ПЛОВДИВСКИ РЕЦИТАЛ
съставител: Асен Димитров-Феликс
електронна книга
ПОЕТИЧЕН СБОРНИК
„Жителите на този град
са хора на удоволствията…
Също има и много добри поети.”
Евлия Челеби - XVII век
—————————–
ЗАЩО СЪСТАВИХ ТОЗИ СБОРНИК
Веднъж един възрастен човек ми каза: „Цял живот живея в Пловдив, много си обичам града, а не знам кои са най-хубавите стихотворения, написани в него. Имам предвид от съвременните поети, които са живи или можеше да са живи. В живота все има нещо по-важно от поезията. Сега разбирам, че съм пропуснал една красота, все едно никога да не бях ходил в Стария град. Очите вече не ме слушат, не мога да чета много. Ако някой отсее най-хубавото, дето е разпиляно по рафтовете, ще направи голямо добро на града ни. Прочетох една такава книжка, но е само с любовни стихотворения. Според мене трябва да се направи една обща - като дар от Пловдив за България. Да е кратка, но да не ти дава сърце да я оставиш. Тогава ще кажа на внуците: „Тая книжка е написана в Пловдив.” И даже ще им подаря по една. Знам ли утре къде ще ги отвее вятърът. Да си имат нещо от душата на тоя град, дето толкова много е видял и преживял.”
Честно казано, напоследък не се трогвам лесно, но тези думи ме трогнаха. Стори ми се, че неслучайно този човек ги каза на мене. Реших да съставя книжката, за която говореше, както други решават да направят чешма или мост. Все пак има неща, които не трябва да се забравят. Години наред преравях всички стихове, писани в Пловдив от средата на 20-ти век насам. Съветвах се с умни хора и търсех вечното, а не модерното. Накрая избрах 35 стихотворения от 28 автори, които подредих по възраст. Някои от тях вече не са живи, други отдавна не живеят в Пловдив, но стиховете им завинаги ще ги свързват с нашия град. Нарекох сборника „Пловдивски рецитал”, защото той не е антология, а повече прилича на рецитал, събрал живи и мъртви поети, наши съвременници. Надявам се този рецитал да се хареса на млади и стари, на днешни и утрешни хора, защото хубавата поезия е съвременница на всички хора.
Асен Димитров - Феликс
СТЕФКА СТАМАТОВА
** *
Градът изглежда по-красив при дъжд,
рисуват капките старинни акварели
и галят чисти линии от туш
очите, от възторзи онемели.
Реката в низината шумоли
и към морето бяло приближава.
Накацали по стръмните скали,
рисуваните къщи оживяват.
В такова време могат да летят
с криле от чисто, стародавно злато
и пак на хълма да се закрепят
в дворовете с бръшляни и мушкато.
И млад, и древен е градът при дъжд,
когато капките в античния театър
събудят вековете изведнъж
и в древно представление ни пратят.
1992
АЛЕКСАНДЪР БАНДЕРОВ
***
Беше сън и в съня бях без глас, без лице.
Бях неистински, бях две разтворени длани.
Две открити за малко сърдечност ръце.
Две кървящи от всяка неискреност рани.
Тропах дълго по много познати врати.
Не отвориха никъде. Мъртви ли бяха?
Ако нямах лице, имах още мечти,
но мълчах. Затова ли не ме разпознаха!?
Моят глас беше друг, имах друго лице,
бях най-истински - две разтревожени длани.
Две познали любов и невярност ръце,
два юмрука, затропали по съвестта ни.
Беше сън, беше моят живот отлетял.
Беше всичко, което денят обеща ми.
Беше детството, първият сняг навалял.
Беше първият сън от смъртта на баща ми.
1978
***
Самотата е изход в затворена клопка.
Свят нежив, който трябва ти сам да заселиш
с отзвънелия звън на отдавнашни хлопки,
с гласовете на делници и на недели.
В нея можеш да бъдеш божествено слово
и духът, обладал оживялата глина.
Да разменяш в света си измислен, съдбовно,
вчерашно бъдеще с утрешно минало.
Тя е полет в тунела на времето. Бездна,
от която смолата на дните изтича
и в чиято условност и аз ще изчезна,
съществувал и ничий.
