/Пътепис през времето/

Аз съм от земните.
От днешните земни, които се опитват да възкресят ранните, още по-ранните, до възможно най-ранните, че и онова преди тях на това митично, загадъчно и космическо местенце в сърцето на Тракия, до Голямата вечна река. Местенце взето сякаш с ръката на Бога от чист планински връх и поставено тук, в равното – за белег и упование.
Това е Манастирът.
Всичко в него и около него е планинско: полукръглият скален хълм, скалната вода в Аязмото – студена и лековита, въздухът – кристален и чист, и най-вече магията, витаеща в него и над него, и странната сила и вяра, които влива в смирените, отправили взор и молитва към небесния купол.
Представете си зноя над Тракия и изведнъж – скала, вода и въздух от планински връх!
И всичко това е сторено още при сътворението на Земята. За да има скала в равнината, за да има планински връх до Голямата вечна река, за да има лековита вода и въздух, и… магия; за да извае и две каменни мозъчни полукълба в недрата на хълма, които никой никога няма да открие, ала мнозина ще почувстват покоряващото им пулсиране през изтичащите векове и поколения.
Малцина обаче ще се досетят за съществуването им, а единици от малцината ще бъдат осенени от предчувствието, че каменните мозъчни полукълба в недрата на хълма пулсират само в един единствен миг, когато ги прониже загадъчният космически лъч от Перперикон, отправен към Долината на тракийските царе.
Той, лъчът, свързва тази извечна триадица в земята на древните траки и днешните българи – Перперикон, Манастира, Долината на тракийските царе!
И точно когато този невидим лъч прониже каменните мозъчни полукълба и те запулсират, покоряващото им въздействие се усилва хилядократно. Незнайно е кога се случва, но честити са тези, които са го почувствали. Честити и възнаградени със сила, проникновение и божествена искра, ала и орисани да споделят кръста на Спасителя и пътя му към Голгота – всеки със своя малък кръст към своята човешка Голгота.
Именно това въздействие е заченало и родило по тези земи Орфей и Спартак, а по-късно е повикало и Св. Атанасий, който да отбележи мястото с манастир за идните поколения. Повикало го е, за да го излекува с водата си, с въздуха и с хладната си скала, на която светецът е поверявал пламтящото си от треската тяло.
Било е 372 година след Христа.
И е било предопределено да се разболее именно тук, за да почувства лековитата мощ и въздействие на този божествен и космически феномен. И той, феноменът, да оцелява и оцелее през времето и поколенията до нас – днешните, по-другите…
Е, да, ние днешните, а и всички досегашни днешни, неистово се убеждаваме, че сме по-други от предишните!
Господи, защо е това измамно желание, че сме други, по-други, съвсем други от вчерашните, че светът започва и свършва с нас. Та това е най-противоестественото и примитивно желание. Нима като срежат пъпната връв на новороденото, то престава да е продължение на родовата ДНК – на родовата връв… Не! Иска не иска, въпреки неговото “Его”, то е само брънка от безкрайната и безначална верига.
А тя, като всичко велико, е проста и неумолима: “…Приеми и предай!…” Откажеш ли едно от двете – умираш. Завинаги. Отпадаш от веригата – от живота.
Отпадаш!…
Векове по-късно това въздействие на каменните мозъчни полукълба ще преживее и Дякон Левски, укривайки се в килиите и катакомбите на Манастира. И точно те, пулсиращите полукълба, са подхранили неговите сила, воля и гениалност – за да е един от богоизбраните, и един със своя кръст и своята Голгота, и със своето безсмъртие!
Ще понесат своя кръст и някои от днешните простосмъртни.
За тях ще стане дума по-нататък, защото те ще тръгнат към Манастира и ще заселят този не съвсем земен пътепис.
Пътепис през времето…

