Събуди го Марин дол.
На разсъмване той винаги го буди, защото бучи по-инак, не както денем и не както нощем. До разсъмването е още далече, но в гласа на реката нещо се бе променило. Нещо ново имаше в громола й, спотаено и силно, то блъскаше каменните й брегове и те тръпнеха. Тръпнеше и къщата на Крачана. Тази тръпка бе усетил той, тя го бе разбудила.
Ослуша се. Позна я.
Всички в Елхово я познаваха. Тя идва всяка пролет – кога по-силна, кога по-слаба, но винаги идва. Първо полазва бреговете на реката, сетне и къщите – цялото село. Духнеше ли южнякът, всички я чакаха, а той още вчера обърна времето. И облаците обърна. Първо ги подплаши, та се защураха насам-натам, а сетне ги подбра, завърна ги и те се кротнаха по оснежената глава на Калабака. Докъм пладне облизаха и последната пряспа и от препълнените им търбуси рукна дъждът. Тоя дъжд и снежната вода беснеят сега в коритото на Марин дол: къртят камъни от бреговете му, търкалят ги и те громолят на всеки пад, а където няма падове, стържат по дъното.
Крачана се надигна от постелята и излезе на чардака. Тук още по-силно усети и громола, и тръпката на реката. Голямата къща играеше под босите му нозе, та чак тъмното около нея играеше.
И други бяха усетили промяната в гласа на реката. Светваха прозорци. Из близките край Марин дол дворове тръгнаха запалени фенери. Стигнаха до брега и се заспускаха. Всяка пролет фенерите се спускат така. Връзват ги с дълги въжета, за да стигнат досами водата, а сетне бавно, през цялата нощ ги вдигат, все на педя от прииждащата река. Защото всяка пролет Марин дол тревожи стопаните от отсрещния, по-ниския бряг, залива го, та прави какви ли не поразии: и добитък е вземал, и къщи, че и хора.
Къщата на Крачана е на отсамния, на високия бряг. Отсам са и двете му воденици, и петмезчийницата. За тях Марин дол не е страшен, нито громолът, нито тръпката му. Но Крачана усеща една друга тръпка… Усети я той още наесен. Нищо че тогава Марин дол бе така изтънял, че шушнеше само, тръпката мина през селото и го разтревожи. Разтревожи и Крачана, но не както сега, не както от вчера. До вчера той все си мислеше, че тая тръпка няма да стигне къщата му. Голяма е тя, с яки зидове, от камък и върху камък зидана – пълна, тежка… Такава къща лесно се не помръдва. Тежи, самата къща тежи, и имането в нея тежи. Но вчера усети – тръпката е стигнала и нея. А тя, тази тръпка, не е като тръпката на Марин дол, за нея висок бряг няма, трус е тя, не гледа ни бряг, ни нищо – събаря. И колкото си по-нависоко, по-лошо… А в Елхово, че и наоколо, най-високо е Крачан чорбаджи.
Крачана се мръщи, разстъпва изтръпналите си нозе, а очите му не се отделят от спуснатите над реката фенери. Водата, жълтеникава от светлината им, се кълби под тях, надига се. Надигат се и фенерите, надигат се в тъмното и човешките гласове по оттатъшния бряг – тревогата се надига. Един фенер внезапно угасва. Малко подир туй до Крачана стига и глухият му далечен пукот. Тъй е то, закъснели са да го издърпат навреме, плиснала го е водата и…
Ами той, той как да издърпа своите? Синовете му, и двамата, тъй са нагазили в туй, де иде, че ако рече да дръпне въжето, ще се скъса, а и сила няма. Не че е отмаляла ръката на Крачана, силна е тя още, но за туй сила няма. И колкото повече го мисли и премисля, по-малко сила усеща в себе си.
– Какво става, тате? – На чардака излиза Гърди, по-големият му син, и той бос.
– Запали фенера! – не му отвръща, а нарежда Крачана и се стяга: ще опита тук, сега, в тоя час ще опита! Ще опита, пък.
Докато Гърди се оправяше с фенера, изскочи и Ангел, по-малкият:
– Бате! – и спря.
Крачана почака някое време, сетне се извърна:
– Що спря? – попита го. – Или баща ти не бива да знае!
Фенерът припука, припука и уталожи пламъка си, освети синовете му. Лицето на Ангел е хубаво. От майчината си хубост бе взел той, от бащината сила, но и от майчината си хубост. Гърди, големият, е само як, як като всички Крачани, а Ангел – и як, и хубав. Хубостта му някак оглажда силата в него, прави я мека, но не я скрива. Нищо на тоя свят не може да скрие силата на Крачаните – ни хубост, ни грозота.
– Е… – подканва го Крачана, но в гласа му няма и помен от нежността, която таи към по-малкия си син. Нежността той пази дълбоко в себе си, както Марин дол пази най-чистия си пясък – на дъното.
– А, нищо, рекох, че само бате е навън, та… – усмихва се Ангел, но като среща тежкия, омрачнял поглед на баща си, устата му изведнъж окоравява и силата на Крачаните, скрита под хубостта му, стяга цялото му лице. Очите му дръзко се опират на тежкия поглед на Крачана.
Крачана се извива и към Гърди, но махва с ръка. Оня, както се е разкрачил и навел едрата си глава, никога няма да издума. Все едно камъка да питаш… Те, камъните, де търкаля Марин дол, са къде-къде по-гласовити и огладени от него. Този е кремък, от която и страна да речеш да го подхванеш, ще те резне.
– Щом вие мълчите, ще кажа аз! – обръща им гръб Крачана и очите му пак срещат фенерите над Марин дол, но вижда синовете си. – Уплашихте се, а! Уплашихте се Марин дол да не залее Семовата плевня… – И рязко се обръща. Не му убягва мигновеното сепване и погледите, които си размениха синовете му.
– Като знаеш… – размърдва се Гърди, но не поглежда към него, а окачва фенера и тежко присяда.
– Знам! – отсича Крачана. – Жал ви е да не залее барута и пушките, де сте ги скрили. За тях ви е жал, а за вас, за майка ви, за имота… Че тоя Марин дол, в който сами сте се натопили, ще издави всинца ни, не помислихте ли? За него висок бряг няма! Няма!