1993
ЦВЕТАНА СЕСТРИМСКА
НАСТРОЕНИЕ
Есен…
Гроздов сок лепне по устните.
Шепнат окапали листи.
Над прозореца клонка се спуска,
а на жиците дъжд е увиснал.
Есен…
Ливада от вятър косена.
Слънце оскъдно на прага изстинал.
Простички думи, останали в мене.
Думи отминали.
Есен…
Расне хорото на птиците.
Гасне небето стъмено.
Тихи облаци плуват в очите ми.
Нещо е станало с мене.
Есен…
Късна ли, ранна ли?
Вглеждам се в себе си - мисля за мама.
Топъл шал съм си захванала.
Иначе нищо, не, нищо ми няма!
1989
КИРКОР ПАПАЗЯН
***
Тази нощ навярно ще умра.
Даже приспивателното не помага.
Казват - щял съм да се преродя.
Господи, дано не е веднага!
1993
ИВАН НИКОЛОВ
СРЕДНОЩНО ДИШАНЕ
Нищо друго не искам, за нищо не питам -
слушам твоето дишане благодарен и тих…
И от него идва неравния ритъм
на този изречен в просъница стих.
Спиш трогателно нежна под товар от съдбовни
безразсъдства, събития и новини
върху топлата пепел на две световни
и на още двеста по-малки войни.
Но сега всички взривове и катастрофи
ще бъдат отложени за по-дълъг срок.
Генералите слагат домашни пантофи
и техния поглед не е толкова строг.
И под гъстата мрежа от дълги и къси
радиосигнали
аз мълча изумен:
имам чувството, че възпираш с дъха си
всички ракети, прицелени в мен.
И от полюс до полюс, над вода и суша
вече никой не помни какво е война:
три милиарда човечество слуша
среднощното дишане на една жена.
1977
***
Сега да угасим свещта
и да приседнем на перваза,
и нека щърбав месец плува
сред облаците бегълци…
Това е в други времена,
но спомням си, че ти ми каза:
Нощта не спи, нощта е пълна
с последни есенни щурци!
Последни есенни щурци -
непоправими трубадури,
подели свойта старомодна
мелодия от сън и мрак!
Една невидима пила
изтрива тънките контури
на онова, което беше
и няма да се върне пак.
Сега над черните бразди
златиста паяжина скита,
овчарите завръщат само
забравен в синорите звън,
тютюнът в пазвите е сух,
жарта в огнището - разрита,
и зърното - до друго зърно -
сънува благ сеитбен сън.
Последни есенни щурци -
не им разбирам от езика,
но как сиротно отзвучава,
с какви догадки ме диви!
И вече знам, че някой ден
един от тях ще ме повика
в невидимата си държава
под сухи листи и треви.
И аз ще тръгна като сляп:
в преливането на боите
кафяв - от дъбовата шума,
и от здрачаването - син…
Ако си спомните за мен,
спокойно може да броите
човеците - с един по-малко,
щурците - повече с един!
1978
ПЕТЪР МАРЕВ
СНЯГ
Вали безкраен като болка сняг,
рекламно бял и нереален.
Следи замръзнали край всеки праг
в града, до вчера сив и кален.
Но в късен ден - внезапен и студен,
спестена дума ще си кажем.
И два човека снежни в този ден
ще се стопят върху паважа.
1985
ГЕОРГИ РАЙЧЕВСКИ
ПРЕДПРОЛЕТ
Минзухарено време - зъзне
пламък плах върху сняг посивял.
Изтънява под мене хлъзгав
път, пресечен от ручей бял.
И тъмнее в краката ми силен
ствол, полегнал от бряг до бряг.
Приютено под ланшни билки,
бърза стръкче - пролетен знак.
А на завет, до стръмен пролез,
съска въглен под капки дъжд.
Тук са спирали геолози;
и навярно - жена и мъж.
И огледана в бистри пръски,
над искрящобяла вода,
доверчиво - сред мечи стъпки -
чезне женска в мъжка следа.
1970
ЛИЛЯНА МИХАЙЛОВА
КОГАТО ОТМИНЕ ГРОЗДОБЕРЪТ
Отмина гроздоберът. Свърши… Свърши…
Лозите със ръце прекършени
сънуват още есента
и крият като брошка стара
в увехналите си листа
един забравен грозд…
А линовете, тежки и налени,
отминаха далеч по пътя бял.
