ОБЕСНИЦА
Аз се връщам понякога през златокосите просеки -
там пътеката още с мъха си ме помни.
Мълчешком са ми думите, малко внимание просещи.
Аз се връщам - парче от строшената стомна.
Тишината ми глуха остана от толкова писъци,
на изкъртена панта й висне вратата.
Изоставена хижа. - Освен за подслон на лисиците,
няма друго какво да се случи нататък.
Аз се връщам сама да приседна на края на лятото,
а очите ми - ягоди търсят в тревата.
Няма ягоди. Само къпинов трънак в избуялото
пъпли хищно и хижата бавно пропада.
Продъни се, небе! Изплачи ме докрай с дъждовете си -
чак и аз да забравя, че мен ме е имало!
На къпиново трънче до капка да висна - обесница,
дето гроб не намира за своето минало.
