МЕХАНИЗМЪТ НА НАЗОВАВАНЕ ПРИ ЖЕНИТЕ – В ТРАДИЦИЯТА, У ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ И ИВАН ВАЗОВ

На проф. Надежда Драгова

В представите на древността, освен прагматична, вещите и явленията изпълняват и строго определена знакова функция. Облеклото и накитите например са класификатори, диференциращи индивидите в общността по полов, възрастов и социален признак.(1) Те носят информация за притежателя си, но и за неговия произход, за фамилната му принадлежност.
Влизането на момичето в групата на момите се узаконява с обличането на първите момински дрехи, като девойката не носи накити от метал. Метални накити тя слага едва след годежа, за да оповести събитието.(2) Това е преход, който Любен Каравелов разкрива в “Българи от старо време” (Москва, 1868 – на руски език; в български превод – Букурещ, 1872)(3). За “сватането” (малкия годеж) дядо Либен отива у хаджи-Генчови с “една голяма китка” с вързана жълтица и различни плодове (с. 78). След това, на големия годеж, дядо Либен и баба Либеница даряват на Велика (Лила) “една голяма китка и една червена кърпа с всякакви неща” – на китката е вързан “златен пръстен с червена антика и около двайсет златни монети”: дар от младоженеца. От родителите му има втора китка, “по-голяма от първата”, също с “различни златни монети” (с. 92). Накитите са знак, че Лила е сгодена.
Те са част от онова, което тя и семейството й получават при уговаряне на предстоящата сватба. В юридическите обичаи на древните българи невестата е особен вид стока, която се купува и продава и за чиято цена двете семейства, на момата и на момъка, се пазарят(4). Любен Каравелов отбелязва: “От някогашното купуване на невести и досега се е запазило нещо сред българите, сърбите и хърватите.” При сърбите и българите, допълва той, младоженецът е “длъжен да заплати с пари дори чеиза на невестата”. И обяснява, че българската дума “годеж” означава “обричане”; “годявам” – “обричам”; “сгодил” – “наел, взел под наем”, т.е. понятията насочват към “съществуването на купуване на девойки(5). В контекста на сватбената символика и ритуалност идеята за покупко-продажба на невестата се свързва с дарове, които двата рода си разменят. Затова в “Българи от старо време” (в частта “Годеж”) дядо Либен и хаджи Генчо подробно обясняват и обещават какво ще дарят на сватбата (с. 93).
Със специфични особености се отличава невестинското облекло на самата сватба, а после – в началния брачен период, но и на окончателно приобщената към рода на съпруга й жена (след раждането на първото дете). Такава е българската традиция до и в началото на ХХ век. Установено е, така е било и за автохтонното по нашите земи население от ранножелязната епоха – траките, при които различните нагръдници, гривни, обици и въобще накити са носели функцията на инсигнии (знаци за власт, за специално място в обществената йерархия), предавани по наследство, заедно със статута, който символизират.(6)
На лингвистично равнище с аналогична функция са натоварени имената и обръщенията на индивидите в колектива. Назоваването е проблем, който Любен Каравелов засяга в “Памятники народнаго быта болгар” (Москва, 1861 г.) – в статията “Собствените имена на българите(7). След него по въпроса работи етнографът Димитър Маринов, чиято втора книга от поредицата “Жива старина” е “Племена, влаки, задруги, семейства. Имената и коровете в Западна България” (1892). За интереса към именната традиция свидетелстват публикуваните и в по-ново време изследвания(8), именници(9), справочници.
Приносът на Любен Каравелов е, че той регистрира един механизъм в назоваването, функционирал безотказно през вековете и все още устойчиво действащ в средата на XIX век. Малко по-късно – във втората половина на века, вече се проявяват знаците на разколебаване на този феномен. А от края на XIX и началото на ХХ век, както добре се вижда в белетристичното творчество на Иван Вазов, тази черта в назоваването се превръща в класификатор между по-възрастните и по-младите семейни жени, а най-вече – между селското и активно модернизиращото се градско население, между носителите на градски или селски тип съзнание. Като остатъчен елемент в селската битност механизмът е жив и сега, в първото десетилетие на XXI век, но се свързва с навиците на хората около и над 80-годишна възраст.(10)
Въпросът е, че в миналото след омъжването си жената е изгубвала напълно своята идентичност, включително личното си име. Не фамилията, както е в съвременната семейна практика, предполагаща и право на избор – дали жената да приеме, или не родовото име на съпруга си, а тъкмо личното име като символичен образ на самата жена. По думите на Любен Каравелов: “Омъжената жена не запазва моминското си име, тя приема името на мъжа си.(11) Той обяснява, че ако преди брака девойката се е казвала Латинка, след сватбата започват да я наричат Радомирица, ако съпругът й се казва Радомир; или Райковица – ако той се казва Райко; или Петковица – ако той е Петко.(12)
Изследователят уточнява. След сватбата с личното име на жената имат право да я назовават само нейните близки – родителите, братята и сестрите й. Докато свекърът и свекървата, т.е. родителите на съпруга й, неговите братя и сестри, дори далечните му роднини я наричат “булка” или “невеста”. Самите съпрузи “никога не се наричат един други по име и смятат това за неприлично”. “Да викаш на жена си по име, значи да не я обичаш”, посочва Любен Каравелов. И ако за мъжа е все пак допустимо да назове своята жена по името й, то абсолютно неприемливо и неприлично е тя да се обърне към него или да го назове така. Към съпругата си мъжът обикновено се обръща с “мари!”, а жената към него – с “бре!” Независимо от факта, че значението на “мари” и “бре” съдържа ругателство и че ако страничен човек се обърне към някого така, последният ще се обиди. В някои места мъжът се обръща към съпругата си с “жено”, а жената към него – с “мъжо”. Когато говорят със странични хора, българите обикновено използват израза “моят мъж” и съответно “моята жена”. А ако при разговора присъстват и децата, майката се обръща към тях, посочва ги и казва: “Баща им е направил това и това.”(13)
Наблюдението на Любен Каравелов има своята подкрепа в писмената и в устната родна традиция.