От раничките със сълзи зелени
лозите плачат с майчина печал…
Но химия една велика има
в препълнените линове сега -
от гроздето ще стане лудо вино,
макар и да го тъпчат със крака.
1961
НИКОЛАЙ ЗАЯКОВ
ВЪЗДИШКА
Салкъмите полека гаснат,
изстива тъмният дувар.
Сред неподвижни меки храсти
се носи мирис на нектар.
На пръсти любовта си ляга
до друга някоя любов.
Звездите нежно се облягат
на мъничкото ни кълбо.
Навярно покривът на здрача
ще се пропука изведнъж.
Навярно облакът не плаче,
а просто произвежда дъжд.
И някак ирационално
душата се сдобива с плът.
Въздишката ти духа залеза
и тръгва в сетния си път.
2007 г.
ЯНКО СТЕФОВ
ВЕЧЕР
Потъмня реката. Плъзна сянка
и дърветата прибраха клони.
От скалите топли
пепелянка
като цвят отровен се отрони.
Слънцето надникна за последно
и потъна някъде далече.
Дълго гледах, на брега приседнал,
как приижда пролетната вечер.
Двата бряга как се приближиха,
сякаш да си кажат нещо важно.
Камъните с мрака се покриха,
стана хладно изведнъж.
И влажно.
И тогава разцъфтя небето
от звезди - едно дърво огромно.
То ще бъде всичко, за което
в сетния си миг ще си припомня.
2001
ИВАН ВЪЛЕВ
СЛЕД ЛЯТОТО
Какво е всъщност лятото, какво е?
Сезон, през който мен ме няма.
И в стаята, която уж е моя,
понякога се спира мама.
Прозорците засенчва с бели листи,
праха по масата изтрива…
За малко сяда и се позамисля,
въздъхва може би и си отива.
Какво е всъщност лятото, какво е?
Очи на северно момиче
или жена, която уж е моя
и цели десет дни ще ме обича…
Сърцето ми засенчва с бели длани
и с тъмни думи ме опива.
Но тя при мен не може да остане,
въздъхва може би и си отива.
Какво е всъщност лятото, какво е?
Септември край морето слиза.
И младостта, която уж е моя,
трепери в лятната ми риза.
Сама зад мъдрите и кротки дюни
от вятъра студен се скрива.
Навярно си припомня оня юни,
въздъхва може би и си отива.
1967
***
Невъзможни са тези зелени очи,
невъзможен е този лунен глас.
Не поглеждай към мен - ще умра. Замълчи -
няма изход, няма изход за нас.
Със косата ти бих се обесил, но тя
водопад е от слънце и мед…
Няма изход в живота, а чувам смъртта -
неизбежен свистящ вертолет.
Мое чудо, кажи откъде си дошло!
Може би от далечна планета си ти?
Може би си пристигнала с НЛО?
Затова ли със тебе ми се лети…
И в крило се превръща едната ръка,
но пък другата - в корен. Коя да сека?
1984
НИКОЛАЙ ГЮЛЕВ
ЛЯТНА ЕСЕН
И мене ме обгаря до болка знойно лято,
но есента намира пролука към душата.
Тя стихва, уморена от страстите си летни,
опадат гнили листи - нещата мимолетни.
Около мен е тихо и някак си просторно,
и вятърът ми свири с невидима валдхорна
мелодията чиста на мъдрата природа.
Не търся вече смисъл, не чакам и изгода,
и злобата безсилна в нозете ми се кротва,
а Любовта във мене отново спуска котва.
Любов към всяко стръкче, към всяка живинка.
И чувствам - вече мога на глас да изрека,
макар да ви се струва съвсем невероятно:
дървото е зелено, но аз го виждам златно!
1999
ПЕТЪР АНАСТАСОВ
***
Както те обичам и в съня ти влизам
с времето, което между нас тече,
ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза
ще запее тънко влюбено щурче.
Както те обичам и щурчето пее
в космоса на моя милостив таван,
ще пропука съчка и ще остареем,
без да знаем с тебе за това.
Както те обичам и подобно спазъм
старостта ни праща своя стар сигнал,
ще умрем за малко, но ще се запазим
в тоя свят каквито бог ни е създал.
