Отглъхна Марин дол.
Отдавна се оттекоха водите му. Само камъните, де бе къртил от бреговете си, стърчаха и напомняха за големия разлив през април 1876 година. Водата не скриваше тези камъни, пенеше се около тях, и тоя пенлив шум сега единствен изпълваше дълбокото каменно корито на реката. Еднообразен и шушнещ, той се избистряше само в ранните утрини. Тогава, в ранните утрини, и водата, и шумът се избистряха, променяха се и промяната пак събуждаше голямата къща на Крачаните.
Ангел и двамината ратаи ставаха, по навик хвърляха поглед към чардака, но там нямаше никого. Далече бе Крачана от Марин дол, та не промяната в гласа на реката, а и най-голямата тръпка вече не би го събудила. Както не би събудила и Гърди, и другите… Будеше само спомени: за тях и за оная кървава салхана в Янино.
Не будеше и старата Крачанка, ни нея, ни спомените й будеше Марин дол – будуваха те: и тя, и спомените й – денем и нощем.
Откакто положи Крачана и големия си син в земята, никой не бе я виждал да мигне. Никога! Нито пък отдумваше на някого. Със сухи очи и сключена уста шеташе по цял ден из голямата къща. Със сухи очи отиваше на гробището и се връщаше. Със сухи очи вървеше и нищо, никого не виждаше. Когато намръкнеше, сядаше до иконата на божията майка и пак със сухи очи, по цели нощи се взираше в Марин дол. Очите на божията майка изглеждаха по-живи от нейните, свещта събуждаше нещо в тях, докато очите на старата Крачанка поглъщаха пламъчето като дълбоки и сухи кладенци, в които не е останала и капка вода, за да светне в тях нещо.
Тъй посрещаше нощите Крачанката, тъй ги и изпращаше. Тъй осъмна и тая заран, взряна в Марин дол.
– Мале! – повика я тихо Ангел.
Крачанката не помръдна.
– Мале!… – повтори той. Пак не му отвърна. Мълчеше.
Мълчеше и цялата къща на Крачаните. Цялото село мълчеше. Ни вик, ни говор, ни смях. Единствен пенливият шум на Марин дол, избистрен от разсъмването, хлуеше през отворения прозорец на одаята, но беше толкова лек, че дори пламъчето на свещта пред иконата на божията майка не трепваше.
– Баща ти… – обади се най-сетне Крачанката и тръпка полази Ангела. Друг бе станал гласът на майка му – неин и не неин. Идеше нейде от много дълбоко и нещо мъжко, вкоравено имаше в него; и сила, която го порази, не идеше сякаш тази сила от нейното съсухрено тяло. – Баща ти… – повтори тя, – казваше, че иде време за камъни!… Дойде. Ей ги – и Марин дол е пълен с тях.
– Мале!
– Всичко знаеше той, всичко мислеше и премисляше… – говореше на себе си Крачанката. – Всичко! Само дето не казваше. И тогава не каза – ни че се готви сам да плаща на Селима, ни нещо друго. Нищо не заръча… Какво ще правим сега?
– Мале, бати…
– И бати ти беше такъв – камък. Камъни бяха и двамата. Като ей тия, в Марин дол! Два по два такива не можеш събра, в зид не можеш ги тури – те самите са зид, за всички…
– Мале, бати заръча…
– Що?… – изви се като пробудена Крачанката. Свещта сякаш припламна в сухите й очи, отрази се в нещо.
Ангел запристъпя. Прокашля се.
– Е? – следеше го Крачанката.
– Заръча, ако нещо…, на тати да го кажа, ама…
– Той сега е камък, и бати ти… И аз съм камък – думай!
Нова тръпка мина по Ангела – стори му се, че чува гласа на стария Крачан, а не на майка си. Напрегна се и каза:
– За Яна заръча бати – да не я оставим!… Крачанката сега наистина окаменя, очите й угаснаха, изгърби се.
– Как тъй да не я оставим? – гръмна гласът й в празната одая. – За гроба му ли да я венчаем?… Те, чувам, някъде и тъй се венчавали в тая салхана, ама за нея е късно. Като е останала – да си живее! Друг ще си намери.
– Ама тя… – запъна се Ангел и спря. Хубавото му лице се разкривява, издуват го възли, пламва.
– Що?… – взира се в сина си Крачанката. Ангел дръпва вратата, понечва да избяга, но спира и с гръб към майка си издумва наведнъж:
– Тя… Бати каза… Чакала дете! – и хукна. Вратата зад него изгърмя. Пламъчето на свещта се люшна, залюля се.
Някое време Крачанката остана, загледана в потъмнелите яки дъски на вратата, а сетне се залюля и тя като свещта, политна, опря се на перваза на прозореца и устните й се размърдаха.
– Боже!… И тоя ли камък ще туриш отгоре ми! Защо мене избра за темел, та всички да тегнат върху ми?… Не ми ли стигат моите! Докога ще ме затрупваш с камъни, Селиме, докога?. Все къртиш и трупаш, все къртиш и трупаш – като Марин дол!…
Спря. Усети студ, вътре в себе си го усети. Сякаш някой бе вдигнал невидим савак и всичката хладина на Марин дол плисна в нея. Костеливите й пръсти се свиха, сгърчиха се. Тя ги вдигна, държа ги един миг над главата си, а сетне със сила ги стовари върху перваза на прозореца.
– Проклет да си, Селиме! Трижди проклет!… Очакваше гласа и да продъни къщата, да продъни Марин дол и Калабака – цялата земя да продъни, а той и шепота на реката не размъти. Остана в гърлото й, взе да я души. Крачанката омекна, коленичи. Первазът на прозореца се огъна под слабите и ръце, потъна нейде – в Марин дол потъна и той цяла я заля…
Колко време бе минало, не помнеше. Ни помнеше, ни усещаше нещо друго, само студ! Но сега студът не беше в нея, стичаше се по лицето й, бръчките й го водеха зад пребрадените й уши, събираше се под тила, пробуждаше я.
