на Валери Станков

Защото от дългото чакане хвана ръжда
брадвата, жадна за мойта съсухрена кожа.
Защото тук само след дъжд се процежда вода,
която разделям поравно със тварите Божии.

Защото ще свърша във този подземен затвор,
без да съм зърнал и края на твоята дреха.
Защото октомври с усмивка на тъп воайор
съблича дърветата бързо и ловко - до ехо,

и ги продава на зимата със безразлична ръка,
на нейните фъфлещи просяци - преспи и киша.
Защото Божият дъх не съгря съществото от кал,
по стените на моя живот без прозорец ти пиша.

Защото светът, в който вярвах, отдавна умря.
А не спря да ме блъска дори за секунда чекръкът.
И когато се сведе в съня ми Жътварят, разбрах:
разпилени, посечени, няколко стъпкани стръка

да останат ми стига… И нека над тях да кръжи
облак от врани над пътя ми есенно - стръмен.
Ако ти съществуваш, на тези след мен разкажи:
Той живя. И прекрачи отвъд. На разсъмване.

Георги Ангелов - НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