ИЗВЪНЗЕМЕН
Ръката ми със седем пръста
притиска болка в дясното сърце.
Не искам да умирам непотърсен,
без синьо слънце тук, под чуждото небе!
Копнея в бягащите гъби
да се протягам с трите си очи.
С усилие потискам воя скръбен -
у мен, с години вече, въздухът горчи.
Топя се цял на гладни капки,
по плоски храсти, в своя бавен сън -
неискан, димен, до венци нахапан…
И за какво? За нечие изящно “Бръм!”…
Да можех да не се търкалям,
да ходя, както мога го насън,
и гръдната ти кост да ме погали,
където името ти драсках с объл трън…
В дома си да се върна дето
звънят на пясък стъклени стени,
а сини грудки цъкат стара песен
за вирус в декомпресия с обратен спин…
Една ръка със седем пръста,
и две сърца… Не съм за този свят!
Сълза от третото око откъсвам -
разбрах…Родините неистово болят.
