сдружения.

Уедряването на фермите в развитите европейски страни в повечето случаи  става по  еволюционен път. Той се определя от развитието на техниката, технологиите и нуждата от аграрна продукция.  Машините  изискват уедрени участъци, за да разгърнат своя капацитет и производителност. В същото време високата им производителност прави ненужен труда на много хора. В напредналите страни, като Франция, например, чрез концентрацията  на лозарството и  другите отрасли, със земеделие се занимават едва 4-5% от населението. Най-напредничавото земеделие по всички показатели - икономически, технологически и организационни, инфраструктурни, и научни - е в САЩ. С три процента от населението американските фермери произвеждат земеделска продукции, с която могат да изхранят десет Америки.

В Германия до Втората световна война средният размер на фермите е бил 400 декара. В 1980 г. той е над 1400 декара. Сега концентрацията несъмнено е значително по-голяма. При обединението на ГФР с ГДР, където земеделското производство, особено в говедовъдството,  е силно окрупнено, се приемат закони, стимулиращи уедряването на животинските ферми по подобие на тези в бившата ГДР. Тази политика се провежда с различни стимули за ферми със сто или хиляда крави.

В Русия до средата на oсемнадесети век, с изключение на казаците, селяните са не само крепостни и  безимотни, но са и безправни. Най-известният дворянин между всички собственици на  крепостни селяни е големият руски хуманист, авторът на “Война и мир” Лев Николаевич Толстой. Писателят, който гениално е описал блясъка на руското дворянство, един от най-важните гости на пищните балове на висшето общество, притежава около 180 крепостни селяни. В Ясна поляна той живее простовато като тях, косял ливадите заедно със своите крепостни, ласкаво се е отнасял към жените им. С една дума, отношението му към своите селяни били като към членове на неговото семейство.

До Втората  световна война в някои страни, като Унгария, Румъния, отчасти и България, е съществувало чифликчийството. Турската империя, която е давала на пълководците завоюваните територии за експлоатация и управление като лични е създала едро  земевладелчество  известно като “Ориенталска система”.  В  Турция и досега  са запазени феодални стопанства, в които един собственик  владее земята на  десетина села и определя бита и дори личния живот на населението в тях. Големият турски  реформатор Кемал Ататюрк не е успял да реформира аграрния сектор, поради което сега, в Анадола например, съществуват значителни остатъци от спахийство.

След освобождението българите закупуват земи от изселилите се от България турци. Въпреки това, нашите селяни си остават най-малоимотните в Европа, с изключение на Добруджа.

Животновъдството и занаятчийството в развитите някога в икономическо и културно отношение подбалкански градове, когато са търгували  с платове за  турската армия, запада. Наскоро се появи творбата на известния журналист и писател, Тодор Коруев „ОВНЬО ЛЬО ВАКЪЛ, КАМАТАН” - родопското овчарство, която предизвика небивал интерес. Критиката неслучайно  го сравни със Захари Стоянов. В тази обемиста книга авторът е описал овцевъдството  в Родопите с несравнима обич и познания. Най-големият собственик на стада бил някой си  Герджиков, той е притежавал над 15 000 овце. Този важен  за Родопите отрасъл запада, когато стадата  на родопските овчари не могат да зимуват в Беломорска Тракия.

Стоковото земеделие се заражда  в районите, занимаващи се с  лозарство и винарство, със зеленчукопроизводство, отглеждане на ориенталски тютюни или се занимават със животновъдство. Въпреки това процесът на раздробяване на земята е непрекъснат. В България не са въвеждани комасацията и закона за неделимост на земята. В същото време след Oсвобождението демографският бум е голям. В едно семейство са се раждали  пет, осем, че и повече деца. Според статистиката, от 1934 г. до 1944 г. едноличните стопани се  увеличават с 25.6%. Това означава, че средният размер на земята на един стопанин е намалял с една четвърт.

КООПЕРАЦИИТЕ - ФОРМА НА ДОБРОВОЛНО СДРУЖАВАНЕ

В борбата на производителите срещу лихварите, прекупвачите и търговците на дребно, които диктуват икономическите правила в свой интерес, се раждат промишлените и земеделските  кооперации  още в края на осемнадесети век и началото на миналото столетие. Първите кооперации в индустриалното производство се създават в Англия  град Рочдел - 1844 г., нарекли ги “Рочделски честни пионери”. Във Франция първото потребителско общество е създадено в  Лион през 1848 г., в Италия през 1853 г. в Торонто, в Германия през 1848 г., Русия през 1862 г.

Първите кооперативни сдружения в България са свързани с идеализма на интелигенцията. През 1891 г. в с. Мирково  е създадена първата селска кооперация “Рало” от писателя  Т. Г. Влайков, - един забележителен порив на българската интелигенция да служи на своя народ. Първата работническа кооперация в България е  основана в  Търново през 1892 г. от Димитър Благоев. Няколко години по-късно в Пловдив, Габрово, както и на други места, се създават занаятчийски и селски кооперации. По време на управлението на  Александър Стамболийски кооперациите имат голяма подкрепа от държавата. Активен поддръжник на тази идея е бил и Иван  Багрянов. На два пъти министър на земеделието и като наследник на голям чифлик, той вижда в кооперацията средство за уедряване и модернизиране на селското стопанство.

В периода на голямата криза в началото на ХХ век броят на кооперациите бързо нараства. През 1938 г. те са 3342,  с различна стопанска  дейност. От тях 1938 са земеделски и кредитни, 308 - популярни банки, 445 са занаятчийски, 211 - трудово-горски, 219 - потребителски и още много лозаро-винарски, тютюневи, млекарски,  водни синдикати и др.  България е на второ място в света по развитие на кооперативното движение след Дания

Капиталистическият период на нашето земеделие никак не е бил безметежен и идиличен, както някои го представят днес.

СПОМЕНИТЕ НА ИВАН МАРИНОВ „ЗА ДОБРОТО НА ХОРАТА”

Още през 1926 г. Иван Маринов от село Грозден, Карнобатско, създава кооперацията “Съзнание”. Бях издател на неговия ръкопис “За доброто на хората”,  донесен ми от дъщеря му, Мария Желева, съпруга на първия ни президент  д-р  Желю Желев. Ето какво казва той:

„Както навсякъде в цялата страна животът на селяните в моето село беше станал много тежък. Победилият фашизъм най-жестоко се нахвърли да ограбва селото. Изкупуваха селскостопанската продукция на ниски цени, заробваха селяните чрез кредити със страшно висока лихва, която в някои случаи достигаше 100%. Лоши реколти, разорено стопанство още от войните и за събитията от 1923-25 година. Всеки срещнат човек плаче: “Загиваме! Изядоха ни, голи сме, гладни сме, децата ни на училище не могат да ходят, бакали и лихвари ни завладяха! Разбойническа власт! Лихварите всеки месец сменят записките и трупат на лихвата лихва, Бакалите дават на вересия на произволни цени! След настъпването на голямата икономическа криза след 1930 година катастрофално спаднаха цените на промишлените стоки, а за селскостопанските те бяха бедствие. Това, което беше произведено, не се търсеше и почти не се изкупуваше от търговците. Ако се изкупеше, ставаше по съвсем ниски цени. Не се изплащаше или се изплащаше малка част от стойността му. Другото оставаше на вересия, която въобще не се плащаше. ….Стопаните с дни висяха по опашките и накрая, след като гроздето се вкиснеше, го хвърляха. Когато се спомня за тези години, аз който съм преживял това време, си мисля как оцеля нашият народ!  Бирниците се редяха един след друг. Нямаше откъде да се плаща, нямаше приходи, а данъците се трупаха срочни и безсрочни, със закъснения и лихви. Когато някой отиде при бирниците да плати нещо от данъците, не му издаваха квитанция. “Ще издадем, когато платиш всички данъци” - казваха му те. И да се изплащаха данъците, дълговете не намаляваха.”

СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЪРВОТО СТОЛЕТИЕ НА 19 ВЕК

Ако разгърнем книгите на нашите класици, Елин Пелин, Йордан Йовков или Георги Караславов, ще добием представа за нашата държава петдесет години след освобождението й от османско иго, когато  силата й се е крепяла върху земята, когато битът и щастието на селянина се определяло от това, имаш ли или нямаш земя. За достоверност и за краткост, ще напомня един пасаж от романа  „Татул” на Георги Караславов.  Героите на  тази книга са  овдовялата снаха на големия син,  нейното дете, по-малкият брат - ергенин още, и свекървата, която след смъртта на големият си син, стопанина на къщата, трябва да отдели полагащата се част на вдовицата. Тя рано или късно ще се задоми другаде и ще подели имота. Финалът е мрачен, свекървата отравя снаха си, за да запази имота цял.  Ето само една фраза от този сюжет, в който се заключава моралът и мотивите за  неговото изкривяване.

Свекървата за снахата:

„Чакаше си тя, чакаше си да й падне  гиздавата стокица като узряла круша… Пък, че другите са търчали, че други са си пекли душиците като в пъкел, докато да го съберат този имотец, тях кой ги бръсне, кучета ги яли тях… Белким не е забравила починалият Минча… И защо ли й е да го помни и да го жали… Минчовци мнооого  за нея…”

Както се изтъква по-горе, България е страна с дребни  стопанства. Според статистиката, до Втората световна война земеделските  стопанства наброяват 1 103 800  със среден размер на притежаваната земя 42,6 декара. Не са малко и селяните с по 8-9 декара. За да се види равнището на земеделието, ще се възползвам от данни, взети  от историята на село Сираково, Хасковски окръг, написана от доктора на историческите науки Георги Граматиков и доктора по книгознание, библиотечно знание и библиография Йордан Нанчев. Случи се така, че аз бях председател на същото ТКЗС от 1964 до 1968 г. Според списък на член-кооператорите от с. Горно Сираково, Хасковска област, внесли земя, добитък и инвентар в ТКЗС, образовано през 1951 г. се вижда имотното им състояние и въоръжеността на труда на лицата, записани в ТКЗС.

1. Ангел Иванов Гогов - ниви 29.5 дка; кола желязна 1 бр; плуг 1 бр; орало 1 бр; буюндрук /хомот/ 1 бр; брана 1 бр; каиш на орало 1 бр; ангъчи 2 бр; диканя 1 бр. и веялка 1 бр. 2. Ангел Георгиев Атанасов - ниви 18.3 дка; волове 1 бр. 3. Ангелия Георгиев Атанасов - ниви 12.8 дка; лозя 0.5 дка. 4. Атанас Георгиев Атанасов - ниви 22.8 дка; кола дървена 1 бр; буюндрук 1 бр.; палешник 1 бр.; ангъчи 2 бр.; волове 1 бр.; крава 1 бр.; теле 1 бр.; овце 1 бр.; лозя 0.5 дка. 37. Георги Димов Колев - ниви 8 дка. 38. Георги Атанасов Георгиев - няма данни. 42. Георги Тенев Михов-ниви 24.2 дка; лозе 0.3; крава 1 бр; кола желязна 1 бр; плуг 1/4; орало 1 бр; каиш 1 бр. 93. Коста Ванчев Панайотов - ниви 14.4 дка; крава 1 бр; кола желязна 1 бр; веялка 1/4; занаятчийски инвентар за 134 хил. лв. 94. Кузма Демирев Колев - ниви 2 дка; люцерна 1.5 дка в селото; лозе - 0.9 дка; крава 1 бр; теле 1 бр; овце 3 бр;кола дървена 1 бр;плуг 1 бр;орало 1 бр; буюндрук 1 бр; палешник 1 бр; веялка 1 бр; диканя 1 бр; ангъчи - 2 бр. 96. Кольо Атанасов Димитров - ниви 7.2 дка; теле 1 бр. 97. Карю Русев Димитров - ниви 10.5 дка; лози 0.5 дка; волове 1 бр; крава 1 бр; овце 2 бр; кола дървена 1 бр; плуг ?; орало 1 бр.  В стопанството да внесени общо 142 плуга и 7 брани… И други, всичко 190 семейства.

Това  примитивното равнище  на оръдията на труда: рало, палешник, ангъчи /ритловици/ и др. са характерни за най-бедните страни в Европа. Освен примитивните средства за производство,  земята е разпокъсана на стотици маломерни нивички. Седем  земеделски стопани от с. Сираково притежават до 5 дка земя. Притежателите на земя от 5 до 10 дка са 8  стопани. Тази земя е  разпръсната в 39 ниви. Девет земеделски стопани притежават до 60 дка, разпръснати в 17 ниви. Не са малко и притежателите на повече  земя. Десет стопани притежават от 50 до  75 дка.  разпръснати в 163 ниви. От 75 до 100 дка земя владеят шест земеделски стопани раздробена на 127 ниви. При тези  маломерни парцели, и с този земеделски инвентар е ясно, че става дума за изостанало, ниско добивно земеделие, опиращо се на непосилен човешки труд, от който резултатите са следните:

През 1942 г. в село Сираково с пшеница са засети 2022 дка и е получено средно по 90 кг  от декар. От този добив за семе се заделят 24-25 кг. С ръж са засети 391 дка. Добивът е 60 кг., за семе са необходими 18 кг. С ечемик са засети 275 дка, добивът е 50 кг. С царевица са засети 1768 дка, с тютюн - 286 дка, със захарна тръстика - 15 дка, със слънчоглед - 78 дка,  с анасон - 15 дка, с памук - 100 дка, с фасул - 200 декара и др.

Повече от разбираемо е, че такова примитивно земеделие, с тези ниски добиви не може да осигури  препитание и перспектива  на младите селяни. През същото  време  раждаемостта е висока. Едно семейство възпроизвежда от трима до 8 членове. През 1923 г. в с. Сираково има 10 женитби,  а ражданията са  41. През 1924 г. женитбите  са 9, ражданията 39. През 1925 г. няма женитби, а  ражданията са 20. По-нататък,  от 1926 г. до  1936 г. картината е същата.

Представа за равнището  на бита ни дава статистика, публикувана в сп. „Економист” кн. 3,  1939 г., в статията „ДОМАКИНСТВОТО НА СЕЛЯНИНА ПРЕЗ 1939 г.”, която година се смята за богата и някои анализатори още подмятат колко богата е била България до 9 септември 1944 г.:

- Тухлени къщи - 25%

- Кирпичени къщи - 61%

- Среден брой помещения- 2

- Среден брой обитатели - 6

- Без клозет -  57%

- Без креват -  80%

- Без стол -  36%

- Без маса -  29%

- Без печка - 28 %

- Без юрган -  30%

- Без дюшек -  44%

- Без шкаф за съдове -  53%

Дял на селското население към общия брой на жителите на страната -  78.6%

ОДЪРЖАВЯВАНЕ  НА ЗЕМЯТА - КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА В СССР

Преди Октомврийската революция в Мексико е извършено първото одържавяване на голяма част от земята на латифундистите. Спонтанните  селски въстания  против собствениците на земята, ръководени от Франческо Виля и Емиляно Сапата - 1910, 1914-1917 год., прераснали в буржоазно-демократическа  революция, която довежда до промяна на конституцията. Извършва се одържавяване на 69 милиона хектара земя, собственост на латифундистите, и се раздава на бедните и безимотни селяни. Тези параграфи остават в сила и до днес в Мексико. Всяко семейство, получило земя от държавата по време на революцията, може да я използва поколения след него, докато членове на фамилията и техните наследници я обработват. Ако фермата им пропадне или се откажат от нея, тя си остава държавна. Тази земя не може да се продава, заменя, да се ипотекира или пък да бъде конфискувана. По-нататък тя се обработва на принципа на арендата. Ленин поздравява водачите на въстанието в Мексико. Няколко години  по-късно, по време на Октомврийската революция  издига лозунга „Земята принадлежи на тези, които я обработват”. Тя заварва руския мужик в окаяно положение и липса на идеи за самостоятелно развитие и участие в производството. Първият лозунг, който издига Ленин е земята да се изземе от помешчиците и да се даде на селяните, освободени от крепостничество, не може преди тези събития. Лозунгите за равенство и братство, характерни за левите движения и революции, не са определящи в пропагандата сред аморфната класа на селячеството в Русия тогава. Главният лозунг е: “Вся власть советам!”, т. е. първата задача на Октомврийската революция е свалянето на царизма от власт. Битката между бели и червени не се провежда на основата на Марксовата теория, че социализмът ще победи в развитите капиталистически страни, където работническата класа ще бъде революционния двигател. Ленин има друга теория за победата на безимотните. Разклащането на царизма в Русия устройва Запада и Америка. Големите финансови акули в лицето на Ротшилд, а след това и Рокфелер  оказват сериозна финансова помощ на Ленин, за да събори руския царизъм, който е пречка за тяхната експанзия на изток. По това време те са се стремели към пълно господство над бакинския нефт, Русия е била втората страна по износ на петрол след Америка. При неуспеха на революцията  през 1905 г. помощта била увеличена. В началото на 1917 г. Рокфелер започнал да финансира Троцки.

След смъртта на Ленин, Сталин изостря и ускорява класовата битка. Одържавява се  собствеността на фабрикантите, банките и имотните селяни. При тежкото положение, в което се намира Русия след революцията, изтощителните войни с Антантата той установява силен диктат над рухналата икономиката на  държавата, за да спаси властта на болшевиките. Унищожавайки личната собственост във всичките й форми, Сталин централизира материалните и паричните ресурси. Частната собственост на село преминава в ръцете на  колхозите и совхозите. Казачеството и чокоите от полски произход в Украйна оказват голяма съпротива. Тези събития великолепно са пресъздадени в романа „Тихият Дон” от гениалния донски  казак Михаил Шолохов. 

СЪЗДАВАНЕ НА ТКЗС В БЪЛГАРИЯ - (поврат в българското село с административен и политически натиск над нежелаещите да се запишат в ТКЗС)

В първите години създаването на ТКЗС следва опита на сдружаването при земеделските кооперации, където в България има голям опит.  За съветските колхози у нас се заговорва още след Октомврийската революция. По-късно с участието ни във Втората световна война и успехите на Червената армия предизвикват симпатии към Русия в българското население и най- вече сред младежта. Нашите  войници, участвали  във Втората  фаза на войната, се завръщат от фронта като победители. Надеждите, че лошото е отминало и идва доброто, раждат ентусиазъм, непознат дотогава. Започва строителството на Химкомбинатът в Димитровград. Пред населението и най-вече пред селските младежи, се откриват реални възможности за по-модерен живот. Участието в бригадирското движение се е смятало за подвиг. Трудно е на сегашното поколение да си представи как са се съревновавали помежду си безплатните строители на Хаинбоаз, на язовир „Копринка” и другаде. Ентусиасти създават първите  ТКЗС-та. Немалка част от селяните се обявяват срещу наложената им колективизация. Някои от тях,  известните като “Горяни”, създават контрареволюционно движение, ръководено от БЗНС, излизат в Балкана и водят въоръжена съпротива срещу политиката  на БКП, други напущат кооперативните стопанства.

В моето  село ТКЗС е създадено през есента на 1945 година, второто в Хасковска околия. Най-големи агитатори са били ремсистите, лежали по затворите на царството. След тях са вървели бащите им. Голямо влияние в агитацията са имали братя Топалови, заможни селяни с по 70-80 дк. земя, страстни привърженици на Александър Стамболийски и противници на царя.

По-късно,  като съм се ровил из архивите на ТКЗС в различни села на нашия окръг покрай събирането на материал за романа ми „Жаравата”, забелязах, че в първите устави, съчинени без указания отгоре, са  заложени постановките и традициите в сдружаването до Девети септември 1944 г. В уставите  на всички ТКЗС-та се запазва собствеността върху  земята, срещу която кооператорите  получават рента.

