Този кон ме очаква отдавна на хълма.
Инкрустира в луните ми фин силует -
как във сини треви е нагазил до хълбок,
как е шия извил - без юзда, без въже.
Как, издул барелефи от мускули, диша
с разширени от тичане ноздри и как
с грациозна походка контура си пише
в тъмнината, проблеснал око с цвят на мрак.

Знам, че мене очаква и дългата грива,
неслучайно е сякаш моя коса.
Мене вика, когато призивно процвилва.
Затова - цял живот все нататък вървя.
По корем и по лакти към него се влача
и нагоре, по хълма - тъжен Сизиф,
все избутвам по моя си, странния, начин
на живота си камъка - ръбест и сив.

Някой ден ще се срещнем там, горе, със коня.
Ще е праскова утрото на ранина.
Ще се срутва животът ми-камък по склона,
спрял да бъде за мене досадна юзда.

Този кон ми е тръгнал по вените в синьо
и през сбруята “време” ще го допълзя.
Моят кон - на небето в камея застинал
с най-желаната руна - за свобода.

Радост Даскалова – ДУША НА КАИШКА