Облакът - рошава, мокра кокошка, измъти
в полога източен, утринно, златно яйце.
Пак не дочаках съня си и колко ли пъти
питах се в мисли накръст: „А сега накъде?”

Сбърках посоката, Господи, трампих куража
за разсъдливост и пазено лозе от страх.
Тъпча на място. Сакаш в паве от паважа
да се превърна, след целия път, си избрах.
Писано време ли нямам или се изминах?
Вече дойде ли ми ред за босилек и пръст?
Толкова малко, за толкова много години,
сторих, че как да не мисля: “Животът е къс.”
Знак ми прати, че оплетох се - пиле в кълчища!
Дума хвърли ми да знам - а сега накъде?
Виж ме пред теб! - Ученик, неподготвен по нищо,
мънкам и мигам объркано, свесил ръце.

Черна кокошка, нощта, на небето замъти
куп диамантени копчета - полог звезди.
Никой не ми отговаря. Насред кръстопътя
чакам, а онзи, там горе, мълчи ли, мълчи…

Радост Даскалова – ДУША НА КАИШКА