/А всъщност…/

Всъщност сме много повече.
Само на пръв поглед сме онези четирима, които преди тридесет години пътувахме в моето “Жигули”. Тогава аз и жена ми бяхме млади, а синът ни и снаха ни бяха почти деца.
Сега аз и жена ми сме на преклонна възраст, а синът ни и снаха ни имат големи деца. И пътуваме в джипа на сина ни, един “Гранд Чероки”, който ми внушава усещането, че пътувам в къща.
Запътили сме се към малко старопланинско селце със странното име Стомонеци. Състуденти на сина ни и снаха ни си построили къща в това селце и ни поканиха да им гостуваме.
Тази покана, обаче, има предистория. Първо те ни гостуваха с техните деца. Е, деца-деца, а дъщеря им вече архитект, синът им трети капитан на кораб… И точно той, капитанът, се оказа виновник да ни гостуват: искал да се запознае с автора на книгите, които четял при дългите си пътувания по морета и океани, тоест с мен. Виж, значи, как една дълга скука и самота могат да те направят читател на художествена литература!
Ала пътуването ни до това тайнствено Стомонеци се оказа само повод. Нашите пораснали деца решили да ни подарят едно приказно пътуване през Долината на тракийските царе, през паметника на Шипка, през “Етъра”, през Габрово, през Узана – географският център на България, та до връх Исполин, от който на север погледът стига до Дунава, а на юг – до Родопите. Нямаше да отминем и Соколския манастир. И във всяко от тези места щяхме да открием не само паметно присъствие, а и внушение.
Внушение от дълбините на земята българска, от върховете на земята българска, от въздуха и водата, от огъня и следата, от народа български, населил преди тринадесет века тази земя, защитавал я и облагородявал я, белязал я с костите на предци и пра- прапредци. Те, костите, са се превърнали в корени на тази земя и който забрави тези корени, ще бъде трижди проклет. Защото мъртвите не прощават.
Помнете, днешни и утрешни!

—
А защо не сме само четиримата в джипа?
Защото, както си пътуваме, с нас пътуват и дядовците и бабите ни, бащите и майките ни, децата ни и техните деца – внуците ни – пътуват в разговорите и спомените ни.
Добре, че джипът е голям, та ни побира всичките, все едно, че пътуваме в общия ни дом – няколко поколения в нашата обща къща.
Хубаво ни е.
И мислено се моля България винаги да е около нас, над нас и вътре в нас. И в децата, и във внуците, и във всички идни внуци и правнуци. За да пътуват и те с нас – днешните.
Дано Бог чуе молитвата ми!

—
И така – тръгваме.
Денят е хубав. Ранната есен прелита от двете страни на асфалтовия път и ни кима с модерните си разноцветни прически. В тях има пролетни, летни и есенни багри и кичури, които весело пламтят под лъчите на утринното слънце.
На един дъх преваляме Средна гора. На билото й извръщам глава надясно, към Змеевската пещера, в която е открит един от най-ранните преписи на Паисиевата История.
Започва се! – казвам си.
Започва се, защото вече навлизаме в Долината на тракийските царе и след минути спираме пред Голямата Косматка. Но гробницата е затворена – подранили сме. Нищо, решаваме да не губим време, а да я посетим на връщане. Сещам се, че дъщеря ми е пила от златната пиала заедно с археолога Китов при откриването на тази древна тракийска гробница.
Докато аз се сещам за това-онова, а жена ми и снаха ми бъбрят за какво ли не, синът ми вече катери джипа по серпантините на Стара планина към паметника на връх Шипка. Почти на всеки завой изникват каменни знаци и паметни плочи, напомнящи епичните боеве за този “заветен връх”, както го нарича дядо Вазов.
Струва ми се, че усещам присъствието на хилядите съдби и души отпреди сто и тридесет години, останали да витаят над тези гороломни склонове, и сякаш дочувам далечното ехо на бойните им викове и стенания, гърмежите и громола на камъни и дърве, и последния полет на трупове…! Върхът е бил бранен от руси и българи, но и от самата планина българска, от снеговете български и от виелиците български. За да се издига сега и завинаги каменният паметник с големия лъв, бдящ от своето Орлово гнездо над цяла България – паметник и предупреждение!
Стоим в подножието му смълчани.
Ето, това е най-истинското преклонение и поклонение пред светинята, пред подвига и саможертвата. Така ние, обикновените потомци, почитаме и съпреживяваме необикновения подвиг на обикновените ни предци.
Това ни сродява с тях.
Сродява ни дори с камъка и тревата, с въздуха и небето, които също са преродени наследници на онова време – като нас!
Дъвча някаква тревка и рея поглед над върховете и доловете на стария Балкан – гръбнака на земята българска.
Жена ми и снаха ми разглеждат непознато диво цвете.
Синът ми работи панорамно с фотоапарата.
Недалече от нас ламарините на джипа пропукват нетърпеливо, готов да полети по северните склонове на планината към…