С мъка повдигна клепачите си. Първо видя очите на Ангела – уплашени, сетне и устните му – казваха нещо, но тя не чуваше.
– Мале!… Мале!… – стигна до нея гласът му най-сетне и тя се надигна. Пребърса с две ръце мокротата от лицето си и отстрани стомната, която й подаваше.
– Не ща! – Гласът й бе същият, вкоравен, сякаш нищо не е било. А като го погледна, Ангел усети същата коравина и в очите й: – Не ща!… – повтори Крачанката. – И срама не ща, чуваш ли! Мъката ще си я носим, мъката си е наша, но чуждия срам не ща! На бати ти му стига, де гние в земята, та сега наместо кръст да му турим и людски срам. Да е мислила. Една жена трябва да мисли, да знае. Намерила време!…
– Добре, мале, добре – помагаше й да приседне Ангел. – Аз… Щото бях обещал на бати… Заръча ми, закле ме…
– Друг знае ли? – отстрани го Крачанката. Очите й го пронизваха.
– Не. Кой друг? Майка й се е поминала отдавна, а баща й – и той като бате, в салханата.
Крачанката сведе глава. Замисли се.
Е, дъще, и твоите камъни не са малко, чедо – три стават и те! Времето, времето е такова – за камъни! И ние ще каменеем, и ти ще каменееш… А на глас рече:
– Ще видим… ще видим!… Като дойде онова време – ако дойде!, – тогава ще видим! Кадъната от Янино на много е помогнала… А ако дойде дете на бял свят, може нивата на Сипея да й дадем, тя е близо до Янинското землище. Ще я дарим, за умрелите ще я дарим, никой няма да разбере. – Замълча. Сетне сухите й пръсти отново се сгърчиха, свиха се и започнаха да удрят перваза на прозореца: – И-их, Селиме, Селиме!…
Но гласът й изведнъж секна, секна и дъхът й. Ангеловите ръце тъй се впиха в слабите й рамене, че спряха в нея и дъх, и глас.
– Селим го остави на мене, мале! – дъхна в лицето и Ангел. – Селим на мене ще плаща, на мене!
Очите му я пронизваха, пронизваха я със злоба, с безпаметна злоба – чужда, не Крачанска – без мисъл. Старата Крачанка го гледаше и се мъчеше да го познае.
– Бягай от такава плата, сине! Такава плата ограбва, не е то плата, друго е…
– Ограбва ли!… – издуха се възлите по лицето на Ангела. – Ограбва ли!… Чуе се нещо отвъд Дунава… Ако излезе вярно, ако я прекрачи дядо Иван, прекрачвам го и аз Селима, та ако ще земята да се обърне! Да види Крачан как прекрачва!… Не две, двеста смърти ще изтръгна от него и пак жив ще го пусна – по двеста пъти на ден да умира!
Крачанката съвсем се смали. Не бе виждала сина си такъв. Никого от Крачаните не бе виждала такъв. Нищо не може да скрие силата на Крачаните! – казваше старият Крачан. И злобата не скриваше силата в Ангела, но го правеше друг. Не бе виждала такава злоба. Кръвта ли го е променила, боже, времето ли?…
Ръцете на Ангел отдавна ги няма на раменете й, няма го и него, а раменете й пак са стегнати, стегнати са и слабите й гърди – нещо друго я стяга, нещо друго се впива. И остана в нея – в следващите, в по-следващите дни…

Туй, де се чуеше отвъд Дунава, ту стихваше, ту се усилваше. Но и когато съвсем стихнеше, пак се усещаше. И не като громола на Марин дол, само край бреговете му, а – надлъж и на шир! Тръпката му минаваше през много царства и народи и ги люлееше – кои по-силно, кои по-слабо.
Най-силна бе тая тръпка по земята българска. Нея не само я люлееше – гънеше я, чупеше я. Да се чудиш как отвъд и отсам Балкана все още е равно, как не се е начупило, та и то да стане Балкан!… Не стана. Земята е мъдра. Тя и скут има, за да ражда людете си, но и пазва има, за да ги храни. И едното пази, и другото пази, че людете не могат ни без едното, ни без другото. Ражда ги с очи в земята, а сетне вдига очите им и към пазвата си – да знаят и едното, да знаят и другото! Да знаят и да помнят.
Елхово също не се промени: равното си остана равно, Калабака – Калабак. Дори когато тая тръпка прегази Дунава и се разля из Дунавията, пак не се промени; и когато се блъсна в Балкана; и когато заля от всички страни Плевен; и до София когато спря… Че и Ески Заара когато плисна, пак равното не стана балкан, нито Калабака – равно, макар че Ески Заара е на половин ден път от Елхово.
Не се промени и Марин дол.
Нея пролет, пролетта на 1878 година, южнякът пак подбра облаците и ги струпа на оснежената глава на Калабака. За час два те пак облизаха преспите, сетне рукнаха дъждовете и реката загромоля. Водите й се надигнаха, къртеха камъни от бреговете й, премятаха ги на падовете, стържеха дъното. Голямата къща на Крачаните пак тръпнеше, тръпнеха и другите, а оттатъшния, по-ниския бряг водата отново го заля, но чудно – ни един фенер не светна, ни люде се стекоха по тоя бряг! За първи път, откакто се помни, елховци отминаха громола на Марин дол, като да не е бил. Бяха надали ухо към оная, голямата тръпка, и този громол нито го усетиха, нито погледнаха поразиите му.
Сиреч само людете се бяха променили. Нищо че сееха, както всяка пролет, оряха и копаеха – очите им бяха все в пазвата на Балкана!… Загледани в него, често хвърляха семе по два пъти на едно и също място, а друго оставаше незасято. Нерядко и бразда в бразда изтегляха или загърляха плевелите, а младата царевица посичаха и отминаваха, без да я видят, без да усетят…
Освен людете, променило се бе и гробището край Елхово – до стария кръст на Крачана за една нощ само се вдигнаха нови девет – но и то бе тяхна, людска работа. Белееха се новите кръстове, отдето да погледнеш – белееха, а турците от Янино се правеха, че нищо не виждат – ни Селим бей, ни неговите сто очи – променили се бяха и те!