По разказа на византийския историк Георги Пахимер (писал около 1308 г.) за събитията в Търново през последното десетилетие на XIII век, след смъртта на цар Смилец (1292-1298) главна фигура в българския политически живот става царицата-майка, съпругата на Смилец. Георги Пахимер нарича тази царица Смилцена, т.е. Смилецовица, макар че тя е племенница на управляващия тогава византийски император Андроник II Палеолог, отбелязва Пламен Павлов(14), от което би следвало да се очаква, че личното й име е било известно в Константинопол.
Показателна е също мраморна плоча в Рилския манастир – епиграф от 1343 г., представящ, по определението на проф. Надежда Драгова, “надгробен плач на кесарица Хрельова” за нейния съпруг – кесаря Хрельо. В епиграфа за Хрельо вдовицата се самоопределя като негова “супружница” и “кесарица”, но личното си име тя не споменава. Съответно и народните творци, съобразно традицията, въвеждат в юнашките песни с мотив “сватбата на Хрельо” персонажа “невеста убаа”, без да посочат името й. Високообразована и уважавана във времето си жена, тя остава в паметта на хората като “супружница Хрельова”.(15)
Подобно назоваване се среща в различни народни песни, от които най-значими в случая са коледните. Заради празнично-величалния им характер и обвързаността им с ритуала, с нормата. Така коледна песен от Софийско, посвещавана на млада невеста, посочва, че “каур Тодор” си е довел невеста: “отдалек е доведена, / през панаир преведена” и: “Хубава е гидията!”, “гиздава е”. Видят ли я – “кое беше годено, / годежа си разтуряше”; “кое беше оженено, / децата си харизваше, / жената си прощаваше, / сал да вземе Тодорица” (Костова 1992: 117).
Механизма на назоваването, мислен като комплекс от задължителни правила и възможни изключения, Любен Каравелов вгражда в своите художествени текстове. Чрез него белетристът представя както основните, така и епизодично появяващите се персонажи във фикционалната битийност на повестта “Българи от старо време”.
Съпругата на хаджи Генчо авторът идентифицира като “хаджи Генчовица” и по-рядко като “баба хаджийка” (с. 81). Самият персонаж се обръща към нея с “хаджийке” (с. 85). Той рядко споменава личното й име, и то не в пряко обръщение към нея. Допуска го предимно в моменти на раздразнение, когато държи да подчертае по-високото си от нейното социално положение. Обичаен повод за това са грешките на поп Ерчо, който, наред с “Генчо поклонник”, благославя и “Генчовица поклонница” – тогава хаджи Генчо реагира остро: “Цона не е поклонница” (с. 24).
На свой ред дядо Либен се обръща към спътницата си – “баба Либеница”, с “жено” (с. 51). В мислите си той я определя като своята “женица” (с. 57). Тя пък го възприема като “своя деспот” (с. 49). Шегувайки се, понякога само дядо Либен я назовава поименно: “Уплаши ли се, Дело? Тъй, тъй, Дело, ти си у мене добра и хрисима женица… Аз тебе не променявам ни за хаджи Бозовите жълтици” (с. 52). Или във важни за семейството случаи, като женитбата на някое от децата им: “Дело – казал той, – хаджи Генчо пристая да ни даде дъщеря си” (с. 78). Според традицията дядо Либен назовава и снахите си: “булката Ральовица”, говори той, “е у мене умна и разумна снаха и всичко й иде отръки” (с. 78).
Сред второстепенните персонажи се редят: Нончо Орлето и съпругата му Нончовица (с. 26); Петко и Петковица (с. 31); хлевоустите “бабички” Беньовица и Кальовица (с. 73); Найденица, както и “младичката Беньовичина снаха” (с. 75). В разговорите им по-младите се обръщат към по-възрастните с: “Ти, стрино…”, а в отговор следва обръщението: “Ти, булка…” (с. 75).