След излизане на закона за национализацията на едрата градска собственост,  в ТКЗС се премахва рентата, но собствеността не се заличава. 

Премахването на рентата се посрещнало с одобрение. Тя се узаконявала с гласуване от общо кооперативно събрание. Нито едно село не е гласувало за запазването й. Бедните се радвали за равенството между тях и богатите.

Спомените на Иван Маринов  „За доброто на хората”

(документ с историческо значение)

На 14.09.1944 г.,  пет дни след Девети септември, Иван Маринов се заема със създаването на ТКЗС в с. Грозден, Карнобатско където още през 1929 г е създал преуспяваща кооперация „Съзнание”. Радетелят на кооперативната идея, преди още да се появят каквито и да било правителствени решения или указания, разбира своята задачата така: Неговата кооперация “Съзнание”, да прерасне в ТКЗС. По този повод той пише:

„След 9. ІХ. 1944 г. получих телеграма да се явя в София на 14 септември. На тази дата бях в София. Посрещнаха ме другарите от управителния съвет, но преди това се видях с Димитър Кънев. Казаха ми, че Централният  комитет е решил да отида в Лозцентрал за член-делегат на централата. Аз се противопоставих. Заобяснявах, че съм подготвил работата за създаване на ТКЗС. Отделът за кооперативно обработване на земята (очевидно този отдел е бил първообраз на бъдещото ТКЗС) трябваше да обхване всички стопани в селото и цялата производствена дейност, и че не мога да оставя нещата така недовършени”.

Това му становище не е случайно. Иван Маринов не забравя за своята отговорност пред хората, които го следват.

„Тук, в моето родно село Грозден, виждах призванието си да служа на народа - пише Маринов. - За това ми помагаха моят опит,  постигнатите успехи, неограниченото доверие на моите съселяни, на които дължах всичко и в лицето на които виждах пионерите на новото в селското стопанство. Тогава така виждахме бъдещето на кооперацията, прераснала в по-висша форма, която за село се очертаваше текезесе. За нас това щеше да бъде нов вид кооперация, където ще се обедини имуществото на кооператорите”. 

Обединението на селяните в ТКЗС, изравняването на имотните и безимотните не се посреща с одобрение. Най-трудно селянинът се разделя със своя бит, с имота си и особено с животните.

С чувство на хумор, срещан на много места в текста, авторът  описва една подобна случка:

„Един ден дойде с бастуна баба Люца Йорданова /моя първа братовчедка/.  Поздравих я, поканих я да седне. Пъшкаше, беше много изморена. “Иванчо, какиното, туй, дето го направихте, не е лошо, хубаво е, ама не можем да свикнем още. Момчетата като болни. По-рано, като станат сутрин, един при овцете, друг при добитъка в обора, сега сутрин, отидат в къшлата - празна, отидат в обора - празен, тръгнат към къра, ама на коя нива, на кое лозе? Мъчно ми е като ги гледам. Викай ги или ела у дома, приказвай им да им мине.”

…Грозден се сочеше за пример, като село с доброволно масовизирано текезесе - пише в спомените си Иван Маринов. - След изборите опозицията в Народното събрание постоянно  поставяше въпроса за насилието при образуването на текезесетата. Неведнъж в народното събрание се сочеше примерът  на Грозден. Опозицията много търси в Грозден случай на заплашване, насилие или измама, но не намери. Тогава открили друго. Един адвокат, широк социалист, опозиционер от Ямбол, научил, че на едно събрание веднъж съм разказал по някакъв повод, приказка, която може да се възприеме като заплаха.”

В приказката ставало дума за това как султанският син се влюбил в дъщерята на един циганин. Ходили разни величия да искат от циганина щерката му, но той не я давал. Тогава един чауш от охраната оправил работата. Той набил циганина, който казал: „Защо не изпратиха по-рано някой разбран човек, като теб,  та да се сетим като хора.”

Името на Иван Маринов става известно в цялата страна. Канят го на работа в Министерството на земеделието, но той отказва. „Многогодишната ми мечта - казва той, - е да работя в текезесе за построяване на социализма в моето родно село.” Въпреки това, академик Титко Черноколев  успява да го проагитира да отиде в София и да помогне на цялата страна. Пътувайки из окръзите, Иван Маринов се натъква на много несъобразности, по неговия израз.

„В Нова черна кооператорите се разбунтували  и разграбвали добитъка и инвентара. С  няколко другари от комитета отидохме с коли в селото. Заварихме кооператорите в стопанския двор. Искаха да си вземат добитъка. Пазачите ги заплашили, че ще стрелят. Придойдоха още хора и негодуванието на тези, които искаха да си вземат добитъка, се засили. Из калабълъка гласовете на жените повече се чуваха. Когато отидохме, за минута се умълчаха, но после всички се развикаха, че искат да си вземат добитъка. Аз взех думата и те всички притихнаха да чуят какво ще им кажа. Започнах с това, че на тях наистина  не им е лесно, да се разделят с добитъка,  с инвентара и земята  си и да останат с две празни  ръце. Разказах им как и на нашите хора в Трозден не им е било лесно, че на тях също им е било трудно, но са направили текезесе. Сега работят и получават добро възнаграждение… Приказвах им цяла нощ. Осъмнахме край огньовете и се разделихме спокойни, че няма да разтурваме стопанството.”

Ораторските способности на Иван Маринов са били неоспорими, иначе щяха ли да го викнат в София да ходи от село на село, като Левски. Основен принцип в неговата дейност и при основаването на кооперация “Съзнание” и по късно на текезесето е бил методът на убеждението.  

КОГАТО  СЕЛОТО  ГРАДЕШЕ  ГРАДА

(централно планиране, централизация на управлението на икономиката.)

Още като ученик в прогимназията лятото ми преминаваше на полето. За селските деца това не е нещо необикновено. Така е било и при частното земеделие, така беше и в ТКЗС. Ние работехме заедно с родителите си, окопавахме памука или нижехме набрания тютюн до късно през нощта.

Голяма беше тревогата за памука. В село имаше около 350 жени, а планът за памука  е бил за още стотина кооператорки. При кишава година жените не смогваха да се справят с бурените и те проклинаха пустия му план. По това време още не бяха познати хербицидите и механизираното окопаване - главното оръдие в ръцете на селската жена си оставаше мотиката, сърпа и  ралото. В борбата с троскота и паламидата идваха да помагат бригади от града, но тяхната помощ, макар и безвъзмездна, си беше повече морална. Голяма  част от гражданите работеха формално, нали трудът им не се заплащаше, други ги мързеше, трети не издържаха на слънце. Много от работничките, бивши селски моми или текезесарки, сериозно помагаха. Планът за отглеждане на различните култури се решаваше отгоре, че и най-отгоре. Правителството планираше нуждите на страната от жито, памук, фасул, на зеленчуците и лозарството по нашия край много не се държеше, изглежда сме нямали отворени пазари за износ. Плана го разпределяха за изпълнение по области и околии. Рядко плановиците се съобразяваха с възможностите на стопанствата, те се грижеха за националния план и го разпределяха без да се държи сметка за възможностите на отделните села. Още от тогава ТКСЗ-тата се научиха да се борят за ниски планове. Първата индустрия, която се разви, бяха предачните и тъкачни фабрики. Селяните долу не знаеха що е държавен план, що е баланс на  потребностите от суровини, те не знаеха що е централното планиране, още по-малко що е планова икономика.

За един от първоначалните периоди на ТКЗС, когато идеологическите постановки и пропаганда, все още надделяваха над нерешените  икономически и социални проблеми, беше посветен първият ми роман “Жаравата”. Той отразява един от най-трудните периоди, които преживя българският селянин.

Тъй като този роман е показателен за тези години и от гледна точка на колективизацията, и на някои методи при тоталитарната система, пък и това е първият ми опит в литературното поприще, ще представя откъс от него.

ЖАРАВАТА

първа глава

Един прашен и полупразен автобус ме носи в залеза към непознато село. Разбитото каменно шосе ни подхвърля и събужда задрямалата бабичка на предната седалка. Пътуваме към Родопите, обгърнали от всички краища долината със  зелена завеса.

- Дъбов дол, молим! - извика кондукторът с дрезгав глас и отвори вратата на автобуса. Спирачките изскърцаха и сякаш насила някой ме изхвърли на прашния селски площад. Приятна работа, началство, довиждане, молим! - произведе ме в чин кондукторът, сигурно заради голямата чанта, която носех. Ако не бяха няколкото старци, насядали по стълбището на затворения хоремаг, щях да помисля, че съм попаднал в безлюдно село. Поздравих и попитах къде е канцеларията на стопанството.

- Канцеларията, момче, е заключена - отговориха ми в един глас, - Хората са на бригада начело с Карата, с председателя… Ако имаш зор, отбий се в съвета, при Сандето, той ще те упъти! Него на бригада не го пратат, службата му е специална - бикар! Той трябва да си е на поста по необходимост.

Бикарят спеше дълбоко. Моето появяване го стресна и сигурно защото носех чанта, веднага ми отстъпи стаята, без да пита, какъв съм и защо идвам в Дъбов дол.

- Настанявай се, другарче, тук посрещаме гости… Само от бълхите ще видиш зор, ако не си свикнал. Страшно нещо е бълхата - лениво се размърда Сандето и заизтупва сламките от дюшека, полепнали по потурите му. Накрая удари два силни юмрука по сламеника, дигна се облак прах, а той продължи: - Може да се каже, че фактически бълхите направиха масовизацията в Дъбов дол!

Прахът се поразсея, можеше да се диша и аз попитах:

- Как така бълхите?

- Кат та гледам с чанта, на инструктор ми мязаш, пък се правиш на будала! Слушай бе, братче, ако те викне в канцеларията Карата и ти например речеш: “Не искам”, нали пъдаря ще те затвори при бика? Е, питам аз, какво ще правиш тогава? Много просто, трябва да се качиш на гредите: отдолу бикът, отгоре бълхите, ще се колективизираш не, ами пушек ще се вдига. Ако това ти дойде малко ще те вкарат в мазето тогава да видиш как се прави колективизация и масовизация…

- Кой е пъдаря?

- Ама ти не си ли инструктор? - попита Сандето и ме загледа учудено, разбрал, че не съм тоя, за когото ме взема. - Ако си инструктор, не може да не знаеш кой ни е пъдаря, както и Карата, нашия председател!

- Аз съм агроном, идвам да работя във вашето стопанство, нов съм! - рекох важно.

- Ама ти наистина ли си грамон? - попита още по-учуден бикарят. - И ще работиш в нашето село?…

- Да, тук ме разпределиха, от София! Кой е Герана?

Разбрал, че не съм тоя, за когото ме взе попита:  “Ако си инструктор, не може да не познаваш Герана, както и Карата, нашия председател!”

- Аз съм агроном, идвам да работя във вашето стопанство, нов съм! - рекох важно.

- Глей ти кви работи стават, значи!… От София им изпращат храненик!…Завайка се Сандето и изскочи навън - откъде да знам, че хукнал да разтръби каква опасност е надвиснала над Дъбов дол, 

ВТОРА ГЛАВА

Герана, моят хазаин, ме завари в леглото и още от вратата  се провикна:

- Хайде, Борка, ставай, я виж къде е слънцето!

На рамото на Герана висеше пушка, която той в последния миг се опита да скрие зад широкия си гръб.

- Какво е туй нещо? - попитах стъписан.

- Берданката ли, празна е, нали рейса изпращах.

- Тогава защо я носиш?

- За важност! Крачолката помъкнала кошницата, яйца да продава в града. Връщай се, викам й, връщай се и вземай мотиката. Като ме видя с пушката, върна се. Окълна ме хубаво, ама мене от клетви не ме е страх.

С тази берданка Герана развали настроението ми. Когато вечерта Карата му поръча да стои на пост пред рейса, мислех, че се шегува. Не можех да си представя как човек като него може да се занимава с такива глупости.

- Хайде да му хапнем едно козе каймаче, че да вървим!

Закусихме набързо. На улицата ни чакаше дългоухо муле, впрегнато в малка спретната двуколка. Седнахме в нея и преди да тръгнем, Герана свали калпака си, извади от дъното му нарязани четвъртинки от окръжния вестник, сви дебела цигара, облиза я цялата, извади чакмака, замахна и праханта хвана от пръв път. Замириса приятно и той дръпна юздите.

Люшка ни двуколката, пеят чучулигите и висят във въздуха. Навлизаме в полето, то се открива и бавно ни поглъща, полъхва вятър. Пшениците поклащат класове в очакване на жътвари, отнейде потайно се обажда пъдпъдък.

- Оттатък дерето са царевиците, след това започват памуците, дали сме им най-хубавата земя, тлъста и черноземна, та да произведем много, щото народът е още парцалив. А то не би… Паднаха дъждове - започна да ми обяснява Герана - и тръгна бурена, не може да му се надвие с мотики.

Ято яребици прелитат към реката и разсичат с крилете си тишината. В царевицата изпръхтя магаре, закашля се човек. Появи се старец с развързани още потури.

- Млади момко, аз съм, дядо ти Танас, аз такованка, по голяма нужда… То какво ли има да крие дядо ти Танас, ама все пак срамота е… Преди малко мина бригадирката Мария, след нея Карата, ще вземат да се върнат, та засрамват човека като едното нищо.

Герана въздъхна тежко, като разбра клюката, която вечерта ще залюлей хоремага.

- А ти, момко, кой си?- попита дядо Танас.

- Аз, дядо, съм новият ви агроном -отговорих му наперено.

- Така си и помислих, агроном ще да си, щом като си тръгнал с двуколката на Герана. А пък аз душата си разхождам и на магарицата трева бера, щото като дойде комбайната, докато се огледаш, ще помете детелината барабар с трудодните на народа, ще си вземе уема и ще се прибере в града, нали е касабалийка от метесето. Касабалиинът и касабалийката за хубаво на село не идват, касабалиинът все гледа де ти вземе залъка от устата. За тебе, момко, в хоремага разправяха, можел си да лафуваш със земята. И като какво си хортувате например? Мож ли я попита, да речем, какво прави комшийката Магда, бог да я прости, помни ли още Танаса, Танаса баш хорбашията, Танаса баш гайдаджията, дето песен и съчини?

Един човек, който е тръгнал да разхожда душата си, винаги има сериозна причина. Стана ми интересно и го попитах хубава ли е била комшийката му Магда, а той сякаш това чакаше, махна с ръка, сиреч: “Какво знаеш ти!”, очите му светнах и той продължи пътя си.

Като разбрах, че Герана е отбил двуколката по обходен път го попитах ще отидем ли до хората.

- Какво да правим там, знаеш ли как са настръхнали жените… Нашата работа е друга, нали чу какво каза Карата, първом трябва да проучиш почвите, а после ще видим накъде ще я хващаме, към тревосеянията или житото.

- Искам да видя най-хубавия чернозем! - продължих да настоявам, учуден, че Герана не иска да ме срещне с хората.

- Добре, като си рекъл, ще те заведа, ама после да не съжаляваш!

В пожълтялото от настъпващото лято поле огромният памуков блок лежеше все още тъмнозелен върху чернозема, от соковете на който плевелите бяха взели повече и стърчаха предизвикателно. Тревогата на Карата на снощното съвещание, види се, не е била без основание, бурени застрашаваха реколтата. Големите планове за памук не бяха по силите на женската работна ръка с новото име “кооператорки”, както ги наричах вестниците или текзесарки, както ги наричаха гражданите.

Бай Димитър откара мулето с двуколката в дерето, да не направи някоя поразия, а аз тръгнах към голямата памукова нива. Мотиките на жените глухо бият в напуканата земя. Забумтя трактор, млъкнаха мотиките, жените обърнаха погледи към края на блока. Тракторът млъкна и мотиките отново заудряха земята.

Забързах към култиватора. От сутринта едва беше достигнал средата на блока. Някои от звеноводите, изгубили вяра в техниката, започваха да запрягат ралата.

- Вижте мари, дружки, дошъл е още един технически прогрес от града! - провикна се наблизо млад женски глас и аз спрях. Едно звено от петнайсетина жени се прибираше към близката круша на почивка. - Ей, другарче, къде си тръгнал като през турски гробища, ела да те видим какъв си, що си, поздрав да разменим! - обади се същият глас и звеното избухна в смях. Отидох при тях, посмутените отначало жени се окопитиха и ме отрупаха с въпроси.

- Ти кой си бре, момче, май не си тукашен? - попита ме най-възрастната.

- Аз, лельо, съм новият ви агроном - казах смутено.

- Ти ли бе, ти не си никакъв агроном! - обади се не така шеговито младата жена.

- Защо? - попитах.

- Защото много ти е беличко лицето.

- Право казва момчето, Сандето снощи разправял в хоремага, че Дъбов дол вече се замогнал и щял да  храни още един чантажия.

- Какво ще правят чантажийте в текезесето? - провикна се важно възрастна жена. - Те могат ли да копаят, да жънат, да орат?

-Ти агрономите до чантажиите ли ги туряш мари, Стано? - обади се тънко гласче.

- До чантаджиите ще ги туря, че къде другаде? - вметна друга.

- Много ви е буренясала нивата! - рекох аз, все едно че не съм чул за какво говорят.

- Като е буренясала, ето ти мотиката, удряй! Видиш ли колко е дълъг реда, километър и половина. Опъни и ти като нас шията, пък да те видим така ли ще приказваш! - подвикна слабоватата женица, която досега мълчеше и слушаше и набута мотиката си в ръцете ми.

Звеното изведнъж настръхна, стопиха се подигравателните усмивки и всички като по команда пристъпиха към мен, готови да ме заядат.

- Кажи де, какво мълчиш? - обади се онази младата жена и излезе пред другите. - Кажи как да си окопаем нивите например, нали си учен, нали за акъл ще ти плащаме?

- В машините е спасението…

- Видяхте ли го мари? Нали ви казах, технически прогрес!… Виж какво, другарче, вашите машини и машинисти вятър ги вее на бяла кобила. Иди виж култиватора, цял ден се въртят около него умници като тебе, а половин ред не са окопали още.

- Оставете момчето мари, луди такива! - излезе напред възрастната жена. - Какво ти е виновно момчето, та сте го връхлетели като бесни?

- Как да не е виновно, лельо Маро, още не се е качил на магарето и залюшкал краката! Акъл ще ни дава, много станаха за акъл, а нивите ни запустяха.

Пристигна Герана, жените сконфузено се потдръпнаха. Той разбра какво се бе случило, сложи ръце на кръста, изгледа ги и рече:

- Сядайте мари, какво стърчите като горяла гора!

- То, чичо Димитре, че сме горяла гора си е право… - обади се устата.

- Горели сте защото мъжете ви пият много мента и си замаяват главите, а вие сте като вкиснати краставици. Една жена спре ли да се усмихва, направо си е изгоряла. Жената, Ганке, трябва да мърка като котка, а вие само джафкате.

Като укроти набързо жените, Герана седна до крушата, свали си калпака и запали цигара.

- Чичо Димитре, доведе ли Крачолката на копан? - попита отново жената с гальовното име Ганка.

- Доведох я, Ганче, всички от рейса ги свалих и доведох, но работата много, не можем сколаса. Памука буренясал, тютюна гори, царевицата никак я няма, жътвата чука на вратата, на универсала лагера стопен, а нашите майстори и днес май няма да оправят култиватора, та всичко ще легне на вашите ръчички…

Жените зяпнаха Герана, озлобени до една.

- Изоставаме, женки, изоставаме! - изохка Герана и се изправи. - Извикаха Карата на отчет в околийския, довечера ще се върне тъмен като градобитен облак.

Оставихме жените и тръгнахме към средата на блока, където около повредения култиватор продължаваха да се трупат хора.

