Години минаха.
Води и води изтекоха в Марин дол. И пролети идваха, и разливи идваха, но идваха и отминаваха. Оставаха само камъните по дъното на реката, сякаш едни и същи, но не бе точно тъй, щото и камъните не са довеки. Сипваха се и те, стриваха се на пясък, ала Марин дол къртеше нови и ги отъркулваше на същите места, че и камъните, като хората, си имат място!
Тъй беше и с людете, едни си отиваха, други идваха – множаха се.
С малко, с един само, се умножи и родът на Крачаните.
Два дни след като Крачанката остави широко отворена голямата порта на дома си и замина за Янино, тя се върна. И не сама. В скута си, върху разстланите черги, държеше едро и яко момче – едро не за годините си и яко не за годините си. А отпред, провесил крака между стръките на каруцата, размахваше камшика млад янинчанин. Него Крачанката бе спазарила за ратай. Спазари го на тръгване.
Първо намери Янината стринка и малкия Гърди – тъй бе кръстила детето си Яна. Поразговориха се двете жени, опознаха се, то какво ли имаше да се опознават, като Крачаните ги знаеха всички, но тъй е думата, а и редът е такъв. Накрая жената склони, съгласи се старата Крачанка да осинови момчето. Беднотия я стягаше, та залъкът не стигаше и за нейните.
– Вземи го – рече тя, – омиляло ми е, но при тебе ще му е по-охолно, а и ти хаир ще направиш, че нийде никого си няма!
– Не хаир, сестро, моето си вземам – синовото!…
И Крачанката разказа на женицата всичко, що знаеше.
Постоя още ден – да посвикне с нея детето, да прескочи до близките на двамината си ратаи, а на тръгване спазари и тогова, новия ратай.
Когато на третия ден каруцата влезе в Елхово, Крачанката разбра, че мълвата я бе изпреварила, по очите на хората го разбра. Нищо не казваха, поздравяваха само, но то си личеше. Нека!… Не грях, издънка държи в скута си – Крачанова издънка, и нека се знае, нека се помни!
Е, запомни се и делбата на Ангела със старата Крачанка, но делбата мина в града, в Ески Заара, където остана и Ангел, та ни той видя племенника си, ни племенникът му – него. Не го видя повече и старата Крачанка, но го чуваше, че Ангел бе в устата на всички и приказките им я стигаха.
Големи работи правеше в града малкият син на Крачана. Той и с голямо бе започнал – с вълча хапка! И туй вече се знаеше от хората, не знаеха само как точно бяха минали в ръцете му Селимовите имоти и гори, но като взеха да прехвърлят в паметта си туй-онуй: смъртта на двамината му ратаи, неговото раняване, делбата с майка му – подогадиха се.
Изпърво говореха само за фабриката, сетне се чу, че ортаците му го глътнали, но веднага след туй – че Ангел опозорил дъщерята на единия и се оженил за нея. Оттам насетне за ортаците му спряха да говорят – той ги глътнал! Вълци и те – шушукаха елховци, – ама са недогледали, че този е единак! Крачанска жила и овълчена – прегризва ли се лесно!…
Чуваше Крачанката всичко туй, но в дома си ни една приказка не пущаше. Откакто се завърна от Янино и хлопна голямата порта зад себе си, не даваше нищо да влезе в дома на Крачаните. Туй, де искаше да влезе, тя сама го въведе, друго не пущаше. Издънка й трябваше, крачанска издънка – посади я! Посади я насред големия каменен дом на Крачаните, дето й е мястото, дето й е коренът. Всичко друго, което не е в този дом, не е Крачан, не е нейно – няма място там за него и не иска да го знае!
Знаеше и гледаше само малкия Гърди. Каквато си беше суха и изпита, такава си и остана, но се впи в него, заби се като кол и го привърза за себе си. Сякаш коса бяха забили в земята да крепи млада издънка, а острието й святкаше над нея и не даваше ни вятър, ни дума да я поклати. Тъй се крепи издънка – дорде пусне жили, че и свои издънки дорде пусне, щото е една…
Видяла бе старата Крачанка как се лесно род затрива. Видяла бе как се лесно и имот затрива, щото след делбата Крачановото вече не бе много, но – „Род имот събира!”, та бдеше сега – и на сън, и наяве – над едничкото, що й бе останало.
Туй ли закрепи и нея или стана, както казваше на Семовица: „На моите живота доживявам!”, но се протегнаха дните й.
– Камъните не мрат лесно, Семовице, виж ги; в Марин дол, стоят, дорде водата не откърти нови! Тъй и ние ще каменеем с тебе – до нови…
А на малкия Гърди кол не му трябваше – Крачан бе, личеше му по всичко. Растеше не с години, с дни, и с дни се наливаше – бащичко! Вървеше як, ъгловат и мълчалив. От майка си, от Яна, бе взел само очите – сини и добри, но и те бяха нейни донейде. Разсърдеше ли се, силата на Крачаните вкоравяваше в тях и синьото, и добрината. „Нищо на тоя свят не може да скрие силата на Крачаните!…”
Гледаше го старата Крачанка, пълнеше се душата й, сякаш вътре в нея растеше, и тя, ден из ден, се изправяше. Докога ли ще мога, Боже? – питаше се Крачанката. – Че рано или късно издънката помъква кола, за който е привързана. Ако не тя, нейните издънки ще го помъкнат… Дано ги дочакам, дано ги видя, Боже!
Гледаше го старата Крачанка, радваше му се, но скрито, и скрито го пазеше: от болести, от лошотия, от зли думи, но от работа не го пазеше. Караше го да върши всичко, и според силата му – всеки ден, все повече. А като мина четиринайсетата година и свърши школото, пое половината работа на ратая. Наравно с ратая ставаше заран, ореше и жънеше, но с тях вървеше и тя – да е пред очите й, и друго – да го учи. Учеше го кое къде да сее, кое как са правили баща му и дядо му, коя земя какво иска и какво не иска… Спря се, когато веднъж колата със снопи се килна и не ратаят, който вървеше до нея, а Гърди овреме я подпря с раменете си и я изправи.
– Сполай ти, чорбаджи! – сконфузи се ратаят и го погледна с благодарност, защото ако Гърди не бе спрял политналата кола, тя щеше да се гътне върху него.
– Нищо не е станало – отвърна вместо Гърди Крачанката. – Ти петнайсет години подпираш имота му, върнал ти е малко.
От този ден Крачанката се спря. Видяла бе и силата на Крачаните, и бързата им мисъл в Гърди, а на другото го бе научила вече, та можеше да се спре. Спря се и взе да занича с по-други очи из селото, щото виждаше и друго – време му бе на Гърди!… Подкарваше вече осемнайсетата. Тя и по-рано заничаше, но сега вече трябваше и да избира. И избра.
Единият от Семовите имаше щерка. Той и синове имаше, ала Крачанката заглеждаше момичето. Колчем минеха с Гърди край тях или край нивата им, момичето забиваше очи в земята, бързо-бързо поздравяваше и гледаше да си намери работа по-далечко. Яко, хубаво момиче, на Семовица се е метнало – оглеждаше го Крачанката, – с едра пазва, широко под кръста, нозете му силни, а леко стъпват…
И един ден Крачанката се вдигна, та право в Семовите. Не избра какъв да е ден, а работен – Семовица да е сама!…
Не се излъга. Никой от младите не бе вкъщи. Те, Семовите, имаха малко имот, но ходеха и по чуждо, да си помогнат, щото челядта им е голяма. Точно тая голяма челяд потегли Крачанката към тях. Е, и самото момиче я потегли, и родът му, и туй, че в салханата, заедно с Крачана и Гърди, се затри и Семо, та двете със Семовица се имаха като сестри, но най я потегли голямата челяд на Семовите.