Канонът на назоваването се проявява в обсъжданията относно вероятността дядо Либен да ожени сина си Павлин за дъщерята на хаджи Генчо – Велика (Лила). Понеже това събитие вълнува най-вече умовете на женското съсловие, с правото, дадено й от възрастта, за него заговаря Беньовица: “Ако Велика стане Павлиница, то клисурците щат да помислят, че Копривщица е полудяла! Срам, голям срам! А какво ли щат да помислят за нас сопотненци? Срам!” (с.74)… А според епилога на повестта, когато “всяка неделя и по големите празници” хаджи Генчо “обядва у дядови Либенови”, той “не иска вече от старото винце”, а “пие онова, което му дава Павлиница” (с. 113). Защото тя е престанала да бъде Велика (Лила).
С щастието на Павлин и Лила завършва повестта. Но преди да се стигне до желания край, в процеса на разгъване на фабулата се преминава през различни перипетии и обрати, в основата на които са дядо Либен и хаджи Генчо. Подвластни на прекомерна горделивост, гневливост и злопаметност, на тях не са им чужди и многословието, и клеветничеството, а също и сребролюбието, чревоугодието. Считани за греховни, тези страсти трябва да се преодоляват, като в процеса на надмогването им людете стават по-добри. Според тази представа и заради добруването на децата си, хаджи Генчо и дядо Либен се помиряват. Щастливият финал на повестта на морфологично равнище може да се разчете в имената на персонажите, формиращи три, йерархично подредени, двойки.
В първата позиция са хаджи Генчо и съпругата му Цона. Нейното име е получено при прехода на “СТ” в “Ц” и е производно от Стояна, Стойна, чиято семантика се свързва с пожеланието: “да стои, да остане (да бъде) жива”.(16) Чрез името на съпруга женското име се надгражда, приемайки смисъл на “благородство” – Цона е хаджи Генчовица, а Генчо е умалителна форма на Евгений (от гр. Eugenios), т.е. “благороден”. В този смисъл двойката “Цона – хаджи Генчо” въплъщава устойчивост, дълговечност, но и достойнство, благородство.
На следваща, по-висока, позиция са дядо Либен и баба Либеница, понеже народната вяра поставя “във всичко” мъжа и неговото семейство “по-горе от жената” и нейното семейство.(17) Името на баба Либеница – Дела, е умалително от Неделя. По старозаветния разказ, Господ е сътворил света за шест дни, а в седмия си почивал; затова седмият ден е определен за почивка и размисъл (Битие 2:2-3; Левит 19:30). За християните седмият ден в седмицата е неделя, която се свързва още и с Възкресение Христово. Затова на този ден хората обличат чисти дрехи и отиват на църква. В българската традиция жените не работят нищо в неделя. Вярва се, че ако някоя жена шие или преде, мете или пере, ще бъде наказана от света Неделя. С разширяването на семантичното поле на Дела/Неделя чрез името на дядо Либен, се визира не само вярата в Господ, но и най-важната заповед, дадена от Иисус Христос: “да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан 15:12, 17; също: Иоан 13:34).
Най-висок ред в йерархията заемат Павлин и Велика (Лила). Самото име на дъщерята на хаджи Генчо маркира идеята за Възкресението – за Великден, когато смъртта бива победена от светлината. А чрез Павлин, име, което означава паун, се маркира широкият спектър на астралната символика – от Слънцето и звездното небе до Космоса в неговата пълнота. Посредством соларната тема паунът изразява изобилие, безсмъртие, дълголетие, любов. Бидейки царски символ, използван още в раннохристиянските църкви(18), паунът визира древните очаквания за Иисус Христос като Цар (Числа 24:17; Ис. 60:2-3; Матея 2:2, 6).
Така чрез символиката на имената Любен Каравелов напомня, че Бог е Любов.(19) Но постигането на любовта – дори в човешки, земен смисъл, е свързано с изпитания, които трябва да се преодолеят. Защото любовта е дар, изискващ вглеждане в себе си и надмогване на своите недостатъци, първо, а после – приемане и уважаване на другия, с неговите добри и слаби страни.

Назоваването е строго диференциращ класификатор и в повестта “Маминото детенце” (сп. “Знание”, год. I, 15 юни – 15 септември 1875 г., кн. 11-17)(20), в която основните персонажи са Нено и Неновица. Съпругата на “кир Нено” или “Нено чорбаджи” е представена по всевъзможни начини, но никога – с личното й име. Преди брака си тя е била “дъщерята на Димитра Хлапарът” (с. 49), а след него – “жената на Нена”, “Неновата жена”, “неговата съпруга” (с. 50) и “неговата гургувица” (подобна на гълъб птица – бел. В.К.), която “повече мълчи и не гургулика” (с. 49), “Неновата половин душа” (с. 52) или само Неновица – в аспекта на интимно-семейните взаимоотношения; а с акцент на общественото й положение и гражданското състояние тя е “госпожа Неновица” (с. 57) или “чорбаджийката” (с. 47 и др.). “Чорбаджийката” я нарича Нено, когато говори с другите за нея. В прякото си общуване той я заговаря направо (“Горещо ли ти е?”; “А поспа ли?”; “Полегни малко при мене” – с. 52), без конкретни обръщения. Докато тя се обръща към него с: “абе” (“Абе – казва тя – аз ходих у кръстничини…” – с. 49; “Абе ти пиеш скъп тютюн” – с. 50).
