“Аз съм Вълкът… Твоят тъмен, забравен баща,
мое племе, дошло от бездънната пустош на степите.
Кана аз помня… Ръката и? как обеща.
И завих под звездите далечни, студени и слепи.
И кулата гледах как се тресе от плача и? -
ридаеше в нея под ключ дъщерята на кана.
Не можеха дълго мъжете това да изтраят,
извръщаха поглед смутено и хората хранени.
Да превари упорството тяхно, постави ме вождът
да я пазя, защото бях питомен, верен и силен.
Но не знаеше - петимен бях и за нейната нощна
милостива милувка. И тихо гръдта си разкрила,
тя ме повика несмело под стръмната стряха -
чужд да не бъде плодът във утробата чиста.
И пръкна се Българин… Чудото всички видяха.”

Нататък монах византиец откъснал е листа.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