Една нощ, когато с десетина свои хора Селим бей мина край сами кръстовете, пак не ги видя, не погледна – мина и отмина. Отмина и притихналите тъмни дворове, и Марин дол и спря пред портата на Крачаните.
Почука – тихо, едва-едва – с кокалената дръжка на бича, но можеше и да не чука, щото старата Крачанка го следеше от гробището още, откак видя тъмните им сенки да минават край белите кръстове. Видя ги от прозореца на одаята и вдигна Ангел и двамата ратаи.
– Крачан чорбаджи! – подвикна Селим бей, колкото може с шепот да се подвикне.
Никой не му отвърна. Мълчеше голямата къща на Крачаните, като камък мълчеше.
Селим бей повтори и потрети, но сетне, усетил изглежда, че вътре са будни, че го следят и чуват, приближи, както си бе на коня, и зашептя към прозореца на Крачанката:
– Крачан чорбаджи, с добро идвам! Ако е за зулум, нямаше да те викам. Не излизай, слушай само, и не отвръщай, но искам да знаеш, че каквото сега кажа, ще го направя тъй, както го чуеш! Сетне ти сам решавай… – Селим бей приближи още, хората му останаха на двайсетина крачки назад. – Чувай, Крачан чорбаджи: след седем нощи двама от моите хора ще те чакат в къшлата между Елхово и Янино, знаеш я – вашата къшла!
Селим бей спря, но от голямата къща никой не се обади и той продължи, още по-тихо:
– Тъй е, Крачан чорбаджи, душмани или аркадаши, големите при големи отиват – и за добро, и за зло, големите при големи, малките при малки – такава е дюнята! Открай време е такава. Такава е и за нас двамата… Чувай, искам да ти продам имотите си: земя, гора – всичко! Не се чуди, земя и гора не могат да се носят, алтъни – могат! Друг не може ми плати и малкото, което искам за тях, знам в какво време продавам, ти можеш, затуй ида при тебе. Аз и тъй, и тъй губя – откажеш ли, и ти губиш! Щото сетне, и твоя да е държавата, зор ще ги купиш от нея. От държава зор се купува, Крачан чорбаджи. Държавата, която и да е, кяр търси, голям кяр, а аз на тебе с кяр ще ги дам и сам няма да загубя всичко. Разбра ли? Склониш ли, срещу алтъните ще вземеш тапиите – готови са! До трети петли ще те чакат моите хора – не дойдеш ли или речеш насила да ги вземеш, те първо тапиите ще изгорят, а сетне ти тях и живи да ги гориш, все тая… Помисли, Крачан чорбаджи, аз, което казах, ще го направя!
Конят на Селим бей изведнъж се изправи и препусна. Препуснаха след него и хората му – потънаха, изгубиха се в тъмното, като да не са били. На връщане сенките им не минаха край белите кръстове. Ангел забеляза това!
Два пъти не минаваш по един и същи път, Селиме, и добре правиш, но искаш – не искаш, мина край къщата на Крачана. И сбърка, Селиме, сбърка!
Никой нищо не продума, но старата Крачанка усети промяната в сина си, не я видя в тъмното – усети я! И не бе сбъркала… До идването на Селима Ангел кроеше само къде и как да го изварди, а след нея нощ в мислите легнаха и Селимовите имоти. Ще ги взема! – реши Ангел още докато слушаше Селима. – Първо имотите, сетне и другото, за другото има време! … Прав си, Селиме, що да ги изпущам сега, а сетне да плащам сто пъти повече. Само че… Само че сметката ти е крива, Селиме, имотите ти ще взема, а алтъни няма да видиш! Кръвчицата си може да видиш, но алтъни… Така Ангел Крачана ще прекрачи и тебе, и имотите ти и не се знае от кое повече ще те заболи. Голяма крачка ще е тая, Селим бей, такава никой Крачан още не е правил. Те, Крачаните, и два гроба в един ден не бяха правили, но ги направиха – тая крачка ще ги плати! Ти ще ги платиш, Селим бей! И дорде си жив, ще плащаш – капка по капка, дъх по дъх…
Оттогава все тия мисли обръщаше в главата си Ангел и ни орница, ни сеитба поглеждаше. Оряха и сееха ратаите, а той от тъмно яхваше коня на стария Крачан и забиваше из горите на Калабака. Обикаляше до премала, а премалееше ли съвсем, смъкваше се в дола, в който навремето се учеха да пушкат, и лягаше в усойната му сянка. И пак мислеше, мислеше и премисляше, смяташе и пресмяташе – кроеше! Със стиснати очи кроеше и прекрояваше всяка стъпка, та да са точно такива, каквито ще бъдат и тогава – в тъмното, край къшлата! Кроеше и навремени отпиваше от ракията, която носеше в плоско шише, пъхнато в пояса. След салханата той не се разделяше с това шише. Отпиваше и всеки път се сещаше за думите на Селим бей.
– А ако се случи тъй – бе казал накрая в оная нощ Селим бей, – че дюнята си остане същата, ще се развърнем: ти на мене – тапиите, аз на тебе – алтъните! И пак няма да сме в зян.
Няма да остане същата, Селим бей, не се надявай! Твоята свърши, ти загуби. И още ще губиш, скоро, много скоро…
На пръсти пресмяташе нощите Ангел, белези рязваше дори – всеки път, като изкарваше коня – грешка да не стане в броенето. Но на пръсти ги пресмяташе и старата Крачанка. И нощите не изпущаше, и сина си не изпущаше из очи – те и бездруго будуваха. Виждаше тя, виждаше и усещаше кроежите на Ангел. И макар че дума не бяха си казали, тя знаеше неговите кроежи, той – нейните. Казваха му ги очите й. Спираха го тези очи, заклеваха го, както навремето го спираха очите на стария Крачан, но ако гласът й бе заприличал на неговия, че и очите й – окаменели, нямаше неговата сила, а и времето бе друго сега. Времето бе друго и той бе друг, нямаше да го спре – ни тя, ни кой да е друг! Решил бе. Нека го следи, нека не мигва, ще намери как да се изгуби от очите й.
