В Долината на розите сме.
От север я пази легендарният Балкан, от юг – Средна гора.
Села, селца и махали са ръснати край Тунджа, или са залепнали по стръмните склонове на двете планини-сестри.
Тръгнали сме да посетим трите свети места на България – Калофер, Карлово и Сопот. В първото градче е роден Геният, във второто – Апостолът, в третото – Патриархът!
Разстоянието между трите градчета е трийсетина километра – каква наситеност с върхове!
Отправям трикратен духовен поклон пред Ботева и Левски, и пред Вазова – вечният триножник на нашето революционно движение, на свободата и възраждането ни.
Свети места!

—
Но тези светини са осквернени.
Представете си тримата големи: Геният, Апостолът и Патриархът, и… на крачка от тях, срещу тях – имот на Симеон Сакскобургготски, присвоен неясно как от земята и народа български. А за тази земя са умирали светли умове, хиляди млади животи.
Не завиждам за мястото ви, ваше Невеличество.
Знам, присвоихте и много други имоти, но нито морето, нито дори връх Мусала ви правят толкова малък, както съседството ви с тези трима големи българи – Гения, Апостола на свободата и Патриарха на българската литература.
Питам се защо трябваше да се пръкне и такъв персонаж в древната ни държава?
И си отговарям: Защото го повикаха политически лилипути, от които гъмжи така наречената ни политическа класа. А лилипутите се подушват дори през Апенините и Пиринеите – обонянието им е единственото им завидно сетиво.
Но стига, край на това нелирическо отклонение.
Предстои ми нещо много по-хубаво и важно.
Предстои ми среща с истинските Величия на България!

—
Пътуваме с колата на нашите приятели Пепа и Митко.
Те са живели и работили доста години в този край и поискаха да споделят с мен и съпругата ми спомените и приятелите си от онова време.
Оказаха се хубави – хубави хора, хубави спомени, хубави места – възрожденски!
Тук възраждането не е спирало. И продължава. Продължават да се раждат възрожденци: като братята Христо и Евлоги Георгиеви, построили нашия духовен Еверест – Алма Матер, или алпиниста Христо Проданов, забил знамето ни на истинския Еверест, и… останал там! И много, много други.
Но, уверен съм, с всички тях неотменно са вървели великата сянка на Дякон Левски, гениалният Ботев пламък и Вазовото родолюбие.
Всичко това ме кара да повярвам на преданието, че след падането на Търново тук са се заселили видни и просветени болярски родове. Затова по тези места не е секвал и не секва високият интелектуален и свободолюбив дух.
От Нищо не се ражда и преражда Нещо!
А тук Нещото очевидно е с древни, вековни корени, силно и безсмъртно – долината го ражда, а двете планини-сестри го пазят и поят с бистрите си води, и го теглят към духовното с високите си върхове. С тази магия тук се раждат, живеят и умират хората.
Така почувствах тези три градчета – като три огнища, като три ъглови камъка в основите на новата ни история, възраждане и култура.
Но ще отделим най-много време на Карлово, защото нашите приятели са живели и работили в неговите заводи и предприятия. Освен това в него е роден и най-великият и земен Апостол на свободата – Васил Левски.
Величието наистина се ражда от земята, ходи по земята и по нея стига до безсмъртието. В това за сетен път ме убедиха родните къщи на тримата големи – Ботев, Левски и Вазов. Праговете им са наравно със земята – прекрачваш го и стъпваш направо на свещената българска земя. Тя ще те стопли и ще те отведе нависоко, защото е жива, защото има душа, защото е земя-майка на чедата си.
Асфалтът и паважът нямат душа. А по етажите нагоре бездушието така се разрежда, че става космически студено, убиващо. Там се оцелява само в скафандри. Нима това ни очаква?…

—
Оставяме багажа в апартамента на Георги, Златка и малката Пламена – семейството на големия син на нашите приятели – на които ще гостуваме вечерта и нашият гид, Пепа, ни повежда из Карлово.
С първите стъпки ме обзема странно усещане: над мене са зъберите на вечния Балкан, а по каменистата уличка сякаш долавям стъпките на Апостола.
Той наистина е вървял по тази уличка. Спрял е на ъгъла и приседнал на облия камък, за да отреже косите си и да се обрече на свободата на своя поробен народ. Стоя пред този камък. Потръпвам. От онзи миг ме дели век и половина, а всичкото това време сякаш е изтекло изведнъж и на крачка от мене е синеокият Апостол – чувствам го близък, истински и толкова съвременен, съвременен за всички поколения – завинаги съвременен!
Какви ли бихме били ние, днешните, без него?
И какви ли ще бъдат утрешните, ако го забравят?
Защото и сега ме тревожат безродници. А какво ли ще бъде утре, ако те се умножат и присвоят цялото утрешно време и цялата утрешна съдба на родината ти, Дяконе – на моята родина и на родината на идните ни следовници.
Минаваме край паметника на Левски, издигнат на площада, но аз продължавам да го виждам стъпил на земята, да кръстосва цялата земя българска и всичките души български и да запалва в тях искрата за свобода.
До храма “Св. Николай” се покланяме на гроба на Гина Кунчева – обикновен гроб на обикновена българка, родила необикновен син, роден и от земята българска.
Срещу храма е Историческият музей на града – дъх и дух на възраждане, на предприемчивост, подем и възход!
А какво ще остави в музея на времето днешното наше време: руини, престъпност, грабеж и мародерство, съсипали държава, за да съградят алчни дворци. Жалки следи от жалки хора, направили и времето жалко, управлявано от още по-жалки нищожества.
Дяконе, нужен си и днес!!!!
Викам те с твоите четири удивителни…