- Мъжете са още по-калпави - рече бай Димитър, - ако ти стига за днес, да не ходим при тях.От жените те отървах, ама ако те награбят маслянкаджиите, каквито се зевзеци, одма ще ти лепнат някой прякор, та да го мъкнеш цял живот като Ангел бригадира, дето го кръстиха „Компресията”.

- Знаеш ли какво е компресия? - попита ме Герана, загрижен да ме опази от сигурните подигравки на трактористите.

- Знам!

- Може, то сега и децата в Дъбов дол знаят… Ама когато Хармониката изпрати Ангел в града да купи компресия за трактора никой не знаеше що е компресия.

Доста път трябваше да минем, докато стигнем до разваления култиватор. Герана разблъска тълпата, за да се приближим до маслянкаджиите. Те се катереха по железните греди смело, артистично, отвиваха и завиваха болтове, натискаха невъзмутимия метал с лостове, мъчеха се да го вразумят. Публиката гледаше със затаен дъх и продължаваше да чака чудото, което в Дъбов дол наричаха технически прогрес. Герана застана смирено между хората и с надежда загледа усилието на мъчениците.

- Онзи горе, дето натиска с лоста, е Ангел Компресията - зашепна ми Герана. - Този хубавец с френския ключ е Хармониката. - Герана посочи с пръст едър, силен, симпатичен мъж и допълни: - Околийски първенец в дълбоката оран, музикант, по-рано свиреше на кавал, а сега на кардион, приятел на Карата.

- Не става! - рече Хармониката и отчаяно хвърли френския ключ. - Трябва да се докара оксижен от града!

Публиката се разшава и ахна разочаровано, чудото пак не стана. А работата беше много по-проста: трябваше да се съкрати междуосовото разстояние на култивтора и всичко си отиваше на мястото. Селянинът знаеше да оре с рало или железен плуг, да жъне със сърп, да мели на воденицата и да яде трици, предстоеше му да оре с шест плуга изведнъж, а умът му още не беше станал шест пъти по-умен. Хвана ме яд на простотията им, онази простотия, с която издържаха на глад, мизерия и тъпчене даже. А онзи синковец с часовника на ръка обикаля култиватора и цъка с език “Не става”! Хич и не му мига окото от собствената простотия. Най-накрая яд ме беше и на себе си, на собствената ми простотия. Искаше ми се да се върна за малко в студентската си квартира на “Чаталджа” където разнищвахме Мендел и Морган, зубрехме тревополната система на Дакучаев и вярвахме, че ще направим бащите си богати твърде лесно.

- Виждаш ли - рече Герана, - трудно нещо било техническия прогрес!

- Нищо трудно няма, трябва да се центроват колелата на култиватора.

- Можеш ли го стори! - попита ме недоверчиво Герана, без да разбира какво значи центровка.

- Ще се опитам.

- Ей, момчета - викна боримечковски бай Димитър, - дръпнете се, новия агроном ще центрира работата.

Маслянкаджиите се отдръпнаха от местата си и ме загледаха снизходително, а устните им се разтегнаха в иронична усмивка. Обръчът около култиватора стана още по-плътен, всички искаха да ме видят. Сигурно външността ми не ги респектираше, двайсет и четирите ми години, шарената риза, гладените панталони и новите кецове не им вдъхваха доверие. Така или иначе предстоеше сензация, хората се блъскаха да не изпуснат нещо. Челото на Герана се ороси от пот; той извади кърпата и както винаги, започна да бърше дебелия си врат. Погледът му се закова в Хармониката, сякаш искаше да разбере от него ще успея ли или не. Поканих Хармониката да ми помогне, но той поклати глава присмехулно, предпочитайки да гледа отстрани как ще се изложа. Ангел, тракторният бригадир, наричан още Ангел Компресията, се затича и предложи услугите си. Обясних му какво трябва да направи застанах  отстрани, за да им покажа, че по-важно е да знаеш, отколкото да си изцапаш дрехите с масло и да миришеш на бензин. Ангел работеше пъргаво и чевръсто и скоро всички щяха да ахнат.

- Виж къде му била намерата! - зашушукаха помежду си. - Че то белята била в  колелата на култиватора, а Хармониката търсеше оксижен да измести гредата на култиватора!

- Като се оправи, ще ми се обадите! - отговори им на висок глас Хармониката, без да се смущава.

Купчината от хора около спрелия трактор растеше. Пристигнаха и някои от моите познати, басмената рокля се провря между мъжете и застана  наблизо. Стана ми тъжно, като я видях с какво удивление и надежда, та даже и с възхищение ме наблюдава. Сигурен бях, че беше готова да ви се извини за злите приказки, които ми наприказва преди малко.

Ангел беше готов, запали трактора, изфорсира двигателя и триумфално потегли. Култиваторът захапа земята и острите лемежи покорно тръгнаха между редовете, без да изровят нито едно стръкче от памука. Мотиките мълчаха, жените с белите забрадки стояха прави.

ОБЕДИНЕНИ  ТКЗС 

След две години работа като младши агроном, нещо като помагач на председателя на стопанството, селянин с основно образование, на третата година ме направиха председател на новообразувано Обединено ТКЗС.  Не зная кой и как беше ме забелязал и оценил, та един ден черна Волга ме настигна насред  нивите. От нея слязоха председателят  на Окръжния съвет на Хасково Георги Ашиков, и секретарят по селското стопанство в партията Иван Тонев. Предложиха ми да стана председател на стопанството в съседното село Сираково. Вечерта баща ми силно се притесни. “На Сираковци, и Господ да слезе от небето, не може да им помогне. Техните ниви са  най-слабите в околията. Тази работа, сине, не е детешка работа. Кажи им да извикат Мирчо от нашето село, и бригадир е бивал и председател.” - рече ми и ми препоръча да се откажа, много рано ми било да ставам началник.  Този момент от моя живот е описан в историята на с. Сираково  от докторите на  науките Георги Граматиков и Йордан Нанчев. За да спестим време и да не преразказвам случилото се от първо лице и най-вече за достоверност ще си позволя кратка извадка от тази история:.

„На 7 февруари 1966 година е проведено редовно годишно Отчетно - изборно събрание на ТКЗС - с. Сираково. От 120 делегати присъстват 120. За бюро са избрани Георги Стойков - председател, Дочка Георгиева - секретар и член Георги Банев, а за делови президиум  Иван Тонев - секретар на ОК на БКП - Хасково, Моньо Щилянов - икономист от ОНС - Хасково, Кузма Демирев - свещеник на селото и Петър Ангелов. Последният неотдавна е завършил образованието си, млад агроном, родом от съседното село Татарево. По първа точка от дневния ред той е приет за член на ТКЗС и избран за председател на стопанството.”

На това събрание за първи път видях срещу себе си стотина обезверени мъже и жени в очакване на поредното празно обещание. На събранието пръв говори секретаря по селското стопанство Иван Тонев. Той обеща окръгът да помогне в близките години да се изгради язовир  за поливане на 2000 дка.  обработваема земя, да се помогне на стопанството с машини и да се стимулира производството на тютюн. В предварителен разговор между двамата, беше ми начертал стратегията, повиша ли  производството на сух тютюн от 80 тона на 100-120 т. и трудоденът в порядъка на пет лева е сигурен. Той е знаел, че се очаква постановление за внедряване на икономическия механизъм в селското стопанство. В това постановление бяха заложени конкретни стимули за надпланово производство и нови по-високи цени

Двайсетина дни по-късно, след като подготвихме система от стимулиращи мероприятия, се поведе ново общокооперативно събрание. В историята на Сираково е записано:

На 27 март 1966 година се проведе  делегатско събрание. То се председателствува от Славчо Христозов - гл. агроном, а в ръководството са избрани Георги Стойков, Сево Мирчев -  главен зоотехник, Петър Ангелов, Яна Георгиева и т. н. Присъстват 118 делегати. Дневният ред на събранието е: „За повишаване на трудовата активност и материална заинтересованост на кооператорите.”

Ето какви решения взехме тогава:

ОСНОВНО ЗАПЛАЩАНЕ

- Трудът на кооператорите да се заплаща в зависимост от изпълнението на плана за натуралните показатели и  чистата продукция.

- В края на годината, след като се установи чистата продукция на отделните производствени единици, се начислява или отчислява допълнително заплащане на кооператорите съобразно с изпълнението или неизпълнението на плана. Размерът на отчисленията  да не надвишава 20%.

ПАРИЧНО ПРЕМИАЛНО ЗАПЛАЩАНЕ ЗА НАДПЛАНОВА ПРОДУКЦИЯ

Премирането на тютюна да започва от 60% за надплановата чиста продукция и да достига до 100% при добив над 150 кг. от декар.

СОЦИАЛНО  ОСИГУРЯВАНЕ  НА  КООПЕРАТОРИТЕ

- На кооператорите и кооператорките, запланувани да работят през настоящата година да се изплащат болнични за дните, прекарани в болницата срещу болничен лист в следния размер:

- За кооператорите и кооператорките, работещи в полевъдството средната заработка на ден, изчислено върху осем месеца за жените и 10 месеца за мъжете

- За пенсионери и болни, боледували повече от една година по 1 лев за дните, прекарани в болницата.

- Кооператори и кооператорки, които са запланувани да работят целогодишно да им се осигури платен домашен отпуск от 14 дни

Още първата година реформата в заплащането даде положителни резултат. Трудоденът  достигна 5лв. При семейния  акорд  за тютюна заплащането  на някои кооператорки надхвърли  3000 лв. само от низанетото, сушенето и предаването му на тютюневите фабрики. За отглеждането на тютюна до беритбата му по семеен акорд, се заплаща заработка според трудовите норми, която представлява още приход, равняващ се на около 30% спрямо крайното заплащане.

Ако се върнем  в началото на шестдесетте години, описани в   “Жаравата”, и го сравним с резултатите в края на това десетилетие, ще направим следните изводи: Вярата на селяните, че машините ще облекчат труда им и ще ги направят заможни, би се срутила и щеше да доведе до сериозни социални сътресения ако не бяха приложени посочените мерки  за материалното стимулиране.

За сравнение на отношението към селянина ще вмъкна кратък епизод от романа “Снаха” пак на Георги Караславов. В него става дума за разплащането на Юрталана с жените, които са му работили от ранна утрин до късна вечер, за да завършат прибирането на царевицата от голямата  нива.

- Казвай де, какво?- пита Юрталана надничарките.

- Ами събор нали иде? -усмихна се стеснително майката. -Момите трябва да се понигиздят, та ако може да ни платиш още тази вечер.

Юрталана помълча, почеса се почелото, на помръщи се и дигна глава:

- Не може ли утре да я видим тази сметка, а?

- Утре… защо утре? И утре ли да губим време?

- Е, хайде щом е за събора. .. Да видим най-напред твоята сметка.  Ти имаш два деня по двайсет и пет лева…

- Защо по двайсет и пет бре, нали каза по трийсе?

- Казал съм!- начумери се Юрталана.- Нищо не съм казал… Че кой сега плаща по трийсе, а?

- Плащат, бате  Тошо, и повече плащат биля.

- А бевие игра си играета! В тази криза по трийсе лева, вие луди ли сте? Жито тая година не се роди, за данъци не можем изкараме.

- Е, хайде за рязането по двайсе и пет, за жътвата ще ги  хванем по трийсе

- Че аз не ги ли платих тия?

- Иво бре, бате Тошо! - изтръпна жената.- Нали аз ти ги поисках пък ти рече после ще ги оправим, не помниш ли ?

Абе, забравя се. Вярвам ти . Ама слушай, тях ще ти ги пиша по двайсет и пет лева двате надници.

- Батьо, Тошо! Немой така.

- Шшшт! Няма за пет лева да се караме. Така: двайсе и пет и двайсе и пет - педесе. Право ли е?

- Не е право, току хайде от мене да мине…

- Станке и твоите ли са толкова? - обърна се към голямта дъщеря.

- Аз три деня съм ви женала.

- Ааа! Виж сега сметката ни няма да излезе.                      

ВТОРА ЧАСТ          

ЗЛАТНИЯТ ВЕК НА БЪЛГАРСКОТО ЗЕМЕДЕЛИЕ СЕ СЪСТОЯ И ОТМИНА  БЕЗВЪЗВРАТНО 

„БЪЛГАРИЯ  БЕШЕ В ДЕСEТКАТА НА СТРАНИТЕ, ПРОИЗВЕЖДАЩИ ПО ЕДИН ТОН ЗЪРНО НА ГЛАВА ОТ НАСЕЛЕНИЕТО, А ТОВА ЗНАЧИ, ЧЕ СЕ ПРОИЗВЕЖДАЩЕ ГОДИШНО МЕЖДУ  8 И 9 МЛН. ТОНА ПШЕНИЦА, ЕЧЕМИК И ЦАРЕВИЦА. С ТОВА СЕ  УСИГУРЯВАШЕ ПО 190 КГ ЗЪРНО ЗА ХЛЯБ НА ВСЕКИ ЧОВЕК ОТ УВЕЛИЧАВАЩОТО СЕ НАСЕЛЕНИЕ, 25 КГ СЕМЕНА ЗА ПОСЕВ, ФУРАЖИ ЗА 12 МИЛИОНА ОВЦЕ,  6 МИЛИОНА  КРАВИ И ТЕЛЕТА,  8 МИЛИОНА СВИНЕ-МАЙКИ И ПРАСЕТА ЗА УГОЯВАНЕ, ДЕСЕТИНА МИЛИОНА КОКОШКИ-НОСАЧКИ И ЗНАЧИТЕЛНИ КОЛИЧЕСТВА ЗА ИЗНОС. БЬЛГАРИЯ БЕШЕ НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПРОИЗВОДИТЕЛ И ИЗНОСИТЕЛ НА ЦИГАРИ В СВЕТА  В  АБСОЛЮТЕН ОБЕМ, СЪЩО ТАКА И ЕДИН ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ  ИЗНОСИТЕЛИ НА ОРИЕНТАЛСКИ ТЮТЮН НА ЛИСТА. БЪЛГАРИЯ БЕШЕ НА ПЪРВО МЯСТО В ЕВРОПА ПО ИЗНОС НА БЯЛО САЛАМУРЕНО СИРЕНЕ, НА ВТОРО МЯСТО ПО ИЗНОС НА ДОМАТИ И ДЕСЕРТНО ГРОЗДЕ НА ИЗТОЧНИТЕ И ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКИТЕ ПАЗАРИ. НАПЪЛНО ЗАДОВОЛЯВАШЕ ОСЕММИЛИОННА МОСКВА С ПРЕСНИ ЗЕЛЕНЧУЦИ И КОНСЕРВИ, А СЪЩО ТАКА И ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ  СЕВЕРНИТЕ РАИОНИ НА РУСИЯ. БЪЛГАРИЯ БЕШЕ ГОЛЯМ ИЗНОСИТЕЛ НА ЖИВИ АГНЕТА   И ОХЛАДЕНО АГНЕШКО И ПИЛЕШКО МЕСО В ИТАЛИЯ, ГЪРЦИЯ И АРАБСКИТЕ СТРАНИ.”

(публикувано в пресата)

ВЪВЕДЕНИЕ

След осем години работа на село, където извървях пътя от участъков и главен агроном до председател на ТКЗС, през 1971 г. бях избран за член на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет в Хасково, ресорен отговорник за земеделието и хранителната промишленост, сиреч  не съм страничен наблюдател, а пряк участник в  периода,  който съм нарекъл „Златен век”.  Фактите и цифрите, с които  ще се запознаете имат паметно значение за идващите поколения. Силно се надявам те да възродят старата слава на българското земеделие в условията на частната собственост и инициатива. България притежава плодородна земя и климат за многообразно и интензивно земеделие, миналото на което може да бъде вдъхновяващ пример за неговото възкресяване. Не са много  страните с четири климатични времена, сравнително  равномерно разпределение на  валежите. България е страна  с просторни равнини и закътани долини, на които може да се отглежда зърно, зеленчуци, маслодайни култури, памук, тютюн и всички видове овощни култури и лозя. По времето на социализма бяха заприщени в големи и малки язовири почти всички пълноводни реки  и водосборни терени. България е една от  страните на Балканския полуостров,  създали огромни водни запаси за развитие на поливно земеделие.

Представа за този период ще добиете от доклад разработен под мое ръководство в 1976 г. с непосредственото участие на специалистите на управление „Земеделие” - Коста Вълчев, Славчо Спасов, Гиню Леков (лека му пръст), Радка Педева и Елена Тончева, както и целия колектив на управлението, който  играеше ролята на борд.  

В този доклад от  29 страници на темата

“ЗА ПОВРАТ  В РАЗВИТИЕТО НА СЕЛСКОТО  СТОПАНСТВО НА ХАСКОВСКИ ОКРЪГ” са посочени най-важните моменти от направения  тогава анализ и оценка на постигнатото:

 „Производството на селскостопанска продукция през Шестата петилетка 1970 -1976 г.)  е надвишило значително достигнатото през предшестващите пет години по всички основни, натурални  и стойностни показатели както следва:

При запланувана  общата селскостопанска продукция за 718 480 000 лева, е произведена продукция за 743 202 000 лв. (тази сума, при тогавашната покупателна способност, е няколко пъти по-голяма, ако я сравним с  днешната) или е постигнат ръст от   22.6%  (24 722 000 млн. лв.) при планирани 17 - 20%.

Произведено е в повече 9 466 тона тютюн, 66 504 тона хлебно зърно, 2905 тона картофи, 7967 т. месо, 1522 т мляко и друга селскостопанска продукция. Получено в повече 15811 т месо, 52039 л мляко 297651 тона зърно.

Успешно са  изпълнени и качествените показатели. Обществената производителност на труда спрямо заплануваното е нараснала  с 6.9%, а планът за общия доход - 7.6%.

Основна причина за ръста на натуралните и качествените показатели през седемдесетте години се дължи на приетата нова икономическа политика отразена в постановление № 24 на М.С. от 1972 г. За първи път в селското стопанство са приложени икономически стимули за повишаване на материалната заинтересованост на работещите в земеделието. Сериозно се повишават  изкупните цени на земеделската продукция, въвежда се и системата за премиране на групов или семеен акорд.

В 24-тото постановление на МС  се вземат и други важни  решения:

-Уеднаквява се системата за планиране и заплащане във всички отрасли на земеделието и промишлеността. 

- Повишават се цените на пшеницата от 0.11 лв. на килограм на  0.15 лв. На тютюна, по сортове и райони:

- Джебел басма, 1 класа - от 5.60 лв. за кг. става 7.70 лв.  Трета  класа  от 3.80 лв. за кг. на 4.50 , Харманли - яка от 3.06  лв. става 5.00 лв. за килограм, повишават се цените на всички други култури и животновъдна продукция.

В приложената за първи път система за премиране бе решено  за изкупените количества тютюн от 70 до 100% от плана се премира цялото количество   с  30%. При преизпълнение на плана над 100% се премира цялото  количество с 60%. По това време в България бяха построени две модерни цигарени фабрики в Благоевград и Хасково. Повишен беше и капацитетът на фабриките в Пловдив и Стара Загора. Тютюнът и цигарите бяха главните експортни стоки на България.

В раздела на доклада за ефективността на селското стопанство на Хасковски окръг задълбочено  се обсъждат причините за изпреварване ръста при заплащането на труда спрямо производителността. Правят се следните заключения:

„В резултат на ефекта от увеличените цени и стимулите за преизпълнение на заложените планови показатели средната работна заплата в Хасковски окръг се е увеличила с 57,1%. В същото време производителността на труда е нараснала  с 46 %. Изпреварваното заплащане с 10% при  производителността на труда влошава ефективността на селското стопанство.