От една страна, така повелява традицията, която е жива във времето на действието, локализирано чрез раждането на сина на персонажите, Николчо: “в 1849 година, на Спасовден, по 12 часа през нощта” (с. 55). От друга страна, защото този “ограничен и слабохарактерен човек” (с. 48), оставя жена си да го “советува” (с. 51) по всичките важни въпроси (за тютюна, за виното и пр.). И макар че Нено има своето “малко и невинно самолюбийце”, се стига дотам, че “един ден Неновица му казала просто и ясно да мълчи, да слуша и да й не противоречи” (с. 58). От това произтича, подчертава Любен Каравелов, че “Николчо се е возпитал изключително под ръководството на майка си” (с. 58).
Фактът, че личното име на Неновица остава неизвестно в границите на повестта, е способ с компенсаторно значение. Защото моминството, към което време принадлежи личното име, е време на израстване на девойката и на усвояване на важните за общността знания и умения. Това е време, в което тя трябва да се приучи да общува – да умее да говори добре, да бъде сладкодумна. Да бъде мъдра, уравновесена, да има мяра в обноските и държанието си. Да пристъпва, да се движи, да работи сръчно и с финес. Да е добротворка. Всичко това – ясно е, липсва на “дъщерята на Димитра Хлапарът”. В годините на израстване тя не е постигнала нищо от онова, с което би заслужила своето лично име, не е допринесла за него. И за невеста е избрана не заради качествата й, а по съвсем неочаквани в традиционния мироглед критерии – “да бъде една у майка” и по богатството на баща й, който “след време оставил” на своя зет Нено “три дюкяна, една къща, гюлова градина” (с. 49). И понеже тя не е научила нищо от добрите нрави на общността, то не би могла да допринесе и за възпитанието на своя син. Затова Николчо израства с объркани, противоестествени представи за света, за морала, за семейния живот. А спестявайки личното (рожденото) име на чорбаджи Неновица, Любен Каравелов я осъжда с най-острото оръжие на колектива – забравата.
Контрапункт на Неновица е майката на Пенка – красиво и добро момиче, което омъжват за Николчо и което става жертва на бащиното си заслепение. Майката на Пенка и съпруга на бая Петра Бамнята, чието име “едно време е било Нена” – подчертава Любен Каравелов, “и която в сегашньото време се нарича просто Петровица Бамнята”, е “такава разумна жена, на която се чудят даже и казанлъжките Христови учители”, а “младите невести, съзрелите жени и старите баби” дори “доволно често” искат нейните съвети, “които тя раздава на драго сърце” (с. 81). В няколко реда писателят щрихира обаятелен образ – на мъдра и добра жена, отзивчива и обичлива. Забележителна жена, дарена с име, което е избрано не случайно – Нена. То е производно на диалектното понятие от Западна България, означаващо женските гърди – “ненки”. Тоест в името й е заложено да бъде кърмеща, хранеща, грижовна към своите рожби, жена – да бъде Майка. И според повестта някогашната Нена и сегашна Петровица е майка на “две момченца и две момиченца” (с. 80), от които най-голямото е Пенка. Съдбата на Пенка обаче решава баща й. Защото пак според традицията: “Когато пее петелът, кокошките тряба да мълчат” (с. 94).
След сватбата, с която – това знаят всички в Казанлък – животът на момичето ще бъде зачернен, Пенка по правило изгубва идентичността си. Но лишена от собственото си име, и въпреки родените “две дечица”, които единствени я спасяват от влечението към смъртта, тя не е наречена Николица. Любен Каравелов й спестява това. В резултат: обичайното и общоприето обръщение на свекървата Неновица към снахата: “Булка, остави мотиката и почини си!” (с. 103), акцентира върху самотността на младата жена, неполучила по право полагащото й се име на съпруга. Така на символично-ритуално равнище писателят изразява непълноценността на нейния семеен живот, нещастието й. И изгубена в болката си, с мисъл повече към смъртта, отколкото към живота, в молитвите си тя говори: “Боже мой, прибери ме, но не оставяй децата ми…” (с. 103). Оказва се, Неновица и снаха й са две страни в един, сложен и изпълнен с условности, комплекс.