—
По стръмна калдъръмена улица в стария град вървим към Водопада.
След десетина минути пред нас се възправят, като стена, гранитните основи и склонове на Балкана. Извисяват се на възбог, над тях е само небето. По стръмния склон се спуска с шеметен громол кристално чистата вода на Водопада, за да задвижи турбината на електроцентралата и, показала пред нас красотата си и работливостта си, се спуска плавно, умъдряло, малко уморено през града.
Връщаме се с водите й уморени и ние.
Спираме пред паметника на алпиниста Христо Проданов. Гледам каменния му образ, поглеждам към поднебесните зъбери на стария Балкан и си мисля: Как няма да тръгне именно той и именно той да покори Еверест, нали от дете са го мамили тези поднебесни висоти!
Малко по-надолу срещаме стара приятелка на нашия гид – Пепа: Златка Бакърджиева. Веднага разбираме, че госпожа Бакърджиева има специално място в семейната история на Пепа. Домът й ни посреща с уюта на старини и спомени, и с картините и скулптурите на нейния син. Спомените тук са смесени – от България и Чехия: Баща й е от с. Корен, а майка й от Чехия, будни и просветени хора.
Така потръгнаха нашите хубави срещи с хубави хора и спомени.
Така би трябвало всеки да се връща по следите на живота си – при хубави хора и спомени!
Така продължиха срещите ни и по-нататък: с Невена – в Дома на профсъюзите, с Димитрина – в Градската библиотека, с Ели Стоенчева – в дома й, и други и други.
- Отиваме в къщата на Тусун бей, сега Дом на профсъюзите – повежда ни Пепа.
Къщата е голяма, бейска.
Невена Георгиева с охота ни я показва и разказва историята й.
- От другата страна на улицата е бил харемът на бея – кимва. – А под улицата е прокопан тунел, по който жените на бея са минавали, без да ги види чуждо око.
Във въображението ми сенките на тези жени още вървят в този тунел – той е бил целият им живот: тунел невидим за околния свят, а светът – невидим за тях!
Добре, че от този непрогледен тунел на миналото отиваме в прекрасната слънчева сграда на Градската библиотека. В отдела за “Култура и изкуство” ни посреща Димитрина Николова. Тя самата е слънчев човек, а се оказва и читателка на някои от моите книги. Веднага предлага среща с читатели. Уговаряме се за пролетта.
Приятно е да срещна човек, когото не познавам, а той вече да е общувал с мене чрез книгите ми и ме познава. Защото авторът е в книгите си и подобни срещи са истинската му награда. Те показват доколко е бил искрен и успял в труда си и доколко е човек като тях, за да споделят мислите и тревогите му.
А при среща с читатели винаги ми се е искало да съм между тях: да седим в кръг, а в средата на кръга да е книгата и да я обсъждаме, както пастирите са седели край огъня и, загледани в него, са бъбрили за какво ли не. Това би трябвало да е книгата – да топли и да събира човеците около себе си. Така мисля.
Знам, с подобни книги не се печелят пари, но се печелят съмишленици за един по-добър свят, по-чист, по-човечен – те са “зелените патрули” на духовната и душевна екология. Рано или късно светът ще ги потърси, ако не иска да последва съдбата на Содом и Гомор, към която го водят “бестселърите” на порното и престъпността.
Изборът е на отделния Човек и на Човечеството.

—
Към края на първия ден сме от нашето гостуване в Карлово и никак не се учудвам, че вървим към къщата-музей на Васил Левски. Не се учудвам, защото той през цялото време бе с нас, усещах присъствието му непрекъснато от мига, в който се изправи от камъка, захвърлил расото и отрязал косите си. Вървеше с нас, а ние се опитвахме да вървим редом с него, но не бе по силите ни.
Как да вървиш редом с Апостола, обходил неколкократно всичката земя българска и всичките души български. И я е обходил с отворена, незарастваща рана.
Днес България цялата е отворена рана, Дяконе, ала си няма Апостол!