В някои АПК производителността на труда изостава с повече от 10 пункта в сравнение с ръста на заплащането. В АПК - Любимец, например, средната работна заплата през 1976 г .спрямо 1970 г. нараства със 78,8%, в АПК  Хасково - „Юг” със - 75,7%. В  АПК - Марица с - 78%.

От сравнителните  данни за ръста на производителността на труда спрямо заплащането може  да се направи изводът,  че въпреки ръста на натуралните и стойностните показатели, селското стопанство се е самоизяждало и затова разрухата му е била предопределена.

При такива цифри  всеки икономист  наистина би заподозрял нещо извън всяка разумна стопанска логика. Работата е там,  че преразходът спрямо планираната себестойност се равнява на преразхода в заплащането на труда в  резултат на икономически стимули, приети с 24-тото постановление на МС. Въпросът е как и откъде държавата покрива този преразход?

За първи път селското стопанство се дофинансира със създадения в същото постановление „Фонд икономическо въздействие върху производството”.  Държавните стопански обединения,  изкупващи земеделската продукция, осигуряват основната част от този фонд. Създаден е и държавен фонд „Неурожай и бедствия”. Самите АПК формират собствен резервен фонд. Съществен източник за увеличение на цените и средствата  за  премирането на селскостопанската продукция се явява  даденото право на България да реекспортира руски нефт, от която операция се отделят 400 мл. лв. за селското стопанство. Този факт, известен отдавна на българската общественост, не се дължи на щедростта на съветското ръководство и хитростта на Тодор Живков. При съгласуванията на търговската листа в СИВ, България многократно е поставяла въпроса да се повишат цените на селскостопанските произведения. В сравнение с ръста на цените на индустриалните стоки от другите участници в СИВ, земеделската  продукция на България дълго време е била подценявана. Тъй като нашата страна беше основен снабдител на СССР с пресни зеленчуци и консерви, тютюн и цигари, повишаването на цените на каквито и да било земеделски  стоки би се отразило лошо на цените на дребно и би било посрещнато с негодувания в Русия и брожения в СИВ, съветското ръководство  компенсира България с нефт.

През седемдесетте години се появи още една предпоставка за дофинансиране на  селското стопанство. Промишлената продукция (без военната)  настигна и изпревари относителния дял на селското стопанство при формирането на националния доход и валутните приходи. Така, например, годишното производство от промишлеността в хасковски окръг достигна един милиард и триста милиона лв. България  (и нашият окръг) беше  износител на азотни торове и други химикали, цимент,  различни машини и инвестиционно оборудване. Страната ни  беше на крачка да стане водеща  в СИВ в производството на запаметяващи устройства, ако бяха завършени заводите на ДЗУ в Стара Загора.     

Няма развита страна в Европа, която  да не дофинансира своето земеделие с най-малко от 30%. Българското земеделско производство, на гърба на което страната се индустриализира едва в 1972 г. , се постави началото на неговото субсидиране. 

АПК -  ИДЕЯ ЗА ИЗРАВНЯВАНЕ СОЦИАЛНИЯТ СТАТУС НА СЕЛЯНИНА С  РАБОТНИКА

Много стари деятели и основатели на ТКЗС не приеха АПК като положителна форма за организация и управление на земеделието. Този опит не беше последван от нито една социалистическа страна, а в СССР Горбачов само дето не  анатемоса българите. Аграрните комплекси  у нас   се родиха без знанието и одобрението  на съветското ръководство. Такива и други още подобни експерименти се смятаха от Москва за своеволие.

Създаването на АПК в Хасковски окръг съвпадна с  моята работа в Окръжния народен съвет и имам участие в проектирането на териториите и специализацията на аграрните комплекси. Според мен АПК беше  авангарден български модел за нова система на концентрация, специализация, организация и заплащане труда на селяните. Сърцевината на тази идея съдържаше перспективата  за промяна на  социалния статус на селяните и характера на земеделския труд. Кога наемните работници, които работят в днешните кооперации или на различни  арендатори, ще получат пенсии? Вярно е, че на левите идеологии не липсва социалният утопизъм още от предмарксовите теории за равенство в собствеността и заплащането на труда, които не се харесвали и никога няма да се харесат на притежателите на капитала. Преди два века в своите тринадесет романа от серията „Жерминал” утопистът Емил Зола, сред основните и всеобщи теми на неговия век,  отрази и съдбата на промишления работник, на селянина, поземлената собственост и парите. Тази утопична и идилична теория, която раждаше надежди за хората на наемния труд, намери приложение през годините  на миналия век в ТКЗС. Непосредствена  цел на  аграрните комплекси бе да се индустриализира земеделието, да се повиши производителността на труда и да се създадат предпоставки за социално равенство между работниците и селяните. В агротехническо и технологическо отношение България следваше добрите модели на напредналите европейски страни при отглеждането на различните земеделски култури и животни.

Насищането с техника предупредели възможността за внедрявяне на комплексни технологически линии както в растениевъдството, така и в животновъдството. През 1976 г. окръга разполагаше  със 4794  трактора, технологични комплекси за разсаждане и прибиране на   зеленчуците, тютюна и памука.

Оборотните производствени фондове за  семена, торове, препарати и др. за 1 декар обработваема земя значително се увеличиха, в резултат на  което през годините на VI-та петилетка бе постигнат прираст в средния добив спрямо 1970 г. за пшеницата - 86.4 кг, за ечемика -  16.7, за царевицата - 92.8 кг.

Активното перо на икономическия растеж се дължеше на средствата, които държавата отделяше за строителството  на язовири и напоителни полета. Близо 35% от обработваемата  земя на  Хасковски окръг се напояваше.

Постоянно растеше относителният дял на производствените  фондове от рода на   животновъдни сгради и съоръжения, фуражни цехове и  складови помещения.

Селскостопанската техника и новата материална база в животновъдството даде възможност  за равен социален статус на селянина с работника. Всичко това е лесно да се провери в  архивите на закритите стопанства или от списъците в пенсионните служби. За де не ме упрекват в опит да възкреся една „фикс-идея” ще подчертая: „Нямаше кооператор, който да не е получил пенсия по време на социалистическото селско стопанство”.

Първата и най-голяма стъпка в социалната политика беше да се изравни  селянинът с работника в областта на пенсионирането, годишните отпуски, отпуските по болест, безплатното здравеопазване, летните кухни, почивните станции и др. Мнозина от отиващото си „текезесарско” поколение преживяват по-леко сегашната мизерия благодарение на пенсиите, които получиха по време на социализма. Дясномислещият човек ще намери начин да определи тази политика за популистка, но тези социални достижения  ще останат мечта за бъдещите поколения.

Втората линия, по която се постигна социално равенство между селянина и работника, бяха  правата им в Кодекса на труда по  трудовото законодателство и защита, нормираният работен ден и пр.

Най-очебийна е разликата между селяните и гражданите  в нормирания работен ден. За много от подотраслите на АПК, като кравефермите, птице- и свинекомплексите, фуражните бази, ремонтните работилници, промишлените цехове  и др., където трудът не е сезонен, беше въведен осемчасов работен ден, с два почивни дни в седмицата. По този показател няма нито една развита или полуразвита капиталистическа държава, която  да се занимава със социалното неравенството между  селяните и всички останали професии и  съсловия. Проучванията показват, че в капиталистическите страни, по отношение на заплащането, най-високо в стълбицата за доходите стоят така наречените свободни професии - адвокатската, лекарската и др. Селяните в тези страни, собственици или не, са на последно място по доходи и на първо място по продължителност на работния ден. Затова, когато се рушаха ТКЗС-тата, селяните казваха: „Насила ни вкарахте в ТКЗС, насила ще ни изкарате!”. Повсеместното внедряване на машини във всички земеделски  райони на страната и  социалните придобивки и сигурност в доходите, беше държавна политика, която  коренно промени труда и бита българския селянин, независимо в кой край на България живее. 

ТЕОРИИТЕ СЛЕД 10 НОЕМВРИ 1989 Г. ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ РАЗРУШАВАНЕ НА ТКЗС

(моят задочен диалог с д-р  Желю Желев) 

През 1989-1990 г.  в “Земиздат” издадохме първото издание на ръкописа на Иван Маринов “За доброто на хората”, препоръчан ми от Радой Ралин. При започване на работа  над заглавието в издателството  дойдоха д-р Желю  Желев със съпругата си Мария Желева. Направи ми впечатление колко слаб беше тогава той. Лицето му  имаше  жълтеникав оттенък - вероятно от недояждане или недоспиване. Косата му, прошарена вече, беше дълга като на художник. Облечен беше с известната “канадка”, с която по-късно ходеше по митингите.

Не много след тази среща започнаха да се изявяват по радио “Свободна Европа”  първите дисиденти  в България, начело с автора на емблематичната книга “Фашизмът” и книгата. Малко след тези стряскащи по онова време прояви на  дисидентите, ръкописа беше спрян отгоре.   Месеци след това д-р Желев беше избран за председател на СДС, а по-късно  и за президент на България от Народното събрание и работата по ръкописа продължи и беше издаден.

По време на първата стачка когато за три дни беше спряно движението  по Цариградското шосе, в Полиграфическия комбинат дойде  Мария Желева и започнахме работа със спомените на баща й. С големи усилия намерихме хартия и те бяха отпечатани. Години по-късно мои приятели от нашия край, и приятели на д-р Желев ме поканиха на среща с Мария Желева в ресторанта на бизнесмена Иван Евлогиев.  Г-жа Желева ме помоли да преиздадем книгата на баща й. На това издание д-р Желев, написа предговор и го кръсти - „Вместо предговор”. В началото на този текст доста стеснително той очертава предстоящата битка срещу  ТКЗС-тата, като се опира на две писма. Отправна точка му е примерът на кооперацията „Съзнание”, основана от неговия тъст Иван Маринов през 1929 година: 

“КОГАТО КООПЕРАЦИЯТА БЕШЕ… КООПЕРАЦИЯ!” :        

Вместо предговор

“Ще започна моя предговор малко необичайно за жанра - с анализ на една уводна статия на в. “Земя” от 21 август 1995 г. - пише д-р Желев.  Статията носи заглавието “Тъстът на президента създаде едно от най-хубавите ТКЗС в България”. Материалът е представен като писмо от “група” селяни от с. Грозден.” т.е. по стар комунистически обичай “писмото” си беше изпратено като анонимка” - подчертава автора. По-нататък следва съдържанието на анонимката. Анонимните кооператори възхваляват текезесето, създадено от Иван Маринов, и се жалват, че дошли все Желюви хора, изгонили кадърните и разпродали всичко.

В отговор на тази анонимка 26 селяни от Грозден написали  писмо-опровержение и се подписали със собствените си имена. Ето и  съдържанието на това писмо, отразено в предговора дословно:

„Г-н главен редактор,

Във връзка с анонимката, която вие сте поместили като уводна  статия на в. “Земя”, подписана  от група селяни, ние, за разлика от тях, си поставяме имената под този текст.”

По-нататък  групата от 26 души описва успехите на кооперация “Съзнание” и завършва:

“Девети септември завари в Грозден селяни-милионери… С превръщането на кооперация  “Съзнание” в ТКЗС (по директиви отгоре) интересът на селяните постепенно изчезва и надмощие взема безотговорността. Интересът напълно изчезва с включването на ТКЗС-то в АПК. Комунистите са най-големите врагове на кооперацията. Те убиха кооперативното начало  навсякъде, където имаше истински  кооперации в България”.

Философската гледна точка на д-р. Желев напълно се покрива със съдържанието на  писмото на група приятели до Бочо Илиев и телевизията:           

“До др. Бочо Илиев - герой на социалистическия труд,

гр. София

Копие: Българска телевизия -

Редакция на предаванията “Гледища”

“В понеделник /17. 10./ от 19 ч. ние, няколко добри приятели, гледахме телевизионното предаване  “Гледища”. Възхитени сме от изказаното от Вас (Бочо Илиев) становище по отношение на нашето селско стопанство. Вие много хубаво и вярно характеризирахте неговото дълбоко кризисно състояние и посочихте причината  за неговия т о т а л е н упадък през последните 20-30 години  на необосновани и безсмислени, едва ли не ежегодни реорганизации,  окрупнявания, концентрации и какви ли не други бюрократични увъртания, които доведоха до плачевно положение селскостопанското производство и до унищожаване по същество създадените с толкова любов и труд ТКЗС-та. Изказаната от Вас истина има изключителна тежест, защото е казана от един от ветераните и пионерите на кооперирането на селското стопанство у нас.” 

Д-р. Желев се възмущава от начина,  по който е проведено това предаване. Останалите участници имали задача да опровергаят становището на ветерана на нашето селско стопанство.

“А какво можеха да противопоставят на вашия възглед, д-р Илиев? - пита “правоверната” група. И. Панев и проф. Грозев се впуснаха в ненужни обяснения и увъртания около бригадите, около някакъв нов начин на заплащане”…

По-нататък “правоверните” наричат професорите-аграрници влъхви, откъснати от живота, които не могат да видят дълбоката разяждаща болка на селскостопанските труженици. „Толкова ли е трудно да се види, че това са прегърбени и отрудени, очукани от живота женици?” - пита авторът на предговора чрез подставените лица, написали писмото до Бочо Илиев. Със голяма загриженост и с апломб д-р Желев повтаря думите от това писмо, изречени като програмен документ от човек, който има намерението да изведе селото от батака. 

Като описва кооператорките и селото в много трагично положение, авторът пита: “Какво остава от идиличната панорама на българското село, която напоследък носталгиците по  комунистическото минало рисуват с такова умиление - селото с натежали жита, с тучните ливади, блеещи стада, пълни с добитък обори и не по-малко пълните с деца училищни дворове. И всичко това (идиличната панорама) изчезва, когато дошла демокрацията след 10 ноември 1989г .- възмущава се президентът. Авторите на това писмо - продължава д-р Желев, които очевидно съвсем не са били лаици в проблемите на селското стопанство, отнасят началото на неговия “тотален упадък” две-три  десетилетия преди написването на писмото през октомври 1988 г. - нещо, което напълно съвпада със статистическите данни  и ранните  социологически наблюдения, особено  онези, които са били свързани с бягството на младите хора към градовете.  Началото на упадъка  видимо започва през 60-те, когато партийните бюрократи започват  своите безумни експерименти с АПК- заключава д-р Желев и предлага отново да дадем думата на авторите на писмото.” (За сведение на д-р Желев, АПК не се създават в 1960 г., а в 1971 г.)    

Преди да продължим с умозаключенията на д-р Желев  по повод тези експерименти,  на които съм свидетел,  ако аз, Мария Желева  и д-р. Желев и всички наши набори от селата бяхме останали на село и бяхме заместили своите родители на ралото или нашите майки със сърповете, дали по знойните поля нямаше да подскачат агънца  и весело да блеят  вакли стада и ние, щастливи щяхме да надуваме кавалите около тях? Но откъде щяха да вземат земя  за двама или трима наследници? Нормално е Бочо Илиев да страда за изчезналата селска идилия на едно поколение, което слизаше от сцената и не виждаше своите заместители с бели кърпи и остри сърпове да събират стрък по стрък житото, да копаят нивите в най-жаркото слънце и да не знаят що е ден и нощ. И  моята майка смяташе, че след като тяхното поколение излезе от строя на полето няма да има хора, които да орат и копаят нивите. Казвах и: „В Америка няма селяни, всичко се работи от малко хора и всякакви машини”, но тя не вярваше и с тъга напусна белия свят.

Да приемем все пак предположението на д-р Желев, че упадъкът е започнал през 60-те години.  „Желювите хора”, които според него, разбират от земеделие, изтъкват следното: 

“Производството на селскостопанска  продукция няколкократно намаля. (Няколкократно намаляване на житото означава от 8-9 милиона тона, които  произвеждахме до 10 ноември, трябва да се каже колко  ще да е било през 1960 г. и до нея?)  От пазара изчезнаха традиционните продукти - пише в писмото, - с които нашата страна по-рано се гордееше, няма вече достатъчно картофи, зеле, различни видове лук, няма боб, леща”.

Тези  пасажи, които цитира д-р Желев, са  взети от доклад на Петър Младенов  след 10 ноември 1989 г, когато той стана председател-президент. На него и на тези, които обичат, този цитат бива да знаят, че никога не сме се гордеели с лук и леща,  а с домати, жито, грозде и др.

„Чувства се недостигът от животински продукти: мляко, месо, сирене и др. Страната ни, от износител на селскостопанска продукция, се превърна във вносител - продължава анализа си д-р Желю Желев от името на авторите на писмото, без да конкретизира за кои години говори. А перспективата е още по-тъжна и отчайваща”.  (Тук критиците са познали, през 2012 г. българското производство на месо е било едва 19% от цялата консумация, другата част се е осигурявала от внос. Още по-трагичен е въпросът на зеленчуковия пазар. Доматите, краставиците и разбира се,  лука и зелето, които се внасят от Гърция, Турция и някои страни от Близкия изток.)

„Ние сериозно се замисляме и се мъчим да открием причините за това тежко и безнадеждно положение - казва д-рът чрез критиците на ТКЗС и АПК. И стигаме до заключението, че една от важните причини се корени в погрешния стил, в погрешните методи на работа. (каква социалистическа стилистика! Както се вижда, тези хора не  отричат ТКЗС!…) Селскостопанските труженици очакваха, че кооперативните стопанства ще ги избавят от тегнещото им по-рано частнособственическо тегло. И КООПЕРАТИВНИТЕ  стопанства отначало тръгнаха добре. Бързо се стабилизираха и икономически укрепнаха. Появи се и започна да се прилага принципът на КООПЕРАТИВНИЯ ДЕМОКРАТИЗЪМ.”  (шрифтът е  на авторите на писмото до Бочо Илиев, акцентите мои.)

Питам се кое е вярно: това дето твърди д-р Желев, че упадъкът на ТКЗС е започнал през 1960-та г. или това, което казват неговите хора в писмото до Бочо Илиев? Питам се още, дали по същото  време или по-късно д-р Желев  изрече репликата: “Бил съм и си оставам марксист?”