Защото и “Нено”, като вариант на “Нена”, означава “човек, обгрижващ децата си”. Името е пожелателно и съдържа идеята носителят му да има голяма челяд, да е домовит. В българските представи, пише Димитър Маринов: “Мъж и жена са събират да завъдят дом и къща, т.е. да имат деца”; децата са “целта на женитбата”, а “къща без деца – огън да я гори”.(21) Но ако за чорбаджи Нено щастието не се предопределя и не се постига с раждането на сина му, то виновен за това е самият той. Слабохарактерен и бездеен, персонажът оставя на съпругата си решаването на семейните дела. Не смее да й се противопостави дори когато е наясно, че нейните претенции са неоснователни, а твърденията – безпочвени. При изчезването на фамилните ценности на чорбаджийката, Нено е убеден: “Аз мисля, че тая работа е извършил наш Никола” (с.72). Въпреки това и въпреки строгостта на турското заптие Али ага, чорбаджи Нено – по настояване на съпругата си – затваря слугите в конака и ги подлага на мъчения, искайки “от тях онова, щото не е у тях” (с.76). А после, при избора на невеста за Николчо, решението отново взема Неновица, макар Нено да знае: “Аз съм дошел да разваля счастието на тия добри хора, които не ми са направили никакво зло! (…) Наш Никола не е за тоя ангел…” Той е слаб и безпомощен: “Но няма какво да се прави… Дома ме изяждат с дрипите, ако не свърша нещо” (с. 92).
Няма съгласие между Нено и Неновица. Не стигат до разбирателство Петровица и байо Петър Бамнята. Самоувереността, горделивостта на единия от съпрузите във всяко от семействата; непремереността и несъгласуваността помежду им пораждат стихия, която повлича и унищожава бъдещето на техните деца.

*
Механизмът на назоваването на жената след брака присъства в творбите на ред български белетристи след Любен Каравелов. Но съобразно новите реалности на времето, назоваването се превръща в способ за изразяване на определени визии и тези.
За Иван Вазов разглежданият механизъм диференцира най-вече патриархалния свят от модерността. Не е случайно, че в разказа “Една българка”, в подзаглавие определен като “исторически епизод” (1899), главният женски персонаж е Илийца, т.е. съпругата на Илия.(22) Бедната жена от Челопек е просто Илийца за хаджи Хасан ага, заптието, което й позволява да се качи в ладията, за да премине по-бързо на другия бряг. За калугера Иван, отворил посред нощ манастирската порта, тя е “стрина Илийца”. За уплашения момък от разбитата чета на Христо Ботев – “баба Илийца”. Различните идентификации изразяват оценката на субекти от няколко поколения, диференцирани по възрастов критерий. Но ако за заптието и калугера челопеченката е “жена”, създаваща излишни напрежения в без друго смутното време, то за болното си внуче и за бунтовника тя е “баба”.
Това означава: веща, знаеща, мъдра жена. В народна песен се пее, че “баба ти много знаеше” (Савов 1928: 47). И още: така народът нарича акушерката, баячката, врачката, магьосницата. Жената, която не само помага на родилката при раждането, но осъществява и първите ритуали, свързани с посрещането на новороденото в човешкия свят, с омилостивяването на Богинята майка и осигуряването на нейната закрила над детето. Според разказа на Иван Вазов всичко това може да се отнесе и за баба Илийца.
Защото, освен че е съпруга на Илия, тя е смела и упорита жена, волева, но и обичлива, милостива, закриляща нуждаещите се от помощта й – дори с това да рискува своята и на близките си безопасност. Тя така е възпитана – да бъде добра жена, добра християнка. Тя го и казва при срещата с бунтовника: “Ние сме христиени” (втора глава). Простички слова, които осмислят мироглед, възгледи, представи. Понякога – и избор: изборът да се отречеш от себе си, да вземеш кръста си и да вървиш (по: Матей 16:24-25; Матей, 27:60-61; Марко, 15:44-47).
В други случаи Иван Вазов използва механизма на назоваването като диференциране между селото и града като дихотомично изражение на традиция, подреденост, хармония срещу хаоса и обезличаването на утвърдените ценности. В разказа “От оралото до урата” (1900) персонажите от село Горни Богров – дядо Мине и баба Миневица – са въплъщение на природосъобразния и съзидателен селски труд. Докато синът им Стоичко е продукт на криворазбраното и безполезно политиканстване, партизанстване, на леността.
В “Иде ли?” обаче женският персонаж е с личното си име – баба Цена. Сюжетът е свързан с новото време – войната от 1885 г. Той носи знаците на актуалната съвременност, на катаклизмите в новия свят, които баба Цена не проумява: “Все божи христиени… Ами защо ли се биха?…”
В романа “Под игото” (създаден в Одеса през 1887-1888 г.)(23) назоваването класифицира женските персонажи в две посоки.
