ГАЛИНА ВЪЛЧЕВА - КРЪГОВРАТИ
КРЪГОВРАТИ
електронна книга
Посвещавам всичките си думи на сина ми Борис.
Помни, детето ми, всичко е в Божиите ръце!
—————————–
ВГРАЖДАНЕ
На моя съпруг
Ние дишаме още в тази огнено-златна
палитра,
в кестенявите букли на презрялата лятна
трева,
над която лениво се вият и пъплят отново
мъглите,
а всевластната зима пристъпва във своите снежни
права.
Моя жива любов, ние двамата помним сезони
горчиви,
но и мрежите с нежния улов на нашите голи
тела;
и засяваме свойте черти във очите си,
езерно-сиви,
и поникват следите ни общи по дългите стръмни
била.
По перваза на времето с тебе един срещу друг
сме вървeли,
в пещери сме отглеждали своите древни
деца,
и под свод позлатен, и под покрив от кал
сме живели,
и в египетски сън са застивали някога тези
лица.
Ето: двете ни влюбени сенки се сплитат и вграждат в
небето
на душите ни стари - и лягат, докато със тебе
мълчим,
в плитчините горещи на моите синьо-зелени
морета,
в дълбините сурови на твоите огнено-тъмни
очи…
ТАНЦ
Погледни как се вие, светлее, блести
мойто тяло, танцувайки ча-ча,
как се гмурват ръце и летящи коси
в черно-бялата дреха на здрача.
Ще засвяткат в изящен, стремглав пирует
и бедрата ми - брезови клони,
ще описват дъги и спирали навред
мойте длани - въздушни балони;
ще отплават безшумно, сред слоя от прах,
раменете ми гъвкави, голи,
а във сумрака аз ще се люшна след тях
като вятър над сънни тополи…
Само двете ми пъстри, горящи очи
полусенки ревниви замрежват -
аз танцувам, а снопче случайни лъчи
под вратата отвън се процежда.
Погледни как се гали и нежно трепти
мойто тяло в полите на здрача -
ако в него нагазиш след мене и ти,
може би от любов ще заплачеш….
***
Ти в сто лица се вкорени
и в сто любовни петолиния -
душата вълча аз смирих,
ако решиш, опитоми я!
Запридай залезната нишка
над сиромашките треви
и нека в щурчови въздишки
нощта след нас да се взриви,
додето в миглите ми гъсти
ти огнени очи наклаждаш
и палиш зимните ми пръсти
в горещите си мъжки пазви…
И някак неусетно в мен
ще влееш своята природа…
Последвай ме, опитомен,
за да усетиш, че ме водиш!
КОЛЕДНИ ЧУДЕСА
И тази Коледа ще те обичам
под божиите ниски небеса,
додето към земята те се свличат
и случват се любовни чудеса….
Не са ли чудо истинско, кажи ми,
безоблачните преспи и снега,
населената с летни думи зима
и топлата предколедна тъга,
не е ли чудо този поглед хрисим,
отъналите твои в мрак очи?…
И този миг е приказка. И ти си.
Обичаш…И прощаваш….И мълчиш.
Вълшебна свети, сякаш се съблича,
и лее тяло восъчно свещта -
до Коледа поне ще я обичат
и пламъкът, и мракът, и нощта.
Животът, който влюбено се врича,
как делнично от утре ще горчи,
как в днешното ти празнично момиче
навярно вече болката личи -
в целувката, стремителна и плаха,
в смирените въздишки и коси…
И цяло чудо ще е тази стряха
от стръвната Любов да ни спаси.
НЕВЪЗМОЖНО ОБЕЩАНИЕ
Да можех Вечност да ти обещая
зад пясъчния хълбок на минутите,
зад белите стени на тази стая
и острите завои по маршрута ни,
през всички времена и географии,
на есента зад пъстрата окраска…
Но трупа смърт към свойта биография
жената подир всяка нова ласка!
Разравя бръчки, като цели кратери,
на любовта металното копито
по гланца на челото и съдбата ми,
където ти си издълбал следите си…
Докато Времето, кълвач-лечител,
ги стигне с клюн и бавно ги изстърже
от ствола на сърцето ми. А дните
със бинта си безстрастен го превържат.