Крачана се усъмни дали синовете му го слушат и спря. Защото докато той говореше, те с бързи и привични движения намотаваха навущата на краката си и мълчаха. Но Гърди измърмори:
– Така е, тате, но не ние сме се натопили в тоя Марин дол, той ни залива – всичките! А че няма бряг, няма. За българите, за раята, кога е имало бряг…
– Приказки! – спира го сопнато Крачана. – Какво ви е на вас, та се пишете и вие при другите? Пари ли нямате, имот ли или какво… Турчин виждате, когато идете в друго село, а тия, де са идвали тук, темане са ви правили. Защото сте Крачани! На, Селим бей, дето е бей, идва от Янино да си пие кафето с Крачан чорбаджи. Лоша дума чули ли сте от него?
– Лоша дума не сме чули, лошото е в очите му! – обажда се Ангел. – Виждаш го и ти, тате. Малко само да кривнеш и…
– Тъ-ъ-ъй! – дръпва се Крачана. – И какво, решихте да кривнете вие, вместо мене, а! Че Крачана лесно не кривва, Крачана си мери и приказката, и стъпката, по деветдесет и девет пъти ги мери… – и пак спря. Този път синовете му наистина не го слушаха, разбра. Громола на Марин дол слушаха, и гласовете по отсрещния бряг слушаха, но него – не! Усети и друго – не може ги спря. Как да ги спре, като нито са малки, нито са кои да е – Крачани са! Все едно двама като себе си да спре, два пъти по-млади… – Вървете! – махна им. – Селим бей само туй чака… – Но и в махването, и в гласа му вече нямаше сила.
Точно туй спря синовете му, спряха да стягат вървите на цървулите си и се вгледаха в Крачана. Не бяха го виждали такъв, не бяха го и чували, та го загледаха сега продължително и гласът на старата Крачанка ги сепна.
– На водениците ли ще ходите, чедо? – попита тя от дъното на чардака. Но никой не й отвърна и тя приближи. – Какво ще правите там, баща ви още вчера запъна саваците?
Мълчаха. Мълча до някое време и Крачана, но не изтрая:
– При други саваци отиват синовете ти. И не да ги запъват, да ги вдигат са тръгнали, та колкото вода има, да залее и тях, и бащинията им!
Вик щеше да се изтръгне от старата Крачанка, но тя го захлупи с шепите си и прошепна:
– Боже!… Вярно е… Боже!…
– Мамо! – спусна се към нея Ангел. – Не бива!… Не можем иначе.
Крачана избухна.
– Не можете ли, не можете ли…! Навремето горих малките ви пръсти в огнището – страх от огъня да имате, а трябвало целите ръце, целите! Белким сега…
– Ех, тате!… – надигна се Гърди и без да погледне някого, тежко заслиза по стълбата. Стъпките му се открояваха и сред гърмола на Марин дол, не заглъхваха. Ангел се откъсна от майка си и изтрополя след него. Скоро след това пътната врата хлопна зад тях.
Стана тихо. Бученето на Марин дол се бе усилило. Къщата вече не тръпнеше, играеше, люлееше се. Или на Крачана тъй му се струваше?
– Прибирай се, ще настинеш! – избоботи той на жена си.
Когато приведеният й гръб се скри зад вратата на одаята, Крачана отново се извърна към Марин дол.
Фенерите се бяха вдигнали много. В светлината им вече блестяха мокрите зидове на оградите.
Вдигне ли се още, ще нахлуе в дворовете. А ще се вдигне, къде му е, сега почва.
Крачана изпъшка. Очите му сами се откъснаха от фенерите и макар че над тях го срещна тъмното на нощта, той виждаше и през него: зад селото е Калабака, зад него – Янино, а в Янино – Селим бей…
Трийсет години си пият кафето със Селим бей. Трийсет години се усмихват един на друг. Прав е Ангел, знае Крачана каква е усмивката на Селима – през зъби! От трийсет години я знае. Дръпват се само устните му, колкото да оголят едрите зъби, нийде другаде по него смях няма: ни по лицето му, ни в очите му, ни в сърцето. Винаги тъй се е усмихвал Селим бей – и когато Крачана множеше имотите си и когато строеше двете воденици и петмезчийницата… – усмихва се като да захапе, но нямаше какво. Ни веднъж не кривна Крачан чорбаджи, защото не девет, деветдесет и девет пъти мереше и премерваше, смяташе и пресмяташе, преди да крачне. Но крачнеше ли, на здраво стъпваше. Стъпваше… Беше то! – изпъшка пак Крачана. – Сега вече не той мери стъпката си, луди глави на лудо хоро го хващат и го водят… – водят го право в Марин дол!
– Е, Селим бей, Бог ли, аллах ли е наредил, но ще имаш най-сетне Крачана. Ще го имаш – със синовете му, с имота му, с всичко. Дочака, Селим бей, дочака, ще захапеш…
Развиделяваше.
Фенерите един след друг гаснеха. Марин дол и без фенери се виждаше вече. Виждаше се цяло Елхово и нататък. Само Калабака тънеше в облаци и както са виснали коремите им, подути от снежна вода, кой знае колко дни има да я изливат. Кога ще отсъхне земята, кога ще изпръхне? Ще окъснее сеитбата.

Два дни и две нощи вилня Марин дол, ала зулум не направи.
Е, отвлече някоя и друга овца, подкопа и събори по-слабите зидове, че и избите наводни, но е бивало и къде по-лошо. Виж, Семовата плевня я отнесе цялата. То какво ли имаше да отнесе – две плетени стени и малко сламица, останала от зимата. Онова, другото, младите овреме пренесоха на сигурно място… Пролет идеше, а и хората помогнаха на Сема, та и тази беля не беше кой знае колко голяма. Само дето сеитбата на пролетниците окъсняваше.
Проточи се зимата на тая 1876 година в Елхово.