И се изгуби. Последните два дни Крачанката наистина го изгуби от очите си – нямаше как…
От Балкана се срина де що имаше турски аскер, след него – башибозук, озверен и наплашен, и затова – още по-озверен! Отдето минеше – граби, пали, сече. Изпокриха се людете. Елховци, и те се изпокриха, потънаха в Калабашката гора от мало до голямо. Взеха, каквото можеше да се вземе, и оставиха домовете пусти, пусти и празни. Опустя селото. Остана тя и още неколцина като нея. Напразно било криенето, през Елхово не мина ни аскер, ни башибозук, но людете не смееха да се завърнат по къщята си. А когато се върнаха, Ангел и двамината ратаи не бяха между тях. Останали в гората – казваха тия, де питаше – щели още да постоят. Крачанката изтръпна – знаеше тя за какво са останали!
Знаеше и друго: по-рано от трети петли няма да се върнат, ако се върне някой, но още по светло се скупчи до прозореца на одаята и не мръдна оттам. Не гледаше камъните в Марин дол, камък камъни не гледа, гледаше Калабака. Всичките му сенки изгледа – от най-ниската до върха: бавно, тежко пълзяха тия сенки, като мътна вода, век мина, дордето залеят голото му теме, още един – дорде стигнат небето, та звездите виснаха над сами тъмното като фенерите над Марин дол. Но към среднощ тъмното плисна и тях, заля ги и те угаснаха. Само дето пукот се не чу…
Стана глухо, притаено. Единствен пенливият шепот на Марин дол идеше към нея, но и той шушнеше само на себе си…
Опразни се къщата ти, Крачане! И преди беше голяма, най-голямата, но толкова голяма не е бивала – за една душа да е тясна… Хем тежи, хем стяга, стопанино, празното стяга, празното най тежи и най стяга… И тоя път, де се вие към Калабака, пуст да опустее, трижди да опустее! По него за втори път тръгна последната ти издънка, стопанино, а ще се върне ли – един Господ знае! За вас тръгна, Крачане, за тебе и за брат си да мъсти, но го потегли и друго – нечисто. Тръгна голяма крачка да стори, голяма печалба да спечели. Не можах, не можах да го спра, стопанино. В мътна вода и рибата се забърква, та аз ли – в тая мътилка, де иде на талази, на талази и ни слънце я пробива, ни нощите я правят по-черна – няма да се забъркам!
Остана ми само да каменея, Крачане, да каменея и да чакам. Добро няма да дочакам. Добро оттам не е идвало в къщата ти, стопанино, и сега няма да дойде, знам! Или грозна вест ще ми донесат, или Ангел като грозна вест ще се върне. И от едното, и от другото добро не чакам, залъка ми няма да усладят. Опустял ми залъкът, своя залък ще вгорчиви той, своя. Че себе си ще ограби, не Селима, ще изгребе всичко от себе си, ще се опразни, като къщата ти ще се опразни, Крачане, та и на душата му ще е тясно. Ако душа му остане… Щото не се ли върне, няма да има Крачани, върне ли се – няма да е Крачан!
И-их, стопанино, тъй ли ще свърши родът ти, тъй ли го мислехме? Че не е до време туй, де го върши синът ти сега – което бе до време, взе вас, тебе и Гърди – туй е до човека… Но и тъй да е, и иначе да е, Крачани няма да има на тоя свят, няма! Ни една издънка.
Е, ще има, ще остане една – в Янино, от Яна, но ни тя ще знае, ни хората, че е Крачан, ни името на Крачаните ще вземе.
Помисли това старата Крачанка и шепотът й секна. За първи път мислите й минаха оттатък Калабака, след разговора с Ангел, когато загуби свяст. Сега свяст не загуби. Остана както си бе, вторачена в тъмното, но не го виждаше, пред очите й оживя Гърди – малък, ъгловат, мълчалив… Крачан!

Още по светло, когато елховци поеха към селото, Ангел и двамината му ратаи се изкатериха на самия връх на Калабака. Гората се опразни, през тия два дни хората прогониха дивеча, а сега и те самите се смъкнаха в Елхово, та ни човек, ни живинка някаква се мяркаше – ни откъм Елхово, ни откъм Янино. Само долу, в ниското, къшлата се виждаше като на длан.
– Да похапнем, а, бачо Ангеле? – размърда се единият от ратаите. – Работа ни чака!…
– Точно затуй не бива да ядем – отвърна му Ангел, без да откъсва очи от къшлата. - За работа като нашата в коремите ни трябва да има само ракия. Ей я, пийте! Но по глътка… Тъй! – отпи и той от плоското шише и го скри в пояса. – Сега слушайте: намръкне ли, тръгваме към къшлата по сами. Отваряйте си очите! На стотина крачки от нея ще спрем и ще чакаме. Ония и по-рано да дойдат, пак ще чакаме първи петли! По-нататък знаете…
Туй им бе приказката за целия ден. Мълчаха и оглеждаха – всеки своята страна от пътя. А когато долът под Калабака притъмня и тъмното полази нагоре по склоновете му, те се спуснаха надолу: единият откъм дола, другият откъм Сипея, а Ангел – откъм Янино. Така, от три страни, приближиха къшлата и се спотаиха, зачакаха.