Както те обичам, може би се вричам
на звезда, която свършва своя ход.
Може би умирам, както те обичам,
но смъртта е също форма на живот.
1978
***
Добър ден ще ти кажа, до тебе ще седна
и ще паднат очите ми в твойте очи.
Няма първа любов - има само последна,
а преди всяка последна любов се мълчи.
Нека всички раздели и всички измени
се запътят към своите блудни стада.
Нека цялата мъка, набъбнала в мене,
се взриви и в небето изгрее звезда.
Ти не тръгвай от мене сега, не заспивай
и до своята гръд не допускай змия.
И до мене в египетска скръб не застивай,
не умирай, не тръгвай от тая земя.
Сякаш времето диша със твоите ноздри
и дъхът му вълшебен разпуква лале.
И прилича сред тая вселена на остров
пасторално зеленото наше поле.
Ти не тръгвай от мене сега - над земята
пеперуди кръжат с безтегловни телца,
пеперуди, в които трагично се мятат
неродените наши деца.
1978
МАРКО МАРКОВ
ЕСЕН В БОЖЕНЦИ
На Андрей Германов
Преди да прошари снегът
перчема несресан на здрача,
ще минеш по стария път
с висока звезда на клепача.
Под теб като стих ще звънти
крилато, обречено злато
и щъркел един ще лети
след свойто невидимо ято.
Из топлите жълти треви
ще трепне подплашена песен,
сърцето ти тя ще взриви
сред въздух горчив и отвесен.
Неясно ще стене вода
по хълма, от чакане синкав,
онази висока звезда,
несетно ще стане снежинка.
И в къща под шеметна вис,
от тебе ласкана и пята,
ще падне последният лист.
Но няма да стигне земята….
БОЖАНА АПОСТОЛОВА
АТЕЛИЕ
Всичко тръгва оттам - подир четката мокра:
залюляно пшеничено в разораната охра,
синя песен над тях и крило, полудяло
от безумната смес между вятър и бяло…
Всичко тръгва оттам… Накъде ли отива?
Накъде си се юрнало, конче с бухнала грива?
Накъде ли пътуват тези български къщи
в тази българска вечер,
в този час на завръщане…
Богомолец и бог… С четка в бледите пръсти,
свити точно така, както мама се кръсти.
1976
СТРАХ
Боже, колко необетован свят
между тичинки, между съзвездия -
светли бездни от аромат,
галактични стъмени бездни…
А сред тях безкрайно ечи
оглушителното мълчание,
ненаселено от очи,
от пчели, от криле и длани…
Няма място за празнота
повече под небето…
Просто веднага ще рухне света,
ако някой откъсне цвете.
1977
ЙОРДАН ВЕЛЧЕВ
СНИМКА
Стара снимка - селото анфас,
по пътечка тънка - в профил: аз.
Яхнал жълта пръчка, тичам в тръс
с жълто тяло върху жълта пръст.
Хаос жълт под жълти очила:
жълт петел размахал е крила,
жълти къщи, жълти небеса,
и тревата - жълта, и леса.
Старец жълт. И кой е, не личи.
Стара снимка. Виж я, замълчи.
Скоро всичко жълто ще е там
със контури, видими едвам.
Зад прозорец - къща без таван,
старецът на стрък трева опрян.
И комин под виснал клон кръжи -
кой ли в небесата го държи…
В профил ли, анфас ли, но освен
книжна шапка, ни следа от мен.
Всичко бе, къде ли се сниши…
Светлината лесно ни руши.
Споменът ли?
Може би е жив
в някакъв изгубен негатив.
1978
ВЛАДИМИР ЯНЕВ
ВОЙНИШКИ СПОМЕН
Едно дръвче на полигона
е оцеляло от стрелбата.
И ето - в младите му клони
бушува есенният вятър.
И кървави върху пръстта
трептят листата му безшумни,
пронизани от есента,
а не от нашите куршуми.
Войнишки спомен… Полигонът
сега е в плен на тишината
и вместо гилзи тук се ронят
златисти листи по земята.
1980
КРАСИМИР ОБРЕТЕНОВ
ЛОВ НА СВЕТУЛКИ
Беше юни. Бях на седем.
Вечер свършваха игрите.
И се втурвахме безредно
след светулки, в здрача литнали.
