Христина Стоева

електронна книга  

(Аз, внучката ми и златна Прага)

ПОВОДЪТ

/Вместо увод /

Ето ме вече в третата възраст. Много станаха  лазарниците, които  се метнаха на гърба ми. Разни болежки и призовки за отвъдния свят смущават битието ми. Пред залеза на земния си  живот изпитвам малко  тъга. Не се боя от смъртта, но как да  отнеса със себе си всичко преживяно? Тъжно ми е. Не желая да се предавам. Трябва да се развеселя. Да се ободря. Сещам се за един анекдот, разказван от Казимира Буда, моята незабравима колежка, преподавателка по полски език в Института по международен туризъм във Варна. Той гласи:

Две  приятелки - бабички, седели  на скамейка в парк, потънал сред зеленина и ухаеш на свежи цветя. Едната била потисната и, повесила нос,  се унасяла в дрямка. Другата, изправила глава, отправила взор към небосвода и вглъбена в себе си, леко се  усмихвала.   В един момент  задрямалата бабичка нещо   се сепнала и огледала съседката си. Силно  зачудена  я попитала:

- Какво толкова  си се развеселила, мила?

Последвал отговор:

- Чета. И моля те не ме прекъсвай!

-  Какво четеш? Не виждам никаква книга - продължавала тя да разпитва.

- Чета романа на своя живот - отговорила бодрата бабичка и с това изненадала още повече приятелката си. После тя разказала някои епизоди от  живота си.  Двете старици се увлекли, оживили се и на фона на преживяното старостта им не изглеждала вече така тъжна. Споменът ги върнал към живота.

Ръководена от желанието чрез  позабравени изживявания да сгрея студенината на настоящия ден, започвам пътуване към миналото. Та нали освен днешния  имаме и вчерашни дни? Не се знае още колко са бъдните. Избирам Прага. Там премина част от най-хубавите години на моята младост. Много мои съотечественици пазят мили спомени от гостуванията си в този приказно красив град. И  днес натам често се отправят пътници със собствени коли или автобуси. Тръгват от железопътни гари или от летища. Прага не е толкова далеко, колкото е Чикаго. 

Младостта пришива криле. Тясната клетка на родното огнище не може дълго да държи в плен любознателността на младите. В желанието си да опознаят света, те ще пресичат границите на държавите, ще се впечатляват от постиженията на народите, ще се прехласват от красотите на природата. С малко тъга ще се завръщат обратно, защото не могат да вземат със себе си всичко, което са харесали. Дълбоко вярвам, че трябва да има обратен път и стремеж всеки да допринесе нещо, с което животът у нас да стане по-добър.

Нямам вече желание  пък и възможности да се впускам в действителни пътувания. Но има ли пречка  мислено да посещавам  Прага, града на моята младост? Една българска поговорка гласи: “Първата любов е най-сладка”. Първото пътуване до Прага най-много ме е впечатлило. Ще се върна към него. Нека то бъде пътеводител за тези, които пожелаят да посетят тази страна. Първото ми пътуване беше трудно, но и много романтично. Започна

ПРЕДИ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ

Една заран заедно с приятелката си Петранка Александрова застанахме пред вратата на отдел “Кадри” в Текстилния комбинат “Първи май” - Варна, и търпеливо зачакахме идването на кадровика. Той не закъсня. Отключи вратата и ни  изгледа подозрително - толкова  млади, а в неговите очи навярно и малки, а дошли да търсят работа.

- Какво толкова я закъсахте? - небрежно ни запита той. - Пари за хляб ли нямате или що?

Ние мълчахме.

- Да не би да са ви излъгали гаджетата, та да са ви изгонили от къщи? - продължаваше да разпитва той. - Казвайте си, защото ако има нещо, ще проличи…

Ние продължавахме да мълчим.

- Да не сте глухонеми. Хайде, кажете каква е работата!

Нямаше какво толкова да разказваме.

- Завършихме гимназия. Освободени сме от матура. Сега искаме да се слеем с работническата класа.

Кадровикът ни изгледа подозрително. Изглежда най-малко очакваше такъв отговор. Все пак даде си вид, че е повярвал, оформи документите и ни заведе в сновачното отделение.

Там машините вдигаха невероятен шум. Маруся, бригадирката, трябваше да се надвиква с тях. Тя обаче беше упорита и много търпелива. За кратко време ни научи да пускаме становете, да връзваме възлите, да сменяме масурите и да отстраняваме по-леките повреди. Когато те бяха по-тежки, викахме техника. Справяхме се, но за мене най-голямото затруднение идваше от ниския ми ръст. Не можех да стигна горния ред на масурите и затова ходех с обувките на сестра ми, които бяха с висок ток.

Когато в Градския комитет на Съюза на народната младеж (СНМ) започнали да умуват кому да предложат да се стяга за кандидат-студентски изпити за следване в чужбина се сетили и за мене. Повикаха ме и ми поставиха задача да се готвя.

Днес ми е трудно да определя кое през горещите юлски дни ме вълнуваше повече: дали работата в завода или предложението да уча.

Бях обикнала и Маруся, и работата си, но скритият копнеж по учението ме застави наново да залегна над книгата и да повторя ученото по български език и по история. Тогава нямаше кандидат-студентски курсове и частни уроци. Сами се подготвяхме. Дори и курсовете за запознаване с езика на страната, в която бяхме определени  да следваме, ако издържахме изпитите с по-добър успех, бяха краткотрайни. Моята страна беше Чехословакия, градът -  Златна Прага с шестстотингодишния Карлов университет, а специалността - чешка филология. 

Започнаха трескави приготовления за заминаването. Както си спомням, първите грижи бяха за гардероба. Освен една синя плисирана поличка и бялата блузка, с които манифестирах на 24 май, нямах друга официална дрешка. В следвоенните години от комисарството даваха бележки за закупуване на платове. Трябваше да избера: или плат за манто, или плат за рокля. Нуждаех се и от двете. За палто щях да мисля в Чехия.

Майка ми  се притече на помощ.

- Разпорете моята червена вълнена рокля и ушийте нещо хубаво на детето - каза тя на сестрите ми.

Те бяха три. Най-голямата, Марийка, беше изучена шивачка. Иринка и тя разбираше от шев. Руска беше заета с други проблеми.

Не помня дали купиха или пък от стари свои рокли взеха копринен плат - червен фон с бели дребни капчици - и гарнираха с богата широка платка мамината рокля. Тя стана моя.

Така остана ред да вземем плат за манто, от който сестрите ми ушиха прилична връхна дреха.

Трябваше да замина за София. Там се провеждаха курсове по езика. Налагаше се да си подготвя и документите за пътуване: да си извадя паспорт, да получа визи за страните, през които ще мина транзит и чешка виза; да закупя билети за пътуване по железниците. Всеки сам поемаше грижата за тях.

“Род роднина не храни - тежко му,  който го няма” - твърди една стара българска поговорка. Колко е правдива тя, разбрах тук, в София. Невъзможно би било родителите ми да плащат нощувки в хотел. Места в общежитията нямаше.

Домът на нашия роднина бати Коста, викаха му Америката, и на кака Цвета, шапкарка по занаят, беше гостоприемно отворен. Днес си давам сметка, че не ще да им е било леко с още две свои деца и с баба Мария-тъщата, да поемат грижата и за мене, но тогава виждах само засмените им лица, чувствах уюта на семейното огнище и, освободена от житейските несгоди, в краткотрайния курс се стараех да зауча фразите, които щяха да ми бъдат така необходими.  

Колкото и да беше трудно четенето на непознатите думи и заучаването на фразите, това бяха приятни затруднения в сравнение със сложността по набавяне на необходимите документи. Попълването на разни формуляри, дългото чакане пред кабинетите на отговорни служители за поредния подпис, проучването до девето коляно и неспазването на определените срокове ме отегчаваше. Едва днес си давам сметка, че някои от тези затруднения може би целяха да прекършат психическата ни устойчивост, да ни разколебаят в желанието да се преборим с трудностите, за да отиде на наше място поредната резерва или нечие протеже.

Въпреки че и аз си имах свой благодетел, комуто с нищо не съм се отблагодарила, и на мене ми си наложи да преглътна не един горчив хап.

Бях забравила вече разочарованието от факта, че нечия ръка ме беше зачеркнала от списъка за следване в Съветския съюз, което беше мечта на всеки от издържалите изпита студенти, (а може би и балът ми да е повлиял), когато ми съобщиха, че се е загубило зрелостното ми свидетелство. Просто така - изчезнало. Последваха светкавични телефонни разговори с гимназията, - тогава нямаше пряко избиране, мобифоните съществуваха само в научно-фантастичните романи - бързи куриерски пратки, продължително ходене по мъките.

Групата вече беше сформирана, паспортите и визите на другите студенти уредени, билетите закупени и ето, те тръгват, а аз оставам да чакам уреждането на моите документи.

Една ранна утрин отварям очи от сън и виждам до леглото ми приседнала моята майчица. Разтърках очи - дали не сънувам. Разтревожена от неуредиците с документите ми, тя, която никога не беше напускала дома си, защото безропотно носеше грижата за прехраната на седемчленното си семейство, се беше решила на дългия път до София, за да ме утеши и прибере, ако няма друг изход. Бездруго майка ми трудно заживя с мисълта, че трябва да замина в далечна страна и, още толкова млада, да бъда сама сред чужди хора.

Добре, че бях много настойчива и упорита. Така дочаках деня на

МОЕТО ПЪРВО  ПЪТУВАНЕ ДО ПРАГА 

С голямо облекчение се качих  на влака, заех едно от свободните места и отново преброих багажа си. В единия куфар бяха дрехите и книгите, в другия носех подаръци за новите си приятели, с които щях да живея или да се уча под една стряха, както и пакети цигари, които щяха да ми служат за парична разменна монета. Дисаги с розово масло не носех, но в една торба, преметната през рамо беше храната за из път, както и кехлибареното грозде, с което щях да подкупвам митничарите и граничарите, ако рекат да ми правят спънки при пътуването. Под мишница щях да пъхна ученическата си чанта, в която бяха документите, речничето с изписаните от мен чешки думи и изрази, които щях да уча из пътя, адресите на роднините и приятелите в България, на които трябваше да се обадя веднага, щом благополучно пристигна в Прага.

Бях много уморена, но можех ли да си позволя да се отпусна, след като пътувах сама и трябваше да бъда нащрек. Обмислях  как ще пренасям багажа си в митниците за проверка, как ще търся влаковете, след като пристигна в Русе, после в Гюргево, след това в Букурещ и в Будапеща; дали ще ме посрещне някой в Прага и къде ще ме настанят да живея. Много бяха неизвестните, на които отговор трябваше да търся сама. Бях наистина сама със своята младост.

По време на пътуването до Русе не чувствах така осезателно самотността си, защото хората край мене говореха на разбираем език, любопитстваха накъде съм тръгнала; намирахме общи теми на разговор. Но какво щеше да стане, когато вляза в страните, чийто език ми е непонятен, нравите неизвестни, гарите непознати?

И в РУСЕ пристигах за първи път. С по един куфар в ръце, с торбата през рамо и с чантата под мишница тръгнах да диря митницата, където трябваше да  прегледат багажа ми. Проверката мина леко, но ме накараха да се разделя с белия боб, който смятах да отнеса в Чехия като трайна връзка с родината. Износът на зърнени храни бил забранен. Оставиха ми само храната за из път. И проверката на паспорта и визата мина успешно. Получих последни наставления: къде е композиран вагонът, който ще бъде натоварен на ферибота, как да отида до митницата в Гюргево и какво да бъде поведението ми пред румънските гранични  власти.

Във ферибота чух мутиращи детски гласове и един по-солиден бас, който се стараеше да прикове вниманието на момчетата, та да кротуват. Но можеше ли човек да остане равнодушен, когато наоколо му се влачеха водите на тихия бял Дунав, когато за първи път прекосява граница и оставя родния бряг далеко зад себе си? Някаква вътрешна сила поема командата на поведението ми, сигурно тя подтиква момчетата да запеят песента за Дунав и Ботев. “Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми” - запях и аз песента за пътуването на Ботевата чета по Дунава. После  продължих с тези възторжени младежи, които бяха тръгнали към Унгария, за да обменят опит в обучението по сродните предмети.

С тях заедно наехме файтони, за да отнесем багажа си за митническа проверка в ГЮРГЕВО. След почерпката на митничарите с цигари и грозде багажът ми малко поолекна, а мислите ми станаха по-бодри. Вече не бях сама.

По обратния път стигнахме до влака, който трябваше да ни отведе в Букурещ, столицата на Румъния. При момчетата нямаше свободно място и аз седнах в отделно купе. В него пътуваше румънско семейство с малката си щерка. Тя бъбреше нещо много весело, защото останалите пътници в купето се смееха, задаваха й въпроси. Момиченцето беше в центъра на вниманието. Нищо не разбирах, но в мислите си се върнах към родния дом, където всичко беше от ясно по-ясно, където и аз бях обект на внимание, където смехът не секваше. Дожаля ми. Осъзнах, че започвам нов живот, в който сама трябва да отстоявам и да не се предавам на мимолетни настроения, които могат да бъдат лоши съветници. Дали на мислите си или заразена от общата атмосфера, неволно съм се усмихнала. Изведнъж погледите на спътниците ми се отправиха към мене, някой каза нещо и малкото момиченце дойде при мене, подаде ми ръка, а после се прегърнахме като стари познайници. Тук за първи път ми се наложи да си послужа с един неизвестен досега начин на общуване: с новия безмълвен език на жестовете и мимиките. Нямах никакви познания, тепърва трябваше да съобразявам и да го усвоявам, но “откритието” беше алтернатива. Като по-голяма кака взех детето в скута си, започнах да го галя, то се отпусна в ръцете ми и аз усещах радостните му вълнения, че е успяло да ме приобщи към това малко общество от хора, с което пътувах два часа, докато пред погледа ни се изправи голямата гара на БУКУРЕЩ.

Разделихме се с румънското семейство и с другите пътници като добри  познайници. Момчетата от Садовската гимназия ми помогнаха да сляза от влака - те имаха по-малко багаж, тъй като щяха да престоят в Унгария само една седмица, а пък аз очаквах да се завърна едва през лятото на идната година. Безпроблемното пътуване до Будапеща ми се стори осигурено и реших да се доверя изцяло на тази нашенска група и на водача й - млад учител с черна буйна коса, с тънка снага и игриви, весели очи.

Тъй като вече плувах в свои води,  разтоварих се от напрежението и зачаках разпорежданията на ръководителя. Негова остана грижата да разбере кога тръгва следващият  влак и кога пристига в крайната гара.

В изпълнение на задълженията си водачът ни отиде някъде. Ние вече знаехме, че сме delegation bulgar (българска делегация) и с пораснало самочувствие зачакахме да узнаем какво ще правим. Не след дълго той се завърна и мощно българско ура огласи перона. Той ни съобщи, че до прекачването на нашето купе към влака има цели четири часа.

- Ще оставим багажа в купето, един от вас, нека да е доброволец, ще остане да го пази, а другите ще отидем да се поразходим из Букурещ.

Как да не викаме ура след такава хубава новина?

Намери се доброволец и ние, младежката българска делегация, щурмувахме трамваите на Букурещ и с внушителното “делегасион булгар” задоволявахме любопитството на хората и охлаждахме ентусиазма на кондукторите, които очакваха да откъснат доста билети от кочаните си.

Какво точно видяхме при тази първа обиколка на чуждестранна столица  днес ми е трудно да възпроизведа. Много повече са спомените от следващите ми посещения. Помня големите сгради, градския парк и изненадата, която ни очакваше на гарата.

Вече поизгладнели от тричасовата разходка и натоварили съзнанието си с много впечатления, ние се запътихме към нашия влак. Потърсихме го на нашия коловоз. Няма го. Потърсихме го на друг коловоз. Пак го няма. Изпаднахме в недоумение: какво може да се е случило?

- Сигурно са направили маневра - поуспокои ни нашият водач и тръгна към бюро информация.

Върна се доста пребледнял.

 - Променили са разписанието и влакът заминал - каза той. - Как така са го променили? А багажите ни? А момчето, което остана? Какво ще правим сега?

Колко много въпроси към един човек и какво голямо безсилие у него! Оказа се, че нашият водач повярвал в знанията си по френски език и дадената му информация, че влакът тръгва след два часа (aprе deux heur) превел като точно в два часа (exacta deux heur) и изчислил, че остават четири часа до тръгването.

Ами сега?

Без ура и с наведени глави се отправихме към чакалнята, а водачът ни отиде на разузнаване. Налагаше се да проследи пътя на багажа, съдбата на момчето-конвой и да определи часа на срещата с него преди влакът да е напуснал границите на Румъния. Ние омърлушени зачакахме както по-нататъшните указания, така и благоволението на по-съобразителните, които са взели със себе си нещо за хапване.

Следобедът мина сравнително по-леко. В чакалнята влизаха и излизаха пътници, някои четяха вестници, а ние се заглеждахме в картинките. Други разговаряха помежду си, а ние се вслушвахме да доловим думите с интернационално значение, та да  разберем за какво става дума. Най-трудно ни беше, когато детенце притихваше до майка си, а тя го хранеше. Дори в означените с две нули помещения влизахме, изричайки паролата “делегасион булгар”. Обаче липсваше вече патосът на предните часове.

Известно успокоение настъпи, когато водачът ни съобщи, че багажът ни и съпровождащото го момче са разтоварени на гара Брашов и там на другия ден ще очакват пристигащия влак, с който ще пътуваме ние. Това “на другия ден” прозвуча доста печално. През деня беше топло, но вечерта, когато трябваше да останем в чакалнята, ни напомни, че вече е краят на октомври и температурите не са така благосклонни към нашето окаяно положение. То и вътре в помещението беше студеничко, когато се седи на едно място, но студът полази по гърбовете ни, когато посред нощ дойдоха лелките с метлите и ни показаха, че трябва да напуснем чакалнята, докато ги почистят. Малкото други пътници веднага разбраха поканата и излязоха, но ние се правихме, че не разбираме. Предпочитахме праха пред перспективата да изстинем още повече. После как ще се сгреем и как ще издържим до сутринта, когато ще се качим във влака? Сега вече седалките в купетата ни се струваха по-привлекателни от пружинени легла. Щем не щем, трябваше и ние да излезем. Ако имаше момичета в групата те сигурно щяха да предложат някоя игра, я “отвори, Кальо, порти”, я “двама може трима не”, я “гори, гори кърпа”. Споделих тези си мисли с ръководителя, а той - “вярно, бе” - и  момчетата се заловиха по двама за ръце, направиха тунел, а тези, които преминаваха през тунела така се загряваха от ударите на останалите, че започнаха да събличат куртките си и да ги дават на мен - единственото момиче - публика на юмручните им геройства. Стоплих се и аз. Лелките изметоха чакалнята, поканиха ни да влезем, но играта така беше увлякла нашите момчета, че не им се чуваше.

На другата сутрин никой вече не мислеше за разходки из Букурещ. С нетърпение чакахме влака, който пристига от Брашов, за да разберем дали нашият багаж и нашето момче са още на перона и ни очакват. Запитаните вдигаха рамене. Те или не разбираха въпроса ни, или не бяха обърнали внимание, или просто бързаха и не им се разговаряше. Решихме да поискаме информация от кондуктора на влака. Той не ни успокои. Твърдеше, че слязъл на гарата, но не забелязал никакъв багаж и никакво момче.

Най-после дочакахме композирането на нашия влак, качихме се първи и заехме две съседни купета. Вече и аз можех да остана при момчетата, но свърта ли ме на едно място? Първо, защото изживявах  безпокойство за багажа и за момчето и второ, защото ме привличаше менящият се пейзаж. Виждах го за първи път.

Не беше изминал и час от пътуването ни, а влакът препусна през равнина, осеяна от  стотици огромни цистерни, петролни сондажи и огромни рафинерии. Нещо невиждано дотогава разбуди любопитството ми. Излязох в коридора с намерението от името на някоя гара да разбера къде се намираме. Каква беше изненадата ми, когато до отворения прозорец видях среден на ръст човек, не много млад и не много стар, прилично облечен и, въпреки че стоеше гърбом, при отварянето на вратата се обърна с лице към нас и ме заговори на чист български език.

- Вие сте българи - каза той и продължи: - Чух говора ви и нещо ме привлече към вас. Кръвта вода не става, момиче. Тя винаги ми напомня, че съм се родил в Русе, където  останаха  роднините ми. Детството ми премина там, през младостта си се запилях из Европа и пуснах корен в Брашов.

Нямах търпение да узная къде сме и не съвсем тактично прекъснах случайно срещнатия българин. Той охотно отговори:

- Това е ПЛОЕЩ, центърът на нефтодобивната промишленост на Румъния.

Събеседникът ми замълча. Може би  му се искаше повече да разказва и да пита за България, но моят интерес към заобикалящата ни природа му отне тази възможност. Но как можех да не се възхищавам на природата след като пред нас се изправяха величествени планински върхове, преминавахме през дълбоки котловини с вековни  сенчести гори по склоновете?!

- Това са последните възвишения на Трансилванските Алпи - каза нашият сънародник.- Съвсем скоро ще видим бившия кралски курорт Синая. В миналото го гледахме отдалече, но днес и ние го посещаваме. И от вътрешността на страната тук пристигат на почивка. Местността е много красива. Планинските масиви с разкошни пирамиди по върховете се издигат на височина до 2 500 метра.

Прехвърлих мисълта си към нашата Рила, към Пирин и Родопа и се зарадвах за това, че всеки народ има свое национално богатство, своя красива природа, свои източници на вдъхновение. Реших, че без да се прехласвам пред чуждото, трябва да умея да го ценя. Нали се бях запътила към друга страна, която също има свои прелестни кътчета, които сигурно ще опозная.

От тези мои мисли ме откъсна сънародникът ни.

 - Преминаваме през прохода Предял - каза ми той.- Скоро ще видим планински каменни великани, ще преминем през дълбока планинска урва. После  възвишенията на Трансилванските Алпи ще се доближат на една ръка разстояние, дълъг тунел ще ги пресече и ще пристигнем в Брашов. В този град живея със семейството си.

Името на града ме върна към действителността. Там трябваше да ни чака момчето с багажа. Сега се досетих за ръководителя, който в лицето на нашия сънародник щеше да намери отличния преводач, от който така много се нуждаехме.

Град БРАШОВ има голяма гара, но ние търсихме с поглед да открием малкото местенце, върху което е стоварен нашият багаж и нашето момче. Напразно. Никаква следа.

Наобиколихме преводача си и де с поглед, де с думи го молихме да помогне. Беше много отзивчив и заедно с водача ни се отправиха към началника на гарата.

- За вашия багаж и за пратеника ви се погрижи местното ръководство на физкултурното ни дружество. Когато момчето произнесе единствената фраза, която разбрахме: “делегасион булгар”,  ние позвънихме във физкултурното дружество, защото те очакваха отбор от България за приятелска среща. Веднага дойдоха, натовариха багажа и момчето и ги закараха в местния представителен хотел. Там то остана да ви дочака.

Разбрахме, че е станало недоразумение. Време за губене нямаше. Трябваше всичко да се изясни.

Заедно с “преводача ни” застанахме пред администраторката на хотела.Тя потвърди настаняването на момчето и на багажа ни. Малко поуспокоени пожелахме да видим “авангарда на делегасион булгар”, но се оказа, че ключът от стаята му е на мястото си, а него го няма. Пак тревога. “Къде може да бъде? - питахме се. Питахме и администраторката, а тя само повдигаше рамене. После се досети, че от физкултурното дружество дошли, нахранили момчето и го взели на тренировката си, като поръчали щом пристигне отборът, да им се обадят.

Веднага повикаха отговорен физкултурен  служител. Той не скри разочарованието  и раздразнението си от досадната грешка. Като побърза да освободи  хотелската стая, натовари багажа  ни и ни изпрати по живо - по здраво на гарата. Обеща да доведат веднага момчето, защото след броени минути  щеше да пристигне влакът за Унгария през граничния пункт Арад. Едва сега узнахме, че съществуват две възможности за излизане от Румъния и влизане в Унгария. Разтворихме паспортите. Групата трябваше да излезе през Арад, а аз - през Епископия Бихор. Нямаше време за бавене. Срокът на визата вече беше изтекъл. Докараха момчето, натовариха багажа на групата и влакът отначало бавно, а после стремително потегли към границата.

Отново останах сама, на чужда земя, в чужд град, сред чужди хора. И само един единствен българин. Непознат, но българин. Припомням си заръката на майка ми да не се доверявам на случайни хора. Този път нямах избор.

- Да ви водя у дома - предложи ми той. - Жена ми още не е виждала жив българин.

Доверявам му се.