Преди някой и друг ден бе казала на Гърди:
– Време ти е, сине, стопанка да ти избера! – Той тъй се смути, че не можа да отвърне нищо, и тя продължи: – От род няма да избирам, да знаеш, ще гледам родовита да е…
Като чу това, Гърди бързо я погледна и макар смутен още, засмя се:
– Е, ако има и бенка на шията, мале, двамата сме я избирали!…
Тогава на Крачанката дъхът й секна. Точно внучката на Семовица имаше бенка на шията – една малка черна капчица на бялата шия – ще речеш, като са боядисвали, пръснало я е и там си останало. Но дъхът й спря не от туй, а че за втори път позна кръвта на Крачаните във внука си. Щото да мязаш на някого отвън е едно, а да му мязаш и отвътре… Не можа нищо да каже. А Гърди грабна ръката й, целуна я и излезе засмян.
Нея вечер Крачанката не мигна. Седеше на своето място, до перваза на прозореца, и мислеше… Боже, моите очи ли го поведоха или неговите – мене! Или той с кръвта си е усетил накъде да тръгне – нали е само-саменичко на тоя свят, гладно и жадно за род, за челяд!… Мислеше, а ръката й, там, де я бе целунал Гърди, пареше, пареше. Точно там и точно тъй преди години я целуна баща му. Преди да си отиде…
И сега, като отваряше портата на Семовите, ръката й още пари. Тази пари, а другата – лед! И тя оттогава. И ни огън, ни дреха я стоплят.
Дворът на Семовица я посрещна пуст. Изглеждаше празна и къщата, но Крачанката бе забелязала тънкия дим из комина и знаеше, че Семовица е край огнището. Що ли забърква всеки ден, горката, не е шега толкова гърла да посрещащ!
Пристъпи към къщата и подвикна. Отвътре Семовица веднага се обади, но по гласа й личеше, че не я е познала.
– Тук съм, влизай!
Крачанката се подаде на вратата и тогава Семовица скокна:
– Ти ли си, сестро! – зарадва се тя. – Накани се най-сетне!… Колко пъти съм ти викала, а си го мисля деня и нощя: самотуваме ние двете, самотуваме, а все не иде време да седнем, с приказка да се разтуптим… Тук, тук седни, на възглавето! – покани я Семовица и пак подхвана: – Твоята къща, сестро, е празна, от туй самотуваш, моята – пълна, препълнена, и пак самотувам? Младите си имат своето, ний – нашето, едното с другото хич се не родеят – нашето с наше се родее. То едно родство, опустяло, да не дава Бог никому, но като ни е дошло до главите…
Семовица изведнъж млъква, врътва се към големия черен бакър, окачен на верига над огъня, и разбърква къкрещия боб. Цялата одая мирише на боб. Сетне пак се изви към гостенката си:
– По живо, по здраво ли сте? Как смогвате, че тя, пуста работа, край няма, а вашата е къде-къде… – Но забелязала нещо особено в изражението на старата Крачанка, спира и се тюхка: – Их, че съм и аз – питам, питам, а не давам дума да издумаш!
Крачанката се усмихва, но особеното в изражението й остава.
– Здрави сме, слава Богу – казва. – И смогваме. Гърди отрасна, ратаят още се държи, но мене ме не бива, а трябва да им се шета.
– Тъй е, тежи ни, дето живеем ни тежи, та работата ли!… Отмяна ти трябва, сестро, отмяна! Чудя се как още можеш! Що не го задомиш вече Гърдя, не е малък?
– Да го задомя! – усмихва се пак Крачанката – Ама и ти трябва да помогнеш, затуй съм дошла.
– Как няма да помогна! – светна Семовица. – Още сегиз!… Ти само кажи! На която и порта да потропам, за него ли е, ще ми отворят.
Крачанката преглътна, преди да каже:
– Нийде не трябва да ходиш, аз сама тръгнах да потропам, но вратата ти се случи отворена… – И гледа Семовица още по-особено, тъй че очите й сами казват останалото.
Семовица запримигва, дълго и объркано трепкат клепките й, най-сетне плясва ръце:
– Въх мари, сестро!… Тъй ли било! – захлупи се и заплака. Плачеше мълком, без глас, само раменете й тръпнеха.
– Прощавай, сестрице! – окопити се след време. – Нито съм се надявала, нито съм го чакала, но съм си го мислила, казвам си. Че са си лика-прилика, ала къде сме ние, Семовите, къде сте вие!… Един й е, викала съм си, от род ще му избере, тъй трябва.
– А Семовите не са ли род? – спира я Крачанката. – Род са! По-добър от много други, че гнило в тях няма. Ти туй остави – махва Крачанката, – кажи момичето да няма нещо друго на сърце?
– Няма! – светна, та грейна Семовица. – Няма и ако питаш мене, и нея май към Гърди я тегли… Нищо не е рекла, ама то си личи, не видя ли аз!
– Е, туй е най-хубавото, щото и нашият… – не доизрича Крачанката.
– Въх, сестрице, как ще ги дочакам!… Пусти летен ден – година!
– Речи й – на нея, на баща й, на майка й…. Не ща да протакаме. Есенес ще направим сватбата, та и хубавото да ни сроди, Семовице, не само лошото.
И се разбъбриха двете жени, тъй се разбъбриха, че чак когато Крачанката се надигна да си върви, усетиха загорялото откъм огнището.
– Да гори! – засмя се Семовица. – И загоряло ще им услади…

Елховци заодумваха сватбата още като се разчу. По-заможните я одумваха от една страна, беднотията – от друга. Заможните въртяха приказката все около туй, че Крачаните съвсем западат, щом стигнаха да се сродяват със Семовите, но и злобата си не можеха да скрият, че каквито и да са, Крачаните са си Крачани и ни един от тях не би ги върнал. Беднотията пък се радваше на тая сватба и се питаха само дали Ангел ще дойде – години минаха от делбата с майка му, а и един син й е!
Всичко туй старата Крачанка го бе мислила и премислила, не току-тъй бързаше сватбата! Искаше овреме да запуши людските уста, и не заради себе си го искаше – заради младите. Че ей на: пуснаха се приказки и за Гърди, и за Рада – баща му кой е не се знаело, но се знаело, че седнал на имотите на Ангела; че тя, Рада, сама се навряла в ръцете му – заради имането на Крачаните… Все такива и все от Кременлиите идеха тия приказки – най-заможните сега в селото. Не друг, а Кременлията откупи навремето от Ангел двете воденици и петмезчийницата на Крачана, пак той, Кременлията, вдигна и втората голяма къща в Елхово, кажи-речи, колкото къщата на Крачаните, и тя на отсамния, високия бряг на Марин дол. Беше му потръгнало нещо на Кременлията. Време ли му пригоди, що ли, никой не знаеше, но му потръгна – изведнъж! Имаше двамина сина, но имаше и дъщеря, година по-малка от младия Гърди, та никак нямаше да му дойде много, ако заемеше целия отсамен бряг на Марин дол, заедно с отбраните имоти на Крачана.