От една страна, на територията на града – в Бяла черква, диференцирането е между възрастните и младите жени, като е маркирано пораждащото се дестабилизиране на механизма. Показателно е, че механизмът е устойчив по отношение на определените като “баби”. Още в първите страници на романа – в частта “Гост”, се появява майката на чорбаджи Марко Иванов – баба Иваница, която – от позиция на възрастта си и уповавайки се на традицията, въплъщава “старото време” и “някогашните” по отношение на 1876 г. представи: “Ех, така зная аз” – казва тя – “и нази с турци са плашили… та и не са ли за плашене, да ги порази господ! Седемдесетгодишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени очи…” (с. 9; курсив – В.К.). Жените от и около нейното поколение: баба Иваница, баба Петковица, баба Хаджи Павлювица (с. 96-98), несвикнали да възприемат изкуството като фикция, вярващи и сантиментално съпреживяващи всичко, което се случва на сцената, подкрепят младата графиня Геновева и съпруга й, немския граф Сигфрид (в “Представлението”). При произшествието у Милка Тодоричина (в “Друг се хваща в клопка”), сред събраното множество са и родителите на мисления за виновник Рачко Лилов – бай Лило и Лиловица, или “булка Лиловица” (с. 127). Сред жените над средна възраст са съпругата на бай Мичо – Мичовица, и стрина Недковица (с. 223 – “Една женска душа”). Също и Юрданица – съпругата на чорбаджи Юрдан Диамандиев, “целокупен човек на миналото” (с. 44), възприеман като “дядо Юрдан” (с. 213). Понеже традицията позволява, съпругът й се обръща към нея с: Доне (с. 209 – “Два полюса”), но отклонения от нормата вече се появяват – слугинята я зове: “како Доне” (с. 213 – “Тъст и зет”).
За пропукване в механизма на назоваването в градска среда бележат случаи, при които самите жени, макар на възраст, се обръщат една към друга с личните си имена. “Бабите в черква се питаха: “Гено, ще идеш ли довечера на Геновева?” (с. 91); а на самото представление, възмутени от действията на Голос, жените се обръщат към майката на актьора: “Мари, Тано, не са хубави работи, дето върши ваш Фратю” (с. 94 – “Представлението”).
Най-очевидно е разколебаването на механизма при по-младите жени, сред които са двете дъщери на чорбаджи Юрдан. Безспорно изключение от представите на колектива е кака Гинка, която – все едно, дали е “четирийсетгодишна женуряга”, по думите на майка й, или едва в “трийсет и втората си година”, по нейното лично твърдение (с. 212), е извоювала правото и след брака да запази личното си име. Нещо повече, “вместо тя да се казва Гинка Генкова”, съпругът й “се наричаше Генко Гинкин” (с. 45 – “У чорбаджи Юрдана”). Без да има силата на по-голямата си сестра, своето лично име запазва и дарената с фина и нежна душа Лалка – дори след като вече е “жена на Стефчов” (с. 223).
От друга страна, градът – с настъпващите в назоваването промени, противостои на селото, където нормата е действена. “Във Веригово” Бойчо Огнянов дълго време живее в къщата на чичо Марин и баба Мариница (с. 149). Съвместяването на “чичо” и “баба” тук е резултат не на възрастово оразличаване на съпрузите, а по-скоро е знак за вторични конотации, споменати по повод разказа “Една българка”. А в дома на бай Цанко и булка Цанковица е наситената с песни и наричания “Тлъка в Алтъново” (с. 162 и сл.).
Такава е ситуацията от средата на 70-те години на XIX век, към които се отнася сюжетното време на “Под игото”, а вероятно и в края на 80-те, когато е създаден романът. Пропущайки години и художествени текстове в обемното творчество на Иван Вазов, редно е да се отбележи неговият роман “Казаларската царица(24) (1903), където новите тенденции в назоваването са осмислени вече като норма.
Идентификации като Стаменковица – съпругата на коларя Стаменко, за жени в млада и средна възраст, се схващат като типични за селото, в случая – за Казалар. И то при семейства с традиционен, селски тип мислене. Докато при наличие на гражданска позиция, като у господин Чакалов, съпругата запазва личното си име: за всички тя е Недялка, макар поп Деян да я назовава “булката”.
В града, и особено в столицата, ситуацията е различна. С традиционния тип номинации се визират жени на “достопочтена” възраст. Такива като баба Трифковица, за която похвалата, че “госпожица Върбева много добре играе (от рус. играть: свиря – бел. В.К.) на пиано”, звучи повече от скандално: защото каква може да е тази “мода”, по която “играят пиени момите”! (“Писмо”). В града се налага новата форма на идентифициране – жената да се определя по фамилията на съпруга й. Майката на Мила и Цонка Хрусанови е госпожа Хрусанова, но в семейна среда я зоват Драганка. Майката на Христо Бранков е госпожа Бранкова. Появяват се госпожа Соева – съседката на Хрусанови, госпожа Нанкова – от театралната трупа, свободомислещата Фотина Касапска и др.
Представяйки разграждането на многовековната традиция, Иван Вазов диалогизира с Любен Каравелов и неговите повести. Съзнателно или не, в “Казаларската царица” Иван Вазов постига своеобразна трансформация, пародирайки системата от именни двойки, формирана в “Българи от старо време”.