ПОПЪТНО
Когато час за сеч настъпи,
трептят любовните гори:
жадуват клетвите попътни
и молят пак - да те смири
зовът на вятъра привечер,
за да не плиснеш изведнъж
от мене твърде надалече
коси от мрак, сърце на мъж,
че птицата с крило горещо
предчувства всеки тежък гръм
и всяка буря предусеща…
И беззащитна, като в сън,
очаква огъня небесен,
засенчва влюбени очи,
изплаква лебедова песен
под кървавите му лъчи…
И в клоните - дървесни кости,
в единствения птичи дом,
от корените си залостен,
се сгушва после мълчешком…
Дърво и птица - несломими
в пустините на битието.
Ала и двойно уязвими:
от
Огъня
и
Острието.
СИНЯ КРЪВ
Живееш, принце, като златен дъб:
обичат те, с превзети маниери,
придворни дами. И ти имат зъб
ревнивите придворни кавалери.
Суров и безразличен към едни,
към други - безпощадно нежен…
Керванът от разлюбени жени
преследва често кралските кортежи,
а само Тя над тебе има власт,
но търси Я напразно сред тълпите,
преситено от ловната си страст,
сърцето ти, наместо в твойта свита!
В любов не чакай да ти се кълне,
съвсем за кратко ти Я притежаваш -
люлееш Я на свойте колене
и в сънищата си Я обладаваш,
но сутрин, Нереална и Далечна,
изплъзва се от топлите ти длани…
Не ти остава друго - чакаш вечер
поне за сянката Й да се хванеш.
Короната на златния ти дъб
полека свежда вейките си силни,
душата ти, помръкнала от скръб,
утеха търси във кръвта си синя…
… а ти си по-самотен и от Бог
в блестящите си рицарски доспехи,
които светят, като фар жесток,
под плаща и под светските ти дрехи…
***
Ще ме обичаш няколко недели -
преди да се отправи към дома си
душата ти, по пътя си поела,
на бурите любовни неподвластна…
Не се обръщай, не! Не се поддавай
на моята разплакана въздишка -
животът е реален, не прощава
на музите, измислени от нищото!
Не си представяй слънчевата капка,
искряща като бисер във дланта ти,
и тялото ми, голо като ядка,
илюзия са мойте аромати!
Не си припомняй нищо помежду ни
и гледай хладнокръвно на нещата:
разплитайки коси, заплитах думи;
към крехката ми сянка непозната
протягаше се сладостно в съня си,
погълнат от усещане голямо…
Но не е късно, още не е късно
да се спасиш! Защото друго няма,
освен ръце, в които да потънеш,
ухание, на нищо неподвластно,
освен очи, останали без дъно,
освен душа…
Поела към дома си.
ГРОЗДОВЕ
Край стръмните лозя на любовта ти,
през вятъра във тънката ти риза,
до гроздовия поглед на Жената -
ти все едно към ешафода слизаш:
очите й преливат като пазви
на пълна с младо вино бъчва…
…не се сбогувай още! И не казвай,
че вашата раздяла те измъчва!
Очите й, бездънни като бездни,
мълчанието мъжко осветяват -
безсмъртен си зад тях. И неизчезващ.
От нежност и от страст те олюляват.
Очите й тежат като зърната
от вимето на ароматна чепка -
мънисто от лозите е Жената
под сянката на гъстите си клепки.
Дори да устоиш и да не бръкнеш
на ласките й в медената делва,
не искай после невредим да хлътнеш
във гърлото пресъхнало на делника -
ще вдишваш дълго, дълго аромата
от гроздовете в погледа й стръмен.
А пълните лозя на любовта ти
докрая ще ти се присънват.
ПЕПЕРУДИ
Откак не вярваш в чудеса,
едва ли ме очакваш буден.
И прах навярно вече са
ятата бивши пеперуди.
Но аз в прашинка оцелях,
а вятърът до твойта стая
довея ме… В съня ти бях.
Край теб невидима витая
и в тялото на свещ сълзя,
в една къдрица се люлея,
узрявам в знойните лозя…
Ще ти се случа ненадейно,
защото чака и шепти
в кръвта ти рохкавата сила,
с която на възбог и ти
летял си… или си умирал…
…преди със мен да се простиш,
сърцето ти съм опростила.