Изненадата на съпругата  му беше голяма. Не разбрах какво й каза той, но видях озареното й от широка усмивка лице. Тя видимо се беше зарадвала. Зарадвах се и аз. Почувствах топлината и уюта на едно приятелско семейство.

До утрешния влак, с който трябваше да напусна Румъния през граничния пункт Епископия Бихор оставаха още около 18 часа.

Обстановката в дома ми се стори богаташка в сравнение с нашия дом. Различно беше разположението на стаите и на мебелите в тях, по стените висяха красиви картини, на прозорците имаше двойни пердета, а леглата и масите бяха застлани с пъстроцветни копринени покривки. Домакинята не очакваше гости, но домът й беше изрядно чист, настроението й приветливо, а изяществото на приборите и  разнообразието на храните, които сервира щом седнахме да вечеряме, ме изуми. Въпреки това почувствах нужда да прибавя към това изобилие от ястия и моето българско варено пиле, баницата и гроздето, които мама ми приготви за из път.

Още не довършили вечерята, а в стаята започнаха да идват нови хора. Смутих се. Помислих, че съм нарушила реда в къщата и че ще преча. Любезният домакин ме успокои. Той поканил съседите си да споделят радостта на семейството им, че имат гостенка от България. Това ме задължи да бъда по-щедра в усмивките си. С  какво друго  можех да изразя благодарността си към тези добри хора?

Някои от новодошлите  приятели питаха, как живеем в България, доволни ли сме от промените, които настъпиха след края на войната, кой ме изпраща да уча. Бях доволна, че имам преводач, но новата роля на представител на България беше непривична за мене. Тя много ме задължаваше. Почувствах отговорността, която ще нося оттук нататък. Осъзнах необходимостта да меря думите, които казвам. Да се самоконтролирам и в думите, и в поведението си.

Приятно ме изненада гордостта на една майка от успехите на дъщеря й. Тя дойде и донесе албум, изпълнен със снимките на изящна млада жена, облечена в различни костюми от най-стари времена. Позите  бяха театрални, привлекателни с кръшната снага и с миловидното изражение на лицето. Сияещата майка разправяше за многобройните роли на  любимата си щерка. Забравих ролите на дъщеря й - оперна певица или балерина, дори и в името на артистката не съм сигурна - все я свързвам със Зинаида Пали, но не ще забравя гордостта на майката.

Непривични за мене бяха коприненото спално бельо и нощницата, която ми подариха. Неочаквано беше вниманието, с което ме обкръжиха.

Сутринта рано, облечена с кожухчето на новата ми румънска познайница и загърната в нейния шал, придружена от гостоприемния ни сънародник, пътувах към гарата. Изпращаха ме като роднинско чедо. Сближи ни общата ни Родина - България.

Следващият голям град, който видях през прозорците на влака беше Клуж. Но тогава не се вълнувах нито от историята на града, нито от неговите забележителности. С нетърпение очаквах да минем и през Орадея, последният по-голям град преди да напуснем  Румъния, за да се уверя, че граничните власти не ще предявят някакви  претенции заради изтеклия срок на транзитната ми виза. Румънците ме пуснаха свободно да изляза. “Може би са предупредени за нашите патила”- помислих си, когато служителят от граничната контрола ми подаде паспорта и любезно каза: “Лариведере”.

Влакът премина през граничната бразда. Пейзажът остана непроменен: същата равнина, същите плодородни полета, само униформите  на железничарите, митничарите и граничарите бяха вече други. Не смея да стана от мястото си и да се поразходя поне из купето, в което съм съвсем сама. Чакам появата на паспортната контрола, изпълнена с лоши предчувствия. От митничарите не се боя. Не нося нищо, което да ме компрометира. Цигарите са в повече, но ако ги конфискуват, ще им ги дам, въпреки че за мене те са много важно разменно средство. Предстои ми да премина още две граници. “Ще раздавам подаръците и няма да ме върнат”- помислих си. Но изтеклата виза? Тя много ме безпокои. На какъв език да  обясня какво се беше случило в Букурещ? Преводачите ми вече ги няма. Сама съм. Дори не поглеждам името на гарата. Има ли значение това, ако рекат да ме върнат обратно?

Очакваният чиновник влиза в купето, любезно поздравява, взема паспорта ми и ме оглежда  внимателно. Аз го гледам толкова умолително, че ставам подозрителна. Той ме пита нещо - може би защо съм толкова наплашена, а аз се усмихвам и вдигам рамене. Чиновникът си излиза и след малко пристига с едно младо момче, което ме заговаря на български:

- Граничарят иска да разбере защо визата ви е пресрочена - казва ми то.

Накратко разправям дългата си Одисея. Смеят се. Значи няма да ме върнат. Подават ми паспорта, казват нещо - навярно ми желаят добър път, защото е много дълго, за да е довиждане или сбогом. Отдъхвам си. Сега вече мога  да погледна през прозореца.

Изненадата е още по-голяма. По протежение на целия влак се е разпрострял кордон от войници. С втъкнати ножове в пушките. Не дават и птичка да прехвръкне. Разбирам защо тук проверката стана във влака, а не както между  България и Румъния, където с багажа си отивахме при митничарите. Различни страни, различни порядки. Ще трябва да свиквам  не само с новите надписи и с другия език, но и с тези  порядки.

В купето ми идва младежът, който ми помогна да се спася.

- Страшно ожадняхме. Искахме да си налеем вода, а не ни пускат. Чешмата е насреща, но войниците не дават - набързо казва той. - Молим те, излез на прозореца, усмихвай се на войничето срещу тебе, а аз зад гърба му ще прибегна до чешмата. Твоето купе е най-близо до вратата на вагона. И е срещу чешмата.

Нямаше що. Трябваше да се усмихвам. Ние бяхме връстници с войничето, усмивката достигна до сърцето му, той впери поглед към мене и, когато извърна глава, нашето момче вече пълнеше шишето с вода. Пак ме погледна, но и аз не разбрах имаше ли гняв в погледа му или само насмешка, че сме го надхитрили. Гледах го гузна, но и доволна от първото познанство с унгарски войник.

Нашето момче пътуваше с още двама свои състуденти. Отиваха във Виена. В Будапеща щяхме да сменяме влаковете, но дотогава пътувахме заедно. От тях научих името на граничната гара. БИХАРКЕРЕСТЕШ. Смееха ми се, че не мога да произнасям дългите унгарски думи. “Висонтаташла” било довиждане. “Нем ту дом мадярум” означавало “не разбирам унгарски”. Казаха ми и думи, които майка ми беше поръчала да не изричам, докато не завърша следването си. “Чоколо”, мисля, че беше признание в любов.

Подиграваха се и на възрастта ми. Бях 18 годишна, дребна, слаба, малка студентка, която за първи път се разделя със семейството си. Младежите са минавали вече по този път  и за тях унгарската пуста не представляваше интерес. Те търсеха забавление и го откриха в мое лице.

- Знаеш ли какво е шоколад? - питаха ме с явното желание да ме дразнят. - Ако бъдеш послушна, ще ти дадем да го опиташ.

Не схващах подтекста на думите им, но подигравателният тон наистина ме раздразни и се наложи да потърся място в съседно купе.

Свечеряваше се и равнината, която се разкриваше пред погледа ми беше безкрайна. Рядко се срещаха села. Редуваха се ниви и пасища, сред  които самотни чифлици като оазиси сред пустиня пращаха самотни светлинки. Мяркаха се тук - там силуетът на геран, жив плет или  редки   акациеви горички. И всичко това, докато нощта напълно се възцари.

Не мога да си спомня кога сме минали през град Солнок, за който знаех, че е курортно селище, разположено на брега на река Тиса. Не остави следи в съзнанието ми и срещата със столицата БУДАПЕЩА. Умората от четиридневното  пътуване и  страхът от неизвестността на предстоящото  ме  приковаха към гарата, от която щеше да тръгне влакът за Прага. Руският език, който бях частично усвоила в гимназията, ми помогна да разбера кога и с кой влак ще замина. Вече се бях разположила до прозореца в едно от купетата на международния влак, когато през него видях  голям парк с много увеселителни павилиони. Едно колело издигаше кошничките си нагоре, после ги устремяваше надолу, още веднъж и още веднъж. Поиска ми се да съм там сред пъстрото  множество и си обещах при следващите пътувания непременно да дойда в този парк на веселието. Не успях.

Разстоянието от Будапеща до Прага се изминаваше за шест часа, но до граничния пункт се стигаше много по-скоро. Пътниците се оказаха по-разговорливи и кога с отделни интернационални думи, кога със жестове, успявахме да се разберем. Пейзажът беше еднообразен, само стълбовете на електропроводите, отнасящи светлина към Будапеща, привличаха вниманието. След град ВАЦ  панорамата се промени. На едно от най-живописните места, върху стръмно възвишение се очертаха развалините на замък, наречен Вишеградски.  Когато влакът спря на гара Вац, купетата се поизпразниха, качиха се униформени служители и  потеглихме към границата. Пътят  лъкатушеше през красиво хълмисто дефиле, под склоновете на стръмни чукари, които хвърляха сенки върху повърхността на Дунав. После влакът закова пред една малка гаричка, цяла потънала в зеленина, на която беше изписано: SZOB (Чоб). Кордонът от войници не ме изненада. Вече не се притеснявах от проверката на документите и на багажа. Закъснението от предните дни не ме плашеше: на визата ми имаше печат за влизането  в страната, а той показваше, че излизам навреме. Забавянето поради паспортната и митническа проверка беше предвидено и след като граничните власти освободиха влака, той по разписание пое пътя по течението на  Дунав. От едната страна беше Унгария, която напускахме, а от другата - Чехословакия, към която се бяхме устремили. Минаваме моста над малката в сравнение с Дунав река Ипел и върху една скала виждаме нещо подобно на крепост. Едва сега се сещам да отворя картата на Чехословакия и прочитам  наименованието. “Острихомска базилика”. Това още нищо не означава за мен. Пък и вниманието ми е приковано от надписите по будките на граничарите и на гарата. Тях вече мога да прочета, въпреки, че все още не са писани на чешки, а на словашки език. Гарата, на която сме спрели за уреждане на формалностите при преминаване на границите е ЩУРОВО. “Ах, какво щураво име! Защо ли са я нарекли така? Има ли някакъв подтекст и дали значението на думата не е по-различно от превода й? - Такива мисли започват да ме спохождат. Тях ги прекъсва вежливият поздрав на митничаря. Тук проверката на багажа ми е по-пълна. Визата в паспорта ми показва, че не ще мина транзит през Чехословакия, а ще остана за по-дълго там. Митничарите трябва да се уверят, че не нося забранени стоки или в по-големи количества от позволените. Единственото нещо, което имам в повече са цигарите. “Нека  ги вземат” - си казвам. Не ги жаля, защото не пуша. Дотук ми свършиха добра работа. Проверката на багажа минава без забележки. Не ме затрудняват и документите.

Мисълта ми вече изцяло е отправена към Прага. Струва ми се, че сега влакът се бави повече по гарите, че се движи по-бавно, че закъснява да ме заведе там, където дори не зная дали някой ме очаква.

От БРАТИСЛАВА отнасям спомена за една обърната с краката нагоре маса, поставена на най-високото място, откъдето всички да я виждат. Научавам, че това е силуетът на Братиславския замък. И още: голямата модерна гара и радостта, че долавям значението на  много думи поради  близостта на езика с чешкия. И с нашия. Вече поуспокоена, следя по картата движението на влака, който преминава през Бърно, Ихлава, за да стигне до Прага. Така съм се уморила, така съм се успокоила, че неусетно сънят ме е отнесъл във владенията си. Забравих страховете за багажа и за визите и  се почувствах като у дома. Нали идвах тук, за да остана задълго. За цяла една учебна година!

Ето я ПРАГА - столицата на Чехословакия. Още съм сънена, но броя куфарите - два. Торбата с провизиите съвсем е олекнала, а чантата с документите стискам през цялото време в ръцете си. Всичко е наред. Дано на гарата и мене да ме чака  посрещач. Приятели и познати нямам. Помолих да съобщят в посолството. Но след моето закъснение от два дни, едва ли някой ще идва всеки ден да ме посреща.

Пак съм сама. Пак стискам зъби. Плаче ми се. Не ми харесва Прага. Опушена е. Грозна е. Негостоприемна е. И хората са едни такива, забързани, вглъбени в себе си. Никой не ме запитва какво ми е на душата. Стоя до двата куфара и си мисля: сега накъде?

Забелязва ме преносвач на багажи. Иска да ми услужи. Осмелявам се да произнеса заучените фрази:

- Просим млувте помалу. Неразумим чешки.  (Моля, говорете по-бавно. Не разбирам чешки).

Гледа ме той и какво ли си мисли? Пита ме къде да отнесе багажа ми. Че знам ли аз къде? Сещам се и казвам:

- Кде е тади Вацлавске намнести? (Къде се намира Вацлавският площад?).

Кима с глава и казва: ано. Зная, че кимането е обратно на нашето, зная, че “ано” означава “да” и се радвам. Но мога ли да наема носач чак до посолството, което е недалеко от този Вацлавски площад? Кой ще му заплати? Къде ще ме заведе той? Вежливо казвам “декуи” (благодаря), но той ме гледа въпросително. Взема куфарите ми и аз тръгвам след него. На трамвайната спирка качва багажа ми и казва нещо на ватмана. Трамваят потегля в непозната за мене посока. Само след две спирки ми посочват да сляза. Подават ми куфарите. Разбирам, че съм на Вацлавския площад. Пущам в ход следващата заучена фраза:

- Просим пекне, кде е улице Краковска?  (Любезно моля, къде е улица Краковска?)

Добри хора ми показват улицата. Търся номер 20. Виждам българското знаме. Ура! У дома съм! Вече няма страшно.

Моето първо пътуване до Прага завърши. Започваше следването, опознаването на страната и на хората, живеещи в нея, сприятеляването с други чуждестранни студенти, моят младежки живот в Златна Прага.

Златна ли? През първата година изобщо не можех да разбера защо я наричат така. За мене тя беше по-скоро тъмна, черна,  непроходима, необятна. Тя стана “златна” години след това, когато в нея имах вече много приятели, когато бях богата на мили спомени, когато всяко завръщане в нея беше празник за душата ми.

Към студентските години, които неусетно се изнизаха, се завръщах често, пък и още се завръщам. По-подробно за тях разказах в книгата си “Завръщане” Сега отново изпадам

В ПЛЕН НА СПОМЕНИТЕ

от по-късните години, когато ми се налагаше да пътувам било то служебно, било то частно, като гостенка на приятелите си. Как хубаво ми действат тези спомени! Тръгни и ти, читателю, с мене по широките друми на Чехия и било с влак, със самолет или с автобус да преминем през красивата чешка природа и да заживеем с проблемите, които някога ме разсмиваха, а днес ме заставят да се замисля.

За първи път преминах по международното шосе,  водещо до Прага, преди близо четвърт век. Три автобуса превозваха на концертно турне в Чехия  детския хор “Добри Христов” при пионерския дом “Юрий Гагарин ” във Варна. Художествен ръководител на хора беше  Димитър Ресненски. Децата - хубави, песните - благозвучни, домакините от детския хор на Колински при Пражкото радио - гостоприемни. Концертите преминаваха на високо художествено ниво, впечатленията на хористите от посетените курортни градове и замъци оставаха незабравими.  Но една черна точка в класацията на поведението получихме, когато автобусите препускаха по асфалтирания път, а децата с видимо удоволствие си похапваха от раздадените им лакомства и събираха отпадъците в ръцете си. По едно време някой се сети да отвори прозорец и да изхвърли книжките  от бонбоните и  корите от портокалите. Последваха примера му и други деца. Докато ние се усетим, от трите автобуса хвърчаха хартийки, семена, обелки; вятърът ги подемаше и те уморени от вихрения танц лягаха на шосето. То се осея с отпадъци. Автомобилите зад нас спираха и се образува колона от коли и автобуси. Навярно шофьорите недоумяваха каква е тази канонада. Поуката за ръководителите, и за мене като преводач, беше да обръщаме внимание и на наглед най-дребните неща, и доколкото това е в силите ни, да предотвратяваме подобни неприятни преживявания.

Това не винаги ни се отдаваше. Припомням си два случая: единият в Прага, а другият - в курортното селище Кранево, северно от Варна.

Около 120 души сме насядали да обядваме в стола на студентското общежитие, в което сме  настанени да нощуваме. Господин Колински пожелава добър апетит и очаква, че всички ще започнат да поглъщат вкусната супа. Но не! Децата очакват още нещо и не започват. Превеждам повторно поканата за добър апетит, но хористите в хор ми отговарят: “няма  хляб”. Оглеждам се и виждам: на всяка маса е поставено панерче с по няколко рохлички (виенски кифлички). Обяснявам, че това е хлябът, който консумират чехите, но нашите прегладнели деца искат истински хляб, а не кифлички. Тогава ни се наложи с диригента Колински да обиколим около 20 магазина за хляб, да купим много франзели и да нахраним нашите дечица.

Когато хорът на Колински върна визитата на варненските самодейци, ние ги настанихме в един от летните средношколски  лагери в Кранево. Още първия ден им сервирахме за обяд  супа с хляб в български количества, картофи с месо и  шопска салата, а айрян като напитка. Седнаха децата на определените им места, пожелахме да им е сладко, но те не започват. Нещо очакват. Недоумявам, какво може да означава това. Повтарям поканата, пак нищо. Ръководителят ги пита, а те: “нямаме прибори”. Как така, чудя се аз, а те ми показват, че не е сервиран нож, а само вилица и лъжица. Трябваше да им обещаем, че за вечеря ще получат и ножове, но сега трябва да се задоволят с това, което е сервирано. Как началникът на отдел “Култура”  при Окръжния народен съвет - Варна е водил преговори с директора на “Балкантурист” от съседния туристически комплекс “Златни пясъци” и при какви условия ни дадоха  повече от 100 ножа не полюбопитствах, но действително комплектът от прибори беше попълнен.

Тогава разбрах, че при работа с хора от различни националности трябва детайлно да се познават нравите и обичаите на хората от страната, която ще посетим или  от страната на посетилите ни гости.

Години по-късно трябваше да придружавам в Чехословакия ученици от Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура във Варна. Те провеждаха своята производствена практика в сроден техникум в град Зволен. В края на практиката домакините уреждаха за нас екскурзия из Словакия. Предната година бяхме посетили много красиви обекти по пътя до местността, наречена Словашки рай. Но тази екскурзия  се стори много изморителна и ръководството на техникума, където работех като преподавател по руски език, реши да помоли да я заменят с излет до Прага. Гостоприемните домакини направиха всичко възможно и удовлетвориха желанието ни. С автобус преминахме през много големи градове на Словакия и Чехия и стигнахме до Прага. Там проведохме тематична разходка. Показвах най-големите забележителности на града, сред които без съмнение беше и Карловият мост. По средата на моста, точно когато според мене беше най-интересният момент от строителството му преди повече от 600 години, една от ученичките се наклони по-близо до ухото ми и ме попита: “Другарко, колко струваше преждата, която ни показаха преди малко в магазина ?” Побеснях, но сдържах нервите си и без да й отговоря продължих. Само след няколко секунди един ученик използва паузата в разказа ми и ме попита: “Каква марка трябва да сложа на картичката, която искам да изпратя в Зволен?” Докато съобразявах как да постъпя с тези “любознателни” ученици, един от преподавателите отклони вниманието ми с въпроса: “Къде мога да си купя гуми за Шкодата? Има ли наблизо магазин за резервни части?”. Това вече беше върхът. Махнах с ръка и им казах: “Почакайте съвсем малко още. Стигаме до статуята на Кирил и Методий в края на моста и ще прекратим познавателната страна на разходката. Тогава ще се посветя изцяло на практическите нужди на всеки от вас”. Струваше ми се, че ще извикат “ура-а-а”! Не, нямаше ура, само някои по-досетливи деца наведоха глава, доловили раздразнението в тона ми и съжалението, че бихме път чак до Прага, за да решаваме въпроси, които много по-лесно можехме да решим и в град Зволен.

Много пъти след това се убеждавах, че даваме предимство на потребителските си нужди пред възможността да видим и научим нещо повече за историята и предназначението на посетения обект. Дори и когато се намирахме пред уникални паметници на културата и архитектурата, за които чешките екскурзоводи разказваха с голямо увлечение и със старание превеждах думите им, долавях изразеното и с мимики, и с движение на ръцете желание да съкращавам. Може би и поради тези наши увлечения към практичното, когато мои колеги-чешки екскурзоводи, забележеха българин в музей отбелязваха факта като някакво голямо изключение. А в Прага има много и добре уредени музеи, които при посещение разкриват развитието на отрасъла, на който музеят е посветен, от неговото зараждане до наши дни. Така Техническият музей, който се намира на Летна, съдържа ценни сбирки: документални свидетелства за развитието на тежката промишленост, транспорта, металургията,  електротехниката,  химията, текстилната промишленост, фотографията, текстилната промишленост, кинематографията и други. Там могат да се видят първите постижения на автомобилизма, на колоезденето, на самолетостроенето, на машиностроенето и прочие, и  прочие… В Музея на чешката писменост и литература, който е уреден в сградата на Страховския манастир в Прага може да се проследи зараждането на писмеността. Една от първите зали е посветена на съзидателното дело на светите братя Кирил и Методий във Великоморавската държава. Тук всеки българин би се почувствал горд и с умиление би застанал пред надписа: “Че и ний сме дали нещо на света и на вси славяни книга да четат”. Това признание би повдигнало нашето самочувствие на българи, а посещението на другите зали, всяка от които ни дава познания за творчеството на отделни майстори  на словото през различни епохи, би засилило нашето уважение и признателност за приноса на чехите в световната съкровищница на културата.

Помня случай, в който и аз изпаднах в плен на магията на стоките. Всички туристи от една група, на която бях преводач, бяхме влезли в един супермаркет. Всеки купува нещо, пита ме за качеството и за цената на избрания предмет. И аз реших да си купя някои дребни неща. Още изпитвам удоволствие от спомена за подредените в потребителската ми кошница сухи супи, бульончета, сухо мляко с какао, шоколадени парички, увити в станиол и какво ли не още. Точно започнах, тръгвайки към изхода, където беше и касата, да пресмятам какво ще ми струва това удоволствие, дочух гласа на ръководителя на групата: “Хайде бе, Христино. За едното чудо да те оставим тука. Добре, че не бяхме заминали далеко, та се върнахме от пътя да те приберем”.

Изпитвала съм голямо неудобство при посещението на магазини, когато едновременно трябва да превеждам на няколко души. Не бях забелязала и не знаех, че продавачките в Чехия се обиждат, ако започнеш да пазаруваш от една, а докато тя донесе исканата стока, се обърнеш за услуга към друга. Научих това, когато младо, много симпатично девойче с натъжен глас ме попита: “С какво Ви обидих, госпожо, че поръчвате и на колежката да ви обслужва”. Тогава се досетих да обясня, че съм преводачка и говоря от името на няколко клиента. Извиних се. После, при всяко посещение на магазин, предварително се представях, за да не огорча неволно някого.

Само в един магазин се засрамих и не се издадох, че съм българка. Не защитих сънародничките си, защото и аз се възмутих от поведението им. От тяхното и на продавачката. Бяхме само три клиентки. Две българки,  с които не се познавахме, но от разговора помежду им разбрах, че в жилите ни тече наша, българска кръв. В друг случай бих се зарадвала, но капризите на нашенки ме отблъснаха. Купуваха чадъри. Искаха един вид, после друг, един цвят, после друг… Разтваряха чадърите така припряно и отривисто, че насмалко щяха да ударят продавачката. Накрая  попитаха за цената. Изглежда тя не ги удовлетвори. Тогава обърнаха гръб и без извинение, без довиждане, което можеха да кажат на български или да изразят с жест, си излязоха. Навярно ги чакаха мъжете им, че бързаха и не чуха презрителното изсъскване на продавачката: “Bulharky” (българки). Сърцето ми се сви от болка и обида, но не посмях да се намеся в тяхна защита. Огорчена си излязох.

Много пъти съм летяла до Прага, не помня вече колко, но един случай никога няма да забравя. Беше 23 юли 1982 година. Предният ден празнувах поредния си рожден ден. Вечерта до среднощ оживено разговаряхме, веселихме се и се шегувахме между другото и с очакваното появяване на бял свят на нов член на семейството ни. Някой от нашите  гости  попита младите, какво искат да бъде детето - момче или момиче и дали вече са му избрали името.

 - Все едно, какво ще бъде. Само да е живо-здраво, все ще ни е драго - каза нашият син Радослав, бъдещият баща, а снаха ни, бъдещата майка, добави:

- Ще подновим името на свекъра или на свекървата.