Символиката, концентрирана в имената на Павлин и Велика (Лила), се отразява в най-чист вид чрез имената на Христо Бранков и Мила Хрусанова. Може да се каже, че у Иван Вазов тя синтезира значенията на всичко, съдържащо се у Любен Каравелов. Чрез личното име на Христо, което е гръцки превод на еврейското слово “месия” (евр. Masiah – “помазаник”(25)), но и във фамилията му, носеща смисъла на “бран” – “война”. Той е “помазаник”, но и “воин”, бранещ любовта и обичаните си хора. И ако Павлин се противопоставя на баща си и на клеветите по адрес на хаджи Генчо (с. 97), а после, пред съда – и срещу самия хаджи Генчо, заради измисленото обвинение, че му е “откраднал пет хиляди гроша” (с. 108), то Христо Бранков отказва да приеме злостната мълва за Мила и не се съгласява с оценките на майка си и вуйчо си, доктор Карлов (“Любов и клюки”). А името на Мила (на фонетично ниво близко до Лила) означава милост и обич, любов; тя е “прилепна” мома, както ще я определи госпожа Бранкова (“Писмо”). Бащината й фамилия – Хрусанова, идеща вероятно от руското “хрусталь” – кристал, символизира чистота, духовно съвършенство и познание, но и преход от едно ниво към друго, промяна в състоянието; за християните кристалната топка въплъщава Божията светлина(26). Мила е добра къщовница, работлива и отзивчива, тя е “здрава вяра българска”, казва доктор Карлов (“На гърба на Витоша”). Но е въплъщение и на модерността, което се визуализира в спецификата на облеклото й – в нейната “черна роклица”, в провокиращата “червена блуза”, “със сламена капела на глава” (“Русият пътник”). В края на книгата Мила и Христо са вече семейство, с което се дублира щастливият финал на “Българи от старо време”.
В романа за “новото време” този финал е удвоен – чрез брака на по-малката сестра, Цонка Хрусанова, и А. Денков. У Любен Каравелов щастието се концентрира в рожбата на Павлин и Павлиница; у Иван Вазов то включва шестмесечния син на Цонка и А. Денков (“Заключение. След две години и половина”). И въпреки различната роля, отредена й от автора, Цонка Хрусанова е трансформация на Цона хаджи Генчовица. Цонка преминава през тежки изпитания (измяната на Пенчо Трайчев; лъжата, в която тя сама участва; откъсването за дълго от семейната среда и подкрепата на най-близките; негативизмът на обществото), но съумява да спаси достойнството си; да постигне щастието си. Както Цона хаджи Генчовица, въпреки деспотизма на своя съпруг, брани любовта на дъщеря си Лила.
Рефлексия на Дела, баба Либеница, е Недялка, съпругата на учителя Чакалов. Със своята селска празнична носия, въплъщаваща стабилитета и красотата от добрите стари традиции, Недялка е тази, която осигурява уют, опора и надежда за своя съпруг, тя е най-добрият му съветник. Както и баба Либеница е душата, енергията, но и умиротворителят в дома на дядо Либен.
В “Казаларската царица”, като в “Българи от старо време”, погубващите страсти се овладяват, проблемите се разрешават, побеждава любовта. Разликата е, че у Любен Каравелов родителите решават съдбата на децата си; у Иван Вазов младите са тези, които вземат решенията, макар да почитат и да се съобразяват с волята на родителите си.
Новото време, модерността навлизат неумолимо в живота на българите – по-осезаемо в града, по-бавно в селото. Наред с всичко останало, механизмът на назоваване при жените, особено след омъжването им, получава нови форми.


Бележки

(1) Вж: Михайлова, Г. Функция на народните носии. // Етнография на България. Т. II. Материална култура. София, 1983, с. 267-281; Михайлова, Г. Градско облекло. // Етнография на България. Т. II…, 1983, с. 281-287; Михайлова, Г. Костюмът в българската обредност. // Обреди и обреден фолклор. София, 1981, с. 52-84; Ганева, Радослава. Знаците на българското традиционно облекло. София: УИ Св. Климент Охридски, 2003. Обратно в текста
(2) Вж.: Ганева, Радослава. Знаците на българското традиционно облекло…, 2003, с. 94-107; Михайлова, Г. Функция на народните носии…, 1983, с. 271-272, 274. Обратно в текста
(3) Наблюденията са по: Каравелов, Л. Българи от старо време. София: Български писател, 1975. Обратно в текста
(4) Балджиев, д-р В. Т. Студия върху нашето персонално съпружеско право. // Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. София. Кн. 4, 1891, с. 156-193; Кн. 5, 1891, с. 187-203; Кн. 7, 1892, с. 111-158; Кн. 8, 1892, с. 194-215; Кн. 10, 1894, с. 236-267. Вж. СбНУ, кн. 7, 1892, с. 114. Обратно в текста
(5) Каравелов, Л. Народни обичаи и поверия. // Каравелов, Л. Събрани съчинения в 12 тома. Т. VI. Критика, фолклор. София: Български писател, 1985, с. 414-415. Обратно в текста