Снегът се залежа до късно. Сетне пък рукнаха дъждовете и не спряха, докато не подгизна цялата земя. Така подгизна, че щърковете и враните не смееха да стъпят в угарите, камо ли човек и добитък.
На, Крачана е яхнал най-якия си кон и макар че избира все здравото, конят пак затъва. Колко е яздил, а хълбоците му блъскат, блъскат… Умори се.
– Зор ли ти е? – потупва го Крачана по влажната, сгорещена шия. - Схвана се ти в тая дълга зима, нищо, ще се окършиш. – И пак го потупва, а очите му не се отделят от ширналото се поле.
Есенниците избуяваха вече – сини, синьозелени. Как няма да избуят: отдолу влага, отгоре слънце! Време е, време е да се сеят и пролетниците. Виж, угарите димят, димят – изпръхват, надигат се като тесто.
Хляб във фурна е земята и отсега на хляб мирише!
На Крачана му иде да слезе от коня и да чупне от орницата, да я сдъвче, на езика си да я усети. Усмихва се. Но усмивката изведнъж се отдръпва от лицето му – конят ли потрепери или пак оная тръпка мина под него?… Лицето му става друго – и очите, и мислите му. От сеитбата тръгват, а на другаде отиват…
Ще засеем, кога е бивало да не засеем, но кой ще жъне, Селим бей, кой? И какво? Че и друга сеитба се готви, и друга жътва… На, отвърнаха се хората от земята, жива душа няма по къра, кога е бивало така. Очите им вече не са в земята, ръцете им не са в едрото зърно на семето, друго зърно прехвърлят ръцете им, Селим бей – тежко, студено олово прехвърлят… Ковачниците в Елхово не млъкват и денем, и нощем, но не стягат рала там, нито лемежи точат – друго точат… Сляп ли си, Селим бей? И сляп да беше, пак щеше да видиш, а ти не си сляп. Сто очи и сто уши имаш ти, но си спуснал клепките им до долу и само през тесните цепки надничаш – чакаш! И се усмихваш. И пак през зъби, както те знам. И тоя път няма да е напразно, Селим бей, няма да е само на кафе. Друго ще дими, не чашка кафе на чардака на Крачан чорбаджи – чардакът ще дими, къщата ще дими, цяло Елхово ще дими, и Янино, и колко други! Знам го това, Селим бей, Крачан го знае по-хубаво от тебе, вижда го по-добре от твоите сто очи, чува го по-добре от твоите сто уши, но не може да го спре.
Е, може! Колкото за себе си, може. И сега може да намери за себе си висок бряг Крачан чорбаджи – като пошушне на каймакамина или на тебе, или на някой друг, но това няма да го бъде, Селим бей, няма да го бъде! И не защото синовете на Крачана са в ниското, не, а защото е Крачан чорбаджи! Той деветдесет и девет пъти мери и премерва, мисли и премисля. А от тази мярка знаеш ли какво излиза? Излиза, че ако Крачана направи тая крачка, за днес и за утре може и да е прав, но вдругиден тя ще е най-кривата крачка в живота му, в рода му. Крачана не мисли само за днес и за утре, Селим бей, затуй не я чакай, няма да я дочакаш тая крачка!
Главата му се оборва. Усеща под брадата си твърдия шаяк на салтамарката, но остава така и пак се размисля…
Виж, друго щеше да е, ако можех да го спра това лудо хоро. Ако можех да го спра!… Но не заради тебе, Селим бей, Крачана от тебе се не бои, от зелена жътва се бои. Че зелено е това, де го подхващат младите, много е още зелено. Но не мога! Спира ли се Марин дол? А туй е къде по-страшно и по-голямо и от Марин дол! От него не само Елхово ще тръпне, всичко българско ще тръпне, земята ще тръпне – ще се пропуква и ще поглъща, ще се пропуква и ще поглъща… Земята няма насита, Селим бей, няма – де що е родила, поглъща го и друго ражда. Е, тоя път добро семе ще погълне, дано и добро да роди.
Нова тръпка минава под Крачана и той пак се сепва. Конят потреперваше на дълги талази, отпред назад. И още не отминала първата тръпка, започваше нова.
– Дий! – заби петите си в корема му Крачана. – Дий, ще настинеш!
Добичето се напрегна, но не успя да изтръгне краката си от меката земя. Напрегна се пак, захапа юздата и се метна напред. Крачана го пришпори. Скоро орниците останаха далече зад тях. Конят пое към Калабака, натам го караше Крачана. Ще мине по склона, по-заобиколно е, но е по-здраво, отдолу е камък, едва-едва покрит с тънки чимове къса пролетна трева. Конят стъпва меко, не издава никакъв звук. Тихо е и наоколо, селото е далече, а гората на Калабака е още гола, студена – ни пиле се чува из нея, ни звяр – на сняг мирише още, на снежна вода, зимнина само извира от нея – мъртва, непробудена и изпрогонена под дебелата шума.
Тум!… Тум-тум!
Конят се занесе. Крачана едва се удържа на гърба му. Закрепи се криво-ляво, успокои го, стегна юздата и чак тогава се взря в дълбокия тъмен дол, откъдето се разнесоха неочакваните гърмежи. Изпърво не видя нищо. След време над голите върхари на дърветата се вдигнаха черни облачета дим, но не стигнаха бреговете на дола, ветрецът ги разпиля. Вдигнаха се и човешки гласове. Конят запреде с уши, изцвили.
– О-хо, о-хо!… – зауспокоява го Крачана, но добичето, вперило и то очи в дола, заотстъпва. Сега и Крачана чу – някой предпазливо, но бързо се катереше по брега. Сетне шумът от катеренето спря зад последните храсти и оттам се обади Гърди:
– Дорчо!… Дорчо!… О-хо, о-хо! – Говореше ласкаво, но се показа иззад храстите чак когато конят напълно се успокои. – Подплаши ли се? – попита, но така, че не можеше да се разбере на коня ли говори или на баща си.
– Подплаши се! – изгледа го сърдито Крачана и още по-сърдито добави: – А ако беше Селим бей или някоя друга чалма!…
– Ние натам пазим – махна по посока на Янино Гърди.