Крачанката и туй бе усетила, знаеше го, отдавна бе предусетила плановете на Кременлията, но Гърди не го знаеше. Затуй същото това лято, когато синовете на Кременлията минавали край Сипея и се присмели на Гърди, че орял като на бащино, а никой не знае кой е баща му, той спрял воловете и ги накарал да повторят. Те повторили. Тогава той извадил железния жегъл и се отправил към двамата Кременлии. Изпърво те не повярвали, двама били, и двамата по-големи от Гърди, а и той така спокойно отивал към тях… Ратая не броели, той бил на другия край на нивата, но и не потрябвал. Кременлиите развъртели остените, но ни остените спрели младия Крачан, ни туй, че били двама. Два пъти замахнал с жезъла и не потретил, нямало по кого!… Когато ратаят дотичал, Гърди вече товарел Кременлиите на колата като снопи. Хвърлил отгоре им строшените остени и подвикнал на воловете. Добичетата послушно поели към селото и след час сами спрели, пред къщата на Кременлиите.
– Кой ви нареди тъй бре? – креснал Кременлията насреща им, защото подир колата вървяла цяла тумба елховци.
– Крачана! – викнали в един глас двамата. Кременлията изпсувал. Насъбралите се прихнали, а някой се погаврил:
– Че той нали не е Крачан бе!…
Туй се случи доста преди сватбата, та имаше време да зарасте раната на Гърди – единият от остените бе раздрал бузата му, и да поспрат приказките. Не че съвсем спряха, но сега повече одумваха Кременлията. Заканил се бил да съди Гърди, но не стори нищо, уплаши се, изглежда – не толкова от съда, колкото от присмеха на хората: един никаквец уж, а направил на нищо двама Кременлии!
Сватбата направиха навръх Никулден.
Дотогава времето се задържа сухо, здраво, а на самия Никулден – без дъжд, без нищо – заваля сняг. И снегът бе сух, падаше върху замръзналата земя, без да направи кал. Сватбарите подлудяха, хеле Семовите! То и те направиха сватбата, родът им стигаше не за една, за три сватби, докато от мъжката страна бяха само старата Крачанка и Янината стринка от Янино.
До късно лудуваха сватбарите. Снегът се сипеше сух и обилен, затрупа всичко, но хармана на Крачаните не успя да затрупа – разгорещените сватбари го топяха още във въздуха.
Голямата порта на Крачаните беше широко отворена, през нея се изниза цялото село, само Кременлиите не дойдоха. Не дойде и Ангел. Още като слагаха трапезата, се разбра, че няма да дойде, че не е канен.
– Слагайте, друг не чакаме! – каза старата Крачанка и седна начело на трапезата. От едната си страна тури Семовица, от другата – Янината стринка. Ни мъка видяха на лицето й, ни сълза, една коравина само, но и коравината не скриваше някаква нейна си радост и ведрина. Когато дойде ред да поведе хорото, поведе го, но преди туй дръпна Семовица до себе си и каза високо, да се чуе от всички:
– Стопанинът ми, лека му пръст, и на друго хоро ме е учил, и вас е учил, та няма да се разсърди и сега! Не едно, три хора ще играя – моето, неговото и синовото… – А на лицето й пак – ни мъка, ни сълза.
Късно, към полунощ, спря сватбата и сватбарите се разотидоха, но снегът не спря, та най-сетне взе да затрупва и хармана на Крачаните. Навсякъде другаде бе затрупано тъй, че когато ратаят притваряше двете крила на голямата порта, наложи се с рамо да си помага – толкова издълбоко загребваха сняг крилата, че трудно се притваряха.
– Да беше жива да види, горката!… – въздъхна Янината стринка подир сватбарите и отри с опакото на ръката сълзите си.
– Много са неживите, много са, дето не видяха! – каза с коравина Крачанката и я въведе в одаята за нощувка. Сетне се върна при Гърди и младата му невеста и ги покани в своята одая, дето гледаше към Марин дол. В гласа й към тях нямаше коравина, когато рече:
– Седнете, чедо, седнете да си се видим ние! – сама приседна на обичайното си място, до перваза на прозореца. Облегна се на стената и се замисли.
Рада взе една възглавница от миндера, свенливо пристъпи към Крачанката и още по-свенливо я подпъхна между стената и приведения й гръб.
– Сполай, дъще! – кимна Крачанката, а сетне се усмихна: – Седни, седни до Гърди да ви погледам. Да си поприкажем… Тъй! – кимна пак, когато момичето коленичи до Гърди и свенливо опря рамото си о неговото. – Тъй! Тъй трябва да сте занапред – и в лошо, и в добро. Тъй ли сте, и работата ви ще спори, и залъкът ще ви слади. Казвам го аз, а други трябваше да ви го кажат – баща ви, майка ви… Трябваше!
Крачанката млъкна и пак се замисли, мълча дълго. Мълчаха и двамата млади. Само свещта припукваше тихо, а още по-тихо шушнеше зад прозореца Марин дол. Изглеждаше, че Крачанката в него се е заслушала – тъй беше, макар че и в себе си се вслушваше, но толкова години бе шепнала с Марин дол, че неговият шепот бе станал и неин. И понеже нито тя бързаше, нито Марин дол, сепна се, като разбра, че вече не е сама в голямата къща на Крачаните. Сепна се и се отвърна от шепота на реката, каза:
– Благославям ви, чедо! И туй трябваше да ви го каже друг, но на мене било писано. На мене… – Пак я понесе шепотът на Марин дол, но тоя път за малко, и тя продължи: – Слушайте се, обичайте се!… Множете рода на Крачаните! И имането им множете, но – с радост и разум! С разум, Гърди!… Когато стана оная беля с Кременлиите, не ти рекох нищо, но сега ще ти река: Мисли, сине, мисли и премисляй! Дядо ти казваше: „Деветдесет и девет пъти!…”, баща ти, и той беше такъв. Крачаните мислят и премислят, тогава крачват, затуй крачката им е едра и на здраво. А ти род трябва да народиш и род да опазиш, не да се сърдиш от нищо! Сърдят се лесно слабите, ти си Крачан! Помни го, че родът на Крачаните… – И внезапно млъкна.
– Сбърках, мале – обади се притеснено Гърди, – сам разбрах, още тогава, но много ме заболя – за тате, за мама…
– Точно затуй трябва да мислиш и премисляш – каза Крачанката, – когато най боли, най-много се мисли, запомни го! И друго: къща без дирек не е къща – дирекът си ти! Е, и жената става някой път дирек, но да я пази бог от такава участ… Жената е огнището – туй си ти, чедо! – обърна се към Рада Крачанката. – То и зиме, и; лете не бива да гасне…
Старата Крачанка пак млъкна, окоравя, почака да окоравеят и думите й и тогава продължи:
– Сега запомнете и друго, двамата искам да го запомните: пазете се от чичо си! Той не ви е никакъв чичо, но тъй е думата. Пазете се от неговото хоро! И друго – когато с мене нещо се случи, когато и да е, и тогава не искам той да стъпи в къщата ми. И тогава, и след туй – никога! Няма той място в къщата на Крачаните, къщата на Крачаните е за Крачани, той не е! Запомнете го!
