ДУША НА КАИШКА
Разхождаме се ние - аз и моята душа на каишка по тротоара в интернет. А наоколо - фраш от разходкаджии като нас!
И като отворили едни магазини, едни студиа, едни будки за вестници, едни кина, едни ресторанти, едни курсове за какво ли не - ум да ти зайде! Да се чудиш, просто, какво първо да гледаш и къде първо да влезеш?!
Душата ми - едно такова рошаво същество, тип “игривка”, като напънала каишката - ще я скъса направо! Ту, в някое студио ще се замотае да слуша музики, ту в някоя галерия да зяпа картини, ту пък ще ходи да души по пощенските кутии - кой какъв “подпис” оставил, та да вдигне краче и тя там…Но най обича да се набута, барабар с мене, в някоя книжарница или читалня и да се отплесне с часове там! А на колко клуба литературни се е записала - да не разправям! От такива клубове време не й остава да си потича наволя по природата на живия живот…А толкова обича природа!
Вървим ние по тротоара на интернет, а наоколо - тарапана! Кой като мене на каишка си повел душата, кой я пуснал да вилнее невързана, пък тя поразии само прави - или ще направи купчинка на тротоара, или с другите души ще се лае…Лудница! Да оставим настрана въпроса, че някои пък се не сещат да си обезпаразитят душите и разнасят бълхи по другите души…Или налитат на бой - ръмжат, джавкат агресивно, хапят - ужас!
На каишка я водя…Не, че е агресивна и налита да се бие…Напротив! Добричка ми е тя, ама глупавичка пада…Току се заиграе с някоя друга душа, потичкат двечките напред-назад, че току свърнат зад някой ъгъл и после айдеее…стихче родила! Напълнихме се със стихчета! Да се чуди човек къде да ги дява?! Ходим да ги оставяме по литературните клубове…Чак срам да те хване от такава продуктивност! Хората там - “аман!” рекоха и от нас и от стихчетата ни…
Та затова съм я сложила на каишка - да не стане някой сакатлък, та пак да й бера срама.
Ама, то диване! - Все се изхитрява стихче да роди! В чудо съм се видяла с нея!
Ей, на! Виждате ли онова, дето мърда в джоба ми? Аха! - Стихче е…Слепичко още, рошавичко като душата ми, и току си подава любопитния нос от джоба ми…Ще го поразнасям още малко, барем се тръсне да прогледне, ще го среша, ще му вържа някоя панделка и, срам - не срам, ще го нося на клуба…Какво да го правя в къщи? Не я ли знам душата ми как ще се завре в най-тъмния ъгъл да страда, че детето ? бял свят не вижда? Диване над диванетата е!
Колко пъти опитвах да я върна в живия живот?! Епек! Е, не го е пренебрегнала напълно и още беснее тихичко по градинките или в къщи…още обича да зарови муцунка в ухото на нашия човек и да посумти там уютно, но като цяло си е на тротоара в интернет. Не знам защо. Подозирам, че е заради стихчетата. - В живия живот никой не ги искаше. Наритваха я в комплект с тях - един вид: “Бегай оттука!”. А в интернет ги погледнаха, някои от тях погалиха, заиграха се с тях, а тя доволно усмихната наблюдаваше и майчинското й чувство просто тържествуваше! Бедното й сърчице замираше от гордост. - И тя нещо е направила! И нея за нещо я бива! Не е било напразно, че я е имало…
Нали ви казвам? Диване над диванетата е…но друга нямам и така ще я караме.