(6) Узунова, Анелия. Златен нагръдник от Древна Тракия влезе в музея. // Труд, год. LVI, бр. 99 (17022), 10 април 2002, с. 16. Обратно в текста
(7) Каравелов, Л. Цит. събр. съч. Т. VI, 1985, с. 374-376. Обратно в текста
(8) Срв.: Мизов, Николай. Тайната на личното име. София, 1975; Илчев, Стефан. Българските лични имена. // Помагало по българска морфология. Имена. Съст. Петър Пашов. София: Наука и изкуство, 1978, с. 36-55; Игнатов, Веселин. Личните имена и прозвищата в “Старопланински легенди”. // Добруджа. Сборник. Т. XIX. Посланията на Йордан Йовков. Национална научна конференция – Добрич, 21-22.11.2000. Исторически музей – Добрич, Исторически музей – Силистра. Фабер, 2001, с. 164-174; Иванова, Недялка, Пенка Радева. Имената на българите. Домашни имена. Заети имена. Празничнокалендарен именник. В. Търново: Абагар, 2005. Обратно в текста
(9) Речник на личните и фамилните имена у българите. София, 1969, и др. Обратно в текста
(10) И сега (в 2009 г.) дядо ми, Петко Атанасов Петков, роден в 1928 г. в габровското село Здравковец, но живеещ в с. Стефан Караджа, Варненско, заговори ли за съпругата на чичо си (и тя, и той са покойници), я нарича “стрина Иван(и)ца. Стане ли дума за съседка, чийто съпруг – Ангел, е починал твърде млад и която също отдавна не е между живите, дядо ми я нарича “баба Ангелца”, а рушащата се тяхна къща е “баба Ангелчината къща”. И ако по отношение на мъртвите това може да е несъзнавано (или съзнавано?) следване на нормата, действала в тяхното време, то и по отношение на живите си връстници дядо ми прилага същия механизъм. Така съпругата на свой близък (Цаньо) определя като Цаньовица, а една от съседките е Петров(и)ца – съпругата на Петър. Жените, значително по-млади от него обаче, той нарича с личните им имена. Обратно в текста
(11) Каравелов, Л. Цит. събр. съч. Т. VI, 1985, с. 375. Обратно в текста
(12) Пак там, с. 376. Обратно в текста
(13) Пак там, с. 375-376. Обратно в текста
(14) Павлов, Пламен. Татаринът Чака не е бил български цар. // LiterNet, 16.09.2008, № 9 (106), http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/tatarinyt.htm (21.09.2008). Обратно в текста
(15) Драгова, Надежда. Надгробен плач на кесарица Хрельова – епиграфът от 1343 г. в Рилския манастир. // Драгова, Надежда. Старобългарската култура. Седем етюда. София: ЛИК, 2005, с. 328-338. Обратно в текста
(16) Илчев, Ст. Българските лични имена. // Помагало…, 1978, с.40, 45, 47, 50. Обратно в текста
(17) Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994, с. 232.
На ритуално-символно равнище сватбената обредност включва конкретни жестове, изразяващи необходимостта невестата “да се бои” в бъдеще от съпруга си, “да го слуша”, защото тя следва да бъде “водена”, да бъде изпълнител, а не инициатор в съвместния семеен живот. (Вж. Иванова, Радост. Българската фолклорна сватба. София: БАН, 1984, с. 112, 119.) Обратно в текста
(18) В Музея “Аладжа манастир” край Златни пясъци се съхранява мозайка от базилика от V век, изобразяваща потир, от двете страни на който срещуположно са застанали два пауна. Обратно в текста
(19) Любовта е един от трите основополагащи принципа в християнството: “А сега остават тия три: Вяра, Надежда, Любов; но по-голяма от тях е Любовта.” (1 Кор. 13:13) Обратно в текста
(20) Наблюденията са по: Каравелов, Л. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. III. Разкази и повести. София: Български писател, 1984, с. 43-103. Обратно в текста
(21) Маринов, Д. Народна вяра и религиозни…, 1994, с. 233-234. Обратно в текста
(22) Името Илия се извежда от евр. Eliyyah – “Бог мой Яхве, моят Бог е Яхве”, през гръцкото ’Elias. (Мифы народов мира. Энциклопедия. Т. I. Москва, 1987, с. 504-506.) Обратно в текста
(23) Романът “Под игото” е публикуван в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. София, Кн. 1, 1889; Кн. 2 и 3, 1890 г., а като самостоятелно издание излиза през 1894 г. Вж. Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Т. XIII. Под игото. Под ред. на Илия Тодоров. София: Български писател, 1977. Тук наблюденията са по: Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. III. Под игото. София: Български писател, 1982. Обратно в текста
(24) Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Т. ХV. Казаларската царица и др. Под ред. на Милена Цанева. София: Български писател, 1978, с. 7-288. Обратно в текста
(25) Мифы народов мира… Т. I, 1987, с. 490-503. Обратно в текста
(26) Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. Прев. от англ. София: Изд. Петър Берон, 1993, с. 102. Обратно в текста


Ваня Колева – ФОЛКЛОР, МИТОЛОГИЯ И ЛИТЕРАТУРА