Като каза това, старата Крачанка се надигна, надигнаха се и младите, но тя им махна да стоят и отиде в дъното на одаята, където в сумрака меко светеха металните обковки на тежък сандък. Отвори го и взе нещо, а като се извърна, в ръцете й гореше златен наниз. Пристъпи към Рада, окачи го на шията й и нанизът тежко легна на младата й пазва. Крачанката го погали – погали и наниза, и пазвата под него. Сетне рече:
– Туй се е предавало от невеста на невеста, дъще. Откак се е Крачанският род зародувал… Една само не го поноси, тя и не влезе в дома на Крачаните, но в рода им влезе… Е-ех! – изпъшка Крачанката, но бързо се стегна и добави: – Носи го ти, твой ред е, със здраве и берекет!
– Сполай ти, мале! – целуна ръката й Рада.
– Не е богатство туй, чедо, знак е – знак, че и ти ставаш Крачан! Мъжете на рода тоя знак го имат в кръвта си, ти го скътай в сърцето си! От всякъде другаде може да се загуби, от пазва, от джоб, от ръка – може, но от сърцето… Е, лека ви нощ! – каза внезапно и с друг глас Крачанката, прекръсти ги и като ги целуна, изпроводи ги до вратата.
Останала сама, тя отново се скупчи до перваза на прозореца и отново се заслуша в шепота на Марин дол. Устните й още пазеха топлото от челото на момичето и някакъв дъх на здраве, на чисто. Ще речеш, здравец е целунала!
Дано да е тъй, Майко Божия, дано да е тъй!… Един стрък сама откосих от сърцето си, два нови засаждам там… Здравецът здраво се лови, бързо се плоди – здрава китка е той, държелива. Че род трябва да съживи, Майко Божия – рода на Крачаните! Туй да видя само, друго не искам, сетне ме прибери и мене при стопанина ми, при сина ми, че и с тях има много да си прикажем, много има, дето не го видяха, не го чуха, а с празни ръце не искам да ида при тях, тежко е, Майко Божия – най тежи празното!… Напълни ръцете ми и ме прибирай - има вече кой огън да стъкне, и дирек има… Ще запуши коминът ти, Крачане, ще се напълни домът ти – ще пуши и ще се пълни. Довеки!… А мене, Майко Божия, прибирай – нов, млад камък откърти от бреговете си Марин дол, има вече кой да легне на мястото ми – тъй прави Марин дол, направи и ти тъй, Майко Божия!
До съмнало шепна Крачанката. То по какво ли ще разбереш съмналото, като снегът правеше бяла и нощта, но по шепота на Марин дол го разбра – промени се, избистри се. А снегът трупа, трупа…
Голям сняг, голям разлив ще направи пролетес… Да прави! Крачаните са на високото…
С тая мисъл задряма на съмнало старата Крачанка и миг ли, час ли бе дремнала, пак с нея се пробуди. Вече наистина бе съмнало – светлееше не само навън, и в одаята светлееше. Но ней се стори, че просветля от друго – в долния кат на къщата минаха бързи и леки стъпки – леки стъпки от силни нозе.

И пак се протегнаха дните на старата Крачанка.
И все повече се протягаха, но тя не го забелязваше вече, че леки дни леко минават! Чезнеше коравината от очите й, от гласа й – топеше се. Като преспите по голото теме на Калабака се топеше коравината й. Топяха я леките стъпки на невестата, леката й приказка, ръцете й. Не беше кой знае колко чеизът, който донесе внучката на Семовица в къщата на Крачаните, но тъй го подреди, тъй постъкна всичко, че къщата наглед не промени, а стана топла – стопли я!
Крачанката не й се бъркаше, нямаше за какво, не даде само нищо да промени в нейната одая.
– Тук не туряй нищо, чедо, тук годините сами са туряли и притуряли, та е пълна и препълнена. Нека остане, както си е била!
Не се бъркаше и на Гърди. Те с ратая добре се оправяха със земята, ялово нийде не оставяха. А когато Гърди реши да закупи десетина декара слаба и гола земя по склоновете на Калабака, сам й каза:
– Ще я взема, мале, щото е евтина, а е пълна с пари. Гюл ще посадя там, тютюн… В града има тютюневи фабрики, никнат и розоварни – има къде да се продадат н тютюните, и гюлът. Какво ще кажеш?
– Харно, сине – рече му само Крачанката. – Вземи ги, че и имот ще ти трябва, и пари ще ти трябват, виж!… – кимна Крачанката към младата му невеста, която идеше към тях. Наедряла бе: едрата й пазва бе станала още по-едра, моминският й кръст се бе налял, но пак тъй леко стъпваше.
– Рада ли?… – смути се Гърди.
– Ти що й викаш Рада, а не Радка? – погледна го строго Крачанката.
– Щото тъй ми е по-хубаво, мале – отвърна вместо него Рада. – Най-първо тъй ми рече: „Радо!” и сега ми се чини, че каже ли „Радке!”, няма да е от сърце… – Тя погледна закачливо Гърди и се засмя.
– Е, щом е тъй, хубаво! – засмя се и Крачанката и погали голата й, опретната до над лакътя рька. – Пази се вече, дъще!
– Ами! Нищо ми няма, мале, тъй ми е леко!…
– Дано! Дано и туй ти е леко, чедо, че аз навремето… Те, Крачаните, още с идването си на тя свят са едри… – Крачанката се сепна, спря, забравила бе, че и Гърди е при тях, но от него нямаше и помен. Усетил, че се захваща женска приказка, бе щукнал, без да го чуят.
Двете жени се спогледаха, засмяха се. И в очите им, и в смеха им премина нещо от едната в другата и остана там. Остана до последния ден на старата Крачанка, но и след последния й ден остана – в Рада!
И туй й бе леко на Рада… Не бе се излъгала старата Крачанка, родовито търсеше – родовито намери! Роди се Крачан – едър, силен, гласовит. Е, малко ъгловат и затуй грозноват, но тя бързо утеши младата майка:
– Те и моите бяха такива, дъще, сетне се разхубавяват Крачаните, ще видиш! Нека ти е здрав и силен! Крачана, лека му пръст, все казваше: Нищо не може да скрие силата на Крачаните – ни хубост, ни грозота! А силата е тази, що прави един мъж хубав. Тъй ли е, сестро? – обърна се Крачанката към Семовица, с която заедно бабуваха.
– Тъй ами! Един мъж, дето стъпи и дето легне, диря трябва да оставя!… – засмя се Семовица.
Крачанката допови малкото, вдигна го на ръце и го заплю:
– На баба фиданката!… Уроки да те не стигат, болести да те не стигат, лошо око и лоши помисли!…
– От моми и от късмет да се не отърве! – добави Семовица.
Чак тогава повикаха Гърди, но го спряха на вратата и оттам му показаха детето. Едва го видя, едва смогна да махне на Рада и вратата хлопна под носа му.
– Туй ти стига! – викна му отвътре Семовица. – Отивай да си гледаш работата, че връх-лято е, а за другото да си правите сметката, ей!
– Бабо!… – погледна я укорно Рада.
– Какво бабо! – врътна се към нея Семовица и каза престорено сърдито: – Като на първескиня ти е простено, но друг път да не оставяш човека в баш работата! На, жътва иде, вършитба, сеитба… Не знаеш ли – няма по-голяма беда от тая по харман да ти умре вол и жена ти да роди! – И Семовица тоя път така се засмя, че малкият писна.
