ТАБУЛА РАЗА
размислите на един бивш кладенец
Отдавна искам да въздъхна,
след всичкото си скърцане със зъби.
Аз - кладенец от трябване пресъхнал,
на място, тананикащо от гъби.
Мълча дървесните корони
и гледам как небето се променя,
как си отиват жадните сезони,
до крак разочаровани от мене.
Загрижено шуми брезата,
бразди окото ми с обрасло теме
и шепне нещо непонятно,
по Осите на миналото време.
Аз глух и сляп крепя баланса,
все още да ме смятат за озонов.
Признавам - всъщност, липсвах от миманса,
чирикащ в плетката от летни клони.
И само есента когато,
я изруси притворно и наужким,
ще пише прежълтяло в мен брезата -
“Заспи и повече не се събуждай!”