И ловяхме настървено,
в най-спортсменска надпревара
тези мигащи мишени.
И в кутийки ги затваряхме.
Жертвите си преброили,
на челата ги лепяхме.
Светехме ужасно силно
и ужасно горди бяхме.
Като в приказка, която
майките ни бяха чели,
с подвизи невероятни
на юнаци звездочели.
После тръгвахме щастливи
да покажем своя блясък.
Но фенерчетата живи
тъжно почваха да гаснат…
Толкова позната случка.
Бях на седем. Беше лято.
Колко рано съм се учил
да измъчвам светлината!
1981
ПЕТЪР КАЦАРОВ
***
Внезапно напусна деня и се втурна нагоре -
в смеха на звездите повярвал,
синът ми замина.
Години с живота над чашката
яростно спорим.
Години, с надежда,
жена ми оплаква двамина.
Очите си крие, чорапки потайно заплита,
корема си гледа, широките рокли си пробва.
Седи на балкона и гледа ли, гледа звездите…
А мен алкохол ли, какво ли ме тегли
към гроба.
Но някой ден тая проклета ракия
ще свърши
и луд към родилното и към живота
ще хукна.
До късно ще чакат изтръпнали
нашите вкъщи…
Ще чака кръвта ми,
все още безмълвна дотука.
Преди да пропеят петлите,
към утрото ранно
гласчето ще викне, ще плисне
над всички площади.
И там, в светлината -
високо над болки и рани,
над мене високо -
ще плаче жена ми от радост.
1977
ГАЛЕН ГАНЕВ
ИМПРЕСИЯ
Крило размахва старият роял,
пропъжда нотите - пчели сънливи.
И всеки тон облича се изцяло
в поезия, която му отива.
Усещам колко близо е Жената,
трепери въздухът от тази близост,
а стъпките й галят сетивата
и тази стълба,
по която
слиза.
Безшумно ми подава своя шал,
воала от лицето бавно спуска.
И ме упойва нейната душа.
И ме изпива нейната целувка.
2005
ТОНЯ ТРАЙКОВА
ПАРАПЕТ
Градът е уютен и страшен в нощта
под балкона,
когато така неусетно и властно натам
ме привлича,
към острия връх на брезата и белите клони,
и ранната пролет, напъпила в тях истерично.
Как искам със светлите точки и с мрака
да слея
онази начупена моя крилата душа
и да чувствам,
дори и когато викът ми съвсем занемее,
вкуса на летене след краткия миг
на безумство.
Един парапет ме възпира, от хладно желязо,
прояден тук-там от ръжда, напрашен
и невзрачен,
от дъжд набразден и от стъпки на птици
белязан…
Но как се прекрачва, кажете ми
как се прекрачва.
1984
ВЕНЕТА АРАХАНГЕЛОВА
ИГРА
То бе отдавна. Бяхме си деца,
светът ни беше кръг от тебешир.
Как бързахме с напрегнати лица
кръга да разделим надлъж и шир.
И всеки бе владетел и войник,
за граница се биеше до кръв.
И сламен щит го правеше велик,
настъпена черта - сред първи пръв.
Пораснахме. И пак е кръг света.
И пак е разделен нашир и длъж.
Но истинска е днешната война
и облак ръси бомби вместо дъжд.
По границите пак до кръв се бият,
владетелите гневно сочат с пръст,
през детски вик сирени жално вият,
небето е разпънато на кръст.
Ботушите изтриват тебешира,
отнася огън сламения щит.
Играта на държави все не спира…
И плаче изгрев, с черен креп завит.
1999
ДОБРОМИР ТОНЕВ
***
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела
преплетени,
върни ме, Господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.
Живота искам да усещам,
потните му хълбоци,
а пяната по бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем
на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество
да премина.
Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо
на ятото,
щом лятото затвори и последната си
страница.
А най-последният от щъркелите -
като на откриване -
с червената си ножица да среже
мойта нишка…
И аз да тръгна на поредното си сливане.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.
1984
***
Сякаш някой нашепваше притчи,
чийто смисъл не знаех до днес.
Заваля ненадейно над Кричим,
заваля може би в моя чест.
Сетивата ми, болни от въздуха,
ежедневни до слепота,
като шпаги отвътре звъннаха
и излязоха от плътта.