Крачанката го притисна до гърдите си, залюля го, укроти го. Сетне пристъпи към иконата на Божията майка, прекръсти се и зашепна:
– Сполай ти, Майко Божия! Доживях и детски вик да чуя в дома на Крачаните. Сега вече мога да си отида, майчице – два живота ми взеха, три ти връщам! Време ми е…
Крачанката се поклони доземи на иконата, прекръсти се пак и отиде към прозореца. Скупчи се там и продължи да шепне, но сега загледана оттатък Марин дол, оттатък Елхово… Връща се родът ти, стопанино, връща се името ти – връщат се Крачаните на тая земя! Здрави, хубави – закриляйте ги! Аз повече не ще мога, че и моето, и вашето отживях, време ми е!…
Крачанката шепнеше едва чуто – както си знаеше, както шепнеше Марин дол, но и Семовица я чуваше, и Рада я чуваше. И двете плачеха мълком. Само малкият се бе укротил съвсем и от шепота ли, от полюляването ли тихо спеше в ръцете на Крачанката. А ръцете й все го притискаха, притискаха… Тя не го съзнаваше, но ръцете й помнеха оная вечер след Янинската салхана, когато лежаха празни и обърнати в празния й скут, та сега ненаситно притискаха живия топъл вързоп. Не съзнаваше и друго, но и него правеше – пак се бе извила над детето като острие на коса, готово да посече всичко, що можеше да посегне на него. Ни едното, ни другото съзнаваше старата Крачанка, шепнеше само – разговаряше се със своите и се молеше.
Но напразни бяха и тоя път молбите й – живя още! Доживя края на века, и началото на новия век доживя, но тя и туй не съзнаваше, защото не мереше времето с тия мерки. Други мерки си имаше тя: времето на Крачаните, погибелта на Крачаните, съживения род на Крачаните – все Крачаните! Те бяха нейната мярка, те й казваха досега да живее и кога да мре, а мрелото все не идваше. Още два внука доживя – второ момче, и момиче. Момичето взе нейното име, момчето – името на стария Крачан, а първенеца кръстиха Гърди – той Гърди, баща му Гърди, и дядо му Гърди! Нека!… На мястото на единия погинал сега двама Крачани стъпваха по земята с туй име.
Доживя и друго старата Крачанка, него хич го не искаше, ни приживе, ни след туй, но го доживя – Ангел потропа на портата й!
Бе една зимна привечер.
Тя си седеше на своето място, на миндера до прозореца, закрепена околовръст с възглавета, и пак заничаше към Марин дол. Заничаше по навик, защото от доста време почти не виждаше, та Марин дол стоеше повече в паметта й, отколкото пред очите й, както и шепотът му – защото и не чуваше вече. Но звънците и непознатия кучешки лай, който ги сподиряше, чу. Не бяха тукашни – ни звънците, ни кучешкият лай. Елховските кучета са вълкодави, с мъжки гласове, а тия пищят като нетукашни жени… Не видя шейната, нито човека в шейната, позна само, че идат отгоре, по високия бряг на Марин дол, откъм Кременлиите. Позна и туй, че спряха пред нейната порта и още същия миг нещо стегна съсухрената й гръд – спре ли нещо нетукашно пред портата на Крачаните, не е за добро, никога не е било за добро! Ни Селим бей, когато спираше, ни ония, двамата от града, де потеглиха Ангел…
На потропването отвори Гърди. Тъкмо ринеше снега около портата, та му дойде подръки. Отвори и се загледа в едрия възпълен непознат човек, който отупваше снега от себе си с кокалената дръжка на хубаво сплетен камшик. Градска работа! И човекът, и всичко край него, по него – дрехите, конете, шейната, хрътките…
– Не ме познаваш, нали? – спря да се отупва непознатият и погледна Гърди. Макар и в тлъстини, очите му гледаха твърдо, но някак неприятно твърдо, по господарски – като Кременлиите!
На такива очи Гърди отговаряше със същото, отговори и сега – поразкрачи се, опря се на лопатата и срещна твърдия поглед на непознатия със също такава твърдина.
Непознатият прихна, но очите му не се промениха, смехът му не идеше от тях:
– Крачан!… Веднага се познава… – същият Гърди!
– Е, Гърди съм! – засрещна го с глас Гърди.
– Що?!… Е, тогава няма никаква разлика… – Непознатият вече не се смееше. – А аз съм чичо ти Ангел! Може да са ти казвали, но ти сигурно по ме знаеш като фабрикант. Твоите тютюни моите хора ги купуват – за мене!
– И туй не знаех – отвърна Гърди. – Твоите хора купуват за фабрика „Слънце”, а че е твоя…
– Може, наредил съм им да не споменават моето име, но твоя тютюн да го вземат само екстра качество, добре плащам, нали? – попита Ангел, а сам си отговори: – Добре плащам! – И продължи: – Чувам, удвоил си земите с тютюни, розоварна си почнал да строиш… На Кременлията чак му призлява, като заприказва за тебе – оттам, от него идвам. Никой не му е крив, не усеща новото той, като взе водениците и петмезчийницата, помисли, че е хванал дявола за брадата. Ха-ха!… – отново се засмя Ангел. – Крачана си е Крачан!… За мене да не говорим, ти си едно поколение след него, двайсет години по-късно почна и го изпреварваш вече…
В къщата хлопна врата, Ангел спря. Вслуша се някак напрегнато в стъпките, които идеха към тях. Бяха на Рада.
– Гърди, мама те вика! – надникна тя и се върна.
Чула е, познала го е! – помисли Гърди и понечи да тръгне.
– Чакай! – спря го Ангел. – Дошъл съм по работа, но… – Той се поколеба, но продължи: – Първо попитай старата ще позволи ли да я видя. А другото ще ти го кажа, като се върнеш!
– Ще попитам – рече Гърди и тръгна към къщата.
Крачанката го чакаше, надвесена в края на миндера, опряна на двете си ръце. Беше отмахнала всичките възглавета – стоеше извита, настръхнала.
– Кажи му на оня – посрещна го от вратата тя, – да не е посмял прага ми да пристъпи! Да се омита!… Ако не ще, ела ми отвори прозореца, аз тъй ще му го река, че…
– Ще му го кажа, мале, не се тревожи, и аз мога да му го кажа!…
– Харно! – отпусна се успокоена Крачанката. А когато Рада отново намести разхвърляните възглавета около нея, усмихна се.
Усмихна се и Гърди и така, усмихнат, излезе от одаята.
– Разбрах!… – каза Ангел, като го видя. – Друго не очаквах… Коса е тя, нарочи ли да резне нещо, рязва го… Е, добре, да оставим старите да живеят както знаят, аз за тебе съм дошъл… – Усмихна се, но усмивката му излезе крива.
– Добре! – повтори той и продължи вече уверено: – Предлагам ти нещо крачанско!… Увеличавай посевите с тютюни, за година-две ще направиш голям удар, а после, когато старата се помине, ела при мене в града. Викам те за съдружник! Моята кокона само дъщери ми нацвъка, а зетьовете ми са хилави, не стават за работа. Тебе искам – крачанска жила! Е?…
– Върви си! – каза Гърди.
– Какво?…
– Мама тъй рече, и аз тъй ти казвам! Двамата се гледаха – с еднаква сила и еднаква коравина.
– И повече от мене тютюни няма да видиш! – добави равно Гърди. – Стрък няма да сея!
Кривата усмивка бавно се връщаше на лицето на Ангела и той бавно заговори:
– Добре…, племеннико! Не познаваш ти чичо си Ангел, нищо, ще го познаеш! Селим бей го позна… Съдружниците ми ме познаха… И ти ще ме познаеш! Какво, само от розоварната ли ще живееш?
