СПАНИШ КАРАВАН
Напича пладне - път го бие.
Щурци раздират с жици прахоляка.
Каруцата скрипти и вие,
и конят куца с двата предни крака.
А той - китарата прегърнал -
извила хълбоци на женско тяло,
подръпва струните посърнал,
под скъсаното, старо наметало…”
Далечна моя…и копняна…
Лета към теб пътувам, а не стигам.
Мен ми е покрив ханът само,
постеля - скапаната ми талига.
На всяка порта като куче,
и пях, и вих, и лах - дано ме пуснеш.
Затръшваха врати - не случих…
Не те намерих да разквася устни.”
И път го бие - скърца окът,
като жена китарата му шепне.
Там горе - в синьото високо,
каруцата му мярна се последно.