ДЕВЕТИЯТ ОБЛАК
Колко цветни спирали оплита измамно животът,
как изкусно ги вие край твоите слепи очи,
а ти, устремен, оглушал за световния грохот,
след кълбенцето шарено колко послушно търчиш.
Всяка нишка блестяща е твоята цялост насъщна,
всеки възел пристегнат разсича те в трескав двубой.
И ти коленичиш пред него, с треперещи пръсти,
докрай да развържеш съдбата, до късче покой.
И когато почти си успял, но остава ти стъпка
и ръка разстояние до този жадуван финал,
като гръм посред зима порязва душата ти тръпна
любовта земетръсна… И се молиш, едва оцелял,
да достигнеш Небето на нечия страстна въздишка,
върху нечии устни като снежна вода да блестиш,
докато те избави от тази Магия Всевишният,
докато към деветия облак и ти отлетиш….
***
„Душата ми плаче за сняг…
За бяло, за чисто душата ми плаче…”
Ст. Цанев
Не обичах снега,
не очаквах снега
и въздушните светли дантели -
ослепявах от тяхната бяла тъга,
от безкрайните пътища бели.
И душата ми плачеше
не за снега,
не за тихите, чисти пространства,
а за сини и жълти
от зной небеса….
С упорито до край постоянство
не обичах,
не исках,
не чаках снега!
А пък той, безпощадният скитник,
е кръжал
и гнездо си е вил досега
край пшеничния дом на косите ми.
Нямах никаква милост към него, Снега,
но прозрачните
светли дантели
над душата ми своята бяла тъга
милостиво, в покой са оплели.
И макар че безснежно живях досега,
как се моля:
до утре да трупа!
Свойте преспи небесни да вдигне Снега,
който днес под краката ми хрупа.
ГОДИШНИНА
По голия гръб на годините,
които превалят - девет на брой,
личат още белези минало
и плющи
безконечен
порой.
Пак е май и сме в Стария град,
но, покрай радости и несрети,
идваме сякаш на този площад
през
девет земи
в десета.
Точно в девет камбаните бият,
девет пъти огласят небето,
и започва света литургия
в църквата
под
тепето…
Заведи ме отново догоре -
да завършим деветия кръг:
долу
в ниското
рукват порои…
Девет свещи на хълма горят.
ГЛУХАРЧЕ
…И откърмил във нас любовта,
като вой на вълчица,
като пух от глухарче,
което на вятър трепти -
смъртоносна сачма под крилото
на падаща птица -
ни улучи животът.
И, изстрел
след
изстрел,
лети…
Ти защо не избяга от моята
стръвна порода,
от духа ми безсънен, наострил
свирепи уши,
а осъмваш край него, макар че си
всъщност свободен
до сърна да се спреш,
дето мъжките болки
теши?
Аз неволно пребродих
безкрайните ловни полета
и, оголила зъби, от хрътките
пак се спасих…
…По следите ми пресни ще стигнеш
до всичко, което
във душата си хищна, в очите си вълчи
укрих.
Ще утихна, откърмила обич,
зад хълма куршумен,
ще те чакам с луната, макар че ти дадох
властта
да раздухаш сърцето на звяр
само с няколко думи -
като пух от глухарче, от вятър превито
в пръстта…
ЗАВЕЩАНИЕ
Ако умра и те напусна,
преди да свърши този ден,
и охладнеят мойте устни,
преди да се сбогуваш с мен,
не се отчайвай до полуда -
за всяка рана има лек:
три дни се помни всяко чудо,
четирдесет - умрял човек.
Ела във събота на хълма,
прелей ме, остави ми хляб…
Кой казва, че да си безмълвен,
е равносилно да си сляп?
Смъртта е толкова логична,
смъртта е толкова добра -
повярвай, тя ще ме обича,
в земята щом се прибера!
