НЯМАМ ПРИ КОГО ДА СЕ ЗАВЪРНА
Валдхорната на вятъра в комините засвири
последен валс за моя листопад.
Завръщам се към себе си, но никой не намирам -
изстинало гнездо е бившият ми свят.
Представях си, че чака ме, притихнала на прага,
(досущ по Дебеляновия стих)
онази “аз”, която под липите да протяга
към мен ръце, разтворени като диптих.
Че ме посреща същата, след толкова години,
каквато за последно я видях -
от огледалото прошепна: “Трябва да заминеш!
На добър час! Не ме мисли - до тука бях…”
Аз цял живот писма й пиша - тихи листопади,
по вятъра й пращам всеки стих,
към нея се протягам през държави, хора, сгради,
но никога и крачица не приближих.
Не беше още се обадил вятърът с валдхорна,
да завърти последния ми валс,
да литна от дървото на живота и покорно
да покръжа и легна в есенната кал.
Сега се връщам, миналото метнала на рамо,
завръщам се с дъжда на този град,
но нямам при кого - онази бивша “аз” я няма…
Не оцелява никой в личния си ад.