Няма да крия, че бях поласкана. Обикнах снаха си Миглена още от пръв поглед, след това почувствах благородството на характера й, оценявах  желанието й да бъде вярна на традицията първото внуче да назове на родителите от мъжката страна. Но знаех, че тя е единствено дете в своето семейство, че аз заминавам, а бебето всеки следващ ден може да се роди и първа помощничка ще бъде нейната майка, че баща й заслужава не по-малко внимание. Затова отсякох:

- Меги, ако детето е момиченце, кръстете го на името на майка ти. После добавих: “Аз не се задоволявам само с едно име. Ако другият ми син, Митко, има момиченце и го кръстят на мое име ще носи и трите ми имена”.

Това ми хрумна в момента. Митко носи името на баща ми Димитър и сметнах, че така ставам по-убедителна. И през ум не ми мина, че мога да огорча снаха си. Напротив, смятах, че постъпвам благородно. В противен случай не бих си позволила такава волност.

На другия ден призори снахата постъпила в родилното отделение. Съобщиха ми това малко по-късно. Изпитах неописуема радост, но и тревога за здравето на майката и детето. След обед вече знаех, че имам внучка. Видях майка й, снаха си Миглена, и се качих на самолета. Отивах на летен семинар в Прага, да опресня знанията си по чешки и словашки език и да донеса научна литература по предмета, който с още две колежки преподавахме в Института по международен туризъм. Паспортна и митническа проверка преди излитането от  летището във Варна извършиха българските гранични власти, а при кацането в Прага - чешките. Цялото пътуване трае два часа, но на практика, ако самолетът стартира във Варна в пет часа, в шест той е вече на финала в Прага. Е, ако не сте съобразили да върнете стрелките на часовника с един час назад, както изисква отчитането на чешкото време, вашият часовник може да показва седем часа.

Всяко пътуване има своите предимства. Предвижването със самолет е краткотрайна приказка, при която, в зависимост от времето и височината, се редуват пейзажите от земната природа с въздушната феерия на небесните творения. Виждала съм земята, огряна от слънцето и къпеща се в неговите лъчи. Виждала съм небесната повърхност, очертана от  пухкави планини и осеяна с белоснежни езерца. Човек вижда контурите на предмети, за които има изградени представи в съзнанието си, въпреки различието на материята, от която са сътворени. Любезността, с която при полет стюардесите се стремят да отвлекат вниманието на пасажерите ту с информация за височината и маршрута, ту с предлагането на храна и напитки, не е в състояние напълно да откъсне погледа на любуващия се пътник от неземните творения във въздушното пространство. Пък ако се случи събеседникът до тебе да е сладкодумен и умен, каквото усещане имах, когато пътувах с колегата Димчо Каракашев - завеждащ катедра по хотелиерство и ресторантьорство в ИМТ-Варна, или пък с професор Трендафилов при заминаването ми на квалификация в Прага, пътуването се превръща в  истинско удоволствие, което се помни цял живот.

Ръководството на Института по международен туризъм във Варна реши да ни изпрати двамата с Димчо в  Чехословакия  да уговорим на разменни начала със сроден институт провеждането на производствената практика на нашите студенти. Избрахме словашкия град Пиещане, разположен на реката Вах, който целогодишно се посещава от много туристи - от вътрешността на страната и от чужбина. Емблемата на града е счупена патерица - символ на лечебната сила на тукашните минерални води. Техните студенти практикуваха в Златните пясъци край Варна, а нашите щяха да отиват там. За “по- направо” удължихме пътуването си. Вместо да вземем билет до Братислава, която е отдалечена 82 км  от курорта, ние пътувахме до Прага, отдалечена 342 км  от него и оттам  пристигнахме  в Пиещане. Желанието ни да бъдем в Прага беше неудържимо - моето, за да се срещна със стари приятели, а на колегата Каракашев да види красотата на Златна Прага. Още с пристигането  в канцеларията на Чешките аеролинии, която е на крайбрежния булевард, тръгнахме покрай Вълтава. Скоро се озовахме пред сградата на Юридическия факултет, а оттам пътя ни водеше покрай нашия Философски факултет.  В минаващия трамвай пътувал синът на Ева и Тонда - мои колеги от студентските години. Като ме зърнал, той слязъл от трамвая, за да телефонира на родителите си: “Тета (леля) Христина е в Прага, но не е с чичо Илия” (т.е. не е със съпруга си). Ние, нищо неподозиращи, продължавахме разходката си, като се стараех  да бъда добър екскурзовод: да не пропусна  да маркирам обектите по пътя. “Ето това е прочутият Карлов мост, това пък е Музеят на Бедржих Сметана, ето го и Народният театър, откъдето се открива най- впечатляващата панорама към Пражкия замък.” И тук изведнъж се сетих, че трябва да телефонирам на приятелите си, защото до полета за Пиещани оставаше малко време. “Ако не беше се обадила, щяхме да ти пишем черна точка” - каза ми Тонда, когато вдигнах телефонната слушалка, за да им съобщя, че съм в Прага. - И на Илия щяхме да пратим хабер.”

От приятелите човек не може да се скрие дори, ако не ги е предупредил за пристигането си и не подозира, къде може да ги срещне. Затова е добре винаги да бъде чист пред съвестта си.

В това се убедих и друг път. Пак се разхождах покрай Вълтава, но този път съвсем сама. Преоткривах много места, за които преди не бях предусещала, че съществуват или пък ги бях позабравила. Например паметника на Божена Немцова - авторка на романа “Баба”. Сигурно и преди съм го видяла, но сега го възприемах  съвсем по-различно. Той беше величествен сред зеленината на Славянския остров, наречен така, защото през  1848 година  тук се е състоял славянският конгрес. В сградата, наричана Славянска беседа, в епохата на чешкото възраждане  са се провеждали много дейности, допринасящи за укрепване на чешкия дух и самосъзнание. Тук са изнасяли концерти Лист, Берлиоз, Чайковски и Кубелик. Впечатли ме още и настроението, което се създава на този  остров, наричан до 1918 година Жофин. Млади и стари танцуваха под звуците на духова музика, изпълняваща народни мелодии. Те бяха една от друга по-игриви, една от друга по-красиви. Стоях и гледах, радвах се на щастливите хора. Не се чувствах самотна, защото бях приобщена към веселието им чрез настроението, което ме обзе. Сигурно за това допринасяше и споменът от абсолвентската вечер, която проведохме в белеещата се долу сграда, носеща името на художника Манес. Тогава, в началото на своята блестяща кариера, там пееше Карел Гот.

Когато тръгнах  да продължа разходката си чух, че някой ме назовава по име. Обърнах се и що да видя: едно приятелско семейство, което преди година ни гостува във Варна се мъчеше да разбере дали тази самотна жена съм аз. И край на самотата. Веднага ме заведоха в дома си, за да проявят в най-висша степен гостоприемството си. То не ме изненада. И във Варна имах възможност да разбера колко са добри тези наши близки, с които преди година не се и познавахме. Изненада ме жизненият стандарт на едно учителско семейство с две вече поизраснали деца, които обаче още не бяха взели в ръце прехраната си. Срещата ни стана случайно, но от хладилника, а може би от фризер (аз тогава нямах представа, че съществува такова улеснение за едно домакинство) те изкараха полуфабрикати, каквито аз с моите учителски финансови възможности не бих си позволила да закупя дори и тогава, когато съм поканила гости. И ордьоврите, и ястията, и деликатесите, и напитките, и десертите - всичко беше в хармония с обстановката, с атмосферата, със самочувствието на домакините, които съвсем естествено и без притеснение посрещнаха неочаквания, но видимо желан гост от Варна. Бях щастлива и радостна през този ден, но и малко смутена от мислите, които ме занимаваха.

Сега, след толкова години, когато се върнах към този далечен спомен, наново изпитах  прежното смущение и пожелах да си обясня причината за него. Та защо бях смутена? Тогава не можах да разбера, но сега, когато 70 лазарника тежат на гърба ми, си давам ясна сметка, че съм се страхувала от своята неустойчивост, от временните увлечения, в чийто плен можех да изпадна и от това какво ще кажат хората. Дали и той поради тази причина остана сам в един град, който не познаваше, а силно желаеше да опознае, смутен от неизвестността на утрешния ден, през който трябваше да участва с доклад в научна конференция, а остана без официалната бяла риза, сгъната в отпътувалия по погрешка куфар в друга, неизвестно коя страна. Питам се защо оставих този човек сам и аз сама тръгнах из града, в който можех да му бъда екскурзовод? За какво става дума?

В самолета, с който пристигнах в Прага на едномесечна командировка с цел специализация в Карловия университет и в туристическата фирма “Чедок”, пътувахме на една седалка с професор Трендафилов.  Запомнила съм само фамилното му име, не помня каква беше специалността му и темата на доклада му. Помня само, че на летището бяха изпратили кола да го посрещне, заедно с преводачката му.  Когато под нас блесна бялата ивица на Вълтава и самолетът започна да кръжи над Прага, долових вълнението на този човек и желанието му да опознае града под себе си. Не ми беше трудно да маркирам забележителностите: Храдчани, Карловия мост, черквата “Свати Микулаш”, хотел “Континентал”, Стария и Новия град, Мала страна… Моят спътник разбра, че съм сведуща по въпроса и когато в колата, с която ме поканиха да пътувам и аз, узна, че преводачката му е майка на кърмаче, той я освободи да бъде със семейството си през почивните дни. Пристигнахме в събота, а началото на симпозиума беше в понеделник. Младата майка с благодарност прие жеста на професора, а аз се задължих да го придружа  при закупуването на новата риза. После той ме покани на обяд в ресторант, който предложа аз.

Никога не бях сядала на една от масите, заемани от светилата на чешката литература Сватоплук Чех, Ян Неруда, Каролина Светла…

Те са се събирали в гостилницата “Викарка” на Храдчани, която беше с изглед към Еленовия изкоп и към кръглата кула Микулка. Помнех я от описанието на Сватоплук Чех, виждала я бях и  във филмите, но никога не бях усетила романтичното  вълшебство на уличката и на виното, изстудявано в подземието,  където някога блуждаел Матей Броучек - литературният герой от романа на Сватоплук Чех. Предложих да обядваме там. Поднесената ни “гулашова” супа беше много вкусна, приятен беше и разговорът, но все търсех да открия подписите на Иля Еренбург, на Луи Арагон и на много други гости, за които бях чела, че могат да се видят тук. Белосаните стени обаче са скрили тези любопитни подробности. “Ремонтът” е изменил и описанието на старославната, не много голяма “Викарка”. Днес към нея беше пристроена нова зала и салон с кръгли маси и лампиони, имаше и  камина. Беше много приятно, но нямаше време да се заседяваме. Очакваха ни прелестите на Храдчани, които сметнах за нужно да покажа на спътника си. Пък и започна да се свечерява, та професор Трендафилов трябваше да  ме изпрати до хотела, в който Атанас Гуглев, представител на туристическата фирма “Балкантурист” ми беше ангажирал стая.

Чувствах желанието ни да бъдем заедно и на другия ден. Осъзнавах необходимостта да му бъда полезна, но си мислех за жена му, която може би ще ревнува, ако научи, че в Прага е бил не с преводачка, служебно задължена да го съпровожда, а със случайна позната, негова  връстница. Не стана дума дали и той по същите съображения ми пожела приятно пребиваване в Прага през следващите дни и си замина, обречен на самота през следващия ден. Не мислех за себе си - имах много приятели  тук. Оказа се обаче, че не ги открих и затова тръгнах сама, но по познати  вече места.

Как професорът е стигнал до своя хотел, как е  прекарал деня и следващите дни не зная, но смущението ми беше породено от факта, че в отношението между хората у нас съществуват предразсъдъци, които ни отнемат възможността да бъдем щастливи докрай. Ние се страхуваме и от себе си, от моралната си неустойчивост, от страха да не сгазим лука. Колко по-нормално би било, без да проектираме изневярата, да сме сигурни, че няма да я допуснем, движими в действията си от великата сила, чието име е любов, вярност, свобода.

Като писах у нас, веднага си спомних друг случай, който напълно ще потвърди, че тази пукнатина в човешките взаимоотношения не е наш балкански патент. Има я навсякъде по света.

В хотела, в който ми бяха наели стая, имаше ресторант и веднъж, когато седях сама на масата в очакване да ми изпълнят поръчката за обяд, млад човек поиска разрешение да седне на свободното до мене място. Хвърлих поглед към другите маси и се уверих, че няма свободни места. Завърза се разговор помежду ни (как да не се възползвам от случая за конверзация) и от тема на тема стигнахме до  специализираните заведения в Прага, където се сервира отлична  бира. Споменахме бирариите “У флеку”, “У Калиха”, “Злата студне”…. Така  се  породи  желанието за една разходка из Прага.

За вечеря избрахме атрактивната бирария “У Калиха” ( При чашата). Нея чешкият писател и приятел на България Ярослав Хашек описва в романа “Приключенията на добрия войник Швейк”. Тук осъзнах, че никога не е възможно да се принесе непроменено миналото в бъдещето, че под стария надпис се беше зародило нещо съвсем ново. Сигурна бях, че Ярослав Хашек не би се чувствал комфортно в това заведение с излъскан паркет, със съвсем нови мебели и с чисти бели покривки по масите, с  прозорци, върху които изкусен стъклар е измайсторил чашата на светото причастие  (в чешкия език означена с думата калих).

Пристигнахме точно в шест часа. Заведението вече беше пълно, но все пак ни посочиха свободно място и можахме да си изберем нещо пикантно, подходящо за мезе на вкусната бира. Върху стените висяха забавните илюстрации на художника Йозеф Лада, а в малкия музей прочетохме документи, които ни припомниха Хашек. Беше интересно, беше уютно, но това вече не беше онази наплюта от мухи, овехтяла кръчма, в която Швейк мечтаел да се върне след войната и точно в шест часа да се срещне със старите си  приятели.

За спомен от тази вечер си купихме сувенира Швейк и развеселени след добре прекарания ден, се прибрахме. Веселото настроение породило подозрение у моя нов познат, чиято стая се оказа редом с моята, че ще бъда още по-щастлива, ако завършим деня с по-интимно забавление. Бях вече зряла жена, а не неопитна студентка, която лесно може да бъде излъгана и затова подадох ръка за сбогом. По лицето му се изписа учудване от смелостта да прекъсна общуването си точно тогава, когато той си беше внушил, че сме достигнали до предварително очаквания и едва ли не заплануван финал. Да, това не е само наш балкански синдром! Това е общочовешко явление!

Още три спомена, свързани с летището на Прага изплуваха в  паметта ми. Връщахме се от турне из Североморавска област, което беше преминало с голям успех. Пътувахме със самолет от Острава до Прага и очаквахме следващия полет до Варна. Имахме на разположение шест часа, но, понеже минахме през митническа проверка по-рано, не можехме да напуснем летището. Пък и ръководителите ни искаха да бъдат сигурни, че всичко ще свърши coom il faut (както трябва). Почувствах се непримирима пленница и посредством телефона се свързах с няколко  приятелки. “Поне се чухме” - поуспокоих се аз и се отдадох на приятни разговори с още по-приятни артисти от нашия варненски театър “Стоян Бъчваров”. Не подозирах, че само след час ще пристигнат две от най-милите ми дружки. “Как така ще се върнеш във Варна, без да отнесеш подаръци за Радко и Митко от тета Вяра” - каза ми едната, а другата добави: “И за Илия”. Натовариха ме като дядо Коледа и ме изпратиха по живо, по здраво.

Друг път чешката туристическа фирма “Чедок” ме награди с полет до Прага. Пътувах с чартърния самолет на група, която посредством цветни диапозитиви бях запознала с красотите на нашата природа и с по-важни исторически събития. Имах възможност да остана поне три дни в чешката столица, когато със следващ чартърен самолет ще се завърне друга група от България и ще замине нова за Златните пясъци. Бях много благодарна за жеста на фирмата  и радостна от добре прекараните дни. На летището очаквах самолета, без да подозирам, че отново ще се срещна с добри познайници. Заслизаха пътниците, дойдоха на поточната линия за багажите си, а нечий глас отчетливо произнесе: “Pani pofesorka je v Praze”. В гласа долових и благодарността, и радостта на участниците в беседите ми, а отношението и на другите туристи към мене ме накара, въпреки напрежението на летния туристически сезон, да не се предавам и да посрещам и изпращам група след група.

Третият  спомен е свързан с пътуването на съпруга ми. Илия беше дошъл в Прага заедно да се приберем, след като се наложи да остана цели два месеца в града на моята младост. Настоятелно го молих да дойде. Струваше ми се егоистично да консумирам толкова приятни изживявания в кръга на нашите приятели, а той да бъде далеч от нас. В Изложбената зала на парка “Юлиус Фучик” българската търговска палата беше устроила голяма изложба, на която демонстрира успехите на нашата промишленост, включително и на туризма. За  откриването на изложбата дойдоха тогавашният президент на Чехословашката република  Людвиг Свобода и тогавашният министър - председател Любомир Щроугал. И тук станах свидетел на голямото благоговение, с което чешка гражданка се отнесе  към президентската институция. 

Когато влезе в залата, президентът Людвик Свобода сърдечно се ръкува с посетителите. Една възрастна жена, като не разпознала своя президент, му подала ръка без да свали ръкавицата си. После тя искрено проливаше сълзи и неутешимо повтаряше: “Аз, оглупяла старица, да подам на президента ръка в ръкавица”. Струваше й се, че е сторила непоправим грях.

Български самодейни колективи изнесоха богата литературно-музикална програма. Така се случи, че бях дежурна на щанда на Балкантурист и не можах да отида на тематичната екскурзия, която специално за нас уреди екскурзовод № 1 на фирма “Чедок”. Съпругът ми се завърна въодушевен от познанията на доктор  Вацлав Хунячек, който го запознал с много забележителности на Прага и демонстрирал детайлно познаване на българската история и на местата из Прага, свързани с българското присъствие.

През последния ден на нашето пребиваване в Чехия, Атанас Гуглев, споменатият вече български представител на туристическа фирма “Балкантурист”, ни помогна да качим на самолета неограничено количество литература, с която обогатихме книжния фонд на институтската ни библиотека. И още една голяма придобивка за ИМТ - Варна. Бях намерила преподавател по чешки език, който не ми отказа да дойде във Варна. Оказа се, че д-р Карла Хронова е с голям опит не само като преподавател, но и като съставител на учебници. Съпругът й беше вече у нас и преподаваше в Софийския университет. Заедно съставиха два учебника с голяма научна и методическа стойност.

Мислено пътувам с автобус, летя със самолети, прехвърлям се от влак на влак, преминавам през граници от една държава в друга. Никой не може да ограничи полета на мисълта. Тя не признава граници, не й трябват паспорти и визи, не подлежи на митнически проверки.

Този път моята мисъл ме завежда на железопътната гара в Братислава, където преди години  изчаках групата скиори от ИМТ. С тях прекарах 14 незабравими дни сред заснежената природа на областния словашки град Банска Бистрица. Студентите бяха на практика, а аз получих пътуването като подарък преди пенсионирането си. Режимът на пребиваването ми беше съвсем свободен. Пътувах до съседния град Зволен, където имах много приятели. Разговарях с близки на сърцето ми хора в Жилина и Кошице, в Нитра и Братислава. Естествено, всичко не може да се опише. Това е един дълъг, много дълъг роман, който чета в дни на усамотение. Колко ли пъти съм преминавала през тази братиславска гара? А колко много пъти  с Илия сме оставали тук било ту на гости при моята състудентка Злата Жакова, при  писателката Ленка Дединска, при съставителката на учебници Зузанка Шоуцова и при сестрите й? Бивала съм тук и служебно като преводачка или като член на делегация за сключване на договори.

Споменът за още една гара изплува в паметта ми. Завръщах се от Прага с група ученици от Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура - Варна, и спряхме в Будапеща, столицата на Унгария. Всички желаеха да се насладят на нейната красота. Бях запазила места за нощувка в общежитието на тамошното българско училище  и слизайки на гарата потърсих бюро информация, за да разбера, как мога да стигна до него. За моя радост информаторът говореше руски и на въпроса ми: “далеко ли е  училището?” без колебание отговори: “рядом” (съвсем близко). Бях готова след неговите обяснения да потърся сградата сама, но той каза нещо на стоящия до него господин и той тръгна с мене да ме води. На гарата оставих учениците, документите, багажите, а аз, ей тъй, само исках да прескоча до училището и да се уверя, че всичко е наред преди да поведа цялата група. Качихме се на трамвай.

- Иска да ме заведе по-бързо -  помислих си аз и приех този жест с благодарност. На няколко пъти трамваят спира, а ние все не слизахме. Започнах да се безпокоя и току подпитвах, показвайки листчето с адреса, дали пътуваме правилно. Успокоявах се, но като не слизахме и на следващата спирка малко по малко започнах да губя кураж. Най-много се изплаших, когато слязохме от трамвая и моят придружител ме покани с жест да се кача на автобуса, който току-що пристигна, за да продължим по-нататък. Това вече съвсем не се побираше в понятието ми за “рядом”, но какво можех да сторя освен да се подчиня. След две спирания слязохме и с голямо облекчение видях нашия роден трибагреник. От плещите ми се смъкна огромен товар. Още по-леко ми стана, когато разбрах, че всичко с настаняването ни е наред и вече успокоена, поехме обратния път. Сега разстоянието не ми се стори чак толкова дълго; спирахме не само на спирки, а и пред светофарите, което преди не можех да забележа и затова сметката със спирките никак не се връзваше. Все пак, завръщайки се на гарата, където другите търпеливо, но вече притеснени ме очакваха, се отбих в бюро информация, за да благодаря за помощта на младия господин, но и да направя забележка за заблуждението, че училището е “рядом”. Отговорът на информатора беше: “Да, госпожо, рядом е, но Вие се намирате в Будапеща, а не в някое село или малък град”. Замълчах си и сконфузена отидох при групата.  После научих, че домът на нашия посланик, у когото на отиване приспахме, е отдалечен 30 километра от посолството и е също “рядом”. През следващата година бях в Москва и когато ми казаха, че магазинът за резервни автомобилни части се намира на 60 км от нашия хотел вече по-малко се учудих.

Още много мили спомени спохождат мислите  ми и си отиват. Бих желала да ги съпреживея още веднъж и още много пъти. Но на тебе, мили читателю, навярно вече ти додея. Няма да злоупотребявам с търпението и вниманието ти и ще те пренеса към

МОЕТО  ПОСЛЕДНО ПЪТУВАНЕ ДО ПРАГА

За това последно посещение на Прага се подготвях цели десет години: от онези дни на промяната, които ни се сториха толкова желани,  необходими, но които така ни притиснаха, че дори загубих надеждата да мога някога да пътувам.

Вече бях пенсионерка. Месечният доход - малък, от допълнителна работа не умеех да печеля. Устроена бях така, че всичко вършех на обществени начала, както преди промяната. Други хора се оправиха. Аз не. Дори нашите мургави братя по няколко пъти отиваха и се връщаха, търгуваха с крадени вещи, а жените им просеха. Да не говорим за бизнесмените.

Бяха изминали петдесет години от първото ми пътуване и животът коренно се беше променил. Колко прозорлив и велик е Левски  с твърдението си: “Ние сме във времето и то е в нас. Ние него преобръщаме, и то нас преобръща”.  Преобърнало се беше времето, но ние трудно се поддаваме на преобръщане. Налагаше се и аз да се преустроя. Но за мене вече беше късно. Изживях живота си съгласно моите разбирания и повелята на времето. Децата ми сега са на ход. И техните деца.

Благодарна съм им, че доловиха желанието ми пак да гостувам на Прага. Под предлог, че трябва да придружа внучката си, моята съименичка, синът ми беше готов да ме подкрепи финансово. Трудно ми беше да приема. Знаех и техните затруднения. После дойде поканата на Карловия университет и на Съюза на писателите от Прага да бъда гост на тържествата по случай 650-годишнината на университета, чиято възпитаничка съм. Още повече се усили желанието ми да видя отново приказния  град на моята младост, преподавателите,  състудентите си. Въздържаха ме само средствата, с които трябва да заплатя пътя  до Прага.

Току-що вестник “Черноморие” беше излязъл с обширен материал за моите последни две книги, които издателство “Славена” пусна в продажба. В това интервю авторката Величка Иванова беше подчертала приноса ми за българо-чешкото приятелство. Навярно везните натежаха и поради посвещението на книгата ми “Чехи и чешки възпитаници във Варна”. Клуб “Отворено общество”- Варна, който беше и спонсор на книгата, реши да ме изпрати в Прага да присъствам на научния симпозиум и да подаря и двете си книги, които отразяват голямата ми любов към родната страна и към Чехословакия. 

Този път грижите за гардероба изобщо не ме вълнуваха. Мислех повече за това с какво ще участвам в работата на научния симпозиум, какво ще разкажа на приятелите си, какво ще покажа на внучката си.

