НЕ МИ СЕ УМИРА
Не ми се умира, мой бели красавецо…
Под бъзова клонка си крия живота.
И рони се цвят дваж по-бял от светкавица
и трижди по-тих от прегръдка с гарота.
Не сварих подковите на Росинанта си
да лъсна до сребърно по калдъръма,
вратата навън да избия от пантите
и в собствени грешки крака да препъна.
Не ми се умира, мой бели красавецо…
Мъгливи воали не мятай за було,
не идвай за мене, не вдигай наздравица
на горния кат в алабастрова кула.
Под бъзово клонче небе недоносено
люлея и цвят по косата си сбирам.
Мой бял и прекрасен, прощавай въпроса ми,
но как неживял се умира?