А ако пак съм ти потребна,
ако поискаш да си с мен,
спомни си оня дълъг хребет,
отънал в сняг или зелен,
спомни си първата ни хижа,
върха, Давидковска река,
светкавиците, песа рижав,
облизал твоята ръка,
и ти учуден ще усетиш,
че няма гроб, че няма тлен,
че моята душа ти свети,
а твоята кръжи над мен…
Смъртта е дяволски логична,
смъртта е ангелски добра!
Аз все така ще те обичам,
щом дойде време да умра!
***
Аз не помня дали съм сънувала
тази картина…
От уюта на своята стая с прозорец
квадратен
чувствах как приближава
поредната зима
и от студ е настръхнала, все още топла,
земята.
Като тъмен чадър се надвеси небето
ревниво
над изящния връх на отсрещната
тънка топола -
чувах вятър в листата й тънко да
съска и вие,
виждах как се огъва снагата й,
стройна и гола…
После сви над съседската стара череша
тази сляпа вихрушка,
прекършвайки нейните клони.
Връхлетя под стрехата и праните
бебешки дрешки
разпиля и понесе, като пухчетата,
от балкона.
„Ето на, си помислих, от моя прозорец
квадратен
до хвърчащите дрешки навън нямам време
да стигна -
ще ги пръсне сега по земята свирепият вятър,
ще ги валя в прахта и бог знае къде ще ги
вдигне!”
Ала той ги пое, полюля и … гневът му
утихна. -
И, вместо снежинки, пеленки заваляха
надолу,
сякаш белите божии ангели там закръжиха -
под изящния връх на отсрещната
тънка топола…
ОЧИ
Колко много очи в този свят -
милиарди гледци и ириси:
сини, зелени и с топлия цвят
на кафе и на тъмна бира.
Да се удавиш в човешки очи -
като в синьо-зелени вирове,
като отрова да ти горчи
от цвета на кафе и бира.
Безкрайно, сякаш от векове,
да се взираш под чужди мигли -
дано откриеш в нечии две
зеници малко близост.
После и двата ви чифта очи
да сънуват две детски очички,
за милиардите им лъчи
да жадуват по-силно от всичко…
Като снежна вода този свят
преминава пред теб и изтича.
От взиране в него да се стопят,
да се изгледат очите ти!
ДУШИТЕ НА ДЕЦАТА НИ
Заспиваш със усмивка, сине,
но после тихичко проплакваш:
кошмар ли зъл над тебе мина,
спокоен сън ли те очаква?
Далеч от мен са бреговете
на твоя дух и твойте мисли,
но зная - като всяко цвете
ще дойде ден да се разлистиш.
И само крехкото телце
ще притежавам аз за кратко,
докато малкото сърце
в гърдите ти заякне,
докато стъпиш на крака,
докато проговориш
и пуснеш моята ръка,
и тръгнеш сам нагоре;
до развенчаната лъжа,
до истината непризната -
на нас не ни принадлежат
душите на децата!
КРЪГОВРАТ
И тази буря ще мине -
ще се отвори небето
и от облачните години
ще те спаси детето ти.
Ще отключи само гаража,
ще подкара мотоциклета -
през канавките на паважа
до началото на полето.
И ще тръгне съвсем напряко
през жълтата плът на нивите,
а вълни от червени макове
следите му ще заливат.
Твоят син не познава умората -
далече отвъд шосето,
зад зелените коридори
на тревите и на дърветата,
щом достигне ръба на съдбата си
и загаси мотора,
ще поеме по пътя обратен…
И всичко ще се повтори:
през живота полупреминал,
ще моли и той небето
от облачните години
да го спаси детето му.
МОЛИТВА ЗА ВИПУСК 2006
Шумолят във съня им ефирните празнични рокли
и трептят раменете им лунни в коприна разкошна -
как ухаят къдриците, стегнати в златните кокове,
как се сливат очите с цвета на седефени брошки!
Те са толкова бели сега - като сняг неотъпкан,
като ябълков цвят се полюшват душите им нежни
и са млечнозелени следите от техните стъпки,
и жестоки копита не газят пространствата снежни…
Боже мой, запази ги и утре от зли земетръси,
помогни им да минат по своите пътища стръмни -
и съня им закриляй нататък, през нощите къси,
бди над дните им дълги, когато навън се разсъмне!