Дългоочакваният ден на тръгването дойде. Пътувах с внучката си, а това беше върховно щастие за мене. Пътувахме с влак до София, а оттам с автобус до Прага. Престоят във влака  зае една нощ, а в превозното средство - 28 часа. Пак имаше емоции, но те бяха от друго естество.

Спалният вагон предостави удобството да спим спокойно до гара София. Силите трябваше да се пазят за безсънните нощи до Прага и за радостните изживявания там. Времената така се бяха изменили, че минута преди да слезем от влака кондукторът грабна от ръцете ми билета за спалното легло, с който внучката ми пътуваше (беше издаден за отиване и връщане) и го подаде на една дама, която мигновено скочи от влака. Разтреперана от негодувание, исках обяснение от този, който ни причини зло, но той най-безцеремонно ни обърна гръб.

Разстроени слязохме на перона, където ни очакваха нашите посрещачи, готови да ни помогнат като внесат малко бодрост в началото на дългия  път. Срещата със състудентката ми от Прага, нашата съименичка Христина Милушева, беше много сърдечна, но малко помрачена от внезапно сполетялата ни беля. Мислех си вече за връщането, когато няма да имаме български пари за нов спален билет и молех да ми закупят такъв в София. Девет години след промяната още мислех по старому, живеех с представата, когато трябваше да доказваме с бордера произхода на чуждата валута й да връщаме остатъка от нея. Просто изключвах възможността да се разплащам  с чужда валута. А ние с внучката, разбира се, че имахме такава.

Постарах се да не мисля повече за неприятния случай и да изживея напълно удоволствието, че само след 36 часа ще бъдем в Златна Прага. Вече знаех защо я наричат така. Виждала бях многократно позлатените кубета на пражките черкви, които, огрени от слънцето, придаваха неповторима красота на града. Но за мене тя беше златна още и поради това, че там оставих много приятели със златни сърца и сега се бях устремила към тях.

За първи път пътувах с автобус през Югославия. До граничния пункт КАЛОТИНО се любувах на  нашата красива природа. Беше лято, но слънцето беше пощадило зеленината на растенията, оцветило плодовете на дърветата и развеселило хората. Приятно беше да гледаме спретнатите къщи, обработените дворове, избуялите ниви. Без всякакво притеснение предложихме на българските  митничари багажите си за проверка; представителят на фирмата, с която пътувахме, събра паспортите ни и граничните власти поставиха върху  тях печат за излизане от страната. Безвизовият режим облекчаваше пътуването и затова  сравнително бързо преминахме през границата и спряхме на югославския граничен пункт  ГРАДИНА. Трябваше само да изчакаме реда си до поредната проверка. И тук документите ни бяха сравнително бързо обработени. Денем е и можем да наблюдаваме сменящите се картини на градовете, през които преминаваме, да се радваме  на природните дадености или да разговаряме със спътниците си. Някои от тях ще останат в Чехия, други ще продължат до Германия. Трети и оттам ще заминат за други страни било то, за да работят там или пък да купят коли, които ще докарат в България.  На една от седалките се е разположил домашният любимец на млада дама. Малкото рунтаво кученце пътува със свой паспорт, със свой билет и се ползва с вниманието на стопанката си, която видимо не може да остане без него. Въпреки че всички сме българи и няма езикова бариера не разговаряме. Всеки се е затворил в себе си, мисли си нещо, крои планове, но не ги споделя с другите. Само една малка групичка е по-шумна. Разменят си закачливи реплики и по двама по трима пушат до изходната стълбичка  на автобуса. Президентът на фирмата или някой от неговите служители е продал всички места. Дори за отговорника, който води групата до Прага и обратно се връща с нова група  в София, не е оставено свободно място. Автобусът е с климатик и затова не ни мъчат августовските горещини. Предвидени са спирки по пътя за отдих и не се чувстваме уморени от дългото пътуване. На разположение е и видео, но прожектираните филми не са познавателни. Това са екшъни, които развличат и показват живота на един друг, чужд за мене, свят. Много повече би ме задоволила туристическа информация за градовете, през които преминаваме, за планините, които ни заобикалят, за реките, които прекосяваме, за ширналите се край нас равнини. Може би това е интерес, предизвикан от професионалната  ми квалификация. През изминалия вече трудов стаж бях и екскурзовод. Тогава пътувахме не само из България, посещавахме и други страни, близки и по-далечни, но винаги екскурзоводската беседа обогатяваше познанията ни, възпитаваше патриотични чувства, караше ни да обикнем страната и народа, творец на благата, до които се докосвахме.

Унесена в тези си мисли не усетих кога преминахме стокилометровия път от Градина до Ниш, оставяйки зад себе си югославския Димитровград, Пирот, Бела Паланка - все места, познати от близката ни история.

От Градина до Ниш  пътувахме по модерно асфалтирано шосе, което след Пирот следва течението на Нишава. На няколко места реката бе опасана с оригинални мостови конструкции. При пролома Сичево шосето пресича планинските склонове през 14 тунела.  Шофьорите ни бяха особено внимателни. Те караха с повишено внимание и с включени къси светлини, особено когато преминаваха през Пирот, Бела Паланка и Сичево. Там пешеходци пресичат пътното платно, а от време на време на  него изскача някоя каруца или колоездач без задължителното светлинно обозначение.

Неусетно стигнахме до НИШ, където воините от българската армия храбро се сражаваха през първата фаза на  Отечествената война. Много от тях оставиха костите си по бойните полета. Припомням на внучката си, че Ниш е и югославският Батак. В мавзолея на Челе кула се съхраняват вградените черепи на избити участници във въстанието срещу османското иго през 1809 година. В българската история многократно още се споменава град Ниш, но автобусът ни вече е поел по широката магистрала, дълга 238 км. Тя не се пресича от други пътища и тук я наричат “аутопут”.

Крайпътните табели непрекъснато ни напомнят, че пътуваме към столицата на Югославия БЕЛГРАД.

Нямала съм удоволствието да посетя този, казват, красив град.  Припомням си обаче това, което е свързано с нашата история. Тук Георги Стойков Раковски е писал своя “Горски пътник”, издавал е  вестник “Дунавски лебед” и е основал Първа българска легия. Тук Левски, поради лъвски скок, получил прозвището си. С Белград  са свързани имената  на Григорий Цамблак, на Константин Костенечки, на Любен Каравелов и на други български писатели, както и на въстаници от четата на Филип Тотю и  Панайот Хитов, на Стефан  Караджа и на Хаджи Димитър.

Името Београд има славянски произход и в превод на български означава Бялград, Белград. Така започва да се нарича през ІХ век след възстановяването му като град - крепост. Дълго  преди това на мястото на днешния град е съществувало античното селище Сингидунум, разорено от авари и славяни през VІІ век.

С нетърпение очаквам мястото, където река Сава се влива в Дунав. Там именно е разположен Белград. Високи многоетажни здания в новопостроените жилищни комплекси, 30-етажното здание на радио-телевизия Бялград в квартал Нови Београд, застроен главно отвъд река Сава, оформят облика на столицата.

Преминаваме транзит и затова нямаме възможност да разгледаме нито центъра около големия площад “Теразия” и бул.”Маршал Тито”, нито многобройните паметници, запазени в богатите сбирки на музеите. Отправяме  само повърхностен поглед към красивия град, а той разгаря желанието ни да го посетим и да се насладим на красотата му  отблизо.

Отново потегляме по асфалтираната и на места павирана магистрала. Пътят е много натоварен и не рядко опасен за изпреварване. Следенето на пътя остава грижа за  шофьорите. Ние само се возим и четем табелите, за да не пропуснем някой по-забележителен град. Ето го НОВИ САД - главният град на Войводина. Не минаваме през центъра му, защото е прокарана околовръстна отсечка. И  отново името на града извиква спомена за Любен Каравелов, който е живял и работил тук; за Георги Раковски, който е издавал вестник “Българска деница”. И пробният брой на неговия “Дунавски лебед” е излязъл тук. И още за един голям учен - славянофил си спомняме: за словака Павел Йозеф Шафарик, който тук написва своята знаменита книга “Славянски древности”.

Почти сме разполовили пътя между Бялград и СУБОТИЦА, а след това остава съвсем малко разстояние до ХОРГОШ - граничния пункт с Унгария. Ако не бяхме с група и ако имахме и най-малка възможност, щяхме да посетим езерото Палич, което е разположено на 7 км след Суботица сред красива околност с богата база от съоръжения за воден спорт.

Обичайната проверка е съвсем опростена. Не се ровят из багажа ни, не искат от нас да имаме входни и изходни  визи, а само внимателно се вглеждат в снимката на паспорта, преди да поставят печата, удостоверяващ, че лицето е напуснало държавната им територия.

Излизаме от Югославия, като отнасяме спомена за едно приятно пътуване. Мисля си колко по-скъпа щеше да ми бъде тази страна, ако политическите събития през 1948 година не бяха осуетили едно друго мое първо излизане в чужбина. Бях определена с група младежи да почивам 14 дни край бреговете на Адриатическо море. Каква буйна радост изживях тогава! Мислено преминавах през територията на Югозападна България, осеяна с планини, които също не познавах добре и продължавах през Македония и Черна гора, изкачвайки високи горски масиви, за да стигна до световно известния курорт Сплит. Казваха ми, че ще минем през две столици - Скопие и Подгорица, наречен по-късно Титовград, че ще мога да посетя старинния град Дубровник, който бил съхранил облика си от ХV век. Бях учила за него, че в продължение на няколко века е бил република с развита търговия и мореплаване, чиито кораби в средновековието достигали и до бреговете на нашето Черно море. Лягах и ставах с  мисълта за това предстоящо пътуване, докато няколко дни преди тръгването чух, че отношенията ни с Тито са се влошили до такава степен, че дори младежите, заживели с копнежа да разменят гостуването си, вече не могат да се срещнат. Не мога да кажа каква ненавист изпитах към “главореза” Тито и с какво удоволствие пеех след това песента за Сталин, Тито, Димитров, като вместо Тито изричахме Сталин, дупка, Димитров.

Но защо да напускам Югославия с този лош спомен? Какво са виновни народите, ако политиците им преследват свои интереси и забравят, как техните взаимоотношения се отразяват върху мислите и чувствата на обикновения човек!

Навлизаме в Унгария през граничния пункт РЬОЗКЕ. Голяма чиста сграда предоставя приятна почивка на пътниците, преминаващи границата. Ресторантът, обменният пункт за валута, тоалетните със студена и топла вода и вежливите граничари внасят успокоение в умореното ни от дългия път съзнание. Нощ е, но обилно  осветеният граничен пункт предразполага и към по-дълго чакане, за да дойде и нашият ред за митническа и паспортна проверка. Тази работа все по-квалифицирано се извършва от съпровождащия ни служител на фирмата, осъществяваща пътуването. Ние просто чакаме да ни поканят да заемем местата си в автобуса и той да продължи пътя към Будапеща по най-краткия път през Сегед и Кечкемет.

Много скоро пред нас лъсват водите на река, която се влива в Тиса. Точно тук е разположен град  СЕГЕД. Преди  близо 120 години градът бил наводнен и разрушен от буйните води на  река Тиса. В спасителните  и възстановителни работи взели участие много европейски страни. Днес техни театрални колективи участват в ежегодно провежданите театрални фестивали на Сегед. Лятната сцена е монтирана в центъра на града край прочутата сегедска катедрала “Свети Готив”. Старая се да си припомня дали някой от нашите сънародници не  е учил в старинния университет и в медицинската академия, които прославиха града. Нито едно име не мога да назова.

Пътуваме, пресичайки плодородната Среднодунавска равнина. Няма изкачвания и спущания, завои и тунели. Само право асфалтирано шосе, което следва трансевропейската магистрала “Атлантически океан - Черно море”. Може да се поотпуснем малко и да поспим. Нищо, че няма да видим старинните къщи и оцветените покриви в КЕЧКЕМЕТ. Тъмно е и дори просторните овощни градини, главно кайсиеви не се виждат. Някой обаче е успял да си купи от прочутата кайсиева ракия “Барак”, която се произвежда тук. В автобуса замирисва и на ракия, и на кайсия. Ако ракията беше нашенска, щеше да мирише повече на грозде. Но кой знае, пък и не е уместно да питам. Какво ще си помисли човекът, решил да се поободри  преди да стигнем до Будапеща?

Двумилионният град  БУДАПЕЩА отдалеко ни привлича със светлините си, които се отразяват в спокойните води на Дунав. Величествена гледка. Пред нас е един от най-красивите градове на Европа. Сега, за съжаление, няма да спираме тук. Не виждам обаче пречка да се върна мислено 20 години назад. Тогава пътувах със сина си Митко - бащата на днешната ми спътница, моята внучка Христина. (В паспорта аз съм записана Христинка, а тя - Христина. Другите ни две имена са еднакви. Все сме Димитрова Стоева. Граничарите се вглеждаха в старческото лице на Христинка, т.е. в моето и в красивото младежко личице на внучката Христина.) С Митко трябваше да заминем за град Зволен, където учениците от Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура във Варна провеждаха вече втора година лятната си производствена практика. Спряхме в Будапеща. Трябваше да осигурим престоя и нощуването в този красив град на групата-стажанти при завръщането  й в България. Тогава се възползвахме от предоставената ни възможност да гостуваме на нашата сродница и обичана от нас кака Зюмбюлка, чийто съпруг  Васил Богданов беше българският пълномощен министър в Унгария.

Когато таксито, което наехме, за да стигнем до дипломатическия квартал на Будапеща спря пред посочения адрес, от красивата  къща излязоха нашите сродници, които не биваше да закъснеят за приема, където щяха да представляват България. Оставиха ни на грижите на своя син, който прие задължението да ни покаже забележителностите на унгарската столица. С личния си автомобил Серьожа ни развеждаше, а ние прехласнати гледахме и старинните паметници, и съвременните постройки. Възхищавахме се от културата на движението, от солидарността на шофьорите, които си предоставяха предимства, от тяхното отношение към пешеходците.

Поискам ли днес да си припомня всичко, което видяхме тогава, се чувствам безпомощна. Най-силно  впечатление ми направи зданието на Парламента, кацнало на левия бряг на Дунав. Трудно  е да се опишат с думи нито високите му кули и куполи, нито дългата му снага. Пред него си дават среща водачът на освободителната война от 1848 година Лайош Кошут и възторжения певец на свободата Шандор Петьофи. Техните паметници респектират и неволно свеждаме глава в знак на преклонение пред  великото им дело. Друг незабравим спомен са осемте моста, построени над  Дунав, който дели града на две части: Буда и Пеща. Буда е построена върху хълмовете, а Пеща е разположена на левия равнинен бряг.

По течението на Дунав се намира остров Маргит, наречен така по името на дъщерята на крал Бела ІV, която е живяла тук като монахиня.

Любезният ни домакин ни води в крепостната част на града, където е  Рибарската крепост, черквата “Свети Матиаш”, кралските дворци и други паметници на изкуството. В съседство е хълмът Гелерт, от който се разкрива живописната панорама на Будапеща. Любуваме се на Паметника на свободата, издигнат в съседство с древната цитадела. Серьожа ни показва улица “Ракоци”, на която се намира Източната железопътна гара и булевард “Ленин”, където пък е Западната гара. Влакът от Прага с групата, на която ще бъда водач  ще пристигне на едната гара, а на другия ден ние ще трябва да отпътуваме от другата.

С любезното съдействие на нашето посолство запазваме места за нощуване в общежитието на българското училище и уверени в това, че учениците ни ще останат много доволни от пребиваването в Будапеща, макар и само за един ден, напущаме този чудно красив град като отнасяме спомена  и за голямото гостоприемство на нашата сродница.

Докато мислено пътувах с влака, автобусът ни вече е излязъл на международната магистрала, която служи за връзка между Унгария, Австрия, Словакия и Чехия, между  Западна и Източна Европа. Движим се с много висока скорост, а до границата остават само 184 км. След  град Татабаня намаляваме скоростта, но това не ни пречи да стигнем до граничния пункт Райка рано сутринта. Няма голям наплив от превозни средства, формалностите се уреждат сравнително бързо, скоро ще прекосим границата между Унгария и Словакия и ще стъпим на словашка територия в РУСОВЦЕ.

Въпреки че сме на граничен пункт и движението на пътниците, непреминали през митническа и паспортна проверка не е разрешено, усещането ми, че съм в своята втора родина, която до неотдавна се наричаше Чехословакия, направи неудържимо желанието ми да стъпя на словашка земя и да разменя няколко думи с когото и да е само да е час по-скоро. Притесняваше ме още обстоятелството, че приятелката ми ще отиде три часа по-рано на автобусната гара  да ме чака. Запътих се към обменното бюро и поисках да разменя чешки за  словашки монети и  да телефонирам в Прага за закъснението ни. Каква беше изненадата ми, когато ми предложиха  да набера желания номер и да говоря с Прага. Какви бяха подбудите на чиновничката не зная, но жестът й ме трогна и остана в арсенала на спомените ми, които усилват любовта ми към тоз народ и таз страна.

Предстоеше да пресечем равната Южна Словакия в близост до австрийската граница като минем и през столицата Братислава, която отстои само на 16 км от границата. После асфалтираната магистрала  ще ни отведе най-напред до Бърно - втория по големина град на страната и център на Моравия, а след това  през равното Чешко плато ще стигнем до  столицата на Чехия - Прага. Вече чувствах, че плувам в свои води, че преминавам през места, които многократно съм посещавала и припомнянето на преживяното преди години ми доставяше неимоверно голямо удоволствие.

Ето я БРАТИСЛАВА, разположена на северния бряг на Дунав. Тя е средище  на словашката история. Тук са се разигравали и много исторически събития с общоевропейско значение. Лежи на кръстопътя на културите на три крайдунавски народа.

В центъра на днешна Братислава са съсредоточени повечето от историческите и културни паметници - наследство от най-стари времена. Ансамбъл от старинни сгради е охраняван като градска старинна резервация. Доминанта в панорамата на стария град на Дунав е Братиславската крепост, която е с формата  на  обърната с краката нагоре маса. Построена е през ХV век. Под източното й крило се издига катедралата”Свети Мартин”, където през ХVІ - ХVІІ век са коронясвани унгарските крале. Между замъка и катедралата е скътана една художествено изградена къща в стил рококо от 1761 година.

Друг символ на града е Славин - паметник на жертвите  от войните. В братска могила тук са погребани повече от шест хиляди съветски войници.

Най-ярките перли в братиславската корона са: най-старият университет от ХV век, наречен Академия истрополитана; Лицеумът, където през първата половина на ХІХ век са учили и политици като Людовит Щур, Ян Колар, Павел Йозеф Шафарик, Франтишек Палацки; сградата на Словашкия национален театър от 1886 година и още други. На внучката си разказвам за мощната крепост Девин, посещавана от светите братя Кирил и Методий, когато са разпространявали славянската писменост  във Великоморавската държава. От по-ново време е паметникът на българите, участвали в Словашкото народно въстание, издигнат на самия бряг на река Дунав.

От границата през Братислава до Бърно изминаваме 154 км. Умората вече е доста голяма, наляга ни дрямка и отслабва интересът към обектите по нашия маршрут. Вниманието ни привлича видеопрожекцията на филм с криминално съдържание. Скоро и той ни омръзва и с радост се вслушвам в равномерното дишане на внучката, отпуснала глава на моето рамо. Приятно ми е да усещам диханието й така близо до себе си и мислено си представям местата, които ще й покажа при посещението ни в Прага.

През БЪРНО, древната столица на Моравия, преминаваме транзит. Над  града се издига замъкът “Шпилберг”, който е важна крепост в борбите срещу чуждите завоеватели на Моравия. На изток от замъка Шпилберк е възвишението “Петров”, където се извисява историческата  катедрала “Св. Петър и Св. Павел”, която в ХV век била построена първоначално като романска базилика, а по-късно преустроена в готически стил.

Преди години престоях в този град няколко дни и пак времето не ми достигна да разгледам всички забележителности. Запазила съм спомена за многобройните ренесансови и барокови сгради и дворци, както и за множеството черкви в  готически стил; за Доминиканския манастир с барокова черква от втората половина на ХVІІ век и за обширните паркове, разпрострели се по възвишението на Шпилберг и квартала Лужанки. Там беше и най-старият пионерски дом в Чехословакия. Тогава в Шпилберг се помещаваше и музей на съпротивителното движение. При този спомен се замислих дали и в Моравия днес се сменят имена на улици, има ли съборени паметници, преустроени музеи, както това става у нас след 10 ноември 1989 година. Пътувахме само българи и нямаше кой да ми даде отговор. Припомням си и посещението на Международния бърненски панаир, където група студенти обединихме финансите си, за да си купим четвърт килограм български ягоди.

В околностите на Бърно, сред моравската карстова област се намира и прочутата пропаст “Мацоха” (мащеха)  с малко езеро и сред редица сталактитови пещери, където можете да преживеете незабравими мигове.

Колкото повече приближаваме към Прага, толкова повече расте нетърпението ми да се срещна с моята любима приятелка от студентските  години професор Ярослава Яначкова. Не сме се виждали от 10 години и сигурно много сме се изменили. Ще се познаем ли? Ще бъдат ли така сърдечни взаимоотношенията ни, както в годините преди това? Как ли се е отразила загубата на най-скъпия за нея човек, съпруга й Франтишек Яначек? Все въпроси, които очакваха отговор.

Минаваме през сърцето на ПРАГА. Виждам  Националния  музей, Вацлавския площад, Централната гара, на която пристигнах  за първи път преди  близо 50 години. Спомените изцяло ме завладяват и не усещам кога автобусът спира на автобусната гара  в квартал Холешовице. Сред многобройните  посрещачи веднага зърнах  своята мила  приятелка. Познахме се. Зарадвахме се. Прегърнахме се.

Боже, колко е внимателна Ярка! Колко е предвидлива! Подава ми карти за безплатно пътуване с всички превозни средства на градския транспорт. Предлага ни гостоприемството на своя дом, непомръкналото приятелство, издържало проверката на половин век. Чувствам се най-богатият и най-щастливият човек. Очакват ме десет дни, през които отново ще се върна към младите години, но обогатена с изживяванията на последвалите ги петдесет лазарника. И най-главното: придружена съм от внучката, на която искам да предам щафетата, защото усещам, че няма да имам сили повече да я нося. 

Семейство Яначкови са най-близките ми хора още от студентските години. Съпругът, Франтишек Яначек, историк по професия, надарен с големи способности беше изключително  добър по душа човек. Обичахме го като роден брат. Каква мъка свива сърцето ми като си помисля, че няма повече да го видя!

Когато преди години синът ми Радослав и приятелят му Венко посетиха Прага, той не само ги развеждаше из града, но им написа дневник с описание на  посетените обекти. Беше техен екскурзовод, горд от предоставената му възможност да показва богатствата на родината си. Децата се върнаха окрилени и дълго разказваха за Прага и своя чичо Франта. Но него вече го нямаше. Как ли се е отразило това на моята приятелка? Та те се обичаха толкова много. Допълваха се в живота и в  работата. Заедно отгледаха двете си деца. Радваха се на четири внучета. Страда ли тя още от неговата загуба? Спомням си оня злокобен ден, в който получих съобщението за внезапната му смърт. В голямата си мъка приятелката ми пак мислеше за хората. Франтишек получил мозъчен удар, влизайки в дома, за който пътувал с колата си. Трябвало да се срещне с колеги - историци, за да уточнят позициите си по злободневни въпроси. Като изплакваше болката си, тя във великодушието си пишеше: ” И все пак сме имали късмет в нещастието си. Ако с Франта се беше случило това  по време на пътуването и станеше причина и други хора да загинат, бих била още по-нещастна”.   

Домът на приятелката ми беше в квартала, наречен Краловске Виногради. Той принадлежи към най-младите квартали на Прага. Сигурно не е била много въодушевена, когато семейството е трябвало  да напусне  квартирата, намираща се в централната част на Стария град. Отначало живееха на живописната улица “У милосърдних”, после на “Бетлемския площад”. Но като всички разумни и разсъдливи хора и те се подчиниха на  превратностите на времето и замениха реституираната си квартира с новия апартамент, до който пристигнахме.

ЗАПОЗНАВАМ ВНУЧКАТА СИ С ПРАГА                                      

                                                ПЪРВИЯТ ДЕН

                                              посвещаваме на

                                   симпозиума, за който дойдохме 

Пристигнах в Прага с искреното желание да участвам в работата на симпозиума по случай 650 - годишнината от основаването на Карловия университет. Заседанията се провеждаха в реконструираната голяма аула на  КАРОЛИНУМ - най-старата сграда на университета. На тържественото откриване отидох  заедно с професор Яначкова и с внучката си. Потърсих с поглед познати  от България. Ето в един от редовете зад нас са седнали  доцент к.ф.н. Величко Тодоров и гл.ас. к.ф.н. Маргарита  Младенова от Софийския университет.