Покрай мен всичко бе съразмерно,
всичко в мене се утеши.
Помня кончето - тънко и черно -
как предеше дъжда с уши.
Помня тъмночервените копия
на лалетата неразпукани,
даже светлата мизантропия
в кукувичето кукане.
А зелената лъскава кожа
на материята блестеше,
както свети десницата Божия
и над праведен, и над грешен.
1994
ИВАНКА КАБАМИТОВА
ЗАД ХЪЛМА
В една тревожна, синя атмосфера,
далеч от делничната суета,
живее тази част от паметта,
която някога непреднамерено
ще ни припомни странен епизод
от краткия безмилостен живот,
от лудото надбягване на страстите,
от битките за истини и щастие.
Но с теб ще бъдем само неми зрители
на неизбежните събития.
Ще ни ранява пак мигът пропуснат,
ще остаряваме от рискове и чувства
и гордостта ни - сляпа и корава
все повече ще ни раздалечава.
Там, някъде зад хълма ще се срещнем,
далеч от хора, от пари и вещи.
Навярно няма да ни бъде пусто,
защото ще се слеем с жадни устни,
с две тънки, тъжни струни на сърцата.
Зад хълма, дето няма път обратен…
1987
РУМЕН ДЕНЕВ
РАМКА
Защото писаното слово
е най-любимата измама,
затуй като къртица ровя
в това, което днес го няма.
А бяхме: масата и печката,
леглото, тя и трите стола.
Там беше непрогледна вечност
и смърт като брада набола.
Аз оживях, край мен е ясно,
дъждът водите си пак ръси.
Какво са печките и масите
или пък копчетата скъсани?
Отново писаното слово
е най-любимата измама
и аз като къртица ровя
в това, което днес го няма…
1986
***
Утре рано аз имам дуел,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм смел,
изгодно е
да избягам…
Аз ще бъда убит войник,
вече хапвам последната хапка,
а животът е
жалък вик,
панталони и шапка.
Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника.
Как се случи така и как
станах трън и герой в обществото,
стар убиец е
моят враг
и навярно обича живота.
Който знае смъртта, е мъж,
но и който живота жали.
Как отдавна е нямало дъжд…
Тая нощ ще вали ли?
Едва ли…
1986
ПЛАМЕН АЛЕКСАНДРОВ
ПЪЛНОЛУНИЕ
На Иван Динков
Пак пълнолуние стъкнал си, Господи.
Свири тръбата за лунатиците -
сее в съня ми бодли и троскоти.
И като вино нощта потича.
Летният вятър ножа си остри
върху кубета - звезди разискрил.
Птица да литне над църквата ниско,
ще се запали в небесната пропаст.
Такава нощ е - в бедност притиснати,
чакаме изгрева в страх зад стените.
Време - поетът стих да разнищи
и да събуди света първобитен.
Да пламне шумна празнична врява
и да забравим вече омразата.
Да пусне птиците птицепродавецът.
Да има утре в какво да вярвам…
Пак пълнолуние.
Сенките - истински
и да заспиш не ти дават очите.
А утре трябва да се пречистим
и да се учим да се обичаме.
2007
АНТОН БАЕВ
БЕЗТЕГЛОВНОСТ
Ще ме погълне Космосът, ще ме погълне…
Като снежинка, плачеща от топлината,
аз бавно ще се стапям в каменното гърло
на този свят - отдалечен и непонятен.
Ала във ерите на каменната форма
над камъка все пак душата ще царува
и аз ще се позная в крехкия варовик,
на който с въглен ще се учат да рисуват…
1988
ГЕОРГИ АНГЕЛОВ
РОДОПСКА БАЛАДА
Жената е Елена. Родопа - планината.
Дърветата треперят в доспехите си златни.
Насън или наяве бор, силует старинен,
разпръсва тишината над чашите със вино.
Жената се опитва да приюти във мрака
ръката ми с усмивка. И след това заплаква.
Сезоните умират от старост, сетивата…
Но вън шуми и вика божественият Вятър -
последният, величествен любовник на тревите.
Ела! Ще го заситят целувките ни скрити.
Забравил съм луната, в дърветата стаена.
Но боровете помня. Жената бе Елена.
1999
***
Ти ли, зима, надничаш
през влажните нощни стъкла?