—
Към “Етъра”.
Северните склонове на Балкана са плавни, не така стръмни и гороломни като южните, но панорамата е вълнуваща, редуват се хребети и долове, които сякаш стихват чак до високия бряг на Дунава.
Вълнуваща е с поднебесните си върхове и била, със стаената мощ в титаничния гърч на планината, с гранитната сила и сигурност, с които пази земята ни.
Връхлита ме странна и горда мисъл, че ако само един българин се изправи на билото на този Балкан, никой не би могъл да премине през него!
Отправяме се към джипа мълком, изглежда всички сме покорени от планината, вглъбени.
Оставаме мълчаливи и когато джипът ни понася по плавните асфалтови серпантини към “Етъра”.
От високото на пътя този действащ етнографски музей прилича на забравен от времето кът, останал тук от средата на деветнайсети век.
Но когато слизаме по стръмните стъпала, после и по тясното дървено мостче, ни поразяват следите на задъхан труд, изобретателност и предприемчивост, които са пламтели в нашите предци. От водата и камъка, от дървото и глината, от конопа и памука те са сътворявали гениална самобитност, в която завинаги са оставили българския дух, душевност и багри – всичката българщина, преминала през векове и отиваща към векове!
И са го правили така естествено, както естествено си бълбука поточето по цялата дължина на “Етъра”. И е толкова простичко и истинско, че е повече от велико – живият живот!
Случихме на панаира на “Етъра”. Гъмжило от посетители и чуждоземна реч – гостуват представители на повечето балкански народи, подредили сергии с произведения на техни майстори.
Това също е велико.
Защото доскоро балканските народи си “гостуваха” с тежки войнишки ботуши, с карабини и щикове, с хиляди ранени и убити, останали в чужди и наши земи.
И защо?
Заради болното славолюбие и алчност на собствените си короновани господари, които и след победите, и след пораженията, обаче, пируваха вкупом върху гробовете на бедните си поданици.
Величия!…
Викам духовете им от отвъдното да погледат “Етъра”.
Той е тяхното възмездие.

—
От “Етъра” тръгваме към Соколския манастир.
Съграден е на самото било, като орлово гнездо. И е на две нива. На горното ниво са манастирските сгради, обширният двор, осемстенната чешма, съградена от Кольо Фичето, и грамаден бор на век и половина.
Стръмни стъпала водят към долното ниво. Върху него е скътана стара църква, обградена от гранитни скали и катакомби, потъващи в тях. В преддверията им горят свещи, запалени от поклонници, но зад тях ходовете им се губят в мрак.
Само една от катакомбите, подобна на църковен свод, има изход към почти отвесния северен склон. Горе, в гранитния свод, чернеят забити ръждиви метални куки. При появата на турска потеря на тези куки окачвали въжета, за които се улавяли хайдути и въстаници и се спускали по стръмния склон, обрасъл с храсти и вековни дървета.
Но веднъж осем български момци били изненадани от потерята и обезглавени.
В тяхна памет гениалният майстор Кольо Фичето съградил осемстенната чешма в средата на манастирския двор и изваял в камъните й осем сокола.
За да не разберат поробителите, че чешмата е паметник, той покрил осемте сокола с варова замазка.
След Освобождението освобождават и осемте сокола от замазката и сега те ни посрещат. Посрещат всички и ние се срещаме с тях, и с мрачното робско минало, и със саможертвата на осемте смели момци.
Соколският манастир – манастирът на соколите!

