Да останат искам някъде далече,
като картини покрай профучаващ влак,
приетите на гости в хола на сърцето,
прекрачили през прага му със кален крак.
Навън да блъсна рязко всичките прозорци,
да излети сладникавата миризма,
да извони противният парфюм, от който
от дълго време ме боли глава.
Гостоприемството наивно - рядка болест,
със кротки мисли равновесно да приспя.
Не съм била със себе си отколе,
с онази в мене - само аз и тя.
Да живне пламъче в замрялата камина,
по котешки, сред синкавия полумрак,
на пухкаво кълбо, с надежда да ми мине,
уютно да се свия и да помълча.
Да помълча, додето си отгледам сили,
като мимози в парник в зимния сезон,
да се погледна, да усетя, че ме има…
Не идвайте, не сте приети в този дом!

Радост Даскалова – ДУША НА КАИШКА