Отивам си. Зад мене, самозвания,
войската не върви във боен ред.
И Дунавът от ледове скован е.
А Търнов - от болярите превзет.

Отдалечава се брегът - разделя ни…
Отекват с гняв копитата, а аз
довчера цар, сега отново селянин,
проклинам мълком и мълча на глас:

“Когато други дойдат утре, питам ви,
и вредом кост под меча им хрущи,
дали ще ви заварят честни, питомни,
стаили дъх зад дъбови врати?

Дори и да залоствате вратите си
ще видите в руините поломени -
сред шепота на хиляди “Отричам се!” -
горят златотъканите ви спомени.

Тогава ще се сетите за “лудия”,
за непрокопсалия селски цар,
но пак ще оцелеят подло юдите,
превърнали България в пазар.

Върти се кървавата колесница
с лъжите ви - към близкия си край.
Тогава - смърт. Какво, че не е рицарска,
а в стана на пияния Ногай…”

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