—
На обяд слизаме в Габрово.
Пътуваме все край Янтра, а и Габрово се е наредило по двата й бряга, по-нагоре няма накъде – стръмни планински склонове.
Поздравяваме Рачо Ковача, настанил се на хлад в средата на реката и го оставяме да се труди, а ние избираме гостница с обширен вътрешен двор и лозница над него.
Кой казва, че габровци са скръндзи!
Точно те ни предложиха пържоли колкото двете ковашки длани на Рачо Ковача и положихме доста труд докато се справим с тях. Но се справихме всички от нашата сговорна четворка – единни в пътуването, единни във впечатленията, единни в яденето – добър екип сме!
След преобилния обяд грандът “Чероки” най-после ни понася към тайнственото Стомонеци – тайнствено име на тайнствено селце, в тайнствено място.
Понася ни към Ана и Георги, състудентите и приятелите на сина ни и снаха ни.
През това време аз се опитвам да отгатна какво значи това Стомонеци? Дали е “сто менци”, или нещо от стомана, или “сто монети” – не, с нищо не се връзва и се оказа, че никой не знае. Стомонеци и толкоз! Добре, Стомонеци – Стомонеци, примирявам се.
След каскада от катерения и спускания открихме това тайнствено Стомонеци. Кацнало е на южен склон. А склонът е толкова стръмен, че се учудваш как къщите не са се свлекли в потока. Не къщи – лястовичи гнезда!
Сега разбирам защо лястовиците обичат хората, а хората – лястовиците. И едните и другите умеят да строят на отвесни стени.
Точно на такава отвесна стена са построили новата си къща Ана и Георги. А под нея и до нея – две равни полянки. Защо не на равното? – учудих се.
Ето отговора на Георги:
- Защото тук бе дядовата къща, на чието място исках да построя и новата! – казва простичко.
Този отговор веднага спечели симпатиите ми. Каква родова приемственост. Въпреки трудния терен, новата къща е издънка от старата му дядова къща. Ана не била съгласна, но той, след викове и хвърляния на тесли и чукове, се наложил.
Къщата е хубава, живописна. Хората – също.
И, изведнъж се сещам, че навремето и ние с жена ми построихме новата си къща на мястото на старата дядова къща. Не бях го осъзнал до сега, сторили сме го интуитивно – както кълновете тръгват от корените.
Докато Георги е спокоен, флегматичен и мълчалив, Ана ме изуми с напористия си оптимизъм и жизненост. Гледах я и не можех да повярвам, че същата тази жена е оперирана от рак и е била почти обречена, а сега прави планове за столетия напред.
Георги я гледа с подкупващата си усмивка и кротко отпива от домашната ракийка. Не изоставаме и ние, гостите.
Вечерта припада изведнъж.
Отсреща, по високото било на гористия хълм, бавно се изтърколва замислена луна. А на небето, като във фотографски проявител, една след друга изплуват звездите на есенната нощ. И тишината…
Това е Стомонеци!
Вече не ме интересува какво означава името му.
Само едно ме тревожи – върху покрива на старото училище е паднала грамадна топола и стои там от години!

—
На следващата заран джипът ни понася към Узана и връх Исполин. Побрал е още един пътник – Георги. Той ще е нашият гид в планината.
- Ха! – възкликвам неочаквано.
Планинците са големи шегаджии: пътуваме сред зелени гористи склонове, море от зеленина, а селцето, през което минаваме, се казва “Зелено дърво”! Сякаш в чест на единственото зелено дърво, поникнало тук, сред гората…
След няколко завоя пътят изведнъж потъва в митична гора. Трийсет-четирийсетметрови дървета, прави и гладки, почти едно до друго, са побили върхарите си в самото небе. За да видиш върховете им, трябва да легнеш по гръб – главозамайващо. А ако искаш да минеш между тях, ще ти се наложи да вървиш с едното рамо напред, толкова нагъсто са. Под тях е вечен сумрак, в който вероятно бродят митични същества, но не искат да ни се покажат.
Следващия път ще вземем с нас деца, те непременно ще ни ги опишат!
Изпод грамадни каменни блокове извира планинско ручейче. Зъбите ни изтръпват от първата глътка. Освежаваме се, напълваме няколко бутилки и продължаваме нагоре, все нагоре.
Излизаме от митичната гора изведнъж, така, както потънахме в нея, и пред очите ни се ширва неправдоподобно голяма, равна и съвършено гола поляна. По нея няма дори бурени, застлана е сякаш с лунна почва и се шири на билото на планината на почти два квадратни километра. Напомня гигантски космодрум на извънземни.
/Защо не!…/
Това е Узана.
Нашият вездесъщ джип тръгва по червеникав лунен път. Минава край пирамидата, обозначаваща географския център на България, и след километър навлиза в по-ниска гора. До сами пътя синее плантация от дива мента и ароматът й е попил във всичкия въздух на планината.
Пред нас вече се извисява, подпрял небосвода, връх Исполин.
За мен, за жена ми и снаха ми пътят свършва тук. На тях не им е по силите да катерят върха. А моят наскорошен инфаркт, усетил разредения въздух, ми казва:”Стоп!”
Върховете са за младите и силните.
И те тръгват – синът ми и Георги.
Нас ни приютяват две пейки до широка, грубо скована маса в сянката на дърветата.
Обгръща ни тишината на голямата височина и безлюдието – чудесно условие за тиха приказка по домашному. Жена ми и снаха ми начаса я подемат – за деца, внуци, студенти, магистратури и… И по-нататък губя нишката на разговора.
Опива ме усещането, че под мене е най-голямата планина на родината ми, планината с връх Вола, с Къкринското ханче, с върховете Ботев и Шипка, и с Исполин пред мене!
Не помня някога да съм дишал така свободно и леко.
След час покорителите на връх Исполин се връщат.
В очите и в изражението си още носят висотата и далечината, които им е подарил върхът.
Радвам им се. Така би трябвало да изглеждат всички млади.