Ангел се притули в някакъв гъстак близо до пътя за Янино и целият се сля с тъмното. Дори дишането му се сля с притаеното, глухо мълчание на Калабашката гора. Дори мислите му…
Ще те видя държиш ли на думата си, Селим бей! Пред баща ми тъй я удържа, че… Двама, каза, ще пратиш, ще видя двама ли ще са. А ако никой не дойде, аз ще ти дойда, Селим бей, неканен ще ти дойда! И ще те намеря, вдън земята да идеш, пак ще те намеря! Туй гребло, де е тръгнало от Дунава, ще те тика, но и мене ще тика – една крачка пред него ще вървя, но пръв ще те стигна. И ще те прекрача, Селим бей, мой ред е – тебе и имотите ти ще прекрача. Един Крачан тебе те поноси, рахатлия гръб имаше, нали, сега аз ще опитам твоя…
Идеха тия мисли – една през друга, една връз друга, а Ангел не само че не ги пъдеше, викаше ги – минаваха те като брус по душата му, по сърцето му и ги наточваха. Тъй ги наточваха, че на крачка да минеше някой, рязваха го. Ангел затуй ги и викаше, точно такъв брус му трябваше, та след час или два той целият да се превърне в острие на коса – гъвкаво, остро, студено. Острието на косата е все гладно, ненаситно, един стрък му е малко на него – ливада му дай, цялата земя му дай, ще я глътне, откос след откос – цялата! Имоти, гори, всичко…
Минаваше времето, минаваха тия мисли през Ангел и вече така тънко го източваха, че усети зъбите си изтръпнали. Усети се и настръхнал от някакъв нечут и невидим метален звук, който минаваше по него, през него – пронизваше го, а той все викаше мислите си – заради тоя остър звук и защото не му пречеха да вижда и чува всичко. Виждаше и чуваше от Янино до Елхово. Не човек, мравка да бе припълзяла по тая земя, усетил я би. Усети и тях, двамата, отрано ги усети.
Идеха откъм Янино. На коне. Тропота им и умрелите щяха да чуят, та той ли!… И не само ги чуваше, стъпките им броеше, стъпка по стъпка – двама са, друг няма. Друг!… Другият чака алтъните. Чакай, Селим бей, тука са. Ето ги! – Ангел бръкна в пояса и стисна вързопа с алтъните. Изхрущяха меко, тъй че само ръката му ги чу.
Двамата минаха край него, поотминаха и спряха. Равното празно място пред къшлата ги плашеше. Дълго се взираха, преди единият да слезе от коня и да го поведе. Стигна къшлата, пак се ослуша и бързо хлътна в нея. Веднага след туй в къшлата светна. Чак тогава другият пришпори коня и още не спрял, свлече се от него, потъна и той.
Бързате!… Бързо напалихте огън. И дърва сигурно отнапред сте приготвили, нали трябва да са ви под ръка, та ако нещо… Селим бей тъй каза: първо тапиите ще изгорят, а сетне ти хората ми и живи да ги гориш, все тая!… Не бой се, Селим бей, тапиите няма да изгорят, и хората ти няма да горя – тебе, тебе ще горя, но на друг огън, де ни се гаси, ни догаря…
Откъм Елхово пропяха петли. Обадиха се и янинските. Ангел почака да замлъкнат и се надигна. Прав, отново се ослуша, а сетне с бърза крачка мина празното място пред къшлата и спря. Окашля се. Ни страх, ни нещо друго усещаше в себе си – само оня звук, студен, остър, гъвкав.
Бутна вратата и влезе. Двамата се изстъпиха насреща му, и двамата – оттатък оджака, в който се виеха високи пламъци. Осветяваха ги.
– Сабаларусум, чорбаджи! – вдигна ръка единият. – Не приближавай! – Ти – там, ние – тук! Първо всеки да покаже каквото носи, тогава ще разменяме.
– Агалар – каза спокойно Ангел, – алтъните от един саат път се познават, а тапиите трябва да се прочетат. Знам ли що е писано в тях!
– Бъди рахат, чорбаджи, Селим бей не лъже, но и за туй е помислено. Ще ги прочетеш, през огъня – писани са едро, вижда се. Буюрунус!
Ангел се приведе. Огънят добре осветяваше разгънатите тапии и той ги прочете: първо едната – за горите, сетне другата – за имотите. Горите – две хиляди декара, имотите – на половината им!
Прочете ги бързо, но повтори и потрети. Огледа хубаво и подписите на Селим бей – и тях три пъти, и чак тогава бръкна в пояса. Бръкна серт, та ония се дръпнаха и хванаха силяхлъците си, но Ангел сега бавно заизважда вързопа. Усмихна се.
– И Крачаните не лъжат, агалар, ето алтъните! – Хвърли вързопа и той тежко тупна до огнището, развърза се. Алтъните се разляха, разгоряха се с меки топли блясъци. – Бройте!
– Няма да броим, Крачан чорбаджи, личат си. А на тебе – аферим! Сърцат излезе. – И тоя, дето говореше, хвърли тапиите в краката на Ангела. Хвърли ги и грабна алтъните. Ангел чу как изхрущяха в ръцете му, докато ги овързваше отново.
Сетне, без да продумат повече, двамата тръгнаха гърбом към вратата. Гърбом излязоха и я захлопнаха.
Тапиите стояха в краката на Ангела, но той не посягаше към тях, ослушваше се. Чак когато отвън се чуха два къси вика и нещо се строполи, вдигна тапиите, пъхна ги в пазвата си, а оттам извади дълъг пищов.
– Готово, бачо Ангеле! – отвори и надникна от вратата единият от ратаите му. – Не гъкнаха… Ей ги алтъните, чисти, нямаха време да ги окървавят – засмя се ратаят и подхвърли вързопа.
Ангел го улови, но заедно с тежестта му усети и гърмежите. Не ги чу, усети ги.
– Верицата им!… – изстена ратаят, както си беше още в осветената рамка на вратата и се свлече. Изстена и другият, отвън, но хукна към дола. Туй вече Ангел видя ясно, както ясно чуваше сега гърмежите, а още по-ясно в ума му светна догадка…
Затуй тия двамата дойдоха на коне – да вдигат шум, да трополят за двадесет, та другите двадесет той да не усети!… Но и догадката прелетя като искра. В следния миг той се метна през отвора на тавана на къшлата, отърколи се по сеното в плевника и стигнал другия му край, се шмугна през плетеницата. От тая страна или нямаше никой от Селимовите хора, или не го очакваха, защото взеха да гърмят по него чак когато бе стигнал гората. Нещо блъсна рамото му.