Да ухаят косите, дори от среброто поръсени,
да се сливат очите с цвета на седеф и метличина -
пощади ги, о, Боже, накрая от бурите късни,
запази ги от студ, помогни им да бъдат обичани!
***
Ето дългите комини, стария фабричен склад
и познатите картини в малкия ми роден град.
Ето зимните олуци, пресните следи от кал,
купищата от боклуци край ръждясал самосвал.
Ето черната пътека и горичката от бор,
и площадката, където вечер нашят отбор
побеждаваше на топка вечния противник свой.
Ето гумената лодка, във която, като Ной,
струпваше се всяко лято и „потегляше на път”
бандата от махалата. И не можеха да спрат
възрастни или роднини неуморната ни чета…
Ето всичките години, ето бившите момчета,
а след тях и аз, сама, тичам и крещя през плач:
„Чакайте ме, у дома ме оставиха пазач!”
Ето, сякаш е на кино детството ми в този град…
Кой в проклетата кабина връща ролката назад?
САМИЧКА
Протягат се последни летни сенки,
по стръмното се срещат и се връщат -
забравени са дългите седенки
в притихналата къща.
В самотните прегърбени дувари
врабчетата единствени се гушат,
по плочника със камъните стари
окапват крушите.
А баба Сийка, в гумени гамаши,
в полата си събира сухи съчки;
току замахва, птичките да сплаши -
дано дочуе глъчка,
дано пришляпат босите крачета
и чорлавата орда да премине…
Загледана в немирните врабчета,
посреща зимата.
Минават, отминават много сенки
по стръмното, край тихата й къща,
но времето на дългите седенки
не се завръща.
***
Колко цвят, отреден за пчелите,
пожълтял от нектар и уханен
сме оронвали някога, скитайки,
и сме късали с тебе нехайно.
Колко мъка е вливала в пръстите
всяка клонка, неволно прекършена,
а сега без причина изтръпват те
и изглеждат увехнали, мършави.
Може би неслучайно е казано:
не отнемай живота на цветето! -
тази радост не е безнаказана,
тази болка остава в ръцете ти.
***
Нямаш име, ни глас, нито образ и тяло -
ти си бистър поток покрай тъмната бездна на злото.
И съзирам единствено твоята сянка кристална
като бледа мъглица от топлия дъх по стъклото.
Колко дълго понасяш товара на моята участ
и се радваш, и страдаш, гневиш се, когато греша,
но си длъжна до мен да вървиш, да търпиш, да се учиш,
безсловесна, безименна и безтегловна душа.
Ти не си само тънко кълбо от разпредени нерви,
нито само горчива надежда в житейския бяг,
нито по-малко бяла си, нито си повече черна
от човешките кални следи върху сутрешен сняг…
Ето, нечия тленна ръка огледалото бърше
и стопява се нежната пара от моите устни.
Но гласът ти кристален, душа, няма как да прекърши
до мига, в който ти не решиш да ме напуснеш.
СТИХОВЕ
Те са лунна бродерия, сребърна нишка
върху гладката плът на небесния шал:
ще просветнат, преди да потънат във нищото,
като снежинки във кал.
Като чакан порой ще шумят, ще се плисват
пред лицето на нечия тиха печал -
те раняват, прощават, създават, орисват
този свят оглушал.
И жужат, и звънят, и отекват в ушите
като стари камбани от тежък метал,
като златни пчели, като конски копита
на табун прелетял…
Само нощем ще спрат край челото ми дневно
като хладна ръка върху огнена кожа,
като рицарска броня пред страстите дребни
и дилемите сложни.
А сутрин, когато в човешката бездна
ги мерна отново, щом се събудя,
ще блеснат за миг, преди да изчезнат -
като пясъчна слюда.
***
„Върни се при ония хора,
които вярваха в поета!”
Димитър Данаилов
Ти си тъжен и нещо отнесен,
твърде много умислен си даже.
Виж, за тебе тракийската есен
е постлала килим на паважа.
Знаеш, лесно се плава, когато
си отраснал край плажната ивица
и си гонил попътния вятър,
неполъхвал над селската нивица.
Тук потта ти е само солена,
вместо мачти, издигат се пушеци,
но морето не е до колене
и е котва понякога сушата.
