“Ето ме, ида, но знайте - изпраща ме друг.
Изподрах коленете си, беим, но стигнах до тук.

И в козия мях, както искахте, нося глава -
дано за мира между нас да помогне това.

Разбрахме, че няма спасение! Чака ни глад.
Издъхва градът, окован и потънал във смрад.

Не искаме постове. Нито ни блазни Аллах.
По кръв сме търговци, ага, и заплашва ни крах!

И майка си водя. Нека ви каже сама
как се отива през тайния вход в крепостта -

към него пътека в скалите едва криволичи…
Децата не пипайте само - за тях коленича!”

И се срина в праха господарския крак да целуне.
Мълчаха войниците. Беят не каза и дума.

Накрая вързопа пое и гнусливо изтика
човека пред себе си, после посочи дръвника.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