—
На другия ден тръгваме към Сопот.
Тръгваме и… пристигаме! Разстоянието между Карлово и Сопот е толкова малко, че когато виждаме указателния знак на входа на Сопот, в ретровизора все още виждаме и знака на изхода на Карлово.
Повече време ни отне пътя до манастира “Св. Спас”. Тук Левски е замонашен. Църквата на манастира е внушителна и много красива, със свежи стенописи и превъзходна акустика. Прекръстваме се, запалваме по свещичка и на излизане от нея за кой ли път се замислям, че и тук стъпките на Апостола са оставили невидими следи. Впрочем, тези негови следи ме сродяват с него и с този край, защото той е посетил два пъти и моето родно Меричлери в средата на Тракия. Там е бил учител неговият верен съратник Д. Н. Матевски и са основали революционен комитет.
Дяконе, навсякъде си, но защо те няма днес?…
От манастира тръгваме към дядовата Стоянова воденичка, описана от Вазов в “Под игото”. Тръгваме направо през поляната, вижда се на не повече от половин километър.
Самотна и пуста е, но е точно такава, каквато е била и в онова време. Спираме пред нея и магията на нейната история веднага ни оплита: Бойчо Огнянов, бунтът, жестокото му и трагично потушаване… Чорбаджи Марко, слепият Колчо, Боримечката…!
Излизаме мълчаливо и мъчително и от тази магия и се спускаме по каменистите улички на Сопот към Женския метох, в който се е укривал Левски – вездесъщият Левски.
Но и тук ни обладава магия – потайна, промъкваща се в тъмна доба, идваща и отиваща си с нечути стъпки. Ала и тя завършва жестоко: башибозук обезглавява монахинята Христина, укривателка на Дякона.
Скромен гроб бележи тихия й подвиг, и спомена за вярност и жертвоготовност.

—
Поредната бълбукаща вадичка по калдъръмена уличка ни води към къщата-музей на Патриарха на българската литература – Иван Вазов. И нейният праг е наравно със земята, а покривът – наравно с асмата.
Плочникът на двора гъмжи от посетители. Надпреварват се да надничат в обширните одаи, в спалните и работните стаи на жените, и в берберницата с восъчните фигури, дело на сина на нашата вече позната Златка Бакърджиева. Експозицията в новата сграда също е пренаселена. В нея оживява историята на големия Вазов род и цялото творчество на Иван Вазов.
А мен ме привлича едно ябълково дръвче, до сами оградата на плочестия двор, надвесено с всичкия си плод към уличката, предлагащо се цялото на хората. Както Патриархът е предоставил целия си живот и творчество на хората, мисля си.
Гледам това ябълково дръвче и то ме свързва много повече с Вазов, отколкото цялата богата и модерна експозиция.
Не знам защо ми идват все едни такива примитивни асоциации.

—
На връщане от Сопот нашите приятели неочаквано ни водят на гости в дома на учителката Ели Стоенчева. Бога ми, не познавам друга учителка с толкова много, толкова красиви и различни цветя. Посрещат ни още на пътната врата, придружават ни по пътечката, по стълбището, в коридора и стаите – навсякъде!
Жена ми не може да откъсне очи от това цветно царство, то е и нейно царство. Подозирам, че ще си тръгнем от този дом с наръч цветя, корени и клонки, които все още липсват в градината на жена ми. Не се излъгах… А ние, мъжете, си тръгнахме с вкус на чудесна домашна ракия.
Винаги ще си представям жените на Карлово сред цветя.

—
За съжаление, време е да си тръгваме от този благословен край – благословен с природа и хора.
А на пролет, заканваме се, ако е живот и здраве, ще прекосим боси Калоферските поляни, под “Юмрука” – Юмрукчал, от където извира Тунджа. Ще се поклоним на Гения – Христо Ботев. Ще посетим и тамошните църкви и манастири. Ще… Но всичко това, ако е рекъл Бог!
Сега пътуваме към Мраченик.

—
Чували ли сте това име – Мраченик?
Ако ви се случи да спрете в селцето с това име, скрито в една от пазвите на Средна гора, и дочуете разговор на местните жители, ще ви се стори, че сте попаднали в някакъв неизвестен, неоткрит все още кът на Земята.
Специалният разговорен език на хората тук е единствен в света. Измислили са го старите му жители, майстори-зидари, скитащи из цяла България. И са го измислили, за да не ги разбират стопаните, на които строят къщи, какво си говорят – доволни ли са, одобряват ли пазарлъка, ще искат ли повече или не…
Точно този уникален език ни демонстрира приятелят на нашите приятели, Иван Дънeв. Той и съпругата му Васка ни посрещнаха и нагостиха богато, по български, нещо повече – по традициите на балканджиите!
Приятно и колоритно семейство са двамата: той – бивш механик в тракторните и оръжейни заводи в Карлово, посетил почти двайсетина страни по света, тя – полиглот, владеещ седем-осем езика. И си живеят двамата в този странен Мраченик с козичките, с кучетата и котките, и с кокошките, но отворени към света, към хубавото и човечното, и дори към моите книги.

—
Тръгваме от Мраченик с настъпването на вечерта.
Пътуваме по “пенсионерските пътища”, далече от претоварените и шумни магистрали – по тихите, почти безлюдни пътища на вчерашна България. Фаровете на колата осветяват нощта пред нас, а ние “осветяваме” ту едно, ту друго от впечатленията си през тези два хубави дни.

—
Само едно се опитвам да забравя – така наречения “царски” имот-джудже срещу тримата големи: Гения, Апостола и Патриарха.
Ала това е днес България – вчерашни върхове и днешни падения!

Велчо Милев – ПЪТЕПИСИ