Встъпителни думи произнася председателят на организационния комитет проф. Александър Стих. Денят е 21 август. Тръпна в тягостно предчувствие да чуя хулни думи за нашето българско участие в потушаването на Пражката пролет, за което ние в България си посипваме главите с пепел в знак на покаяние. Името на моята родна страна България беше споменато веднъж, за да припомнят, че академик Владимир Георгиев бил награден на симпозиума преди 50 години с почетен знак, с какъвто и сега бяха отличени учени от разни страни. Толкова. Нито дума повече. Никакво политиканстване. Разумно и делово. Хвала!

Концертът, който Стамицовият квартет изнесе, беше превъзходен. Няколкократно извикван на бис, той остави незабравими спомени за виртуозност на изпълнението, за чудната магия, наречена музикално изкуство. Чехите не разказват за успехите си. Те оставят делата им да говорят.

Тържественото откриване на симпозиума  завърши с богат коктейл, на който щедростта на домакините беше безпределна.

Докато разговарях с гостите на симпозиума внучката ми с голям интерес разглеждаше старинната сграда, чиято реконструкция беше проведена през годините на следването ми. Голямата аула е в древноготически стил от ХV век. Тук  е статуята на основателя Карел ІV и гербовете на чешките земи, когато Прага е била център на Светата империя. На лицевата страна е поставено пано, изобразяващо  Карел ІV, застанал  пред Свети Вацлав. Учудва я и архитектурата на коридорите и на цялото вътрешно и външно пространство. Обяснявам й, че сводовете, наподобяващи скръстени ръце, са характерен  признак на готическия стил. 

На другия ден  за участниците в симпозиума беше организиран излет до замъците “Козел”  и “Лужани”, които се намират недалеч от Пилзен. Предоставена ни беше и възможността да си изберем  един от трите маршрута, по които щяха да пътуват участниците в Летния семинар на славянските езици, който за 32 път се организира от Философския факултет на Карловия университет.  През 1982 година бях една от абсолвентките му и не ще забравя удоволствието, което изпитвах при провеждането на излетите.

Този път не бях сама. Трябваше да се съобразявам с желанията и възможностите на внучката, която след дългото, продължило 28 часа пътуване с автобус, беше изморена, а и нетърпелива да види  Златна Прага - целта на нейното посещение. Отказахме се от предоставените  възможности за опознаване на страната и набелязахме обектите за посещение в Прага.

Очаквах да видя столицата на Чехия обезлюдена през съботния ден, защото пражката неделя започваше още от събота след обед през студентските ми години и още от петък след обед, когато  се премина към петдневна работна седмица. Спомням си колко пъти оставахме без хляб и трябваше да търсим отворена закусвалня /чешки  automat/, защото в почивните дни всички магазини  в Прага  бяха затворени. Пражани се изнасяха до многобройните места за отдих и почивка в околностите на града или до по-далечни обекти. Отиваха в Браник, към Шарка или на Смиховската гара, за да се отправят към Хухле, да стигнат до Модржани, до Радостин или до Черношиц. Върху отъпкания бряг на река Бероунка разстилаха одеала, разтваряха саковете с питателна храна и излагаха гърбове на слънцето.

Така беше през следвоенните години (1949-1953). По-късно, когато чешките профсъюзи започнаха да организират за членовете си почти безплатни почивки, а на семействата им да  предлагат карти на невероятно низки цени, тогава те тръгнаха да пътуват към Полша и Унгария, към Румъния, Югославия и България или към Съветския съюз. Ние, които оставахме в Прага, посещавахме нейните замъци  и паркове, музеите или други туристически обекти. Не веднъж  прекарвахме неделния ден в приятната компания на състудентите си като гостувахме в техните вили или селски къщи, предназначени за отмора и почивка след напрегнатия труд през работната седмица.

Прага разполага с повече от 500 обекта, които разкриват богатата култура на столицата. Дванадесет  са с общонационално значение и с тях като студенти се запознавахме още през първите седмици от пристигането  ни в града. Музеите са 22, галериите - 8, а други 7 резервата са целогодишно общодостъпни. Време за скучаене не остава: по-скоро човек се затруднява кой от 24 театъра да предпочете, в коя от петте концертни зали да се наслади на чешкото и световно музикално изкуство. Само в централната част на града желаещите да посетят филмова прожекция имат избор от 15 кина! Изключително приятни са разходките из Зоологическата или в Ботаническата градини, както и в Парка за култура и отдих, който носеше името на националния чешки герой Юлиус Фучик. Любителите на спорта могат да избират между състезанията на един от десетте стадиона, а след това да полеят победата на любимия отбор в едно от шестте атракционни заведения, които предлагат старочешка кухня или в едно от осемте заведения, привличащи с апетитните гозби на своята национална кухня. Българската кухня имаше също своите почитатели, които пълнеха салоните на ресторант “София”, намиращ се в долния край на Вацлавския площад.

Тогавашна Чехословакия  също  беше много богата на исторически паметници и излетни места. Впечатляваща е цифрата от 42 хиляди  обекта: археологически разкопки и находища, постройки в национален стил, крепости и замъци, черкви и храмове, богато украсени къщи, паметници на художественото и скулптурно изкуство, паметници на революционното движение и национално - освободителните борби. Сред тези обекти почетен е броят на замъците и крепостите - 3 200! Някои от тях са под закрилата на държавата, а други служат за нуждите на различни организации, за музейни и архивни цели. 

Седя до прозореца в квартирата на Ярка, гледам навън, откъдето се вижда железопътната линия, по която префучават влакове,  пътуващи до историческия град Табор и си спомням… Боже, колко много и какви прекрасни спомени от младежките години, запечатани върху групови или по-лични снимки! Не напразно на някои от тях приятелска ръка изписваше баналния, но съдържателен текст: “Нека тази снимка бъде бариера по пътя на забравата”. Тези снимки днес ме връщат към отдавна преживяни мигове на наслада,  на радост и веселие, на гордост и терзания.

От унеса ме извежда внучката, която ми напомня, че  през

                                        ВТОРИЯ ДЕН

                              решихме да тръгнем по

                  пътя на кралете, т.н. KRALOVSKБ  CESTA

Тя започва от PRA?NБ BRANA (Прашна брана). Беше изминало доста време от първото ми пристигане в Прага, а аз все си превеждах името на тази входна артерия с висока наблюдателна кула като “прашната порта”. Дори имах обяснение за това  название:  пътищата през ХV век, когато този портал е строен не са били асфалтирани и затова при преминаването през нея пристигащите карети и каляски са били много прашни. Едва по-късно разбрах, че прах (strelny prach) на чешки означава и барут, така че започнах да си го превеждам и като барутен погреб (pracharna), за което също намерих основание: входната артерия на града  е трябвало да бъде заредена за отбрана в случай на нападение, нали? Така е обяснено названието й в екскурзоводските наръчници. От тях научаваме, че тази “Прашна брана” е  построена след 1475 година на мястото на още по-стара кула (от първата половина на ХІІІ век) и че неин архитект е Матиаш Рейсек. Реконструкцията й е продължила повече от 10 години (1875-1886) . След нови 77 години, (1962-1963), е отново подновена, за да достигне днешния си вид на най-декоративно произведение на късната готика и монументален вход в Стария град. 

По тясната уличка Целетна стигаме до STAROMМSTSKЙ NБMМSTН  (до староградския площад), който е една от най-големите забележителности на Прага. Там винаги има групи от туристи. Особено много са те, когато наближава кръгъл час. Тогава екскурзоводите издигат високо носения от тях отличителен знак -  страхуват се, че могат да загубят някой свой турист, захласнал се по фигурите на светците, които се покланят от отворените прозорчета. Ето че се чува кукуригане на петел, смъртта размахва косата си, а старинният часовник ОРЛОЙ отмерва кръглия час. После групите  тръгват след екскурзовода, за да си направят снимка или пред величествения паметник на световноизвестния чешки реформатор от ХV век Ян Хус, или на фона на ранноготическия Тински храм, където е погребан  прочутият датски астроном Тихо Брахе. Интерес представлява и самата сграда на кметството, построена в готически стил през ранното средновековие (ХІІ век). Тя е играла важна роля в много исторически събития. От нейната  висока кула се открива впечатляващ изглед към Стария град. В приземния етаж на кметството се намира обредният дом. Той е изографисан със сцени от книгата “Старинни чешки предания” на Алоис Ирасек. Сред тях най-запомняща е картината с пророчеството на Либуша. За много двойки семейното щастие започва оттук.

Още много интересна научна  информация, разкрасена от древни чешки легенди и предания, научава любознателният посетител на Прага. Ние обаче трябва да продължим пътя си към BETLEMSKЙ KAPLЕ (към Ветлиемския параклис), където отново ще прозвучат мъдрите слова на Ян Хус - магистър от Пражкия университет и   пръв негов чешки ректор, изречени преди повече от 500 години: “Обичай истината, бори се за истината и умри за истината”.  Святи думи на свят човек, борец за църковни и социални реформи!

Не ни се иска да отминем без внимание паметната плоча на Павел Йозеф Шафарик - дядото на Константин Иречек, защото и той има големи заслуги към славянството, а това означава и към нашия народ. Пътят ни е дълъг и затова   заставаме пред нея  с дълбок поклон.

Ако се спрем пред коя да е от къщите все ще открием някаква паметна бележка, която да напомня, че в еди - кой си век тук е живяла еди - коя си бележита личност. Не разполагаме с много време, но споменът за Моцартова Прага ни заставя да задържим  съвсем за кратко погледа си върху т.н. Моцартов дом. Припомнят ни за това и десетките листчета, които симпатични девойчета ни подават с покана да споделим гордостта на пражани, че тук Волфганг Амадеус Моцарт е живял през 1787 година (на къщата има паметна плоча), че в близкия Ставовски театър (доскоро наричан Тилов) се е състояла премиерата на неговия “Дон Жуан”. Собствениците на дома, семейство Душкови, през 1786 и 1789 година са предоставили за почивка и творческо вдъхновение на големия композитор лятната вила Бертрамка. Днес през цялата година и особено  в рамките на музикалния фестивал “Пражка пролет”, както във вилата, така и в градината й се устройват много концерти и музикални продукции. Във Бертрамка е издигнат паметник на Моцарт.

Отново навлизаме в една от безбройните малки улички, които са запазили средновековния си характер. Погледнем  ли наляво, погледът ни е привлечен от магазини, в които се продават сувенири от всички краища на Чехия и Словакия. От най-евтините - за по няколко крони, до най-скъпите. Гледай и купувай! Отдясно  виждаме сградата  на старинния колеж “КЛИМЕНТИНУМ”, построен през 1653-1730 година като седалище на Централния езуитски орден в Чехия. Възникнал на територията на някогашен готически доминикански манастир и на още двадесетина еснафски  къщи, през миналите столетия той е играл важна роля в културния живот на страната. Той съхранява до днес разкошните фрески по таваните, характерната за епохата мебелировка,  и успешно служи като богата специализирана  научна библиотека, която е част от Държавната библиотека на Чехия.

По време на моето следване Климентинумът се наричаше Университетска библиотека. Тя  притежаваше повече от два милиона книги, като техническата литература наброяваше повече от двеста хиляди тома и  беше най-старата и най-голяма библиотека в републиката. Покрива площ почти два хектара и след Храдчани е най-обширната историческа сграда в Прага. Там ходехме да четем български вестници, там се запознавахме с историята на книгопечатането и на нотописа. Колко интересни истории ни разказваха нашите чешки състуденти и колко горди бяха те, заявявайки,че в тяхната университетска библиотека има повече авторски произведения на средновековния философ Джон Уиклиф, отколкото в родната му Англия. Спомени, спомени… има ли време сега за тях?

И ето го доминиращият в представите ни за Прага Карлов мост. Сега накъде? Продължим ли по пътя на кралете, ще трябва да го прекосим и през Малостранския площад, по Нерудова улица да стигнем до Храдчани. Нека оставим потока от многобройни туристически групи, който залива улиците на Прага, да продължи своя организиран поход напред. Аз предпочитам да покажа на внучката си нашия философски факултет, чиято масивна сграда е на съседната улица “Ян Палах”.

Преди тази улица се наричаше “Червеноармейска”. Менят се времената, преименуват се улиците. Преди разказвахме за червеноармейците,  които първи са се озовали на повика на радио Прага за помощ през май 1945 година. Дори първият влязъл в Прага съветски танк беше поставен на пиедестал недалеко от Реалистичния театър в квартал Смихов. Днес си припомняме саможертвата на студента от Юридическия факултет Ян Палах, който през януари 1969 година се самозапали в знак на протест срещу ограниченото право на човека свободно да изявява мислите си. Погребението му се превърна във всенародна манифестация, а той - в национален герой.

Не влизаме в зданието на университета. Това ще направим някой друг ден, когато дойдем да се срещнем с приятели, останали тук на научна работа. Сега обръщаме поглед към сградата на Дома на изкуствата, наречен РУДОЛФИНУМ. В периода от 1918 до 1939 година  в неговата сграда е заседавала  камарата на депутатите на Първата чешка република. Днес тя  е седалище на Чешката филхармония. Ето го стълбището, където и днес, както ние някога , сядат на припек студентите. В албума ми има снимки с хора, които по-късно станаха светила в науката. Достатъчно е да споменем само проф. д-р Зденек Урбан, който за съжаление е вече покойник. Всяка година, в така наречената концертна Дворжакова зала, в рамките на световно известния музикален фестивал “Пражка пролет” тук се провеждат множество концерти. Организаторите на този фестивал са избрали най-хубавия сезон в Прага, когато цъфтят кестените и крайбрежието на Вълтава  се изпълва с техния аромат. Като студентка не подозирах, че сънародникът ми и съгражданин Добри Христов тук е положил  с висок успех държавния си изпит. Пак тук се е върнал той вече като професор, прочут класик на българската музика, за да благодари на Пражката консерватория за всичко, с което го е обогатила, и да й поднесе в дар написаната от него книга.

В залите  на ХУДОЖЕСТВЕНО-ПРОМИШЛЕНИЯ МУЗЕЙ, който се намира в срещуположното здание, са показани сбирки от образци на чешкото стъкларско изкуство,  достигнало  световно ниво, керамика и порцелан, красива експозиция на мебели, текстил и предмети от ковано желязо. 

В непосредствена близост до зданието на Рудолфинума се намира паметникът на класика на чешката живопис Йозеф Манес, който обогати Прага с изящни творения, между които и календарната плоча на  старинния часовник Орлой.

И тази част на Starй mмsto (Стария град) e свързана с квартала Malа strana (Малката страна) с един от 14 моста над Вълтава. Оставаме в Стария град, но нямаме повече нито  време, нито сили да продължим разходката из него. Само споменавам на внучката си, че сме съвсем близо до уникалните в Европа еврейски гробища, които пък са недалеко от  известната еврейска синагога.

Любопитството на внучката ми беше провокирано от моя разказ за тези перли в световната история и култура. На спокойствие в къщи й пуснах плочата със запис, озаглавен “Na shledanou, Praho”  (Довиждане, Прага). Това е една прочувствена разходка из Прага, а ролята на екскурзовод изпълнява големият чешки актьор Зденек Щепанек. Чухме божествената песен на еврейския равин, разказа за вечния покой в гробището, където нищо не се променя, нищо не се отнема и нищо не се прибавя. Припомнихме си, че над всеки гроб е поставен каменен знак. Дванадесет хиляди каменни знака, върху които са издълбани надписи за интересни съдби. Погребенията са на няколко пласта. Цели десет века Пражкото гето стои на същото място, където евреите са имали своя община, свои дружества, живели са свой обществен живот, прекъсван от антиеврейските погроми.  Обещахме си, че ще запечатаме в съзнанието си поне снимките  на тези уникални паметници със световно значение и ще ги показваме  при всяка възможност. Ето ги отпечатани и в нашата книга.

За да се приберем в къщи трябваше да ползваме услугите на градския транспорт. Най-удобен за нас беше трамваят. Качваме се и с изненада забелязваме, че няколко млади хора се надигат от местата си и освобождават седалките. Оглеждам се да видя кому отдават такава почит. Не виждам някаква важна личност. Само още две по-възрастни жени, всяка от които без стеснение заема едно от  освободените места. Остава още едно незаето. Понеже аз се колебая, миловидно девойче ме кани с поглед да седна. Благодаря най-сърдечно, защото старческите ми нозе наистина се нуждаят от такова уважение. Това е добър урок за внучката, която въпреки че също е уморена остава права като всяко младо същество, ползващо градския транспорт с намаление.

                                 ТРЕТИЯТ, НЕДЕЛНИЯТ ДЕН,

                             посвещаваме на излет до замъка 

                                          Конопище

За мене това не е първото посещение на чешки замък. Не и на този. След Хлубока над Вълтава, Чешки Крумлов, Карлщейн, Збраслав, Троя и много други, завръщането към Конопище  е повод за размисъл и  за много приятни изживявания с изключително гостоприемното приятелско семейство Михалкови от Прага - Кобилиси. Но за внучката ми?  Тя опознава един нов свят с по-богата материална култура, един нов поглед към средновековната история,  неограничените възможности на отделния човек и на цели фамилии да задоволяват не само  жизнените си потребности, но и това, което днес наричаме хоби.

Първото нещо, което ни направи впечатление е дългата опашка от чакащи да си закупят билети за посещение и още по-голямото множество туристи пред двата входа, от които започва екскурзията из двете крила на замъка. За нас е определено време  след 30 минути и любезните домакини ни канят на малка закуска в обширната зала на бюфета, където все още се намират свободни места. Колко отдавна не бях вкусвала от специалните чешки “оплатки”, които приличат на вафлени питки. С любопитство разглеждахме  обемистия проспект, който разгаряше желанието ни час по-скоро да влезем в замъка. Оръжейната сбирка, порцелановите сервизи, пищната обстановка, ловните трофеи и целият разкош на градинското оформление  подчертаваха, че в Чехия са живели потомствени аристократи, които са оставили в наследство на страната и народа си  траен източник на национално самочувствие.

Първоначално построеният през първата половина на ХІV век замък със седем цилиндрични кули е от френски тип. Реконструиран е в началото на ХVІ и през ХVІІ век, когато на западната страна възникнал нов дворец. Около 1725 година граф Ян Врътба пристроил южното крило, направил днешния входен портал, пред който зад  рова издигнал триумфална арка в стил барок (архитект Ф. М. Канька) с разкошни статуи от Матиаш Браун. Вътрешността обогатил с тържествена зала, изографисана с красиви фрески на тавана.  Външността на замъка е преустроена в новоготически стил през периода 1884-1894 година. И  отново през 1914 година. Тогава интериорът е променен в истински музей със забележителни старинни експонати от цялата империя и преди всичко с иконографска сбирка от статуи и картини, посветени на   свети Георги. И със сбирка от оръжия, наречена Естенска по името на собственика й. В  парка около замъка от 1900 година са разположени архитектурни и пластични  паметници, главно от юга на Европа.

Преди да напуснем впечатляващия замък Конопище се отбиваме до павилионите със сувенири, разположени в непосредствена близост с паркинга. Боже, какво разнообразие от изящни предмети, които биха задоволили и най-изискания вкус на купувача! Но ние ги разглеждаме без особен интерес, защото домакините ни са много наблюдателни и току - виж са помислили, че желаем да си закупим някои от тях. Достатъчен беше този голям подарък - внучката ми да види замъка, за който и нейните  родители  са й разказвали. 

Следобедната ни програма включваше гостуване в семейството на младата ми приятелка Ханка Попелова. Познанството ни е от преди четвърт век. Тя беше още ученичка, когато прояви изключителен интерес към нашата страна и я посети. Завърши етнография  и днес работи в Напръстковия музей в Прага. Изключително отзивчива и изпълнителна, тя е  силно привързана към семейството си. След вкусния обед и интересните разговори в предразполагащата домашна обстановка (бащата на Ханка е филолог, доцент в пенсия, майка й също е интелектуалка) възникна идеята да излезем на въздух до близкия парк, в който се намира и музея ХВЕЗДА, (Звезда).

Чехите са силно привързани към традицията да означават имената на строителите и летоброенето на паметниците. За летния дворец Хвезда в пътеводителите е написано, че е построен през 1555-1756 г. от архитектите Хуан М. Аосталис и Джовани Лукезе по проекта на  строителя на летния дворец ерцхерцог Фердинанд Тиролски. По времето на император Йозеф ІІ летният дворец е превърнат в барутен погреб. В годините от 1945 до 1951 година е приспособяван за музей на класика на чешката литература Алоис Ирасек, а през 1968 година е разширен и с музей, посветен на творчеството на Микулаш Алеш - едно от най-големите  имена на чешкото изобразително изкуство. Приземният етаж е украсен с  разкошни италиански ренесансови гипсови тавани, изобразяващи сцени и герои от античната митология. Летният дворец се намира сред огромен резерват със същото име, който датира още от 1530 година.

Моите приятели поканиха и приятеля на семейството ми - българина Димитър Маринов, който от много години е задомен в Прага. Устроен е много добре, но жена му почина преди две години. Децата му също свиха семейни гнезда (и двамата са лекари), но не живеят в Прага. Митко с удоволствие отдели време за разходка с нас. В парка разговаряхме за положението в България и стигнахме до извода, че отзвукът от  много събития, свързани със световната  история достига до нас с приблизително закъснение от 30 години. Сравнявахме революционната 1848 година с Руско-турската освободителна война през 1878 година, защото у нас тя изигра ролята на буржоазна революция. През същата тази 1878 година в Чехия е организирана социалдемократическата партия, което у нас става през 1891 година. В Чехия републиката е провъзгласена през 1918 година, а у нас - през 1946 година. 

                                     НА ЧЕТВЪРТИЯ ДЕН

                        с голямо удоволствие разгледахме

                    Ботаническата  и Зоологическата градини

Ботаническата градина  се намира  в същия  квартал Виногради, където е квартирата ни. Възникнала е в началото на това столетие, на територия, която през средновековието е била засята с лозя. Оттам и името на квартала. (На чешки винохрад означава лозе). Едно от лозята през 1783 година закупил граф Йозеф Емануел Канал, и на това място, по английски образец, уредил градина. Нарекъл я Каналка. Тя била и първата опитна ботаническа градина.

Днешното разнообразие и пъстротата  на растителния свят, зеленината  на тревните  площи и свежестта на въздуха подействаха успокоително върху натовареното ни съзнание. Внучката ми, запленена от красотата на пейзажа, неуморно тичаше из алеите, фотографираше, искаше да се докосне до всеки храст, до всеки цвят. Знаех, че не по-малко ще бъде въздействието на Зоологическата градина, затова предложих да я посетим още същия ден.

Тук вече Христинка беше неудържима. Искаше да надникне във всеки кът на необятната шир на парка, простиращ се на възвишение над река и заемащ площ от 42 хектара. Сред него са разположени царствата на отделните видове представители на животинския свят. Градината е основана през 1931 година по архитектурния проект на Йозеф Фукс и  е една от най-богатите сред  зоопарковете в Европа. Преди години и аз така тичах из нея, но днес нозете ми отказваха да се подчинят на желанието ми, и затова сядах на някоя от многобройните пейки и, докато очаквах завръщането й, си припомнях предишните си посещения и особено първото. То беше свързано с един ритуал на старите студенти за “бойно кръщение” на младоците. Няколко опитни студенти поканваха новопристигналия студент на разходка из зоопарка, обикаляха с него  докато стигнат до клетките с маймуни и изчезваха. Заплесналият се новак, а по-често това беше студентка, в един момент се оказваше съвсем сам и докато се чудеше какво да направи след като не знае добре нито езика, нито как да се завърне в квартирата си, чуваше на своя майчин език по радиоуредбата “важно съобщение”: “Маймунката от България, останала  пред  клетките с маймунки да се яви на изхода. Чакат я сънародниците й маймуняци”. Сега този спомен ме разсмива, но тогава?

Внучката ми беше обиколила и запечатала на филмова лента видяното. Особено впечатление й бяха направили смешните глиганчета, които тичали напред - назад и не подозирали, че родителите им вероятно ще ги стъпчат. Красиви били и зебрите, сред които се откроявало едно мъничко с майка си. То се въртяло около нея и сякаш я молело за прегръдка. На една от снимките тя запечатала сред зелени клони  бързащ да се прибере жираф. На друга пък  заснела излегнал се зад решетките тигър. Тя нямаше търпение да види и едни от любимите си животни - тюлените. Интерес за нея представляваха и бялата мечка, както и паунът, перещ се на една висока скала. Под нея беше красивият дом на две малки животинки, щукащи напред-назад. Домът им привличаше вниманието, защото приличаше на една от най-красивите гледки в природата - водопад, разположен сред буйна зелена растителност.