Нея отдавна я няма. Замина. А ти си дошла,
тъй както тя си отиде оттук - мълчешком.
Влизай, зима. Ето ти чаша коняк.
Ще ми бъдеш ли дом?
Твойте бели пространства познавам.
Суровия вятър.
Животът - девет десети си ти.
Но си струва едната.
Нека твоите преспи
дъха ми сега да затрупат -
нещо в мен ще остане да чака,
стаено в хралупа,
и когато си тръгнеш,
ще скрие земята в зелено.
Чакай, зима… Къде?
И на теб ли ти стана студено?
2000
ГАЛИНА ВЪЛЧЕВА
***
Аз не помня дали съм сънувала
тази картина…
От уюта на своята стая с прозорец
квадратен
чувствах как приближава
поредната зима
и от студ е настръхнала, все още топла,
земята.
Като тъмен чадър се надвеси небето
ревниво
над изящния връх на отсрещната
тънка топола -
чувах вятър в листата й тънко да съска
и вие,
виждах как се огъва снагата й
стройна и гола…
После яростно сви над съседската
стара череша
тази сляпа вихрушка, прекършвайки
нейните клони.
Връхлетя под стрехите и праните
бебешки дрешки
разпиля и понесе като пухчета
от балкона.
„Ето на, си помислих, от моя прозорец
квадратен
до хвърчащите дрешки навън нямам време
да стигна -
ще ги пръсне сега по земята
свирепият вятър,
ще ги валя в прахта и бог знае
къде ще ги вдигне!”
Ала той ги пое, полюля и… гневът му
утихна.
И, вместо снежинки, пеленки заваляха
надолу,
сякаш белите божии ангели там
закръжиха -
под изящния връх на отсрещната
тънка топола…
2005
Бележки за авторите:
СТЕФКА СТАМАТОВА е родена през 1926 г. в гр. Омуртаг. Поетеса, полиглот, педиатър. Работила е като детски лекар в Пловдив и в Африка.
АЛЕКСАНДЪР БАНДЕРОВ е роден през 1933 г. в с. Лясково, Асеновградско. Поет, журналист, културен деец, редактор в издателство „Хр. Г. Данов”. През 1995 г. заминава за Торонто, където живее до смъртта си през 2007 г.
ЦВЕТАНА СЕСТРИМСКА е родена през 1935 г. в с. Динката, Пазарджишко. Поетеса и културен деец, автор на поезия за възрастни и деца. Починала през декември 2010 г.
КИРКОР ПАПАЗЯН е роден през 1936 г. в Пловдив. Поет, публицист, редактор в издателство „Хр. Г. Данов”. Автор на няколко предавания по Радио Пловдив, където работи до смъртта си през 1993 г.
ИВАН НИКОЛОВ е роден през 1937 г. в с. Горски извор, Хасковско. Поет, журналист, главен редактор на издателство „Хр. Г. Данов”. Признат за един от най-добрите преводачи на поезия и проза от руски език. Починал през 1991 г. През 1995 г. Издателска къща „Жанет 45″ учредява Национална награда за поезия на негово име.
ПЕТЪР МАРЕВ е роден през 1937 г. в Хасково. Поет, сатирик, военен лекар. Част от службата му в българската армия преминава в Пловдив. Сега живее в родния си град.
ГЕОРГИ РАЙЧЕВСКИ е роден през 1939 г. в Кърджали. Поет, журналист, публицист, културен деец, основател на в-к „Пловдивски университет”. Автор на документални книги, сред които е известната „Пловдивска енциклопедия”.
ЛИЛЯНА МИХАЙЛОВА е родена през 1939 г. в Пловдив. Автор е на поезия, разкази, повести, романи и сценарии за филми като „Дом за нашите деца”, „Най-добрият човек, когото познавам” и др. Починала през април 2010 г.
НИКОЛАЙ ЗАЯКОВ е роден през 1940 г. в с. Врабево, Троянско. Поет, публицист, един от редакторите на емблематичния пловдивски вестник „Комсомолска искра”. Починал през 2012 г.
ЯНКО СТЕФОВ е роден през 1941 г. в с. Войника, Ямболско. Поет, журналист, автор на сатирични поеми.