Своето политическо и философско отношение към земеделието д-р Желев  отразява в следващите мотиви към това писмо, които са истинската част на предговора. Неговите говорители в писмото до Бочо Илиев обвиняват погрешния стил и метод на работа, но той слага ударението на друго място, вече без страх и колебание, дошло е време да се реализира „Синята идея”:

„Преди да отговорим на  въпроса какво трябва да се прави, за да излезне селското стопанство от „бездната”, в която се намира, поставят  другия любим въпрос на руската интелигенция от 19 век „Кой е виновен?”  (нерде 19-ти век, нерде 20-ти, нерде руската интелигенция, нерде авторите на писмото до Бочо Илиев, който още не са свалили потурите!… )

„Сега е модерно да се говори  за преустройство - пишат те, - за нов начин на мислене, за нови подходи и други  подобни. Но едно истинско, РЕВОЛЮЦИОНО  ПРЕУСТРОЙСТВО, ЕДНО НОВО РЕВОЛЮЦИОННО  МИСЛЕНЕ  изискват да се постави и отговори на въпроса: КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА КРАХА НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО?  КОЙ С  ТАКАВА  НАСТОЙЧИВОСТ НАСАЖДАЖЕ  БЮРОКРАТИЧНИЯ  СТИЛ И МЕТОД НА РЪКОВОДСТВО,  КОЙ УБИ ДОВЕРИЕТО, КОЙ ЛИКВИДИРА СЕЛЯНИТЕ - ТРУЖЕНИЦИ, КОЙ ЛИКВИДИРА ЛЮБОВТА НА ХОРАТА  КЪМ ЗЕМЯТА И КЪМ ЧЕСТНИЯ ТРУД, КОЙ СЪЗДАДЕ  И НАСАДИ В СЕЛСКОТО СТОПАНСВО БЮРОКРАТИЧНАТА КАСТА? (Тези лозунги твърде приличат на някогашните лозунги за КУЛАКА - НАШ ВРАГ, те носят „аромата” на Горбачовата перестройка и без съмнение са отглас от онова време.) Без отговорите на тези въпроси няма и не може да има преустройство. РЕВОЛЮЦИОННОТО ПРЕУСТРОЙСТВО МОЖЕ И ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРОВЕДЕНО ОТ ЧИСТИ И НЕОПЕТНЕНИ РЪЦЕ -(казва президентът).  А другите - чиновниците от горе до долу, трябва да понесат цялата отговорност за сполетялата ни криза.  Това изисква социалната справедливост. Бюрократите и апартчиците нямат моралното право да говорят за преустройство, защото самата негова природа е против апаратчиците. „Виновен за всичко е социализмът в  съветския му вариант,  виновна е комунистическата система, която под формата на социализъм беше привнесена и принудително насадена в нас и във всички  други страни от съветския блок.Тази система уби селяните-труженици, селяните стопани като им отне собствеността  и ги превърна в наемни работници, тя създаде чиновниците-бюрократи, като им предостави в ръцете лостовете на централизираното държавно управление на икономиката, в това число и на селското стопанство;  тя създаде бюрократичната каста  като чрез абсолютния държавен монопол й предостави  възможността не само да управлява, но и да се разпорежда с националното богатство на страната. НОВОТО РЕВОЛЮЦИОННО МИСЛЕНЕ започва с изследване на причините и отговорността на виновните! - продължава президентът. А откриване на причините и техните носители откроява и пътя, правилния  път за излизане от батака, в който  ни натика бюрократическата каста!” Поредицата въпроси за вината така, както са формулирани, макар и патетично, звучат доста риторично, защото отговорът отнапред е ясен, макар  авторите,(сиреч хората на Бочо Илиев) по понятни причини, да не са посмели да го произнесат, заключва д-р Желев.”

(Никога и никъде няма да се намери половин дума против социализма, нито от Бочо Илиев, нито от Иван Маринов. За него в биографичното му справка дъщеря му Мария Желева не е изменила или преиначила ни дума, ни намек от неговото политическо верую. Ето какво казва той за себе си: „Може да се смята, че животът ми е протекъл на обществена работа в борба за тържеството  на идеите на комунизма, с вярата и убеждението, че служа  на революционните идеи, че служа на хората.”    

Философските умозаключения на автора на предговора: „Когато кооперацията… беше кооперация“, където той ту се крие зад авторите на писмото до Бочо Илиев, ту излиза от своето прикритие и трудно се разбира кога думите се негови, кога ги преиначава и се крие зад тях. В писмото до Бочо Илиев няма антикомунистическа фразеология. Разбира се, с това не свършват въпросите към един човек, който ще влезе в историята със самочувствието на заслужил нейното внимание. В този предговор, сигурно без да иска, д-р Желев, като под лупа е поставил на показ своята еволюция, от ролята му на дисидент до ролята му на държавник.

„И все пак малко странно ми се вижда защо сред другите въпроси остава незададен  едни от най-съществените: кой уби автентичното кооперативно сдружение в България?  Кой ликвидира кооперацията?  - пита  д-р Желев авторите на писмото до Бочо Илиев. В нашия случай кой уби прекрасната кооперация „Съзнание” в с. Грозден, която през 30-те и 40-те години прави същински чудеса като телефонизира селото, електрифицира го, водоснабдява го, построява модерна за времето си винарска изба, по-късно консервна фабрика, язовир, шосе до Сунгурларе, голямо читалище в центъра на селото, за да стигне в производствената си дейност дотам, че да изнася Мискетово вино в Германия и Великобритания.

Човек и сега, като се опита да осмисли тези неща остава изумен от мащабите и размаха в дейността на една кооперация в едно малко село. И това е било така не само с кооперацията в с. Грозден, но също и с коопероцията на Бочо Илиев в с. Слатина, Ловешко, на Стоян Сюлемезов в с. Веселиново, Ямболско,  и с много други истински кооперации из страната по онова време.

Това чудо няма друго разумно обяснение, освен интересът  на селяните, при това не става дума само за материалния комерчески интерес, но също така към съдържанието на труда, към участието във вземане на решения както за съдбата на кооперацията, така и на селището. Но най-важно, може би, е било усещането, че с обединени усилия на другите кооператори те са можели да постигнат и реализират неща, каквито поотделно никой от тях не би могъл да направи или дори да мечтае… (подчертаното мое)

Сега ще се спрем на онази част от текста на предговора, който има характер на тезис за предстоящите политически действия:

„Социализмът, който дойде с претенцията да  масовизира кооперативното движение и по такъв начин  да издигне кооперацията на небивала висота и завършеност  чрез въвеждане на текезесарската система, всъщност унищожи кооперацията, защото унищожи двата основни принципа, върху които тя се изгражда и крепи.- казва д-р. Желев. Първият принцип е, че тя представлява обединение на реални частни собственици,  а не на хора, лишени от собственост. Вторият принцип е, че това обединение се прави на напълно  доброволни начала и съществува като доброволно обединение, от което неговите членове могат да излязат винаги, когато пожелаят да го напуснат щом решат , че нямат интерес. (Това предсказание на д-р Желев се сбъдна напълно   преди още „МИСИЯТА” да го е формулирала в „декрет” за сведение и изпълнение. За придобития нулев интерес на селянина към земята ще стане дума по-нататък.)

„Превръщането на производителните кооперации или производствените отдели към тях в Трудово-кооперативни земеделски стопанства след Девети септември 1944 г. и после в големи стопанства обединяващи текезесетата на десетина села и още по-късно включването им в такива мащабни образования като, АПК и ПАК, колкото и безумно да е от икономическа и политическа гледна точка, то се подчинява на една строго определена доктринерска логика, крайната цел на която е всичко да стане държавно. Тогава, според марксиската доктрина, ще настъпи пълният комунизъм. Така че всички тези обединения , уедряване и концентрацията на селското стопанство не са само  хрумвания в главите на отделни партийни функционери, а строго следване на официалната комунистическа доктрина.  (подчертаното мое)

Г-н президент, уедряването на земята, както вече стана дума, е исторически обусловен процес, който протича във всички страни независимо дали са социалистически или капиталистически, но по различен начин. Когато този процес прескочи рубикона на естественото, и се стигне до чифликчийство от латифундиски тип, без притеснение ще кажем, че капиталистическата доктрина създаде днешния свръхбогаташ и антисоциален плейбой и самодържавец. Та, господин Президент, казаното дотук от Вас още повече изостря въпроса от каква гледна точка тръгва вашият разрушителен инстинкт и стихийно нараства,  никога ли не се замислихте, че това което правите в селското стопанства, с връщането на земята в реални граници ще разруши България и ще върне земеделието в 1929 г. когато Иван Маринов си задава въпроса: „Сега накъде?” и тръгва към уедряването, а не към рушенето. 

ТЕОРИИТЕ ЗА НЕМИНУЕМИЯ РАЗПАД НА ТКЗС  - ПРЕЛЮДИЯ  КЪМ ПЛАНОВЕТЕ ЗА УНИЩОЖАВАНЕТО ИМ  

Преди да се изяснява този въпрос, трябва да си отговорим беше ли в криза нашето  земеделие в края на осемдесетте години, както твърдят д-р Желю Желев и дясната пропаганда. Резултатите от унищожаването на едрото планово земеделие разбулват по недвусмислен начин истината,  че това стана по  идеологически и стратегически причини от победителите в Студената война. Ако разгърнем книгата на Збигнев Бжежински „Шахматната дъска” ще открием откровен отговор на въпроса, кой унищожи българското земеделие.  От мащабите на тази игра, наречена „Студена война”, продължила половин век, г-н Бжежински описва ходовете й като на шахматна партия, довели до падането на социалистическата система. Тази игра целеше създаването  на ерозия в социалистическите страни и общества, чрез предизвикване на вътрешни конфликти. Без да се спираме върху цялата  „Шахматната партия” на идеолога на антикомунизма, достатъчно е да погледнем безпристрастно на причините довели до  „Голямата екскурзия”. В България като първи резултат от разработените и успешно приложени прийоми на Балканите чрез така наречените дестабилизиращи фактори.

Един от най-важните за дестабилизация на българската икономика се оказа използването  на етническата и религиозната карта за  конфликти между православните българи и мюсюлманите, турци, българомохамедани и цигани. Същата тактика бе приложена и в другите балкански страни със смесено население и в задкавказките републики на Русия, където живеят над 80 милиона мюсюлмани. Тази идея се превърна в стратегия на антикомунизма, прикрита зад теорията за правата на човека, която и днес е в действие.

„Голямата екскурзия” и предшествалите я терористични действия на турски екстремисти, погрешните  действия  на комунистическото правителство в България с насилствената смяна на имената на мюсюлманите запалиха фитила на първите етнически раздори в Европа. Същите събития се пренесоха и в югославските републики и Чечня,  където се разгърна кръвопролитна война на етническа основа.

Тези неочаквани събития силно разстроиха стопанския живот на България. Мнозина забравиха, че така се сложи началото на разрухата на  земеделието.  В романа ми  „Тервион”, издаден през 2001 г.,  отразих началото на това драматично време, за което искам да  напомня с кратък откъс. 

ИЗ „ТЕРВИОН” 

СЕДМА ГЛАВА

В полунощ затрака шмайзер. Чу се писък на човек,  гълчава на изплашени хора. „Всички до един ще потеглят към Босфора” -помисли си Валентин и колебанието му дали да тръгне за София се засили. И на бригада павече не му се ходеше да бере тютюна на побягналите турци. Патриотизъм, патриотизъм, но докога инженери, даскали и тем подобни интелигенти ще берат тютюн? „Тръгвам” - реши накрая.

Въпреки, че потегли в тъмно, още не стигнал до главния път за София - Истамбул, той и жигулито му се оказаха заложници на насрещна колона от турци потеглили към границата. Претъпкани камиони с легла, печки и кюнци, хладилници, телевизори всякаква друга покъшнина, Москвичи и Лади с ремаркета, багажи и хора, подали глави през прозорците,  си разменят жлъчни думи  с изпращачите случайно попаднали на пътя им:

„Чао, фесове…България за българите!”

„С Москвичи си тръгваме, с танкове ще се върнем, пет века сме ви тъпчили и пак ще ви тъпчем!” . отговарят гордо „екскурзиантите”

Настроението на Валентин силно се помрачи. - Откъде дойде тази лудост и до къде ще стигне? - питаше се той, но предстоящата среща с Траяна го вълнуваше повече.

Когато се размина с колоната, експортирана с коли на МВР, той се почувства готов за повратни стъпки и драматични  обрати в живота си. Беше сигурен, че Траяна роди момиченце от него, а не от италианеца   както се опитваше да го излъже.

Пристигна в ранния следобед. Нае стая в „Новотела” и излезе на разходка, до срещата му с Траяна имаше още много време. По булевардите на столицата нито танкове, нито червени барети се виждаха както  в неговия град. А столичани, сякаш не знаеха какво става в татковината им. Капнал от умора и напрежение привечер се оттегли под колоните на „Кристал”. Тук трябваше да се състои срещата му с жената, която не можеше да забрави.

Траяна пристигна със закъснение иззад гърба му, потупа го по рамото, седна до него и запали цигара. От широкото деколте, към което се стрелнаха очите на Валентин, надничаха не така загадъчно и предизвикателно гърдите й. Личеше, че бяха кърмили.

- Как живееш? - попита загрижен и притеснен Валентин.

- Нормално - отговори Траяна и дръпна дълбоко от цигарата. -Защитих кандидатската си работа, имам нова служба, приключих бракоразводното дело - това е.

(Траяна се жени за шофьора на баща си по неизбежност, с когото се любят тайно още когато тя е ученичка. )

- Забравих да ти кажа най-важното, имам тригодишна дъщеря, казва се Катя, много е умна и красива. Друго? няма… Впрочем изоставих ефективноста на производствените фондове на вашия завод „Сърп и чук”, безпредметно е. И кандидатската ми работа не ми е нужна, но без нея нямаше да си намеря хубава работа.

***

- Дай да отидем в някой ресторант, дойде време за вечеря - подкани я Валентин.

- Искаш ле да те заведа на едно интересно място? - предложи загадъчно Траяна.

Обнадежден Валентин попита: Къде?

Имам среща с моите приятели в „Яйцето”, ще те запозная с интересен човек, наш земляк.

Валентин се съгласи с неохота и Траяна го прегърна през кръста.

- Да ти кажа, „Яйцето” е едно от местата, където се ражда утрушна демократична България. Там често се събират най-видните дисиденти на България.

- И ти си между тях! - стъписа се Валентин. -За какво се борите?

Траяна сложи ръката на рамото му. - Нали знаещ за какво се борихме в „Сърпи чук” ?

 - Борихме се срещу баща ти.

- Борихме се срещу тоталитарната държава. 

** *

В материал на Венци Венков „Голямата екскурзия” и влаковете на срама”, публикуван във в. „24 часа” на 24 май 2013 г., правдиво  и без  пропаганден привкус са описани същите събития, погледнати от днешна дата.

„Когато решихме и ние да пътуваме, започнахме да продаваме, каквото имаме”, спомня си Фекрет Феим от с. Върбица. Баща му по това време бил на 84 г. Имал едно магаре и каручка и обикалял насам-натам.

„Старецът се беше привързал към магарето като към човек. Десетина дни преди да тръгнем, продадохме животинката на едни цигани от Сейдол, Разградско. Продадохме го за 50 лв. Тате тежко го преживя.

Деня преди заминаването у нас беше олелия - багаж събираме, сбогом си вземаме с приятели, сълзи, ревове. Изведнъж татко каза: „Сега ме карайте до Сейдол да видя как се грижат за магарето!” Не му счупихме хатъра и с колата отидохме - близо 100 км. Път е. Като стигнахме какво да видим. Те го впрегнали в голяма каруца, бият го, то мръсно, гладно, вода не пило. Тате като ревна, запрегръща го и вика: „Вие тръгвайте аз оставам.” А колоната потегля на другия ден. Само ние си знаем какво изживяхме с това магаре. 

***

Въпреки големите грижи на турското правителство и лично на Йозал започва да тече обратен поток от хора към България. Новите съвсем различни условия на живот в Турция, липсата на близки хора, дори носталгията карат някой „екскурзианти” да се завърнат в България. Покъртителна история разказва Беитин Каракаш. Той е от раградското село Хума.

„Изселихме се през юли 1989 г. Трите семейства - моето, на брат ми и на баща ми пресякохме границата на 30 юни. В Хума имахме дворно куче „Вихър”. Когато се изселвахме,  жената и децата казаха: „Сакън, без кучето не тръгваме.” Беше голям зор да му вземем документи от ХЕИ. Настанихме се при един мой чичо, изселник от 1978 г. Той имаше голяма къща с двор и пуснахме Вихър в него. След три дни спря да яде, а на четвъртия изчезна. Бре обяви пускахме, по квартала го търсехме няма го и няма. Що рев изревахме за него. След три месеца комшията от Хума ни стори хабер по други изселници. Кучето се върнало в село кожа и кости, цялото в кръв. Накрая го намерили умряло на входната врата.”

В кулминацията на тези събития Турция отвори „Голямата порта” и последва така наречената „Голяма екскурзия”. От този момент нататък селското стопанство на България силно се разстрои и настъпи тежка морална криза и отчаяние в средата на осемдесетте години на миналия век.

Какво се казва по-нататък в статията на Венци Венков „Голямата екскурзия” и влаковете на срама”?:

„Ние обаче  в Турция сме добре и май ще останем завинаги - не крие сълзите си Каракаш. - В същото време в България са организирани в бригади десетки хиляди войници, студенти, чиновници, работници, ученици. Те трябва да заместят в селското стопанство заминалите.”

Не е в нашата тема да  правим политическа оценка на този жесток поврат на историята, нито пък да посочваме подбудителите или виновниците, причинили страдания, морален тормоз, физически мъчения, материални загуби  и човешки жертви на невинни хора. До появата на тези събития нашето земеделие беше в добра кондиция със  стабилизирани добиви и производство. Добивите от  пшеницата през различните години варираха  от 450 кг. до 500-550 кг. от декар. От  поливните площи добивът от царевица  се движеше между 600 - 800 кг. до 1000 кг. България разполагаше с мащабно животновъдство. Само Хасковски окръг имаше един милион овце при 800 хиляди за цяла България сега.

Дадената зелена улица за развитие на личното стопанство бързо и с елементарни инвестиции се увеличи броят на прасетата и бройлерите, пасищното животновъдство, отглеждането на оренжерийни зеленчуци  в личните  дворове. В Хасковски окръг - в градовете и селата по поречието на р. Марица, имаше бум на оранжерийно производство, на ранни домати и краставици в личните стопанство. Град Любимец беше наречен „Белия град”, защото във всеки двор имаше оранжерия. От летище Узунджово излитаха един след друг товарни самолети  с пресни домати за Москва. Само от този район Хасковски окръг изнасяше годишно до 12 000 т. ранни домати, произведени в личния сектор.

Заедно с това, районните кооперативни съюзи изкупуваха големи количества  гъби, охлюви, ценни билки - лайка,  щипка, бяло кокиче и много други, на които България е една от най-богатите страни в Европа. С една дума, бяха разкрити допълнителни резерви за земеделско производство.  Без каквото и да е притеснение и преувеличение може да се каже, че тъкмо през онова време селянинът се видя с пари и спестовни влогове. И не само селянинът. Всички инициативни хора от града, работници и чиновници се заеха с отглеждане на зеленчуци и животни. В град Любимец нямаше къща без влог от 20 хиляди лв. до 120 хиляди,  установени с нарочна, макар и незаконна проверка в клоновете на Държавната спестовна каса, в която спестяванията на българите са били около 18 милиарда лева. Край градовете се появиха цветущи вилни зони за хоби земеделие, където се произвеждаха значителни количества от зеленчуци и плодове на раздадените безплатно терени. Нямаше селско семейство, което  да не произвежда за лични нужди, мляко, вино, ракия, яйца, прясно свинско месо по коледа, сухи колбаси и др. 

ОТНОВО ЗА ДОВОДИТЕ НА Д-Р ЖЕЛЕВ ЗА САМОРАЗПАДА НА  ТКЗС, ПОСОЧЕНИ В ПРЕДГОВОРА НА СПОМЕНИТЕ НА ИВАН МАРИНОВ

Пренебрегвайки всички факти и цифри, за които стана дума по-горе,  д-р Желев си служи с философски каламбури, за да докаже, че разрухата на българското земеделие е неизбежна. В неговите твърдения няма доказателства чрез анализ, посочващ икономически причини за саморазпада на ТКЗС, няма и предложение за реални действия в интерес на селяните. Ако разгледаме неговия предговор като тезис на политик, ще забележим каква голяма разлика има в първоначалните му схващания  за развитието на земеделието и по-късно, като изпълняващ поръките на „МИСИЯТА.”