– От каквото и да е, но не и от твоите тютюни!
– Добре!… Ще те видя как. Ти още много работи не знаеш, племеннико, ще ги научиш, млад си, имаш време… А като ги научиш и решиш нещо, ела, и тогава ще те взема!
Каза това и учудващо за едрото му тяло, с лекота се метна в шейната, свирна късо и яките коне полетяха от място. След тях и хрътките. Вдигна се вихрушка сняг, загубиха се, но още дълго се чуваше пронизителният звън и лаят на хрътките. Марин дол отзвъняваше и отлайваше подир тях.

Много сняг натрупа нея зима, незапомнено и нечувано много!
Къщята заприличаха на преспи: ни прозорец, ни врата се виждаше, ни комин… Само там, дето бяха комините, тъмнееха кръгли черни отвори в преспите, опушени от дима.
От високото, от къщата на Крачаните, село не се виждаше – виждаха се бели къртичини с черни дупки в средата им.
Не се виждаше и Марин дол. Тя, водата му, зиме рядко се виждаше, но нея зима снегът изпълни и коритото му – от бряг до бряг – та и корито не се виждаше. Само една хлътнатина в средата му, причудливо крива, бележеше пътя на незамръзналата вода по дъното. Нищо друго не показваше, че река минава през селото.
Отрупан бе със сняг и Калабака. А Калабашката гора цялата се бе привела и разкривила под него. В тихите мразовити нощи от нея идеше тревожен пукот – пукаха се дърветата от студ.
В такива нощи всички се събираха край старата Крачанка. Рада предеше, Гърди притуряше дърва в огнището, а трите деца така се гушеха около баба си, че в такива вечери възглавници не й трябваха – крепяха я децата. А тя все ги притискаше и разказваше, разказваше…
– Тъй пукаше и в оная проклета салхана, чедо – през седемдесет и шеста!… – Навремени спираше, замисляше се и отново почваше: – Пукотевицата пак идеше оттам – от Калабака, от Янино… Дядо ви Крачан вдигна цялото село да орат и сеят, че като дойде Селим бей, да види, че тук бунтари няма… А деветима погинаха тогава от нашите. И дядо ви Гърди… Какъв дядо, Боже, нямаше и двайсет години! Сетне и хоро му играхме на Селим бея и на погиналите… Дядо ви Крачан го поведе, той го и спря… – Тук старата Крачанка млъкваше и мълчеше дълго, а после свръщаше приказката за сегашното: – Та казвате, голям е снегът тая зима?…
– Голям, бабо! – отвръщаха децата.
– Щом е тъй, голям разлив ще бъде и пролетес. Пазете се от Марин дол! Гърди, чуеш ли – подвикваше със слаб глас Крачанката и безпомощно се ослушваше, защото не виждаше и не знаеше откъде ще се обади Гърди, – духне ли южнякът, всинца да сте си в къщата! Дядо ви затуй я направи на високото и яка, да я не стига Марин дол.
Предрече го туй старата Крачанка и тъй стана, но не предрече кончината си… Угасна тъкмо от първия полъх на южняка. Слаб беше тоя полъх, дори свещта пред иконата на Божията майка не трепна от него, а свещта на Крачанката угасна.
Първия ден ни хората научиха, ни камбана удари – нямаше как да се премине Марин дол, нито можеше да се извика, реката тъй бучеше, че нищо друго не се чуваше. Кременлията научи, нали беше и той на отсамния бряг, но колкото да изругае:
– Вещица! И със смъртта си мъсти!…
Лют бе Кременлията за девет села, защото Марин дол в същата тая нощ пред очите му отвлече двете воденици и петмезчийницата.
На другия ден цялото село се събра да окичи и изпрати Крачанката в последния й път. От Кременлиите пак никой не дойде. Не дойде и Ангел.
– Нашият път е натам, сине – утешаваше Гърди Семовица. – На тоя свят нямаме повече работа, чакат ни на другия… Вие да сте живи и здрави, вас лошотия да ви не стига!
Но не бе минал и месец от смъртта на старата Крачанка и в дома на Крачаните дойде нова лошотия. Дойде оттам, откъдето Гърди най-малко я очакваше – банката, от която взе заем за строежа на розоварната, искаше той да погаси целия заем наведнъж! А заемът бе сключен за години напред и той добре си бе направил сметката.
Отиде в града да разбере кое-що, да моли отсрочка. Отказаха му – война се задавала, държавата събирала капиталите си!
– Парите!… – кресна му накрая чиновникът. – Или парите, или имота! Като нямаш пари, продавай!
И Гърди продаде. Но не имота, розоварната продаде – на Кременлията! Кой друг можеше да я купи?…
Сетне, много по-сетне разбра, че тая работа била скроена от чичо му Ангел! Той бил главният акционер и в банката, и в дружеството на розоварите. Но и тогава не отиде при чичо си. Затуй пък при Ангел често ходеше Кременлията. И всеки път се връщаше по-тежък: възстанови водениците и петмезчийницата, разшири розоварната, заграби тютюните в Елхово и наоколо… Хората предугаждаха, че в ръцете му играят парите на Ангел Крачана, той нямаше толкова – ни пари, ни ум, но от тези пари немалко полепваха и по неговите ръце…
А войната, с която плашеха Гърди в банката, наистина дойде. От Кременлиите не взеха никого, а на Гърди казаха, или той, или синът му! Отиде той…
– На Крачаните тъй е орисано! – рече на Рада – Един да понесе на гърба си злината, други – да се опазят… Децата гледай! – заръча й и замина.
След година обаче от писмата на Рада научи, че са взели и големия му син, че е умрял и старият ратай, янинчанинът, че са го отредили като свой, че се оправят някак – Семовите й помагали – за тях и за имота да не мисли, да се пазят те…
Имот!… Род имот събира!… Нали тъй ме учеше, мале – да се опазва родът! А опазвай го! А не влизай в салхана!…
Не можаха да се опазят докрай – той се върна с прострелян крак, а синът му – болен. Само кожа и кости бе оставила маларията по него. Такъв беше и той самият. Но крачанската им сила ги върна от оня свят. Младият Гърди бързо стъпи на краката си, но той стъпи само на единия, другия го подвличаше. Остана непокътната само коравината в очите му – по-дълбока, попила сякаш до дъното им, до размисъла… Такава той виждаше и в очите на сина си, но и двамата мълчаха. Проговориха едновременно. Една нощ ги потърси човек, когото и двамата бяха срещнали по фронтовете, но поотделно. Този човек отключи устата им!

От нея нощ нататък двамата Крачани, баща и син, и единият Гърди, и другият Гърди, взеха да се заседяват до късно. Сетне взеха да се заседяват и с други – със Семовите, с непознати от Янино…
Заседяваше се и Рада, но сама, горе, в голямата одая на старата Крачанка, и точно там, където седеше и тя – до перваза на прозореца. И като нея взе да си шепне, изравнила шепота си с шепота на Марин дол. Взираше се в реката, гледаше камъните и си шепнеше, но раздумките й бяха със старата Крачанка.