ИВАН ВЪЛЕВ е роден през 1942 г. в с. Стрелци, Пловдивско. Поет, публицист, прозаик, преподавател по полски език, преводач на 11 книги от полски класици. Бил е драматург на Кукления театър - Пловдив, редактор в издателство „Хр. Г. Данов”, директор на Българския културен и информационен център във Варшава.
НИКОЛАЙ ГЮЛЕВ е роден през 1942 г. в гр. Гюмюрджина (днес Комотини в Гърция). Поет, журналист, сатирик и културен деец. Бил е редактор в издателство „Хр. Г. Данов”.
ПЕТЪР АНАСТАСОВ е роден през 1942 г. в с. Марково, Пловдивско. Поет, публицист, драматург, сценарист. Дългогодишен директор на издателство „Хр. Г. Данов”.
МАРКО МАРКОВ е роден през 1945 г. в Пловдив. Поет, публицист, сатирик, дългогодишен редактор в литературно списание “Тракия”. Автор на книги за деца, съставител на сборници с гатанки на различни народи, преводач на поезия.
БОЖАНА АПОСТОЛОВА е родена през 1945 г. в с. Цар Асен, Пазарджишко. Поетеса, културен деец, автор на проза за възрастни и деца. Собственик на Полиграфически комплекс и Издателска къща „Жанет 45″.
ЙОРДАН ВЕЛЧЕВ е роден през 1949 г. в Пловдив. Поет, журналист, есеист, сценарист на документални филми. Автор на фундаменталния труд „Градът между Изтока и Запада”.
ВЛАДИМИР ЯНЕВ е роден през 1950 г. в Пловдив. Поет, есеист, литературен критик, автор на литера-туроведски изследвания, учебни помагала и книги за деца. Доцент, преподавател по съвременна българска литература в ПУ „Паисий Хилендарски”.
КРАСИМИР ОБРЕТЕНОВ е роден 1950 г. в Плевен. Поет, сатирик, обществен деец. Автор на културно-исторически пътеводител за Пловдив.
ПЕТЪР КАЦАРОВ е роден през 1953 г. в Лом. Поет, прозаик, автор на книги и научни публикации в сферата на педагогиката. Главен асистент, преподавател по теория на възпитанието в ПУ „Паисий Хилендарски”.
ГАЛЕН ГАНЕВ е роден през 1954 г. в Чирпан. Поет, културен деец, преводач на поезия от руски език. Автор е и на стихове за деца.
ТОНЯ ТРАЙКОВА е родена през 1955 г. в Карлово. Поетеса, прозаик, драматург. Първите си стихосбирки издава в Пловдив. Сега живее в София.
ВЕНЕТА АРАХАНГЕЛОВА е родена през 1955 г. в Панагюрище. Поетеса и културен деец. Съавтор на поетични диалози.
ДОБРОМИР ТОНЕВ е роден през 1955 г. в Ямбол. Поет, сатирик, съставител на поетични сборници, дългогодишен редактор в издателство „Хр. Г. Данов”. Превел от руски сборник стихотворения от Владимир Висоцки. Починал през 2001 г.
ИВАНКА КАБАМИТОВА е родена през 1957 г. в Пирдоп. Поетеса, публицист, културен деец. Починала през 2006 г.
РУМЕН ДЕНЕВ е роден на 21.04.1958г. в гр. Казанлък. Следвал е в ПУ “П. Хилендарски” и в Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Издал е 11 книги с поезия и есета. Първата му книга “Животът на дъжда” (1986) е писана в Пловдив. За нея получава наградата “Южна пролет” през 1987г.
ПЛАМЕН АЛЕКСАНДРОВ е роден през 1962 г. в Момчилград. Поет, журналист, автор на литературна критика и на текстове за авангардна музика. Починал през 2012 г.
АНТОН БАЕВ е роден през 1963 г. в Пловдив. Поет, прозаик, журналист, публицист. Доктор по филология, преподавател по журналистика в ПУ „Паисий Хилендарски”.
ГЕОРГИ АНГЕЛОВ е роден през 1968 г. в гр. Първомай. Поет, преводач, публицист, културен деец, автор на литературна критика.
ГАЛИНА ВЪЛЧЕВА е родена през 1975 г. в гр. Раднево. Поетеса, публицист, есеист, културен деец.