МАНАСТИРЪТ

Той е действуващ почти цели седем века.
Изгарян и разрушаван, той отново и отново е бил съграждан и е оставал жива обител век след век – за поколения траки, римляни, българи и славяни, та до наши дни – за нас, днешните българи.
Сегашният му вид, с новата грамадна Г-образна постройка е дело на една просветена и властна жена, която умира загадъчно два дни преди откриването й. И тя е понесла своя кръст и стигнала своята Голгота тук, в божествената и космическа обител, до Голямата вечна река, в средището на Тракия.
Старите постройки продължават новата голяма сграда. Но в тях въздухът е друг, тишината е друга, в тях се е утаило друго време – време на сенки, една от които е на Дякон Левски, появяваща се и чезнеща нечуто и невидимо в сумрака, потъваща в потайните катакомби, неоткрити до сега, но съществуващи в преданията.
В източната част на манастирския двор са църквицата и Аязмото до нея със студената лековита вода. А отсреща, в скалистия хълм, е каменният параклис, в който при опасност са се укривали монасите. Днес през него се провират поклонници. Към този параклис никой не смеел да вдигне меч или ятаган. Мечовете и ятаганите падали от ръцете на нападателите, а ръцете им изсъхвали до кости.
На северния край на полукръглия скалист хълм личат руините от римска крепост.
Това е Манастирът.
Видимата му част са сградите, църквата, Аязмото и Параклиса. Ала той има и две невидими части – катакомбите под него, извеждащи чак до брега на Голямата вечна река, и тези над него, небесните, по които се стрелва лъчът от Перперикон.
Но никой не знае кога се случва това, кога ще се случи и на кого. Знае се само, че и времето му е богоизбрано и людете, на които ще се случи.

МОНАХИНЯТА

Тя вървеше по банкета на магистралата и наяве просънуваше, отново и отново, трикратния сън, който я принуди да се вдигне и да тръгне към Манастира.
Сънят бе само глас, далечен, а ясен и внушаващ: “Стани и тръгни! Ти ще бъдеш Монахинята на Манастира!”
“Но аз имам деца” – мълвеше тя.
“Ти нямаш деца, ти си родила деца, всички деца са Божии!” – спираше я гласът.
След третия сън тя стана и тръгна към Манастира. Последваха я смаяни детски очи и осъдителният упрек на възрастните.
През първата й нощ в Манастира тя за последен път чу гласа на съня си: “Ти си тук, за да довършиш делото на просветената и властна жена. И ти ще имаш властно обаяние над силни и богати мъже, които ще довършат построеното. След това и ти ще понесеш своя малък кръст към своята малка Голгота!”
По магистралата профучаваха стотици коли. Тя почти не ги забелязваше. Все едно, че вървеше по брега на буйна река, чието бучене не й пречеше да просънува и просънува своя сън.
Но един мощен джип спря до нея и як, скулест мъж попита:
- За къде сте, майко?
- За Манастира – отвърна тя.
- И ние отиваме там, качете се! – покани я мъжът.
До Манастира пътуваха мълчаливо. Когато спряха пред високата му обкована врата, скулестият мъж свали тежка брезентова чанта, в която изтракаха железарии.
Собственикът на джипа кимна подире му:
- Длета и чукове! – поясни. – Приятелят ми е скулптор и изсича някакви барелефи и надписи по оголените скали на хълма отсреща.
Докато говореше, собственикът на джипа обхождаше с поглед новопостроената недовършена сграда.
- Плаче за довършителни работи – рече.
- Ще търсим дарители – въздъхна Монахинята.
Очите й го облъчиха с нещо странно меко, а внушаващо, от което той трепна, замисли се за миг и каза неочаквано:
- Майко, аз съм строителен предприемач, мога да помогна. – И добави: – Имам и познати колеги, които също няма да откажат.
- Ще сме ви благодарни, а Бог ще ви благослови! – прекръсти го тя и сведе странните си очи.
- Сега бързам – рече той, – но довечера, като се отбия да взема моя приятел скулптора, ще огледам, за да знам какви материали и майстори ще са нужни. Довиждане, майко! – кимна леко и скочи в джипа.
Тя отново го прекръсти.
Високата й, стройна фигура в черно се изрязваше релефно на фона на обкованата манастирска врата. Дългата монахинска дреха скриваше всичко женствено по нея, но будеше и греховно любопитство.
Предприемачът форсира мощния си джип по магистралата, но фигурата на Монахинята дълго се проектираше над блестящия, нагорещен асфалт. Проектираше се в меки, призрачни контури, а все така внушаващи и смущаващи.
Сякаш небесният купол над Манастира го облъчваше с ясно и избистрено внушение.
Така водеше и мощния си джип през натовареното движение по магистралата – ясно, безпогрешно и с лекота.
Чувстваше се странно и приятно.
Дали не бяха запулсирали каменните мозъчни полукълба под хълма!…
А от там вече се носеха ударите на Скулптора по твърдата скала.
Пастирчето-юноша подкара на паша манастирското стадо от десетина кози и овце.
Монахинята се отправи към църквицата в дъното на манастирския двор.
От кладенеца на Аязмото се чу странен плисък, макар че там нямаше никой…!
Монахинята се прекръсти, влезе в църквицата и коленичи молитвено пред лика на Св. Атанасий.

