НЕ СМЕ…
Отвори във черно окото си мракът
от будни кафета, прелял суета,
учуден, надникна безлунно в стъклата,
да види как звучно и обло мълча.
Препусна със хиляди бели зеници,
напукал очите ми в нервни петна,
раздърпани, с писък, и нощните птици
опипаха ханша пиян на нощта.
На дрезгави улици потните пръсти
засричаха пъзел от тъмен опал,
от жици и прилепи, мракът прекръстен,
прозя се и сладко отново заспа.
Останаха само провлечени стъпки,
по късното рано, да кашлят рефрен,
по моето ляво да вшиват на кръпки:
“не-съм-аз-за-теб-и-не-си-ти-за-мен”…