– Виждам, тъй пазите, че и Господ не може ви опази! – Сетне Крачана се привежда от коня и дълго гледа сина си. – Чувай, Гърди, зелена е тая ваша работа, открай докрай зелена. Ти си големият, не разбираш ли?
Гърди свежда глава и дълго мълчи, а преди да отвърне, хвърля поглед към брега, зад себе си:
– Разбирам, тате, не е мъчно за разбиране, но и зелена, пак трябва да я свършим. Трябва!
Казва го тихо, съвсем тихо, но тъй, че на Крачана лед му опира на сърцето. Вледенява го. Значи и Гърди е мислил, мислил и премислял, но и той като него – мълком, дълбоко в себе си. Нали е Крачан…
Тежка въздишка се изтръгва от Крачана, въздишка на обреченост. От нея ледът на сърцето му се стапя, изтича, но изтича и всичко от него. Усеща се празен – като коритото на Марин дол в късните есени, когато водата изтънее и само каменните й брегове кънтят… Кънтят от всичко: камък да хвърлиш – кънтят, птица да изпищи – кънтят, вятър да мине – пак кънтят.
– Тогава…, връщане няма! – изпъшква Крачана. Изпъшква на себе си, но Гърди му отвръща все тъй тихо:
– Няма, тате.
– Курбан?
– И курбан да е…
Крачана не чува останалото. Главата му пак се оборва. Замисля се.
Конят пощипва късата пролетна трева и стъпка по стъпка се отдалечава. Отдалечава и Крачана.
Отдалеч чува, че Гърди отговаря на някого, който се обажда от дола, успокоява го, казва му нещо… Всичко това стига до Крачана, но стига и отминава, защото когато Крачана мисли за нещо, целият потъва в това нещо, като свредел. Дълбае с цялата си Крачанска сила и ум, докато не излезе от другата му страна. Но и това не му стига, излезе ли, започва и оттам да го оглежда, и оттам да го мери и премерва, сетне – пак и пак…
Когато понечи да говори, видя се сам, далече от Гърди, та първо се наложи да завърне коня. Завърна го и започна:
– Щом е тъй, сине, трябва да знаеш: и курбан да се прави, колкото и голям да е, всичко не бива да се коли. Не бива! – Гласът му сега е равен, спокоен. Познава тоя глас в себе си, той идва, когато всичко е премислено и претеглено, и… когато няма накъде… А се надяваше… Повече няма на какво, и продължи: – Затуй мислете! Мислете и за сетне. И за по-сетне!… Тръгнете ли към Янино, а вие натам ще тръгнете, тук няма срещу кого, пазете се! Знам, в такава работа опазване от мрело няма, пазете се да не ви познаят чалмалиите. Преоблечете се тъй, че и родните ви майки да не могат да ви познаят. Конете ще оставите вън от селото, та колкото се завърнат, да бягат с тях, но не оставяйте и конете на… другите. И тях, другите, не оставяйте! Който и да падне там, приберете го. Едно, да го не сквернят чалмалиите, и друго, да не разберат кой е и откъде е. Поне туй свършете както трябва, че е за живите то, за тези, които останат. Ако останат… – и Крачана млъкна.
– Добре, тате – погледна го в очакване Гърди, но баща му бе извил коня и замислен гледаше полето в ниското.
– Идва време за сеитба, Гърди – въздъхна Крачана, но с друга, разнежена въздишка. – Гледай, земята дими. След ден два… Дано не е скоро тая, вашата. А, скоро ли ще е? – попита с гръб.
– Не знам, тате, но вече не е далечна.
Крачана се изви към Гърди, но не каза нищо, погледна го само и изведнъж, със сила, заби петите си в корема на коня. Изненадан, конят се изправи, изцвили и от място полетя по каменистия склон на Калабака. Копитата му късаха тънките чимове и ги мятаха далече назад.
Ех, де да беше и мъката му като тия чимове, де да беше!…
Крачана блъскаше конския корем, а ударите кънтяха в него самия, кънтяха и не откънтяваха…

Земя и пак земя!…
Ни двете воденици, ни петмезчийницата пълнеха душата на Крачана. Кесията му пълнеха, ала душата му…
Каква е тази българска душа, дето така се е вкопчила в земята си, та нищо не може да я откопчи от нея. Истина, майка и е тя, но и гроб й е, а тя, душата, със зъби и нокти се държи за коравата й пръст: и плаче над нея; и се радва над нея; и трижди я проклина с най-черните клетви; и я гали, а дойде ли оня, последният час, пак ней се моли: „Земице, прибери и мен!…”
– Боже, прости грешния! – Крачана сторва широк кръст, но и сега очите му не се вдигат от изпръхналата земя.
Земя!
На, отсъхна, протегна се като сънена жена и без думи, без нищо потегли мъжете към себе си. И те тръгнаха.
Крачана гледа широките им крачки, размаха на ръцете им, чува припрените им гласове, но от тях не иде радост, както е бивало всяка пролет, и душата му не се пълни с радост. Една трескава, тревожна забързаност шиба всички от сутрин до вечер, та ни смях, ни песен се чуе. Шиба ги и в сънищата им дори. Бързат, бързат… Със стиснати зъби разпарят земята, със стиснати зъби хвърлят и семето в нея, със стиснати зъби поемат и залъка, и глътката вода. И ти ли, земице, ще раждаш със стиснати зъби? Какъв хляб ще родиш през стиснати зъби?… Ще ни простиш ли, земице, че нямаме време да те погалим, да ти се порадваме? Прости ни! Друго е времето, затуй и ние сме други. Да засеем само!
Още ден, най-много два, и ще смогнем. Дано ги имаме, дано!… Малко остана. Повечето нивя са обърнати. Прясната орница чернее пред очите му. Гарги и косове на ята се вият над нея, но паднат ли ниско, губят се, щото и те са черни като орницата. Само щърковете личат, само те са бели, но и те някак тъжно крачат, като от друг свят.