—
Седмица по-късно манастирският двор се изпълни със строителен громол и глъч. Самосвали и камиони разтоварваха строителни материали и работници, а по-късно – мебели и всякакво друго обзавеждане.
Довършителните работи вървяха спорно. Етажите и стаите ставаха обитаеми. Поклонниците се множаха. Приходите на Манастира растяха. Монахинята ги влагаше в стенописи, икони и други манастирски потреби.
Заприиждаха и чужденци – поклонници и учени.
Славата на Манастира растеше, а заедно с нея и обогатяването му.
В деня, в който бяха завършени всички довършителни работи, предприемачите и работниците си направиха малък пикник на ливадата извън манастирския двор. Почерпката не трая дълго, но за повече нямаше време – притъмня, мръкваше. Джиповете, леките коли и товарните камиони се изнизаха и потънаха в нощта.
Монахинята се зае да притвори големите манастирски врати, ала забързани, припрени фарове изскочиха иззад завоя и спряха пред Манастира.
Някой е забравил нещо! – помисли тя.
Фаровете угаснаха. В настъпилия непрогледен мрак тя едновременно усети докосването и дъха на непознатия:
- Хайде и ние да празнуваме! – изшептя.
Тя отстрани ръката му и, овладяла се, рече тихо:
- Върви след мене!
Прекоси манастирския двор и влезе в старите постройки. Тук мракът бе още по-непрогледен, но тя вървеше уверено, познаваше всяка педя от преходните празни стаи. С тила си усети, че мъжът поизостана в непознатата тъмнина. Това й бе достатъчно, след поредната преходна врата тя рязко свърна и изчезна, стопи се сякаш – без звук и следа.
Мъжът се повъртя-повъртя, изсумтя глухо и излезе. След минута се върна с мощно електрическо фенерче. Обходи навсякъде. В ъглите на отдавна запуснатите стаи го посрещаха тежки паяжини. Нийде не откри следа от Монахинята. Изруга и си отиде. Колата му избуча и потъна в нощта.
Той нямаше как да знае, че Монахинята бе открила невидимия вход на катакомбите и умееше да се вмъкне в него, без дори да разкъса надвисналите паяжини.

—
Славата на Манастира се разнесла по цялата земя българска и по света. Заприиждали поклонници, гости и учени. Последните се дивели на седемнадесетвековния живот на Манастира, действуващ до ден днешен – единственият в света!
Манастирът се замогвал от даренията.
На празника му се стичали хиляди вярващи.
Монахинята бе свършила своето дело.

—
Тогава Митрополията решила, че е време да вземе нещата в свои ръце – приходите на Манастира да потекат към нея.
Нейни доверени монаси сменили Монахинята и насочили приходите от Вярата към Институцията.
Тази практика била отдавна утвърдена в църквата-двоянка, разделена и тя като всичко в държавата. А двете й половини не водели битка за вярата и вярващите, а за свещоливниците.
Христос изгонил от храма първо търговците.
Но това се случило в друго време и на друга земя.

—
А Монахинята, както било предопределено, понесла своя кръст към своята малка Голгота.
Силуетът й се появявал на гребена на хълма само привечер в деня на празника на Манастира. Появявал се за няколко мига и изчезвал.
А през нощта на празника откъм хълма се чували ударите на Скулптора в твърдата скала. Стихвали на разсъмване.
И той свършил своето дело.
Така свършва и този пътепис през времето, хората, събитията и легендите.
И с извода, че вярата е за всички, а институцията е сама за себе си.
Защо не: Всичко е функция на държавата!…

—
Но, привършил пътеписите, неочаквано се запитах: Защо се занимавам с всичко това?
Живея в шоу-държава, управлявана от шоу-парламенти и правителства, над които бди шоу-Темида, от всички телевизионни канали ме заливат шоу-програми и несекващи оптимистични новини за кражби, убийства, измами, корупция, “законно” заграбени имоти и какво ли още не.
Абе, с четири думи: Живея във време менте!
Е, защо тогава се опитвам във всичко това да вплета чистата българщина, чистия подвиг и чистите саможертви?
Те са мухлясало демоде.
А шоуто е лъскаво.
Напред към… лъскавото Нищо!

Велчо Милев – ПЪТЕПИСИ