– Дур!… Дур!. – догониха го викове. Свърна към дола и спря.
Спотаи се. Тъмно бе, а виждаше ясно и всичко. И мислеше още по-ясно. Разрови шумата в нозете си, напипа два камъка и ги хвърли към дъното на дола. Камъните изтопуркаха. Веднага изтопуркаха натам и пет-шестима чалмалии, но той изчака още и когато стъпките им съвсем заглъхнаха, предпазливо заотстъпва към Янино. Усети болка в рамото, а заедно с нея усети към пазвата му да пълзи и нещо топло, лепкаво. Уплаши се за тапиите, бръкна в пазвата и ги премести в пояса, при алтъните. Кой знае защо, поясът му изведнъж натежа от тия хартии – той целият натежа, отмаля, но продължи да се провира бавно и безшумно из смълчаната гора.
Спря, когато стигна окрайнината й, приседна. С остатъка от ракията обля рамото си, раната пламна – алена болка, с високи пламъци, като тия в къшлата, обгори мозъка му, но той студено се усмихна: Нека боли, тъй ще го държи буден! – и се взря в Янино. Вслуша се – тихо! Но и шум да имаше, няма да е за него, никой не би се сетил да го търси тук, на две крачки от Селим бей. Веднъж ме надхитри, Селиме, втори път няма да е твоето. Твоето сега е мое, Селим бей, ето го! – побутна пояса. А моето пак си е мое. Ни алтъни ще видиш, Селиме, ни имоти. Сега и да не те стигна, бива! Но греблото ще те тика, аз отмалях, няма да имам сили да вървя след тебе, но и тая рана ти стига. Моята ще зарасте, но ти твоята, дорде си жив, ще я гледаш отворена, зейнала… Щеше ти се Крачановото имане, Крачаните взеха твоето – до шушка, и без нищо!… Беззвучен, трескав смях мина през Ангела, но не отмина – връщаше се и го разтърсваше, разтърсваше…
На разсъмване видя десетината Селимови хора де го бяха завардили край къшлата. Видя ги отдалеч, защото и те отдалече заобиколиха Янино и потънаха в Янинската гора – бягат!… Селим навярно отдавна е отпрашил и чака нейде.
Разсъмна. Ангел съвсем се увери, че в Янино няма ни един турчин. Бейските чардаци зееха широко разтворени, широко разтворени зееха и пътните врати. Ни кон, ни чалма се виждаше, но и българи не се виждаха. Изпокрили са се – змията най хапе, когато умира!
Ангел се надигна. Изпъшка. Рамото и ръката чу се бяха вдървили. Закрепи ги със здравата си ръка и пое към Елхово. Вървеше пак през Калабашката гора, по-трудно му беше, но по равното не смееше. От високото хвърли поглед към къшлата – купчина обгоряло! Туй да е всичкият му зян: едно продупчено рамо и тая обгоряла купчина! Но крачката, голямата крачка, я направи – за една нощ само прибра толкова, колкото всичките Крачани не бяха събрали преди него. И не само те… Е, язък за момчетата! – сети се за ратаите си Ангел. Добри бяха, за всичко ги биваше. Късмет нямали да делим. Алтъните щяха да са техни, казано бе! Късмет! Можеше и той да е… Можеше и него… Колко трябваше и той да стане главня в тая обгоряла купчина! Ами ако… Ако Селимовите хора са налетели връз къщата му, връз майка му!… Като не намериха него, може там да са ударили… Не! Само нея – не!… Тя едничка ми остана, друг нямам. Тя трябва да види платата, която платих на Селима. Тате и бате не можаха, тя – трябва!… Трябва!…
Ангел тъй здраво притисна удареното си рамо, че усети под здравата си ръка хрущенето на алтъните, шумола на Селимовите тапии и хукна. Вършини го шибаха, дървета го блъскаха, но болка не усещаше. Усети пак оня метален звук в себе си, но сега той пронизваше него, него покосяваше.

Спря накрай селото.
Голямата къща на Крачаните се виждаше и оттук – цяла, непокътната, а от всички страни към нея се стичаха хора.
Ангел се олюля, но стисна зъби и тръгна. Никого не срещна, никого не стигна – всички бяха там, пред къщата му! Най-сетне и той стигна.
Изпърво не го забелязаха, а и той никого не виждаше отделно, само гърбове и забрадки се люлееха пред очите му. Напразно се напрягаше да открие между тях старата Крачанка, замъглените му очи не отделяха никого от гъмжилото. Облегна се на някакъв зид, усети хладината на камъка и остана така.
– Бачо Ангеле! – чу да го вика единият от Семовите синове и сякаш тоя вик изведнъж избистри очите му – видя старата Крачанка. Просветна му. И болката, и металният звук мигом се оттекоха от него, но заедно с тях се оттекоха и последните му сили. Сколени. Опря се на здравата си ръка, да не се повали ничком, но и така, сколенил, не откъсваше очи от майка си.
Семовите синове притичаха и го подхванаха. Притичаха и други, майка му остана пред голямата порта. Ни трепна, ни потръгна, стоеше и го гледаше, но това не бяха нейните очи, празни бяха тези и студени – студени до синьо. Ангел пак усети метален звук, сега той не идеше от него, отвън идеше – от майчините му очи, и се впиваше, впиваше…
– Ех, бачо Ангеле, уж за по-хубаво останахте, а то, на – лошото там ви намери. Ратаите ви, и двамата, са посечени. Преди час ги докараха. Отидоха си съвсем накрая… И тебе са те ударили! Ела, ела да видим…
Семовите синове го вдигнаха и го понесоха към къщата. Хората се отдръпваха, сторваха им път. Минаха и край волската кола, спряна до портата, но ратаите си той не видя, бяха ги заметнали с чердже. Само старата Крачанка не се отмести, гледаше го все тъй чуждо, студено. Семовите минаха край нея и го внесоха в къщата. До постелята в голямата одая помнеше, сетне потъна някъде…
Събуди се в бездънна празнота. Ни чуваше нещо, ни усещаше – ни в себе си, ни наоколо. Само едно малко, далечно пламъче плуваше в тая празнота, едва-едва, полюлявайки се. Между него а пламъчето и зад пламъчето бе празно… Изведнъж пламъчето започна да избуява, да се вдига, да пука като огъня в къшлата и той се напрегна да види къде са ония двамата, с тапиите… Изстена.