Крачана опира ралото в хълбока си и подвиква. Воловете тежко поемат. Тежко обръща земята и лемежът. Тежко му е и на Крачана. Не от това, че от години сеитба и оран не опираха до него, синовете му и ратаите смогваха, не това обръща душата му. Друг лемеж се е забил в нея, той я обръща и над орницата му се вият само гарги и косове, ни един щърк се не белее там. Ни един! Тежко оре такъв лемеж – бавно, болно… И денят бавно преваля. Бавно намръква. Всичко е бавно, тежко.
Привечер Крачана разпрегна воловете, остави ралото на половин бразда и пое към селото. Прибираха се и другите, и те мълком, уморено. Навремени само някой ще се прокашля, друг ще подвикне на добитъка, но човешка приказка няма – ни пред него, ни зад него. Тъй се прибра.
Синовете му го бяха преварили.
– Свършихме, тате – посрещна го Гърди и подбра воловете. – Утре отиваме на Сипея, ти няма защо да идваш. До пладне и нея ще свършим, а сетне ще помогнем някому, ще видим.
Крачана кимна и се извърна към врявата, която се вдигна край кладенеца.
Играят – засмя се Гърди, загледан в малкия си брат и двамата ратаи, които, голи до кръста, се плискаха с вода от кладенеца. – Умора нямат!
И Крачана не отделяше очи от младите яки тела, странно бели в сумрака на вечерта. Ангеловият гръб се отделяше. Полегатите му рамене бяха рамене за двама, а кръстът му – момински!
От чардака светна фенер. Старата Крачанка го бе запалила и сега го окачваше на дирека. От светлината му разплисканата вода и гърбовете на младите порозовяха.
Крачана както си гледаше тази млада, здрава хубост, нещо изведнъж затъкна гърлото му. Нещо в него напря да излезе навън, но само го затъкна. Да можеше да викне, да кресне, белким го оттъкнеше, но… И точно в тоя час откъм долния край на селото, някъде откъм Семовата плевня, изпукаха пушки.
Врявата край кладенеца изведнъж секна. Младите се изправиха, замръзнаха, и сега водата се стичаше по голите им гърбове на браздолици – и те розови.
– Ю-ряяя! – провикна се единият от ратаите и се хвърли на врата на Ангела. – Почва, бачо Ангелеее! Почва!…
Из селото се извисиха и други викове. Пропукаха още пушки.
– Не успяхме! – изпъшка Гърди и Крачана позна в гласа му своя глас. – Не успяхме да засеем! Дойде…
Крачана най-сетне преглътна – с болка, но болка в гласа му нямаше, когато каза:
– Ти за това не бери грижа. Помни какво ти казах там, край дола… Мисли! Във всяка работа трябва да се мисли, в кървавата – най-много! От мене – туй, другото – от Бога. Бог да ви е на помощ! – и бавно прекръсти сина си.
Гърди взе ръката му, целуна я и смутен се отдръпна. Понечи да отстъпи, да се извърне, но усети на пламналите си страни ръцете на майка си и спря, закова се, притихна. Отдавна не бяха го докосвали така тези ръце, от детството още, и пак се почувствува дете.
Никой не бе забелязал кога се е смъкнала от чардака Крачанката. Тя и сега стоеше като слаба зимна сянка до едрото тяло на Крачана, мълком, неподвижна. Дори ръцете й оставаха протегнати и така, протегнати, докосваха младежите един след друг. Първо синовете й, после и ратаите. Мълком ги докосваше, мълком целуваше челата им, а очите й оставаха сухи – изплакали се бяха. И нищо не казваше. Каквото имаше да казва, казала го бе в молитвите си хиляди пъти; дни и нощи… Откакто научи, все това казваше, едно и също: „Запази ги, господи! Запази ги!…”
Затуй сега тя мълчеше и в притихналия двор се чуваше само благословията на Крачана:
– Бог да ви е на помощ, сине!… Бог да ви е на помощ!… Бог да ви е на помощ!…
Чак когато и последният от ратаите се отдели от Крачанката и когато пътната врата хлопна, тя не издържа, изхлипа. Но бързо захапа пръстите си, до кръв ги захапа, сетне ги сви в юмруци и със сила се мъчеше да ги натъпче в устата си, в гърлото си чак: „Не бива!… На живо не се плаче!… Не бива!…” Олюля се, опря глава в рамото на Крачана, изгърби се, а викът, който я раздираше отвътре, не млъкваше. Не млъквашеее…
Крачана окаменя. Вкамени го тоя неизплакан майчин вик. Само майката може да погребе в себе си тоя вик, защото само майката може да го роди. Но и погребан, тоя вик се чува. Чува се!… Чуваш ли го, Селиме? Или твоите сто уши са глухи за него!
Ех, Селим бей, рекох, днес поне няма да помена името ти – не би!
Тръгнаха вече, Селим бей. Младите тръгнаха. Време е и ние с тебе да тръгнем. Отколе вървим един към друг, не гледай, че от трийсет години само си пием кафето, един към друг вървим, откакто още ни е нямало на тоя свят – от триста ли, от петстотин ли години – един Господ знае! Време ни е да се срещнем вече, време ни е. Дойде и това време – да премерим всичко, дето е в нас. Да го премерим деветдесет и девет пъти, както Крачана си знае, та когато го хвърлим на кантара, да няма крива сметка, отнапред да е ясно кое колко тежи, кое ще натегне… Време е, Селим бей! Малко ни дели вече, колко е, един връх – Калабака. Ние толкоз път сме извървели, та този ли няма да извървим, нищо че е най-стръмният – най-страшният! Щом синовете ми тръгнаха по него, че и другите, щом времето тръгна, какво ми остава? Човек от времето си не може избяга, нито да кривне – и да избяга, и да кривне, пак ще е там, във времето си, само че… крив, опозорен. Няма да избягаме и ние, Селим бей – нито ти, нито аз, ами да тръгваме, време е!…
Крачана изпъшка, тръсна едрата си глава и отдели Крачанката от рамото си.
– Вземи фенера и докато аз впрягам добитъка, ти обиколи селото. Чукай на всяка порта, вдигай всички: „Крачана нареди!” – казвай им. Да впрягат и да тръгват. На фенери ще орем, но до утре всичко трябва да е засято. Сетне ще е късно. Сетне чалмалиите ще дойдат и… Там ще им обясня. Разбра ли?
