В мраморната къща на живота си
очаквам своя край. Наблизо робите
се щурат в опустялата градина.
Жена ми мъртва е, а синовете ни
във Рим прекарват всичките си дни.
Защо - не знам. Но твърдо съм уверен,
че всичко се забравя и руши
като терасата на този дом,
застлана със листа и пукнатини…
Но битката така и не забравих:
Спартак въртеше меча упорито,
когато копието ми го стигна.
Не се явих след боя за наградата.
И предпочетох да съм неизвестен.
По-важно е, че в кървавия хаос
спасен бе Рим, а с него - и децата
разглезени, надменни и бездушни
на някой си Луцилий Публий Максим.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