Някой се скита по пустите улици нощем.
Като отвързано куче кръстосва дъжда.
Все се усмихва, макар да е мокър до кости
и до коляното в купища кални листа.

Някой изписва дъха си по всяка витрина
и се прегръща по пътя си с всяко дърво.
Снима с очите си и си прикътва картини -
мигове под светофарното жълто око.

Някой присяда по празните пейки на парка -
много отнесен, без нуждата от дъждобран.
Някой, комуто и мократа детска пързалка
стига за писта и полет до нос заоран.

Някой скрибуца из тъмното, сместен на люлка.
Някой е малък, а вече е доста голям.
И сред косите му, на индианска висулка,
лист е забучен - на клена червената длан.

Някой не спи и се щура кретенски усмихнат.
Кой е и как е избягал? Уви! - аз не знам…
Само се сещам. - Веднъж му се случи да кихне.
Мярнах му кърпата - имаше мой монограм.

Радост Даскалова – ДУША НА КАИШКА