Времето за обяд отдавна беше минало. Ресторантът - закусвалня обаче продължаваше да  предлага и разнообразни чешки национални гозби, и свободни места за сядане. Той беше на самообслужване и човек можеше да си избере  от отделните сектори каквото  пожелае: разни  супи, кнедли със свинско и зеле, телешко с картофи,  гулаш, десерти, напитки… На касата  заплащаме наведнаж всичко, сложено на големите табли. Събрали нови сили тръгваме към летния дворец, който е в непосредствена близост.

Троя! Една от перлите в пражката корона. Още преди  да сме влезли във вилата на богат аристократ от ХVІІ век, вече сме запленени от мащабността и красотата на парка - първият парк в Чехия, уреден по подобие на френските паркове. Целият е осеян с красиви декоративни вази от печена глина. Сред него е разположена вилата, чието  стълбище я свързва с парка. На него - редица статуи, дело на скулптурите Иржи и Павел Херман, представящи “Борбата на боговете с титаните” и каменни бюстове от майсторската работилница на известния чешки скулптор Ян Брокоф.

Във вилата  има голяма зала с богато изографисани стени и тавани от антверпенския художник Абрахам Година (1690-1697), представляващи “Възхвала на рода на Хабсбургите”. И в другите зали по таваните са изписани  също  такива художествени фрески с митологично съдържание, произведения на Франческо и Джовани Мархети.

Вечерта прекарваме в задушевната приятелска компания на семейство Михалкови. Те не са от моите стари приятели. Запознах се с тях, когато дойдоха да ни вземат и заведат в замъка Конопище. Приятели са на семейството на внучката ми, Христина, но отношението към нас, благородството на характерите  и широтата на интересите им, сходството в ценностните ни системи така ме предразположиха, че преместиха границата на познанството ни далеко назад. Има спомени, които годините не ще бъдат  в състояние да заличат. Един от тях е нощната  разходка по осветена Прага, която те ни предложиха. Любезните ни домакини не следяха нито часовниковата, нито километражната стрелка, показваха, разказваха, спираха и пак тръгвахме. Обикаляхме Прага надлъж и нашир. Въпреки че бях живяла четири години в този град, че по-късно многократно и по най-различни поводи съм го посещавала, никога не бях виждала толкова много красота, събрана в такъв малък, няколкочасов отрязък от време.

Прага има много обекти, които са отличени със специално осветление през нощта. Освен величествените символи на града: Храдчани и Вишеград, Народния театър и паметниците на Ян Хус  и Ян Жижка, Карловия и другите мостове, има още много  други храмове и обществени сгради, ползващи се с този статут. Трудно ми е да изброя всички. Те се сливат в една светлинна феерия, която те кара да се прехласнеш и да занемееш от наслада. Отражението на светлините в тихите спокойни води на Вълтава предава вълшебство на пейзажа. В един момент в съзнанието ми като светкавица проблесна  мисълта: дали това великолепие  не облагородява и нравите на хората? Навярно повод за подобно разсъждение ми даде взаимоотношението на бащата и сина от предната седалка на колата, които така тихо, в някакъв вътрешен синхрон чертаеха маршрута на нощната ни разходка из Прага. А той преминаваше през районите на северния ляв и десен бряг на  Вълтава: през Летна, Холешовице, Парка на културата и отдиха “Стромовка” и Троя към Музея на столицата Прага, Инвалидовна, Жижков, Карлин, Националния паметник на Жижков, Винохради, Вършовице, Кърч… Нима е възможно  да се изброят всички забележителности на Вълтавската долина? Може ли  да се забрави прекрасната панорама от “Брюкселския” ресторант на Летна, стадиона “Спартак” , Панаирната палата, Конгресната палата и още много други величествени паметници на Златна Прага?

Споменах “Брюкселския ресторант” в  парка Летна и веднага в съзнанието ми изплуваха приятните спомени от 1964 година, когато със съпруга си посрещахме новата година в Прага. Наши приятели ни поканиха на вечеря в този ресторант. Беше току-що открит след успешното му представяне на международно изложение в Брюксел (оттук и названието му). Комфортът, който ни създадоха още с посрещането и чрез ухажването през нощта запечата дълбоко в съзнанието ни тази вечеря. Още с встъпването ни в салона се разнесоха звуците на песен, с  която не някой друг, а  Карел Гот приветстваше гостите на ресторанта. Веднага ни беше поднесена грамофонна плоча с песента. Придружени от салонния управител спряхме пред маса, на която освен цветята и запалените свещи беше поставен и миниатюрен  български трибагреник. Незабравими спомени сред мили приятели!                                        

                                         ПРЕЗ ПЕТИЯ ДЕН

                                         се разходихме

                         от Националния  театър до Храдчани 

Сградата на Националния театър се намира на едно от най-красивите места в Прага. Разположена е на брега на Вълтава, откъдето се открива прекрасна панорама към дворцовия комплекс Храдчани. Строена е  от 1868 до 1881 година под ръководството на архитектите Йозеф Зитек и Йозеф Шулц на мястото на складове за сол, в непосредствена близост до така наречения Временен театър. Тя представлява най-съвършеното творение на чешката  архитектура през ХІХ век. Но в току - що завършената сграда пламва пожар. Подема се всенародна акция за възстановяването й, известна с названието “Народът за себе си”. В нея всеки  чех участва с каквото може: накити, пари, строителни материали… Големите чешки  художници  Микулаш Алеш и Франтишек Женишек  изографисват таваните и стените. На конзолите  поставят бюстовете на личности с големи заслуги за построяването на театъра, изваяни от именити скулптори, начело с Йозеф Мисълбек, Станислав Сухарда и Йозеф Маржатка. Сцената на театъра е създадена след пожара през 1881 година от архитекта Йозеф Шулц и съдържа пластики от Бохуслав Схнирх: “Победна Чехия”, “Аполон”, “Бах” и “Мъж”.  Особено изящна е завесата на сцената, изработена от чешкия художник Войтех Хинайс с алегоричния сюжет “Жертвоготовността на народа при строителството на театъра”. На завесата е изписан и девизът на акцията “Народът за себе си”.  

Пред сградата на Народния театър беше срещата ни с Тонда - мой  състудент  и съпруг на една от най-добрите ми приятелки. Отдалеко ми се стори, че го познах и дружески му махнах с ръка. Каква беше изненадата ми, когато видях, че срещу нас тръгна непознат човек! “Трябва да съм се припознала” - светкавично си помислих и вече съобразявах как да се извинявам, когато се почувствах в обятията му. Боже мой, какво правят годините! Не бяхме се виждали около 10 години, през които най-красивият ни и любим състудент възмъжал, поостарял и загубил много от чертите, които караха момичетата да лудеят по него. “Дано само външността му да се е изменила - казах си. - Дано е съхранил добротата на душата, остротата на ума, чувството си за хумор.”

- Докато ви очаквах, Христинко - започна да говори той, след като се поуспокоихме, си мислех за човешката природа. От дълбока древност хората са били еднакви: добрите дела са оставяли най-много горчивина у създателите им. Днес ние се гордеем с нашия Национален театър, славословим създателите му, а не знаем какви разочарования са преживели. Например архитектът Йозеф Зитек бил след пожара несправедливо принуден да се оттегли, въпреки че за възстановяването на щетите обещавал да работи безвъзмездно. Натоварили Йозеф Шулц. Така Зитек не стъпил в създадения по негов проект театър. Нещо повече: трябвало да стане професор в немския технически университет, въпреки че мечтаел да служи на Чехия. В обновения театър не стъпил и Ян Неруда, въпреки че статиите му за необходимостта от създаване на Национален  чешки театър и репортажите, в които всекидневно следял строителството, нямат брой. Горчиви моменти е преживял и Микулаш Алеш, който дал на театъра най-хубавото, което е сътворил - цикъла “Отечество”, но не му дали възможност той да му вдъхне живот. Не видял излетите от бронз две тройки коне, които днес красят фасадата на театъра създателят им Бохуслав Схнирх. Все отлагали да заплатят хонорар на Войтех Хинайс за изработената завеса, която днес буди възхита. Тогава на управителното тяло тя не се харесала. А Бедржих Сметана? Десет години пазел той своето най-велико произведение, операта “Либуша”, за тържественото откриване на театъра, но не могъл да чуе изпълнението й. Бил вече глух.    

Тонда преживя много през последните десетилетия. Като преподавател в Карловия университет по време на Пражката пролет през 1968 година се ангажира активно в събитията, след което беше изключен от Партията и постъпи като шофьор в японското посолство в Прага. Нали беше умен и талантлив, той научи английски език, а после стана и преводач, натоварен да следи списанията и вестниците, излизащи на английски език, и да прави преглед на печата. Сега той, доцент Антонин Елинек, отново преподава в университета, води семинарни упражнения и е председател на Съюза на пражките писатели. Но началото на творческите му изяви още през студентските години предвещаваше много по-голяма кариера. На свой гръб и той почувства човешката природа. Въпреки голямата си ангажираност със съпругата си Ева, наша състудентка, предложиха преди гостуването у тях една разходка из Храдчани, за да запознаят внучката ми с неговите богатства.

Първият обект от дворцовия ансамбъл, който посетихме, е внушителният по мащаби и изящен по изпълнение храм “Свети Вит”. Строен е повече от едно хилядолетие и олицетворява величието на чешкия дух. Като българи за нас беше особено интересно да видим сцените, където са  изобразени светите братя Кирил и Методий. И гробовете на чешките крале привлякоха вниманието на внучката ми. Всичко е така импозантно и отвън, и отвътре. За да стигне погледът на човек до острите върхове на готическия храм, трябва да вдигне толкова високо глава, че шапката му да падне. А вътре, за да надзърне окото му във всеки кът от зографисаните куполи, стени и прозорци, от дърворезбата на вратите, олтарите  и амвоните му са нужни часове. А ние разполагахме с малко време за множеството други забележителности, които още предстоеше да видим.

“Златната уличка” с малките магазинчета и тесните стаи, които приютявали някога пражките алхимици, е запазила колорита на старите времена. Атмосферата на миналото е съхранил  и музеят с рицарските доспехи и с оръжието на стражата, която охранявала дворците и храмовете. Не стигна времето нито за съкровищницата, в която се пазят символите на царската власт - короната, скиптърът и златната ябълка,  нито за галерията с изящните шедьоври на световното изкуство; нито за кулата “Далиборка”, обвеяна с древни предания и легенди. Не влязохме във Владиславската зала, където е ставало коронясването на чешките крале и където сега се избират президентите на републиката. Отминахме и островърхата романска черква “Свети Георги”, позлатената “Испанска зала”; не разгледахме красивите паркове с цветните градини в тях, нито пеещия фонтан в съседния дворец “Белведер” на кралица Анежка. За да се опознае целият исторически комплекс Храдчани са нужни цели дни. Дори седмици няма да стигнат.

Умората си каза думата и затова побързахме да се отпуснем в домашния уют на приятелското семейство. Дали и моите колеги изпитват  същото желание да се видим и същите вълнения при срещите ни? Винаги са внимателни и много мили. И днес още с голямо умиление си припомняме преживяните студентски години, после се връщаме към спомените от моето гостуване в село Тупеси, където живееше семейството на Ева преди женитбата й с Тонда, към времето, прекарано във вилата на Тонда. Разговаряме за тихите вечери край бреговете на нашето Черно море, когато четиричленното им семейство ни гостува. Скъпо ни е всичко, което ни сближава. Скърбим за всичко, което ни разделя. През тези дни, когато обществото отбелязваше 30-годишнината от задушаването на Пражката пролет нашият състудент, писателят Зденек Похоп написа в един вестник  статия, в която с най-осъдителни и обидни думи характеризира случилото се тогава. На фона на сравнително мирния тон на други публикации, чиито автори бяха загърбили омразата и ненавистта и съвсем философски, житейски мъдро преценяваха случилото се, отношението на Зденек ми се стори, най-меко казано, неразбираемо. Та той също носеше синята риза  с емблемата на Съюза на чехословашката младеж. Също и дори по-разгорещено от нас защитаваше принципите на социалистическия реализъм. На изпитите говореше с разбиране за трите източника и трите съставки на марксизма-ленинизма. Не ми беше известно да е пострадал  така, както други наши състуденти. Защо днес е толкова непримирим? Днес, тридесет години след  събитията. Има хора, които се страхуват да се издигнат на гребена на вълната, изчакват тя да отмине и едва тогава, когато е безопасно или дори изгодно да се гмурнат, се спущат да плуват. Уважавам личности, които без задръжки, в името на идеята, дори с риск на живота си отстояват  своите разбирания, но не мога да се примиря с нагаждачите, безразсъдните от опашката на събитията, за които народът казва: “след дъжд - качулка”.

Припомняме си и други наши приятели, с които неумолимите закони на времето ни разделят. С други пък хора сме се сближили през последните години. Тонда се вълнува, как при финансовата криза, която не е пощадила и неговата страна ще посрещне участниците в семинара на преводачите, на които след няколко дни му предстои да бъде домакин и лектор. Сред многото гости ще има и представители от нашата страна. Въпреки че днес все по-малко произведения на чешката литература се превеждат  пак ще има с какво да се похвалим. През 1997 година излезе от печат книгата “Хоризонти на надеждата” превод на речи, обръщения, интервюта на президента на Чешката република Вацлав Хавел. Съставител на сборника е Лилия Стоева, а преводачи - Радост Железарова и Таня Седлачкова. Редактор е доцент Янко Бъчваров.

На семейство Елинкови пожелаваме успех в близките и по-далечните им начинания  и доволни от преживяното, се сбогуваме. 

                                                  НА ШЕСТИЯ ДЕН

                                                     обикаляме

                                         търговските обекти на Прага

Най-после трябва да удовлетворя интереса на моята внучка към магазините в Прага и желанието й да купи нещо за себе си и подаръци на роднини и приятели. По съвета на нашата мила домакиня  посещаваме най-напред  приватизирания и преобразуван  търговски център TESСO. Когато за последен път купувах от него той още се наричаше “Май”. По подвижната стълба сега преминаваме от етаж на етаж, после от един раздел стоки към друг, от щанд на щанд. Неимоверно изобилие от стоки, една от друга по-хубави и по-привлекателни. Разглеждаме, но не смеем много и веднага  да купуваме. А трябва да бързаме. Нужно ми е време за последните лекции на симпозиума. Трябва да останат средства и за посещението на туристическите забележителности през следващите дни.

В “ТЕСКО” за сетен път се убедих, че чуждият език трябва да се изучава детайлно и добросъвестно. Иначе може да се случи ето какво:

Влизаме в модерния четириетажен  магазин, откъдето внучката ми желае да си купи книжни салфетки. В бързината и вълнението си не усещам, че правя ленив превод. Питам за книжни убруски /салфетки/, което продавачът  възприема като обложки за книги, защото моят интерес налага да кажа “папирови убруски”. Дори не осъзнавам грешката си и повеждам внучката си към последния етаж, където се продават книги и всичко, свързано с тях. При вида на огромното разнообразие  внучката ми преминава от щанд на щанд, избира книги за домашните любимци - за котките и за папагалите, за растителния и животинския свят. Избира и не й се свидят парите - желае и  купува. И вместо аз да платя книжни салфетки, плащам скъпи книги. Скъпа ми излиза замяната на прилагателното “папирове” с “книжне”. Връщаме се към тези “папирове” изделия и тук внучката пак е в стихията си. Избира си най-различни, едни от други по-привлекателни и по-красиви неща. Докато тя се наслаждава на многообразието и пъстротата на асортимента, аз все се питам как можах да забравя, че за българската дума книжарница чехите имат две понятия: папирництви и книхкупецтви. В магазините с първото означение се продават само ученически потребности като тетрадки, моливи и гуми, обложки и блокчета, боички и пергели и други предмети, а с второто - само книги като художествена, научна, преводна и друга литература.

През малкото време, с което разполагаме, посещаваме и универсалния комплекс “Белият лебед”. И тук няма стока, за която да си спомниш и да не можеш да я намериш. С особен интерес разглеждаме щанда с детските играчки. Внучката ми през цялото време мисли кому какъв подарък да купи. Оставам се напълно на нейната воля. Приятно ми е, че тук, далеч от родния дом, тя мисли за най-близките си хора, за приятелките и роднините, и че желае, когато се завърне, да достави всекиму радост. Особено много я привличат плюшените играчки. Те са толкова красиви! Направо прелест! Лесно ли се напуща такова царство на мечтите?

На открития пазар на “Карловия площад”, където се предлагат най-различни стоки, внучката решава да закупи подарък за своята чешка приятелка Магда Збранкова. Тя ни беше съобщила от своето село Бранковице, че ще пристигне с автобус от Бърно, за да прекара един ден с нас в Прага. Любезната ни домакиня, моята най-скъпа приятелка Ярка, ни заведе на автогарата, където автобусът пристигна точно навреме. Предстоеше ни един богат на преживявания ден. В програмата ни беше предвидено изкачването на кулата на Петршин, посещение на “Лоретанския площад” и на църквата “Св. Микулаш” (Св. Никола), на “Мала  страна”, както и разходка по Карловия мост. 

                                              СЕДМИЯТ ДЕН

                                              прекарахме на

                                    Петршин и в Мала страна                    

До парка Петршин се изкачваме с въжена линия, но на самата кула - пеша. Преди да започнем щурмуването на 299-те стъпала към високата кула се отбиваме в лабиринта с огледала. Дълго се наслаждаваме на себе си, чистосърдечно се смеем на изменените си фигури: ту дебели като бъчви, ту изтънени като тополи, с носове като на Пинокио, с различни по дължина чорапи като “многоименната” Пипи. Не напразно този лабиринт е наречен “Блоудище”. Тук наистина човек може да се заблуди накъде да продължи. Винаги обаче изход се намира.

Изморителното изкачване нагоре съвсем ме изтощава. Пускам младежите напред и правя кратки почивки тук и там. Неволно погледът ми пада върху множество изписани надписи по стените: “Оттук Руда наблюдава Прага”, “Когато бях войник, дойдох тук с Иренка”, “Хедва и Фаношек се обичат - много”, към което някой прибавил: “Това не е вярно”. На двестотното стъпало чета надпис: “Тук седна да почине Соня Коларова, защото я заболяха краката”. Също като мен. Припомням си, какво прочетох в храма “Свети Вит”: “Не пишете по стените, а на картичките, които можете да си купите на касата!” Не са ли знаели тези хора, че “имената на глупците, висят по стените”? Защо не са се любували на красотата, която се открива след всяко ново стъпало? Най-напред се виждат короните на петршинските дървета, след това от тях изпълзява назъбената стена, строена по времето на Карел ІV и наречена “стената на глада”. Ето сега виждаме Храдчани с трите кули на храма “Свети Вит” и с двете бели, които са на базиликата “Свети Георги”. След това блясва дъгата на Вълтава с няколкото мостове - Карловият мост е все пак най-хубавият - и крайбрежието със зелената стряха на Рудолфинума. Също такава свежозелена стряха има и летният дворец на кралица Анежка. В далечината, потънал в дима на гарата и на заводите, се очертава квартал Жижков. Паметникът на Ян Жижка виждаме по-скоро в силует. И изведнъж, изкачили се най-горе, обгръщаме с поглед цяла Прага. Струвало си да се помъчи човек, но да стигне дотук, откъдето като на длан се е разпростряла майката на градовете. Обикаляме  кръглата кула и винаги пред очите ни се разкриват чудно красиви изгледи от Прага. Като дълга змия, излязла на припек, се е разпростряла река Вълтава, която разделя града на две. Старият град и Новият град с кварталите Краловске Винохради, Нусле и други остават от левия бряг, а Мала страна, Смихов, Кобилиси, са на десния. Гледаме и не можем да се нагледаме. С каква техника са разполагали чехите в края на миналия век, че са успели преди откриването на Пражкото международно изложение през 1895 година да издигнат този шедьовър на строителството и символ на Прага.”Щом парижани са построили Айфеловата кула, защо пражани да не построят кула на Петршин?” - казал някой и построили “малката Айфеловка”. Мисля си: дали нашата българска делегация, която посетила изложението и в състава на която са били Алеко Константинов от Свищов, Васил Д. Стоянов от Жеравна, Васил Атанасов и Атанас Т. Илиев от Стара Загора; заслужилите чехи: братя Шкорпил, Иван Мърквичка, Вацлав Добруски и още много други са се изкачили тук?

Продължавахме да се захласваме по красотите на Петршин и когато слязохме долу, сред потъналите в зеленина и пъстри цветя паркове. Обсерваторията беше затворена, но и времето нямаше да ни позволи да я посетим. Трябваше да стигнем до Лоретанския площад, където  точно в 12 часа желаехме да чуем звъна на лоретанските камбани. Беше ни казано, че акустиката е най-добра и удоволствието най-голямо, ако наблюдаваме камбаните и слушаме звуците им от черквата, носеща същото име. Купихме си и тук билети (посещението на всички туристически обекти е с вход) и поехме по дългите коридори, в които са изложени позлатени икони, седефени кръстове, църковни принадлежности. От унеса ни изведоха тъжните звуци на камбаните - на голямата, която според легендата разнася гласа на майката и малките, посветени на децата. Чудя се дали тук, на място да разказвам легендите, които така майсторски е пресъздал класикът на чешката литература Алоис Ирасек  или да оставя внучката и приятелката й Магда да се наслаждават на богатството, показано чрез многобройните експонати.  Избирам втората възможност, а само пътьом им напомням, че  легенди за Прага има и в книгите на други писатели (на Цирил Боуда например) и че някои от тях са преведени и на български език.

Време е за обяд и понеже бяхме още по средата на пътя реших да поканя съпътничките си  в ресторанта “У шевце” /”При шивача”/. Искаше ми се да вярвам, че щом е при шивача, цените не ще са така високи, че няма да ме затрудни да заплатя по един скромен обяд. Отворих менюто и разбрах грешката си. Ястията бяха необичайни по названия и фантастични по цени. Наложи се всеки от нас да си избере по едно от деликатесните блюда без супа и десерт. След обяда, дали повлияни от цените или поради това, че  ястията не бяха привични за нашия вкус, и трите заговорихме за вкусотиите, които всеки ден ни поднасяше  нашата благодетелка Ярка.

Поободрени и отпочинали, изпратени от любезните сервитьори, ние се спускахме по НЕРУДОВА УЛИЦА към Малостранския площад. Боже, колко забележителности има на тази уличка! Ако свием наляво и тръгнем нагоре, ще се изкачим на Храдчани, откъдето се разкрива малостранската панорама, пресъздадена в Нерудовите “Малостранске повести”. Сред червените стрехи на къщите се откроява черквата “Свати Микулаш” (Св. Никола) със златното петленце на покрива. Ускоряваме крачки, но спираме пред  дома с номер 233, където от 1843 година е живял чешкият писател и голям приятел на България Ян Неруда и където са се играли пиеси в Нерудовия театър (Нерудове  дивадло). Спомням си, че в съседната кръчмичка като студенти пиехме наливна бира и че там беше винаги много шумно и весело. Но сега бързах да покажа къщата, в която Петър Берон, създателят на Рибния буквар, е отседнал при посещението си в Прага. Признателни българи са поставили паметна плоча на дома, която бях сигурна че ще намеря, но уви…  Навярно сме отминали дома с неговия номер, а изморените ни нозе не желаеха да се върнат.

Пред нас вече беше бароковата черква, с високо извисяващите се кубета,  с новата си позлатена премяна. Внушителната отвън сграда смайва посетителя с простора си и с изложените платна, проследяващи развитието на църковното дело. И тук  има много позлатени експонати, много светлина върху иконите и олтара. Впрочем, в чешките черкви няма рисувани икони, както е прието в източно-православното вероизповедание. Няма ги  и високите олтари с богатите орнаменти от дърворезба, които красят нашите черкви. Тук олтарът е по-нисък от човешки ръст и е с вратичка, от която свещеникът излиза, за да благослови богомолците.

Не ни се напуска тази света обител, но ни предстои още да преминем през построения преди 650 години Карлов мост.

Тук вече не мога да устоя и пускам в ход легендите.

Когато започнали да строят моста 27-годишният архитект със световна слава Петър Парлерж, и строителят Ян Оттъл от Мала страна сметнали, че зидарията ще бъде по-здрава, ако я замесят с яйца. От цялата страна пристигали пълни кошове и хоросанът се оцветявал  от разбитите жълтъци. Гражданите на Велвар решили, че мостът ще бъде още по-здрав, ако яйцата бъдат твърди и изпратили сварени яйца.