Нещо мръдна, нещо се раздвижи встрани от празното и той видя старата Крачанка. Бе коленичила до прозореца, загледана в Марин дол, но сега се изви към него. Очите й пак го обляха чуждо и студено. Ангел отмести погледа си към пламъчето – то бе станало близко, познато и спокойно се люлееше пред иконата на божията майка. Носеше успокоение. Възвръщаше силите му, паметта…
– Мале! – пошепна Ангел. – Направих го, мале… – Искаше да каже още нещо, но непонятна, непозната умора пак го понесе нанякъде. Майка му отново се стопи в празното, в черното на празнотата, остана само пламъчето и той се улови за него. С очи се улови, с дъх, но го пазеше – да не трепне, да не угасне и то. Не трепна, не угасна, обратно, взе да го облива с успокоение, да възвръща отново силите му. Но той почака още, докато старата Крачанка изпълни празнотата, и укрепнал, продължи: – Направих го, мале… Ето! – посегна към пояса.
– Мирувай! – чу да го спира гласът на майка му, но той не слушаше него, вслушваше се в себе си. Не усети умора и ръката му не спря, пропълзя в пояса и оттам се отърколиха първо алтъните, след тях и тапиите.
– Отмъстих, мале!… За бате и за тате отмъстих! – С всяка дума шепотът му укрепваше, и той укрепваше. – Ето, имотите и горите на Селим бей са наши… Без ни един алтън, без гологан… Наши са, мале, ти поне да видиш… Направих го!
Ангел спря, но тоя път не от умора, искаше да чуе майка си. Старата Крачанка мълчеше. Празното, в което допреди малко потъваше и изплуваше, сега се бе събрало в очите й – гледаше го с празни очи. Накрая каза:
– Курбан направи ти, никому ненужен курбан. – Говореше равно, но не на него, гледаше го, а говореше на себе си: – Никой не ти го искаше, никой не те е карал. Курбан нахалост. Язък за ония горкинчета!
– Чакай! – понадигна се Ангел. – Те знаеха къде отиваме, мале. Ако бяха оцелели, щяхме да делим: на тях – алтъните, на мене – имотите! Не оцеляха… – помръкна Ангел. – Късмет! Можеше аз да не се върна, а ти не се радваш.
– Ти и сега не си се върнал… Тебе и сега те няма! – заговори пак на себе си Крачанката. Лицето й окаменя. – Тая къща само Крачани е изпращала и само Крачани са се връщали в нея – ти не се върна Крачан! За какво отиде, за мъст? Не-е-е, ако е за мъст, и Семовите можеха, и другите… Тебе друго те потегли, друго…
– Мале!…
– Не съм ти майка – продължи на себе си Крачанката все така равно, чуждо. – Вече не съм майка на никого. Свърши родът на Крачаните – майка на камъни съм аз, камък и аз самата… Майките не раждат мъст, не раждат и имоти, майките раждат люде. Другото… другото е камъни. Камъни… Камъни…
Крачанката остана така някое време, сетне се надигна, взе вързопа с алтъните и каза:
– Тия не са твои вече, нито са мои, на ония горкинчета са. На техните ще ги дам. Нищо е, но все ще е помощ за живите. Като се оправиш, ще ида в Янино да им ги дам. Сега мирувай, спи! Вода с мед съм турила до главата ти… – И без да добави нищо повече, Крачанката излезе от одаята.
Ангел настръхна. Нещо кораво се събра в гърлото му, окоравя целият. Възли разкривиха лицето му, но над тях не изби руменина, бледо остана. Скръцна със зъби и се надигна.
Камъни!… Харно. Нека е камък и той! Те, очите й, от камък друго не виждат. Медена вода!… Него медена вода го не сквасва – огън! Само огън огъня гаси, камък с огън се топли – друго не го стопля!… Само огън!
Пропълзя до вградения в стената шкаф и взе оттам също такова плоско шише, каквото захвърли в Калабашката гора. От дървената му запушалка се подаваше тънка тръстикова тръбичка. Смукна. Сетне захапа запушалката, измъкна я и изля половината ракия от шишето направо в гърлото си. Пламна.
Камъни!… Харно, камък ще стане и той! Прав е да стане всякакъв – платил е… С баща си и брат си е платил, със своя кръв е платил. И още плаща, ей я – отброява я на капки, като алтъни… Кой е платил толкова? Ред е сега нему да плащат, и ще плащат – Селим вече плати… Виж, туй топли! – разклати шишето Ангел. – Щом и за майка си е камък, с огън ще се топли – камък с огън се топли, с нищо друго.
Примъкна се до постелята, сложи плоското шише до козинявото възглаве и мигновено заспа. Последното, което угасна в съзнанието му, бе пламъчето.
Смъртта на Крачановите ратаи мина на сметката на отстъпващия турски аскер и башибозук – мина и отмина. Кърваво време бе, мътно, та никой, освен Ангел и старата Крачанка, не разбра истината. Един ли и двама ли си отидоха от тоя свят след Априлската салхана, та тия две смърти да се сторят на хората като нещо нечувано. Цялата земя българска се напои през тия две години с кръв – руска и българска, та капка дъжд да не паднеше, пак щеше да изпръхне.
И изпръхна, но не само земята, и людете изпръхнаха – от радост!
Два дни елховци чакаха по вси пътища, но както турски аскер не мина през Елхово, не мина и руски, та сами се юрнаха към Ески Заара. Хлябове носеха, и вино, и китки – върнаха се без тях, но в очите им имаше и хляб, и вино, и китки… Ходи и Ангел – хем братята руси да види, хем да се покаже на хекимина, че ръката му все не се оправяше. Закараха го Семовите, те го и върнаха.