Менят се, мале, камъните наистина се менят, но мястото им е едно… На, сега аз съм на твоето място, а то си е същото! Дано само орисията ми да не е като твоята… Че салхани и сега има на тоя свят, и в тях пак влизат Крачани. Влязоха – излязоха, сполай на Бога, живи и здрави, но пак се готвят за салхана – туй заседяване, тия люде… не идват те на гола приказка – за друго идват. Друго иде…
Една вечер Гърди я завари там, до прозореца, и се сепна – сякаш старата Крачанка се бе върнала от оня свят! Само дето свещ не гореше пред иконата, макар че иконата си беше там, на същото място.
И като старата Крачанка му заговори Рада, без да се извърне:
– Гърди, в лоша вода нагазвате!… Или Крачаните малко ги е заливало? – Чудно, и гласът й прилича на старата Крачанка – от думите ли, от що ли?
Той сковано се засмя:
– Я гледай, ти взе досущ като мама да говориш! Хайде ние, Крачаните, си приличаме, защото сме Крачани, да не би и вие, жените, да сте от един род?
Но Рада не поде смеха му, извърна се само, и продължи със същия глас:
– От един род сме… Защото ние ви раждаме, ние ви отчуваме, а вие лесно се затривате един друг. За малко да ви загубя и двамата в една салхана, а вие тръгвате към друга. Мислиш, не разбирам!…
Гърди отиде към миндера и приседна.
– Така е, Радо – каза замислено той. – И го разбираш, и го усещаш, че опира до сърцето ти, но кажи: може ли все тъй да е?… Поживяхме с тебе немалко, опитвахме и тъй, и инак, все с добро и за добро, както ни учеше мама, а накрая излизаше лошо. От доброто – лошо за добрите, от лошото – добро за лошите!… Тъй ли е?
– Тъй е! – отговори си сам, защото Рада не отвърна. – Виждаш, и войните смляха пак добрите хора на тоя свят, а когато се опълчиха срещу тях, както беше при Владая, тогава лошите се нахвърлиха отгоре им. Нахвърлиха се и ги пометоха. Защо?… Защото лошотията е оплела света като паяжина – плете я от години, а добрите хора се втурнаха ей така – на юруш! Не става то тъй, видя се. Видя се и как трябва да стане – като в Русия! Сиреч и ние трябва да оплетем своя плетка…
– Тъй! – спря го неочаквано Рада. – А като плетете, не ви ли иде на ум, че плетката се и разплита?… Хем е къде по-лесно разплитането, един край само да хванеш!…
– Е, не е чак толкова лесно, Радо! – разбра Гърди. – Не сме вчерашни, плетем го яко, с къси конци, незавързани, та…
– И тъй да е, малко ли е един конец? Един конец е човек, а някъде – цял род!…
– Туйто! – засмя се пак Гърди. – Не Крачанка, Крачанка и половина си – род, та род!… Няма страшно, Радо, жилав е тоя род, с който се оплитаме – крачански! Ти поне знаеш какви са Крачаните…
– Знам – каза тихо Рада. – Но и чичо ти Ангел е Крачан, а е при другите… И между тях има Крачани, Гърди. И Кременлии има.
– Има! – отвърна като ехо Гърди и изпъшка. – То в единия човек седят и Бог, и сатана, та в един род ли няма да ги има, в един цял народ!… Но точно защото ги има, не бива да оставяме злото да върлува – все едно да оставим един нов Селим бей на гърба на Крачаните, на Семовите… А сам никой не може да го махне от гърба си, затуй плетем тая плетка. Дано я изплетем умно, като в Русия…
Но не би, не успяха – и време не стигна, и ум… Колко е от юни до септември! Едно лято! За едно лято кое по-напред?… Е, вдигнаха се, колкото да усетят силата си – за ден може да е – но я усетиха! Сетне започна разплитането – дойде разгромът…
Гърди и големият му син стигнаха южния склон на Калабака привечер. Под тях беше Янино. Тук спряха. Дотук бе общият им път, оттук нататък трябваше да се разделят – трябваше, а ни единият потръгваше, ни другият.
Мина час, може и повече да е минало, когато Гърди се надигна от поваленото дърво.
– Е, хайде!… – рече. – Семо сигурно те чака. Забавих те аз… – И като се намръщи, заотрива ранения си през войната крак.
– Не си ме забавил, тате, има време. – Младият Гърди погледна часовника си и добави: – Има време и до вкъщи да прескоча, да се обадя на мама, на децата…
– Не! – спря сина си Гърди и го погледна строго. – Това – не! Ако е живот и здраве да се върнеш…
– А ти, тате?
– Аз – тук! Твоят път е дълъг за мене. – Гърди се замисли, преди да продължи: – Като се стъмни, ще отида в Янино, да се договорим с моите несъщи братя, че през тия два дни съм бил у тях – дърва сме секли в Калабашката гора! В Елхово ще се върна утре, а там… каквото излезе.
– Няма да повярват – въздъхна синът му.
– Колкото повярват! – усмихна се пресилено Гърди. – Много няма да ги кандърдисвам. Но ти за това не бери грижа, един бой още мога да отнеса… – И като прогони пресилената си усмивка, пристъпи към сина си. – Туй е моя грижа, ще се оправя някак, но вие внимавайте! Вървете само нощем. Няма да ви уча как да се пазите, но минете ли границата, искайте политическо убежище и среща със съветския консул. Там, само там е спасението! Оттам и ще ви чакаме. Дай Боже да ви дочакаме!… – Нещо затъкна гърлото му и той дълго мълча, а сетне изведнъж, някак напористо, забързано каза: – Е, хайде, сине! – И несръчно прегърна сина си. Също тъй несръчно го прегърна и младият Гърди, но усетили яките си тела, отриването на брадясалите си бузи, на топлината си, притиснаха се един о друг до задушаване. Окапалата шума се огъваше под нозете им и те сякаш потъваха, срастваха се в земята под тях. А отвсякъде дъхаше на есен.
Гърди пръв отпусна сина си, отмаля ли, та го пусна, или… Отпусна го и ръцете му изведнъж натежаха, свлякоха се, сами – в несръчна, свенлива ласка.
– Ще доживеем, сине – каза с равен глас. – Крачанската жила лесно се не изтръгва от тая земя, никой не е можал да я изтръгне… – Понечи като че ли да каже още нещо, но внезапно се извърна с гръб към сина си и рече твърдо: – Тръгвай!
Очите му се уловиха за Янино, вкопчиха се в него, пронизваха го, а не го виждаше – виждаше едрата ъгловата фигура на сина си да потъва в Калабашката гора, чуваше стъпките му, облъхваше го дъхът му, топлината му. Бодеше го до болка небръснатата буза, стискаха го до болка ръцете му – сила, мълчаливата крачанска сила – добра и страшна…
– Върви, сине!… При голям род те пращам. Навремето старата Крачанка затуй ме сроди със Семовите, че са голям род – родовит! – та тъй да опази рода на Крачаните. Сега аз тебе пращам – при още по-голям род… Върви! Аз не мога, ти върви! Моята работа е тука. Крачаните тъй са орисани – един винаги остава, за да понесе туй, що иде. Крачаните без един могат… Знам, страшно е туй, де иде, дядо ти Крачан му е казвал: Време за камъни!… Е, ще окаменеем, наш ред е… След разлив Марин дол друго не прави – камъни само кърти от бреговете си и ги трупа, трупа, трупа – камък връз камък, мъка връз мъка… Но колкото и да кърти, бреговете все й остават – няма река без брегове, и море без брегове няма, сине!… Върви!