Крачанката откачи фенера и излезе, без да каже нещо.
След час, когато Крачана отвори голямата порта, фенери сновяха из цялото село. Тръгна Марин дол, разля се… Разлив иде – и през всеки двор ще мине, през всяка къща, през всяка душа българска – и ни брод има, ни бряг…

Цяла нощ, до съмнало, се люляха фенерите из къра.
Вързани на дълги пръти пред яремите, те се люшкаха на всяка стъпка. Люшкаха се и люлееха всичко – и воловете, и орницата, и нощта над нея. Люшкаха се и хората зад ралата, но се люшкаха като сенки, че бяха най-отзад, в тъмното. Спираха само когато откъм Янино долитаха глухи, далечни гърмежи. И само тогава от Сипея се провикваше Крачана:
– Хайде, хайде, дий-й!…
Фенерите пак тръгваха.
До разсъмване гласът му пресипна, но още преди разсъмването взеха да падат хора и добитък. Крачана разбираше това по широките кръгове, които описваха фенерите, и по глухия пукот, с който се пръскаха в студената орница и гаснеха. Все по-малко фенери оставаха, а гърмежите откъм Янино не стихваха. Там гърмяха, а тук се пръскаха фенерите, и очи се пръскаха, и сърца… Но когато съмна, полето бе черно открай докрай, сякаш бе попило нощта – смогнаха, засяха. Навреме засяха, щото и към Янино гърмежите започнаха да стихват. Към пладне съвсем стихнаха.
Крачана не помни как се прибра от Сипея. Не помни и откога седи на чардака – от часове ли, от дни ли, от години ли… – и все едно и също повтаря: „Кого ми взе, Селим бей?… Колко взе?… Ще вземаш ли още?… А очите му не се откъсват от Калабака – там вече е станало, каквото имаше да става, оттам ще дойде и онова, което чакаше… На, очакваше дим над Янино, ей го вдигна се! Сега чака стъпки по стълбата – дочака ги! Привечер и тях дочака. Не знае само чии са…
Беше Ангел.
Спря на най-горното стъпало и наведе глава.
– Колко? – попита го само Крачана.
– Деветима. И… бате…
– Знам! – изпукаха челюстите на Крачана. – Прибрахте ли ги?
– В църквата са.
На камък ли се превърна Крачана, та толкова тежко се вдига. Но се вдигна. И проговори:
– Викай вашите хора, само вашите! Бързо! Майките. и бащите да се простят тук, в църквата, и тихо! На гробището искам само вашите хора. След час да сте там. Тръгвай!
Без да вдигне глава, Ангел се извръща и тежко слиза по стълбата. Тежко, бавно глъхнат и стъпките му. Глъхнат ли?… А туй що е?
– Чу-у-х!… – Не глас, не и душа, късче от душа изхриптява от гърдите на старата Крачанка. Изхриптява и се свлича на прага на одаята, сякаш само това късче я е крепило. Ръцете й падат, неестествено извити, в празния й скут и тя се взира в тях – ту в едната, ту в другата. С някаква тъпа почуда гледа тези празни ръце – ту едната, ту другата, ту едната, ту другата… Погледът й започва да люлее и нея самата – насам-натам, насам-натам… – бавно, грозно…
– Ставай! – кресна Крачана.
Люлеенето й спира. Ръцете й сами се свличат от скута, опира се на тях и се надига.
– Сам щях да ти кажа, но щом си чула, отивай! В църквата са. Отивай, след час няма и да го видиш – гласът на Крачана кънти в празната къща. И в него самия кънти.
Крачанката го погледна, но както преди малко гледаше празните си ръце, и мина край него с празни очи.
Така трябва, стопанке, така трябва, в такова време – така трябва! На камък трябва да станем. Такова време светци и камъни ражда, друго не ражда. Светци вече има, и не един, ред е на камъните – наш ред е. Мой ред е, стопанке!
Крачана вдига глава и очите му пак се впиват в Калабака. Мой ред е, Селиме! И все мой ще е. Твоят ред си отива. Ако не днес, утре – отива си. Аз и на камък да стана, тук ще съм – теб няма да те има. Вятърът е до време, Селим бей, а ти си вятър. Петстотин години минава над тая земя, корен не пусна – ни в земята, ни в мене. Дръвче не посади, клас не пося, два камъка един върху друг не сложи. Да сложиш ли, където ги имаше сложени – и тях разпиля. Туй не можеше да е до много, Селим бей, не можеше. Силен е не онзи, у когото е силата, а онзи, който може – който може и който прави…
Ти нищо не можеш. Нито си можел, нито си правил: ни земя можеш да коланиш, ни дърво, ни занаят. Можехме ние – раята! А и на земята сме си, на нашата. Ветрищата идват и си отиват, Селим бей, земята остава – ние оставаме. И в гроба да идем, пак оставаме, земята пази нейните си гробове, пази ги и ги помни, чуждите само не пази и не помни. Мисли, Селим бей, мисли и за утре, и за по утре, то иде!
Ти мисли, мен работа ме чака, чакат ония, деветимата… Тежка работа. Ти ни я отвори, Селим бей. Деветдесет и девет сеитби да бяха, деветдесет и девет жътви, по-леко щеше да ни е. Ех!… Младо зърно в земята хвърляме, Селим бей, много младо. Не е негов ред, никак не е, а ще го хвърляме… Дано да е само то, дано друго да няма, че тая пролет от сеитби душа не ни остана, Селим бей – ни душа, ни сърце, ни радост.
Крачана с мъка отдели очите си от тъмната грамада на Калабака, а го срещна още по-тъмната чернилка над селото – ни глас, ни светлинка. Само дълбокият, уморен тътен на Марин дол иде от тая чернилка, но него Крачана ни чува, ни сеща.

Отдавна се вдигна слънцето над Елхово. И над голямата Крачанова къща се вдигна. И над Калабака. Само черният дим над Янино е по-високо от него. А Селим бей още не иде.
