В усоето, над огън стъкнат,
в гнездо от луднал зимзелен,
сред кичури от пламък къкри,
и пуши пръстено гърне.
Среднощна глъхне и не спи
гората, смрежила очи.
Забулена, лице прикрила,
вари в гърнето тайно биле.
Магьосва го по късна доба
и заклинания мълви.
Дали е лек или прокоба,
което пени се и ври?
Или е тайнствен елексир,
незнайна, тъмна сила скрил?

Ръкав преметнала, ръчица
прибавя вещо розов трън,
листец божур, перо от птица,
венче цветлета от салкъм,
коприва, мента, глог, малини
и здравец цъфнал, и къпини…
Неясно думата ” бъди!”,
под булото уста шепти.
Върти се дървена лъжица,
клокочи и кипи сместа,
изкрясква кобно улулица
и синкав дим кади нощта.
Какво ли тайнство майстори
забулената вдън гори?

А полунощ отдавна мина,
припукват съчките едва.
Под булото, с косата синя,
жена ли е или не е жена?
Тя сипва билето в паница
и, свела настрани главица,
пропъдила с ръка дима,
отпива глътка от сместа.
И мигом гъстото й було
надолу свлича се без шум,
а слънцето, петлите чуло,
поело вечния си друм,
превръщане едно видя -
от самодива във жена.

Радост Даскалова – ДУША НА КАИШКА