Очите му отмаляха, просълзиха се от това усилие да се крепят за Янино, но след час и Янино се скри в настъпващата нощ и той изпъшка. Но изпъшка тъй, че и сам не се чу – усети го само – като дълбок трус, разлюлял и Калабашката гора, и земята под него…
Когато съвсем притъмня, Гърди се промъкна в Янино. Стигна къщата на майчината си стринка и хлътна в нея. С несъщите си братя бързо се договори, но да мигне не успя. През цялата нощ се вслушваше към Калабака – ни вик, ни изстрел чу, а все му се струваше, че целият свят гледа подир двете сенки, които се промъкваха на изток, все на изток, и хиляди пушки се целят в гърбовете им… Вдигна се преди съмнало и пое пътя към Елхово.
Вървеше, опирайки се на топоришката на брадвата – хем за бастун я имаше, хем ако нещо…, пък и нали дърва е сякъл!
Отдалече видя, че го чакат, не пред вратата му, но го чакаха – синовете на Кременлията и двамина непознати! Кременлиите се правеха, че не го виждат, но той виждаше…
Не го окошариха веднага, един час му дадоха, сигурно мислеха, че след него върви и синът му! Стигна му тоя час: да каже едно-друго на Рада, да я успокои за Гърди и Семо, децата да успокои; стигна му дори да се обръсне и да похапне. От хляба го взеха…
Разбира се, не повярваха на янинската история и синовете на Кременлията най-сетне си отвзеха за оня бой на Сипея, когато ги натовари като снопи в колата – тъй си отвзеха, че доколкото помнеше, на двамата непознати не им дойде ред…
Не му повярваха и в града, той и не се надяваше. А после, после чакаше да се уморят. Не се уморяваха и той започна да чака края… Чакаше го всяка нощ и всяка нощ тръгваше към него, но отиваше донякъде и пак се връщаше – до самия край не стигна… Месец измина. Една нощ не го взеха от килията, не го взеха и на следващата, и на по-следващата – цяла седмица! Умориха ли се, що ли?… А когато най-после го повикаха, въведоха го при следователя. Огледа се, джелати нямаше, следователят бе сам в стаята.
– Къде е синът ти? – попита го онзи и на Гърди му съмна. Откога чакаше той точно те да го питат къде е синът му. Значи…
– Защо? – попита той.
– Какво питаш! – надигна се следователят.
– Питам, защото два дни преди туй мурабе синът ми дойде тук, в града, занаят да хваща. – Гърди и говореше, и гледаше следователя с нарочна тревога.
Онзи се ухили:
– Занаят, казваш!…
– Занаят, какво друго, земята не стига.
– Прав си – съгласи се престорено и следователят, – наистина е хванал занаят, но… този занаят тук ще го доведе! – и удари по бюрото. – Ще му дойде времето, и неговото време ще дойде! Обирай си парцалите и – да те няма! – изведнъж трясна следователят, а сетне добави спокойно: – За туй, че отърва кожата, иди да благодариш на чичо си!
– На кого? – не разбра Гърди. Не че не знаеше кой е чичо му, но никога не бе мислил за Ангел Крачана като за свой чичо. Трябваше му време, докато се сети. – Аха!… – каза и се надигна. – Ще!… Ще!… Как няма, аз още за много друго имам да му благодаря!…
– А!… – ухили се пак следователят, усетил заканата в гласа му. – Да не би и от тебе да е грабнал нещо?… Е, вие сте си свои, ще се оправите. Носи му много здраве! – подвикна след него следователят.
Гърди разбра защо следователят е толкова сигурен, че наистина ще отиде при чичо си, когато излезе на улицата.
Навън го чакаше файтон с двамина стражари. Качиха го на файтона, без да продумат, а след няколко минути го свалиха пред кантората на чичо му, въведоха го и пак без да продумат, излязоха.
– Е?… – посрещна го онзи, когото бе виждал един-единствен път, и то преди години. Променил се бе: тлъстините му се бяха някак свлекли, увиснали, та лицето изглеждаше разлято върху нагръдника. – Каних те навремето, ти не дойде и… – Тлъстините се разклатиха като вода в мехур, наподобявайки усмивка.
– И сега не идвам, доведоха ме! – опря се Гърди.
– Знам, знам, че нямаше да дойдеш, затуй наредих да те доведат. – Подобието на усмивка изчезна от лицето на Ангела. Замълча и дълго гледа Гърди, но и племенникът му мълчеше, та накрая пак той каза: – Поне едно „Благодаря!” не можеш ли да речеш?
– Не съм те молил, че да ти благодаря, а услугата ти за заема и розоварната е стара работа!…
– Е, вярно, попритиснах те тогава, но го направих не защото ми трябваха тия няколко кирливи хилядарки, а да се усетиш… Сделка! Но ти…
– Тъй! – спря го Гърди. – Сегашната услуга, и тя е сделка, нали? Сделка е, ти друго не знаеш. Не знам само заради миналото ли я правиш или имаш нещо наум занапред. Няма да стане! И тая няма да стане!…
– Слушай…, племеннико! – Лицето на Ангела окоравя – чудно как! – но окоравяха дори разлетите му тлъстини. „Нищо не може да скрие силата на Крачаните!” – спомни си Гърди. – Слушай – продължи Ангел, – ако не друго, то от баща си съм научил как трябва да се пази род!… С очите си съм го видял. Или мислиш, че само ти си Крачан?
– Не мисля! – рече Гърди и изпитото му лице окаменя. Камък! А рано побелялата му брада и косата му го обкръжаваха, както пяната на Марин дол кръжеше около откъртените и разхвърлени по дъното й камъни. Окаменя и гласът му: – Туй не мисля, но мисля, че е трябвало да научиш нещо и от майка си, тогава щеше да знаеш колко си Крачан и колко не си!
Лицето на Ангел изведнъж стана мораво и той повече изхриптя, отколкото каза:
– Вън!… Вън… копеле такова!
На това Гърди само се усмихна. Тая обида той отдавна бе преглътнал, напълно и завинаги, от синовете на Кременлията. Напълно и завинаги бе отмъстил за нея, пак на тях, затуй сега само се усмихна и макар окаменено, спокойно рече:
– Синът на твоя брат не е копеле, драги ми… чичо! Туй и твоите Кременлии признаха. Но в рода на Крачаните има копеле, прав си – родната ти майка го отлъчи!…
Гърди не изчака онзи да му отвърне, той нямаше и да може скоро, изви се и накуцвайки, излезе от кантората.
Вън стражарите ги нямаше. Нямаше го и файтона.
Нищо! Колко му е от града до Елхово – за ден, за два да го вземе с хромия си крак, няма да му омръзне, няма да е сам… Има с кого да си поприкаже той – дълга ще е приказката му с чичо му Ангел, не за ден и не за два – за години! А ако се случи тъй, че неговите години не стигнат, има кой да я продължи – Крачани дал Бог… Камъни да са, пак са Крачани, над тях и води да минат, и ветрове – ще минат и заминат, но те, Крачаните, ще останат – на своята си земя са!
Гърди с облекчение въздъхна, когато излезе от града и хромият му крак стъпи в мекото на тихия коларски път. Далече пред него се възправяше Калабака – камък, бряг! – оттатък него са Крачаните, отсам – пак Крачан, но друг. Отдалечава се от него, а все му се струва, че върви срещу него. Къде, на връх Калабака ли ще се срещнат или вдън Марин дол – където и да е!…