В началото на своя предговор д-р Желев пропагандира предимството на кооперациите, създадени от Иван Маринов, Бочо Илиев, Стоян Сюлемезов  и други като тях, но когато СДС взе властта и „ликвидационните съвети” тръгнаха да ликвидират ТКЗС, той никъде повече не постави въпроса за реабилитацията  и възстановяване на дейността  на „истинската кооперация” като изход от катастрофалното, според него, състояние на земеделието. Във втората половина на предговора в своята философска, а не икономически обоснована фразеология тай казва:

 „И понеже тя беше утопична, практически неосъществима, (официалната комунистическа доктрина) в усилията тя да бъде реализирана беше заложена самата разруха на икономиката и в частност - крахът на селското стопанство.”  - казва д-р Желев в това объркано изречение. Идеята била утопична и за това била неосъществима. Пита се, защо тогава бяха създадени  ликвидационните съвети, да се борят с вятърни мелници или с нещо реално съществуващо, защо имаше съпротива от селяните, защо тогава те казваха „Насила ни вкараха, насила ще изкарат от ТКЗС”?

По-нататък, в качеството си на политолог, авторът на предговора „Когато кооперацията беше… кооперация” търси аргументи в политиците организирали преврата на Десети ноември.

„Когато през 80-те години кризата и разрухата станаха очевидни за всеки и с никакви пропагандни средства повече не можеше да се крие реалното положение на земеделието, тогава дори партийните вождове бяха принудени официално да го признаят, макар това да се правеше главно на закрити партийни форуми- продължава авторът на предговора. - Да си припомним последните думи от речта на Тодор Живков пред пленум на ЦК н БКП на 10 ноември 1989 г. минути преди да го свалят от власт, където той казва за икономиката:

„… Руши се, руши се, руши се, руши се и няма сила, която да спре тази разруха!”

(Какво друго да каже Тодор Живков, когато вижда как властта се изнизва от ръцете му, вижда своите предатели?)

„Или пък да си припомним доклада на президента Петър Младенов - продължава с обосновките си д-р Желев. На пленума непосредствено след 10 ноември 1089 г., където той заявява:

„Замразиха се и се унищожиха милиони декари земя. Обезлюдяването на цели райони  на страната и административното закрепване на АПК и ПАК към съответен вид продукция (сиреч специализацията и концентрацията) стесни номенклатурата на селскостопанското производство. От традиционен износител, България стана ежегоден  вносител на фасул, зеле, картофи, лук, фураж и други селскостопански стоки за  стотици милиони долари.”

Или речта му пред Държавна сигурност - продължава д-р .Желев да изважда аргументи за убитите кооперации, когато Петър Младенов заявява:

„Другари, картината в икономиката е потресаваща! Ние всяка година казваме, че имаме толкова и толкова прираст- 5.6-6 %. А знаете ли каква е картината? Ако вземем за база 1983г., следващите години ние не само, че нямаме никакви проценти прираст на националния доход, ако изключим тези чужди кредити, които получихме от запада, т.е нашите задължения, ако ги махнем, ние имаме непрекъснато намаляване. 1983  е по-лоша от 1985 и т.н. до края, до последната 1988 г.

 (Тук математиката на Петър Младенов силно закъсва. Ако 1983 г. е по-лоша от 1988 г., което означава, че има растеж и това  е абсолютна вярно, то икономическата грамотност на мимолетния президент П. Младенов съвсем е закъсала. Тази манипулация очевидно е харесала на д-р Желев или не е забелязал какви ги дрънка Петър Младенов, та се позовава на неговата неграмотност !)

„В областта на нашите задължения ние сме стигнали критичната точка. (Част от стенограмата от заседанието на колегиума на МВР.)

За тези години - 1989  и 1990, от които д-р Желев използва цитати на Тодор Живков и Петър Младенов, неслучайно  пропуща обстоятелствата, че това е периодът на провала на Горбачовата перестройка и той взе курс за  ликвидиране на  социалистическата системата и комунистическата партия на СССР. Теорията, че земеделието се самразрушило обслужва тези, който го разрушиха по указания отвън. За това свидетелства един кратък пасаж от книгата на Станиш Бонев  „Времето, в което живях, и хората с които работих”.

Като, председател на плановия комитет Станиш Бонев е в Русия за съгласуване на плана за стокообмена със Съветския съюз за периода 1985 - 1990 г. В Москва го посреща Байбаков председател на „Госплан”. Започват предварителната подготовка за съгласуване на конкретните показатели. По средата на преговорите се обажда Рижков - министър-председател на правителството  по времето на Горбачов. Той прекъсва преговорите и нарежда на следващия ден да се явят при него работните групи. Срещата с министър-председателя на СССР завършва драматично. След кратко траурно мълчание Рижков проговорва:

- Виждате ли вратата, от която влязох? Сега оттам ще влезе човек с два чувала. В единия ще завържем Николай Константинович, а в другия - Станиш Бонев. Виждате ли вратата, от която влязохте? Нея ще отворим и на прага ще поставим двата чувала. Ще минем всички през тях, дано двамата разберат какво значи съветско - българска дружба!

Няма каква да се добави към казаното от Станиш Бонев  в неговата книга „Времето, в което живях, и хората, с които работих”, точно тогава Горбачов взе курс срещу Тодор Живков. В тези преговори стокообменът по много параметри е намален наполовина. Това доведе до редица трудности. На кого и срещу кого служеше Горбачов стана ясно по-късно. Важното в случая е, че тази ситуация помогна на Петър Младенов, Андрей Луканов, Добри Джуров да вземат властта, която миг след това се оказа в ръцете на д-р Желю Желев. Той с основание цитира казаното от Петър Младенов, но дойде време да се попита какъв е ръстът на селскостопанската продукция след 1998 г. 

КОЙ СЪЧИНИ  ПЛАНА ЗА УНИЩОЖАВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО  ЗЕМЕДЕЛИЕ И КОЙ ГО ИЗПЪЛНИ 

Колкото и да замазват случилото се в края на миналия век, политици и държавници като д-р Желю Желев, Филип Димитров и др., организирали  огромния пропаганден натиск, който продължава и днес, че едрото социалистическо земеделие било обречено и само си  се е разпаднало, e невярно. Колкото и както и да се опитват да прикрият истината за унищожаването на текезесетата, както казахме още в началото тя  се съдържа в една тънка книжка от 15 стр. джобен формат наречена: „ПРАВИТЕЛСТВЕН БЮЛЕТИН №1″-1992 г.” , в който се съдържа „декрета”:

„СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКОТО СЕЛСКО СТОПАНСТВО”

Трудно е да се намери тази книжица, както е трудно да се намери  оригиналът на  плана  „РАН-ЪТ”. Имената на авторите  на този „декрет” липсват, но се съобщава, че в неговото изработване са участвали десет българи, вероятно за параван  и група западноевропейски икономисти, дошли в България като „мисия” за ликвидиране на ТКЗС. Ръководител на Западноевропейския екип е Алан Бъкуел - професор в Уай Колидж при Университета в Лондон. В  този бюлетин се поставят задачи на Министерството на земеделието и на Министерския съвет, оглавяван по това време от Филип Димитров да изпълнят тази стратегия. Първата задача поставена в стратегията е: ПОЗЕМЛЕНАТА РЕФОРМА

Според вижданията на „МИСИЯТА” процесът на поземлената реформа се състои от три основни компонента: реституция на правото на частна собственост върху земята, ликвидиране на кооперативните стопанства (ТКЗС) и създаване на пазари за закупуване и използване както на земя, така и на други активи. Необходимо е да се ускори връщането на земята на нейните собственици от 1946 г. или на техните наследници тъй като това е предпоставка за ликвидирането на колективните стопанства и за създаването на пазар на земята. Мисията препоръчва: регистриране на поземлената собственост, без да се изчаква окончателното изготвяне на кадастъра; пътуващи групи от експерти, които да обясняват процедурата; да се създаде независима арбитражна система към местните органи на управление, като се въведат съответни санкции, които биха предотвратили евентуални ненужни спорове.

(Не е изяснено кой ще осъществи санкциите, но е ясно, че става дума за административно своеволие от страна на пропагандиращите демокрацията.)

Необходимо е да се предвидят и финансови стимули, които да насърчават общинските поземлени съвети да ускорят работата си.

(Не се казва кой ще плаща тези стимули, но е ясно, че за първи път някой ще бръкнат в чуждата каса като узурпатори, без да са длъжни да дават отчет.)       

Ликвидацията на кооперативните стопанства се извършва от ликвидационните съвети, (назначени като щпиц команди на нежната революция от новата демократична власт). Техните функции са: (1) да ръководят кооперативните стопанства и другите бивши селскостопански единици; (2) да определят стойността на дела на онези стопани, които са дали своя принос за бившето ТКЗС, за да може да се разпредели имуществото; (3) да ликвидират имуществото, използвайки нереалистично сложни формули. Макар да сме съгласни, че тези задачи следва да бъдат възложени на ликвидационните съвети, те не могат да бъдат завършени в определеното време без значително опростяване на Правилника за ликвидацията на ТКЗС. По-специално ликвидирането на имуществото на ТКЗС трябва да се опрости, като се използват оценки, получени чрез открити търгове и пазари. (с една дума, дава им се право да разпродават това имущество)  В допълнение към това членовете на ликвидационните съвети следва да получат положителни стимули, за да приключат задачата си в най-кратък възможен срок и при реалистична оценка на имуществото. Това може да се постигне например чрез изплащане на комисинони при ликвидацията на дадено имущество. (Забележете откъде започва новият морал!…)

От решаващо значение за производителността на селското стопанство е земята да се използва по най-добър начин в комбинация с другите налични човешки и финансови ресурси. Това изисква да се улеснят взаимодействията и сделките сред земеделското население, включващо собствениците или на менажерите на земя, селскостопански машини и други фондове. Необходимо е да се осигурят стабилни и прехвърляеми права на собственост. Важно е също да се създаде нова информационна база, както и необходимата регулативна и юридическа основа с цел по-голяма сигурност и прозрачност на подобни сделки и сключените за тях договори, включително при отдаване под аренда, ипотекиране или при договори за разделяне на реколтата между собственик и арендатор. Такива предпоставки са нужни, за да се намалят разходите по различните прехвърляния, както и за да се даде възможност на собствениците, управителите на имуществото и други лица да комбинират помежду си земята, финансовите средства, селскостопанската техника, както и труда си, управленските и технически си умения, с цел да осигурят пълно оползотворяване на оскъдните ресурси.

(Боже Господи, каква загриженост на управителите на имуществото и другите лица, които д-р Желев нарича хора с „чисти и неопетнени ръце”!…) 

***

Ако спрем дотук и се върнем към предговора на д-р Желев ще видим, че в началото  неговата намеса в текезесарските работи той поддържа критиката на Бочо Илиев за лош стил и метод на ръководствата на ТКЗС, критикува бюрократите, от обединените текезесета, АПК и партийното опекунство. По-късно, след появата  на „МИСИЯТА” в 1992 година, д-р Желев излезе начело в приложението на нейните „директиви” за ликвидация на ТКЗС. Дотогава нито Бочо Илиев, нито Иван Маринов приживе, нито президентът са поставяли въпроса за разтурване на ТКЗС. За яснота, ще повторим какво каза  д-р Желю Желев в подкрепа на Бочо Илиев:

„Сега е модерно да се говори  за преустройство - пишат те (приятелите на Бочо, сиреч, още сме на темата за перестройката), - за нов начин на мислене, за нови подходи и други  подобни думи на от името на. Но едно истинско, РЕВОЛЮЦИОНО  ПРЕУСТРОЙСТВО, ЕДНО НОВО РЕВОЛЮЦИОННО  МИСЛЕНЕ  изискват да се постави и отговори на въпроса: „КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА КРАХА НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО?  КОЙ С  ТАКАВА  НАСТОЙЧИВОСТ НАСАЖДАШЕ  БЮРОКРАТИЧНИЯ  СТИЛ И МЕТОД НА РЪКОВОДСТВО,  КОЙ УБИ ДОВЕРИЕТО, КОЙ ЛИКВИДИРА СЕЛЯНИТЕ - ТРУЖЕНИЦИ, КОЙ ЛИКВИДИРА ЛЮБОВТА НА ХОРАТА  КЪМ ЗЕМЯТА И КЪМ ЧЕСТНИЯ ТРУД, КОЙ СЪЗДАДЕ  И НАСАДИ В СЕЛСКОТО СТОПАНСВО БЮРОКРАТИЧНАТА КАСТА?“ (комунистите още не се обвиняват директно) БЕЗ ОТГОВОРИТЕ НА ТЕЗИ ВЪПРОСИ НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА ПРЕУСТРОЙСТВ. РЕВОЛЮЦИОННОТО ПРЕУСТРОЙСТВО МОЖЕ И ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРОВЕДЕНО ОТ ЧИСТИ И НЕОПЕТНЕНИ РЪЦЕ.”

Тази модерна лексика не прилича да е на бившите кооператори от чието име авторът на предговора прокарва свои тези.( шрифта е на автора- подчертаното мое ) 

ЛИКВИДАЦИЯТА НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО 

В 1992 г. когато дойдоха „директивите на „Ран-ът”, д-р Желев ще произнесе първите идеологически постулати за създаването  на „ликвидационни съвети” -  унищожаване на ТКЗС и връщането на земята в реални граници. Дотогава пропагандата се градеше  върху задачата за създаване на пазарна икономика и демократично общество. За капитализъм никой не говореше. Пропагандата се градеше с демагогски трикове и открит антикомунизъм. Обществото трябваше да  се раздели със своето минало мирно и кротко и да  очаква „хубавите” неща, които предстои да му се случат. С една дума, времето от 1989 г. до появата на ликвидационните съвети през есента на  1992 г. беше периодът, в който се водеше окупационна идеологическа битка за сломяването на червеното селячество, което не искаше да се раздели със социализма и текезесетата. Ясно беше, че след Десети ноември се решаваха политически, а не икономически проблеми, които д-р Желев обичаше да нарича „разделение на властите” и създаване на демократично общество, което щеше да направи българите като европейците, сиреч  щастливи и богати, а обществото справедливо. Бързо се забрави  как нацията се раздели на сини и червени и започна разрухата на държавата и държавността. Не е тайна, че тази разрушителна дейност се  дирижираше отвън и се изпълняваше от българските „реформатори” като Андрей Луканов, Желю Желев, Филип Димитров, д-р Тренчев, Иван Костов, г-жа Мозер и други, в повечето случаи пребоядисани комунисти или нереализирани кариеристи. За това  далечно време  напомня  епизод от моите белетристични обобщения. 

ИЗ „ТЕРВИОН”

След митинга на СДС пред „Александър Невски” и на БКП пред Народното събрани , България се раздели на два цвята, на два народа. Всеки народ си имаше свой площад, свое знаме. Националното беше захвърлено заради комунистическия герб. За първи път се видяха плакати с бесилки и призиви за смърт. Всички говореха за демокрация-

Нощите бях тревожни. Около Народното събрание стана напрегнато, безпокойството на Катя прерасна в страх.

- Червените ще си ходят, майко, стигат им четиридесет и пет години-рече ядовито Траяна.

- А баща ти?

- Ако е умун, сам щ е си тръгне, да не го метем ние.

- Станала си зла, това е твоя кръв.

- Не бой се, революцията ще бъде нежна.

Траяна се преоблече и изхвърча навън.

- Тази вечер няма да се върна, до победата оставам в града на истината.

В това време пред администрацията на „Сърп и Чук” започнаха да се събират хора и плахо да поглеждат нагоре към директорския етаж. Групата набъбваше, говореше шумно и най-накрая започна да скандира: „Оставка…оставка”. Появи се шефа на  профкомитета преминал към”Подкрепа”. Маджаров вдигна телефона на Първия секретар:

- Какво дремете там, вашето профсъюзно мекере е преминал на страната на онези!

- Оплачи се на дъщеря си в София, нали и тя е от демократичните сили!- отговори му Първия. Маджаров не знаеше, че в това време той беше извикал главния инженер Михайлов да го агитира да оглави завода.- Няма друг начин да овладеем бързо положението.

- А другаря Маджаров?- попита главния инженер. - Как ще го изгоним от завода?

- Не се притеснявай, тази работа остави на мен.

Главния инженер си тръгна доволен. Той имаше да връща на дъщеря му за изневярата й. Заради нея се беше развел с жена си.

В кабинета на генералния директор телефона се обади плахо.  Помислил, че е Първия и Маджаров яростно повдигна слушалката готов да го наругае. Отсреща беше Катя, бившата му съпрега.

- Как е там, Иване, тук е ужас и Траяна е с тях, да знаеш много са настръхнали ще ви вземат властта.

Гуров долу дереше гърло, „Смърт, смърт”. Маджаров затвори телефона. В ушите му кънтеше гласа на Гуров, неговия знаменит закупчик и съпруг на Матена, с която той живееше тайно.

Тълпата започна да озверява. Матена нахълта в кабинета му: - Ще те убият- рече. Манол се закани днес да ти види сметката!…

Вбесен от това което чу, Маджаров почти крясна: „Те вбесени, а ние изплашени, така ли?…” Изблъска Матена от пътя си и се запъти надолу към стълбището където имаше монтирана радиоуредба и от нея говореше профсъюзния на завода  оглавил „Подкрепа”:

„Господа, работници, другари часът на истината дойде, да отхвърлим още днес проклетата комунистическа тирания, да натикаме в миша дупка червената буржоазия!” „В миши задник, мамицата им мръсна” - открои се гласът Гуров, бившия мъж на хубавицата Матена, касиерката на стола, която харесваха всички мъже от завода.

Матена изтича до прозореца: - Ще го пребият!….- помисли си и тръгна след него да го спасява.

С появата на Маджаров на стълбището пред главния вход мощна вълна от крясъци и викове  се плисна върху, лъскавата фасада на административната сграда. Тълпата се придвижи напред и онези, които можаха да се качат на площадката пред входа плътно наобиколиха Маджаров. Без да се церемони той отстрани профсъюзния от трибуната е взе микрофона от ръцете му.

- Другари, тези хора ви лъжат, те ще затрият завода….

Гласът на Маджаров изведнъж секна, микрофона скърцаше под нечий крака. Някой  беше ударил с бутилка  по главата Маджаров.” 

Освен тази технология, прилагана главно от активистите на „Подкрепа”, на много места областните управители лично вземаха ключовете на кабинетите на директорите и на касите им без да броят парите.  Поставяха свои хора да управляват предприятията независимо от техните възможности и образование. За това управление, пък и за всички следващи важно беше кадрите, които назначаваха да са преминали на страната на СДС.  Така стана и смяната на директора на „Сърп и чук” Маджаров, зад името на когото стои автентичен прототип, описан в романа ми „Тервион”. Закупчикът на завода Манол Гуров, човек със средно техническо образование, бе назначен за директор на завода, в който работеха близо две хиляди работника. След време никой не разбра как се случи така, че Траяна Маджарова, щерката на директора, се завърна от София и заедно с главния инженер Валентин Михайлов, с когото навремето не можаха да се съберат в семейство, направиха акционерното дружество „Тервион”, сиреч Тери и Валентин, които и приватизираха „Сърп и чук” и го управляваха докато го обезкръвиха и цената му падна. После беше продаван и  препродаден няколко пъти, последните му собственици го продадоха за скрап. 