—
Време е да се разделим със Стомонеци, с Ана и Георги.
Изпращат ни. Пожелават ни приятно пътуване, а те и децата им щели още да попътуват из моите книги. Ще очакват нови и отново да им гостуваме!
Обещаваме.

—
Преваляме Стара планина и се спускаме към Долината на тракийските царе.
Но преди това не отминаваме и Тракийската гробница в Казанлък. Дори се освежаваме с по едно кафе в подножието й. Освежават ни и шеговитите съвети на сина ми към младото сервитьорче да се събуди преди да започне да връща рестото. Момчето имаше нужда от съвет, защото едва се надигна от далечната маса, на която присмехулно го гледаше приятелката му, свежа и грейнала от очевидно дългата нощ…
Младост!
Чуждата младост ме връща към моята младост, отпреди много, много години, когато бях стажант в Казанлъшката болница. Но това е много стара история, макар и приятна – като всяка младост. В нейните спомени изплува общежитието ни в някакъв църковен двор, болничните отделения, старият Енински доктор Попов, в който видях истинския селски доктор с подготовка и апостолски дух.
Сигурен съм, че и до днес го помнят с добро.
Беше пролетта на 1955-та година.
Господи, колко много е остаряло моето време!

—
Този път случихме.
Голямата Косматка не само ни прие и удиви. Не само ни върна хилядолетия назад, във времето на Севт III, но случихме и на нейния откривател – археолога Китов.
Стоеше прав по средата на могилата, където екипът му сондираше в търсене на предполагаема камера над гробницата. Беше си Китов – с колониалната каска, гол до кръста, по къси панталони. Говореше нещо или разпореждаше нещо.
Така го видяхме, такъв остана и в паметта ни. Кой да предположи, че само след седмица ще си отиде от този свят.
Но делото му ще остане завинаги. Дай, Боже, всекиму!
А аз си мисля, че Китов, лека му пръст, просто отиде при себе си. Той така поразително приличаше на ликовете на тракийските царе, че бе орисан да ги открие и да отиде при тях – при себе си!
Нищо случайно.

—
Нищо случайно и в това, че по същото това време, в този час, дъщеря ми, зет ми и малката ми внучка Елена се оказаха в Мъглижкия манастир.
- Отиваме при тях! – заяви синът ми и пришпори неуморния “Гранд Чероки” към поредната света обител.
И към обичайната сговорна среща на семейството ни.
Но няма как да сме всички заедно, защото големият ни внук и сестра му, след завършване на висшето си образование, работят в столицата, а по-малкият ни внук е студент в Пловдив. Затова пък мобилните ни телефони понякога прегряват от кръстосани разговори.
Дано семейството ни винаги да е така сговорно.
Виждам същото и в очите на жена ми. Няма по-голяма радост и награда за родителите от тази – младите кълнове на семейството да растат здрави, успяващи и сговорни.

—
Мъглижкият манастир ни посреща с обичайното си ежедневие – поклонници, просяци, свещи, светии по стенописите и монахини, минаващи като сенки край нас.
Зидовете на манастира са масивни, крепостни, но и те не са го опазили…
Внучката ми седи на пейка пред храма, а тъжните й покрусени очи са отправени към долината, през която са вървели над осем хиляди момченца, българчета, подкарани от конни еничари към престолнината на турската империя.
Дъщеря ми и зет ми също са посърнали.
Покрусени сме всички.
Надписът на стената на храма сякаш е надгробна плоча за тези деца и за изкланите монаси.
Някой си Склав, турски военачалник, но леко промененото му име издава славянобългарски произход, сиреч еничар, нападнал манастира, изклал монасите и взел за еничари над осем хиляди деца от околността.
Съдба българска – еничар еничари взема.
Навремето разпокъсаната на феодства българска държава е станала лесна плячка на турското нашествие. А днес, разделена на партийни феодства, чия ли плячка ще стане. Или вече е…?
Щом не случи на ни един държавник-родолюбец, а народът е опустошен до пълно безразличие, какво друго ни очаква!

—
Не исках такъв завършек на хубавото ни пътуване и на този пътепис – горчив, трагичен, покрусяващ – но не мога и да го отмина и премълча, с надеждата да не се повтаря.
Защото и днес се пръкнаха предатели и еничари.
Ала те не знаят, че земята българска таи страшно проклятие, което е настигало и съсипвало всички нейни поробители и грабители.
Доказано е!
На тази земя жив поробител не е оставал.
Но мъртвите й синове остават вечно живи.
Помнете!

Велчо Милев – ПЪТЕПИСИ