По мекия пясък на лунното било
изкачват се босите ми стъпала.
Под звездните шлейфове - сякаш мъртвило.
Макар, че обичах…и май, и сега.
Но тихо е. И не помръдва небето.
Остават зад мене чифт слепи следи
и само дантели светулките светят,
където е прясно и още боли.
Преглъщам с очите си голи звездите,
и страшно го искам - да те прелетя,
макар, че са малко, не стигат трохите,
да храня, до бяс изгладнели, крила.
Ще влача след себе си сребърен налеп,
където нощуваха трите луни.
До смърт ще си шепна, че те забравям,
до смърт ще повтарям: “И ти забрави!”
Нощта ми ще те изсънува на части
и в лунния пясък ще те отмълчи…
Обичах те толкова, че ми е ясно,
защо от небето падат звезди.

Радост Даскалова – ДУША НА КАИШКА