НЕЖНАТА РЕВОЛЮЦИЯ -

прикрита технология на рушенето

Представа за същността и провеждането на така силно пропагандираната „Нежна революция” ни дават неиздадените още спомени на Иван  Добрев от  с. Гита,  Чирпанско, наречени: 

ОПИТ ЗА СПАСЯВАНЕ НА ТКЗС

Веднага след като се  разпада  системата на централизирано,  ръководство на селското стопанство от страна на държавата - пише Иван Добрев  от с. Гита, - изградихме инициативен комитет, който да учреди и ръководи стопанството, да  създаде устав и неговото регистриране по съответния ред за трансформация на обществената собственост в частна. В този съвет влизаха петима -  членове на БСП, трима  на БЗНС „Ал. Стамболийски” и един - на „Н.Петков.” В този състав основахме кооперация „Възраждане”. По предложение на  БЗНС „Н. Петков” на учредителното събрание бе поканен и адвокатът Ингилизов, който докладва, че Уставът и всички документи са законосъобразени. За председател на УС  избрахме Георги Муртажиев (БЗНС) и зам- председател Марин Маринов (БСП).  Преди да се закрие събранието, Тоню Господинов от( БЗНС „Н. Петков”) се провикна:  „Марин Маринов да излезе от стопанството и никога повече да стъпва в селото!” Така със скандал започна възраждането на ТКЗС в с. Гита. Оттам нататък се появи омразата, раздвоението и разтроението  на хората и разграбването на ТКЗС-то.

ЛИКВИДАЦИОНЕН СЪВЕТ 

Известно е, че председателят на Националния поземлен съвет  проф. Марин Петков предложи на Великото народно събрание проектозакон за кадастър и комасация на земята - продължава авторът. - Това предложение не стига до пленарната зала. Явно управляващите от СДС очакваха директивите от МИСИЯТА. Някои от представителите им в с. Гита  предложиха всичко, създадено по време на социализма да бъде унищожено. През. май 1992 г.в „Държавен вестник” бе публикуван законът за ликвидиране на ТКЗС. С благословията на президента д-р Желев и Филип Димитров, се даде  право на ликвидационните съвети да поемат задачата за ликвидиране на ТКЗС. Ликвидационният  съвет в с. Гита работи около една  година, през което време неговите председатели и членове се сменят няколкократно. Които не бяха съгласни с разрухата  напуснаха съвета, назначен да унищожи стопанството. Месец след назначаване на ликвидационния съвет започна жътвата и част от камионите, пренасящи зърното в държавните складове, се отклоняват в незнайни посоки или предаденото зърно не  се фактурира.  В комбинация с новоназначените началници на „Зърнени храни”, голямо количество от продукцията въобще не минава през кантара. Така започнаха  първите безочливи кражби на кооперативното имущество и продукция по системата  „Куче влачи, диря няма”. Най-голямата драма се случи през есента, когато започна ликвидирането на животновъдните ферми. По нареждане на председателя на ликвидационния съвет, четири големи камиона „Щкода” с ремаркета са натоварени с угоени телета и са откарани на пристанище Бургас без да е известно колко и къде са парите, получени от тази продажба. Членовете на ТКЗС са изправени на нокти и всякакви жалби и протести пред управляващите от СДС не дават никакви резултати. Стана очевидно, че управляващите са се възползвали от указанията на „МИСИЯТА” за по-бързото  ликвидиране на ТКЗС  и ликвидаторите, в това число и техните началници и посредници от по-висшите  етажи на власт, започват да се „самостимулират” както намерят за добре, нали тази практика е  предвидена в правилника за дейността на Ликвидационните съвети. В селото се надигна вълна от недоволство и протести на населението от с. Гита и другите села. Ехото на този протест стигна и до Координационния съвет на СДС. На 10.07.1993 г. в с. Гита пристигна депутатката от СДС Златка Русева. На същата дата Националната телевизия бие тревога, че комунистическата кооперация в с. Гита, Чирпанско, Хасковска област, спъва работата на ликвидационния съвет. Тази тревога притеснява и президента  Желю Желев и  на 11. 07 1993г. в село пристигнаха  пратеници на специалните части. Под ръководството на депутата Крум Хорозов се организира преграждане на пътя Бургас - София. В отговор на този протест, организиран от активистите  на СДС, от всички съставни села на Гита тръгват хора към центъра на селото с трактори, комбайни, камиони, леки коли и пеша. След обяд с кортеж от лимузини - продължава да разказва в спомените си Иван Добрев -, пристигна президентът Желев. Голяма група  от  официални лица от столицата,  областта, общината и гости от района,  политически активисти  и кметовете от селата го посрещат дружелюбно. Събитието се придружава от голяма група журналисти, телевизионни оператори и фоторепортери. Президентът предложи срещата му да се проведе отделно с десните и левите политически сили. Присъстващите в препълнената зала не се съгласиха  и той се обърна към тях със следните слова: „Обезпокоен съм и днес дойдох при вас, за да разбера защо земеделската реформа вече месец се блокира?” Той не даде отговор на въпросите, които вълнуват селяните - кражбата на кооперативно имущество и повтаря това, което месеци наред повтарят  вестниците и телевизията, че  реформата на село трябва да се провежда според приетите  закони за земята, че това трябва да става в условията на граждански мир. Президентът не осъди ликвидационния съвет за кражбите а все повтаряше, че земята трябва да се върне в реални граници на техните собственици, като се забият колчета, очертаващи  имотите им. Най-важното нещо, което каза президентът е, че текезесетата следва задължително да се ликвидират, в противен случай те щели да станат предпоставка за връщане на комунизма. Според президента Желев, след окончателното изчезване на ТКЗС  младите хора от градовете щели да се завърнат по родните си места  в селата и с радост щели да се захванат с обработката на бащината си земя в нейните реални граници. 

(Не зная как да коментирам този пасаж на свещена глупост, политически фанатизъм, добронамерен идеализъм или безпрекословно изпълнение на поставената от „МИСИЯТА” поръка, иначе казано - служене на чужди интереси, купуване на индулгенции за участие във властта или кои знае още какво. Не минаха много години оттогава, косите на д-р Желев побеляха, сигурно той е помъдрял от събитията, на които беше организатор и водач, от възможността да погледне  света и родината си от върха на една голяма политическа кариера, но не съм сигурен дали е  осъзнал своето място,  роля и грешки за унищожаването на  модерното ни селско стопанство. В моето село имаше един селянин, когото наричаха „Палибъхлюв Даню”. Този знаменит прякор, синоним на  притча за глупостта, му лепнали неговите акрани, защото заради бълхите, от които не можел да се отърве,  Даню изгорил юргана си. Решенията, които се унищожи построеното от две - три поколения, за да  не се върне комунизмът прогониха обитателите на тези древни места към други земи, държави  и континенти. Неотдавна в едно  интервю  д-р Желев каза: „Не предполагахме, че толкова много българи ще напуснат България”, сиреч не предполагали, че унищожавайки хляба им, те ще останат да гладуват в тази държава, където се вихрят бесовете на омразата и отмъщението, наречено „Нежна революция”.) 

P. S. Пишейки тези редове (юни-юли 2013 г.) по всички телевизионни програми през няколко часа се показват протестиращите пред Народното събрание. Те не искат хляб, а нещо много по-голямо според тяхната борба, искат  нов морал. Те се борят против мафията, а не знаят как тя беше замесена, забравят за  първите антидържавни и антинародни, затова пък антиморални действия на строителите на капитализма. Забравиха кой си стисна очите при първите  кражби, кой повика РАН-ЪТ и „МИСИЯТА”, кой организира  разграбване на „омразното” държавно имущество в името на нов морал.  Д-р Желев още в началото на „нежната” революция каза:

“РЕВОЛЮЦИОННОТО ПРЕУСТРОЙСТВО МОЖЕ И ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРОВЕДЕНО ОТ ЧИСТИ И НЕОПЕТНЕНИ РЪЦЕ”, но това не стана - революционерите ли не достигнаха или ръцете им ли не бяха чисти, не знаеха ли какво правят,  никой не ще да си признае, а истината е такава, каквато я описва Иван Добрев:

„На втори август 1993 г. на площада на гр. Брезник се чества  Празникът на плодородието, организиран от СДС. От трибуната Анастасия Мозер се провикна високо: „Днес огневата линия в борбата със селската червена номенклатура е с. Гита, Чирпанско.” В непосредствена близост до нея ликвидаторът  на нашето ТКЗС  подкрепи призива на г-жа Мозер с думите: „Чуйте ме! Аз, ликвидаторът на ТКЗС в с. Гита, не само ще го  ликвидирам до основи, но и ще го загробя и заровя с булдозер, за да няма никакви следи от него.”

(Какво да каже човек на такива весели самоубийци и  „палибъхлювци” с чисти ръце -  хора, които  заради антикомунистическите бълхи на дива омраза, които подскачат в потурите  и  главите им, палят къщите си? Разгърнете световната история и потърсете други народи по този начин да унищожават родината си, заради своите политически пристрастия и дива омраза. Попитайте д-р Желев кой младеж при такава ситуация ще се завърне да обработва нивите на  родителите си при това не с трактор, а с магаре?) 

Кулминацията на „нежната” революция още не се е състояла. Според неиздадените  спомени на Иван Добрев, след  нахъсването на антикомунистите от госпожата, завърнала се от Америка, по нареждане на Иван Костов в с. Гита  пристига подкрепление от София. Зам.-министър от министерството на земеделието от правителството на Иван Костов, шефове от Хасковска област. Накрая пристига  автобус със сини барети. Протестиращите кооператори правят жива верига пред входа на административната сграда на ТКЗС и не позволяват  на ликвидаторите да влязат. Тогава те се насочват  към кравекомплекса, където ги чакала жива верига дошла да  пази фермите от разграбване. От лимузината си зам.-министърът на земеделието крещял  вбесен: „Заповядам ви в срок от един месец животните да се раздадат на правоимащите!” Десетина дни след това кооператорите пазили фермите от разграбване. Провели редица срещи с властимащите от СДС, в това число и с президента в София, но заплануваното от тяхното правителство ликвидиране на ТКЗС било  неспасяемо.

ПОГРОМЪТ            

„За броени месеци унищожителното „торнадо”, на което даде старт президентът  Желев,  ликвидационните съвети превърнаха България в пустош - пише Иван Добрев.- Неговата идея за връщане не земята в реални граници погреба едрото и ефективно земеделие. Питам се, има ли държава, която да потъпче земята, която храни народа от векове преди днешните реформатори? Половината от нивите на Гита и околните села пустеят, а българите берат маслините на Гърция, боровинките на Швеция или лалетата на Холандия! Изчезнаха зеленчуковите градини и напоителни полета. Село Гита има четири микроязовира, които напояваха 165 дка зеленчукови градини.От 1500 глави едър рогат добитък в личния двор останаха 100 дойни крави. От 34 овчи  стада с 7500 глави не остана нито една. 2000 прасета за угояване изчезнаха в небитието за дни.

Най-голямата драма беше клането на кооперативното животновъдство. Някои го сравняваха с Баташкото клане. Душмани и черкези клаха плодни крави и овце, товареха ги на вагони и ги изнасяха на безценица в други държави или ги правеха на саздърма. 

Когато защитниците на животновъдните ферми не удържаха на напора и членовете на ликвидационния съвет  превзеха оборите с помощта на полицията, първото нещо, което направиха, беше да подберат най-угоените животни за своите семейства и приятели. В дните на рушенето на фермите и връщането на животните в стопанския двор се появиха прекупвачи, цигани - търговци и касапи всякакви.  И  настъпи вакханалията!… Ако кравите и овцете можеха да говорят и пишат, не знам как биха описали хората, организирали това клане, сътворено от идеята за ликвидиране на ТКЗС и червеното селячество. Не намирам сили да опиша насилието, хората, които в името на тази идея рушаха с кеф. Мнозина от тях обедняха както всички други селяни. Че какво е селянинът без своите животни?…”  

(Подобни картини са ми разказвали познати и от други села. В една от фермите на Хасковски окръг за животните си се борят жените гледачки, изпращат ги  със сълзи и молят да не ги колят. „Довиждане, Пене, довиждане, Ваня!”- със сълзи изпращали кравите като свои приятелки. Тези, които продължават да раздухват случилите се насилия и административния натиск за влизане в ТКЗС, следва да знаят защо селячеството, което отглеждаше хляба на  българите, казваше: „Насила ни вкараха, насила ще ни изкарате от ТКЗС.”

Човешкият живот е кратък и хората нямат време да осъзнаят да и  поправят стореното от тях зло и греховни склопяват очи. Затова пък книгите живеят по-дълго и понякога привнасят ум и разум, но когато светът беснее, книгите с истината за историята ги изхвърлят от употреба или ги горят.) 

ГЛОБАЛНИ СТРАТЕГИЧЕСКИ ЦЕЛИ И СРЕДСТВА ЗА ПОЛИТИЧЕСКИ, ИДЕОЛОГИЧЕСКИ И ИКОНОМИЧЕСКИ ДИКТАТ И  ДИКТАТУРА НА БАНКОВИЯ КАПИТАЛ В СВЕТОВЕН МАЩАБ, В ОТДЕЛНИТЕ СТРАНИ И ТРУДОВИ ОБЩЕСТВА,  БРАНШОВЕ, НАСЕЛЕНИ МЕСТА И ПРЕДПРИЯТИЯ. 

„Студената война” основателно бе оприличавана на Трета световна война, защото тя доведе до не по-малко човешки жертви и материални загуби от Втората  световна война. България, например, загуби два милиона души от младото поколение, загуби и две трети и производствените си мощности, лиши се от своите основни пазари. Без съмнение тази война продължава и днес. Тя премина през Източна Европа и Африка и се е запътила още по-нататък, не се знае докъде ще стигне. Старите врагове си остават противници; макар отвреме навреме да затоплят отношенията си. След  частичното разоръжаване на двете свръхвоенни сили - САЩ и СССР - и последвалият разпад на социалистическия блок, след установяването на еднолично господство на Америка над  света, не настъпи успокоение и мир. Всемогъщите САЩ налагат правила по свой образ и подобие, сиреч американизация в духовната и материална култура на страните, попаднали под тяхно влияние. Основание за този нагон за пренареждане на света им  дава превъзходството във военно и икономическо отношение, господство на Федералния резерв над световната банковата система, силното им разузнаване и най-важния фактор на американския прогрес - водещата наука. Бързото развитие на кибернетиката, генетиката, електрониката, роботизацията и психологията. Водещите достижения на тези науки най-напред влизат в употреба на военно-промишления комплекс, а също така и за усъвършенстване на икономическите и психологическите   методи за управление и господство над масите. Техните идеолози и стратези, които  създадоха и реализират теорията за ерозията на социализма (Кенън), теорията за мекия удар (Кенеди), теорията за дестабилизиращите фактори и правата на човека (Рейгън - Збигнев Бжежински) изиграха и играят важна роля за американското настъпление по всички меридиани на света. С развитието на новите науки и научни открития  силно се промени квалификацията, образователният ценз и социалният статус на техническата интелигенция, на управленските  и банковите кадри. Новата работническа класа с инженерно образование се превърна в оператор на компютъризирано и роботизирано производство. Тя придоби ново самочувствие и място сред богатите  в потребителското общество. Промениха се и средствата и начините за придобиване и присвояване на принадената стойност. Търговията с пари, осъществявана от банките, усъвършенства средствата за постигане на свръх печалби. Кредитната система обвърза здраво за банковия капитал създателите на блага и по този начин осигури двойни и тройна печалба на олигархията. Ръстът на заплатите в „страната на мечтите, САЩ”  беше стопиран на ниво, при което заплащането изостана от ръста на производителността на труда и печалбите се удвоиха - веднъж от икономия на средства за труд, и още веднъж от лихвите на кредитната експанзия и ускоряване на оборота. За да расте потреблението успоредно на нарасналите по количество, качество и разнообразие стоки, като жилищата, леките коли, дрехите, стоки на бита, туристическите и всякакви други услуги, банките безпрепятствено започнаха да предоставят кредити на заетите в производството. С увеличаването на кредитополучателите се поддържа високо потребление на свикналото да потребява общество. По този начин се получава икономия от разхода за труд и се стимулира потреблението на кредити. На практика капиталистите и банкерите извличат незабележимо и сигурно голямата част от принадената стойност. За да покрива задълженията си към банките, работникът, инженерът или служителят са принудени да работят 12-13 часа на ден или пък на две меса. Ръстът на баснословните печалби и бонуси за банковата олигархия станаха причина за днешната, сякаш непреодолима финансова и икономическа криза, която започна от Щатите. Безпределната алчност и морална разпуснатост на свръхбогатите е причина за търсене на нови идеи с решаващо значение за бъдещето на света, попаднал в днешните финансови клещи, които обслужват все този вездесъщ стремеж  към забогатяване и все под чадъра на демокрацията. 

НАСИЛСТВЕНИ МЕТОДИ И СРЕДСТВА ЗА ВНЕДРЯВАНЕ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Представа за тактиката на глобалната експанзия за световно господство ни дава филмът „ТЕЖЕСТТА НА ОКОВИТЕ”, качен в сайта  на Уикипедия. Тъй като е невъзможно да се изложи в текст съдържанието на този  филм (поради големия обем на устната информация) ще посоча само темите и изводите, застъпени в него:

1. Страната ви трябва да отвори пазарите за ЕС и да продаде всичките си банки, което е равносилно да подариш царицата си в партия шах. След това индустрията, земеделието и финансовите пазари ще фалират. Това ще позволи на чуждите корпорации да получат твърде изгодна за тях цена за ценните ви материални ресурси.

2. Ако продължим аналогията със шахмата, правителството ви играе тази игра с Европейския съюз като начинаещ шахматист срещу играч, който знае десет хода напред вашите намерения и възможности и ще получи каквото пожелае. Така например ЕС принуди  Република Чехия да затвори захарните си заводи, защото в Западна  Европа и най вече в Германия има прекалено много захар, която внася от Куба и печели много от тази търговия. В замяна Чехия получи малък подарък от немците -  мръсната им индустрия  от химията, енергетиката и др., с което почисти своята страна от мръсната си индустрия и реши задълженията си по протокола от Киото.

В Унгария лозята бяха унищожени от френските дъмпингови цени и чужденци изкупиха земите им на безумно ниски стойности. Най-известните унгарски винопроизводители от Токайския регион станаха собственост на британци, които смениха и името на прочутите токайски вина.

След позорното източване от банките на Европа парите на Източна Европа, не се очаква те да бъдат равни в братството на нациите. По-скоро  тези страни се разработват в пазари на стоките им и източник на евтина работна ръка. Години преди да са станали членове на ЕС, тези страни трябва да са отворили вратите си за внос на стоки от Евросъюза. Пример: Сръбският производител на краве масло произвежда един тон за 150 долара, а немските - за 300 долара. Немското правителство отпуска субсидии на фермерите си и себестойността на немското масло е 100 долара, по този начин сръбските производители излизат от пазара. Така  тези страни, особено балканските, от производители се превърнаха в потребители. (Типичен пример за тази форма на икономическа зависимост е България. От производител и голям износител на селскостопанска продукция България сега внася 80-90 % от нужните й  храни, месо, масло,  зеленчуци и всичко друго.) 

P. S. Моят внук, който носи трите ми имена - Петър Иванов Ангелов, студент по мениджмънт, ме помоли да допълня следното:

Трябва да се отбележи и подчертае, как чуждите търговски вериги като „Кауфланд”, „Метро”,  „Била”, „Лидъл” и др. убиват малките квартални магазини и всички български производители, които търгуват с тях. За да започнат търговия с тези вериги, българските доставчици трябва да платят входни такси ат 100 до 10 000лв., за регистрация, баркод и др. Най-жестоката гавра с нашите производители е разплащането с тях със закъснение от три до шест месеца. Още по-нахален и безогледен е фактът, че търговските вериги крият печалбата си и я прехвърлят в техните страни.  

