ОБЕСЕНИТЕ МИ ВЪСТАНИЯ
Моите тихи, безкръвни въстания
страшно висят. И край пътя ми веят перчеми.
Ризи белеят и в дръзко мълчание,
даже обесени - още са живи у мене.
Лакоми гарвани хранят с месата си,
давят ги - как се преглъща плът като тази?
Птичите орди с уплашени крясъци
идват и после отлитат на черни талази.
Свежда небето пастелно главата си,
плаче и крие сълзите си зад хоризонта.
Сякаш на моите мъртви въстания,
почит последна оказало в знак, че ги помни.
Мрачен е пътят ми и край бесилките
влачи ме и промърморва натам да не гледам…
Как да не гледам? Че аз от чернилката
прала съм техните ризи…като за последно.