Забелязах, че внучката не ме слуша. Тя прехласната гледаше високите кули от двете страни на моста и обгръщаше с поглед многобройните статуи. Спря се пред първата, която изобразяваше турчин, пазещ затворници-християни. Отклоних й погледа надолу, където под височината на моста е издигнат паметник на националния  герой от легендите на Ирасек - Брунцвик. Започвам да разказвам нова легенда, според която в основите на моста е зазидан меча на този  юнак, побеждавал многократно своите врагове. Легендата завършва с уверението, че когато на чешкия народ бъде най-тежко и няма надежда за спасение по друг начин, Брунцвик ще пришпори  коня си, ще измъкне сабята си и ще срази враговете на народа.

Карловият мост е една от най-големите забележителности на Прага. Построен е над река Вълтава, която всъщност основава града. Израства там, където проходим брод дава възможност да се пренасят стоки през течението и е сключил с реката брачен договор. Годините не са в състояние да променят непомръкващата красота на моста. Като в очи на влюбена девойка  във водите на Вълтава се оглежда красотата на Храдчани и на Народния театър. Реката е привлякла завинаги към себе си града  и въпреки че впоследствие израснаха по-модерни и по-съвършени квартали никога те не достигнаха това вътрешно очарование, с което старата част ощастливява Вълтава.

Построен е там, където някога в ХІІ век бил изграден първият каменен мост, наречен по името на съпругата на крал Владислав “Юдитен”. Само други два каменни моста е имало в Европа: в Дрезден и в Резенбург. Когато през 1342 година Юдитеният мост бил отвлечен от наводнение,  Карел ІV разпоредил да се построи нов мост, който бил наречен на негово име.

За времето си мостът бил не само изключително техническо постижение - дълъг е 520 м, широк - 10 м и има 16 свода, но и с голямо стратегическо значение, както свидетелстват разказите за битките, които са се водили тук. Защитен е от две отбранителни кули - Малостранската и Старомнестската, която принадлежи към най-красивите кули на европейската готика. Значителна е и неговата пластична украса, състояща се от 28 скулптури и групи на светци и светици, дело на 10 от най-добрите майстори, начело с Матиаш Браун и Ф. М. Брокоф. 

Спираме се пред всяка от статуите,  свързани с историческото минало на Чехия. Преди всичко това са импозантните фигури на седящия Карел ІV и на сина му - неговият наследник Вацлав ІV, на света Людмила със свети Вацлав, на свети Ян Непомуцки и други. Пред една от статуите се застояваме по-дълго - пред  статуята на светите братя Кирил и Методий. Тя е още в началото на моста, при влизането на процесиите по кралския път, който проследихме от Прашна брана дотук, и напомня за Великоморавската държава, когато през VІІ век княз Ростислав повикал братята да проповядват божието слово на славянски език.

Привързаността ми към философския факултет на Карловия университет е причина да предложа на компанията си да побързаме да се приберем, защото на другия ден ни предстояха вълнуващи срещи със стари приятели.

Гозбите на Ярка са ненадминати на вид и по вкус. Обстановката в дома й предразполага към пълно разтоварване от напрежението на деня. Нещо повече - зарежда ни с положителна енергия. На Магда й предстои още да измине  на колела  обратния път до Бърно и оттам до родното село Бранковице. С нея се запознахме във Варна, където тя по неволя ни гостува. Да, по неволя. Бяха пристигнали през горещите дни на август 1996 година да се разхладят във водите на нашето Черно море. Току-що закупената лека кола безпрепятствено ги завела до курортния комплекс Златни пясъци, а на другия ден решили да разгледат нашия древен и млад град Варна. За малко оставили колата пред  Варненския исторически музей и така както били леко облечени, с джобните пари и с маратонките отишли да си купят плодове. Въобще не им минало през ума, какво може да се случи.

Не след дълго се върнали, но от колата нито помен. Изчезнала. Както му е реда, отишли в полицията, тя ги препратила да търсят преводач и ето че от бюро Преводи  бях повикана аз. Видях пред себе си двама млади, влюбени, изплашени и безпомощни. От полицията сметнаха, че задължението им се изчерпва с написването на протокола и предоставянето на нотариално заверено удостоверение, че колата е открадната.

Останахме сами. Тръгнахме да търсим начин как да се върнат в Чехия. Всяко пътуване изискваше много средства. Валутата им беше останала заедно с багажа в колата. Как да ги оставя на улицата? Поканих ги у дома. Пренощуваха. На другия ден отидохме на градския плаж, а после и на Златни пясъци да търсим чешки  туристи със собствен превоз, които да ги отведат. Няма. Намерихме място в един от чартърните самолети на туристическия комплекс Албена. Намерихме и фирма, която финансира пътуването срещу задължението младите да върнат борча си при пристигането в Братислава.

Тогава най-силно  почувствах срама от безчовечните постъпки на мои съграждани. За първи път не можах да заспя от страх. Организираната мафия искаше рекет. Рекет в големи размери. Тя заплашваше, като ни следеше, а ние бяхме безсилни. Изплашени. Объркани. На третия ден заведохме нашите по принуда посетили ни гости на летището и ги оставихме там. И тук мафиотите ги намерили, но все пак ги оставили да излетят. И след всичко преживяно в моя роден град, в моята родна страна, Магда остана наша приятелка, която дойде от двеста километра разстояние да ни посети в Прага, да прекара с нас цял ден, да ни донесе подаръци, въпреки че й предстояха напрегнати дни за подготовка на новата учебна година, която в Чехия започва на Първи септември. Човешката топлинка, с която я дари семейството на сина ми, привързаността на внучката ми към нейната нова млада чешка приятелка, бяха превъзмогнали неприятното чувство, оставено от посещението й във Варна. Какво благородство от нейна страна и каква нерешителност от моя да помогна на младите да намерят колата си. Че аз се страхувах да припаря към полицията, да  проявя повече настойчивост. Полицаите имаха телефона ми и обещаха в случай, че я намерят, да ми  съобщят. Вече четири години чакаме и - нищо.

Няма съмнение, че и в Чехия стават такива неща. Не е тайна че и там има пирамиди и банкрутирали банки. За съжаление при завръщането си младите разбрали, че банката, в която нашият бизнесмен вложил капиталите си, е в несъстоятелност. Наложило се, както се казва, да изпие още една чаша студена вода и да се прости с щастието, което му се струвало толкова близко.

Изпратихме Магда на автогарата и зачакахме утрешния ден, когато след поредната лекция на семинара щях да се срещна с мили на сърцето ми хора. 

                                            ОСМИЯТ ДЕН

                                         посвещаваме на

                           колегите от студентските години 

На симпозиума очаквах да видя свои колеги от младите години. Нямаше нито един с изключение на моята Ярка. Започнах да губя интерес към работата му. Лекции четяха светила  в бохемистиката, но за мене пътят към научна работа вече беше закрит и някаква приложна стойност на наученото не виждах. Пък и колегите, с които се чувахме по телефона ме уверяваха: “Показвай  на внучката си Прага. Разпалвай у нея желанието да учи и да пътува. Остави семинара”. Болеше ме, че дойдох с една цел, а трябва да отстъпя. Но и мисълта, че на симпозиума присъстват  непосредствено заангажирани в учебния процес специалисти - бохемисти, че нивото на нашата бохемистика е доста високо и хвалено от най-авторитетни  инстанции, ме успокояваше от угризения и даваше възможност да поемам нови и нови приятни задължения по отношение на свои колеги от студентските години.

Застанах с особено вълнение пред входа на  ФИЛОСОФСКИЯ ФАКУЛТЕТ на Карловия университет. Голямата аула беше празна. Нямаше никой и в учебните зали, и в стаите за  семинари. Студентите бяха във ваканция, но библиотеката на Славянската катедра обслужваше посетителите си. Зная, че там се пази оригинал от дипломната ми работа на тема: “Отражението на хуситското движение в творчеството на Алоис Ирасек”. Дали да не оставя и двете нови книги, които нося? Едната е озаглавена “Чехи и чешки възпитаници във Варна”. Издадох я през миналата година и я посветих на  650-годишнината от основаването на Карловия университет и  на 120-годишнината от освобождението на Варна от османско иго. Финансово бях подпомогната от Община Варна - направление “Култура” и от варненския  клуб на фондация “Отворено общество”. Във втората книга, озаглавена “Завръщане” се връщах освен към детските си години още и към следването си в Карловия университет, към спомените за професорите и състудентите си. В отделна глава под надслов “Опознавам Чехословакия” давам възможност на читателите си да се запознаят с природните  красоти и с  историческите забележителности на двете страни - Чехия и Словакия, които тогава бяха обединени във федерална република. Спонсорираха я мои родственици. Имах желание да вляза в читалнята, но вече беше дошъл часът  за среща с д-р Вацлав Хунячек,  доцент  в катедрата по руска филология.

Не помня дали се ръкувахме. В никакъв случай нямаше нито прегръдки, нито целувки, както при обичайните срещи със стари познайници. Само младежки пламък във вече застарелите ни очи, трепетно очакване, как ще протече разговора ни. Преминавахме от български на руски език, от руски на  чешки. Внучката  ми изучава английски. С нея той разговаря на този език. Вашек перфектно владее цяла дузина езици. Разговорите ни са многопосочни: за икономическото и политическото състояние на страната ни, за семейството ми, за развитието на литературата и по-специално за моите литературни опити да оставя нещо за бъдещите поколения. Тук се утвърждава решението ми да събера и обработя легендите и преданията за българското черноморско крайбрежие.

Времето минава неусетно, а трябва още да се отбием в българския културно-информационен център, където е и българският магазин. Вашек поема ролята на екскурзовод  (каква чест из Новия град да ни развежда екскурзовод  № 1 на Чехия!). Не се бавим при нашите сънародници. Оставяме им книгите и броеве от вестник ” Народен будител”, издаван във Варна и тръгваме по ВАЦЛАВСКИЯ ПЛОЩАД. Докато Вашек обяснява на английски историята на обектите по нашия маршрут, аз си припомням това, което зная.

На това място  през 1348 година, по времето на Карел ІV, възникнал конски пазар, който като тържище и като стратегическа комуникация между укрепленията на Стария град отвътре и фортификацията на Новия град отвън,  се разпростирал по цялата ширина на Новия  пражки град. В средновековието тук се продавали коне и зърнени храни. През революционната 1848 година е наречен “Вацлавски площад” по случай паметното събрание в Светивацлавските бани и в прослава на Свети Вацлав, чийто паметник бил поставен тук през 1680 година. Сега оригиналът се съхранява във Вишеград. Новият паметник, който виждаме  е от 1912 -1924 години  и е дело на скулптура Мисълбек и на архитекта Дриак. Около него са скулптурите на още четирима чешки патрони.

На Вацлавския площад са се разиграли много исторически събития от старата и новата история на страната. През бурната революционна 1848 година по време на пражкото въстание за отхвърляне на австрийското иго, от 12 до 17 юни на три пъти  тук били отслужени всенародни богослужения. През 1918 година  пак тук е обявена  Чешката република и провъзгласена независимостта й, а през 1948 година (все осмици) е обявена победата на работническата класа и учредяването на народно-демократична Чехословакия. И пак тук през 1989 година бяха устроени всенародни тържества по случай победата на така наречената “Нежна революция”. Заедно с всичко това Вацлавският площад е главната артерия на Прага, очертана от представителни търговски домове, хотели, финансови учреждения. Завършва със зданието на Националния чешки музей.

Обхващам с поглед сградата  на Музея, построена през 1885-1890 години под ръководството на  архитекта Йозеф Шулц. Тя е типичен образец на чешкия новоренесанс, инспириран от френския класицизъм. Това  е най-големият музей в Чехия и има 13 отделения, чиито сбирки обхващат цялото разнообразие на чешката природа, както  и приноса  на чешката история и култура в световната съкровищница. За разглеждането му не ще ни стигне цял ден, а ние бързаме да бъдем навреме в Българския културно-просветен клуб на ул.”Америцка”№ 28. Минаваме покрай зданието на бившето Федерално народно събрание, откъдето се вижда и сградата на Националното радио. Оттам през историческата 1945 година Прага отправи  тревожен зов за помощ към всички, които милеят за древната култура на този народ да я съхранят. Първи се притекоха руските войски и навлязоха в столицата на Чехословакия. Разбира се, че действията им бяха съгласувани със съюзниците във войната  и сферите на влияния бяха предварително разпределени.

Пътят,  по който ние продължаваме, ни отвежда до черквата “Света Людмила”, където е и Виноградският театър. Света Людмила е майка на чешки крале, която първа приема християнството. Виноградският театър е един от най-представителните в Прага.

В БЪЛГАРСКИЯ КУЛТУРНО-ПРОСВЕТЕН КЛУБ ни очакваше моята  познайница от студентските години Мария Манолова. Тя се омъжи в Прага за доцент Матейл, нейн преподавател по филмово изкуство, и остана да живее в Чехия. Днес по моя молба беше поканила д-р Мария Беязова - Войтова, която дойде заедно със съпруга си Милош Войта (чешки театрал, автор на преведената на български книга “Крачка след крачка”) и с още едно семейство, активни деятели на нашия културно-просветен клуб. Поводът за срещата ни беше поръчката на  варненския  всекидневник “Черно море днес” да напиша статия за Ян Палах. За него д-р Мария Войтова беше издала книга под надслов “Защо не продумах” (Proc jsem nemluvila, Arca JiMfa, Trebic, 1996). През януарските дни на 1969 година, когато Ян Палах се запалва на  Вацлавския площад в израз на протест срещу душителите на личната и духовната свобода, тази българка, родена в Бургас е лекарка в болницата, където докарват изгореното тяло на Палах. Тя бдяла до болничното му легло, съпреживяла неговите физически страдания и душевните му терзания.”Съчувствах му телом и духом”- развълнувана разказва д-р Войтова за последните дни на този студент, превърнал се в национален герой на Чехия.

Вечерта  завърши с гостуването ни в дома на  Павел - синът на нашата любезна домакиня Ярка. Павел и Зорка - брат и сестра (семействата им отсъстваха от града), се бяха постарали да създадат уюта на домашното огнище. В тази атмосфера  се отморихме след напрегнатия ден, изпълнен с толкова много вълнения.                                  

                                                ДЕВЕТИЯТ ДЕН

                              е ден на неосъществената екскурзия до

                                                    Вишехрад 

Бяхме определили деня за разходка из Вишехрад - древният престолен  комплекс, разположен върху скала, надвесена над река Вълтава. През Х век той е бил седалище на чешките князе, а от ХІ век - на чешките  крале. Княз Вратислав ІІ свикал епископски духовен събор и за целта изградил главната вишехрадска черква “Св. Св. Петър и Павел”. Днес тя принадлежи към най-големите забележителности на Прага. Легендата разказва, че, когато княгиня Либуша била владетелка, старейшините възроптали: “Горко на тази страна, където жена управлява”- казали те и изпратили делегация при селския орач Пршемисъл, когото княгиня Либуша посочила за свой избраник. Конят й показал пътя на делегацията до далечното моравско село. В своето пророчество княгиня Либуша предрекла за Прага слава, достигаща до звездите в небесата.

Във Вишехрад са погребани най-достойните синове и дъщери на чешкия народ. Тук са намерили вечен покой писателите Божена Немцова, Ян Неруда,  Сватоплук Чех, Карел Чапек, Карел Хинек Маха…;  композиторите Бедржих Сметана и Антонин Дворжак,  художникът Микулаш Алеш. На неговия  паметник е изписано само името му и добавено “s chot?” (със съпругата си). Съседният гроб е на човек, който имал много титли, всички те са означени на паметната плоча, но името му така и не запомних.

Изгарях от желание още веднъж  да се поклоня пред паметта на тези достолепни хора и затова в компанията на Ярка и двете й внучета, Франтишек и Павлинка, аз и моята внучка тръгнахме към Вишехрад. Стигнахме до висок и дълъг  мост, най-новият, строен в периода от 1967 до 1973 година под ръководството на архитектите Войтех Михалек и Станислав Хубичка, съгласно по-стар идеен проект на Станислав Бехине и Бохумил Козак. Още веднъж  казвам “Хвала” на народа, който не пропуска при всеки повод да подчертае заслугите на хората, допринесли за напредъка на страната му.

Зад нас остава  комплексът на бившия августински манастир “На Карлове”, построен през 1350 година от Карел ІV. Архитектурата му, видоизменяна през Х и ХІ век и вътрешната му  украса в стил барок от ХVІІІ век, целят да превърнат древния манастирски комплекс в Света обител, достойна за паметта на Карл Велики, който бил патрон на Карел ІV. Моята приятелка ни разказва всичко това, а аз си мисля дали самата зная толкова много за нашите паметници и дали и ние сме полагали толкова грижи за тях през изминалите векове?

Когато вървяхме по моста, децата се стараеха да общуват помежду си, но явно езикът беше непреодолима бариера. Духаше силен вятър, който рошеше косите на момичетата и зачервяваше техните и на Франтишек бузки. Не съвсем комфортно се чувствахме и ние. От височината на моста, който много ни напомняше за нашия Аспарухов мост, наблюдавахме широките улици долу, по които се движеха трамваи и тролейбуси, преминаваха хора, цареше оживление. Вече започнахме да чувстваме  умора, когато достигнахме до внушителната сграда на Пражкия Дворец  на културата /днес Конгресен център/. Този архитектурен комплекс е строен от 3 януари 1976 до 2 април 1982 година, когато е тържествено открит. По своето значение и огромни  размери той е един от най-забележителните строежи в следвоенното развитие на Прага. Оттук се разкрива и една  от най-красивите панорами на престолния град. Дворецът предоставя на чешки и международни организации за провеждане на акции от най-различен характер  главно пет зали: Конгресна, Обществена, Малка, Камерна и за конференции.

Когато през 1982 година за първи път посетих Двореца на културата, в първия етаж младежите имаха свой  Младежки клуб. Там беше уредена голяма изложба. Провеждаше се конгрес на  славистите - русисти. Днес ми беше особено приятно да си спомня преживяното вълнение. Д-р Вацлав Хунячек, Вашек, ми даде препис от ръкописа на своята “Методика на екскурзоводското обслужване” със заръката, след като я преведа и я адаптирам към българските условия, да я издам като съавтор. Така се появи на бял свят първата ми по-сериозна книга. Тя ми донесе удовлетворението на автора и усещането, че пътят на пишещите братя не е лек и отношението към тях не е еднозначно.

Докато плувах във водите на спомените, Ярка пъхна в един отвор някаква книжка и оттам получи чешки банкноти. При вида на парите  внучетата й страшно се зарадваха, и като си даваха вид на много уморени от пътя,  любезно помолиха своята баба да  слезем долу, под моста, където знаеха, че се намира книжарница (papirnictvi). До новата учебна година оставаха броени дни. Франтишек за първи път щеше да прекрачи прага на школото като първокласник.  Той  нямаше търпение час по-скоро да закупят още боички и блокчета, тетрадки и подвързии, етикети и тефтерчета. И внучките не бяха безразлични. И те пресмятаха какво още им липсва за училище и какво още бабите им могат да закупят. Къде може да се сравни радостта от придобитите ученически принадлежности с тая, която би им доставило посещението на Вишехрад. За тях това бяха несравними величини! За нас също, но с обратен знак.

Бабите отстъпихме. Слязохме долу, на по-тихо и не ветровито място. Накупихме някои ученически потребности и огладнели, се запътихме към дома. Когато стигнахме до парка, в който имаше най-разнообразни приспособления за игри, Франтишек забрави глада  и умората. Падна луда игра. Детето е дете и когато ще става ученик! Каките бяха по-сдържани. Те се стараеха да се договорят, къде с жестове, къде с усмивки, къде с някоя заучена вече дума. Отпочинахме си на чист въздух и поднесените на обяд ястия ни се сториха стократно по-вкусни от всеки друг път.

Тихите игри на децата бяха много забавни. Разполагаха с компютър и видимо не за първи път сядаха пред него. Находчиви и съобразителни, те ни показаха една игра, широко разпространена в Чехия и много полезна за развитието на наблюдението, както и за разширяване на познанията. Казва се “peхеso”. Играе се така: захлупват се картинките с еднакви две по две изображения и после само се обръщат  една по една, като играчът  се стреми да запомни, къде се намира двойникът на обърнатата картинка, за да вземе и двете и да ги постави на своята купчинка. Който открие повече еднакви картинки, той печели. Изображенията на картинките могат да бъдат най-различни: животни, растения, замъци… Когато играе и Ярка, тя казва, в зависимост от комплекта картинки, названията на животните или на замъците. Забавлявайки се, децата обогатяват познанията си. Ние започнахме да я играем и по по-опростен начин: нареждаме част от картинките открити, другите раздаваме и когато се случи играчът да има същата картинка, взема и я слага в своята купчинка. А най-лекият начин е да се играе както карти - раздават се по еднакъв брой картинки  и еднаквите се вземат. С часове могат да се забавляват децата, без да им омръзне и без да вдигат шум. 

Следобед ни покани на гости състудентката ни Магда Стискалова. Това е моминското й име. Сега се казва Хайкова. Нейният съпруг, Иржи Хаек, беше виден чешки литературен критик, главен редактор на вестник, преподавател във университета, рецензент на дипломната ми  работа. Идваха ми на гости във Варна и въпреки, че той вече не е между живите, беше ни особено приятно да си припомним неговата доброта и благосклонното му отношение към студентите. Магда даде още една възможност на внучката да разбере, колко полезно е да знае чужди езици, как много, макар и не дотам усвоен, английският език й помага да общува с моите познати в Прага.

Магда Хайкова е не само член на Чешката комунистическа партия, но и една от нейните ръководни деятелки. В дома й се събират членовете на ръководството на Партията, за да  изработват директивите й. Тук се водят разгорещени спорове за изясняване позициите по важни държавни проблеми на управлението. Магда изрази недоволство от поведението на президента Вацлав Хавел, който след изборите за Народно събрание не поканил на разговор представителите на комунистите, въпреки задължението си  по Конституция  да приеме и трите политически сили, победителки в изборите. Тя със задоволство отбеляза нарастването на авторитета и доверието на населението към нейната партия.

Излязохме си от дома на Магда с усещането, че в недрата на чешкото общество, както винаги, кипят и се уталожват силни страсти и политически течения. Докъде ще достигне  връхната точка на тези вълнения ще покаже бъдещето. Всеки очаква победата на своята правда и работи за нейното тържество.

Обратният път към Яркиния дом минаваше през улица “Слезка” /”Силезийска”/. Стари спомени за приятно прекарани часове с млади приятели край нашето Черно море  ме накараха да потърся  къщата им. Не бях сигурна в номера, не знаех докъде ще ме слушат краката, но вървяхме  и вървяхме. Обходихме улицата от единия край до другия, но семейство Дворжакови не открихме. Жалко. Как бих желала да разбера колко е пораснало детенцето им, което беше бебе при последното ми гостуване у тях. Дали нямат и други деца. Как живеят те и другите близки, които ни гостуваха във Варна. Защо стана така, че загубихме следите им? При непрекъснатото поскъпване на пощенските услуги, които буквално ме шокираха през първите години на промените, (а те съвпаднаха с пенсионирането ми), престанах да пиша на много от близките си, особено в чужбина. За разговори по телефона дори не смеех да помисля и - ето го резултатът. За хора, подарили ми толкова приятни изживявания, днес не знаех нищо. Прекъснаха се установените дружески контакти. Останаха само спомените и подарената грамофонна плоча, от която чешкият  народен артист Штепанек ни повежда из Прага, за да ни разкрие красотите й. С какво огромно вълнение за първи път слушах този глас заедно с хората от дома, който сега  толкова силно исках да намеря.

Отдавна се беше стъмнило и въпреки че улиците на Прага са  обилно осветени,  трябваше вече  да се прибираме. В къщи ни очакваше неприятна изненада. На излизане, в бързината, нашата любима домакиня забравила в ключалката  от вътрешна страна единия от ключовете на двойното заключване и сега той заяде и не ни пуска да влезем. Напразни бяха опитите ни, въпреки доброжелателното участие и на съседите, да се преборим с непослушния ключ. Наложи се да бъде повикана специална служба, която за броени минути съвсем професионално, без разбиване на врати и нанасяне на други повреди, отстрани  препятствието. Наистина, и заплатената сума за услугата беше впечатляваща, но домакинята ни беше доволна, че всичко завърши благополучно. Не желаех, но несъзнателно у мене се прокрадна мисълта, какво бих сторила, ако това се случи в моя варненски апартамент. Имаме ли такава среднощна служба, която на телефонно обаждане да реагира така бързо и така качествено да се справи с възникналото затруднение?                                   