СБЪРКАНИ ПЪТИЩА  ИЛИ… СКРИТА КОЛОНИАЛИЗАЦИЯ 

За по-добра нагледност на резултатите от първите крачки на безконечния преход към пазарна икономика, отново ще се позова на спомените на Иван Добрев  от с. Гита:

„След като „торнадото”, ликвидационен съвет, помете текезесето, на стопанския двор останаха неми и пусти краварниците, фуражните складове, машино-тракторния парк, ремонтната база новосъздадената кооперация „Възраждане” започна да се рои на по-малки, уж кооперацийки, докато се превърнат в арендаторски кооперации, без управителен съвет, без устав. Заредиха се неправда след неправда. Земеразделянето скара хората,  нивите запустяха и потънаха в бурени. Ако беше война, щеше да свърши и хората щяха да се върнат към земята, но това чудо  свършване няма. Постепенно, постепенно арендаторите  станаха господари на нивите. Когато Европейският съюз започна да дава пари на декар засята площ, започна  лудо изкупуване на земята.

По онова време журналистът-писател Тодор Коруев ме интервюира във в. „Дума”.  Интервюто ми се появи със заглавието: „Няма друга страна с толкова тъжни села”. Днес, двайсетина години по-късно, селата ни са още по-тъжни. Те са не само обезлюдени, гладни, разрушени, но и окрадени от  безработни, обезумели и безскрупулни цигански орди. Днес е страшно да си старец на село. Жестокостта на деца  спрямо беззащитните пенсионери е неописуема, античовешка, непозната досега в човешкия род.  

ПРЕХОДЪТ КАТО ПРОМЯНА НА СОБСТВЕНИЦИТЕ НА ЗЕМЯТА

Ако степенуваме стопанските единици по отношение на размера на земята, която обработват, ще се очертаят няколко групи собственици:

- арендатори обработващи от 300 - 400 хил. декара.

- арендатори - от латифундитски тип, притежаващи или обработват от един до два милиона дка.(1 000 000 - 2 000 000.) земя.

- Арендатори с по 15 000 - 30 000 дка.

- Еднолични фермери с по 30 - 40 дка.

- Фермери,  които обработват  зеленчукови градини или лозави площи  от 15 до 150 или повече декара.

- Собственици на лозя от 200. до 5 000 дка. и по-големи  масиви.

- Животновъди.

Най-голяма част от крупните арендатори се занимават с монокултурно земеделие - отглеждат пшеница, рапица и слънчоглед. От тези земевладелци особено внимание предизвикват новите латифундисти в Европа. Историята показва, че имоти до 300 дка. е имало в Добруджа, а един до два милиона декара са имали само чуждите завоеватели, преминали през България  във вековете на нашето робство.

Ако се опитаме да характеризираме статуквото и произхода  на българските латифундии, появили се сякаш случайно и незабележимо, ще констатираме, че ако не ни е прегазила война, то нещо по-страшно се е случило. Как  иначе някои люде ще се сдобият с огромни територии от родината ни? Нито един човек или фирма в света не ще може да закупи територията на два три окръга в собствената си родина, но бедните преди двайсетина години българи днес притежават земя, разпростряна  от Търново до Добрич, например. Сигурно някои ще кажат, че тези хора са се сдобили с тази територия при цена за един декар, равна на цената на едни цървули, по законен начин! Но какви са тези закони, при които българската земя загуби десет-петнадесет пъти своята стойност?

Като махнем мъглата, която прикрива и продължава да прикрива криминалния преход в България, ще стане ясно кой е завоевателят на българските земи и през коя война в началото на двадесетия век е станало това събитие. За да се получи, верния отговор, трябва да започнем от създателите на ликвидационните съвети, тези, които говореха за реални граници и създаване на пазар на земята. Казано опростено, селяните трябваше да бъдат залъгани и ограбени.

Неотдавна в ръкописа на литературния изследовател, доктор по книгознание Йордан Нанчев в изследването му на живота на родения в Хасково голям български учен, писател и общественик Асен Златаров, срещнах случай  на обезценяването на земята по време на Освободителната руско-турска война. При бягството на турците от България, едрите чифлици на спахиите, подарени им от султана, възстановяват българската си собственост. Новите й притежатели стават богати и образовани  българи. Бедните също си купуват нивички от бедните турци на безценица. Между първите хора на Хасково  тогава са синовете и зетя на известния  хасковски „търговец над търговците” Хаджи Иванчо Минчев, дядо на Асен Златаров по майчина линия. Цялата рода са членове на местния революционен комитет, участници в националноосвободителното движение. След Освобождението те по право заемат високи постове в новата администрация поради своята образованост надвишваща далеч обикновения българин. Михаил Минчев става кмет на Хасково, Георги Минчев - областен управител, зетят Христо Златаров - шеф на съда. И  другите хасковски първенци си закупуват чифлици от бягащите турци. Някои от тези чифлици се делят между много наследници и се разпадат, други, като Делитоневия чифлик, съществуваха до 1944 г., след което станаха собственост на Държавното земеделско стопанства и Земеделската гимназия, по-късно и на Комплексната опитна станция по тютюна. Въпреки произхода си, големият род на Хаджи Иванчо Минчев се разроява. Асен Златаров се занимава с наука и живее бедно, но на каква висота е неговото достойнство!

Неотдавна един колега, политикономист, ме попита лошо ли е, че производството на зърно е силно концентрирано и механизирано. В този случай зърненото, монокултурното земеделие не е ли на високо равнище по интензивност? Моят колега очевидно смяташе, че всяко производство, след като е концентрирано и механизирано, се отнася към интензивните отрасли на  земеделието. Това е така, но не съвсем. За да оценим интензивността на земеделието като отрасъл трябва да съпоставим прихода от различните култури и подотрасли на растениевъдството от единица засята  площ. Зърненото производство е с най-нисък приход като го сравними с всички останали подотрасли - лозарство, зеленчукопроизводство, овощарство и  т.н. Тъй като земята не подлежи на разширение приходите от различните растениевъдни подотрасли се съпоставят помежду си и това е мярката за интензивност и интензификация в национален мащаб. 

НЕГАТИВНАТА РОЛЯ НА НОВИТЕ БЪЛГАРСКИ ЧИФЛИЦИ  ОТ ЛАТИНОАМЕРИКАНСКИ ТИП

При всички известни предимства на концентрацията, появилите се латифундии на българска земя ще изиграят отрицателен ефект в цялостното възстановяване на земеделието ни, ще изхвърлят при безработните още много хора и  ще влошат демографския проблем. За зърненото производство е нужно далеч по-малко работна ръка, отколкото при окопните култури, но те заемат големи площи и  трудно се намират  предшественици от окопни култури, поради което повторното сеене на пшеница след пшеница влошава добивите. За компенсиране на този лош сеитбооборот се използват прекалено много торове и пестициди. Земеделие от подобен тип зърнено производство има в Канада, някои от земеделските пояси на САЩ, Украйна и нашата Добруджа донякъде. При добив от 150 кг. в така наречената наша житница, който за времето е бил много висок, добруджанци с изключение на чокоите, са били много бедни в сравнение със селяните от Пловдивския край, например. Лесно е да се пресметне кое е по-доходно -  пшеница с  500 кг. среден добив и 0.30 лв. за един килограм, или патладжан с 6 000 кг. среден добив с цена 0.25 лв. Затова едрите чифлици от латифундитски  тип неминуемо ще изиграят ролята на задържащ фактор  във възстановяването и   развитието  на българското земеделие като цяло и особено като експортен отрасъл в миналото. Прочутото добруджанско земеделие нямаше да направи този беден в миналото район в силно развит в селскостопанско отношение, ако произведеното евтино зърно не преминаваше през животновъдните ферми, за да се умножи няколкократно неговата стойност,  получавайки нов продукт - месо и мляко. С получената нова стойност на по-скъпа суровина, месото или млякото, тя преминава през месокомбинатите и млекокомбинатите, където в крайна сметка зърното се превръща в промишлен продукт с многократно по-голям финансов ефект. Когато се създаде  такъв производствен цикъл, можем да говорим за интензификация на отрасъла. Точно това беше постигнато в България през Златния век на нашето селско стопанство.

Без интензивни култури - лозарство и овощарство, без зеленчукопроизводсво и консервна промишленост, без производство на тютюн и цигари, без производство на зърно, мляко, месо и яйца, България никога няма да има земеделие с решаващо значение за националната икономика.

Когато един притежател на милиони декари земя реализира огромна сума от пари и 20-30 милиона печалба само от европейските субсидии, твърде е съмнително да се захване със сложно земеделие или животновъдство. Тях винаги ще ги интересува износа защото и при три милиона тона годишно производство, половината е излишък при липсата на животновъдство.    

АРЕНДАТОРИ, ПРЕДПРИЕМАЧИ, СЕМЕЙНИ ФЕРМИ И ДРУГИ

Метафизиците на теорията за новата хватка - яйцето, превърнато веднъж в омлет т. с. ТКЗС, като се  възстанови виртуално неговото  минало, за да го счупят  отново, но не виртуално и го опържат по нов демократичен начин, за да го излапат най-демократичните хора на България. Главната цел, която се преследваше, беше земята да загуби своята стойност, за да попадне в ръцете на нови собственици.

Дотук - без сериозни закони, приоритети  и контрол в земеделието от страна на държавата - стихийно се появиха нови структурни образования. Те са далеч по-лоши от старите ТКЗС при управлението, на които имаше повече демократизъм и обществен контрол, отколкото сега, при еднолично и безконтролно управляващите ги арендатори. Те определят надниците на надничарите, няма месечни заплати, няма трудови договори, няма пенсионни вноски, няма пенсии и каквито и да било социални грижи и решения. Сега богатите се правят на самарянки, като организирайки благотворителни мероприятия във вид на пищни балове и вечери. Впрочем положението и на тези, които работят по полятата на Гърция или Испания, тези, които берат лалета или боровинки в Холандия и Швеция, имат същия унизителен социален статус, само дето надниците им са по-големи и могат да преживяват.

Въпреки критичните ни бележки към арендаторите, те се оказаха факторът, който възстанови до голяма степен земеделието ни, обнови основните машини за обработка и прибиране на реколтата и започна отново да оре земята. 

ПРОБЛЕМИ  И  ПЕРЕСПЕКТВИ ПРЕД БЪЛГАРСКОТО ЗЕМЕДЕЛИЕ,  ФЕРМЕРИТЕ, АРЕНДАТОРИТЕ,  ПРЕДПРИЕМАЧИТЕ  И КООПЕРАЦИИТЕ

Големият въпрос на българското земеделие е как да си върнем  вътрешните пазари, заети от гърци, турци, германци, холандци и китайци, който са вносители на над 80 % от хранителните стоки - зеленчуци, месни продукти, сухо мляко и заместители на кравето и овчето сирене. За да решим този въпрос, трябва да си отговорим на друг, още по-важен: - Защо нашата продукция е скъпа, защо фермерите не могат да постигнат себестойност, която да е конкурентна и да им носи печалба? Отговорът е изключително прост, не се знае от мнозина, особено тези наши граждани, които са далеч от материалните проблеми на страната и постоянно говорят за икономика. Нашите врати здраво са залостени от Европейския съюз. Да се спрем още веднъж на  тези два-три реда от  казаното в „ПРАВИТЕЛСТВЕН БЮЛЕТИН №1″ - 1992 г. :

„Ключов елемент на реформата, който се съдържа в „СТРАТЕГИЯТА ЗА РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКОТО СЕЛСКО СТОПАНСТВО”  е  либерализацията на вътрешната и външната търговия.” При такива условия за селското стопанство става трудно да бъде конкурентоспособно на международните пазари без субсидии или да удържи на чуждестранната конкуренция на вътрешния пазар без протекционизъм, признават хората от „МИСИЯТА”, но не дават отговор  как може да се излезе от тези железни клещи, с които  ни приклещи ЕС. В рамките на общността ние нямаме право на протекционизъм, нито право да излизаме на пазари извън общността, нямаме право да подпомагаме производството  без разрешение от ЕС. При това положение какъв е изходът, има ли начин нашия селянин да се бори с многократно по-високо субсидираните производители от старите членове на общността. Особено заробващи са лихвите при кредитирането на земеделците. Освен ужасния им размер - 7-8 % с разни банкови мародерства, към този процент  се прибавят разни такси и цената на кредите достига 13 %. Не беше случаен фактът, че  първата реформа, която се проведе по плана РАН-ЪТ, беше монетарната. Тя обезцени нашите пари и валутни обороти и това доведе да фалит на Българската национална банка и на нейното място се настаниха европейски банки с тези ужасяващи лихви, непознати за богатите страни. Това наказание е по-тежко от санкциите, които ни е налагала Европа с Ньойския договор.

И все пак, като ни е по-лесно да се навеждаме, отколкото да се борим за по-достойно партньорство, защо не можем да сложим ред в нашата си  ограбена къща от чужди банки и  местни мародери от най-малък калибър до най-безскрупулни грабители от черната икономика на подземния свят.

Няма сериозна  държава, която да чака и да се надява на милостинята от ЕС. Най-малкото, което може да се направи, е да определи приоритетните направления на земеделието и да подпомага фермерите в такава посока. Наложително е  държавата  да се опре на малките и средните фермери, кооперации и предприемачески фирми и да ги подпомага. От тях трябва да започне възраждането, защото те могат да компенсират  недостига от инвестиции с повече ръчен труд. Колкото и да е неестествено това за нашия век, един зеленчукопроизводител може да обработва 20 декара с кон или малогабаритна техника. Един животновъд  може да създаде ферма с минимални разходи, стига да има пазари, които да създават интерес в  местните производители. В помощите от  Европейския съюз се раздават средства за почистване на пасищата от храсти и трънаци, те обаче се раздават от местните чиновници  по формулата: „Ти на мен, аз не тебе” вместо на фермери, които отглеждат овце или крави.

Трябва да се преразгледа поземлената реформа и регламентира статуквото на българската земя и територия така, че тя да не може да бъде ограбвана от българи с недоказани доходи или от  чужденци с български посредници - чрез вътрешни договори и други адвокатски хватки със нашите закони. По неофициални данни от Хасковски окръг по този начин са изкупени и продадени на чужди държави големи територии от обработваемата ни земя. Все пак, ако някои чужденци, които имат желание да обработват наша земя това до става по определен ред, каквито случаи има в Свиленградска община - гърци да отглеждат житни култури по българското законодателство.  Да се сложи горна граница на правото на собственост върху земята или ограничи прекомерното земевладичество с икономически закони. Такъв закон неслучайно Александър Стамболийски е  провел в интерес на народа, а не на отделни личности и финансови групировки. Трябва да се създаде ред в митниците, държавата трябва да  се справи с контрабандата, нерегламентираните прекупвачи и  вносители,  подвластни на сивата икономика. Ако държавата не сложи ред в търговските  отношения между производителите и търговците, който не подпомагат фермерите, а ги задушават с ниски цени, тя никога няма да стъпи на краката си.

Забележително е единството на българските банкери, които управляват чуждите банки, при поставянето на въпроса за лихвите. Те казват, че с високите лихви държат стабилността на финансовата система и се правят, че  не виждат как точно те убиват възстановяването и съществуването на земеделието. Остро трябва да се постави въпросът за създаване на земеделска кредитна банка и евросубсидиите да преминават през нея.  Държавата трябва да организира и да подпомогне с ново законодателство създаването на кооперации или сдружения за изкупуване, заготовка и търговия със земеделската продукция, така както е постъпил навремето Иван Маринов от с. Лозница Карнобатско, какъвто е опитът на Италия, Испания, Холандия и на много други страни. Трябва да се възстанови консервната промишленост, без нея не можем да възобновим зеленчукопроизводството си. Единственият отрасъл, който разширява своите площи и излиза на външния пазар, е лозарството и винарството. В последните години в Хасковски окръг няколко крупни фирми създадоха лозови масиви от 3 до 6 хиляди декара нови лозя в долното течение на Марица в общините Любимец, Харманли и Свиленград. Независимо че износът на прясно грозде на европейските пазари, където  България  имаше немалък дял, с развитието на винарството, лозарството е един от най-интензивните отрасли, които успешно се развиват. Същото трябва да стане и с възстановяване на зеленчуковото производство с възстановяването на консервната промишленост. 

ЗЕМЯТА-ХОРАТА-МАШИНИТЕ, А ВРЕМЕТО?

Анщайн обединява времето и пространството с термина „времепространство”. В космически и планетарен аспект това понятие има практическо значение за природните закони и в частност за модерното земеделско производство. За разлика от всички други материални дейности и производства единствено земеделието е опаковано във времето и пространството. Един трактор може да бъде произведен независимо от времето и мястото на завода. Пшеницата се развива само в климатични пояси и територии, където земята има 15 - 20 % хумус и температура от минус 20-30 градуса до плюс 35-45. При такива условия и в рамките на една година пшеничното зърно преминава различните фази на развитие от еровизацията, кълнене, братене до узряването. В тези райони не растат банани по същите причини - засушливи почви, ниски температури и сух въздух. При животновъдството, там където има елени, няма крави, но има повече отклонения отколкото това да е правило. Конят, овцата и козата са се адаптирали и съществуват при различни условия и климатични пояси. В подземните, полезни за човека изкопаеми минерали, нефт и газ няма значение миналото време, а пространството, в което се е образувало, но представлява животрептящ фактор  за сегашно и бъдеще време.  То, пространството, в което се намират тези божи дарове, е причина за всички войни, които е водило и ще води човечеството, докато го има.

Държавите също съществуват във времето и пространството, но не са вечни като тях. Хората също са опаковани във времето и пространството. А животът на човека е мимолетен. Твърде късно човекът разбира, че му е било  нужно пространство за едно легло и за един не толкова голям трап, който на всичко отгоре не е негова грижа. Смъртта прекъсва протичането на времето без хората като общество или като личности да са разбрали смисъла на техните въжделения, стремежи, грешки и грехове. Ако проследим историята на държавите, които представляват сбор от времето на много поколения и се попитаме дали се раждат и умират като хората, отговорът е: - Не. Държавите не се раждат като хората и не умират като тях, защото се самовъзстановяват чрез времето на всяко следващо поколение. Когато умрат, могат да възкръснат от дълго отсъствие от времето, но и могат да умрат завинаги. Не знам защо не си даваме сметка колко пъти България е излизала от времето, колко пъти се е прераждала в различно време и различно пространство? Защо тези, който решават съдбините й днес, не се запитват възможно ли е това да се случи отново?

„Възможно е!” - ще кажат нейните истински синове и дъщери. За други времето е пари, пространството глобално.

Преди 150 г. едва сме се върнали в нашето си пространство, в нашето си време, но след пет века безвремие. Сега по незнайни причини часовникът ни върна с повече от половин век назад. От  времето, отредено ни от Всевишния, доброволно зачеркваме 50 години, за да се харесаме на тези, които ни върнаха в началото на двадесети век по материална култура и производство, и ни отредиха последното място в Европа. За тяхно удоволствие ли разрушихме държавата си? Никой не си дава сметка, че постепенно и незабелязано губим от нашето време и  нашето пространството и май отново сме се запътили към черната дупка на обратното летоброене -  безвремието.

Една държава може да бъде обезличена и унизена като ликвидират армията й, при това без да е воювала с някого. Една държава, която е изнасяла ток, сега се гърчи в енергийна криза, една държава, на която селата и градовете се обезлюдяват,  която без война е загубила три милиона от населението си, не е ли потеглила отново към  следващото робство, по-модерно, по-фино и с бързи и страшни резултати? С какво право планът РАН-ЪТ е запланувал българите да останат 4-5 милиона?

Олигарси, властимащи и бандити изкорубват България отвътре. Те смятат, че живеят във време, отредено специално  за тях. Страшното е, навлезе ли се в джунглите на корупцията и измамите, естествените закони нужни на обществото се извращават в тяхна полза. А въпросът днес е:

„ЩЕ ОЦЕЛЕЕ ЛИ БЪЛГАРИЯ?”

2012-2013 г.