Изгледаха се очите на Крачан чорбаджи, изгледаха се очите и на другите. Нозете им изтръпнаха, те целите изтръпнаха от чакане, а него още го няма.
Окъсняваш, Селим бей, окъсняваш. Много ли работа имаш, та… Аз моята свърших вече. Гледам, и ти си я свършил – черният дим над Янино от вчера се вие, а тебе още те няма. След огъня работа няма, Селим бей, след огъня няма нищо – ни Янино, ни работа. Или се радваш, Селим бей?… Такава работа радост не носи, но ти друга не знаеш, тя ти е сеитбата и жътвата, та може и да й се радваш. Радвай се, Селим бей, но не ме карай дълго да чакам, че дваж по-лошо е лошото да чакаш…
Е-е, най-сетне!
Идеш. Бързо преваляш Калабака, знаеш пътя, и конят ти го знае, чак до портата ми го знае, но днес Крачана те чака далече от портата, Селиме, далече от селото – че не за кафе идеш. За кафе орда се не води, Селим бей, за друго се води…
– Свири! – кресна Крачана. Гайдарят с два дъха напълни гайдата и тя писна. – Играйте! – кресна отново той и стисна ръката на жена си. Но ни гласа си позна, ни ръката й – ледена, празна, чужда. Чужди са и нозете му, не нозе – камъни, но харно повеждат хорото.
– Свири!…
И оглежда всички поред. Така, жените са с бели забрадки, бели са ризите и на мъжете. Така!… Така се посрещат гости след буна – с бяло хоро! Виж как те срещам, Селим бей, дано и така те изпратя – с бяло хоро, та черен дим да няма и над Елхово – друга сеитба да няма…
Земята потръпна. Но не от хорото, от конския тропот потръпна. Хорото политна. Време е, Крачан чорбаджи, време е! Забавиш ли се още, хоро и коне…
– Стой! – ръката му спира хорото, тежка е, спира и ордата. На педя от лицето му дъхтят конските ноздри, обливат го; на две педи от очите му – очите на бея, забиват се, като два остри камъка се забиват в неговите и потъват, потъват…, стържат по дъното чак, но той казва: – Добре дошъл, Селим бей, на добър ден идваш!
Присвиват се очите на Селим бей и остават присвити. Изтънява погледът му, изсинява – като връх на кама, който бавно изстива.
– Какъв празник е днес, Крачан чорбаджи, та го тачите? Не знам по това време ни гяурски, ни правоверен…
– Има, Селим бей, има! Засяхме. То за раята е голям празник.
Сега и устните на Селим бей се свиват, уста и не личи, да се чудиш откъде излизат думите му. Но думи като неговите, съскащи змии, могат отвсякъде да излязат:
– Бош лаф, Крачан чорбаджи, стига! Знаеш го и ти. Знаеш и за какво ида!… – Конят на Селим бей пристъпва. Пристъпва и ордата зад него, с ръце, впити в ятаганите, с очи – в скупчените селяни. – Чувай, Крачан чорбаджи, дошъл съм за тия, де се вдигнаха на буна. Дай ми ги! Иначе – всички!… А селото… – Бичът на Селим бей се вдига, вдига се над рамото му, над главата му, над Калабака и върхът му опира в черния дим над Янино.
– Клевета, Селим бей! – вдига се и гласът на Крачана. – Клевета! За буната чухме и ние, ала никой от нашите не е бил там. Кръст да сторя, няма да повярваш, че е гяурски, ала гледай! – И Крачана сочи хората зад себе си: – Казват, в буната паднали мнозина, има ли тук поне една черна забрадка?… Няма, Селим бей, хоро играем, а де се е чуло раята хоро да играе, ако някой близък се е затрил! Грях е то, Селим бей, голям грях. И още: комити ни орат, ни сеят, Селим бей, а виж земята ни – цялата изорана, засята.
Клепките на Селима едва трепват, а острите камъни, де е забил в очите на Крачан чорбаджи, изведнъж се размърдват, преобръщат се, стържат по дъното и вдигат кървава тиня. Време минава, додето мътилката отново легне на дъното и пред Крачана се зъбва усмивката на Селим бей. Нещо ново има в тая Селимова усмивка, нещо, което до днес Крачана не е виждал. Напряга се да го познае, мисли и премисля, ала Селим бей го изпреварва:
– Тъй е, Крачан чорбаджи, черни забрадки не виждам, но къра не мога да видя.
– Не бери грижа, Селим бей, ще го видиш. Ако искаш, целия… И кон ще ти дам, да не бъхтиш твоя, хубав кон ще ти дам. Ти знаеш какви са конете на Крачан чорбаджи. И сам ще го водя, та видиш ли една бразда недоорана, една бразда незасята, сечи! И мене, и другите…
– Щом ще го водиш, що да морим и друго добиче, Крачан чорбаджи!… – изясни се най-сетне усмивката на Селим бей. - Я се наведи! – И го натисна с бича.
Най-сетне Крачана разбра какво е криел под клепките си Селим бей, какво е имало в тая негова нова усмивка, но не трепна. Той не трепна, но трепнаха едрите рамене на Ангела. Бялата му риза изпука, очите му се наливаха за скок.
Крачана се напрегна – възпря го. С погледа си го възпря. Цялата си сила събра в тоя поглед и го опря в сина си.
Така се бе напрегнал, че когато Селим бей се стовари върху него, Крачана не го усети. Жилавите прасци на бея се впиха в хълбоците му, разклатиха го насам-натам, но той пак не усети – възпираше Ангела!
– Аферим, Крачан чорбаджи, здрав гръб имаш, рахатлия!
И от смеха на ордата не трепна. Нека се смеят, Селим бей, Крачан чорбаджи и това е пресметнал – деветдесет и девет пъти! Пресметнал съм го и го чаках, Селим бей, исках го, към него гледах да те поведа, а ти сам тръгна, не изтрая. Нали толкоз години го искаш и ти, Селим бей – Крачана да е под тебе! Сега е там, под нозете ти. Гледай го, Селим бей, само Крачана гледай, та друго да не видиш!… Тъй, тъй, хвани се здраво, намести се, дълъг път ни чака – краят на пътя е най-дълъг, Селим бей! Така… Нека опират пищовите ти в моя гръб, в друг да не опират.