                                              ДЕСЕТИЯТ ДЕН

                          прекарах  сред приятелите Кубиасови

                                    в имението им “Чешки двор”

Семейство Кубиасови са кумци на моята Ярка Яначкова. Венчали са ги още преди много години, когато и двете семейства са били млади. Чрез Яначкови се запознахме с Кубиасови, които през три последователни лета ни гостуваха във Варна. И ние връщахме визитите им, само с тази разлика, че те винаги заплащаха нощувките у нас, а ние винаги бяхме техните  безплатни гости. Ако беше останало на мене не бих им взела нито лев - справедливостта изискваше това, но законите в нашата страна ме принуждаваха да не бъда от най-гостоприемните домакини. Милицията изискваше  регистрация за всички временно пребиваващи в града, а туристическата фирма “Балкантурист” поставяше печат на паспортите след заплащане на нощувките. А може би гостите не жалеха средства, защото сравняваха нашия жизнен стандарт с техния и преценяваха, че те са много по-платежоспособни от нас. Това обаче не се отразяваше на нашите взаимоотношения  и, както имах възможност да почувствам, бяхме си останали приятели и след 30 години от нашата последна среща.

През 1968 година Ярка и Мирек Кубиасови изживели много тежко потушаването на Пражката пролет. Майката на Ярка се уплашила от навлизащите в Прага танкове и, по тяхно убеждение, получила удар, следствие на което се разделила със земния си живот. Ярка не могла да понесе загубата на скъпия за нея човек и решили да емигрират в Швейцария. Там уредили живота си. Мирек, като способен инженер и конструктор, основал собствена фирма, която преуспяла и му помогнала да развие доходен бизнес.

С припечелените средства семейството закупило селски имот в околностите на град Бенешов, който е отдалечен 50 км от Прага  и приблизително още толкова от град Табор. След още десетина километра път се стига до село Нова Вес,  където нашите приятели   основали имение. Нарекли го “Селски двор”. Преустроили имота в хотел и ресторант, открили конна база с 20 добре отгледани коня за яздене и  сега негови гости са  туристи от близки и далечни краища на страната и от чужбина. Често отскачат от Чехия в Швейцария за стока, снабдяват ресторанта с пикантни продукти и напитки и поддържат изрядна чистота. С вежливото си отношение към посетителите и със сравнително по-ниските цени, те привличат многобройна клиентела.

Преспах само една нощ в имението, но смятам, че беше достатъчна, за да почувствам напрегнатото темпо, с което  живеят собствениците. Въпреки това те видимо желаят  да бъдат добри домакини и приятели.

Ярка Кубиасова е филолог, гимназиална учителка по чешки език. Това не й пречи да се справя с ръководството на голямото стопанство. До такава степен нейната мисъл  е ангажирана  с практическите нужди на имението, че се съмнява, ако отиде на театър, дали действието на сцената ще може да я откъсне от грижите й за имението.

След като пристигнахме в  техния “Селски двор” любезните стопани ме оставиха сама, докато дадат разпорежданията си на обслужващия персонал и подредят неотложните неща. После заехме централната маса, на която сервираха ястия. Някои от тях бяха същите като тези в ресторанта ” При шивача” на Лоретанския площад в Прага. Само цените тук бяха много по-ниски, а качеството много по-високо. Не съм спала скоро в чешки  градски хотел, но обстановката  в този селски беше изумителна. Санитарен възел, телевизор и хладилник с напитки във всяка стая, спално бельо и кърпи идеално чисти и колосани, тишина и чист въздух като дар от природата. И още: прекрасен пейзаж от всяка стая към съвсем близкото езеро, (може би рибарник), който отморява и изпълва с наслада.

Това, което ми направи силно впечатление, е възпитателният сюжет на телевизионните предавания. Нито през нощта, нито през ранната утрин не видях порнофилм. Напротив, на децата внушаваха, че само с труд се постигат успехи. И  нещо още по-ценно - показваха им, с какво през определен отрязък от време могат да участват в стопанския живот на семейството. Може би моят телевизор е бил настроен да приема тези предавания, които ме впечатлиха особено силно, а пък аз не посмях да се поразходя из каналите му.

На сутринта Ярка ме разведе  из новопостроените помещения и сподели плановете  си за тяхното обзавеждане  като нови семейни хотелиерски стаи на още по-достъпни цени. Станах свидетел и на оживлението около превозното средство, с което една от кобилките на стопанството трябваше да бъде отведена на конкурс за езда, за да бъде включена в списъка  на конете, за които се наддава при състезания. В случай, че се представи добре щеше да получи и парична награда.

Мирек се завърна доволен от представянето на кобилката и, след като похапнахме от вкусните ястия, приготвени специално за мен, ме отведе в Прага. Тук за моя изненада ме заведе в голям модерен супермаркет, където трябваше да направя последните покупки за из път. Като се съобразявах с финансовите си възможности слагах в количката, с която пазарувах, най-необходимото. Каква беше изненадата ми, когато той прибавяше винаги по още нещо, което аз не бях в състояние да заплатя. Когато стигнахме до касата, той ме отстрани, за да уреди сметката. Боже, това пък най-малко съм очаквала! Припомних си тогава българската поговорка: “Направи добро, па го хвърли зад гърба си. То ще те настигне, когато най-малко го очакваш!”. Без да искам си спомних, как у дома ни  във Варна дойде едно чешко семейство, приятели на Кубиасови. Те бяха възмутени от наш сервитьор, който поискал да му заплатят сметката “в зелено”. Мъжът обяснил, че разполага само с българска валута и тогава той престанал да ги обслужва. Нещо повече: поканил ги да освободят масата, за да седне друго немско семейство. Идваха да предупредят нашите гости, които ги бяха насърчили в избора им да посетят България, че си заминават и че предварително уговорената среща няма да се състои.

Ние веднага решихме, че не бива да оставим гостите да напуснат страната ни и да отнесат лоши спомени от нея. Предложихме им този последен ден да прекарат с нас и с нашите чешки приятели в “Колибите” край Варна. Там управителят беше наш близък и обслужването щеше наистина да бъде образцово.

Преди да стигнем до “Горски кът”, в чието съседство са “Колибите”, ние разведохме  гостите си из другите атракционни заведения на туристическия комплекс ” Златни пясъци”. Почти навсякъде в обслужващия персонал имаше  възпитаници на Института, мои студенти,  и не беше трудно да влезем в “Цигански табор” и  в “Кошарите”, в “Каракачански стан” и в “Меча поляна”. Не само на нас, но и на всички посетители на “Меча поляна”  се предлагаше вино “на корем”, обстановката, атмосферата, програмите, отношението към гостите - всичко предразполагаше  тези сърдити млади хора към друго, по-благосклонно възприемане на нашата действителност. Те не само останаха в страната ни до края на почивката си, но дойдоха и през следващата, а може би  са идвали и през следващите години. Кубиасови вече бяха в Швейцария и техните приятели не искали да ни безпокоят. 

                                       ЕДИНАДЕСЕТИЯТ ДЕН,

                                       последният ден в Прага

                                       беше пълен с изненади. 

Ярка Яначкова ме очакваше с нетърпение да се завърна от имението на Кубиасови, за да ме предупреди, че трябва да тръгнем по-рано за автогарата. Чула съобщение по радиото, че младежи от цялата страна са се събрали на мирна демонстрация в Прага и техният маршрут ще пресече нашия път.

- Трябва да се измъкнем преди пет часа, за да стигнем безпрепятствено  - каза ми тя. - Не че не искам да останете още някой - друг ден. Програмата, която бяхме приготвили за вас обхващаше 14 дни. Тя остава неизпълнена, но след  като сте си купили  билети и за връщане и утре ще ви чакат в София, трябва да побързаме.

В допълнително договорения час за тръгване, Митко, нашето българско момче, вече товареше багажа ни и четиримата потеглихме към автогарата. С поглед се прощавахме с любимите места към които знаех, че повече няма да се върна. Радост и мъка се преплитаха и трудно ми е да определя, кое чувство беше по-силно. В родната страна ще бъда вече до края на живота си. Прага остава в спомените ми и мислено ще се връщам към нея, когато ми е трудно да се справям с капризите на годините.Дано да съм разпалила у  внучката си  желанието отново да дойде тук, и да съм й оставила в наследство съзнанието, че винаги трябва да се завръща към корена си.

Унесена в тези мисли и прехласната от красотата на Златна Прага щях да отмина без внимание насядалите групи младежи върху затревените терени на площада пред един от мостовете на Вълтава. Мигновено погледът ми се закова върху плаката, на който беше написано: “Една страна - един народ”. И върху друг: “Чехия за Чехите”.

Приятелката ми трябваше да ми обясни:

- Тази демонстрация на младите в нашата страна става традиционна. През миналата година тя завърши не съвсем мирно. Полицията разпръсна демонстрантите с водни струи и с палки. Но и те не стояха със скръстени ръце. Преобръщаха и палиха коли. Особено зле бяха настроени към заведенията на McDonalds. Обявяват се против глобализацията и навлизането на чужд капитал в страната ни, който според тях ще задуши родната промишленост и ще ни направи зависими от други страни. През тази година министърът на просветата от социалдемократическото ни  правителство излезе с апел както към младите да демонстрират цивилизовано, без изстъпления, така и към полицаите - да проявят разбиране, че това са наши деца, които отстояват свои възгледи. Спомних си, че предната вечер на площада пред Карловия мост видяхме много мотористи, които пристигаха отнякъде и после заминаваха за някъде. Видимо там е била първата им спирка в Прага, откъдето ги препращаха на определени пунктове. Чешка работа! Те винаги са недоволни. Дори и тогава, когато ние ги хвалим и сочим за  пример като преуспяваща държава. И много са свободни в изказванията и действията си. Оптимизмът не е тяхна национална черта. Дори и в очакванията си за по-добър живот те не са единомислещи. Според анкета на агенция “Софрес Фактум” очакванията на населението в Чешката република за 2000 година са: добра - 38,3%,  лоша - 48,9% и без определен отговор 12,8%. И още един пример: Във връзка с 10-годишнината от “нежната революция” в Прага и в други градове били организирани многолюдни манифестации от ново гражданско движение. То се зародило в средата на ноември  през тази (1999)  година и лансирало  петиция, озаглавена “Благодарим, а сега си вървете”.

В реда на тези разсъждения си припомних нещо, прочетено в местен вестник преди няколко дни по повод на събитията през 1968 година. Цитирам по памет: “За нас по-важно е в момента да ни разберат и подкрепят, а не после да изказват съгласие или несъгласие по повод на историческото събитие”.

Трябваше да се разделя с тези мисли. Бяхме пристигнали на автогарата. До тръгването на автобуса оставаха цели два часа. С Митко си казахме “довиждане” или може би “сбогом”, Ярка остана с нас до заминаването ни. Да ни изпрати дойде и Мария, нашето българско момиче, което тук в Прага посреща и изпраща като екскурзоводка  българските туристи и, разказвайки за Чехия, мислено пътува към своята родна страна. Тя не е забравила своето тракийско потекло и ми достави огромна радост с интереса си към книгите, които написах за Тракия. Въпреки че почти всяка година идва в София при роднините си, тя пак търси случаи да поддържа живия контакт с Родината. И фото изложбата, която през 1998 година заедно със съпруга си Йозеф Мотейл са уредили в Българския културно-просветен клуб била посветена на красотите на нашето българско Черноморие.

Слушам двете мои приятелки от студентските години и откривам у тях непроменени черти на характера: същата добрина и съпричастност към радостите и скърбите  на хората, принципност и  последователност в  устояване на убежденията си. Гледам ги и си мисля: безкомпромисна е старостта. Тя оставя видими белези по човешкото тяло, отнема еластичността на кожата, елегантността  на походката, свежестта на мисълта. Във физическо отношение моите приятелки са преминали от света на красотата, която излъчваха, към един малко прегърбен, натоварен с бремето на годините свят. И понеже заедно извървявахме този не лек път, не забелязвам толкова осезателно промените, които годините, по силата на общовалидни човешки и божи закони, са оставили върху нас. Образите на младите си приятелки нося в себе си и винаги мога да ги извикам и възкреся. Но младата ми внучка? Тя ще запечата този образ, с който те сега я изпращат на автогарата. Светкавично премина през съзнанието ми въпросът, как да остаряваме красиво, та въпреки изменения ни физически  образ поне частично да компенсираме загубата на привлекателните качества от младостта.

Разговаряме оживено, а мисълта ми като видео, което превърта касета към началото на вече излъчен филм, търси отговор на поставения въпрос. Моите приятелки, без да се замислят и изкуствено да създават впечатление на добри, поради вродената им доброта, вече са приковали вниманието на внучката ми с доброжелателното си отношение към нея, с мъдростта на съветите, чрез  които я обогатяват; с топлината, която желаят чрез нас да изпратят до приятелите или роднините си в България. А в мислите ми се откроява: “Ако си бил добър през целия си живот, ако си живял красиво, непременно и в старостта ти ще има красота. Естествената душевна красота на интелекта”.

Поканата на служителя от фирма “Географски свят”, която е поела грижата за обратния ни път до България, ни хвърля в прегръдките на изпращачките, които остават да махат от перона до изчезването на автобуса от погледите им. “Довиждане, довиждане,- чувам думите на внучката ми, а аз си шепна: Сбогом. Сбогом, мили мои, сбогом, Златна Прага”.

Винаги съм знаела, че където и да отида, колкото и да ми е хубаво там, колкото е да съм желана и очаквана, че трябва да се завърна. Не изпитвам болка от раздялата. Приемам я за естествен завършек на нещо много хубаво преживяно, което зная, че няма да се върне. Нека не прозвучи много нескромно и високопарно, но бях развълнувана от някакво ново усещане. Бях горда, че въпреки съзнанието за предимствата на живота в Чехия, където се живее по-спокойно и по-леко, въпреки възможностите да си намеря по-подходяща и доходна работа, никога не помислих да остана там, а с нескрита радост очаквах завръщането в родната ми Варна, край родното Черно море, при корена си. И сега с удовлетворение и успокоение поехме 

ОБРАТНИЯТ ПЪТ КЪМ РОДНАТА ВАРНА 

Още един светъл час от денонощието, през който се сбогуваме с Вълтава, с ж.п. гарите по пътя ни, с театър “5 май”, с Националния музей и с още много забележителности на града, който остава зад нас. Губят се неговите светлини, но оживеното движение по пътя свидетелства, че се движим по международна магистрала. Светлините на фаровете се срещат, поздравяват се и се разминават, всеки поел посоката на своя път. Глъчката в автобуса сега  е по-оживена, после  постепенно заглъхва, за да отстъпи ред на филма.

И този път много мили спомени спохождаха мислите ми и си отиваха. През нощта се унасях в дрямка, но внимавах да не събудя внучката, която се беше облегнала на моето рамо. Тя се мъчеше да спи, защото очите й  не я слушаха, затваряха се, а тялото не можеше да се примери с положението, което превозното средство  му предлага. Аз бях много доволна от близостта на това мило, младо същество и ми се искаше още дълго да продължи пътуването, за да чувствам нейната близост и да се връщам към годините и спомените, които безвъзвратно са отминали. През деня ме разсейваше бързо менящият се пейзаж. Пътувахме през места, които на отиване не бяхме видели, защото нощта ги беше покрила с тъмния си воал. Сега е светлата част на денонощието и гледката на сръбската природа приковава вниманието ни. Селищата в тази част на страната остават настрана от шосетата. Обработваемата земя е на преден план. Големи масиви от ширнали се полета в равнините и скалисти зъбери и дълбоки пропасти в планините ограждат пътя от двете страни на автобуса. Поглеждам към внучката. Събудила се е вече и съсредоточено наблюдава. Сигурно е  уморена, но не се предава. Скоро ще бъдем на българска земя. Какво ще си отнесе от това свое първо пътуване до Чехия? - питам се аз. - Дали няма да изживее моите разочарования, когато за първи път се върнах във Варна след като бях живяла година в Прага? Варна, третият по големина град на България, перлата на Черното море, лятната столица ми се стори малка, невзрачна, не така привлекателна, както я оставих. Но в нея живееха мили на сърцето ми хора, моите родители, приятели, съседи. Това беше моят роден град, моята родна страна, моята съдба.

Винаги, когато се завръщах от поредното пътуване до Прага, бивах силно развълнувана. Понякога се упреквах за голямата си емоционалност и липсата на рационалност в съжденията ми.  Сега не се питам, добре ли постъпвам, когато след всяко заминаване, където и да е било, очаквам с нескрита радост завръщането. Сега вече зная:

НАВСЯКЪДЕ Е ДОБРЕ, НО ВКЪЩИ - НАЙ-ДОБРЕ

Струва ми се, че днес такива твърдения не са актуални. Днес и телевизия, и радио, и преса отдават голяма почит на тези, които са останали в чужбина. Избягали са от родната страна,  защото са били станали  обект на “комунистическата тирания”. Възхваляват постигнатото от  тях, дават ги за пример на тези, които са  останали да живеят при лошите условия на социализма. Дори и към подрастващите младежи, които заявяват, че мечтаят да заминат да учат и да се реализират в чужбина, отношението ни е като към по-умни, по-практични, по-перспективни. Да учат в чужбина да, да ползват за известен период от време по-добрата материално - техническа база - да, но да мечтаят да останат там завинаги - това не. Още повече ме изненада една майка, която не желаеше дъщеря й да се завърне в България, при родителите си дори само през лятото, да доведе първата си рожба, за да я покаже на станалите за първи път баба и дядо, защото след това може да не можела отново да замине. Те предпочитаха дъщеря им да живее далече от тях, да не я видят повече, без да знаят дали там й е по-добре и как вади насъщния. И да речете, че техните условия на живот са толкова мизерни, че не искат да обричат на нищета дъщеря си? Не. Родителите им се бяха намъчили да им оставят апартаменти, да им купят коли, да им дадат образование. И държавата ги издържа, за да й служат. Но може ли да има чувство за дълг човек, който е заминал, за да ядоса майка си, за да избяга от ласките на баща си, за да прибере при себе си и брат си и да остави самотни на старини родителите си?

Не бих желала нито децата ми, нито техните деца да разсъждават като тази майка. Нито като тази дъщеря. Нека децата, които трябва да бъдат плод на взаимна любов, да бъдат обект на нашата ненатрапчива обич, да чувстват грижите на родителите си и да разчитат на тяхната помощ в най-тежките ситуации, от които родителите трябва да ги предпазват, разчитайки на своя житейски опит, на своята прозорливост, на  своя инстинкт за съхранение на живота, който са създали. Много често си спомням късия разказ на Лев Николаевич Толстой за врабчето, което се спуснало с крехкото си телце да спасява рожбата си, попаднала в лапите на хищен звяр.

Разбира се, че само семейството не е в състояние да решава големите проблеми на епохата. Има ценности, които трябва да дойдат по други пътища.

Училището трябва да разкрива пред учениците красотата на нашата природа, богатството на 1300годишната ни история, добросърдечността на българския народ. И неговата голяма толерантност. Такова съчетание на планини с алпийски характер и плодородни низини, равнини, долини не може да не разтупти детските сърца, след  като от един вече изучен в чужбина българин е изтръгнало думите, станали впоследствие песен, а днес вече национален химн. “Мила Родино, ти си земен рай!” трябва да буди чувство на възхищение у нас. Водното и горското богатство на страната ни трябва да бъде източник на национална гордост. Спомням си изпълнените с възбуда  погледи на  туристите, събирали загар край нашето Черно море. Колко пъти са ме питали, защо така  несправедливо морето ни е наречено Черно. Отговарях им с мъдростта на легендите и въпреки това те завършваха: “Трябва да го наречете чаровно море”. Или езерата на Рила, реките, пресичащи гордия наш Балкан, Марица, отвеждаща  водите си  до Бялото море, което някога е било наше, тракийско море. И днес още в химна на тракийските българи се пее: “Ний Странджа ще ли да забравим, Егея, роден край любим!” Толерантността на народа ни е издигнала в култ девиза: “Не забравяйте, но не отмъщавайте!” Няма мъст в сърцата ни, има разбиране към историческата съдба и на арменци, и на евреи, и на турците дори. Това обаче не означава преклонение пред чуждото и пренебрежение към своето. Не означава и освобождаване от задължението да множим благата на родната страна. Ако системно замърсяваме природата, ако се отнасяме мащенски към нея, ако не поддържаме свежестта на зеленината й, тя губи от своята привлекателност.

В часовете по история и литература разказите за разцвета и упадъка на страната ни трябва да утвърждават убеждението, че сме издънка от героичен народ, че въпреки повратностите на съдбата и ние сме допринасяли за обогатяване на световната цивилизация. Трябва да съумяваме да търсим причинната връзка на явленията, а не да се прехласваме пред чуждото, без да си даваме сметка, как се е достигнало до това състояние. И да не бъдем егоисти. Собственото си добруване да  не заменяме с добруването на нацията, която очаква и нашия принос.

Най-голямо задължение поемат управляващите страната ни политици. Често се чудя, как това, което поетът с думи прости е изразил, не може да достигне до съзнанието на мъже с претенции за умение да ръководят. “Скарали се кой да води бащината си дружина”. У нас години наред “разум и съвест” се борят с надеждата да изведат България от състоянието, в което се намира. И винаги несъгласието е отреждало незавидната участ на робството. Като проследим историческото развитие на нацията ни и афишираното състояние на народа откриваме, че в 1300-годишната ни история сме живели в робство по вина на управляващите повече от половината.  Византийско робство, османско владичество, капиталистическо заробване, фашистки гнет… А кога сме били свободни? Всяка нова власт е идвала в името на свободата, обещавала е човешки правдини и е чертала светли хоризонти в бъдещето. Всяка нова власт е отричала старата, приписвайки й най-чудовищни престъпления. С всяка нова власт е започвало наново развитието на България. Исторически паметници са били събаряни, за да не напомнят за това, което е било. Осквернявана е паметта на борци за свобода, заплатили с цената на живота си защитата на идеите си. Не си ли даваме сметка, че подобни твърдения, целящи укрепването на “нашата власт” водят до отчуждаване от националното, до нихилизъм, до очакването следващата власт да отрече “нашите завоювания”. Не е ли по-добре от всяка стара власт да се вземе онова положително, което е постигнала тя, да се доразвие, като се освободи от веригите, които са спъвали по-нататъшното й развитие. Не е ли най-добре да се уповаваме на задружните усилия на националния потенциал за  увеличаване на производството, за даване възможност на всеки да се труди тук, при нас, да обича страната си и да е готов честно да й служи.

Често упрекваме младото поколение, че е готово да изостави страната си. Това не е съвсем вярно. Слушала съм изказвания на младежи, които с художествените  и умствените си способности защитават достойно името на Родината си и които биха заминали да се учат в чужбина, но са уверени, че пак ще се завърнат. Хвала на тях и дълбок поклон! На тези, които отиват да слугуват в напредналите в икономическо отношение страни само за да не живеят в своята родна страна ще кажа, че това е равносилно на родоотстъпничество. Нека изглеждам старомодна, нека не ме подкрепят определени слоеве от нашето общество, аз продължавам да смятам, че мястото на всеки е там, “гдето се е родил и първо мляко засукал”.  

Още нещо, което не трябва да забравяме и което е задължение на държавата. Тя трябва да създава условия, при които младите хора да опознават своята Родина, за да я обикнат. Да я опознават като им се предоставят луксозни превозни средства и удобни пътища за пътуване, модерни и чисти хотели за нощуване, ресторанти с питателна храна. И всичко това на цени, достъпни за родителите им. Като посещават отоплени музеи и художествени галерии,  добре поддържани природни резервати, градове със старинна архитектура, неми свидетели на бита на предците ни.

Аз наистина вече съм станала старица, щом от гърдите ми не се изтръгва песента, чрез която преди години при всяко завръщане давах простор на радостта си. Сега се впуснах в безкрайни разсъждения по въпроси, които искам да споделя с тези, които остават след нас и от които ще зависи бъдещето на страната ни. Не ставайте гробокопачи на Родината! Тя и без вас ще оцелява през годините, но няма да става по-богата и просперираща, защото с всеки заминал и незавърнал се неин гражданин е изтекла живителна кръв от снагата й. Всеки напуснал страната си младеж обрича на отродяване поколението си, защото потомците  му може и да не знаят къде се намира България. Въпреки това тя ще съществува.

С тези  мисли пристигнахме на софийската автогара, откъдето преди четиринадесет дни започна последното ми пътуване до Прага. Този път няма да има назад. Оставам завинаги тук, като пътя назад към Родината завещавам на младите. Показах  на внучката си Прага, за да я обикне. Нека отиде да учи там или другаде,  нека често  посещава други страни и обиква други народи, но нека винаги да очаква завръщането.

На гарата ни посрещна приятелката ми Христина - състудентка  от Прага. Нямаше време да споделя мислите си нито с нея, нито с внучката си. Нищо. Нека внуците  ги прочетат  и дай Боже да ги приемат като свят завет от своята вече отиваща си баба.

А ти, драги читателю, извини, ако с разсъжденията си съм те отегчила.

Варна, 30 декември 1999 година.