Вместо кейове, има хамбари,
жива риба от сладки развъдници,
няма лодки и мрежи, рибари
са хлапетата с дрянови въдици.
Ала тук ти си пак с екипажа,
затова не тъгувай, не бива!
Е, не си се родил покрай плажа,
но полето така ти отива!
Идва вятърът - тичай, Поете,
той те търси, излез и го слушай.
Отпътувай със него - морето
те очаква, Моряко на сушата!
***
В памет на Иванка Кабамитова
И в този ден, от есен натежал,
все има миг, от вятър непокътнат,
където свойта собствена печал
човек на сигурно да скъта.
Душата във гърдите си да върне
и най-накрая въздух да поеме -
спокойно да оплаче свойте мъртви
или децата - още неродени…
На този свят, от думи натежал,
с пространства от мълчания населен,
един поет, внезапно замълчал,
прилича на камбанен звън в неделя:
светкавично отекнал, като вик,
прекършва се гласът му и се пръска,
за да се върне в нечий кратък миг,
от есенния вятър непокътнат…
***
В памет на Живка Панчева
Уханен цветен ирис
високо при пчелите,
ливади с боров мирис
и слънце - като пита,
щурци в тревите златни,
петли, в зори пропяли…
Къде се губи лятото -
нима е закъсняло?
Качи ли вече склона
или пък босо шляпа
по пясъчни балкони
със резедава шапка?
Навярно е заблуда,
че мернах да прелита
планинска пеперуда
край мене по вълните…
Била е сянка само
от плаваща медуза:
край голото ми рамо
в прозрачната си блуза
се плъзна тя, докато
към дъното надничах…
И пак изпуснах лятото -
а все след него тичам!
Дано да го догоня,
дано да го дочакам!…
Дочух дъжда, че рони
сребристите си капки,
глухарче срещу вятъра
видях да се люлее…
Това ли беше лятото?
Отмина ли,
къде е?
СНЕЖНИ ЩУРЦИ
Този сняг, който трупа навън милостиво
и забулва земята, смразена и кална,
този сняг не вали, а безмълвно прелива
във нощта като восък от свещ ритуална.
Утре преспи ще вдигне - като катедрали -
вечер техните кули и бели кубета
горделивият залез напразно ще пали…
В този сняг парцалив колко мъртви поети
с всяка чиста снежинка поемат обратно:
да люлеят слънца седемнайсетгодишни,
да долюбват, допяват живота си кратък,
а над тях да валят белоцветните вишни,
да ухаят липите, макар и сред зима,
в две очи на дете да се плиска морето -
хризантеми от скреж са душите им, дим са
над лица кадифени или силеути.
Над куршумена младост - инфарктна надежда
и логичният Червей, оглозгал телата…
Леден вятър свисти… и плете тънка прежда
покрай синор от думи
нощен мраз по стъклата…
…Сякаш не сняг се сипе, а Зимата жъне
тези пресни и нежни небесни букети
и чела, увенчани с невидими тръни,
и гласа на последните
снежни щурчета.
ПОСВЕЩЕНИЕ
На болката от истинската песен,
която сред акордите прелива,
на силата, която ще ни стресне,
защото след рефрена не загива;
на мощните държави на крилете,
които ни презират отвисоко,
защото, недостъпни, върховете
примамват ни във грешната посока;
на чувството, че сме сами, когато
пируваме сред многобройни гости;
на сладката умора на тревата,
проникваща във слабите ни кости;
на чудото на пищната вселена,
която всяка пролет се разлиства
край гробището и за кратко сменя
със цвят Смъртта, а после й разчиства
полагащото се от Бога място…
На вечната заблуда, че разбират
мнозина, мислейки, че им е ясно
защо се смеят, плачат и умират
различните,
безумните,
нещастните.
СЛЕД ПОРОЯ
Беше внезапна и някак нелепа
подранилата пролетна буря -
изведнъж заваля и задуха свирепо,
цветовете обрули.
След пороя намерих една пеперуда,
удавена в калната локва -
над нея навярно е пърхала лудо
с крилцата си мокри.
А после е паднала, вече без сила,
в канавката мръсна край пътя,
но даже и мъртва бе украсила
водите й мътни.