А след още някой и друг ден старата Крачанка взе да се стяга за път.
– Отивам в Янино – каза, но не погледна сина си. – Утре отивам. Де е къщата на стринка й? На Яна?…
Ангел гледаше мрачно право пред себе си и мрачно каза:
– Къщата ще намериш, и стринка й, но Яна я няма.
– Що?… Де е отишла?
– При… бате! – тръсна той.
Сякаш камък удари старата Крачанка, слабите й рамене виснаха, изгърбиха се, а Ангел продължи:
– Преди година се поболяла и угаснала. А детето…
Крачанката се преви одве и се скупчи.
– Детето е живо – говореше Ангел. – Беше живо… От месец насам и аз не съм чул нищо.
– Що не си ми казал? – върна се гласът на Крачанката.
Ангел съвсем омрачня, когато отвръщаше:
– Нали не искаше да чуваш за нея. Чуждия срам не го искаше…
– Не исках – укрепна изведнъж гласът на Крачанката. – Аз и друго не исках… – Надигна се и влезе в одаята. До вечерта не се показа.
Но привечер на голямата порта на Крачаните се потропа.
Непознати хора бяха, нетукашни – градски. Личеше им и по дрехите, и по приказката.
Отвори им Ангел. Крачанката излезе на чардака и спря.
– Ето го героя! – потупваше по-възрастният от непознатите сина й. – Браво!… Браво!… Добре си го одрал Селим бея, Крачан чорбаджи, на чалъм си го намерил!… – Но забеляза почернената Крачанка на чардака и й се поклони: – Мир на погиналите, майко! Свидни са жертвите ви, скъпо и прескъпо сте платили общата ни свобода, знаем! Вечна им памет! Няма да се забравят, няма да се забравят… Ние, оцелелите, няма да ги забравим! Паметници, паметници ще им вдигнем – да се помнят!
Непознатият продължи да бъбри още нещо, но Крачанката кимна сухо и си влезе в одаята.
Гостите и Ангел седнаха на чардака. Говориха много, до късно, но тихо и Крачанката не чу нищо от приказката им. Тя и не слушаше. Седеше до прозореца и се взираше в Калабака, оттатък Калабака, в Янино!
Тъй я завари Ангел, в тъмното, забравила да запали и свещта.
– Мале! – повика я той, но Крачанката остана взряна в тъмното на прозореца. – Мале, тия хора ме канят на голямо хоро…
– Отде ги познаваш? – спря го Крачанката.
– От Ески Заара. Като ходих при хекимина за ръката си…
– Е?…
– Те… туй са хора опитни, ходили са, свят са видели… Предлагат ми фабрика да направим. Те ще заложат каквото имат, аз – каквото имам… Държавата, и тя ще помогне…
– Как тъй – каквото имаш?…
– Тъй – земя, гора – всичко…
– Тати ти – издума Крачанката в тъмното на прозореца – без земя не можеше. Земя не се залага как да е!
– Други са били времената, мале, друга е била и мярката на тати. Сега са други. Сега печалбата не е в земята, във фабриката е! По-рано турците ни връзваха ръцете, сега който се усети навреме, той ще печели.
– Та?…
– Трябва да решим, двамата, и ти имаш дял.
– Че и моят дял ли?
– И твоят, мале, много пари трябват – фабрика е туй!
Крачанката не отвърна, дълго мълча. Сетне трудно се изправи, а още по-трудно дойдоха думите й, но дойдоха – каза ги:
– Щом е тъй, да решаваме! Туй ние и без фабрика трябваше да го решим, щото твоят път е един, а моят… Е, чувай сега: от Селимовото не искам троха, не ща го! Твоето, що си е по закон, си е твое, но моето…
– Чакай, мале! – пристъпи Ангел. – Моето е и твое, само ти си ми… Колкото има за мене, ще има и за тебе. А то ще е много, толкова нито си виждала още, нито си чувала!
– Не пристъпяй! – вдигна сухата си ръка насреща му Крачанката. – Има още един Крачан!… Той, същият – в Янино! И моето ще си остане мое – за него! Разбра ли?… С другото прави каквото щеш и… – Крачанката млъкна, дишането й зачести, сякаш много сила й трябваше тоя път, за да вдигне от дън душата си най-тежкия камък. Вдигна го: – Повече не искам ни да те виждам, ни да те чувам!
Ангел изтръпна. Стори му се, че Крачанката се огъва към него – сянка някаква, извита, изкривена – коса!… Коса, която посяга и на един стрък… Не чуваше думи, чуваше съсък – остър, хръскащ съсък – приближава го! И изтръпнал, вдървено заотстъпва. Напипа вратата, дръпна я, побягна.
Останала сама, Крачанката изведнъж се прекърши, опря се на перваза на прозореца и се свлече. Окаменя.
Боже!… Стопанино!… Както и да ме съдите, от туй повече не можете. Осъдихте ме вие отколе, щом мене избрахте за темел на Крачаните… Щом върху мене ще тегнат камъните, ще ги редя, както знам – по крачански! Тъй реших, тъй ще го сторя, стопанино. Нека е празен домът ти, нека е студен, нека остане от него само един камък, нежели на чуждо, на смрад да дъхти! Домът на Крачаните само Крачани е раждал, Крачани е изпращал и Крачани посрещал, за други място в него няма. Няма!
На другия ден Крачанката се вдигна още по тъмно. Запрегна каруцата сама, нахвърли в нея черги, разстла ги, приглади ги и пое към Янино.
Зад нея остана широко отворена голямата Крачанова порта. Да стои! Да стои отворена, там вече няма Крачани. Ако се върне с Крачан, ще има кой да я затвори, не се ли върне…
Сънените сокаци бързо я изведоха на пътя за Янино. Колелата на каруцата стъпиха в меките дири и спряха да трополят. Стъпиха в мекото и копитата на коня – стихнаха и те. И конят, и каруцата заприличаха на сенки – тъмни, безплътни, безшумни, понесли старата Крачанка – сянка и тя!