– Усещаш ли желязото в гърба си, Крачан чорбаджи?… – побутва го със силяхлъка си Селим бей. – А си опрял коляно в земята, а е гръмнало! Слаб кон Селим бей не язди, убива го. Тръгвай!
Тръгвам, Селим бей, тръгвам, тебе чакам само. Откога искам да тръгна, че Ангеловите очи вече пламтят като фенери и забавя ли се, виж, че ги плиснало нещо…
Крачка.
Една… две… пет… Сто крачки. И сто пъти по сто ще крачна, Селим бей, и още по сто. Нали затуй ми е името Крачан – че знам едро да крача и на здраво да стъпвам. Нека ме залива смехът на ордата ти, хлъзгав е тоя смях, но аз вече стъпвам на здраво. И ще те нося, Селиме, колкото искаш и където поискаш, ще те отнасям – по-далече от селото – и тебе, и ордата ти. Нека върви и тя, нека се смее, Крачана и в хлъзгаво стъпва добре.
Ето нивите, Селим бей, гледай! Всичко е орница, всичко – засято. Педя здрава земя не оставихме. Не лъже Крачан чорбаджи, гледай! За тебе е. Туй, де го виждаш, е за тебе, другото е за нас – вътре в нас… Другото са фенерите, Селим бей, че на фенери орахме, на фенери сяхме. Хора падаха, добитък падаше – пръскаха се… Без девет млади орачи сяхме и пак смогнахме. На, в земята е семето, и те са в земята, и те – семе!… Знаеш ли от едно колко се ражда, Селим бей? Де ще знаеш!
Това тук са Азмаците, там – Усойната, по-нататък – Сипея. Нокът ялова земя не оставихме. Пълна е със семе земята, Селиме, гледай! Не се плаши, Селим бей, не политам, с крак ровя земята, семето да видиш. Няма да падна. Здрав и читав ще те върна. Пазя те, като очите си те пазя, повече от сина си те пазя, няма как… Няма как… Няма как…
Ето, и Сипея стигнахме, по-натам няма наша земя, по-натам е Янинско. Сега накъде? Накъде ме побутваш? Към гробището!… Хитър си, Селим бей, искаш пресни гробове да видиш, пресни гробове и бели кръстове. Няма!… Няма да видиш, Селиме. Орниците са за тебе, ала гробовете… Те са за нас и за тая земя. Покрили сме ги, Селим бей, с равни чимове, чим до чим, тревичка до тревичка, равнили сме ги, но кръстове нямат. Тази нощ тях сме редили, Селим бей. Гледай, стари гробове колкото искаш, новите няма да видиш, те са в нас!
– Стой! – впиват се прасците на Селим бей в хълбоците му и Крачана спира.
Беят скача от гърба му и от внезапната лекота ли – земята под Крачана се люшва. Люшват се старите кръстове и камъни, люшват се орниците, люшва се и Селим бей, но спира на крачка от него. По-назад спира и ордата.
– Удържа, Крачан чорбаджи, не удари коляно! – приближава го още Селим бей.
– Удържах, бей. Даде Бог сили… Дано и на тебе даде, думата си да удържиш. Видя, не излъгах, каквото казах.
Клепките на Селим бей го спират, оставят две тесни цепки.
– Не излъга, Крачан чорбаджи, вярно е, само… как смогнахте? – започва да шепти Селим бей. – Да засеете, да изорете и… чимовете така добре да наредите?… Никак не личат, Крачан чорбаджи, никак!
И Селим бей почва да се тресе от смях, тресе се, а глас не издава, само дъх. Крачана усеща този дъх: брули го той, пие го, топи го…
– Грях е това, Крачан чорбаджи, голям грях! – брулят го и думите на Селим бей. – Ти мене удържа, но него ще можеш ли?… Хоро да поведеш върху пресни гробове… С бели кърпи и бели ризи… Много е това, Крачан чорбаджи, много е. За хиляда е много, а за един. Чувай – привежда се Селим бей досами лицето му, – думата си ще удържа, що да не я удържа! Че ти, Крачан чорбаджи, и моята работа си свършил. И добре си я свършил, по-добре и от мене. Де щеше на мен да ми хрумне на такъв огън да ви пека!… Селото да запаля, колко му е, или десетина раи да посека – село се прави, раи се раждат – но „душите ви да пека, дорде сте живи, нямаше да мога. Туй ти го направи, Крачан чорбаджи, аферим!
Селим бей пак се тресе, но смехът му вече няма какво да брули, няма какво да пие и суши, та влиза направо под сърцето на Крачана и натиска, натиска… Продължава да натиска и когато Селим бей се мята на коня, и когато ордата му отпраши след него към Янино. Натиска дотогава, докато нещо в гърдите на Крачана не гръмна. Гръмна безгласно, като смеха на бея, а миг след това солена глътка затъкна гърлото му, и все повече го затъкваше…
Букна Марин дол. Жълти фенери се замятаха над водите му, удряха се в пресни орници и пукаха, пукаха. А Марин дол все приижда, приижда и влачи тънки чимове, чим до чим, тревица до тревица… Бели кърпи се веят над старите кръстове, бели кърпи и бели ризи…
С тъп удар се блъсна земята в коляното на Крачана, сетне – и в другото.
Нали сега може, Селим бей? Може… Удържах… Ти сам каза. Каза и друго… Много е! Аз ли не знам, че е много, Селим бей… Не за хиляда, за сто пъти по хиляда е много, но пак ти е крива сметката, Селиме, щото когато е много за хиляда – един стига! Жътва иде, Селим бей, жътва. Всичко туй, де го посяхме, трябва да се жъне, а жътва без един може, но без хиляда… Без хиляда и земята не може, Селим бей, не може!…
Крачана усети меката пролетна трева в лицето си, хладна като водите на Марин дол… Чак дотук ли се е разляла, чак дотук ли!… Стигна ме… Ех, земице!…